Лори Макбейн
Мрак преди зората (29)

Глава двадесет и осма

Студената светлина на утрото падаше през прозорците. Реа се опитваше да отгатне какво бе видяла през нощта. Все още вярваше, че е зърнала зад дърветата облечена в бяло женска фигура, но не я бе споменала пред Данте с нито една дума. Много по-важно беше обстоятелството, че той бе премълчал пред нея нощната си разходка.

Тя си припомни известието, което му дадоха в Мерли и което също бе останало в тайна. Дали бе отишъл на среща с човека, изпратил тази вест? Възможно ли беше това да е личността, която Реа бе забелязала през прозореца? От ума й не излизаше облечената в червено женска фигура, която беше видяла в Мерли — по същото време, когато Данте получи известието.

В каквото и да беше забъркан, той очевидно нямаше намерение да й разкаже за това. Когато се върна в стаята, издържа питащия й поглед, без да даде обяснение за излизането си. Каза само, че не е могъл да спи и е слязъл долу, за да си вземе малко бренди. Наистина държеше в ръка чаша. И както бе застанал пред нея с небрежно напъхана в панталона нощница, човек можеше почти да повярва на думите му. Но Реа предполагаше, че мръсните ботуши и палтото са оставени пред вратата и че е взел брендито, за да прогони студа от тялото си. Съмняваше се, че е ходил да търси бандитите, защото луната беше пълна, а той бе казал, че контрабанда се върши в безлунни нощи.

Данте попита какво я е събудило и се задоволи с обяснението й, че е трябвало да накърми бебето. Той й се усмихна и тялото му се отпусна. Остави чашата на нощната масичка, седна до нея и я взе в прегръдките си, сякаш не се бе случило нищо необичайно.

Реа усети устните му по тила си. Ръцете му милваха раменете й, после обхванаха хълбоците й. Тя почувства топлия дъх на бренди и отговори на целувката му. Не искаше да се поддава на вълнението, макар че почувства познатия приятен гъдел и желанието да отговори на страстта му. Но се пребори със себе си и не го направи. Не и сега. Невъзможно, каза си тя. Не и с лъжата помежду им. Не и с подозрението, което хранеше и което би превърнало любовта й във фарс.

Тя отдели устните си от неговите и извърна лице. Отказваше му за първи път, откакто бяха признали любовта си. Щеше да запомни завинаги израза на изненада, изписал се по красивото му лице. Двамата дълго се гледаха в очите, после Данте рязко я пусна.

Той се изправи, наранен и объркан. Реа понечи да го задържи и да го притисне до себе си, но нещо я възпря.

— Какво има? — попита Данте и потърка ръце в гърдите си.

— Нищо — излъга тя.

— Никога не си умеела да лъжеш, скъпа — отвърна меко той, вдигна брадичката й и я изгледа изпитателно.

— Питам те още веднъж, Реа. Има ли нещо?

Реа прехапа долната си устна, обмисляйки трескаво дали да му каже истината или не. Никога не беше обичала номерата и измамите, затова го погледна право в очите и отговори:

— Стоях до прозореца, Данте. Видях те да идваш през градината. Знам, че си бил някъде. Не е нужно да ме лъжеш, Данте.

В продължение на един дълъг миг Данте остана неподвижен. По лицето му се изписа странен израз на нерешителност и мълчанието му затвърди убеждението на Реа, че съпругът й крие нещо.

Най-после чу отговора му:

— Да, излязох от къщата. Поразходих се малко из градината.

Реа беше убедена, че й е казал само половината истина.

— Срещна ли някого? — попита колебливо тя.

— Кого бих могъл да срещна в този късен час? — засмя се Данте. Когато срещна загрижения й поглед, коленичи пред нея и взе ръката й. — Реа, мое малко райско цвете — заговори той. — Никога не ревнувай от друга жена. Това ли те тревожи? Моля те, имай ми доверие. Веднъж те помолих да ми обещаеш, че никога няма да ми обърнеш гръб, все едно какво си чула за мен, все едно какви съмнения те измъчват. Реа, аз ще те обичам винаги и това е сигурно като изгрева на слънцето.

Реа погледна дълбоко в сивите му очи и му повярва.

Малко по-късно, когато устните им отново се срещнаха, тя не се възпротиви. А в огъня на страстта забрави напълно за тайнствената фигура, която бе видяла в гората.

 

 

Реа огледа къщата, която сега беше неин дом, и усети дълбоко задоволство. Беше станала рано, още преди прислужниците и се наслаждаваше на самотата си, стопляна от първите слънчеви лъчи. Колко различна е залата, каза си тя и нежно докосна златните нарциси, поставени във ваза върху тежката дъбова маса, които се отразяваха в блестящата й повърхност. Огромен стенен часовник удари кръгъл час. Реа отиде до камината, където бяха наредени в полукръг столове с високи облегалки и две тапицирани с виолетова дамаска кресла.

