Лори Макбейн
Мрак преди зората (15)

Глава четиринадесета

Богато украсените огледала с позлатени рамки, които красяха белите стени на голямата бална зала на Кемъри, блещукаха като хиляди уловени слънца. Високо поставените картини бяха осветени от полилеите, по които сякаш искряха стотици звезди. Откъм галерията долиташе мелодична камерна музика и се смесваше с веселите разговори на гостите.

Алистър Марлоу беше възхитен от обстановката не по-малко от останалите присъстващи. Никога преди това не бе виждал толкова елегантни хора, събрани в едно помещение. Той отпи глътка вино от високата чаша и се огледа.

През изминалия час непрекъснато се съобщаваха имена на новопристигащи гости. Алистър знаеше, че ще бъде истински късмет да запомни до края на вечерта поне някои от титлите и имената, които майордомът обявяваше с пълен глас от мястото си до вратата.

Развеселеният му поглед се спря на малката група, събрала се точно до двукрилата врата. Каква забележителна двойка бяха дукът и дукесата на Кемъри! Дукесата носеше рокля от яркочервено копринено кадифе, а черната й коса не беше напудрена — по примера на кралицата. Къдриците й се спускаха на меки вълни, украсени с перли. На шията й искреше прекрасно колие от перли и рубини. Топлината му все пак не можеше да затъмни сърдечната усмивка, която озаряваше благородните черти на дамата.

Когато огледа дука, Алистър си каза, че споменът не го е излъгал. Сериозният джентълмен беше олицетворение на властен патриарх. Може би дори нещо повече. Облечен в италианска коприна, избродирана с цветна шарка, той беше съвършен образ на съвършен джентълмен с титла и име.

Бившият помощник-капитан на „Морския дракон“ не можа да не се усмихне, когато погледът му се премести върху респектиращата фигура на капитана. Този джентълмен излъчваше такъв чар, че някои от гостите, които бяха очаквали недодялан пират, със сигурност останаха разочаровани.

Алистър Марлоу дори не забеляза внимателния прислужник, който смени празната му чаша с пълна, защото погледът му беше запленен от прекрасното видение до Данте Лейтън, което блестеше цялото в злато. Внезапно младежът си припомни думите на капитана, казани преди много време, и призна пред себе си, че този човек наистина има дяволски късмет. Лейди Реа Клер беше най-вълнуващата и най-красивата дама в цялата зала.

Беше облечена в рокля от златна коприна и дантела; в златната й коса искряха диаманти и тя беше по-красива от всяка жена, за която бе мечтал Алистър. Но тази принадлежеше на Данте Лейтън.

Алистър въздъхна. Дали някога и той щеше да преживее подобно щастие? Погледът му се спря с тъга върху златното видение, после се отмести към пристигащите гости. Позна сър Франсис Доминик, който беше одрал кожата на баща си. Приятен млад мъж, отличаващ се отсега с гордостта и дързостта, присъщи на истинските аристократи.

Зад лорд Франсис чакаха сър Терънс Флетчър и жена му лейди Мери. Тя изглеждаше невзрачна в небесносинята копринена рокля, но това беше само докато човек се вгледаше в забележителните й сиви очи. Алистър бе обхванат от странно чувство. Стори му се, че лейди Мери е прозряла най-интимната му същност. Зад сър Терънс и лейди Мери чакаха трима приятни млади мъже, които му бяха представени като братята Флетчър.

Алистър Марлоу огледа залата, спря поглед тук и там, върху някои от по-интересните дами, но когато забеляза едрата млада жена в бледорозова рокля и огромно ветрило в ръка, той побърза да се прикрие зад група гости, надявайки се да остане невидим. За първи път почувства благодарност, че няма титла, която би привлякла вниманието й върху него. Предупреждението да се пази от Каролайн Уинтърс беше дошло твърде късно. Злощастните часове, които бе прекарал в компанията й заедно с Данте Лейтън, не можеха да се изтрият от спомените му.

Още една пълна чаша с вино, и Алистър Марлоу започна да се наслаждава на празненството. Той кимна учтиво на една обсипана с бижута дама, която умело скри изкусителната си усмивка зад ветрило от пера, и тъкмо понечи да й се представи, когато майордомът произнесе кошмарното име:

— Сър Майлс Сандбърн!

Алистър Марлоу се обърна като ужилен и забрави дамата. Цялото му внимание се насочи към Данте Лейтън, който бе замръзнал на мястото си. Данте стоеше срещу човека, когото мразеше с цялото си сърце от петнадесет години насам и комуто се бе заклел да отмъсти след завръщането си в Англия.

