Джек Слейд
Похитители на жени (13)

13.

Транспортът остави зад себе си Сиера Монтесума и предпланините. През равнината той се насочи към крайбрежието на Калифорнийския залив. Разбойниците избираха затънтени пътища и заобикаляха населените места.

Напредваха с бързо темпо. На втория ден се върна съгледвачът, който трябваше да разузнае местността и да подсигури безопасното преминаване. Той изскочи в стремителен галоп от една пиниева горичка, зад която се издигаше верига от полегати хълмове.

— Милиция! — извика той отдалеч. — Разположили са се сред пиниите. Видяха ни вече!

Гората от пинии се намираше на северозапад от маршрута на транспорта. Разбойниците се изплашиха. Лицето на дон Вако почервеня от ярост.

— Некадърник такъв! — наруга той съгледвача. — И това ми било добър разузнавач! Защо едва сега ги откри?

— Минах по хълмовете и на връщане през гората — отговори съгледвачът. — Едва тогава видях стана и без малко да попадна в ръцете им.

— Към хълмовете! — кресна дон Вако. — Там ще можем да се защитаваме по-добре! В галоп! Пако, Сегуро, подкарайте катърите! Животните трябва да бягат колкото могат!

Беше крайно време, защото от пиниевата горичка, отдалечена на около три четвърти мили, се показа подразделение от двадесет и осем войника на коне. Въоръжените селяни, с тъмнозелени якета и големи колкото колело на каруца сомбрера, се бяха разгънали в широка верига с готови за стрелба карабини и револвери.

Те не знаеха кой стои насреща им, но бяха се досетили, че с този транспорт нещо не е наред.

Разбойниците препуснаха в галоп. Под копитата на конете се вдигна облак прах. Като бесен, Пако шибаше катърите с дългия груб камшик. Сегуро държеше юздите. Носеха се стремглаво по неравния път. В колата завързаните една за друга жени викаха и крещяха, защото подскачащата кола ги подхвърляше от едната страна на другата.

Приличаше на пътуване към ада. Въоръжените селяни напредваха и скъсяваха разстоянието. Един от бандитите стреля срещу преследвачите. Противната страна отвърна на огъня. От галопиращ кон беше невъзможно да се улучи точно при такова разстояние.

Хората от милицията стреляха непрекъснато и в разгара на пукотевицата успяха да уцелят един от разбойниците. Той разпери ръце и с пронизителен вик се преметна и падна от седлото си.

Ботушът му се заклещи на стремето и подплашеният кон повлече тялото му. Втори бандит, също засегнат от куршум, клюмна напред към шията на коня и здраво вкопчен в гривата му, с големи усилия успя да се задържи на седлото.

Яздейки с бясно темпо, бандитите достигнаха хълмовете, скочиха от конете си и потърсиха прикритие.

После откриха огън. Покритата кола също се озова до възвишенията, като почти щеше да се преобърне. Откараха я зад едно от тях. Пако и Сегуро успяха много трудно да накарат изплашените катъри да спрат. Животните бяха облени в пот и обхванати от панически страх.

От колата се носеха женски писъци. Двама от преследвачите бяха ранени. Командващият офицер, един чернобрад капитан, изрева някаква заповед и размаха сабята си. След това веригата конници зави на юг.

Войниците продължиха стрелбата по изчакващите в прикритията си бандити. Един войник бе улучен, но успя да се задържи на седлото си.

Нападащата войска се оттегли извън обсега на стрелбата. Последва кратко съвещание. Двама души превързаха ранения, когото бяха свалили вече от коня.

Не се чуваха никакви гърмежи повече. Разбойниците също се събраха на съвещание.

— Само шестима сме годни за битка, а имаме срещу себе си четирикратно по-многоброен противник — каза дон Вако и изтри потта от челото си. Ругаеше и проклинаше.

— Проклятията няма да ни помогнат — отбеляза Ласитър и размени поглед с Чет Макдарън. Сега се откриваше идеалната възможност да се противопоставят на бандитите и да освободят похитените жени и момичета. — Трябва да измислим нещо.

— Имам вече нещо наум — рече дон Вако и даде заповед на Пако и Сегуро, които стояха най-близо до колата.

Тлъстият Сегуро отвори задната част на колата. Полицаите вече приключваха съвещанието си. На първо време капитанът изпрати парламентьор с бяло знаменце, завързано на пушката му. Парламентьорът имаше задача да разговаря с бандитите и да ги накара да се предадат.

Яздейки бавно, той се приближаваше все повече.

— Бързо слизайте от колата, проклети жени! — беснееше дон Вако и размахваше камшика. — Хайде, живо, ще ви накарам да се размърдате!

Камшикът му изплющя във въздуха. Първа от покритата кола слезе Розита, цялата пребледняла и едва държейки се на краката си. След нея скочи Нора Харкер. Двете помогнаха на останалите жени и момичета да слязат.

