Лори Макбейн
Мрак преди зората (2)

Глава първа

Безлунна нощ в началото на септември, лето Господне 1770 — нощ, черна като катран. Още по-черни обаче бяха водите на Темза, която се вие през сърцето на Лондон. От реката се издигаше мъгла, прилична на объркан, безплътен дух, и се насочваше право към мястото, където „Морския дракон“, бриг, построен в Бостън, най-сетне бе хвърлил котва след уморителното пътуване, започнало в Чарлзтаун на Каролинските острови. Широките платна бяха свити, високите внушителни мачти стърчаха посред парите, които обгръщаха брига. Само гербът на галеона, поставен на носа, пробиваше странно и заплашително мъглата — ухилен огненочервен дракон с навита опашка и криле. Езикът, увиснал от разтворената уста, сякаш се подиграваше на враговете, които бяха имали нещастието да се доближат до „Морския дракон“ и до господаря му Данте Лейтън, авантюрист и морски разбойник. В очите на нещастниците, изпитали на свой гръб яростта на бордовите оръдия, капитанът не беше нищо повече от жалък контрабандист и прокълнат пират, който заслужаваше да бъде обесен.

Ала Данте Лейтън беше — за хората, които се интересуваха от произхода и миналото му — много повече от прост капитан на кораб. Той беше маркиз Джакоби и последна издънка на старо и достойно семейство. Той беше единствен наследник на имотите на своите предци, носител на стара и някога уважавана титла, носена от честни и смели мъже — и от мъже, достатъчно дръзки и безмилостни, за да се стремят към величие и да основат династия.

Ала оттогава беше минало много време и блясъкът и славата бяха отдавна угаснали, също като цветята през онази есен, когато „Морския дракон“ и капитанът му се прибраха у дома след дълго пътуване. Данте Лейтън се върна, за да предяви претенциите си към онова, което бяха оставили предците му.

Той беше лорд и господар на Мердрако.

Но много неща се бяха случили оттогава и не по-малко се бе променил мъжът, който някога избяга от Англия и от родното си място. Данте Лейтън отдавна не беше обеднелият млад лорд, който щедро бе разпилял наследството си в безкрайни нощи на пиянство и хазарт.

А някога той беше многообещаващ млад мъж, чаровен и достоен. Но скоро по красивото му лице се врязаха следите на разгулния живот. С младежката си дързост той продължаваше по пътя, водещ право към ада. С презрение се отзоваваше за всички, които се опитваха да го предпазят от съветите на фалшиви приятели и умоляваха порочния и щедро пилеещ парите си млад мъж да проявява малко повече сдържаност и скромност.

Той лекомислено запушваше ушите си за съветите на хора, които в действителност бяха негови приятели. Оставаше глух за предупрежденията и сляп пред собствения си образ в огледалото. Не обръщаше внимание колко пари пилее и как. С равнодушие, което граничеше с безсрамие, ала в неговите очи представляваше достойно поведение за джентълмен от благороден произход, той сам се осъди, като въпреки това вярваше, че ще настъпи нов ден.

За съжаление този ден започна с горчиво събуждане, студено и мрачно, и обърканият млад мъж застана лице в лице с прозрението, че жестоко е бил използван и измамен точно от онези, на които се е възхищавал, че е бил предаден от коварството на бившите си приятели, че е бил доведен до просешка тояга и завинаги лишен от чест поради омразата и развалата на онези, които вече му бяха врагове.

Един странно пречистен и смирен Данте Лейтън побягна в нощта; побягна от кредиторите и от иронично смеещите се приятели. Засрами се дори от собственото си име.

Ала преди да каже сбогом на всичко, той проигра и последната си гвинея в последен упорит или отчаян опит да си върне поне едно от неизплатимите наследства на семейството си, които толкова безгрижно бе оставил да се изплъзнат между пръстите му. Ала загуби. Всичко, което някога му принадлежеше, вече беше собственост на друг човек.

Това беше най-горчивият час за Данте Лейтън. Смъртта изглеждаше желано убежище. И все пак този час беше — без да го е осъзнал — началото на спасението му. Данте Лейтън сигурно щеше да го отрече, защото мъжът, който стана свидетел на последното му и окончателно унижение, беше един недодялан и от долен произход тип, който надали изпитваше съчувствие към нещастието на гордия и високомерен благородник. Обикновен морски капитан, достатъчно безсрамен да не приеме честната дума на джентълмен, че дълговете от игра ще бъдат изплатени. Напротив, той принуди младия безделник, облечен в сатен и коприна, да отработи дълга си, като постъпи на служба на борда на кораба му, носещ името „Пердита“.

А „Пердита“ на капитан Седжуик Кристофър не беше някой от онези тромави, разядени от червеи търговски кораби, а бърз и подвижен плавателен съд, снабден с шестнадесет оръдия. Писмо от Короната разрешаваше на капитана да напада безнаказано многобройните заклети неприятели на кралството. „Пердита“ следваше своя курс с безпримерно умение и усърдие, и това във времето, когато непрестанните схватки и караници между французи и англичани доведоха до Седемгодишната война.

Униженият млад лорд скоро се изправи лице в лице със смъртта, към която се бе стремил, но този път — макар окончателното му унищожение да изглеждаше неизбежно — в сърцето му внезапно се събуди желанието на всяка цена да оцелее. Закле се в онова, което все още бе останало от честта му, и се предаде на съдбата си, знаейки отлично, че ще дойде денят, в който ще отмъсти на враговете си — като при това си даде обещание да бъде безмилостен.

Първите дълги години по море представляваха тежко изпитание, но мъжът, който стана Данте Лейтън, ги понесе, без да се оплаква. Високото му обществено положение не беше причина да се отнасят с него по-различно, отколкото с останалите, така че му се налагаше често да търка палубата от кръвта и мръсотията; Данте работеше заедно с най-простите матроси. Вдигаше платната с екипажа, висеше на такелажа и пръстите му се вкочаняваха от студ. Беше канонир, пълнеше и насочваше оръдието, докато останалите се готвеха за атака. А когато изтощен и полумъртъв от умора падаше на койката си, се бореше срещу съня и каляваше волята си с подробно изкования план за отмъщение.

С течение на годините Данте заслужи правото да стане един от екипажа на „Пердита“. Издигна се от прост матрос до подофицер на предната мачта, после стана щурман, а накрая и капитан. Заслужи и уважението на екипажа.

Стана и нещо много повече. — Данте Лейтън заслужи уважението и дружбата на Седжуик Кристофър, с когото никак не беше лесно да се сприятелиш. Капитанът беше мрачен човек — дори твърд и рязък, както го описваха — и беше неоспорим господар на кораба си, докато крачеше по палубата с присвити кобалтовосини очи и не изпускаше от поглед платната, мачтите и хората си, на които ревеше резки заповеди.

Като командир беше безпощаден, но екипажът му не би излязъл в морето с никого другиго, освен с капитан Седжуик Кристофър, защото той беше почтен човек — и преди всичко най-добрият моряк, при когото бяха служили.

И когато добрият капитан загина в бой — последните му думи бяха крясък към враговете да предадат флага си — екипажът го погреба в морето с всички почести. Дори най-твърдите моряци бяха трогнати. Най-много тъжеше първият между тях. Капитан Седжуик Кристофър остави на приятеля си всичко, което притежаваше. В стария моряшки сандък Данте Лейтън откри секстант и компас, но и още нещо, което на пръв поглед нямаше особена стойност. Означаваше нещо само за двама души. Единият беше капитанът, който го бе пазил през всичките тези години. Другият беше мъжът, който най-после бе възвърнал част от своето притежание.

