Лори Макбейн
Мрак преди зората (8)

Глава седма

За първи път след трагичния ден преди повече от година от частния салон в южното крило на Кемъри се носеше весела глъчка. В камината пращеше огън и разпространяваше благотворна топлина и мека светлина. През есента се стъмваше рано и мракът донесе студен вятър от Уест Кънтри.

Дъждът тропаше по високите прозорци, които отразяваха далечните, потопени в пурпурната светлина на вечерната заря хълмове. Скоро щяха да спуснат тежките кадифени завеси и да запалят безброй свещи.

Трепкащата светлина на пламъците в камината се отразяваше в среброто на чайния сервиз, поставен пред двете жени, седнали на тапицирания с розова коприна диван.

Реа Клер наля ароматния горещ чай, вдигна очи и подаде чашката на майка си. Дукесата се усмихна.

— Това е приятно разнообразие след специалното лекарство на мисис Тейлър — пошегува се тя. — Макар че, като си помисля, Роули със сигурност нееднократно е смесвала лекарството с няколко капки ром. Не е минало ден, без да съжалявам, че тогава я придружих до Верик Хаус, за да се запозная с мисис Тейлър.

— Наистина ли се чувстваш по-добре, мамо? — Реа загрижено огледа бледото лице на дукесата. Нямаше признаци на температура, кашлицата също бе изчезнала.

— От година не съм се чувствала така добре — увери я дукесата, отпи от чая си и огледа стаята. Гледката на семейството беше най-доброто лекарство.

Реа проследи погледа й и се усмихна при вида на двете златни главици. Най-малките й брат и сестра си играеха на килима зад масичката за чай. Андрю сякаш бе пораснал малко повече, откакто Реа го бе видяла за последен път, и когато пристъпи към нея, крачките му вече не бяха колебливи и тромави. Детското му бъбрене беше разбираемо за Реа — братчето й искаше от сладкиша и бисквитите.

Ардън, която все още носеше около устата си следите от шоколадовия сладкиш, който бе стискала здраво в лепкавите си ръчички, не можеше да допусне брат й да получи нещо, а тя не. Избърбори нещо и препъвайки се хукна към масата. Скоро обаче загуби равновесие и се строполи на земята, като повлече и брат си със себе си. Двамата се търколиха на килима и Андрю изпищя, защото таблата със сладкишите бе станала недостижима.

По-големият му брат Робин побърза да го успокои. Взе една маслена сладка, разчупи я на две и подаде половинките на близнаците.

— Надявам се, че ги умирих. Поне за няколко минути — обади се с доволна усмивка той.

— Боя се, че ще продължат да хленчат. Днес следобед не можаха да заспят. В къщата цареше такова вълнение, че не ми даде сърце да ги затворя в стаята им — обясни дукесата и хвърли нежен поглед към малките. После посегна към шнура, за да позвъни, но се поколеба. След малко щеше да извика О’Кейси, бавачката на близнаците.

— Робин ми се струва много мълчалив — проговори Реа. Тайно си каза, че брат й е с цяла глава по-висок, отколкото преди година. Изглеждаше отслабнал. Само тъмната му коса беше все така къдрава и неукротима, а изразът в очите му дяволит, както по-рано. Реа неволно се запита каква ли пакост замисля сега.

— След твоето отвличане той не беше на себе си — промълви замислено дукесата, сякаш бе прочела мислите на дъщеря си. — Толкова е тих, потиснат, едва ли не мрачен. Мисля, че двамата бяхте много близки. Изчезването ти разби сърцето му и аз почти загубих надежда, че момчето ми ще стане отново старият Робин.

— Той изглежда напълно спокоен, дори се грижи за децата, но в погледа му просветва нещо добре познато, което ми подсказва, че пак замисля нещо — усмихна се Реа. Твърде често бе ставала жертва на безбройните му дяволии, за да остане спокойна. — Въпреки това смятам, че най-много се е променил Франсис — отбеляза тя и погледна към брат си, първороден син, наследник на Кемъри и на прастарата титла. — Никога преди не бях забелязвала колко много прилича на татко. Очите му са различни, но по външен вид, по начина на движение приликата е забележителна.

— Така е — съгласи се дукесата и сама се убеди колко красив и достоен млад джентълмен е синът й. — Баща ти и аз се гордеем с Франсис и Робин. А ако не беше онзи злокобен ден… — дукесата се поколеба. Не биваше да съживява отминали времена. Никога нямаше да забрави как донесоха Люсиен в Кемъри с окървавени дрехи.

— Не мисли за това, мамо — настоя мило Реа. — Изпрати ли вест на чичо Ричард и Сара?

Дукесата кимна, благодарна за смяната на темата.

— Баща ти веднага изпрати човек. Батърик избра най-добрия коняр. Томас е още момче, но има дългогодишен опит с конете. Ако някой може да достигне платото само за седмица, това е той.

— Толкова се зарадвах, като чух, че Ричард и Сара имат дъщеричка. Лейди Доун Ина Верик. Какво прекрасно име — каза Реа и се запита дали собственото й дете ще бъде момче или момиче. Кое ли име щяха да му изберат с Данте?