Тя спря за миг и се вгледа в картината над перваза на камината. Самият Данте я бе окачил грижливо там. Портрет на прекрасна жена и малко момче. В краката на жената се пенеха морските вълни, а момчето стоеше до нея, заловило се здраво за полите на роклята й. Светлата коса на жената беше разпусната и вятърът я развяваше на воля. Тя се взираше съчувствено към момчето си и мекото сиво на очите й се отразяваше в неговите. Реа никога не бе виждала този невинен и доверчив поглед в очите на Данте. Времето го бе изтрило и вместо него в погледа му искреше цинично недоверие. Младата жена усети тъга за загубата на детската невинност.

Тя въздъхна и си припомни трагедията, сполетяла двамата на картината.

— Позорно е онова, което се случи, милейди — проговори тъжен глас зад гърба й.

Реа се обърна стреснато.

— Кърби! Изплашихте ме до смърт! — извика тя, но като погледна лицето му, усети огромно облекчение.

— Съжалявам, милейди. Не исках да ви уплаша — извини се стюардът и посочи сребърната табличка, на която димеше чашка чай. — Чух, че някой се движи долу и слязох да видя кой е. Видях, че сте потънала в мисли и не исках да ви преча. Но си казах, че сигурно ще изпиете с удоволствие чаша чай. — Кърби постави табличката на малката масичка пред тапицираните столове, изчака Реа да седне и й подаде чашата.

— Вие сте магьосник, Кърби — усмихна се младата жена. — Винаги отгатвате мислите на другите. Чаят е прекрасен.

— Позволих си сам да го приготвя за вас, милейди. Мисля, че знам как го обичате — ухили се в отговор той.

— Трябваше да донесете една чаша и за себе си — укори го меко Реа и се запита кога ли ще престане да се смята за слуга.

— О, милейди, какво ще си помисли капитанът, ако слезе и ни види да пием чай заедно? — разтревожи се Кърби. Не беше особено прилично, пък и Реа беше още по нощница.

— Ще си помисли, че двама приятели са седнали да изпият заедно по чашка чай — отговори Реа, но усмивката й не беше толкова безгрижна, колкото й се искаше. — Каква беше тя, Кърби? — попита тихо тя и посочи картината.

Хюстън Кърби дълбоко въздъхна.

— Ах, лейди Илейн беше светица, милейди. Най-милата, най-внимателната дама, която познавам, разбира се, с изключение на вас, милейди. И на Нейна Светлост — добави бързо той, защото дукеса Кемъри не беше жена, която се забравя лесно. — Лейди Илейн обожаваше сина си. Живееше само за него. Знам, че го правеше, защото не беше много щастлива с лорд Джон. Той беше много изискан мъж, но се интересуваше само от книгите, картините и колекциите си. Обичаше благородни вещи и прекарваше повече време със скулптурите и картините си, отколкото със семейството. Събираше също дърворезби, ордени, скъпоценни камъни и какви ли не глупости. И, простете ми, милейди, в случай, че се сблъскате с някоя от скулптурите му. — Той донесе от пътешествията си статуи на полуголи мъже и жени. Помня го, като че беше вчера. Старата икономка, която беше мома, едва не получи удар, като видя статуите с голите им… задници, простете милейди. — Хюстън Кърби нервно се закашля.

— Любител на изкуството — отбеляза, без да се смути, Реа.

— Моля ви се, милейди — смути се още повече Хюстън Кърби. — Не беше точно така.

— Но, Кърби, аз не исках да го обидя — усмихна се Реа. — Исках да кажа, че е обичал и оценявал произведенията на изкуството. Разбирам, че лорд Джон се е заобикалял с красота. Намирам, че това е достойно за възхищение.

— Аха, значи това искахте да кажете. — Кърби замислено потърка брадата си. — Смятам, че имате право. Понякога имах чувството, че смяташе и лейди Илейн за част от колекцията си. А с Данте беше повече от сдържан. Малкият беше палав и лорд Джон очевидно се страхуваше, че може да счупи някоя от статуетките му. Още помня как плачеше детето, когато гневният му баща го изпращаше да си върви. То искаше само малко любов и привързаност. Лорд Джон се държеше по същия начин и с лейди Илейн, а ако питате мен, милейди, тя беше много по-красива от всички голи статуи в колекцията му — дребният стюард огорчено изпухтя. — Винаги ми напомняте за нея, милейди — изпусна се неволно той и почервеня целият. — О, милейди, не исках да кажа…

— О, Кърби, знам какво искахте да кажете. Чувствам се поласкана, че ви напомням за лейди Илейн.

Хюстън Кърби погледна към портрета и усети същата меланхолия като Реа.