Това беше портретът на изключително красива жена с дете. Коси, светли като лен, и сиви очи — жената на портрета беше като видение в злато и алабастър, обвито от нежна пара. Тя се носеше между морето и небето като дух, заловен от вятъра и запратен в незнайна посока. Детето до нея, момче на по-малко от десет години, бе вдигнало поглед към майка си и сивите му очи искряха от възхищение. Малката му ръка се губеше в диплите на роклята й, сякаш търсеше да се хване за нещо трудно уловимо.

Портретът беше на лейди Илейн Джакоби и сина й Данте Лейтън.

Данте Лейтън се взираше в картината, която бе смятал за изгубена, и сигурно нямаше да се изненада повече дори ако майка му бе оживяла и се бе явила пред него. Толкова много натоварени с вина години бе размишлявал за съдбата на картината, за да открие, че през цялото време тя е била притежание на капитана.

Когато прочете последната воля на загиналия, Данте Лейтън получи отговор на много от въпросите си. Най-после разбра какво е ръководило капитана през онази безславна нощ преди много години, когато бе предпазил от саморазрушение необуздания млад мъж. Онзи младеж не представляваше нищо за него и Данте често се бе чудил защо Седжуик Кристофър взе съдбата му в свои ръце.

Причината беше портретът. Капитанът беше самотен мъж, който непрекъснато пътуваше по море и нямаше нито семейство, нито любеща съпруга, която да чака завръщането му в родното пристанище; но през всичките тези години той бе обожавал тайно една жена, която съществуваше само на платното и в спомените на един измъчван от чувство за вина млад мъж.

Един суров, понякога хапливо ироничен мъж се влюби в портрета на жена, която никога не бе срещал. Тя беше починала много преди капитанът да види изображението й. И колко често, докато се взираше с копнеж в бледата картина, той се чудеше на странната тъга в сивите й очи.

Данте мълчаливо се взираше в адресираното до него послание:

„… Така че чаках твърде дълго, преди да ти кажа това, защото когато прочетеш тези редове, аз отдавна ще съм слязъл от борда и вече нищо няма да има значение. Освен за теб, приятелю. Мисля, че заслужаваш обяснение, макар самият аз да не се осмелявам да твърдя, че знам цялата истина, защо и за какво. Някой може да каже, че случилото се онзи ден е било по волята на съдбата, и може би има право. Виждал съм твърде много загадъчни неща през живота си, за да се замислям над онова, което не разбирам.

Всичко, което зная, е какво почувствах в онзи отдавна отминал ден в Лондон. Бях прекарал дълго в открито море, а на сушата нямам много познати. Бях сам, когато случайно минах покрай витрината на малък магазин и видях портрета на жена и детето й. Заковах се на място, пленен от образа й. Стоях дълго така, приятелю, и докато се взирах в тези меки сиви очи, имах чувството, че те проникват в душата ми. И жената на портрета говореше на мен, Седжуик Кристофър, никому другиму. Внезапно усетих, че имам силата да направя нещо, което да прогони тъгата от очите й.

Е, аз съм един стар глупак и собственикът на магазина очевидно беше на същото мнение, когато нахлух вътре и дръзко настоях да узная всичко за дамата на портрета. Името й беше лейди Илейн Джакоби. Освен това научих, че е загинала трагично само месеци преди завръщането ми в Англия. Имах чувството, че са ми нанесли смъртоносен удар. Мъжът в магазина сметна, че съм полудял, особено когато без възражения платих извънредно високата цена, която ми поиска. Не можеше да знае, че бях готов да платя десет пъти повече.

После, с олекнала кесия, вече беше много по-лесно да науча всичко, което човекът знаеше за дамата и преди всичко за момчето с ангелско лице до нея. Това бил единственият й син и в цял Лондон не можел да се намери по-див и по-дързък млад лорд. Невинното момче на картината се превърнало в негодник, който безотговорно пилеел наследството и доброто си име.

Каква поквара, казах си, как е могъл да продаде дори портрета на майка си, за да изплати дълговете си.

Вече знаех какво трябва да направя. Започнах да те търся, приятелю. Сигурно съм бил луд и — дано бог ми прости — надявах се да открия в твое лице проклетата свиня, за която те смятах. Тогава все щях да намеря начин да те предизвикам. Исках да те убия, момчето ми, но когато седнах срещу теб на игралната маса и се вгледах в сивите ти очи, които толкова приличаха на очите на жената от портрета, не можах да се откъсна от тях и забравих всяка мисъл за убийство.

Естествено ти не беше такъв, какъвто си те бях представял. Е, беше доста нахален, но това ти беше в кръвта. Така те бяха възпитали и аз не можех да те обвинявам. Веднага видях, че пиенето и развратът ти създават проблеми. Имах чувството, че си тръгнал право към смъртта. Ако не бях видял очите ти, приятелю мой, сигурно щях да те предоставя на съдбата ти.

Но в тях видях разкаяние, тъга и същия странен копнеж, който изразяваше погледът на майка ти. Причината за тази тъга все още е загадка за мен, защото тя е била в очите на майка ти много преди ти допълнително да натъжиш сърцето й. Ти си неин син и тя сигурно много те е обичала. Тази беше причината, поради която в онази нощ се съжалих над теб.

Заклех се да направя от теб почтен човек. Или щях да се справя, или да те пратя на дъното на морето. И нека бог ми е свидетел, приятелю, през първите месеци често се съмнявах в теб, защото гневът и липсата на воля едва не ти струваха живота.

Но ти оцеля. Майка ти щеше да се гордее с теб. Никога не съм имал честта да се запозная лично с дамата от портрета, но я обичах, както никой никога не я е обичал. Глупаво, нали, и се боя, че то ще ме завлече в пропастта, защото съм доволен да живея единствено с тази мечта. Така е, бях глупак, но не бих заменил нито ден от това отдаване.

Има само едно нещо, което бих променил. То не ме направи по-добър от негодник и сигурно ще заслужа презрението ти. Възползвах се от онова, което знаех за теб, и скрих портрета. Никога не се издадох, че е у мен. Казвах си, че го правя само за твое добро. Исках да страдаш от неизвестността. Знам, че отчаяно си се опитвал да откупиш обратно картината, защото на другия ден се върнах в онзи магазин с надеждата да узная още нещо за лейди Илейн. Собственикът ми разказа, че си бил там и си го заплашил, но той не могъл да ти каже нищо за мен, дори името ми. Така разбрах, че си играл само за да събереш достатъчно пари и да откупиш обратно портрета на майка си.

А аз те лиших от утешаващото й присъствие през всичките тези години на мъчения и сега най-смирено те моля да ми простиш. Не постъпих добре, приятелю, но всички имаме своите грешки и слабости. Моята слабост беше твоята майка. Колко често проклинах съдбата за жестоката й игра!

Исках само… е, на това не му е мястото тук. Исках да узнаеш истината. Исках също да знаеш, че те смятах за свой син, за детето, което никога не съм имал. Нямаше да бъда по-горд със собствената си плът и кръв. Затова завещавам своя дял от «Пердита» на теб, сине. Надявам се деловите ми партньори да те оставят на поста капитан на «Пердита», но за съжаление те са купчина алчни търговци и еснафски душици, затова е възможно да не посмеят да изложат на риск парите си, като поставят начело на екипажа толкова млад капитан. Ако стане така, накарай ги да ти изплатят дела и си купи собствен кораб. Имаш всичко, което е необходимо за един добър капитан, приятелю, готов съм да сложа ръката си в огъня за това. Имаш дял от цялата плячка, която сме трупали. Събрало се е едно малко състояние.

Ти не си изхарчил почти нищо от него. Не знам за какво спестяваше. Това е твоя работа, не моя. Но ако бях на твое място, щях да дам всичките си пари за нов кораб, който да ме направи независим от намесата на каквито и да било партньори. Бъди свой собствен господар, приятелю.