От вниманието на Сабрина Доминик не убягна несигурният, изпълнен с копнеж поглед на Реа. Все още й беше трудно да повярва, че дъщеря й скоро ще я дари с първо внуче. Сабрина хвърли поглед към Люсиен, който разговаряше с Франсис. Сякаш беше едва вчера, когато го видя за първи път. Скоро се ожениха и се роди първото им дете. — Реа. Дукеса Кемъри невярващо поклати глава. Годините бяха отминали бързо, макар че Люсиен не изглеждаше променен. В нейните очи той беше все така красив, както някога, когато се срещнаха за първи път. И до днес беше високомерен и дързък, качества, които някои хора объркваха със студенината, но бе станал много по-чувствителен. Съвместният им живот в Кемъри бе благословен, въпреки трагедията на изминалата година. Слава богу, това беше минало. Семейство Доминик оцеля и щеше да даде живот на още много поколения. Дукеса Кемъри нямаше пророческата дарба на сестра си Мери, но беше убедена в предвижданията си.

Погледът й отново се спря върху Реа. От сърце желаеше на дъщеря си същото щастие, което бе изживяла в собствения си брак. Можеше само да се надява, че Данте Лейтън е поне наполовина толкова добър, колкото Люсиен.

— Освен това замина пратеник и при леля Мери, и Терънс — каза тя и със свиване на раменете прибави: — Макар че не беше необходимо, защото, ако не се лъжа, Мери вече знае, че си се върнала в Кемъри. Вероятно е тръгнала насам още преди няколко часа и ще пресрещне пратеника на половината път. Заповядах да приготвят стаите им в северното крило. Младата Бетси сигурно ме сметна за луда, като й наредих да запали камината в празната стая, но много скоро ще се научи, че не бива да бъдем неподготвени, когато пристига Мери.

Като по таен знак, зад затворената врата се чуха гласове и стъпки. След малко двете крила се разтвориха и в салона влезе група шумни гости, които бяха сигурни, че ги очакват. Това бяха лейди Мери и съпругът й, генерал Терънс Флетчър, и седемте им деца. — Ейвън, Джордж, Джеймс, Анна, Стюарт, Маргарет и Джон.

— Реа Клер! Реа Клер! — Сърдечни викове огласиха стаята, когато семейството забеляза завърналата се племенница, седнала на дивана до майка си. Току-що пристигаха от Грийн Уилоус, имение в южната част на платото Уилтшър.

— Винаги се опитвам да пристигна в най-подходящия момент — обяви лейди Мери Флетчър с плаха, но мила усмивка, когато забеляза чаения сервиз. Тя винаги се шегуваше със себе си.

— Всъщност не е нужно да питам как си узнала за завръщането на Реа, нали? — поздрави дукесата и любопитно се усмихна на сестра си.

— Пресрещнахме пратеника ви на половината път от Грийн Уилоус и той ни придружи до Кемъри — обясни лейди Мери и прегърна Реа. — О, миличката ми, прекрасно е да те видя отново. Винаги съм знаела, че ще стане така, макар че имаше дни, в които усещах, че си близо до смъртта. Чувствах се така безпомощна. Нищичко не можех да направя — произнесе съкрушено лейди Мери, Макар че от дете имаше видения, тя все още не бе сигурна дали това е благословия или проклятие. — Странно, но видях в пристанището на Лондон да влиза кораб. Видях и една котка. Все още не знам какво означаваше това — засмя се тя. — Защото Сабрина е тази, която обича котките, не аз. Все пак котката беше там и… — Тя нарочно спря, за да увеличи напрежението. — После видях добре позната фигура в бледожълто, видях и Кемъри, и разбрах, че си се върнала — Лейди Мери се разположи на дивана и с благодарност прие поканата на сестра си да стопли ръцете и краката си пред огъня. — Разстоянието от Грийн Уилоус до тук всеки път ми изглежда по-дълго, пътищата по-лоши, а времето по-бурно. Може би причината се крие в старите ми кости.

— Чаша чай, Мери? — попита дукесата с тон на изискана домакиня.

Реа беше заобиколена от братовчедите си и сигурно дълго време щеше да отговаря на въпросите им.

— Вече и ти можеш да четеш мисли — усмихна се Мери, вдъхна дълбоко аромата на чая и отпи една глътка, без да сваля очи от племенницата си. — Реа изглежда необикновено хубава, Рина. Все още не мога да повярвам, че се върна, макар че стои насреща ми. Молитвите ми бяха чути. Може би вече ще мога да спя спокойно — без образи и видения, които ме преследват.

— Знам, че не ми вярваш, но виденията ти винаги са били утеха за мен и ми оказаха голяма помощ — каза сериозно Сабрина и си припомни колко пъти през изминалите години предупрежденията на Мери бяха спасявали не само нейния живот, но и този на много други от семействата Доминик и Флетчър.

— Сабрина — поздрави я учтиво сър Терънс Флетчър, който се приближи към дамите, придружен от дука. Той пое ръката й и я целуна по бузата. После я изгледа с обичайния си укорителен поглед, запазен само за непослушни войници. — Мисля, че най-строго ти бях наредил да се пазиш. Нали знаеш, че не съм свикнал да не се подчиняват на заповедите ми.

— Както много добре знаеш, Терънс, нямам особена склонност към послушание — усмихна се дукесата, зарадвана, че го вижда в такова добро настроение. Едър и внушителен, макар и с посивяла коса, сър Терънс все още притежаваше излъчването на офицер с висок чин. Сабрина отлично помнеше кога го срещна за първи път.

