Лори Макбейн
Мрак преди зората (32)

Глава тридесет и първа

Дебели, черни кълба дим се издигаха в безоблачното синьо небе над Мердрако. Отдалеч танцът на пламъците приличаше на призрачно представление в медно и индигово синьо. В двора на замъка се трупаха покрити с прах изпочупени столове, маси и скринове. Издигна се огромна клада. Огънят пречистваше Мердрако от причиненото му безчестие.

Данте наблюдаваше издигащите се към небето пламъци с огряно от яркото слънце лице и вътрешно се отърсваше от подлостта и позора, опетнили името на Мердрако. Като безсмъртния феникс, родният му дом щеше да възкръсне от пепелта и да разцъфти с ново великолепие. Данте вече го виждаше пред себе си, макар и загледан в буйно пламтящия огън. Докато пламъците поглъщаха натрупаната с годините мръсотия и заслепяваха дори слънцето, той стоеше мълчаливо край огъня и отдаваше почит на всички Лейтънови, чието име щеше да опази и продължи.

Заслепен от трепкащите пламъци, той чуваше крясъка на соколите, които кръжаха над Мердрако в търсене на плячка — вик на неумолим, граблив ловец. Но той трая много кратко и в настъпилата след него тишина Данте дочу мекото, мелодично гъргорене на горски гълъб. Мирната песен на гълъба сякаш просветли мислите му. Старите, мъчителни спомени бяха окончателно прогонени, Мердрако беше прочистен и мъртвите най-сетне щяха да почиват в мир, а той щеше да заживее с всекидневните радости и грижи.

С доволна въздишка Данте се извърна от огъня, който поглъщаше миналото. Той предостави на пристигналите рано-рано работници от Мерли да довършат онова, което беше започнал. Някои мебели, които можеха да се поправят, бяха пощадени от огъня. Но Данте не възнамеряваше да ги използва и бе казал на работниците, че могат да правят с тях, каквото искат.

Когато тази сутрин влязоха в двора на замъка и изслушаха краткото обръщение на лорда, много от работниците си размениха загрижени погледи. Но когато пристъпиха прага на голямата къща, съмненията им се превърнаха в стъписване и накрая в гняв. Никой почтен човек не можеше да одобри случилото се с Мердрако. Много скоро повечето мъже бяха обхванати от искрено желание да изчистят дома на господаря из основи.

Данте изтърси пепелта от палтото си и тръгна да си върви. Но спря за малко и се обърна отново към мъжете, които стояха около пламтящата клада и си разменяха шеги и закачки. Различи Уилям Браунуел и още няколко мъже от кръчмата. Изненада се, че вижда и хора, чиито лица му бяха напълно чужди. Те бяха дошли чак от Уестли Ебът. Той ги изгледа замислено и отбеляза на ум, че трябва да благодари на сър Джейкъб за идването им. Тези хора вероятно бяха арендатори на сър Майлс Сандбърн, а бяха дошли да работят за Данте Лейтън. Запита се дали през годините маската не е паднала от лицето на сър Майлс и другите също са видели развалата и корупцията, която се криеше в сърцето му. Когато сър Джейкъб, високо уважаван джентълмен, застанеше открито на негова страна, той можеше да се пребори успешно с Майлс Сандбърн.

Крачейки леко като никога досега, той мина покрай конюшните и се запъти към арката, зад която се намираше още един, по-малък двор. Спря за миг, после събра цялата си смелост и пристъпи прага на малкия параклис, в който бяха погребани родителите му. До днес не бе посмял да влезе в хладното, мрачно помещение. Твърде много се срамуваше от миналото и от онова, което бе причинил на Мердрако с грешките и глупостите си. Тъй като бе избягал от отговорност и не бе защитил онова, което му беше поверено, той бе загубил семейните ценности, почитани от предците му.

Ала сега вече можеше да погледне родителите си в лицето. Можеше да сключи мир с тях, без да се срамува повече. Той се бе върнал в Мердрако като победител. Бе събрал високо ценените от баща му предмети на изкуството и си бе възвърнал земите на Лейтънови. Надяваше се, че се е превърнал в син, с когото би се гордяла всяка майка.