Дон Вако, предвождащ разбойниците, пристъпи по-близо. След него вървяха Ласитър и Чет Макдарън. Парламентьорът бе на около стотина ярда разстояние. Размахваше бялото знаме.

— Трябва да говоря с вас! — викаше на висок глас. — Изпраща ме капитан Алфредо Гарсиан!

— Върви по дяволите! — изрева един от бандитите и натисна спусъка.

Отекна изстрел и парламентьорът се преметна на седлото си. Войниците настъпиха.

— Ще вземем жените като заложници! — изкрещя дон Вако и избълва някакво проклятие. — Ако войниците не реагират на това, тогава жените ще ни прикриват от куршумите.

Дон Вако грабна чернокосата Розита. Пронизителният й писък беше вик за помощ, но Ласитър не можеше да направи нищо за нея. Намираше се в дяволски котел сред отчаяни жени, проклинащи бандити и бълващи огън револвери.

Скочи като тигър върху дон Вако, предводителя. Трима бандити, сред които и тлъстият Сегуро, стреляха срещу войниците, които приближаваха като хала. Ласитър изскубна револвера на дон Вако, който бе стиснал здраво Розита и се прикриваше зад нея. Удари го с юмрук силно под брадата и го повали на земята.

Войниците стреляха без прекъсване. Чет Макдарън извика на Сегуро. Тлъстият мексиканец се обърна, видя лицето му и насочения револвер. Разбра веднага какво ще последва и насочи оръжието си срещу Чет. Тексасецът стреля много по-бързо от Сегуро, след което се сниши ниско до земята.

От разбойниците остана само Фред Жабата. Беше леко ранен от два куршума. Държеше винтовката си опряна до бузата. Първите редици на войниците бяха само на петнайсетина крачки от бандитите.

Барутен дим обвиваше стрелящите и ревящи конници. Чет взе на мушка Фред Жабата и улучи винтовката му. Куршумът я изби от ръцете на червенокосия разбойник. Жабата гледаше слисано и не вярваше на очите си.

Два от куршумите на войниците улучиха Чет Макдарън. Младият тексасец се свлече на земята. Нора Харкер изпищя. Писъците и риданията на останалите жени пронизваха въздуха. Те се опитваха да освободят завързаните си ръце.

За момент Ласитър усети, че сърцето му ще спре да бие, когато видя как падна Чет. Почувствува се така, сякаш куршумът бе уцелил самия него, защото отдавна се бе привързал към този младеж.

Но сега трябваше да помисли и за собствения си живот. Застана между жените и момичетата, защото в противен случай разгневените войници щяха на място да го очистят. Никой от тях не проумя какво се беше случило с бандитите.

Жабата продължаваше да стои с голи ръце, стъписан и объркан, и в този момент се появи капитан Гарсиан. В лявата си ръка държеше димящия револвер, а в дясната ръка — сабята.

Фред Жабата изрева и понечи да измъкне револвера си. Сабята на капитана изсвистя във въздуха и намери целта.

— Спрете! — прозвуча силно гласът на капитана. — Прекратете стрелбата. Пощадете жените!

Напорът на кавалерийското подразделение бе неудържим. Войниците връхлетяха от всички страни върху колата и изправените пред нея завързани жени и момичета. Не беше лесно да се обуздаят развихрилите се коне. Но кавалерията бе тренирана и обучена много добре. Конниците спряха.

Кратките наставления на капитана бяха достатъчни. След това няколко войника претърсиха възвишенията, за да се уверят, че няма избягали бандити.

Други наскачаха от седлата си, но все още държаха оръжията си, готови за стрелба. Останалите, също в бойна готовност, не слязоха от конете си, а направиха полукръг около мястото на сражението. Капитанът бе открил вече Ласитър, който се намираше все още сред групата пленени жени.

Конят на капитана пръхтеше. Куршум го бе ранил в задницата, болката караше животното да се върти на всички страни, непрекъснато да се изправя на задните си крака. Капитан Гарсиан едва го удържаше.

— Излез, покажи се, дългокраки кучи сине! — каза капитанът и насочи револвера си срещу Ласитър. — Толкова ли си страхлив, че се криеш зад фусти, вместо да приемеш участта си достойно като мъж?

— Не съм страхливец — отвърна Ласитър. — Не съм от бандитите на Ел Буитре. Проникнах в лагера му като таен агент, за да освободя Нора Харкер — похитената дъщеря на щатския сенатор, и заедно с нея да освободя и останалите жени. Другата ми цел беше да разгромя бандата. Аз прострях оня бандит там.

Ласитър посочи към дон Вако.