Това стана на бойното поле на Кулодън и тя видя със собствените си очи как шотландският й дядо падна в битката срещу англичаните. Тогава не беше на повече от единадесет години. А полковник сър Терънс Флетчър беше английският офицер, когото тя искаше да убие. Битката при Кулодън бе станала толкова отдавна, ала споменът за кралските батальони в яркочервените им униформи и сините, жълти и зелени флагове, които се издигаха високо в небето на Шотландия, все още бяха живи в паметта й. Тогава малкото момиче не можеше да знае, че един ден английският офицер ще се ожени за сестра й и ще стане обичан член на тяхното семейство.

— Така е и аз никога няма да разбера защо Люсиен го търпи толкова години — усмихна се в отговор сър Терънс. Сабрина винаги успяваше да го обезоръжи.

— Кой казва, че го правя? — намеси се Люсиен. Терънс и Мери бяха хората, в чиято компания се чувстваше най-приятно, с изключение, разбира се, на Сабрина.

— Не мога да ви опиша колко съм щастлив, че Реа е отново с нас — заговори Терънс. — Вярно е, че отдавна съм престанал да се съмнявам в дарбата на Мери, но когато днес ми заяви, че Реа се е върнала в Кемъри, не се осмелих да повярвам. Въпреки това… — Гласът му отново прозвуча заповеднически: — Люсиен току-що ме запозна с един новопоявил се проблем. Кажете, наистина ли не можем да предприемем нищо срещу този Данте Лейтън? Поведението му е непростимо. Не ми се ще да го оставим ненаказан. Намирам, че достатъчно сте страдали и не е нужно да понесете позора от безсрамието на този мъж.

Лейди Мери вдигна очи от чинията със сладкиши.

— Кой е Данте Лейтън?

— Тъкмо смятах да ти разкажа за него — отговори Сабрина, размисляйки как най-добре да обясни случилото се.

— Той има нещо общо с драконите, нали? — Мари слиса присъстващите с неочакваната си забележка.

— Откъде знаеш? — Сабрина видимо се уплаши.

— Както сигурно си спомняте, в началото непрекъснато виждах странни зелени и червени дракони. „При зеления дракон“ се казваше кръчмата, в която се срещаха Кейт и страшните й приятели, за да обсъждат дяволския си план — обясни на смаяната си публика лейди Мери. — Само че не знаех какво означава червеният дракон, който също виждах в сънищата си. Докато преди няколко месеца не чух името на кораба, на който се предполагаше, че е Реа Клер. Обаче… — лейди Мери млъкна за миг и сивите й очи заблестяха, защото знаеше нещо, което никой, освен нея не предполагаше. — Бях го забравила, защото няколко месеца не бях имала видения. Преди четири или пет дни видях отново ухиления червен дракон. Видях Кемъри, един влизащ в пристанището кораб и една странна котка. Затова забравих червения дракон. — Тя се обърна към сестра си: — Кажете, защо този мъж има нещо общо с вас? Той трябва просто да ви отговори какво е участието му в отвличането. — Лейди Мери погледна замислено мъжа си. — Терънс говореше така гневно. Да не би мъжът да е поискал откуп за връщането на Реа? Това би било наистина безсрамно.

— Очаквам от него дори и това. — Люсиен изгледа пронизващо Сабрина, сякаш искаше да я убеди, че трябва да се пазят от Данте Лейтън.

— Освен Реа, Люсиен е единственият, който го познава, но аз се боя, че скоро ще се наложи и ние да се запознаем с него — предрече загрижено Сабрина.

— Нима той иска да дойде в Кемъри? — Лейди Мери не можеше да повярва. Никой от познатите й не би посмял да се натрапи като неканен гост, а тя знаеше, че непознатият мъж не е бил поканен. — Онзи тип сигурно е същински дивак. Бедната Реа Клер! Как ли е понасяла живота на онзи кораб! Да разбирам ли, че пиратът се стреми да задълбочи познанството си с нея, като се натрапва в Кемъри? Приемам, че грубостта на този човек ви възмущава. Не могат ли да го арестуват? Сигурно властите имат в какво да го обвинят. На твое място аз не бих го приела в дома си, Люсиен — заяви загрижено лейди Мери. Това звучеше необичайно в устата на иначе меката и любезна Мери Флетчър.

— Мери, Данте Лейтън се е оженил за Реа — обясни направо Сабрина. След това се поколеба, защото никак не й беше лесно да каже следващите думи: — Той е баща на детето, което Реа очаква.

Лейди Мери Флетчър се задави с чая си, закашля се и привлече вниманието на Реа върху себе си. Младата жена знаеше, че в момента родителите й разговарят с леля Мери и мъжа й за Данте, и неволно погледът й се устреми към венчалната халка, която съпругът й бе сложил на пръста й. Чувстваше се неловко да разказва за приключенията, които бе преживяла след отвличането си от Кемъри. А любопитството на братовчедите й беше ненаситно. От това не й ставаше по-лесно, напротив, защото с всяка дума учудването, ужасът и гневът на слушателите й се засилваха. Тя беше принудена непрекъснато да защитава честта и невинността на Данте. Реа погледна задълбочените в разговора възрастни, знаейки, че те също говорят за него. По лицата им личеше, че съпругът й надали ще намери нови приятели в семейния кръг.