Още един последен съвет от човек, видял твърде много нещастия, предизвикани от гнева и гордостта. Ти стана великолепен мъж, добър човек. Почтен си и заслужаваш уважението на екипажа. Не мога да те обвиня, че си безмилостен, защото само безпощадните оцеляват и вдигат платна към дома. На борда на кораба си имаш свещеното задължение да следваш правилния курс, каквото и да ти струва това. Ала когато не си в битка, приятелю, решителността би трябвало да бъде смекчена от съчувствие.

Храня опасението, че не можеш да простиш. През всичките тези години оцеля, защото беше обзет от мисълта да отмъстиш за причинената ти някога неправда. Най-сериозно твърдя, че не мога да те обвиня за нетърпението, с което очакваш деня на разплатата. Но се тревожа, че желанието за отмъщение се е превърнало във всепоглъщащ огън. Бъди предпазлив, сине мой. Тъжната истина е, че много често отмъщението отнема повече от отмъстителя, отколкото от наказания.

Знам от собствен опит, че отмъщението не е толкова сладко и оставя в сърцето на човека ужасна горчивина. При това губиш повече, отколкото печелиш, не го забравяй. И още един, последен съвет от стария морски вълк: не вдигай платна близо до вятъра, за да не попаднеш между дявола и дъното на морето.

Внимавай за себе си, приятелю.

Седжуик Оливър Кристофър“

Когато „Пердита“ пусна котва и вестта за смъртта на капитана се разпространи и достигна до ушите на компанията, опасенията на Седжуик Кристофър се потвърдиха. „Пердита“ мина под командата на друг капитан. Данте Лейтън продаде своята част и закупи елегантен двумачтов бриг, току-що пристигнал от колониите. Нарече го „Морския дракон“ и издигна на предния щевен, точно под бушприта, гербовата фигура на дракон.

За първото си пътуване под командата на новия капитан „Морския дракон“ разполагаше с опитен екипаж. Доста хора от „Пердита“ тръгнаха с Данте. Боцманът Кобс, роден в Норфолк, сметна, че ще е най-добре да плава по моретата под ръководството на човек, обучен от капитан Кристофър. Макдоналд, шотландският платнар, бе един от хората, направили от Данте Лейтън истински моряк. Той също не познаваше по-добър капитан, с когото би могъл да пътува. Тревълоуни, мрачният дърводелец от Корнуел, прецени, че Кобс и Макдоналд знаят какво вършат, и се присъедини към тях.

Имаше още един човек, който познаваше добре капитана и също се качи на борда на „Морския дракон“, макар да свикна бавно и с много усилия с живота на кораба. По време на първите месеци в открито море често имаше чувството, че няма да издържи. Никога дотогава моряците не бяха виждали човек с толкова зелено лице като Хюстън Кърби, някогашен лакей в Мердрако, после личен прислужник на стария маркиз и най-после иконом на лорд Данте Джакоби. Фактът, че господарят му е станал капитан, особено на кораб с името „Морския дракон“, означаваше, че им предстои несигурно бъдеще.

Дълги години верният и предан Кърби изчакваше момента, в който — както страстно се надяваше. — Негово Благородие ще се умори да си играе на моряк. Но надеждите му не се оправдаха и Хюстън Кърби стигна до печалното прозрение, че ако иска да служи и по-нататък на своя млад господар — задължение, с което го бе натоварил старият маркиз — той трябва да придружи лорда в морето.

Хюстън Кърби, баща му и дядо му бяха служили вярно на семейство Лейтън, в добри и лоши времена. Той не можеше да остане бездеен и да гледа как последният от Лейтънови прави всичко, за да завърши живота си на дъното на морето. Хюстън Кърби помнеше разпуснатия млад мъж, който беше някога Данте Лейтън, и не можа да потисне страха, който обзе душата му, когато през една бурна нощ решително се покатери на борда на „Морския дракон“.

Повече от десет години не бе виждал младия си господар, затова нека му бъде простено, че не позна веднага капитана на „Морския дракон“. Загорелият от слънцето, широкоплещест мъж, който учтиво го поздрави, нямаше нищо общо с бледия и по-скоро слабоват благородник. А сивите очи, които Хюстън Кърби никога не би могъл да забрави, го гледаха с безличен, пренебрежителен поглед на напълно непознат човек. Когато икономът застана пред капитана, сивите очи се присвиха замислено и по гърба на Кърби пробягаха студени тръпки. Никога по-рано не бе виждал този студен, внимателно преценяващ поглед. Внезапно осъзна, че ако не издържи на тази безмилостна преценка, капитан Данте Лейтън ще го изхвърли през борда като излишен баласт или боклук.

През следващите години, когато огънят на оръдията разтрошаваше дъските на палубата до него, Хюстън Кърби с ужас се замисляше дали не е постъпил твърде глупаво, като е придружил господаря си по море. Твърде често беше близо до смъртта, за да не си задава въпроса дали двамата с Данте ще видят някой ден кулите на Мердрако.

Затова и почти не усети разочарование, когато през 1763 година бе подписан Парижкият договор и войната между Англия и Франция се прекрати. Зарадва се, че най-сетне ще стъпи отново на твърда земя. Ала твърде скоро откри, че капитанът има други планове за бъдещето — а връщането в Англия и приличният живот на сушата съвсем не бяха част от тях.

Вместо това платната на „Морския дракон“ се издуха от свежия бриз и капитанът заповяда на кормчията да държи курс на северозапад. Скоро зелените и толкова близки брегове на Англия изчезнаха на хоризонта. Минаха две седмици и Канарските острови останаха зад гърба им. „Морския дракон“ се насочи към Барбадос.

Младият Алистър Марлоу се качи на борда на кораба като надзирател на товара. Той се присъедини изненадващо към екипажа в една дъждовна нощ в Портсмут. Това бе станало преди две години и Хюстън Кърби се подхилваше и до днес, като си спомнеше изискания млад джентълмен, когото капитанът довлече на борда на кораба си. Кадифеното палто на изпадналия в безсъзнание красавец беше изпоцапано, тънките копринени чорапи скъсани, а челото му беше разкрасено с огромно синьо петно — болезнен белег от палката на патрулиращи полицаи, които се опитваха да заловят някой мъж, имал нещастието да се разхожда по улиците на Портсмут, и да го пратят да служи на корабите на Негово Величество. Ако капитанът не бе дошъл навреме, със сигурност щяха да успеят.

Като най-млада издънка на заможен провинциален джентълмен, чиято собственост бе отишла в ръцете на първородния син, Алистър Марлоу беше с неясно бъдеще. За да се отърве от кредиторите, той трябваше да стане или войник, или духовник — двете почтени професии за западнали джентълмени. Ала нито една от тях не привличаше младия мъж, който жадуваше за приключения и си търсеше постоянен доход.

Само капитанът на „Морския дракон“ знаеше защо се е съжалил над отчаяния млад джентълмен през онази нощ в Портсмут. Великодушните прояви на съчувствие бяха нещо необичайно за Данте Лейтън. Но ако някой имаше неблагоразумието да изрази недоверието си в градския човек, комуто капитанът бе предложил койка на борда на „Морския дракон“, скоро самият Алистър Марлоу се погрижи да разсее всички съмнения. Младият мъж показа, че е привикнал на тежък труд, а желанието му да се обучи беше толкова силно, че много стари моряци недоволно мърмореха, защото ги превъзхождаше.