— От цялото си сърце ви желая да бъдете много по-щастлива от лейди Илейн, милейди. Не бих понесъл да ви видя да страдате като нея. Понякога си мисля, че си струва да ме обесят, ако мога да отмъстя за страданията, които й причини сър Майлс. Никога не съм го харесвал и гледах много да не се мяркам пред очите му. Знаех, че няма да сгреша, ако приема за истина обратното на онова, което казва. Той непрекъснато лъжеше и мамеше. Използваше хората, после се облягаше назад и злобно се хилеше. Доставяше му удоволствие да продава нещата на лорд Джон. Слава богу, че лейди Илейн умря! Това беше единственият начин да се изплъзне от ноктите му. Странни бяха отношенията между двамата — въздъхна Кърби. — Сър Майлс май я обичаше и я мразеше едновременно. — Той се огледа нервно и продължи шепнешком: — Нали не вярвате, че духът й броди по скалите, милейди? Няма да понеса увереността, че не е намерила покой. — По лицето му бе изписана дълбока тъга.

Реа поиска да го успокои — въпреки факта, че бе видяла бледата женска фигура в мрака. Внезапно Кърби изкрещя, усетил, че нещо се трие в прасците му, и скочи.

— Ямайка! — изруга облекчено той и вдигна на ръце едрия котарак. — Ти, стари разбойнико. Как влезе тук? И къде се скиташ от три дни насам? Май си ухажвал местните дами, нали? Е, един път котарак, винаги котарак, поне така твърдя аз — изпухтя Кърби. — Кажи здравей на лейди Реа Клер. Нима трябваше да й създаваш грижи? Знаеш ли колко пъти ме попита къде си и какво правиш! Засрами се, мършо! Биваше ли да я тревожиш?

— Здравей, стари момко. Къде беше толкова време? Сигурно си си намерил приятелка? — усмихна се Реа и помилва мъркащия котарак.

Кърби не посмя да й го подаде, защото първо трябваше да го претърси за бълхи.

— Не искаш да говориш, нали? — Кърби поклати недоволно глава. — Пазиш тайните си за себе си. Ако се държиш прилично и не си много алчен, ще склоня да ти поднеса малко пресен пилешки дроб. Последния път изгълта целия проклет… исках да кажа, че изяде цялото пиле — поправи се Кърби. Реа слушаше с усмивка ръмженето му, защото знаеше, че Кърби също като нея се радва на завръщането на котарака.

— Да ви донеса ли още малко чай, милейди? — попита стюардът.

— Не, благодаря. По-добре да се облека, преди лакеите да са слезли и да съм ги смутила с вида си — засмя се весело Реа.

— Така е, милейди — съгласи се Хюстън Кърби. — Не биваше да ставате, преди да се събуди камериерката ви. Не знам какво ще каже Нейна Светлост, но съм сигурен, че Мейсън няма да го одобри. Ще се погрижа да я събудя. Само се надявам, че вече е почистила костюма ви за езда. Но не се тревожете, аз ще приготвя всичко необходимо. — Очите му блеснаха. Отлично знаеше как да накара прислужниците да проявят повече усърдие, макар че лейди Реа Клер никога не им се караше. Дълбоко в себе си Кърби я укоряваше, че е твърде снизходителна с персонала.

— Не мисля, че днес ще имам нужда от костюма за езда, Кърби — отвърна Реа. Тя остави празната чашка на масичката, стана и погледна още веднъж картината на стената. Още отсега личеше, че един ден Кит ще прилича много на момчето от портрета.

— Но как така, милейди? — извика след нея Кърби. — Капитанът каза, че днес двамата ще ходите в Уестли Ебът.

Реа изненадано спря.

— Странно. Той не спомена нито дума за това — прошепна замислено тя.

Кърби се почувства неловко.

— В последно време забравя, милейди. Главата му е пълна с хиляди неща. Май с всички ни е така. — Дребният стюард замислено смръщи чело. Едва се бяха настанили в новата къща, а някои хора вече смятаха да я напуснат.

 

 

Уестли Ебът беше по-голямо и по-оживено село от съседното Мерли. То се намираше в средата на извит залив с обширен пясъчен плаж, по който шумяха меки вълни. Уестли Ебът беше сигурно пристанище и за каменните кейове бяха завързани лодките на цяла рибарска флотилия.

Ездачите се радваха на много по-малко внимание, отколкото в Мерли. Подкованите копита на конете трополяха по каменната настилка на главната улица. Новодошлите трябваше да прекосят цялото село, за да стигнат до целта си — имението Севъноукс Хаус.

То се намираше в края на къс път, обграден от дъбови дървета. Там, където свършваше пътят, прастар дъб издигаше мощните си клони към небето и почти закриваше гледката към къщата.

Самият господарски дом представляваше внушителна тухлена постройка с остър покрив и масивни комини, които надвишаваха осмоъгълния купол в средата. Две редици големи, разделени по дължина прозорци минаваха по продължение на къщата. Широки стъпала с каменен парапет водеха към входната врата.