Сър Майлс вече не можеше да си отмъщава. Данте бе успял да го спре и по този начин бе отмъстил за престъпленията, които вторият му баща бе извършил спрямо родителите му.

Данте застана със сведена глава през гроба на майка си и се загледа в студения камък.

— Твърде късно — проговори глухо той, обърна се рязко и напусна мрачното, влажно и задушно помещение.

Пред параклиса въздухът беше изпълнен с пушек и дим, който пареше лицето и когато Данте тръгна към огъня, в очите му заблестяха сълзи. Той пое дълбоко въздух, защото напоената с дим атмосфера беше символ на край и ново начало. Скоро морският вятър щеше да улови пепелта и да я разсее.

Данте примигна, за да отстрани сълзите, и огледа големия двор на замъка. Погледът му обходи голямата къща, конюшните и градините и той ги видя такива, каквито бяха някога и каквито щяха да изглеждат някой не много далечен ден.

Утре щяха да изстържат стените и таваните, да ги замажат и да ги боядисат. Само след седмица в големия двор щеше да кънти песента на чукове и брадви, защото щяха да дойдат дърводелците, за да изрежат изгнилите греди на покрива и да ги заменят с нови. Зеещите дупки в стените и по подовете щяха да бъдат запълнени, както и всички други цепнатини. Накрая щяха да поправят прозорците и да поръчат нови стъкла. Ковачът щеше да изработи нови шарнири и брави и кованите с желязо врати щяха да държат далеч неканените гости. А в замъка скоро щеше да зазвучи гласът на новия господар на Мердрако.

От Лондон щеше да пристигне най-добрият архитект, за да обнови повечето стаи, а един дърводелец вече бе получил поръчка да изработи нова балюстрада за голямата стълба. От най-изисканите магазини на страната щяха да пристигнат тапети, дамаска за столовете и креслата, килими и завеси. А когато всичко добиеше вида, който Данте виждаше в представите си, той щеше да докара от Лондон всички онези скъпоценности, които някога бяха красили Мердрако. Пред прозорците щяха да се простират градини с беседки и тераси, смарагдовозелени поляни, изпъстрени с цветя — прекрасен парк, който щеше да изисква усилената работа на десетки градинари.

Данте Лейтън вече виждаше промените, които щяха да настъпят в милото на сърцето му Мердрако. Слънцето направи място на нощния мрак с блещукащата лунна светлина, която обливаше местността и оживяваше сенките.

През една от следващите нощи сенките заплашиха мирното съществуване, което Данте и Реа водеха в ловната къща. Събитията на деня бяха обсъдени на богата вечеря около голямата дъбова маса. Трепкащата светлина на свещите се отразяваше върху порцелана, кристала и среброто. Оживеният разговор се прекъсваше от време на време от весел смях, а лакеите мълчаливо разчистваха чиниите и купите от основното ядене и сервираха десерта.

— Разкажете повече за контрабандиста от Чарлзтаун. Как му беше името, Берти Макей ли? — помоли Франсис. — Наистина ли е носил само панталони от черно копринено кадифе?

— Точно така — потвърди Кърби и скептично огледа десерта, който не беше приготвен лично от него. — Но това беше по-малкото зло. Ширината на панталоните беше тази, която създаваше тревога на повечето хора. За да му ушият панталон, бяха необходими много метри плат. И тъй като той настояваше всеки ден да облича нов панталон, скоро на Каролинските острови не остана нито един топ кадифе. Всички бяха употребени за нови панталони и жакети на Берти Макей. Имаше хора, които твърдяха, че половината стока, внесена контрабандно на островите, се състои от черно копринено кадифе, защото Берти Макей щял да побеснее, ако остане без панталони.

— Не съм сигурен, че мога да ви повярвам, Кърби — засмя се Франсис.

— Кърби е предубеден, защото никак не харесваше съперника си — обади се Алистър.

— Прав сте, мистър Марлоу. Берти Макей беше в състояние да разпори гърлото на човека от едното ухо до другото и да се ухили — отбеляза мрачно Кърби. — Винаги съм казвал, че човек трябва да бъде нащрек, иначе ще преживее нещо страшно. Навън броди всякаква паплач, която само чака да залови някой почтен човек, знайте това. — Той изгледа загрижено капитана си, но Данте спокойно разклащаше брендито в чашата си, сякаш не бе чул нищо. Като видя, че лордът не реагира, Кърби изгледа обвинително Ямайка, който се беше свил на кълбо пред камината. — Някои хора и животни днес се държат особено прилично. Старият Ямайка вече не е в състояние да хване мишката, даже ако му я поднесат на сребърна табла.

