Лори Макбейн
Мрак преди зората (20)

Глава деветнадесета

Данте Лейтън сякаш престана да чува и да вижда. Той само се взираше невярващо в разрушението, което цареше в дома му.

Натрапникът не се бе задоволил просто да открадне, той бе опустошил голямата зала с добре пресметната злоба.

Реа извади с треперещи ръце парфюмирана кърпичка и закри носа си. Очите й ужасено оглеждаха разрухата. Никога преди това не бе виждала такава вандалщина. Миризмите, които се надигаха от пода, бяха отвратителни. Очевидно бяха използвали залата като обор не само за животни, но и за хора.

Планини от боклуци и мръсотия гниеха по омазания под. До камината беше натрупана огромна купчина дърва за горене. Всъщност това бяха парчета от красивите старинни мебели. Масивната маса с резбовани крака, която, както толкова често бе разказвал Данте, винаги е била украсена с ваза диви цветя, вече не съществуваше. А дълбокият скрин с вдълбани в дървото приказни фигури беше насечен на парчета.

Голямата дъбова пейка и високите столове, както и малките масички отдавна се бяха превърнали в пепел.

Дори богато украсената дървена ламперия беше изтръгната от стените и сега там зееха огромни дупки. Част от стругованата балюстрада на стълбището в другия край на залата липсваше. Вероятно и тя, като останалите дървени части, бе станала жертва на пламъците.

— Олеле! — прокънтя в залата момчешкият глас на Кони Брейди. — Тук мирише по-лошо, отколкото в клозета! — извика той и отвратено изкриви лице. Разочарованието му беше очевидно, още повече, че винаги си бе представял Мердрако като разкошен палат.

Презрителните думи на малкия юнга се изляха като студена вода върху Данте Лейтън и го изтръгнаха от кошмара, който го държеше в плен досега. Той се обърна рязко и едва сега видя, че останалите стоят точно зад него. Всички бяха замръзнали по местата си и в залата цареше потискаща тишина.

Изразът, който се изписа по лицето на Данте, беше по-ужасяващ дори от състоянието на голямата зала. Присъстващите имаха чувството, че духът е отлетял от тялото му, и всичко, което бе останало, бе каменната статуя на ударен от съдбата мъж.

— Данте — промълви едва чуто Реа и погледът му се насочи към нея. Тези светли сиви очи биха могли да бъдат на кой да е чужд човек, толкова студени и безжизнени бяха. Реа протегна ръка към съпруга си, искаше да го докосне, да го утеши.

Данте не можеше да откъсне очи от нея. Ала когато откри в погледа й съчувствие, миглите му се спуснаха. Не можеше да понесе да го съжаляват. После, с бързина, която стресна всички, той улови ръката на Реа и я издърпа навън, под заслепяващата слънчева светлина.

— Данте? — проплака Реа и свободната й ръка страхливо докосна ръкава му. — Аз… — започна тя, но не довърши. Нима можеше да го утеши с думи?

— Не искам да пристъпваш прага на тази къщи — заговори делово Данте и вдъхна дълбоко сладкия аромат на слънчевия ден. — Разбираш ли ме, Реа? — попита той и я принуди да го погледне в очите. — Не искам да бъдеш унижавана от това място.

— Но Данте, аз трябва да бъда с теб. Сигурно останалата част от къщата не е в такова състояние. Няма да е лесно, но съм уверена, че можем да спасим нещо. Надали са успели да разрушат всичко. — Реа се стараеше гласът й да звучи оптимистично, за да не се поддаде на отчаянието, което заплашваше да надделее.

— Вярваш ли? — попита той и погледът му се отмести към страничното крило. — Да бъдат проклети душите им и дано вечно се пържат в ада. Ще си платят за това. Кълна се във всичко свято, че ще си отмъстя.

— Данте, не влизай повече вътре! — закле го Реа.

— Капитане — обади се Хюстън Кърби и пристъпи по-близо, — останете тук, както ви каза лейди Реа. Аз ще огледам — предложи той и по сбръчканото му лице потекоха сълзи. — Ще проверя какво може да се направи. Не искам да се плашите още повече.