— Прощавайте, сър, това наистина ли е сър Майлс Сандбърн от Улфингулд Аби, Девъншир? — попита Алистър Марлоу едрия, внушителен джентълмен, който стоеше до него.

Непознатият изгледа с пренебрежение нахалния парвеню, който се осмеляваше да прекъсва разговора му. Но когато установи, че шивачът на момъка е свършил отлична работа и по панталоните му няма дори една гънчица, той благосклонно отговори:

— Така е и трябва да призная, че съм изненадан да го видя тук. Между сър Майлс и лорд Джакоби цари вражда. Но може и да са заровили секирата на войната — добави с уморена въздишка той.

— Най-вероятно в гърба на противника — промърмори Алистър Марлоу и се оттегли, без да се поклони. За съжаление се озова близо до едрата дама в розово и чу пронизителния й крясък:

— Ето ви и вас, Уесли!

С чувство за нарастваща тревога, което не го бе обземало от последната морска битка насам, Алистър Марлоу забърза към капитана си.

Реа Клер нямаше представа каква буря се надига. За нея сър Майлс Сандбърн беше обикновен гост. Ала името очевидно напомни нещо на Люсиен Доминик, защото дукът хвърли бърз поглед към побелялото лице на зетя си, преди да се обърне към джентълмена, застанал пред него.

— Ваша Светлост. — Сър Майлс Сандбърн говореше изискано. Веднага правеше впечатление изключително добрият му външен вид. Макар че беше поне петдесетгодишен, изглеждаше като младеж. Излъчването му беше изключително чувствено.

— Сър Майлс — отговори учтиво дукът, опитвайки се да подреди мислите си.

Сандбърн беше облечен изцяло в черно копринено кадифе. Белите дантелени маншети и яка създаваха забележителен контраст с тъмното му лице. Той беше олицетворение на елегантност и чар. С почти женствен жест вдигна парфюмираната кърпичка до устните си. Погледът на тъмните очи, когато се обърна към Сабрина Доминик, беше благосклонен и чувствен.

— Ваша Светлост — промълви тихо той. Очите му сякаш милваха меката закръгленост на деколтето й. — Както винаги ми липсват думи да опиша впечатлението, което прави несравнимата ви красота. — Той се поклони дълбоко и докосна с топли устни ръката й в тънка ръкавица.

— Е, все пак не сте загубили напълно дар слово, сър Майлс — отговори дукесата с тънка усмивка. Тя не харесваше особено сър Майлс, защото предполагаше, че зад красивата фасада се крие празнота и неискреност. Ала чарът му омагьосваше хората и с отношението си към него дукесата се причисляваше към малцинството.

Макар че около сър Майлс непрекъснато се носеха слухове за корупция и морална разпуснатост, досега нищо не беше доказано. Даже ако имаше истина в тях, много малко хора биха му затворили вратите си, защото не беше особено умно да настроиш срещу себе си човек, разполагащ с такава власт.

— Не само красива, но и умна — отговори със загадъчна усмивка сър Майлс. — Все още усещам непреодолима завист към голямото щастие на дука, който ви отвлече от Лондон, преди да имам шанса да се доближа до вас. Гарантирам ви, това нямаше да се случи, ако ви бях видял по-рано.

— Вие май ме подценявате, сър Майлс — намеси се хладно дукът, който лесно губеше търпение, когато друг мъж ухажваше жена му.

Люсиен Доминик забеляза израз на недоволство, дори на омраза в очите на сър Майлс, който беше отминал Сабрина и се приближаваше към Данте Лейтън.

Двамата мъже бяха еднакви на ръст и се гледаха право в очите. Каквито и мисли да минаваха през главите им, по неподвижните лица бе изписано пълно равнодушие. Никой от двамата не се раздвижи, нито примигна; сякаш дори не дишаха.

Реа поглеждаше загрижено ту единия, ту другия. Какво ставаше тук? Само няколко пъти бе виждала този жесток, безмилостен израз в очите на Данте, и то когато говореше за мъжа, измамил го на младини. Очите на Реа се разшириха от почуда. Сигурно този мъж беше сър Майлс!

— Я виж ти, я виж ти кой бил тук — промърмори с меденосладък сарказъм сър Майлс, докато презрителният му поглед измерваше от глава до пети противника. — Питам се дали не са верни думите на Шекспир, че и най-малкият червей продължава да се извива, докато не го настъпят — продължи подигравателно той.

Данте Лейтън се усмихна с необичайна, твърда и студена усмивка.

— Това може да каже само времето, сър Майлс, а времето е нещо, от което имам в излишък. А как стои въпросът с вас, сър Майлс? — В гласа на Данте прозвуча достатъчно съмнение, за да накара слушателите да повярват, че сър Майлс вече е на смъртно легло.