Когато „Морския дракон“ се понесе по спокойния курс на север към последната си цел Чарлзтаун, омайните слънчеви залези на Западноиндийско море и мекият вятър завладяха сърцата на моряците, които отлично помнеха студените, остри ветрове и бушуващите вълни на негостоприемния Северен Атлантик. Докато плаваха покрай гъстите тропически гори и далечните планински върхове на Доминика, екипажът на „Морския дракон“ все още не беше попълнен.

Барнаби Кларк, новият подофицер-щурман, изискано конте от Антигуа, се присъедини към екипажа в Ямайка. Лонгакрес, стар пират без име и с два липсващи предни зъба, се качи на борда в Провидънс в ролята на лоцман. А Соумс Фитсимънс, първият подофицер, остроумен ирландец от колониите с неизчерпаем запас от революционни фрази, се представи на капитана едва в Чарлзтаун.

Докато бяха на котва в Сейнт Китс, капитанът слезе на сушата и след известно време се върна в компанията на Кони Брейди, юнгата на „Морския дракон“. Разнесе се слух, че е спечелил момчето при игра на карти от капитана на роботърговски кораб, който безмилостно го биел. Ако го бяха помолили, Хюстън Кърби би могъл да потвърди, че капитанът е бил свидетел как седемгодишното момче напразно се е опитало да избяга от кораба в свободното холандско пристанище Сейнт Юстатиус и че се е заклел да спаси детето от безмилостните побои, независимо по почтен или непочтен начин.

Фактът, че роботърговският кораб отплава за Сейнт Китс с „Морския дракон“, че двата плавателни съда се движеха едва ли не борд до борд, не допринесе много за разсейването на този слух, особено след като се знаеше, че „Морския дракон“ би трябвало да е поел курс към Ямайка. Историята, която се разпространяваше като огън — като всяка добра клюка — още повече сгъсти тайната около капитана на кораба. Той беше човек с достатъчно меко сърце, за да спаси едно дете, и едновременно беше в състояние да издуха някой кораб от повърхността на морето.

Естествено там беше и котката на кораба, спасена от натъпкания с камъни чувал, захвърлен в един от каналите на реката. Много хора видяха как Данте Лейтън отнесе на борда на своя бриг измършавелия, тормозен от бълхи котарак. Някой, който би го видял пет години по-късно — огромен, с блестяща козина, носещ гордото име Ямайка — да се разхожда по доковете или да се грее на слънцето на перилата на кърмата, сигурно би имал всички основания да се учуди на съдбата, която бе позволила прекрасната котка да изгуби един от седемте си живота, за да прекара останалите шест като глезен талисман на суеверния екипаж, загрижен за нея като за никого другиго.

През следващите години „Морския дракон“ се движеше под благоприятни ветрове и пренасяше стоки между Западноиндийските острови и Западните Каролини. Товареха контрабандни стоки от заливите на диви брегове и се държаха далеч от добре въоръжените фрегати и шалупи на Негово Величество, които патрулираха по бреговата линия от Фалмут на север до Сейнт Огъстийн на юг.

Един от най-ожесточените им неприятели беше капитан сър Морган Лойд от кораба на Негово Величество „Порткълис“, шалупа с осемнадесет оръдия. Ала „Морския дракон“ плаваше под щастлива звезда — или с личния късмет на дявола — и „Порткълис“ никога не успя да го залови или поне да се приближи достатъчно, за да даде залп по носа или широката страна.

Но всичко това беше минало. „Морския дракон“ и гордият му господар се бяха завърнали. Ветровете на добрия късмет издуваха платната по време на последното плаване. Корабът беше натоварен със съкровище, намерено в потънал край бреговете на Флорида испански галеон. Капитанът и хората му бяха богати и мечтите им скоро щяха да станат действителност. Засега предизвикателният рев на дракона беше заглъхнал и в последвалото го безветрие се чуваше единствено самотното протяжно скърцане на мачтите над празната палуба. Приливът меко се плискаше в корпуса на мирния кораб.

Мъглата, прилична на огромен призрачен облак, се стелеше над поклащащите се мачти и почти закриваше пустите кейове. После се втурваше в тесните, преплетени улички на града, където джебчиите, скитниците и евтините проститутки се отдаваха на занаята си. Звънът на църковните камбани идваше някъде много отвисоко и сякаш разрязваше обвиващата всичко мъгла. Латернистът изтръгваше от инструмента си нестройни звуци, като песен на плачеща фея на смъртта. Уличните търговци предлагаха с кресливи гласове стоките си.

Внезапно от мъглата изникна бързо носеща се карета. Колелата й затракаха по хлъзгавия паваж и закачиха един от многото железни стълбове, които обграждаха павираните улици. Ядните проклятия на призрачния кочияш отекнаха нечути и каретата продължи пътя си. Без да се съобразява с хората по улицата, дръзкият човек на капрата подканяше впряга си да побърза.

— Ти, дебелокож тъп селски плъх! — изрева дребен мъж с крака като буквата „О“ и размаха юмрук след каретата. Ще му покаже на онзи безсрамник, нека само има късмет да спре!

— О, я си върви по пътя! Нямам време да седя тук през цялата проклета нощ, а ти да си клатиш краката в широките ботуши. Има много хора, които са тръгнали по важни дела. Не всеки вири нос в мъглата и не върши нищо.

Хюстън Кърби възмутено изпухтя.

— Ти и важни дела? Само дето устата ти е нахална, иначе нямаш какво друго да правиш, освен да размишляваш чии джобове да изпразниш — извика той. И тъй като изявлението му завърши със заплашително ръмжене, непознатият побърза да изчезне, без да удостои с поглед нелюбезния чужденец.

— Какво безсрамие! Не знам какво е станало с този град. Всъщност никога не съм го харесвал. Хората тук все бързат за някъде и все са заети, та нямат време дори да покажат пътя на някой чужденец; най-много да му изкрещят да се маха по дяволите, ако се е осмелил да им досажда — продължи да мърмори Хюстън Кърби, като по някое време спря и хвърли поглед към закръглените върхове на ботушите си. — Е, не са най-модните в Лондон, но никак не приличат на селски обувки — изпухтя обидено той. После се изплю в канала, който се пълнеше с мръсна вода.

Кърби вдигна рамене срещу студения дъжд, който се стичаше от яката на палтото му, и продължи да крачи по хлъзгавия тротоар. Блестящите калаени и месингови съдове, среброто и кристалът, изработени от изкусни ръце, които блещукаха зад една осветена витрина, не бяха удостоени с вниманието му, също както скъпоценните кадифета и коприни в магазина за платове или изкушаващия блясък на великолепните златни бижута в съседния магазин.

Валеше като из ведро, когато Хюстън Кърби наближи желязната входна врата към двора на „Хоукс Бел Ин“. Кафявото сукно на връхното му палто беше напоено с вода и тежеше двойно повече от обикновено. Освен това му беше твърде голямо и на всяка крачка мокрите поли се удряха в коленете му. Ала въпреки мъчнотиите, които му създаваше палтото, въпреки усилията да запази равновесие по хлъзгавия паваж, Хюстън Кърби продължи пътя си.

Внезапно дребният мъж направи огромен скок и се озова в другия край на улицата, толкова далеч, колкото успя с късите си крака — и тъкмо навреме, защото от мрака изскочи карета с впряг от шест коня, която се втурна през портата и разплиска вода на всички страни.

Ако имаше някой наблизо, той със сигурност щеше да узнае мнението на дребния мъж за кочияша. С тежка въздишка той погледна надолу към мокрия си панталон и подгизналите тъпи ботуши. Как ли щеше да свърши този свят? Кърби поклати глава и забърза към двора. Там цареше оживление. Оборски ратаи и момчета тичаха напред-назад, запрягаха и разпрягаха коне или мъкнеха багаж, без да се съобразяват особено със съдържанието му.