Данте поклати глава и се обърна. Но преди да изкачи стълбите, сложи ръка върху рамото на стария си прислужник. Хюстън Кърби повдигна треперещата си старческа ръка и я сложи върху силната мъжка десница. За момент двамата останаха неподвижни, после Данте се запъти към създадения от човешка ръка ад, без да обръща внимание на молбите на Реа. След минута се чу затръшването на тежката врата и завъртането на резето.

— Той се срамува от вас, милейди — обясни задавено Хюстън Кърби. — Трябва да влезе сам вътре. Трябва да погледне в лицето дяволите, които го подплашиха. Каква трагедия! — проплака старецът. Той подсмръкна и избърза с ръка сълзите си. — Проклятие ли тегне над нас? О, божичко, бедният капитан! Позор е това, ох, какъв позор! — Той извади носната си кърпа и скри лице в нея.

— Данте не би трябвало да се срамува. Той просто не желае да го утеша — отговори Реа. Тя почувства как Франсис сложи ръка на рамото й и вдигна поглед към него. Брат й също изглеждаше потиснат, но двамата поне споделяха мъката си. Реа много искаше Данте да отстъпи поне малко от гордостта си и да приеме съчувствието на другите.

— Господи! — бе всичко, което можа да каже Франсис.

— Капитанът е горд мъж. Много горд. Надявах се любовта ви да отнеме малко от дебелоглавието му, но ми се струва, че стана още по-лошо от преди. Може би защото толкова много ви обича. Винаги, когато се принуждава да свали оръжията си, се чувства наранен. Толкова пъти са го мамили, милейди. — Хюстън Кърби, който познаваше Данте най-добре от всички, отчаяно се опитваше да обясни: — Така се гордееше, че ще ви покаже Мердрако. Толкова време чака да се върне тук, да възвърне самоуважението си. А сега се чувства унизен, милейди. О, това е кощунство! Дори това да бъде последното ми дело, аз ще помогна на капитана да си отмъсти.

Алистър Марлоу потърка брадичката си и дълбоко в себе си се закле в същото. После шумно пое въздух, за да прогони отвратителната миризма от гърдите си.

Робин Доминик стоеше до Кони Брейди и двамата гледаха към вратата с възмутени лица.

— Кой би могъл да извърши подобно нещо? — Най-после Робин си възвърна дар слово, но очите му все още бяха разширени от преживяния шок.

— Животни — отговори Франсис и поведе Реа към ниската каменна стена, която обграждаше една от стъпаловидно разположените градини.

— Животни? — попита невярващо Робин. Той не разбираше как животните са могли да изпотрошат мебелите, а и можеше да се закълне, че е видял полуизядено пилешко бутче на перваза на камината.

— Да, от двукраката порода — обясни Алистър, който вървеше последен. Сладкият аромат на орлов нокът и рози го удари в носа. Въпросът кой е причинил тези опустошения не преставаше да го измъчва.

— Така е и аз смятам, че познавам по име някои от тези двукраки животни — прибави Хюстън Кърби, приседна на стената и изпружи омекналите си крака.

— Да не мислите, че са били контрабандистите, мистър Марлоу? — попита недоверчиво Кони Брейди. Самият той се бе занимавал с контрабанда, но никой от хората, които познаваше, не би извършил нещо подобно.

— Точно така — отговори Хюстън Кърби, който се взираше във върховете на ботушите си, сякаш ги виждаше за първи път.

— Но защо? — учуди се Франсис. — Съгласен съм, че Мердрако е прекрасно скривалище за контрабандистите, защото отдавна е празно. Защо обаче да разрушават замъка? Не виждам смисъла. Интересува ме и още нещо, мистър Кърби. Нямаше ли управител, който да се грижи за къщата? Предлагам да се обърнем към властите. Ще помолим местния съдия да се заеме веднага с този случай — заключи Франсис с твърдата вяра, че думите му лесно ще се превърнат в дела. Изненада се ужасно, като чу горчивия смях на Хюстън Кърби. — Кажете, мистър Кърби! — повтори настоятелно той и този път говореше като истински дук Кемъри.