Само да беше тук, с нея. Напрежението от очакването нямаше да го има; а злобата, която всички таяха в сърцата си срещу него, щеше да изчезне от само себе си.

Реа хвърли поглед към Франсис, който я наблюдаваше с разбиране, докато тя с усилие отговаряше на въпросите на младите си братовчеди. Реакцията на Франсис, когато узна, че сестра му не само се е омъжила, но и е бременна, бе изненадала Реа, защото беше разумна. Той като че ли бе обмислил внимателно всички подробности около отвличането й и се бе опитал да се постави на нейно място. Все пак не беше щастлив от заключението, до което бе стигнал. За него нямаше съмнение, че Данте Лейтън се е възползвал безчестно от положението, в което бе изпаднала сестра му.

— Наистина ли бяха пирати? — извика развълнувано малкият Стюарт Флетчър. Досега той смяташе братовчедка си за глупаво момиче, но сега оценката му за нея значително се промени.

— Нали имало един мъж, който лично познавал Черната брада и сам видял как главата му била забучена на бушприта на един кралски кораб? — бъбреше Робин, който умираше от желание да преживее подобно приключение.

— Това не може да е вярно. — Стюарт недоверчиво разтърси рижите си къдрици.

— Татко го е видял в Лондон — обясни Робин. — Името му е Лонгакрес. Татко каза, че през целия си живот не е виждал такъв кръвожаден пират.

Брадичката на Стюарт увисна от учудване и той хвърли страхопочтителен поглед към вуйчо си. Макар че беше свикнал с дука, той изпитваше силно уважение към него.

— Ти си по-красива отвсякога, Реа — промълви десетгодишната Анна и по изпъстреното й с лунички лице грейна плаха усмивка. — Наистина ли си омъжена?

— Да, Анна, наистина — отговори Реа и неволно си помисли, че е единствената възрастна в тази стая, която е щастлива от този факт.

— И как се казваш сега? — поиска да узнае Анна.

— Лейди Реа Клер Джакоби. — Реа повтори мислено името си и сякаш почувства близостта на Данте. Какво ли правеше сега? Дали мислеше за нея?

— Не ми харесва това име Данте Лейтън — промърмори Джеймс Флетчър и изгледа братовчедката си отстрани. — Не звучи приемливо — прибави ревниво той, защото от години беше влюбен в Реа.

— Няма никакво значение какво мислиш — отговори трезво по-големият му брат Ейвън. — Което е станало, е станало.

— Въпреки това е позорно — настоя сърдито Джеймс. Много добре знаеше, че ще се отнесе пренебрежително с този мъж, ако той се осмелеше да се яви в Кемъри. Франсис им бе разказал някои неща за съмнителната слава на Лейтън. — Наистина ли нищо не може да се направи?

Младежката ревност бушуваше в сърцето му.

— Защо не го предизвикаш на дуел, Франсис? — предложи Джордж, все още впечатлен от поведението на братовчеда си в деня, когато нападнаха дука. — Той е сам. Ти ще се справиш лесно с един негодник.

— От баща си чух, че е бил пират и контрабандист. Сигурно днес нямаше да бъде жив и да ни създава неприятности, ако не беше дързък дявол. Не, нищо не бива да му се случи, защото Реа Клер няма да ни прости, ако му причиним зло — отговори с ясно доловимо разочарование Франсис.

— Бихме могли да го представим като злополука — промърмори с надежда Джеймс, подкрепен от окуражителната усмивка на брат си Джордж.

— Джеймс, иди и си вземи парче сладкиш — подкани го сърдито Ейвън.

— Това е добра идея — отговори Джеймс, който бе видял, че Реа Клер се насочва към масата за чай под ръка с най-малкия му брат.

Тримата братовчеди се погледнаха мълчаливо. Думите помежду им бяха излишни. Ако наистина трябваше да се предприеме нещо, те щяха да се погрижат за това. Данте Лейтън не биваше да пристъпи свещената земя на Кемъри и да се събере отново с Реа Клер.

— Най-добре да го издебнем на пътя. Ще му дадем добър урок. Ще има да ни помни.

— Ще го изпратим да си върви, откъдето е дошъл — включи се и Джордж.

— Не може ли да го подкупим? Останала ми е добра сума от издръжката ми.

— Няма да се съгласи. Той е адски богат — разясни със съжаление в гласа Франсис.

— Значи не се е оженил за Реа заради богатството й?

— Най-добре сложи една от старите перуки на баща си и го стресни, като се представиш за дука. Заплаши го с най-страшни последствия.

— Той е маркиз. Няма да му направи впечатление.

— По дяволите тогава! Нищо ли не можем да направим?

— Най-добре е да го нападнем. Малко по-грубичко.

— Аз бих могъл да го прострелям. Ще се скрия в храстите. Това непременно ще го уплаши — предложи Джордж.

Накрая все пак надделяха разумните мисли и момчетата трябваше да се примирят с факта, че не биваше да предприемат нищо срещу Данте Лейтън. Ала забравиха да кажат това и на Джеймс…

 

 

Тази вечер беше предвестница на дните, които последваха; скоро мина седмица и вече очакваха Данте Лейтън в Кемъри. Дните се точеха мъчително бавно за Реа, макар всеки час да бе изпълнен с щастието, че е отново при семейството си.

