Лори Макбейн
Мрак преди зората (17)

Глава шестнадесета

„Бишъпс Грейв Ин“ получи името си „Гостилница при гроба на епископа“, когато преди сто години един епископ се заблудил по време на снежна буря. След три дни замръзналият му труп бил намерен пред портата, която водела към оборите на гостилницата. По онова време тя се наричала „Спокоен отдих на добрия рицар“. Никой не се оплакал от смяната на името.

До странноприемницата се стигаше по каменистите пътища, които се сливаха при Мъруест Крос. Тя представляваше двуетажна постройка от сив камък, който в течение на годините се бе покрил с дебел пласт мъх и обрасъл с бръшлян. Сградата не изглеждаше особено гостоприемна, докато пътникът не забележеше меката светлина, струяща от големите прозорци. Всеки, който потърсеше подслон, откриваше напален огън в средата на кръчмата, а докато се топлеше край него, можеше да изпие чаша топъл „силабуб“, питие от сметана и подсладено ябълково вино, с което Дора Ласкомб се славеше надлъж и нашир.

Сам Ласкомб, любезният гостилничар, канеше гостите си да заемат места около някоя от дъбовите маси, осветени от красивите месингови полилеи. Той се гордееше особено много с големия, защото преди година го бе поръчал чак от Бристол и лично го бе окачил на широката напречна греда на тавана. Полилеят беше предмет на всеобщо възхищение и хвърляше достатъчно светлина върху скъпите порцеланови съдове на Дора, подредени на етажерката в ъгъла, както и върху калаените съдове по перваза на камината.

Умореният пътник можеше да утоли глада си с грахова супа, скариди, изпържени в масло, пастет от пъстърва, задушена целина, печен заек, понякога с агнешка плешка в ябълково вино и маслени сладки, пълнени със сметана и ягодов мармалад.

След това пътникът можеше спокойно да се оттегли на почивка в някоя от стаите, но не и преди да се е насладил на горещото бренди, което се сервираше за сметка на заведението. Когато се изкачваше в стаята си, той откриваше завивките отметнати, а в леглото топла бутилка, която правеше поносим влажния студ.

По волята на съдбата тази нощ в началото на април бе разтърсена от силна буря. И когато стенният часовник на гостилницата удари полунощ, там се разиграха някои събития, които нямаше скоро да бъдат забравени.

Не само защото бушуващата буря се канеше да отвее фронтонния покрив на гостилницата, но преди всичко, защото това беше нощта, в която Данте Лейтън се върна в Мердрако.

В нощ като тази човек започваше да вярва в старите приказки, особено в легендата за демона на лова. Местните хора, чиято фантазия бе възбудена от ревящия вятър и ярките светкавици, бяха убедени, че чуват рога на ловеца и джафкането на кучетата му, които ловяха в блатото изгубените човешки души.

В такава нощ никой разумен човек не излизаше навън, защото ако видеше някое от безглавите кучета на демона, щеше да умре най-късно след година. Така гласеше легендата. И всеки знаеше, че в нея има истина, защото двама рибари се бяха удавили само преди месец, след като бяха видели лика на бледата дама. Освен това братът на Дора Ласкомб, който раздрънка пред всички, че е видял призрачно явление, бродещо по скалите, бе изчезнал скоро след това и никой не го бе видял повече.

В тази бурна априлска нощ „Бишъпс Грейв Ин“ беше здраво затворен и заключен. Пътят приличаше на мочурище и всеки, тръгнал на път в дяволска нощ като тази, можеше да се смята за щастливец, ако успее да достигне поне до Мъруест Крос.

Въпреки това, малкият керван от карети се справи с лошия път и с ужасяващо трополене, което заглуши дори тътена на гръмотевиците, превозните средства влязоха в двора на странноприемницата. След каретите пристигнаха и товарните коли, скърцащи под тежестта на багажа, с потънали в мръсотия колела. Данте Лейтън отвори вратичката на първата карета и загрижено погледна вътре. Газените лампи отдавна бяха угаснали и вътрешността на каретата тънеше в мрак.

— Всичко наред ли е, Реа? — попита той и бе възнаграден с недоволния плач на бебето.

— Малко ни е студено — отговори с тракащи зъби Реа.