— О, лорд Франсис, много съжалявам. Но виждате ли… От всичко това няма никаква полза. Бандата контрабандисти не се бои от никого, даже и от съдията. Разговарях с Дора и Сам Ласкомб и макар че не можах да изтръгна много от тях, разбрах, че тези „Синове на сатаната“, както сами се наричат, си позволяват всичко. Местните живеят в смъртен страх от тях — а който не се страхува, не живее дълго — обясни уморено Кърби. — Дора предполага, че те са убили брат й, защото е възнамерявал да основе своя собствена банда. По един или друг начин всички от околността са свързани с тях. Макар че… — прибави той, като видя ужасеното лице на Франсис. — … повечето местни хора са добри и почтени. Малко са онези, които се скитат наоколо и тероризират мирните селяни. Да, лорд Франсис, тук някога имаше управител, но го уволниха. А човекът, който беше назначен на негово място, умря преди няколко години. Даже да беше още жив, нямаше да посмее да се противопостави на контрабандистите. Те най-вероятно щяха да го прогонят… или да го убият.

— Значи контрабандистите трябва да бъдат унищожени! — настоя упорито Франсис.

— Сам човек не може да се справи с тях. Би трябвало почтените контрабандисти да бъдат насъскани срещу водача си, а населението да помогне.

— Е, доколкото познавам зет си, мога да кажа, че „Синовете на сатаната“ са извършили фатална грешка, като са опустошили Мердрако. Те се сдобиха със страшен неприятел в лицето на Данте Лейтън, а аз никога не бих се осмелил да сторя подобно нещо — усмихна се мъдро Франсис. — Смятам, че маркиз Джакоби разполага с достатъчно власт и влияние, за да възстанови справедливостта. Ако бях на мястото на Данте, щях веднага да повикам съдията, за да види със собствените си очи разрушенията и да привлече под отговорност онези свине. — Данте Лейтън беше член на семейството му и Франсис се чувстваше лично засегнат от случилото се.

— Ах, милорд — поклати глава Хюстън Кърби. — И на мен ми се иска да беше толкова просто.

Алистър Марлоу замислено търкаше брадичката си. Много му се искаше с тях да беше поне половината екипаж на „Морския дракон“. Капитанът можеше да разчита на хората си, те щяха да го подкрепят във всичко.

— Май сме попаднали в дълбокото, Кърби — промърмори тихо той.

— Така е, мистър Марлоу, точно така е, макар че още не знаете най-лошото — въздъхна Кърби. Не искаше да ги държи на тъмно. — Може би е по-добре да се върнете в Лондон, преди тук да стане напечено. Може и да се провалим — произнесе предупредително той.

Алистър Марлоу почервеня от гняв.

— Този път ви прощавам, мистър Кърби, но ви моля никога вече да не ме съветвате да напусна капитана си.

— Разбира се, ще запомня това, момчето ми — отговори Кърби, дълбоко в себе си зарадван от реакцията му. Отдавна знаеше, че Алистър Марлоу е истински джентълмен.

— Най-добре веднага ни кажете най-лошото — настоя Алистър.

— Да, моля ви, Кърби — намеси се Реа. Мъжете съвсем бяха забравили, че тя седи до тях, и със сигурност искаха да й спестят ужасните новости. — Е, слушам ви. Аз също ще живея в Мердрако, затова трябва да знам дали Данте е в опасност и каква е тя — продължи тя и никой не се възпротиви на думите й.

— От това, което научих от Дора и Сам Ласкомб, заключих, че водачът на „Синовете на сатаната“ не е никой друг, освен Джак Шелби — отговори направо Хюстън Кърби. Името не значеше нищо за Кони, Алистър и Робин, но Реа и Франсис го разбраха много добре.

— Това е бащата на Лети Шелби. Данте е бил заподозрян в убийството й — обясни с учудващо спокойствие Реа.

Кони и Робин, които си шепнеха нещо, веднага млъкнаха.

— Хей! — провикна се Кони Брейди и изсвири пронизително като стар моряк. — Това не може да бъде! Капитанът никога не би убил никого — заяви възмутено той.

— Разбира се, че не той е убил момичето. Но баща й мисли, че го е извършил — отговори Реа. Сега разбираше загрижеността на Хюстън Кърби. — Значи затова контрабандистите са опустошили Мердрако, нали, Кърби? Защото Джак Шелби храни дива омраза към Данте.