Когато ездачите стигнаха до къщата, няколко млади ратаи изтичаха от оборите, скрити зад група дървета вдясно от къщата. Момчетата поеха юздите на конете, а Данте улови Реа за ръка и я поведе по стълбите към вратата. Следваха ги Франсис и Алистър. Лакей в скромна ливрея отвори широко вратата и гостите пристъпиха прага на Севъноукс Хаус.

— Желая ви приятен следобед, лорд Джакоби — поздрави сериозно портиерът, изпънал се до входа.

— Оливър! Отдавна не сме се виждали. Не сте се променили ни най-малко — отговори с усмивка Данте и подаде ръкавиците и шапката си на лакея, застанал до портиера.

— Благодаря ви, милорд — отговори Оливър и Реа можеше да се закълне, че в очите на стареца проблесна искрена радост. — Ако ми позволите да забележа, милорд, чудесно е да ви видя отново в Мердрако, родното място на семейството ви и ваша законна собственост.

— Благодаря ви, Оливър. Много мило от ваша страна. — След кратко мълчание Данте попита: — Господарят в къщи ли е?

— Да, милорд. Да му предам ли, че желаете да го видите? — попита Оливър и хвърли приветлив поглед към непознатите, които придружаваха лорд Джакоби.

— Простете, Оливър. Това е съпругата ми, лейди Реа Клер Джакоби, а двамата джентълмени са Франсис Доминик, лорд Шардинел, и мистър Алистър Марлоу. Те са наши гости.

— Жена ви, милорд? — повтори смаяно Оливър, ала веднага се овладя и се поклони дълбоко: — Ще побързам да съобщя на господаря. — Той понечи да се обърне, но спря и продължи с тъга: — Чух някои слухове за Мердрако, които ме потискат твърде много, за да мога да ги повторя. Предполагам, че не са само слухове, щом сте се настанили в ловната хижа. — Като видя лицето на Данте, старецът поклати глава и се отдалечи, мърморейки нещо под носа си. Широко отворена двойна врата водеше към голямата зала.

Реа огледа многоцветното помещение, обзаведено с изискани мебели и много кресла, тапицирани в бургундско червено и сапфирено синьо. Златни копринени завеси висяха на прозорците, подът беше покрит със скъпоценен персийски килим, а в красивите вази бяха подредени цветя. Помещението беше заляно със следобедно слънце.

— Данте, момчето ми! Колко се радвам да те видя отново! — прозвуча пресеклив старчески глас, когато влязоха.

— Сър Джейкъб! — извика зарадвано Данте и за учудване на Реа се спусна към стария джентълмен и го заключи в прегръдките си. — Толкова време мина, сър Джейкъб — промълви задавено той и се вгледа в живите стари очи под буйните побелели вежди.

— Изглеждаш великолепно, момчето ми. Все ми е едно, ако ти си на друго мнение, но аз съм убеден, че най-доброто, което можа да ти се случи, беше да напуснеш Мердрако. Морето те направи мъж, Данте, и аз се гордея с теб — засмя се сърдечно старецът. — Да, сър, много ми се иска да бях с двадесет години по-млад. Щях да тръгна с теб, момчето ми, и да им дам да се разберат! — Той избухна в смях, после обаче се закашля, за тревога на Оливър, който бе застанал почтително до вратата.

— Да донеса ли чай, сър? — попита прислужникът.

— Какво? О, да, разбира се, Оливър — отговори сър Джейкъб и махна с ръка. — Е, кои са тези хора? Очите ми вече не са добри като по-рано, но веднага познавам истинската лейди — продължи дръзко старецът.

Данте отметна глава назад и весело се засмя.

— Някои неща не се променят, така ли е, сър Джейкъб? Открай време имате остро око за дамите, стари дяволе. Трябва обаче да ви предупредя, че това е моята съпруга, лейди Реа Клер. Реа, позволи ми да ти представя сър Джейкъб Уеър, най-добрия приятел, който негодник като мен заслужава. През изминалите години той беше моето око и ухо в Девъншир. Колко години минаха? Петнадесет?

— Повече. Но нямаше да трае толкова дълго, ако не бях повярвал в клюките и слуховете. Тогава не проумявах, че не си безделникът, за какъвто всички те смятаха, преди да напуснеш Мердрако. Май глупакът бях аз, а? — промърмори старецът и се удари по челото.

— Все едно колко време е минало — без вашата помощ нямаше да се справя, сър Джейкъб. Дължа ви вечна благодарност — отговори сериозно Данте.

— Я забрави това, момче. То беше най-малкото, което можех да направя за теб, след като се държах толкова зле. Както и да е, нека не говорим за вечността. Много съм близо до нея и никак не обичам да я споменават в мое присъствие — усмихна се Сър Джейкъб и се обърна към Реа. Взе ръката й и я погледна в лицето. Макар да бе приведен от годините и артрита, той все още беше едър и представителен мъж.