Хюстън Кърби въздъхна и влезе в сравнително сигурната и спокойна кръчма, пълна с измръзнали пътници, току-що пристигнали от Бат или Бристол. Продължаващото седмици пътуване в каретата вероятно бе станало по-приятно и по-бързо, отколкото беше някога.

Хюстън Кърби трябваше да си проправи път с лакти през навалицата, за да се приближи до открития огън в голямата камина. Нечий широк гръб, мощни рамене или мускулесто рамо постоянно препречваха пътя му. С почти комичен израз на недоволство дребният мъж направи опит да завземе едно трикрако столче. Царящата бъркотия и всички превратности, които бе преживял през този ден, го караха да се чувства още по-зле.

Тъкмо когато понечи да издърпа столчето под нечий огромен крак в тежък ботуш, един глас го повика по име. Кърби се огледа и забеляза двама мъже, които познаваше твърде добре и които седяха на една маса близо до пламтящата жарава в камината.

Алистър Марлоу вдигна ръка и помаха на дребния мъж, чиято глава бе забелязал сред морето от човешки рамене. В същото време повика една от заетите сервитьорки и й поръча бира.

Като видя усмивката на отдалечаващото се момиче, Хюстън Кърби недоволно изпухтя, знаейки отлично, че възрастен мъж като него никога не би получил подобно бързо и любезно обслужване. Този млад момък с искрящи очи и пълни с пари джобове лесно успяваше да накара момичетата да му освободят маса до огъня.

Мокрото палто на Кърби вече димеше на куката до камината, а той побърза да седне до двамата мъже, които му бяха освободили място на пейката. Изисканият Алистър Марлоу бе свалил палтото от раменете му и го бе окачил на куката, забита толкова високо, че Кърби не можеше да я достигне.

Соумс Фитсимънс говореше с потрепващи ноздри:

— Да бъда проклет, ако някой не е преобърнал нощно гърне — изръмжа той. А когато превъзбудените му сетива се справиха с невероятната воня, той изпитателно изгледа Кърби и вдигна черните си вежди. — Моля за извинение, мистър Кърби, но къде, по дяволите, бяхте досега?

Хюстън Кърби отпи голяма глътка от каната с ейл. Горещ и подправен със захар, канела и масло, той изпрати лъч топлина по цялото му тяло, чак до пръстите на краката.

— Според мен, мистър Фитсимънс, имам късмет, че изобщо успях да се прибера, все едно колко мирише тук. Като се има предвид, че ме обидиха и на два пъти едва не бях прегазен от минаваща карета, това е същинско чудо. Постепенно започвам да вярвам, че на борда на „Морския дракон“ беше много по-сигурно, отколкото по тукашните улици — заоплаква се Хюстън Кърби, преди да опразни каната си.

— Звучи така, сякаш тази сутрин сте станали с левия крак — пошегува се Соумс Фитсимънс.

— А откога споделям леглото с вас и някоя от многото ви приятелки? — отговори сърдито Хюстън Кърби. Ирландецът се изсмя и дребният мъж кимна доволно към ухиления Алистър, който сложи пред него нова кана с бира.

Соумс Фитсимънс заклати глава, но възмущението му скоро премина в смях.

— Сигурно си мислите, че не съм достатъчно учен, за да споря с човек като вас. Но тъй като споменахте за това — продължи той, очевидно ненаучил урока си докрай, — ще ви кажа, че тази гледка си струва да бъде увековечена. Смятам, че съм достатъчно мъжествен за госпожиците, и нямам нужда от любезната ви помощ.

— Аз пък си мислех, че държите обичайните си революционни речи пред няколко от избухливите си приятели в задната стая на някоя таверна — промърмори Кърби.

— Има достатъчно време. Нощта едва е настъпила — отговори Соумс Фитсимънс. Непоколебимият тон на гласа му накара двамата приятели да се почувстват неловко. В последно време такива речи се чуваха все по-често и беше много опасно да те заподозрат във връзка с нещо подобно.

— Какво ви тревожи, Кърби? — поиска да узнае Алистър, сменяйки без усилие темата, както се сменяха каните пред тях.

— А аз смятах, че богат човек като вас не може да има проблеми. Или си блъскате главата как по най-добрия начин да похарчите дела си? — намеси се любопитно Соумс Фитсимънс. Той вече бе предвидил своята част от съкровището за закупуването на собствен кораб, с който смяташе да се сдобие след завръщането си в колониите.

— Мисля, че повечето от другарите ни ще имат не повече от един-два суверена в джобовете си, когато приключат с пиршествата в Лондон — отговори Кърби, който вече беше забелязал група добре познати лица на една от съседните маси. Макар че му беше малко трудно да ги различи, защото облеклото им беше ново и необичайно изискано.

— Това е много интересно, като се има предвид, че досега никой от нас не се е докоснал до съкровището — отбеляза сухо Соумс Фитсимънс и се замисли за собствените си нови дрехи, изработени с такова усърдие от шивача.

— Едва от няколко дни сме в пристанището — напомни му Алистър. — Капитанът трябва първо да уреди въпроса със заповедта за арестуване, преди да се съберем и да извършим разделянето.

Хюстън Кърби шумно изпухтя и едва не се задави с бирата си.

— Поради слуховете, които се носят за капитана, репутацията му е още по-лоша от времето, когато напусна Лондон. И това е благодарение на някои хора, чиито имена не искам да спомена — добави стюардът и изгледа укорително един от членовете на екипажа, заел място до камината.

Кървавите пиратски истории и силно преувеличените анекдоти за капитана на „Морския дракон“, които разказваше Лонгакрес, се разпространяваха из Лондон с бързината на светкавица. А в широките си панталони до коленете, квадратно изрязаното яке и яркочервената кърпа около врата Лонгакрес със сигурност беше олицетворение на кръвожаден пират от легендите. Външният вид придаваше допълнителна достоверност на разказите му. А фактът, че старият разбойник скоро щеше да стане състоятелен човек, го правеше още по-желан събеседник.

— Смятам, че някои хора просто не знаят кога е нужно да си мълчат.

— Но той е безобиден, Кърби. Само дето му доставя удоволствие да е в центъра на вниманието. Макар че и на мен ми се иска да си купи нови дрехи или поне нов панталон. Изглежда, сякаш още стои под флага с мъртвешкия череп — ухили се Фитсимънс.

Алистър Марлоу мълчеше през цялото време и само наблюдаваше отразените по лицето на дребния стюард чувства. Колко много личности са скрити у Хюстън Кърби, мислеше си той, много повече от всеки друг, когото познавам.

— Вие все още се тревожите за нещо, нали, Кърби? — попита високо той.

Макар че това не му се случваше често, този път Кърби не знаеше какво да каже.

— Ако се тревожите за капитана и за повдигнатите срещу него обвинения, бих ви посъветвал да ги забравите колкото се може по-скоро. Въпреки всичко той е маркиз и богат джентълмен. Съмнявам се, че висшият съд ще сложи ръка върху него. Странно е, нали, как титлата и богатството влияят върху живота на хората. Макар всички ние да знаем, че най-почетната титла, която е притежание на Данте Лейтън, е тази на командир на „Морския дракон“. Освен това, той е невинен по всички точки на обвинението — допълни предано той, зачерквайки от мислите си всички извършени контрабанди.

— Нима вярвате, че това ще го спаси от бесилката? — попита иронично Фитсимънс. — Макар че в едно сте прав, мистър Марлоу. Онези достойни стари господа с перуките надали ще обесят богатия маркиз. Все едно какво е извършил.

— Този път може би няма — промърмори в каната си Хюстън Кърби и раменете му увиснаха, сякаш носеха целия товар на света.