— Точно така. И това ме тревожи, милейди — призна дребният стюард. — Щом е разрушил Мердрако, когато е било празно, кой знае какво ще направи, като открие, че господарят се е върнал. А щом Джак Шелби е водач на бандата контрабандисти и щом дори съдията не предприема нищо срещу тях, ние също сме с вързани ръце. Нашият капитан пак е сам срещу всички.

— Значи това имахте предвид в „Хоукс Бел Ин“, когато казахте, че хората не забравят лесно миналото — припомни си Алистър.

— Да. И ще стане още по-лошо, когато сър Майлс открие, че Данте е изкупил обратно земята си — предрече Хюстън Кърби. Той би дал половината от богатството си, за да види смаяната физиономия на сър Майлс. — Той има влияние в околността и би могъл да освободи крайбрежието от контрабандистите, но в нашия случай само ще се облегне назад и ще гледа какво ще се случи. Най-приятно ще му бъде да следи борбата между Данте Лейтън и Джак Шелби — прибави стюардът и се умърлуши още повече.

— Реа? — гласът на Робин я изтръгна от тежките мисли. — Двамата с Кони ще се поогледаме наоколо? Позволяваш ли?

Реа вдигна поглед към тясното, сърцевидно лице на брат си. Робин я гледаше с очакване.

— Добре. Но не се отдалечавайте — отговори тя и се запита с какви ли още изненади щяха да се сблъскат.

Данте Лейтън вдигна преобърнатата, повредена маса и я постави на крака. Пръстите му помилваха издрасканата повърхност и той предпазливо я опря до стената, където стоеше винаги. В паметта му изникнаха нежните майчини ръце, скрити в кожени ръкавици, които спокойно почиваха върху полирания плот. Тапицирано с кадифе кресло с раздрана седалка беше захвърлено под прозореца, но Данте виждаше как майка му седи в него и люлее малкия си син, за да заспи. Кадифените завеси, които някога прогонваха студения мрак на зимните нощи, бяха откъснати. Стъклата на прозорците бяха разтрошени на хиляди късчета, които се бяха набили в мръсния килим.

Данте Лейтън преминаваше мълчаливо от стая в стая и всяка крачка разгаряше гнева му — докато не сграбчи една маса и с крясък, който би уплашил дори дявола, не я запрати през един от счупените прозорци. Шумът на трошащо се дърво сякаш отприщи демоничната сила у Данте и с нечовешката мощ на полудял човек той даде воля на разрушителния си инстинкт. Втурна се като хала в първата попаднала му стая и започна да чисти Мердрако от злото. Ала гневът му скоро отслабна и Данте се върна в галерията. Облегна се на перваза на камината и скри лице в ръцете си. Стоя дълго там, поемайки си тежко дъх, докато обузда пламъците на яростта си и тя започна да тлее; от жаравата изскачаха искри, бели и горещи, запалени от ясни и студени мисли. И Данте изкова план за отмъщение, хладен и добре пресметнат.

Сноп светлина нахлу през прозорците на галерията и привлече вниманието му към голите стени. По устните му заигра лека усмивка. Не всичко беше загубено. Трябваше да бъде благодарен на сър Майлс поне за това.

Защото портретите на майка му, на стария маркиз и на другите предци отдавна бяха изнесени от Мердрако. Те бяха складирани на сигурно място в Лондон заедно с много други ценни семейни вещи. Сър Майлс ги бе разпродал, уж за да покрие дълговете на изчезналия си подопечен, макар Данте да предполагаше, че вторият му баща е извлякъл печалба от продажбата. С намесата на сър Майлс наследството на фамилията бе спасено от разрушителите. Още преди години Данте бе ангажирал човек, който да открие скъпоценните вещи, и бе успял да изкупи обратно по-голямата част от наследството си. Всичко беше скрито на сигурно място.

Данте се приближи до един счупен прозорец и вдъхна дълбоко сладкия аромат, който нахлуваше отвън. Той огледа страничното крило на къщата, после и стария параклис в другия край на двора, където бяха погребани старият маркиз, баща му и майка му. Накрая погледна малката група, която бе насядала на каменната стена в предния двор, втренчи поглед в нежната фигура в небесносиньо и се закле в паметта на мъртвите, почиващи в параклиса, и в бъдещето, което двамата с Реа щяха да създадат за потомците си, че един ден Мердрако отново ще сияе в стария си блясък и величие.