— Замръзвам — изохка Робин Доминик и кихна.

— Олеле, тук е по-студено дори от Северния Атлантик, капитане — възмути се Кони Брейди.

— Къде сме? — попита Реа и се опита да погледне през рамото на Данте. Бурният вятър бе отслабнал, но дъждът трополеше с всичка сила върху покрива на каретата.

— Това ли е Мердрако? — попита разочаровано Кони. Той не можеше да види почти нищо в тъмнината, но потърси с поглед кулите, за които беше чувал от капитана.

— Не, в тази тъмнина няма да успеем да стигнем до Мердрако, особено в бурята. Намираме се в Мъруест Крос. На мили оттук няма друга странноприемница, не и преди Мерли или Уестли Ебът, а по тези пътища не може да се пътува.

— Ето ме и мен, капитане — представи се стегнато Алистър Марлоу, който очевидно беше забравил, че вече не се намира на борда на „Морския дракон“. — Всичко наред ли е тук? — попита той. Последните няколко мили бяха отвратителни. — Лейди Реа Клер?

— Добре сме, Алистър. Но вие сигурно сте замръзнал и сте мокър до кости — отговори съчувствено Реа. Вратичката на каретата се блъсна и леденият дъжд се изля право върху лицето й.

— Кажете на останалите да потърпят, докато вдигна гостилничаря от леглото. Не ми се вярва да чака гости в такава нощ. — Данте пое бебето от ръцете на Реа, а с другата ръка обви талията на жена си и леко я вдигна от каретата. — Сигурно има достатъчно оборски ратаи, които ще се погрижат за конете. Кажете им да погледнат последната карета. Струва ми се, че един от конете куца.

— Тъй вярно, капитане — отговори автоматично Алистър Марлоу.

Данте скри Реа и детето под наметката си и забърза към входа. Тъкмо понечи да почука, когато вратата се отвори и навън нахлу сноп светлина.

— Бях твърдо убеден, че тази нощ никоя човешка душа не ще посмее да излезе навън, но преди малко чух трополене на колела и човешки гласове. Дора каза: „Сигурно ушите ти бучат“, но аз бях сигурен, че ни идват гости — прозвуча гръмко мъжки глас. Сам Ласкомб отвори широко входната врата, пропусна уморените гости и благодари на ум на бушуващата буря. Тя щеше да му донесе добра печалба. Погледна навън и не можа да повярва. Дворът му беше пълен с карети и товарни коли. Макар че само след час си пожела да е послушал Дора и да е затворил ушите си за шумовете на нощта, защото бурята доведе в дома му самия дявол.

Сега обаче Сам Ласкомб се зарадва на неочакваните гости и когато ги въведе в приемната, очите му блестяха. Без да губи време в приказки, той разпали огъня и повика Дора. Сигурен беше, че пътниците са гладни, а и стаите им трябваше да бъдат приготвени за сън. Те в никакъв случай няма да продължат пътя си през нощта, каза си с доволна усмивка той, когато тресна силен гръм и прозорците издрънчаха.

— Моля да ме извините за момент. Ще отида да повикам жена си, за да ви приготви нещо топло. Ще донеса и малко ябълково вино и ейл, за да се обслужат господата — обяви Сам Ласкомб и доволно отбеляза, че джентълмените грижливо изтърсват мокрите си наметки, преди да влязат в кръчмата.

Макар че кожените панталони и ботушите им бяха опръскани с кал, критичният поглед на хазаина веднага различи доброто качество на облеклото.

Дребна фигура с наметка се стрелна покрай Сам. Гостилничарят кимна бегло на новодошлия и тръгна да повика жена си. Ала внезапно спря и се обърна назад. Мъжът беше изчезнал. Нещо в приведената фигура му се бе сторило познато; но сега нямаше време да размишлява, защото гостите бяха гладни, а Дора още се излежаваше в топлото легло.

Скоро Дора слезе по стълбите, търкайки сънено очи, набързо напъхала сивите си кичури под нощното боне. Чаша горещ чай с малко бренди щеше да ободри всички. Тя подгони двете слугинчета да запалят огън и скоро след това от голямото гърне над огнището започна да се издига пара. Дора изля врящата вода върху листенцата чай и подреди на таблата най-добрите си чаши и чинийки. Сам бе казал, че между пристигналите е и една изискана млада дама. Дора беше сигурна, че тя ще оцени чаша горещ чай, докато мъжете се придържат към виното.