— Червенокосият, когото покосихте, се беше съюзил с мен. Самият той уби един разбойник и обезоръжи друг. Ако не беше станало така, щяхте да понесете по-големи загуби. Не сме стреляли срещу вас.

— Този лъже — каза един от сержантите. Имаше големи мустаци и огромен корем. — Мръсният гринго иска само да спаси кожата си. Какво е доказателството, че казваш истината? — попита капитанът.

— Жените могат да потвърдят — отговори Ласитър. — Нора Харкер и Розита Розеро са напълно посветени в плана ми. Дон Вако искаше да вземе жените като заложници. Попречих му.

— Вярно е. Това е истината! — чуха се гласовете на повечето жени и момичета.

Нора Харкер излезе пред групата.

— Мога да потвърдя изцяло всяка дума, казана от Ласитър. Аз съм дъщерята на Дж. Д. Харкер, сенатора на Аризона. Преди три седмици пътувах с пощенската кола, която бе нападната близо до Ногалес. Бандитите на Ел Буитре ме отвлякоха. Държаха ме в плен в базата си. Заедно с останалите жени, щяхме да бъдем продадени като проститутки в публичен дом.

Трябваше да мине малко бреме, докато войниците проумеят за какво става дума. Най-напред се окопити капитанът. Знаеше за похитената дъщеря на сенатора и прехвърлянето й в Мексико през границата. Този случай бе нашумял.

Известни му бяха както името на Ел Буитре, така и безчинствата му. Войниците му също имаха ясна представа за прочулия се главатар. Знаеха за грабителския набег на разбойниците в Чихуахуа. Из цялата страна се говореше само за това.

Капитанът разбра, че е хванал в мрежата си много тлъста риба. Бе спипал транспорт от жени, похитени от Ел Буитре, и освен това бе заловил няколко разбойника.

От тях можеше да разбере къде е разположена бандата на Ел Буитре.

Капитанът засия. Виждаше се вече като човек, който ще влезе в историята на страната, след като се справи с кръвожадния Ел Буитре и бандата му. Кариерата му щеше да достигне може би неподозирани върхове.

— Ако всичко това е вярно, няма от какво да се опасявате, сеньор — каза капитанът на Ласитър. — Дано другарят ви е още жив.

— Срежете въжетата ми, капитане — произнесе Нора Харкер и вдигна завързаните си ръце. — Искам да се погрижа за годеника си.

Капитанът скочи от коня и със сабята си сряза пристегнатите въжета. Останалите жени и момичета също бяха освободени. Розита се хвърли в прегръдките на Ласитър. Беше напълно омаломощена. На челото си имаше голяма подутина, последица от бясното препускане на колата.

Ласитър заведе Розита при Чет. Нора Харкер бе коленичила до него, а един войник, който имаше представа от медицина, го преглеждаше. Донесоха и другите ранени. Положиха мъртвите на подходящо място на известно разстояние от колата.

Завързаха здраво ръцете и краката на дон Вако. От другите шест разбойника бяха живи само двама, но те бяха тежко ранени.

Лицето на Чет бе така бледо, че Ласитър изтръпна от ужас. Помисли си, че вече е умрял. Фелдшерът свали ризата от тялото на тексасеца и каза със сериозно изражение:

— Човекът е в много тежко състояние. Един куршум е минал през цялото му тяло, другият е останал в дясното рамо. Ако раненият се откара незабавно с подходяща кола до най-близкото населено място или до нашия гарнизон, може би ще има някакъв шанс да оживее.

С превързочни материали, които носеше в чантата си, фелдшерът бързо и сръчно превърза ранения Чет.

— Най-добре ще е, ако докторът на гарнизона извади куршума — каза той, след като привърши с обработването на раните.

Взе медицинските си принадлежности и отиде при другите ранени. Ласитър донесе завивки от колата и покри Чет Макдарън. Нора седна близо до тексасеца и положи главата му в скута си.

Капитанът заговори смутено:

— Не можехме да знаем, че вие двамата сте на наша страна. Беше ожесточена битка. Смятахме всички за врагове. Съжалявам много за случилото се с вашия другар.

— Това нищо няма да помогне — каза Ласитър. — Не ви упреквам в нищо, капитане.

— Налага се да разговаряме, сеньор. Трябва да ми обясните доста неща. Искам да зная и нещо повече за вас самия.

Розита остана близо до Нора Харкер и тежко ранения Чет Макдарън. Ласитър и капитанът се отдалечиха на известно разстояние.

Разрешиха на Ласитър да си задържи оръжията. Полицаите и войниците се бяха появили в много подходящ момент. Създалата се ситуация бе добре дошла за Ласитър, пленничките бяха освободени.

Цената за всичко това бе много висока — няколко убити и ранени. Освен това животът на Чет Макдарън висеше на косъм. Смъртта му щеше да сломи сърцето на Нора Харкер.