Усмивката на Сандбърн стана напрегната и Люсиен Доминик забеляза изненадата по лицето на възрастния мъж, застанал срещу зетя му. Вероятно сър Майлс не беше очаквал да се озове срещу такъв достоен противник. Тази вечер той видя в лицето на Данте мъж, с който надали щеше да се справи толкова лесно както с някогашния младеж.

— Ах, да, някои неща не се променят никога, нали? — попита с шеговит тон сър Майлс. — Когато пристигнах в Лондон, чух какви ли не истории за Данте Лейтън, маркиз Джакоби — или, както по-често го наричаха, капитана на „Морския дракон“. Не се изненадах да науча за нечестния ви занаят. Открай време сте търсили риска, независимо дали в хазарта или в престъплението. Боя се, че името ви е завинаги опетнено — предрече с добре премерена въздишка сър Майлс. Забележката му беше отправена по-скоро към дука и дукесата, които трябваше да бъдат известени за несполучливия избор на зет. — Разказахте ли на семейство Доминик всичко за тъмното си минало?

— Ако намеквате за клеветническото обвинение в убийство, то мога да ви уверя, че знаем всичко за миналото на Данте. — Реа говореше сдържано, но гласът й трепереше от гняв. Тя не можеше да разбере как Данте успява да запази самообладание.

— Ах, лейди Реа Клер, колко сте красива — отговори сър Майлс и тъмните му очи я изгледаха пронизващо. — Беше ужасно да чуя, че са ви отвлекли. Колко е необикновено, че попаднахте на човек като Данте. — Той се изсмя тихо и изгледа красивата двойка. — От трън, та на глог, нали? Във всеки случай, приемете моите съчувствия.

— Запазете ги за себе си, сър Майлс — отговори Реа. — Аз обичам съпруга си.

— Колко благородно от ваша страна. Все пак трябва да пазим лицето си, нали? — попита със съжалителен поглед сър Майлс. — Съмнявам се, че сте имали избор, поне доколкото познавам Данте. О… Доколкото чух, скоро сте станала майка? Да, да, както вече казах, някои неща не се променят.

Данте Лейтън остана невъзмутим при тази хаплива забележка.

— Нещо все пак се е променило, сър Майлс. Би трябвало да запомните това — отговори тихо той и спокойният му, самоуверен тон стресна сър Майлс.

Тъмните очи се присвиха и той нервно поднесе към устните си напарфюмираната кърпичка.

— Така ли?

— Скоро ще имате възможност да се уверите — прибави все така спокойно Данте и хвърли съжалителен поглед към противника си.

— Очевидно сте уверен в себе си, Данте. Чух за голямото ви богатство, но бъдете наясно, че въпреки парите, с които разполагате, някои неща ще останат завинаги непостижими за вас — напомни му сър Майлс.

— Може би — отговори равнодушно Данте. — Но може би аз вече имам всичко, което желая, или вие не сте достатъчно добре осведомен за фактите, както си мислите, сър Майлс.

Възрастният джентълмен замълча, опитвайки се да разгадае забележката на Данте. Той криеше нещо и внезапно почувства, че Данте знае какво е то.

Устните на сър Майлс потръпнаха и той изгледа доведения си син с присвити, мрачни очи.

— Сигурно ще се върнете в Мердрако?

— Разбира се. Аз все още съм негов господар — отговори спокойно Данте, сякаш се наслаждаваше на умението си да разгневи сър Майлс. — Така както от столетия насам Лейтънови са господари на Мердрако.

Ала сър Сандбърн не реагира така, както беше очаквал Данте. Очите му станаха бдителни, а в ъгълчетата на устните му заигра усмивка. Данте усети как в сърцето му се надига лошо предчувствие.

— Отдавна не сте били в Мердрако. И както вече ви предупредих, много, много неща са се променили след бягството ви. Ако бяхте останали, вместо да се проявите като страхливец, може би щяхме да успеем да уредим проблема. Но така, както стояха нещата — допълни подигравателно той, — аз се видях принуден да разпродам земите, които принадлежаха към Мердрако. Имението вече не е това, което беше. И не съществува възможност да изкупите обратно земите си. Даже ако все още ги владеех аз, да не мислите, че щях да ви ги отстъпя! Съжалявам ви, искрено ви съжалявам. Може би все още сте господар на замъка Мердрако, но никога няма да достигнете величието на прадедите си, защото нямате земя. Имате само замъка, там, високо на хълма. Чудесно място за мечти, нали?