Дора вдигна таблата и отиде в кръчмата. Сам вече се бе погрижил за мъжете.

— Добър вечер, милейди — поздрави с усмивка Дора. — Реших, че горещият чай ще ви подейства добре. Сигурно отдавна сте на път. — Тя постави таблата на масата пред камината, където беше седнала младата лейди. — О, колко сте красива — изтърси смаяно гостилничарката, когато Реа свали наметката си. Озарена от пламъците, косата й приличаше на разтопено злато. Нежните бузи бяха зачервени от огъня. — Отдавна не съм виждала такава прекрасна коса, особено след като лейди Ил… Е, вие и без това не я познавате, дано бедната й душа почива в мир, но не вярвам да е така, защото хората все още виждат призрака й — избъбри на един дъх Дора. Реа я погледна уплашено и възрастната жена побърза да прибави: — Съжалявам, милейди, сигурно сте уморена до смърт.

— Благодаря ви за чая. Много мило от ваша страна. Сигурна съм, че е много вкусен. О, от кухнята ухае така приятно! Съпругът ми ме увери, че масленките на Девъншир са най-добрите в цяла Англия.

— О, да, милейди. Прав е — отговори усмихнато Дора и се възхити от изисканите маниери на младата дама. — Значи съпругът ви е тукашен? — попита любопитно тя, размисляйки дали пък не го познава.

— Да, но е напуснал тези места преди петнадесет години — отговори тихо Реа. Не знаеше как ще реагира жената, като чуе името на Данте.

— Наистина ли? Извинете за любопитството, милейди, но как се казва съпругът ви? — Дора беше забравила напълно тенджерите в кухнята.

Реа се поколеба.

— Сигурно името не ви е познато.

— О, аз живея вече петдесет години тук и познавам всички наоколо.

— Името му е… — започна Реа, но бе прекъсната от писъка на бебето, което веднага привлече вниманието на Дора. — Тихо… Няма нищо, малкият ми. Мама е при теб — утеши го тя и леко залюля дървената люлка, която Данте бе поставил до нея.

— Какво сладко детенце! — засмя се до уши Дора. — Ваш син ли е, милейди?

— Да — отговори Реа, без да сваля очи от успокоеното дете.

— О, кой би повярвал! Толкова сте млада и невинна — отбеляза Дора и напълно забрави приличието. — Чудесно момче, метнало се е изцяло на баща си, нали, с тези кестеняви къдрици?

— Да, за радост на Данте. Той наистина прилича изцяло на него — отговори Реа и целуна детето си. После се отпусна на креслото и благодарно отпи от горещия чай.

Дора Ласкомб се обърна любопитно, защото в този миг в стаята нахлуха двете момчета. От наметките им капеше вода. Те побързаха да ги закачат на куките до вратата и потърквайки ръце, дойдоха до огъня да се стоплят.

— Капитанът каза, че това е за бебето — каза Кони Брейди и внимателно положи соболевата кожа върху люлката. Малкият лорд Кит го погледна сериозно с големите си очи.

— Идва ли той? — попита Реа и хвърли бърз поглед към гостилничарката, която ги следеше с неприкрито любопитство.

— След минута, милейди. Каза, че ще провери последния впряг. — Кони потърка замръзналите си ръце и се втренчи в каната с чай.

— Кони, Робин, заповядайте — покани ги Реа и им предложи по чаша горещ чай със сметана и захар.

— Много ви благодаря, милейди — промърмори Кони и се сви до камината с топлата чаша в ръце.

Робин също пое с благодарност чая, но изгледа разочаровано таблата, на която нямаше нищо за ядене. Стомахът му отдавна къркореше.

— Не се безпокойте, млади момко, масленките вече се пекат — успокои го Дора, която разпознаваше отлично гладния израз в очите на собствените си внуци. — Май е време да отида в кухнята и да се погрижа момичетата да не унищожат най-добрите ми тенджери — промърмори загрижено тя.