— Значи това е малката лейди, която успя да те прибере в пристанището на брака? — Той захихика доволно и Реа се уплаши, че отново ще се задави и ще започне да кашля.

— Боя се, че не й оставих друг избор, сър Джейкъб. Един поглед в тези виолетови очи беше достатъчен да ме погуби. Не намерих спокойствие, докато не я направих своя — отговори Данте и Реа поруменя от срам.

— Истинска красавица, приятелю. Кажете, момиче, обичате ли го? — попита сър Джейкъб и я изгледа с острите си очи, от които не убягваше нищо.

— С цялото си сърце, сър Джейкъб — отговори Реа и в гласа й нямаше и следа от кокетност.

— Е, намерил си си чудесна жена, Данте — промълви старецът. Костеливите му пръсти посегнаха към брадичката на Реа и я повдигнаха, за да огледат лицето й. — Прекалено е красива, момче. Погрижи се за наследници, ако искаш да остане при теб.

— Това вече стана — призна с усмивка Данте.

Реа можеше да се закълне, че дори той се смути от откровеността на стария си приятел. Очите й се насочиха към възрастната жена, седнала в люлеещ се стол до прозореца, за да пада светлината върху плетивото й.

Сър Джейкъб забеляза многозначителния поглед на Данте и махна с ръка.

— Не се тревожете за Еси. Тя е глуха и надали е чула и една дума от това, което говорим. Май изобщо не е забелязала, че имаме гости. По това време обича да си поспива. Идва при мен, за да поплете или да ушие нещо, и всеки път заспива. Накрая дори започва силно да хърка. — Сър Джейкъб избухна в смях. Думите му бяха потвърдени от неподвижността на дребната женска фигура. Само главата на старата дама клюмна още по-ниско върху гърдите. Очевидно бе задрямала.

— Коя е Еси? — попита тихо Данте.

— Братовчедка ми е. Или беше племенница? — запита се смутено сър Джейкъб и смръщи чело. — Вече съм толкова стар, че не помня нищо. Е, както и да е. Тя е безобидно старо същество. А сега ми кажи кои са двамата млади джентълмени. — Острият му поглед се насочи към Франсис и Алистър.

— Сър Джейкъб, представям ви Алистър Марлоу, добър приятел и бивш член на екипажа на „Морския дракон“. А този джентълмен е Франсис Доминик, лорд Шардинел и мой девер.

— Чест е за мен, сър Джейкъб — проговориха едновременно Франсис и Алистър.

— Честта е изцяло моя, джентълмени. Радвам се да ви посрещна в дома си — отговори сър Джейкъб и енергично раздруса ръцете им. — Доминик ли казахте? Името ми се струва познато. Да не сте роднина на Люсиен Доминик? По-рано често се срещахме в Лондон. А преди много, много години имах честта да ухажвам бъдещата дукеса. Дълго време смятах, че най-големият ми съперник е Мертън. И двамата я преследвахме, и то как, а главите ни бяха млади и горещи. Накрая тя излъга и двама ни, и така свърши историята — засмя се той. — Ти много приличаш на нея, момиче. Роднини ли сте?

— Това е моята прабаба — отговори тихо Реа, която вече гореше от нетърпение да съобщи интересната вест на баща си.

— Я виж ти! — поклати глава сър Джейкъб. — Прабаба ли казахте? — Той сякаш едва сега осъзна колко млада е жената на Данте. — Божичко, май наистина съм остарял. А, ето го и Оливър с чая. По-добре донеси и малко бренди за лорд Джакоби, Оливър.

Но прислужникът не се остави да го измамят.

— Разбира се, сър Джейкъб, но за вас е време да изпиете лекарството си — настави сериозно той. — Нали знаете какво каза докторът: всеки ден да вземате по малко.

— Ами, какво ме интересува онзи шарлатанин! Бях вече старец, когато той изобщо не е бил роден. Мисля, че съм събрал достатъчно опит и мога сам да реша кое е добро за мен и кое не. — Сър Джейкъб се ухили и намигна на Франсис. — Чаша бренди на ден прави чудеса. Това е добър съвет, млади приятелю, и ако го следвате, със сигурност ще остареете като мен и ще бъдете здрав като камък.

— Заповядайте, седнете тук. Нека Еси си поспи, тя и без това няма какво да ни каже. И седни близо до мен, момиче. В последно време очите не ми служат както трябва. Е, всъщност никога не съм бил много добре със зрението — обясни с усмивка старият джентълмен. Ала като видя колко малко бренди има в чашата му, грозно смръщи чело.

— Някой ден ще ми дойде до гуша от теб, Оливър, и ще те изхвърля на улицата — предупреди го той. При това прислужникът изглеждаше по-възрастен дори от господаря си.

— Много добре, господарю, както обичате — гласеше учтивият отговор.