— Ей, колко весело ще бъде! — провикна се Кони и избухна в смях. Една от прислужничките го изгледа стъписано и двете момчета си размениха заговорнически поглед. Но преди да обсъдят по-подробно идеята си, Реа се покашля и привлече вниманието им.

— Крайно време е да си лягате — каза им тя и предизвика недоволството им, макар че отдавна се прозяваха.

Но Реа не допусна да й повлияят. Робин я погледна и си каза, че сестра му все повече заприличва на майка им. Накрая двамата свиха рамене, станаха от масата, отмъкнаха по една ябълкова тортичка и пожелаха лека нощ на присъстващите. По стълбите дълго се чуваше трополене и весел момчешки смях.

— Питам се каква ли е голямата тайна, която момчетата пазят толкова усилено — заговори Франсис, когато се увери, че двамата не могат да го чуят.

— Смяташ ли, че замислят някоя пакост? — попита Данте и побутна недокоснатия си десерт.

— Познавам много добре братчето си и съм изпълнен с подозрения. Нещата вървят прекалено гладко. От няколко нощи насам очаквам да намеря в леглото си нещо хлъзгаво или пълзящо, но досега ме пощадиха — отговори младият лорд.

— Според мен причината е, че Кони упражнява благотворно влияние върху Робин — промълви Реа и пожъна веселия смях на присъстващите.

— Алистър, как се прояви жребецът, когато го отведохте обратно в Сийуик? — попита Данте и младежът се стресна. Пронизващият поглед на капитана го караше да се чувства неловко.

— Изобщо не куцаше. Беше дяволски трудно да го удържам. Не знам как лейди Бес го усмирява. Признавам го с нежелание, но този кон ме измори до смърт. — Алистър поклати глава с надеждата, че темата е приключена. Ала капитанът го изгледа остро и зададе въпроса, от който младежът се боеше най-много.

— Срещнахте ли господарката на къщата? А може би и красивата й дъщеря?

Алистър Марлоу се изчерви и измънка нещо, което беше доста интелигентен отговор, като се имаха предвид обстоятелствата:

— Ами… да.

— Как са те? — Данте с удоволствие го дразнеше. Предложението на Алистър сам да отведе Бристол Бой в Сийуик бе прозвучало твърде усърдно. Ако не беше забелязал погледите, които Алистър хвърляше към Ан, Данте щеше да помисли, че бившият му помощник е хвърлил око на лейди Бес.

Той знаеше, че бившата му любима ще се почувства ужасно, ако разбере, че ухажват дъщеря й. Очевидно тя се притесняваше твърде много от възрастта си. Като си представи Бес Сийкомб като възможна тъща на Алистър Марлоу, Данте изгледа бедния момък със смесица от веселост и съчувствие. Как ли щеше да го понесе, нещастният!

Все пак Данте се радваше, че в живота на Алистър е влязла жена, която заема мислите му и ги отклонява от Реа. Макар да не признаваше дори пред себе си колко го тревожи близостта между двамата.

— Ами, много са добре. Поканиха ме на чай — призна най-после Алистър.

Данте и Франсис се ухилиха, но Реа се намръщи. Имаше чувството, че Данте се опитва да научи нещо повече за лейди Бес. А със следващите си думи младежът разкри, че Бес се е постарала да му измъкне всички възможни сведения за живота им през изминалите години.

— Имах чувството, че съм пред съда на инквизицията. Лейди Бес умираше от любопитство да научи всичко за вас, капитане — разказа усмихнато Алистър, като по този начин си отмъсти за шегите на капитана по негов адрес. Твърде късно осъзна как звучи всичко това в ушите на Реа и я погледна извинително. Но в очите й се четеше само учтив интерес.

— Сигурен съм, че Ан е слушала с интерес разказите ви за пиратските ни приключения. Сигурно сте й описали подробно как извадихме потъналия холандски кораб, нали? — попита Данте.