Ала твърде често погледът й се насочваше през големите прозорци и преброждаше равнината, простряла се чак до хоризонта. Изпълнена с копнеж, тя очакваше да забележи едрата мъжка фигура да препуска към бащиния й дом.

Понякога внезапно замлъкваше и се вслушваше дали по входната алея не трополят копита. Ала оставаше разочарована, ден след ден. Когато най-сетне в Кемъри пристигнаха гости, Реа случайно не стоеше до един от големите прозорци и не можа да види каретата, която спря пред широките стъпала към портала.

По това време младата жена беше в голямата галерия и беше застанала пред портретите на прабаба си, на баща си и братовчедите му близнаци. Мрачните й мисли се въртяха около двете русокоси деца на картината, които седяха до Люсиен Доминик. Нима можеше да се повярва, че зад ангелските им лица дебне злото, че болезнената омраза на Кейт и Пърси е причинила толкова мъка на семейството й? За момент погледът на Реа Клер се спря върху последната дукеса-вдовица, Клер Лорейн Доминик, която през целия си живот се бе стремила да опази семейството и да възстанови Кемъри в цялото му величие. Тя беше изцяло завладяна от намеренията си и тесногръдието й превърна Кейт и Пърси в това, което бяха. Тя се бе отрекла от братовчедката и двамата братовчеди от майчина страна и не им позволи да носят името Доминик. Така те намразиха Люсиен Доминик, който остана единствен наследник на името, титлата и цялото семейно богатство.

Реа Клер, жертвата на тази натрапчива идея, стоеше пред портрета и си мислеше, че Данте е обхванат от същата натрапчива идея да се завърне в Мердрако и да отмъсти на хората, отговорни за нещастията, които го бяха сполетели.

Реа потрепери и обърна гръб на картината, изпълнена с мрачни предчувствия, които можеше да проумее само лейди Мери. Прекоси галерията и внезапно забави стъпки, когато видя идващата насреща си висока фигура. Несъзнателно посегна към златната верижка с медальона, в който бяха скрити малки портрети на родителите й. Споменът за деня, когато го загуби, беше все още жив, но благодарение на момичето, което сега стоеше пред нея с щастлива усмивка на руменото лице, тя можа да върне малкото си съкровище.

— Добро утро, Алис — поздрави приятелката си Реа.

— О, каква прекрасна утрин, милейди — въздъхна Алис, без да обръща внимание на дъжда, който се лееше на потоци по стъклата на прозорците. — Сега, когато сте отново в къщи, всеки ден е прекрасен.

— Ти харесваш Кемъри, нали, Алис? — попита Реа, макар че погледът на момичето беше достатъчно ясен.

— О, милейди, тук е точно както ми го описахте. А аз не вярвах, че някой ден ще го видя със собствените си очи.

— Както чувам, научила си много неща от Роули.

— О, Роули е чудесна жена, но… — Алис доверително сниши глас: — Нейна Светлост ми нареди да помагам на О’Кейси в грижите за близнаците. Толкова се радвам. Много обичам малки деца. Но няма да ги глезя, обещавам ви.

— Имам чувството, че Андрю и Ардън трябва да се подготвят за изненада — каза Реа и си спомни, че Робин се справяше много лесно с О’Кейси и близнаците също я въртяха на пръста си. Но когато Алис Мередит станеше тяхна бавачка, те щяха да бъдат обсипани не само с любов и нежност, но да почувстват и строгата й ръка.

— Милейди — заговори смутено Алис, — много искам да ви благодаря, че сдържахте думата си и не ме забравихте.

— Мама те попита искаш ли да останеш — възрази Реа. — Аз не можах да ти помогна, когато ни разделиха в Чарлзтаун.

— О, вие направихте всичко, което можахте. Мисля, че преживяхте много по-страшни неща от мен. Аз бях вече тук, в дома ви, когато вие пътувахте по море. Родителите ви бяха толкова добри и когато ме попитаха какво смятам да правя, аз… — Алис се усмихна. — Аз просто им казах, че ще бъде чудесно, ако ми позволят да остана в Кемъри. Казах им, че ще бъда доволна да чистя кухнята, но Нейна Светлост не искаше и да чуе. Тя ми каза, че ме смята за приятелка на дъщеря си и желае да ме задържи като гостенка. Но аз не мога да мързелувам. Искам сама да се грижа за издръжката си. Тогава Нейна Светлост каза, че мога да работя, каквото пожелая.

— Нали ти казах колко е мила.

— Така е, милейди — съгласи се почтително Алис.

— В Западна Индия всичко беше чудесно. Тревожех се само за теб. Сър Морган Лойд ни съобщи, че си се върнала в Англия и по всяка вероятност живееш в Кемъри. Не се изненадах, че си тук. Това ме направи още по-щастлива.

Сега, когато съм отново със семейството си, няма от какво да се тревожа — заключи решително Реа, за да убеди и самата себе си, че всичко ще бъде добре. Трябваше да стане така.

Ала Алис, макар и просто градско момиче, съвсем не беше убедена в това. Чуваше твърде много разговори, виждаше твърде много загрижени лица, за да вярва, че събитията ще се развият според предвижданията на лейди Реа Клер.