— Надявам се, не сте забравили, че освен това капитанът има двама твърде уважавани свидетели, които ще дадат показания в негова полза. Много се съмнявам, че дъщерята на един дук или офицерът на Негово Величество могат да бъдат заподозрени в съучастие.

Соумс Фитсимънс избухна в смях.

— Ами да, капитанът е сключил договор с дявола, това поне е сигурно. Като си помисля само, че лично сър Морган Лойд е дошъл да свидетелства в полза на капитана! Това е достатъчно, за да накара и мен, и останалите лондонски граждани да повярват във всички истории на стария Лонгакрес.

Мрачният стюард още повече увеси нос.

— Хайде, приятелю, животът продължава. Не го вземайте толкова навътре — провикна се ирландецът, когато прислужничката се появи с кани прясна бира и пълни с ядене чинии. — Онова, от което се нуждаете сега, е голямо парче от това чудесно сърнешко печено. То непременно ще повдигне настроението ви — обеща той, когато на масата бе поставено голямо плато, като при това не престана да се възхищава от деколтето на усмихнатото момиче.

Докато Соумс Фитсимънс посвещаваше цялото си внимание на флирта с любезната слугиня, Алистър се възползва от случая да поговори насаме с дребния стюард.

— Сигурно се питате какво възнамерява капитанът, нали, Кърби? Тревожите се, понеже вече се е сдобил с богатство и има достатъчно средства, за да погаси една стара сметка.

Кърби се взираше в бирата си, сякаш търсеше да прочете бъдещето в пяната.

— Отдавна живея със страха от този ден.

— Но, Кърби, оттогава настъпиха толкова промени — усмихна се окуражително Алистър.

— Така ли? — попита със съмнение в гласа стюардът. — О, приятелю, много ми се иска да ви вярвам, но за съжаление познавам твърде добре хората, за които става дума.

— Капитанът е заможен. Или по-точно е много по-богат, отколкото се е надявал да стане. Това вероятно ще смекчи желанието за отмъщение. Той се върна в Англия като преуспял човек, а в очите на много хора е дори герой. И в крайна сметка, Кърби, когато капитанът е избягал от Англия, той е бил двадесетгодишен хлапак, и това е станало преди петнадесет години. Почти през цялото време е бил извън страната. Не смятате ли, че се е научил да мисли и чувства другояче? Лондон вече не е същият град като тогава, а Мердрако и хората, които живеят там, надали са останали същите. Всеки се променя. И накрая — прибави тихо той — нима забравихте лейди Реа Клер? Вярвате ли, че капитанът би рискувал да я загуби?

Лейди Реа Клер. Не, тя със сигурност не беше човек, когото би могъл да забравиш. Дори само споменаването на името й извика в съзнанието на двамата мъже образ със зашеметяваща прелест и красота. Хюстън Кърби въздъхна. Макар да не беше мъж с романтична или поетична душа, той неволно сравняваше лейди Реа Клер с утринната зора. Косите й, чисто злато, бяха като първите светли лъчи в тъмното небе. Прекрасните очи искряха виолетово-сини. И по мнението на Хюстън Кърби тя беше истинското богатство, което капитанът донесе със себе си у дома — много по-скъпоценно от испанското злато, с което беше натоварен корабът.

Дали волята на провидението, накарала лейди Реа Клер да потърси убежище на борда на „Морския дракон“ през онзи дъждовен следобед в Чарлзтаун, беше по-благосклонна от онази, която пъхна в ръцете на капитана картата на съкровището. — Кърби не можеше да каже. Нито една от двете истории нямаше нужда от допълнително разкрасяване, дори в устата на Лонгакрес, който ставаше особено разговорлив пред пълна кана бира.

Естествено, мислеше си Хюстън Кърби, беше възможно и да се е излъгал по отношение въздействието на пиратските истории, които разказваше Лонгакрес. Глупостите му можеха дори да са от полза за капитана, защото старият пират не преставаше да описва с въодушевление как Данте Лейтън и екипажът на „Морския дракон“ са спасили лейди Реа Клер от очакващата я сигурна смърт в ръцете на престъпни злодейци. Обичаната дъщеря на дук и дукеса Кемъри беше насилствено отвлечена от имението на семейството и откарана с кораб в колониите, за да бъде продадена като робиня или прислужница.

Напълно обезсилена от лишенията, които трябваше да изтърпи по време на дългото пътуване, лейди Реа Клер все пак успя да се изплъзне от лапите на похитителите си в пристанището на Чарлзтаун и потърси убежище на борда на „Морския дракон“. От само себе си се разбира, че добрият капитан и екипажът на прекрасния му кораб веднага заключиха в сърцата си бедното същество. Ако не се бяха съжалили над нея и не я бяха взели със себе си към Западноиндийските острови, тя със сигурност щеше да умре, или от ръката на похитителите си, или от треската, защото бе изпаднала в безсъзнание малко след появата си на борда на „Морския дракон“.

По времето, когато хвърлиха котва в пристанището на Сейнт Джонс на Антигуа, лейди Реа Клер не само беше напълно възстановена от болестта си, но и двамата с капитана бяха силно влюбени един в друг. Лонгакрес го описваше като любов от пръв поглед. И се кълнеше, че обвинението в отвличане от Чарлзтаун, предявено срещу капитан Лейтън, е също толкова достоверно, колкото и клетвата при игра на зарове. И ако все още има справедливост, завършваше Лонгакрес, целият екипаж на „Морския дракон“ трябва да получи благороднически титли за това човеколюбиво деяние, а не да бъде разпитван, като че ли е извършил престъпление.

Само че Хюстън Кърби помнеше събитията по различен начин. Като начало, първата среща между лейди Реа Клер и капитана беше всичко друго, но не и любов от пръв поглед. Макар че през цялото пътуване до Антигуа времето беше слънчево и спокойно, настроението на борда беше повече от бурно.

Разбира се, той не можеше сериозно да обвини Лонгакрес в погрешни заключения, защото лоцманът не беше посветен в някои съществени събития. И сега, когато си спомняше за тях, Кърби трябваше да признае, че самият той е научил истината доста по-късно.

Ако имаше човек, който би могъл да бъде обвинен за положението, в което се намираха сега, казваше си Хюстън Кърби, това със сигурност беше испанският матрос, който преди много години бе оцелял при ураган, потопил кораба му. Всички на борда, освен проклетия матрос, намерили смъртта си и отишли на дъното заедно с товара на галеона — трюмът бил препълнен със сандъци злато и сребро от мините на Ню Мексико. Вместо да е доволен, че изобщо е оцелял, испанският матрос решил да предизвика късмета и през следващите години успял да прибере някои от легендарните богатства на потъналия кораб. Ала съвестта не го оставяла на мира, затова признал нечестивите си дела в завещанието и последната си воля. Години по-късно този документ неочаквано се появил по време на игра на карти в Сейнт Юстатиус, която била спечелена от капитана на „Морския дракон“. На пергамента било записано признанието на умиращ и вероятно поради това Данте Лейтън решил, че си струва да предприеме пътуването до Тринидад. Сред руините на някаква плантация, погълната от джунглата, той открил сандък с карта. Мястото на потъналия галеон било ясно обозначено.

Тъй като е трудно да се опази тайна като тази и тъй като повечето мъже мечтаят да открият потънало съкровище и нищо на света не е в състояние да ги спре, Данте Лейтън и екипажът на „Морския дракон“ не останаха сами в своите търсения. Много кораби преследваха изгубеното злато на испанските конквистадори.

И когато капитанът откри неканената гостенка в своята каюта, разгънала на масата жадуваната от всички карта, той сметна лейди Реа Клер Доминик за измамница, дошла да търси съкровището. Данте Лейтън трудно повярва в необикновената история на отвличането й, а още по-малко в твърденията, че е дъщеря на английски дук. По-вероятно беше да е скитница, изпратена от някой алчен капитан да търси картата на съкровището.