— Бихте ли се погрижили прислужничките ми Нора и Бетси също да получат чай? — помоли учтиво Реа, когато момичетата влязоха и нерешително се спряха до вратата. — Елате по-близо и се стоплете до огъня. И двете треперите — покани ги тя. Мейсън никога нямаше да й прости, ако внучката му се разболееше. За първи път Реа усети каква отговорност е поела спрямо прислужниците си.

— Трябваше да проверим дали са разтоварили сандъците и дали са ги отнесли в стаите, милейди — обясни Нора. Много й се искаше сега да се свие в тясното легло, в което беше спала цял живот, и да се увие в завивките — у дома, в Кемъри. Девъншир не й изглеждаше особено гостоприемен.

— Веднага ще донеса още няколко чаши, милейди — отговори Дора Ласкомб и се запъти към кухнята. В този миг влезе едър мъж, свали шапката си и отметна назад високата яка на пелерината си. Жената спря като закована. Човек не можеше да забрави тези сиви очи. Демоничността на ситуацията бе подсилена от влизането на кривокрак стар мъж, който стискаше в обятията си котка със злобно искрящи зелени очи. Дора Ласкомб помнеше и неговото лице. Много отдавна, когато беше още червенобузо девойче, се беше надявала той да я ухажва.

— Мисис Ласкомб — проговори с неподвижно лице Данте. — Минаха много, много години, нали?

Дора Ласкомб замръзна на мястото си също като нещастния епископ, който бе намерил смъртта си пред гостилницата.

— О, небеса — прошепна тя и се почувства ужасно неловко, когато по устните на Данте се появи усмивка. Бог да им е на помощ, защото той беше още по-красив от някога. И беше същият дявол.

— Боях се, че точно така ще реагирате. Какъв глупак съм бил да мисля, че нещо се е променило — промърмори като на себе си Данте.

Дора Ласкомб беше загубила ума и дума. Сам се втурна в стаята и я извика по име. Някой от прислужниците бе споменал името на господаря си.

— Дора, Дора! — извика Сам и спря като вцепенен, когато големият мъж се обърна към него. Най-лошите му предположения се потвърждаваха. Ако Джак Шелби узнаеше, че Данте Лейтън се е върнал и Сам му е предоставил подслон и храна, тук щеше да настане същински ад.

— Трябваше да се уверя със собствените си очи — промърмори изумено той и огледа внимателно всички подробности от лицето и облеклото на новодошлия. — Лорд Джакоби.

— Да. За мен е удоволствие да ви видя отново, Сам Ласкомб — отговори Данте. Някога често пиеше брендито си тук, когато в студените нощи се връщаше от Уестли Ебът.

Сам също загуби ума и дума. Отвори уста, но думите се явиха едва когато забеляза ниската фигура до Данте.

— Знаех си! — извика той и стресна задрямалия в ръцете на стюарда Ямайка. Котаракът скочи, стрелна се между краката на гостилничаря и се скри под стола на Реа. — Знаех си, че познавам отнякъде тази ниска, надута фигура. Здрасти, Хюстън Кърби! Изобщо не сте се изменили — провикна се Сам Ласкомб. Трудно е да се каже комплимент или обида се съдържаше в думите му. Това знаеха само двамата стари приятели. — Трябваше да си помисля, че все още сте верен на…

— Така е, макар много хора да забравят лоялността — отговори Кърби и безстрашно изгледа едрия Сам. Макар че на младини бяха приятели, по-късно Сам Ласкомб не се доверяваше много на Хюстън Кърби.

— Съмнявам се, че тази гостилница е достатъчно добра за капитана ми и неговата дама — промърмори Кърби и мрачно огледа уютното помещение.

— Стига, Кърби. Ние сме гости тук — укори го Данте. — Или не е така? — прибави хладно той. — Може би предпочитате аз и семейството ми да се махнем? — попита Данте с такова достойнство, че Сам Ласкомб се засрами.

— Смятам, че трябва да ви кажа нещо, преди да сте извършили някоя глупост, Ласкомб — намеси се Кърби. — Днес лорд Джакоби е изключително богат човек. Боя се, че тъст му няма да бъде особено доволен, като узнае, че някакъв си гостилничар е показал вратата на дъщеря му и зет му в нощ като тази. Споменах ли, че лейди Реа Клер е дъщеря на дук и дукеса Кемъри? — попита ухилено Кърби и едва не избухна в смях, когато Дора шумно си пое въздух.