— Колко жалко, че вали. Много ми се иска да се поразходя в градината. — Реа изгледа поточетата, които се стичаха по стъклата, и с копнеж си представи алеите, обградени с жив плет от тисово дърво, които се спускаха към езерото с лилиите.

— О, милейди — извика Алис, — за малко да забравя! Пристигнаха гости, само преди минути! Долу са…

Реа не изчака да чуе края на изречението. Тя вдигна високо поли, разкри красивите си глезени и хукна през галерията към китайската стая на първия етаж, където обикновено посрещаха гостите.

Промуши се покрай лакея и спря само за миг, колкото да хвърли поглед в едно от големите стенни огледала, преди да влезе през двойната врата на китайския салон.

С гръб към вратата бе застанал някакъв мъж, който разговаряше с баща й. Без да забележи останалите, Реа се втурна към мъжа.

— Данте! — извика тя и в следващия момент замръзна на мястото си.

— Лейди Реа Клер! — Уесли Лотън, граф Рендейл, забрави достойнството си на джентълмен и се хвърли с протегнати ръце към младата жена. — О, небеса! Никога не съм ви виждал толкова прекрасна. — Очите му се спряха с възхищение на фигурата й. Облечена в турскосиня роба с дантели по края, привързала златните си коси с виолетови панделки, Реа изглеждаше зашеметяващо. Уесли Лотън в никакъв случай не бе очаквал такава гледка.

Реа стоеше като замаяна. Очакваше да види Данте, не Уесли Лотън. Макар че изглеждаше много добре, графът не можеше да се сравнява с класическите черти на Данте, а в критичните очи на Реа той беше много по-малко мъжествен в сравнение с мускулестото тяло на съпруга й с бронзова от слънцето кожа. Уесли Лотън носеше сатенено палто с цвят на ягода и панталони до коленете, последен вик на модата, и всичко в него беше меко и бледо.

Внезапно Реа се почувства неловко в прегръдката му. Ала се овладя и не позволи да забележат смущението й.

— Колко любезно от ваша страна, Уесли. Аз също се радвам да ви видя жив и здрав. До завръщането си в Англия смятах, че са ви убили.

— О, небеса! Както виждате, все още съм жив. Мила моя Реа, все още съм неутешим, че не успях да ви предпазя от нападението. Не бях удостоен дори с честта да забия един куршум в главата на негодника — произнесе възмутено графът, засегнат в мъжката си гордост.

— Реа Клер! Колко е прекрасно да те видя отново! Кълна се, че не е справедливо да изглеждаш така след всичко, което си преживяла — прозвуча креслив женски глас, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг. Реа се обърна и се озова лице в лице със сладко усмихнатата Каролайн Уинтърс. — Но какво си направила с тена си! Гротескно! Загоряла си от слънцето като оборски ратай.

— Каролайн, Джеръми — поздрави учтиво Реа, но искрената топлота в гласа й се отнасяше само до сър Джеръми.

— Мило момиче, толкова е хубаво да те видим отново. Бях много загрижен за живота ти, да не говорим колко се тревожех за майка ти и баща ти. Двамата толкова изстрадаха. — Сър Джеръми сърдечно прегърна Реа и я целуна по бузата.

— Как е жлъчката ти? Имаш ли още пристъпи? — попита сърдечно Реа, хвана го под ръка, зарадвана, че ще избегне разговора с Уесли Лотън и Каролайн.

— Колко мило от твоя страна, че ме попита, скъпа. — Сър Джеръми сияеше. Собствената му дъщеря почти не се интересуваше от здравето му, освен когато не се оплакваше от болестите му, които й пречеха да посещава Лондон толкова често, колкото й се искаше.

Каролайн Уинтърс въздъхна. По време на пътуването до Кемъри се бе наслушала на подробностите. За да не пропусне удобния случай, тя бързо улови под ръка Уесли Лотън и по кръглото й лице се изписа самодоволна усмивка. Отведе го на дивана, но въпреки многократните опити да привлече вниманието му върху себе си, графът нито за миг не изпусна Реа от очи.

— Казвах на баща ти, че щяхме да дойдем по-рано, но Каролайн настоя да изчакаме пристигането на Уесли. Знаехме, че Люсиен е уведомил и него — обясни сър Джеръми на Реа. — Решихме да пътуваме заедно. В днешно време така е по-сигурно. Щом с теб се случи нещо толкова ужасно, може да се случи и с друг. Човек трябва да бъде предпазлив. — Той се изкашля смутено, когато забеляза, че е засегнал неприятната тема: — Е, скъпа, сигурно не искаш да говориш за това. Наистина беше трагедия…

Ала дъщеря му, чието любопитство често граничеше с безсрамна дързост, държеше да узнае всичко с най-големи подробности. Вече бе чула какви ли не слухове.

— О, татко — изхленчи тя и направи жална гримаса, — тъй като едва не загубих живота си в тази афера, мисля, че имам право да узная всичко, което се е случило с Реа след отвличането й. Това е най-малкото. След този ден вече не съм на себе си. Преследват ме кошмари за нападението на онези ужасни мъже — заяви драматично Каролайн и започна да си вее с ветрилото, надявайки се, че от силното вълнение може да падне в несвяст — право в ръцете на граф Рендейл.