Хленчещите й обяснения, че е попаднала случайно на картата, която криеха толкова грижливо от очите на всички, доведоха само до още по-голямо объркване. Екипажът на „Морския дракон“ нямаше друг избор. Тъй като младата дама бе видяла картата, те не можеха да рискуват и да я пуснат. Затова я взеха със себе си в плаването до Западноиндийските острови и само Хюстън Кърби, Алистър Марлоу и капитанът знаеха истинската причина, поради която я оставиха на борда.

Но скоро след като лейди Реа Клер оздравя, стана ясно, че тя наистина е лицето, за което се представя. Дори най-талантливата артистка не беше в състояние да изиграе толкова съвършено и с такова достойнство ролята на лейди. Всяка дума, всеки жест издаваше благороден произход.

Ала капитанът продължаваше да се държи пренебрежително с нея, или поне така изглеждаше. Нищо чудно, защото тъкмо бе преодолял една нещастна любов в Чарлзтаун и лъжите, и егоизмът на жената го бяха засегнали твърде дълбоко. Само че лейди Реа Клер беше съвсем различна. И дума не можеше да става за сравнение между нея и онази жена.

Лошото настроение на капитана смущаваше Хюстън Кърби. Но скоро, съвсем внезапно, той прозря причината, поради която господарят му се държеше така. Не беше истина, че той не харесваше дамата. Точно обратното — беше се влюбил в нея.

Този застрашителен обрат на събитията накара дребния стюард да се замисли. Ако лейди Реа Клер наистина беше отвлечената дъщеря на дук Кемъри, тогава тя нямаше какво да търси сред тази сбирщина контрабандисти. И още по-лошо — тя в никакъв случай не биваше да се забърква с човек, смятан от повечето хора за прокълнат пират.

Хюстън Кърби отлично помнеше как си каза, че само природната й невинност ще спаси лейди Реа Клер от нещастие. Тя бе изцяло завладяна от желанието бързо да се прибере при семейството си в Англия. Ако „Морския дракон“ стигнеше Антигуа и прелестната му пасажерка слезеше на сушата, тя скоро щеше да забрави и кораба, и капитана му Данте Лейтън. И, макар че за него щеше да бъде много по-трудно, Данте Лейтън също щеше да забрави момичето със златни коси и виолетово-сини очи. Скоро нямаше да помни дори, че тя е съществувала някога. Точно това трябваше да се случи, когато корабът хвърли котва в пристанището на Антигуа. Вместо това обаче капитанът строго забрани на лейди Реа Клер да напуска каютата си. Обяснението му защо я задържа на борда изглеждаше много разумно. Целта на пътуването беше търсене на съкровище и изходът от него можеше с един удар да промени изцяло живота на всеки отделен човек на борда. Не можеха да си позволят да ги спрат и да ги разпитват.

Само че Хюстън Кърби не се остави да бъде измамен. Твърде често беше виждал опасните искрици в очите на капитана. Истинската причина беше очевидна: облечена в пола, съшита от подарени от целия екипаж парчета плат и кожа, и блуза, преправена от най-фината копринена риза на капитана, с коси, украсени с шноли и разноцветни панделки, лейди Реа Клер бе станала част от екипажа на „Морския дракон“. Най-често я виждаха да седи на кърмата и да гали Ямайка, разположил се удобно на скута й.

Когато хвърляше поглед към нея от горната палуба, в сърцето на Данте Лейтън, смелия капитан на „Морския дракон“ се събуждаше желанието да притежава завинаги тази прекрасна жена, олицетворение на всичко скъпо, което бе оставил в Англия. Тя беше един много реален призрак от миналото, макар че също като спомените му беше трудно да бъде уловена.

Хюстън Кърби се боеше, че най-лошите му предчувствия ще се сбъднат. Капитанът залагаше всичко на една мечта, която никога нямаше да се осъществи.

Младата дама се превърна в истинско предизвикателство за Данте Лейтън. Тя беше най-желаното нещо в живота му. Всичко, което бе постигнал досега, беше плод на упорита борба — кораба, уважението на екипажа, успехите си на пират. Нищо не бе му се удало лесно.

Обаче лейди Реа Клер прояви същата решителност и малко след като корабът хвърли котва в пристанището на Сейнт Джонс, тя се опита да избяга. И сигурно щеше да успее, ако не се бе намесила съдбата, този път в лицето на юнгата Кони Брейди. Лейди Реа Клер се бе сприятелила с момчето, а малкият самотник обожаваше прекрасната и мила лондонска дама, която винаги го даряваше със специална усмивка. Кони Брейди доброволно се включи в малкия отряд, който тръгна да търси изчезналата пасажерка.

Както беше очаквал капитанът, едва слязла на пристанището, лейди Реа Клер попадна в затруднено положение. Облеклото й не създаваше впечатление за благороден произход. Изгубена в града, отблъсната от всички богати къщи, тя попадна в ръцете на тълпа груби, пияни матроси и само навременната намеса на Кони Брейди и един английски морски офицер я спаси от жестоката съдба.

При опита си да защити лейди Реа Клер от нападателите, Кони Брейди беше ранен. Намесата на офицера предотврати по-нататъшното проливане на кръв. И това беше още една хитрост, която провидението приложи спрямо нищо неподозиращия екипаж на „Морския дракон“, защото офицерът не беше никой друг, освен капитан сър Морган Лойд от кораба на Негово Величество „Порткълис“, старият противник и смъртен враг на „Морския дракон“.

По онова време никой на борда на „Морския дракон“ не предполагаше, че това произшествие е и нещо друго, освен нещастно, а Данте Лейтън със сигурност го сметна за проклета случайност. Ала първата му грижа беше за изпадналия в безсъзнание юнга и за лейди Реа Клер. Питаше се какво ли ще каже и как ще постъпи тя сега, когато свободата беше само на крачка от нея.

Постъпката на лейди Реа Клер в този момент не само подпечата собствената й съдба, но и тази на екипажа на „Морския дракон“. Младата дама не спомена с нито една дума пред офицера, че е пътувала с кораба по принуда, както и че се е опитала да избяга. Не каза дори, че е отвлечена от Англия. Вместо това, даде името си и извести за намеренията си на всяка цена да свидетелства в съда срещу мъжете, които пребиха до смърт бедния Кони Брейди. След това беше освободена и доброволно се върна на борда на „Морския дракон“, за да се грижи за момчето.

Сър Морган Лойд сигурно е изглеждал истински глупак в собствените си очи, когато след завръщането си в Чарлзтаун е чул за заповедта за арестуване на Данте Лейтън и обвинението в отвличане на лейди Реа Клер Доминик. Учудването му е нараснало още повече след противоречивите показания на две напълно чужди една на друга жени, които твърдели, че са я виждали.

Едната, известна и уважавана красавица от Чарлзтаун и бивша любовница на Данте Лейтън, хапливо заявяваше, че всички обвинения, изписани върху многото заповеди за арестуване, пръснати из колониите, са фалшиви. Тя била видяла със собствените си очи въпросната лейди на борда на „Морския дракон“ и тя изобщо не й направила впечатление на угрижена, нито пък се оплакала от нещо. Според нея Данте Лейтън и онази „лейди“ просто печелели един от друг.

Повечето хора бяха съгласни с нея и си шепнеха за случилото се. Нима Хелън Джордан не пропиля собствения си шанс да се омъжи за Данте Лейтън? Когато развали годежа, тя нямаше и понятие, че той е маркиз Джакоби, а не само контрабандистът, за когото го смяташе. Дали Данте Лейтън бе казал истината или не — нима имаше по-добър начин да засрамиш една жена, която безсърдечно е развалила годежа, а после е променила мнението си, освен да й представиш жената, за която възнамеряваш да се ожениш?