Само че сър Майлс беше подценил противника си. Мъжът насреща му вече не беше необузданият момък, който някога избяга от Англия. Той беше станал истински мъж, този капитан на „Морския дракон“, и през изминалите петнадесет години бе видял достатъчно страшни неща, за да се изплаши сега от сър Майлс.

Данте Лейтън се усмихна и екипажът му щеше да знае, че това не е добър знак.

— Тази нощ все още няма да ви убия, Майлс — заяви открито той и унижи мъжа насреща си, като пренебрегна титлата му. — Искам да изтърпите същите мъчения, които причинихте на мен със злобата си. Ще гледам с удоволствие как светът ви рухва. И едва когато ме помолите, ще сложа край на мъките ви.

Беше трудно да се каже кой остана по-изненадан, Реа или родителите й. Но сър Майлс съзнаваше напълно размерите на Дантевата омраза, помнеше и греховете, които беше извършил спрямо младия мъж. Той усети нарастваща тревога, слушайки спокойно изговаряните слова.

Пристигането на нов гост сложи край на сблъсъка. С леко кимване към дука и дукесата сър Майлс изчезна в множеството.

— Какъв ужасен човек! — Реа едва си поемаше въздух, но посрещна с усмивка двойката, която им бе представена. После облекчено въздъхна. — Това ли е настойникът ти? — попита невярващо тя.

— Да — отговори Данте и острите му очи затърсиха в тълпата.

— Как стана така, че той управляваше наследството ти? — продължи с въпросите тя.

Данте се усмихна.

— Е, това не е толкова чудно. Той е моят втори баща.

 

 

Първите виолетови сенки се откроиха върху небето на изток, когато Данте Лейтън влезе в частния салон на дукеса Кемъри. Той прекоси помещението и замислено спря пред един от големите прозорци. Реа, която седеше с родителите си пред буйния огън, нямаше защо да вижда лицето му, за да знае за какво мисли съпругът й. Внезапно младата жена осъзна, че се бяха забавили твърде много. Вече не биваше да отлагат.

— Кога желаеш да потеглим за Мердрако? — попита тя.

Данте се завъртя изненадано.

— Аз…

— Моля те, Данте, недей. Разбирам те — отговори Реа. Знаеше, че от месеци насам мъжът й копнее за родното си място и стои в Кемъри само от внимание към нея и родителите й. Е, нямаше да стигне много далеч със счупения си крак и със сигурност щеше да остане до раждането на детето. Но сега беше дошло времето да тръгнат.

Реа знаеше, че родителите й я разбират.

— Той тръгна за Девъншир — промълви Данте, без да стана нужда да обяснява за кого говори.

— Съжалявам за тази вечер, Данте — извини се дукесата, разтревожена, че зет й може да помисли, че семейството нарочно е уредило тази злокобна среща. — Нямах представа за враждата между теб и сър Майлс.

Дукът изненада всички присъстващи, като се включи в извинението:

— Бях забравил случилото се, но дори и да помнех, списъкът на гостите бе изготвен от секретаря ми, не от мен. Освен това на празненствата ни се появяват все едни и същи хора. Сър Майлс можеше просто да придружи някой от гостите.

— Не съм проверявала списъка години наред. Само понякога съм допълвала едно-две имена — призна дукесата. — Вярвате ли ни?

— Изобщо не ви обвинявам. Рано или късно тази среща щеше да се състои. Струва ми се, че Майлс я чакаше с нетърпение. Трябваше да ми каже, че не съм добре дошъл в Мердрако.

— Въпреки това ми се струва, че срещата не мина точно според очакванията му — установи делово дукесата. — Той не очакваше да види сър Данте Лейтън. Очевидно сте се променили много.

— Така е. И този път няма да му позволя да ме изгони от Мердрако. — Очите на Данте се присвиха в тесни ивици, сякаш вече виждаха унищожаването на стария му враг.

 

 

Лейди Мери Флетчър се събуди с писък. С лудо биещо сърце тя се опита да си проправи път през мрака, който я обгръщаше. Но дори когато отвори очи, около нея нямаше нищо, освен мрак, макар да усещаше студената влага на пещерата. Някъде далеч ревеше бурното море, предизвиквано отново и отново от бушуващия вятър.

Лейди Мери тихо изплака. Тя придърпа завивката и скри лице в буйната си червена коса, разпиляна по възглавницата.

— О, мили боже — прошепна тя, — пази я!

Всичко щеше да стане така, както го бе видяла в съня си. Но не можеше да стори нищо, за да го спре. Нямаше нужда да бъде в салона на Сабрина, за да знае, че Реа Клер и Данте ще напуснат Кемъри. И нямаше нужда да отиде в Мердрако, за да види тъмните кули, които се открояваха в развиделяващото се небе.