Данте си припомни, че вече е слушал подобни разговори, и поклати глава. Някои неща наистина не се променяха. Реа седна между Франсис и Алистър на дивана, обърнат към камината. Данте се разположи на едно от креслата, близо до сър Джейкъб и до таблата с брендито.

— А сега искам да ми разкажеш всичко. И тежко ти, ако пропуснеш и най-малката подробност. През всичките тези години ми изпращаше само кратки, делови писма, от които не ставаше ясно какво си преживял — оплака се сър Джейкъб. — Искам да науча всичко за пиратите и за морските ти приключения. Колкото са по-кървави историите, толкова по-добре.

Настана кратка пауза.

— За какво говорехме? — попита след малко сър Джейкъб и затропа с пръст по коляното си.

— Говорехте за кореспонденцията между вас и Данте през годините на изгнаничеството му — напомни любезно Реа, която изгаряше от любопитство да научи повече.

— Така ли? А, да. Страхотна работа свършихме, нали, Данте? Смятам, че Майлс е узрял за въжето. А като открие, че си изкупил обратно цялата Лейтънова земя, която ти открадна… — ухили се злобно сър Джейкъб. — За мен беше удоволствие да ти помагам, момчето ми. Да, сър, наистина беше удоволствие. — Старият джентълмен потърка ръце като контрабандист, подушил плячка.

Реа погледна изпитателно Данте и видя, че той се усмихва.

— Сър Джейкъб беше мой посредник — обясни той. — Той подготви покупката на земите. Майлс не заподозря ли нещо? — обърна се той отново към сър Джейкъб.

— Не. Планът ни беше твърде умен за него. От време на време преговарях направо с него, но когато сметнех, че ще почне да се чуди защо купувам толкова много земя, карах приятелите си да я поискат и после я изкупувах от тях. Майлс си имаше достатъчно грижи да запази Улфингулд и нямаше време да размисли каква игра играя. Чух, че е изгубил доста пари и едва не е фалирал. Не ми се вярва, че би продал земята, ако не беше така. Прилича му да я запази от чиста злоба.

— Със сигурност това е било благоприятно стечение на обстоятелствата — отбеляза Франсис, без да забележи погледите, които си размениха Данте и сър Джейкъб.

И двамата знаеха, че сър Майлс е загубил парите си, защото Данте му е поставял капани с помощта на сър Джейкъб, предлагал му е уж изгодни сделки и му е давал финансови съвети, които са го довели до ръба на банкрута и са го принудили да продаде земите на Лейтън.

Данте се покашля и каза:

— Знам, че има и други хора, замесени в сделките на сър Майлс и загубили голяма част от парите си. Искам да знаете, че се чувствам отговорен за това, сър Джейкъб, и ще възмездя загубите им.

Сър Джейкъб презрително изпухтя.

— Не е нужно, момчето ми. Наистина не е нужно. Знаеш ли колко пъти ги предупреждавах! Естествено тихо и тайно, защото не можех да допусна сър Майлс да заподозре нещо. Казах си, че трябва да го направя, особено след като ти ме предупреди да не влагам пари в западноиндийската плантация и в онази банка, но те отказаха да ме послушат. Всички ме смятаха за оглупял старец. Е, доказах им, че съм прав — ухили се доволно той. — Сигурно си мислиш за Хари Сийкомб, нали? Хари беше глупак. Смяташе, че знае всичко най-добре. И си получи заслуженото. — В гласа на стареца нямаше и капка съчувствие. — Аз лично го предупредих да не влага пари в плантацията, но той остана глух за съветите ми и рискува всичките си спестявания. Вслуша се в съвета на сър Майлс, не в моя. Не се чувствай длъжен нито на Хари, нито на семейството му.

— Хари Сийкомб? — попита Реа.

— Да, съпругът на Бес. Писах ти, че е умрял, нали? — попита сър Джейкъб, без да сваля очи от Реа. — Всъщност това нямаше значение. Нали виждам каква красавица си довел със себе си, момко. Бес няма шанс да те спечели отново, макар че сигурно се е надявала.

— Бес Сийкомб е внучка на сър Джейкъб — обясни Данте и Реа се стресна.

Едва сега разбра кой е осведомявал Данте за всичко случило се в Уестли Ебът и Мерли. През всичките тези години сър Джейкъб Уеър бе снабдявал приятеля си със сведения. Реа неволно се запита колко пъти Данте е питал в писмата си за своята бивша годеница. Дали не се е замислял да се сдобри с нея…

— Как стоят нещата между вас и Бес? — осведоми се Данте.

Сър Джейкъб сви рамене.

— Не по-различно от преди. Тя не ме слуша. Ако ме питаш, тя е дебелоглава, упорита жена и си получи заслуженото.

— Твърде много си приличате, сър Джейкъб — възрази Данте. — Вие я обожавахте и тя израсна като разглезена млада дама.

Сър Джейкъб го изгледа сърдито.