— Недей така, скъпа — укори я за нетактичността сър Джеръми. — Не е нужно Реа да ни описва нещастията си. Трябва да сме доволни, че се е върнала жива и здрава в Кемъри. И както вече ти казах, Люсиен — обърна се той към дука, — ние се чувстваме почетени, че ни покани. Все пак Реа е при вас едва от седмица.

— Ние те смятаме за част от семейството, Джеръми — отговори Люсиен Доминик, макар че не подчерта „те“, както му се искаше. Беше убеден, че сър Джеръми Уинтърс е положил всички усилия, за да възпита както трябва останалата си без майка дъщеря. А и Каролайн беше единственото му дете.

— О, татко, не бъди толкова глупав. Все пак аз съм най-добрата приятелка на Реа и се интересувам от историята й просто защото считам за свой дълг да сложа край на скандалните слухове, които се носят из цял Лондон. Мила моя — продължи Каролайн с хитър поглед и кокетно сведени очи, — нали знаеш, мнението за теб е, как да кажа… не съвсем… — Тя спря за миг, сякаш бе твърде смутена, за да продължи. Ала беше сигурна, че Уесли Лотън е проумял смисъла на думите й. Ако имаше нещо, за което графът се тревожеше, това беше доброто му име. За мъж в неговото положение беше неприлично да се свърже с жена със скандално поведение, дори ако тя беше дъщеря на влиятелния дук Кемъри.

— Каролайн! — сър Джеръми пламна от възмущение.

— Това е истината — отговори сърдито тя и се огледа, сякаш я бяха обвинили несправедливо. — Затова съм длъжна да кажа, че Реа Клер отдавна вече не се смята за добра партия, във всеки случай не толкова добра, колкото беше някога. О, аз също го намирам за ужасно, но какво да се прави? — Тя се опита да изобрази съчувствие към приятелката, която отдавна беше трън в очите й. Защото завистта към титлата и състоянието на Реа Клер, да не говорим за невероятната й красота, отдавна не даваха мира на Каролайн.

Естествено с тези умело насочени стрели тя имаше за цел да извади Реа от равновесие, затова направо се смая, когато приятелката й избухна във весел смях. Съчувствените думи замряха на устата на Каролайн.

— Много мило от твоя страна, че си загрижена за името ми — отговори безгрижно Реа. През изминалата година не бяха настъпили промени у Каролайн Уинтърс. — Но няма защо да се тревожиш за мен, Каролайн. Виждаш ли, аз наистина не съм добра партия. Но причината е, че вече съм омъжена.

Ужасеният писък на Каролайн беше почти заглушен от невярващия вик на графа. Ала стъписването на момичето бързо отстъпи място на тайно ликуване, защото вече не й се налагаше да се състезава с Реа Клер за благоволението на Уесли.

— Скъпа моя, но това е чудесно! — извика тя и за първи път поздрави честно съперницата си.

— Вярно ли е това? — попита графът с недостойно писклив глас.

— Да — отговори просто Реа. Очите й потърсиха тези на баща й. Ала дукът отпиваше от чашата си и замислено се взираше в кръговите движения на златистата течност.

— Аз… аз не разбирам. За кого сте се омъжили? Та вие едва се върнахте от колониите. Кога стана сватбата? — попита недоверчиво графът. Той бе живял с твърдата убеденост, че един ден лейди Реа Клер ще стане негова жена. От първия ден, в който я видя, пожела да я направи своя. А това беше много отдавна. Реа беше още дете и майка й я носеше на ръце.

Бедният Уесли, помисли си Реа, усетила съчувствие към надутия граф Рендейл. Той изглеждаше съкрушен и тя понечи да помоли баща си да му налее чаша бренди, за да възвърне цвета на лицето си, когато той я погледна умоляващо.

— Надявам се, че не сте си взели мъж от колониите? О, небе, помогни ми! Да не е моряк?

Графът очевидно се боеше, че няма да посмее да се яви отново в Лондон, ако името му се свърже с човек от неизвестен произход, който не притежава нито семейна титла, нито състояние. Този позор беше твърде голям и нещастникът дори не смееше да помисли за него.

Реа поклати глава и се усмихна. Съзнаваше, че ще спаси честта на граф Рендейл, защото, макар че съпругът й имаше скандална известност, той все пак беше джентълмен с титла и състояние.

— Името на съпруга ми е Данте Лейтън. Той беше капитан на „Морския дракон“, корабът, с който напуснах Чарлзтаун и който ме доведе благополучно в Англия.

Ако графът на Рендейл беше куче, щяха да побързат да го избавят от мъките. Никога по-рано не бяха виждали толкова жален израз по лицето на мъж.

— Морски капитан? — попита едва чуто той. Онзи човек може дори да не е англичанин, помисли си той, не и с това италианско име.

— Да — призна Реа и си позволи да засили още малко стъписването на графа. Всъщност, какво го засягаше? Тя позволи дори на Каролайн да се порадва още няколко секунди на скандалното й разкритие, след което прибави: — О, споменах ли, че Данте е маркиз Джакоби?

Дори дукът се усмихна, когато забеляза смаяните лица на Уесли и Каролайн.