Хюстън Кърби, който беше присъствал на посещението на Хелън Джордан на борда, можеше да разкаже на всички как капитанът инсценира чудесна пиеска, макар че лейди Реа Клер беше с треска от високата температура и не можеше да разбере какво става. Скоро след това „Морския дракон“ взе курс към Западна Индия; капитанът и екипажът така и не узнаха, че из страната са пръснати обяви с описание на пасажерката им и обвинения срещу тях.

Историята с другата жена и показанията на умиращия капитан на „Лондон лейди“ окончателно изложиха Хелън Джордан на подигравките на обществото. По това време се появи едно момиче на име Алис, полумъртво от глад и почти обезумяло, и разказа, че е било с лейди Реа Клер на борда на „Лондон лейди“ след отвличането на младата дама. По време на презморското пътуване двете се сприятелили. Описанията на Алис не оставяха съмнение върху факта, че лейди Реа Клер наистина е била отвлечена. Алис, която трябвало да бъде продадена като слугиня, можа да представи важно доказателство за твърденията си: медальон и верижка от чисто злато, собственост на лейди Реа Клер. Това и показанията, които капитанът на „Лондон лейди“ даде на смъртното си легло, убедиха окончателно властите, че трябва да издадат заповед за арестуване на капитана на „Морския дракон“.

Беше предоставено на капитан сър Морган Лойд да се върне в Западна Индия и да се опита да открие капитана на „Морския дракон“ и необичайната му пътничка. Ето как се случи, че капитанът на кораба на Негово Кралско Величество „Порткълис“ придружи неотлъчно „Морския дракон“ по време на завръщането му в Англия и без да го желае, оказа голяма помощ на натоварения със скъпоценни съкровища бриг.

Сър Морган Лойд, офицер от флотата на Негово Величество, побърза да даде показания за капитана и екипажа на „Морския дракон“. Накараха го да положи клетва и той каза истината, която бе видял със собствените си очи — младата дама се бе върнала доброволно на борда на „Морския дракон“.

По онова време Данте Лейтън не само бе намерил потъналото съкровище, но и беше наясно с чувствата си към своята пътничка.

В един отдалечен залив, където приливът меко се плискаше в затопления от слънцето пясък и небето беше оцветено в яркочервено и златно, един мъж и една жена се намериха и признаха любовта си. А когато настъпи нощта, съдбите им бяха свързани завинаги.

Ето че вече се бяха върнали в Англия, а Хюстън Кърби продължаваше да се тревожи от последиците на тази любов.

— Е, Кърби? Нима сериозно вярвате, че капитанът ще рискува да загуби лейди Реа Клер? Та той има всичко, което иска. Време е да забрави миналото. Капитанът не е глупак, нали, Кърби?… Кърби!

Хюстън Кърби се взираше смаяно в печеното и пържените картофи в чинията, поставена пред него. Пикантният аромат, който го удари право в носа, и думите на Алистър Марлоу успяха да го върнат в настоящето. Той вдигна очи и внезапно потрепери във влажните си дрехи.

— Лейди Реа Клер? — промърмори той. — Не, не съм забравил младата лейди и точно тази е причината за тревогите ми, мистър Марлоу. Нещата се промениха, след като капитанът и лейди Реа Клер се завърнаха в Англия.

— Не, Кърби, не вярвам. Не виждате ли колко по-различен е капитанът, когато тя е наблизо? И причината за тази промяна е тя, Кърби. Когато са заедно, той е толкова мек. А и начинът, по който я докосва — сякаш се страхува тя да не изчезне. — Гласът на Алистър не оставяше съмнение, че самият той също е влюбен в младата лейди.

— Да, да — Изненада го със съгласието си Хюстън Кърби.

— Както вече казах, точно за това се тревожа. Може би и други хора хранят същите чувства към нея. Например семейството й. А те могат да вземат насериозно историите, които се разказват за капитана на „Морския дракон“. Докато бяхме в Западна Индия, тя беше изцяло негова, но тук, в Англия, семейството на лейди Реа Клер сигурно има свои виждания кое е най-доброто за нея. След всичко, което чух през тези дни за дука на Кемъри, капитанът очевидно ще има достоен противник.

— Лейди Реа Клер обича капитана. Тя никога не би го напуснала, Кърби.

— Може би за всички участници в тази игра ще бъде най-добре, ако го направи — въздъхна дребният стюард.

— Какво искате да кажете? — попита остро Алистър, но сведе очи, сякаш не държеше да чуе отговора.

— Мисля, приятелю, че щом капитанът си набие нещо в главата, никой не е в състояние да го спре. А никак не би ми харесало младата лейди да види със собствените си очи как капитанът… Не! — Хюстън Кърби замлъкна и се изкашля. — Как лорд Данте Джакоби се връща в Мердрако. Разбирате ли — продължи бавно и замислено той, — там има някои хора, които са забравили миналото също толкова малко, колкото и той. Сигурен съм, че те замислят отмъщение в името на ада. Данте Лейтън все още е маркиз Джакоби, макар да е отсъствал толкова години. А там нищо не се е променило и тази титла събужда в сърцата на местните хора стари и горчиви спомени. Ако Негово Благородие се върне в Мердрако, старата омраза отново ще пламне. Нищо не отравя мислите на хората така, както дълго таената вражда.

— Но, Кърби, не е нужно капитанът да се забърква във всичко това. Той може…

— В този случай той просто няма избор — прекъсна го рязко Кърби. — Може би вече е късно да спрем онова, което се е раздвижило. Може би никога нямаме избор. Тази работа е започнала много отдавна — допълни Кърби, припомняйки си с тъга старото време. — Но днес лорд Данте Джакоби не е измаменият момък, който избяга в морето. Той е станал мъж и ще бъде достоен противник на врага си. И когато двамата се изправят един срещу друг, ще настане същински ад.

— Не бива да се стига дотам — повтори Алистър, макар че познаваше твърде добре капитана, за да вярва на думите си. — Нима всички досегашни усилия са били напразни? Само да можехме да забравим миналото…

— Не можем да забравим, Марлоу, защото миналото ни е направило хората, които сме сега. То е част от нас, приятелю. Дори когато някои неща не са толкова важни, за каквито ги смятаме — добави тихо той.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че през всичките тези години капитанът не е останал бездеен. През цялото време той е преследвал определена цел и тя никак няма да се хареса на един определен човек, ако научи за нея. А той непременно ще узнае, че се връщаме в Мердрако. Да, да, тогава ще стане страшно.

— Трябва да ви кажа, че рядко съм виждал такива мрачни лица — провикна се Соумс Фитсимънс. — Вече започвам да мисля, че нямате страх от бога. Не сте ли чели Соломон? „Един мъж няма какво по-добро да прави, освен да яде, да пие и да се забавлява.“ Е, какво става? Имаме ядене и пиене, затова се забавлявайте, приятели! Да бъда проклет, ако се оставя две вкиснати физиономии да ми развалят апетита! — заяви той и посегна към голямо парче сирене.

— Така е — промърмори Хюстън Кърби, докато посягаше към ножа и вилицата. Ирландецът може би трябваше да цитира Исая. Дори мъжете, заплашени от бесилката, заслужават последно ядене, каза си той и прокара жилавото месо с голяма глътка ейл.

В едно съседно помещение се хранеха капитанът на „Морския дракон“ и лейди Реа Клер и Кърби се запита дали и те страдат от липса на апетит. Или бяха бодри и безгрижни и празнуваха края на пътуването си, без да мислят, че краят често крие в себе си ново начало?