— Добре де, може би вината наистина е у мен — призна мрачно той. — Но тя плати за грешките си. — Той погледна златните коси на Реа, искрящи на слънчевата светлина, и добави: — Мога да си представя, че ще побеснее, като види жена ти.

— Двете с Реа вече се срещнаха — усмихна се Данте.

— О! Внучка ми не си губи времето — ухили се сър Джейкъб. — Хукнала е презглава към Мердрако, нали? Освен това се обзалагам, че си е приготвила добри извинения.

— Видяхме и двамата ви правнуци.

— Така ли? За съжаление аз не ги виждам много често. Би трябвало да променя нещата. Момичето, как ли му беше името, е много красиво, нали? Много прилича на Беси, когато беше на нейната възраст. Един ден ще стане истинска красавица. Трябва да се погрижа да получи добра зестра. Не мога да допусна дете от семейството ми да ходи в дрипи и да не си намери добър съпруг. А как е момчето? — осведоми се сър Джейкъб и без да дочака отговор, продължи с въпросите: — Ами Бес? Надявам се, че не е болна? Когато я видях последния път, изглеждаше отслабнала и напрегната — обясни той. Забележката му със сигурност щеше да вбеси внучката му.

— Името на момичето е Ан, а момчето се казва Чарлз — отговори Реа и изненада не само сър Джейкъб, но и Данте. — Ан е много мило момиче. Момчето ми изглежда тихо и затворено. Когато бяха у нас, не каза нито дума.

— Знаех си аз! Момчето има нужда от добро възпитание. Липсва му бащата. Бес със сигурност ще го разглези. Време е майката най-после да си намери мъж, готов да прибере децата под своя покрив — заяви мрачно сър Джейкъб. Тайно в себе си той съжаляваше за женитбата на Данте, защото се бе надявал да го види женен за Бес. Данте щеше да се привърже към малкия Чарлз. Сър Джейкъб погледна Реа и поклати глава. Добрата Беси няма шанс срещу това момиче, каза си мрачно той.

— Лейди Бес е една от най-красивите жени, които съм виждала — призна смело Реа, опитвайки се да преглътне ревността си. Предполагаше, че тази жена все още има влияние върху Данте, като се има предвид старата им връзка. Макар да бяха минали цели петнадесет години, тя не се мамеше за силата на първата, всепоглъщаща любов. Такива бяха и нейните чувства към Данте. Той беше първият мъж в живота й, първата й и единствена любов.

Франсис погледна сестра си и си каза, че тя прекалява с любезността си. И при най-добро желание той не можеше да си представи, че бившата годеница и жената, която в крайна сметка се бе омъжила за избраника й, могат да се разбират добре. Но Реа беше много по-различна от него и може би наистина харесваше съперницата си. Трябваше да внимава и да не напада Бес Сийкомб в нейно присъствие.

— Ако нямаш нищо против, ще поканя Чарлз да се сприятели с Кони и Робин. Те са горе-долу на една възраст — предложи Реа.

— Какво? — попита сър Джейкъб. — Никога не съм чувал тези имена. Синове ли имаш, момче? — и той изгледа смаяно Данте, разположил се удобно в креслото си с чаша бренди в ръка.

— Имам един син. Робин е по-малкият брат на Реа. А Кони е Константин Магнус Брейди — или поне мисля, че това е истинското му име. — Данте колебливо изгледа Реа.

— Константин Магнус Тайрън Брейди — поправи го тя.

— О, името май е по-голямо от момчето — ухили се Данте. — Той е мой подопечен и беше юнга на „Морския дракон“. Живее на кораба от шестата си година. Загубил е рано родителите си. Постепенно почвам да се страхувам, че не оказваме голяма услуга на Девъншир, като позволяваме на двамата приятели да живеят тук.

— Бели ли правят? — засмя се весело сър Джейкъб.

— Алистър и Кърби едва ги спасиха от цяла банда селски хлапета, когато бяхме в Мерли.

Реа се усмихна на спомена. През целия път към Мердрако Хюстън Кърби се бе оплаквал, че изгнилият домат е опропастил панталоните му.

— Божичко, да не сте довели и тях? — загрижи се внезапно сър Джейкъб.

— Не, оставихме ги в къщи. Искаха да изследват нещо. Като си помисля, струва ми се, че направихме голяма грешка. Надявам се, че Кърби ще съумее да ги предпази от по-големи глупости — промърмори Данте.

— Кърби е онзи кривокрак прислужник, нали, дето вечно мърмори? През всичките тези години ли беше с теб? Просто не мога да разбера как си издържал присъствието му. Открай време си беше досаден — припомни си сър Джейкъб.

— Кърби беше винаги до мен. Подкрепи ме, когато не заслужавах, и остана дори в най-страшните времена, когато можеха да ме разкъсат на парчета. Не знам какво щях да правя без Кърби — призна откровено Данте.