— Маркиз? — прошепна с отчаяние Каролайн. Въпреки отвличането Реа Клер бе успяла да си улови истински маркиз. Сега титлата й беше по-висока от графската, към която се стремеше Каролайн, стига само да успееше да накара графа да сложи пръстен на дебелото й пръстче. Това вече е прекалено, каза си младата жена и отново започна да си вее с ветрилото, този път по принуда, защото едва не изгуби свяст.

— Джакоби? — повтори замислено графът. Той много се гордееше с познанията си за фамилните титли в Кралството. — Семейството е от Уест Кънтри, нали? Девъншир, така беше. Имаха дворец, построен, доколкото си спомням, през единадесети век. Титлата действително е древна. Много почетна титла — заяви той с облекчена въздишка. Е, беше изгубил Реа Клер, но поне избраникът й беше маркиз. После му хрумна нещо друго: — Май съм чувал за Данте Лейтън, сегашния носител на титлата. Играел хазарт. Проиграл по-голямата част от семейното богатство. Прав ли съм? — попита пренебрежително той, имайки зад гърба си солидна банкова сметка.

— Да. Данте е напуснал Англия и е печелил хляба си като пират.

— Май си спомням и за някакъв скандал, свързан с това име — продължи графът. — Не съм осведомен от първа ръка, разбира се. Аз съм няколко години по-млад от него.

— Скандал? Наистина ли? — намеси се задъхано Каролайн. Лицето й се разведри, когато осъзна, че Реа може би се е омъжила за авантюрист и ловец на зестри. — О, мила моя, как да те утеша? Сигурно ще живееш от собственото си състояние? Или Негова Светлост те е лишил от наследство?

— Данте е много богат. — Реа без угризения се зарадва на стъписването на приятелката си. Сабрина й бе разказала за скандалното поведение на Каролайн в деня на отвличането. Намерили я в безсъзнание на плажа. Но вместо да признае, че не е в състояние да даде сведения за похитителите, тя се впуснала в лъжи, за да изтъкне себе си и ролята си в тази драма. Лъжите й повели търсачите по грешен път и те тръгнали да преследват циганите. Дукесата още от самото начало не повярвала в историята за злите цигани и танцуващата мечка. Тя и до днес не бе простила лъжите на Каролайн.

— Трябва да кажа, че с облекчение чувам това, защото никак не ми се иска да се запозная с благородник, пропилял състоянието си, да не говорим за незаменимото му наследство. Само като си помисля, че в Рендейл Хаус би могъл да живее някой, който не носи името Лотън… Не, по-скоро бих я разрушил до основи. Семейната традиция трябва да се пази, каквото и да ни струва това — обясни поучително графът.

— Колко богат е мъжът ти? — попита колебливо Каролайн.

— Аз бях на борда на „Морския дракон“, когато открихме потънала испанска галера. В трюма й беше скрито съкровище от златни и сребърни кюлчета. Всички членове на екипажа станаха богати хора. Един от мъжете смята да се върне у дома си и да откупи старата семейна къща. Ако не му я продадат, смята да се сдобие с най-разкошния имот от тази страна на Ярмут — обясни Реа и си каза, че лоцманът на „Морския дракон“ със сигурност ще преуспее.

Граф Рендейл се стресна. Такова огромно състояние в ръцете на човек с низък произход можеше да предизвика само катастрофа. Тези парвенюта си купуваха уважение с пари и тъй като много от най-добрите семейства имаха затруднения поради нещастна случайност или лошо стопанисване, тези паразити, груби и нахални, един ден щяха да бъдат канени в най-добрите домове на Англия.

Лотън се огледа с натежало сърце в обзаведената с вкус китайска стая и си каза, че все пак е позорно, дето сливането между две истински стари семейства не можа да се осъществи. Той пое благодарно брендито, което му бе сервирано с тихото достойнство, така характерно за прислугата на Кемъри, от лакей в ливрея, и въздъхна.

Каролайн Уинтърс си избра парче сладкиш от таблата, която беше пред нея. Ала мислите й бяха някъде далеч и прекрасното печиво изобщо не й се услади. Това не е справедливо! Лейди Реа Клер Домин… Не! Лейди Реа Клер Джакоби имаше всичко — чар, красота, ум, богатство, а сега взе, че се омъжи за маркиз. Това просто не е честно! Каролайн едва не заплака. Завистливият й поглед не можеше да се откъсне от роклята на Реа.

Тя изтри сметаната от устните си и внезапно през ума й мина чудесна мисъл. Сети се, че още не се е запознала с този непоносим Данте Лейтън, проклетия маркиз Джакоби.

— Къде е съпругът ти? — гласът й прокънтя в стаята и попречи на разговора, който Реа водеше с баща й.

— Той остана в Лондон да се погрижи за кораба и екипажа — отговори просто Реа. — Но ние го очакваме много скоро, нали, татко?

Дук Кемъри се усмихна. Сър Джеръми обаче знаеше от опит, че усмивката на Люсиен Доминик много често не беше израз на любезност.

— Без съмнение — каза дукът. — Споменатият джентълмен ще дойде в Кемъри.

Играчът не може да устои на изкушението. Или на предизвикателството на обстоятелствата.

А дали те бяха предимство или недостатък за Данте Лейтън, това очевидно знаеше само дук Кемъри.