— Ако не сме добре дошли тук, няма да останем — проговори тихо, но хладно Реа.

— О, Сам, не прави глупости! — укори го остро Дора. — Нима ще прогониш тези хора и ще ги оставиш да се лутат в бурята? Наистина ли си толкова жесток? Ами дамата? Направо е престъпление да й причиниш такова нещо, след като наскоро е родила. Я погледни момчетата, устните им са посинели като сливи — продължи назидателно тя. Мъжът й не беше глупак и щом съдбата бе станала благосклонна към лорд Джакоби и го бе дарила с влиятелни роднини и богатство, и щом той бе решил да заживее отново в Мердрако, Сам не биваше да си създава такъв мощен неприятел. А по мнението на Дора най-добре беше Джак Шелби да върви по дяволите.

— Сам Ласкомб никога не е посочил вратата на свой гост, затова бъдете добре дошли в дома ми и останете, докато желаете — проговори най-после гостилничарят. Той хвърли крив поглед към дребната фигура, изпъчила се гордо до Данте Лейтън, и пръстите го засърбяха да издърпа стария си приятел настрана и да изстиска от него всичко за изминалите години.

Алистър Марлоу и Франсис Доминик размениха облекчени погледи. Никой от двамата нямаше особено желание да вади шпагата си или отново да яхне коня, за да продължи напред. И двамата бяха уморени и мечтаеха за топлото легло.

Кони Брейди и Робин Доминик се ухилиха доволно, защото капитанът знаеше какво прави. Кони непрекъснато втълпяваше това на приятеля си. Дано най-сетне ми повярва, каза си бившият юнга и посвети цялото си внимание на горящите цепеници в камината.

— Как е малкият? — попита Франсис и зае място срещу сестра си.

— Най-после заспа. Мисля, че не усети студа. Увила съм го много топло — отговори Реа и се наведе над мирно спящото бебе.

Франсис поклати глава. Все още не можеше да повярва, че сестра му е станала майка. Припомни си детските дни, когато Реа винаги настояваше да спасяват малките котенца или кученца от крайпътните канавки. Тя е чудесна майка, каза си младият лорд, защото сърцето й е толкова меко. Когато погледна към мрачното лице на зет си, Франсис се закле, че няма да допусне този човек да причини зло на сестра му. Радваше се, че е придружил младото семейство — особено след като видя със собствените си очи как местните хора реагират на името Данте Лейтън.

— Разположете се удобно. Дора ще ви донесе нещо за хапване — покани гостите си Сам Ласкомб, после сграбчи за рамото смаяната си жена и я издърпа навън. Дължа благодарност на небето, което изпрати бурята, каза си Сам. Тя ще задържи далеч евентуалните нови гости. Особено една определена личност, чието пристигане в този момент би имало непредвидими последици.

Два часа по-късно Данте Лейтън стоеше пред малкия прозорец в една от стаите и очите му претърсваха мрака. Бурята все още вилнееше над хълмовете.

Реа се бе отпуснала като доволна котка в мекото легло. Тя четкаше разпуснатата си коса с бавни, равномерни движения и наблюдаваше мъжа си.

— Какво гледаш? — попита тя, тъй като навън цареше непрогледен мрак.

— Търся Мердрако.

— В тази посока ли е?

— Да. Макар че не виждам нищо, усещам близостта му. Нощта го крие, но кулите са там и очакват завръщането ми.

Данте стоя дълго до прозореца. Най-сетне дръпна тежките завеси и прогони мрака. Изразът на лицето му не се виждаше на трепкащата светлина на свещите.

Той седна на края на леглото, взе четката от ръцете на Реа и започна да разресва дългите златни къдрици. После ръката му се плъзна към талията й и той я притегли към себе си. Гърбът й се опря в гърдите му, главата й се сгуши в рамото му, устните му меко се плъзнаха по страните й.

— Утре, Реа. Утре ще отведа теб и сина ни в Мердрако. Най-после ще се приберем у дома, след толкова години изгнание — говореше тихо Данте. Устните му се спуснаха върху нейните и той се изгуби в меката им топлота. Ако зависеше от него, мракът можеше да царува още дълго.