— Така е, вярност и преданост не се купуват с пари. — Сър Джейкъб внезапно се удари с длан по главата. Чу се силен плясък и Алистър едва не разля брендито си. — Син ли каза? Нима си станал баща? Така значи, коварно изчадие! Затова си седиш най-спокойно, макар че жена ти е в компанията на двама красиви джентълмени.

Алистър Марлоу се почувства неловко от тези думи, особено след като капитанът му отправи пронизващ поглед.

— Името му е Кристофър Доминик Лейтън. Роди се през март в Кемъри. Най-красивото дете, гордост за всеки баща. И как би могло да бъде другояче, след като майка му е най-прекрасната жена, която би могъл да си пожелае един мъж! — заяви гордо Данте и Реа поруменя.

Сър Джейкъб избухна в смях.

— Ти изобщо не си се променил. Открай време умееш да замайваш женските глави. Изобщо не се изненадвам, че имаш син. Само се чудя, че вече не си наредил десетина. — Сър Джейкъб беше много доволен от шегата си.

— Имам една-единствена жена — отвърна Данте. — И само един син — досега. — Той хвърли жаден поглед към Реа.

— Женитба по любов! Великолепно! Това стопли старото ми сърце. Значи не си се оженил заради зестрата. Като виждам колко пари пръскаш, за да изкупиш обратно земите си, ми се струва, че не ти е останало много. — Възбудата на сър Джейкъб внезапно угасна. — Няма да е просто, момчето ми. Чух страшни неща за Мердрако. Знаеш, че ако имаш нужда от помощ, с удоволствие ще те подкрепя. Трябва само да ми кажеш. Бих помогнал и на Бес, но тя е дяволски горда. Никога не би ме помолила за пари. И няма да приеме нищо, което й предложа. Не прави като нея, момчето ми. Имам много пари, но нямам време да ги изхарча — заключи замислено сър Джейкъб.

— Благодаря ви — отговори развълнувано Данте. — Но запазете парите си. Надявам се, че ще живеете още дълги години и ще успеете да изхарчите поне част от тях. Аз нямам нужда от нищо. Имах късмет да открия потънало съкровище, което ме превърна в истински богаташ. Разделих го с екипажа, който ми помогна да го извадя от дъното на морето. Вече обявих, че наемам работници, които да възстановят Мердрако.

— Така ли? И как реагираха?

— По-добре, отколкото очаквах. Мисля, че все още има хора, готови да работят денем. Повечето са на мнение, че е по-добре да работят за мен, отколкото за… бившия си работодател.

Сър Джейкъб почеса брадичката си и внимателно изгледа Данте.

— Говориш за Джак Шелби, нали? — попита той и когато Данте кимна, прибави: — От него може да се очаква всичко, Данте. С всяка година става по-подъл и коварен. Все още те обвинява в убийството на Лети. Няма да миряса, докато не ти види сметката. Тревожа се за теб, момчето ми.

— Той вече знае, че съм тук. Даже се изправихме лице срещу лице. Боя се, че не се разделихме с добро. Даже това да е последното, което ще направя, но ще го накарам да си плати за опустошението на Мердрако.

Сър Джейкъб поклати глава и въздъхна.

— Той има влияние тук. Нали знаеш, че е водач на контрабандистите? Насъбрал е около себе си банда главорези и е способен на всичко. Наистина се тревожа за теб.

— Нямам друг избор. Ако не го унищожа, той ще ме удари, когато най-малко очаквам. Нямам намерение да му позволя това — заяви решително Данте.

В този момент вратата на салона се отвори и се появи Оливър с нова кана чай.

В същия миг възрастната жена се събуди и промърмори нещо. Бавно, толкова бавно, че присъстващите почувстваха болка, тя се изправи. Без да забележи насядалите по креслата хора, се затътри към вратата. На половината път изпусна ръкоделието си. Още преди Оливър, който наливаше гореща вода в каната, да успее да й се притече на помощ, Данте скочи и вдигна бродерията.

— Заповядайте — каза високо той.

— Какво?

— Ето ви ръкоделието. Изпуснахте го — повтори търпеливо мъжът.

— Много мило, но аз си имам свое ръкоделие, благодаря ви — отговори с треперещ старчески глас възрастната дама. — Добре се справихте, млади човече — похвали го тя.

Данте хвърли бърз поглед към Алистър и Франсис. Знаеше, че се хилят, и не сбърка.

Той поклати глава и побърза да пъхне конците и плата в малката кошничка, която жената носеше в ръка, после взе ръката й и я поведе към вратата. Възрастната дама помилва силната, загоряла от слънцето мъжка десница и полека излезе от стаята, следвана от Оливър.

Когато вратата се затвори зад двамата, сър Джейкъб си наля бренди и заговорнически смигна на Реа.

— А сега ми разкажете всичко за потъналото съкровище — нареди строго той и се разположи удобно в креслото, готов да слуша безкрай вълнуващите пиратски истории.