Джек Слейд
Похитители на жени (18)

18.

Настъпващият ден беше прекрасен. Сияещите лъчи на утринното слънце заливаха платото на Сиера Монтесума със златиста светлина. От плоския покрив на крепостта към лазурносиньото небе се издигаше черен дим. Там горе пламъците поглъщаха тялото на Кончита.

Така завърши живота си дъщерята на главатаря.

Ласитър стоеше на коня си зад най-предните позиции. Изчакваше. Минаха няколко минути. Изведнъж над скалата, до която бе построена крепостта, започнаха да кръжат и да грачат лешояди. Дали не ги бе привлякла миризмата от горящото на кладата мъртво тяло? Или притежаваха някакъв специфичен инстинкт, непонятен за човешкия разум?

Ласитър разхлаби кобурите на револверите си. Внезапно вратата на приземния етаж на крепостта се отвори. От нея излезе Ел Буитре, възседнал коня си, облечен като хидалго, на главата със сомбреро, с богато украсена периферия, с револвери от двете си страни.

Извезаният със сребърни нишки връх на разкошното сомбреро блестеше на слънцето. Конят на Ел Буитре приближаваше с бавни, танцуващи стъпки.

Ласитър стисна зъби. Всичко щеше да стане според уговорката. Ласитър се намираше извън обсега на стрелбата от крепостта. При дуела Ел Буитре също нямаше да попадне под огъня на войниците. Тези условия бяха съгласувани с одобрението на капитана.

Трябваше да бъде дуел при честно и почтено спазване на правилата. Предстоеше двубой между Ел Буитре и Ласитър и всеки от тях имаше своите основания да надвие противника. Ласитър съжаляваше за смъртта на Кончита. Но не се смяташе виновен. Беше направил каквото трябва. Не беше мамил Кончита с лъжливи обещания и празни надежди.

Ел Буитре спря на четиридесет ярда от Ласитър. Потърка брада с характерния си жест.

— Ласитър! — извика той. — Нося ти поздрави от Кончита. Всички ние ще се видим отново в пъкъла.

— Смъртта на Кончита тежи на твоята съвест! — отговори Ласитър високо. — Ти предопредели живота и смъртта й! Ако има някаква справедливост, Кончита няма да попадне там, където заслужаваш да попаднеш ти!

Ел Буитре нададе пронизителен, изпълнен с дива омраза вик. Захапа поводите със зъби, измъкна двата револвера и грубо пришпори коня си.

Главатарят стреляше ту с единия, ту с другия револвер. Ласитър не помръдваше от мястото си. Беше извадил ремингтъна от дясната си страна и го държеше в ръка.

Ел Буитре се приближи в галоп. Конят му прескочи първия ров. Куршумите, изстрелвани от главатаря, непрекъснато трещяха. От дулата проблясваха ослепителни пламъчета. Барутен дим се разнасяше зад бясно препускащия ездач. Но от галопиращия кон трудно можеше да се улучи точно. Още няколко скока в галоп и Ел Буитре щеше да бъде на достатъчно близко разстояние, за да уцели Ласитър. Тогава той вдигна ремингтъна и започна да се цели. Куршум на Ел Буитре проби шапката му. Друг профуча край ухото му.

„Сега!“ — мина като светкавица в съзнанието на Ласитър. Стреля само веднъж. Цвилейки, конят на Ел Буитре се изправи на задните си крака и изхвърли простреляния ездач от седлото. Тялото на Ел Буитре се преметна и тупна тежко в окопа.

След няколко секунди той издъхна.

Ласитър искаше да види мъртвия Ел Буитре. Разбойниците изразиха разочарованието си с бесни крясъци. Войниците триумфираха. В този момент се случи нещо неочаквано. Мощен взрив разтърси крепостта.

Огромната каменна бастилия потрепери до основи. Най-горният етаж и част от другия под него изхвърчаха във въздуха, сякаш откъснати и захвърлени от мощна великанска ръка. Образувалият се при експлозията черен облак понесе отломки и развалини нагоре към чистото синьо небе.

Мина доста време, докато паднат отново на земята. Тътенът от експлозията отекваше в планините. Ехото го повтаряше. Нямаше и следа от изгорялата клада.

Наред с късовете развалини и камъни, по земята се посипаха опушени от огъня и стопили се скъпоценности и накити. Сиво-черен дим и прах обвиваше горната част на крепостта. Когато облакът се разнесе, ясно изпъкнаха разкривените очертания на развалините.

При експлозията няколко разбойника бяха убити. Други надаваха викове и стенеха. Ласитър укроти уплашения си кон. За късмет, конят не беше ранен нито от куршумите на Ел Буитре, нито от падащите камъни.

— Сбогом, Кончита — каза Ласитър и свали продупченото си сомбреро.

Чуха се викове. Около Ласитър гъмжеше от униформи. Войниците напредваха към първите линии. Не продължиха по-нататък. Заеха позиция, изпълнявайки командата на офицерите си.

Два часа по-късно останалите разбойници и жени се предадоха. Бяха арестувани, предстоеше да бъдат откарани в Ермозильо. Мъртвите бяха погребани пред разрушената каменна крепост.

Част от съкровищата на Ел Буитре бяха намерени и щяха да бъдат раздадени като обезщетение на хората, станали жертва на жестокия главатар.

За Ел Буитре беше направен специален гроб. Капитан Гарсиан нареди да се издълбае следният надпис на дървения кръст: „Тук почива Ел Буитре, страшилището на планините. Той умря така, както беше живял.“

Няколко часа преди войниците да потеглят заедно с пленниците, Ласитър напусна платото. Конят му го носеше към Ермозильо, където го очакваше Розита. Очакваше го бъдещето. И животът.