— Да, казах й някои неща — отговори смутено Алистър.

— Не вярвам да сте им казали как срещнахте капитана — осведоми се с дяволита усмивка Кърби.

Ала Алистър Марлоу изуми и Кърби, и капитана със следващите си думи:

— Напротив, казах им. Впрочем, лейди Бес много се развесели. С удоволствие чу как забулената ви фигура е изникнала от мрака, а факлите са пращели и съскали в дъжда.

Много малко мъже, опитващи се да направят впечатление на жена, биха се осмелили да признаят неловкото си положение, защото онази вечер Алистър беше пиян до козирката и преследван от бреговите патрули.

— Сигурен съм, че дамите са проявили съчувствие, като са узнали на каква опасност сте бил изложен — обади се с разбираща усмивка Франсис, която би трябвало да послужи за предупреждение на Алистър.

— Мисля, че стана точно така. Това се отнася особено за Ан. Не бях сигурен дали да им разкажа още някои неща за морските битки или не — отговори Алистър. При всеки друг човек тази загриженост за чувствителността на дамите щеше да изглежда подозрителна — не и при Алистър.

— Но въпреки това го направихте, така ли? — попита Данте.

— Ами да, защото лейди Бес настоя. Тя май харесва кървавите истории — промърмори Алистър и си припомни въодушевено святкащите тъмни очи.

— Останах с впечатлението, че Ан Сийкомб е много чувствителна. По-скоро тиха и затворена, но предполагам, че под меката й повърхност са скрити много качества на лейди Бес — промърмори замислено Данте.

— Такова беше и моето впечатление — съгласи се забързано Алистър. Радваше се, че Данте има добро мнение за момичето. — Тя изглежда много зряла за възрастта си. Е, всъщност тя е на петнадесет и съвсем не е толкова млада — прибави смутено той.

Реа изгледа учудено приятеля си. Едва сега бе проумяла, че Алистър Марлоу проявява сериозен интерес към Ан Сийкомб.

— Значи така, Ан Сийкомб. Наистина е красавица — обади се внезапно Франсис. — Следващия път, когато я посетите, аз ще дойда с вас, Алистър.

Младият мъж го изгледа стъписано, Франсис Доминик беше много представителен, а и щеше да му бъде много трудно да съперничи със син на дук за ръката на една жена.

Франсис забеляза ужаса в очите на Алистър и му дожаля за него.

— Вероятно няма да имаме време за задълбочаване на това познанство, защото скоро ще тръгна обратно за Кемъри. — Той едва не избухна в смях, защото облекчението, изписало се по лицето на младежа, беше повече от явно. — Няма да ми е лесно да се разделя с вас. Приятелството ви беше чест за мен, Алистър — продължи сърдечно Франсис.

Реа с удоволствие би го цапнала по бузата. Бедният Алистър не разбираше шегичките на брат й.

Алистър изглеждаше засрамен. Той също беше обикнал Франсис Доминик, който изглеждаше много по-възрастен, отколкото беше в действителност.

— На мен също ще ми липсва компанията ви. Надявам се, че ще ни посещавате често.

— Така е, но въпросът е дали вие ще сте още тук — отговори с усмивка Франсис.

Алистър млъкна, сякаш тази мисъл не му беше хрумвала нито веднъж. После усети потиснатост, защото бе започнал да смята Мердрако за свой дом и мисълта, че може би се е застоял твърде дълго и се е възползвал непочтено от поканата, го накара да поруменее от срам.

Реа отгатна мислите му.

— Надявам се, че не възнамерявате да ни напуснете точно сега, когато сме затънали до гуша в работа. Толкова ни помогнахте! Наистина не знам какво щяхме да правим без вас. Едва вчера Данте ми каза колко спокоен се чувства, когато знае, че вие сте тук и надзиравате работата вместо него. Той ви има доверие и знае, че ще се погрижите всичко да бъде свършено според желанията му. Естествено не бива да бъдем егоисти и да очакваме от вас да останете тук завинаги. Знам, че възнамерявате да си купите имот и не се осмелявам дори да мисля, че бих могла да ви отклоня от това намерение. Но докато не намерите нещо подходящо, най-добре е да останете при нас. Разбира се, само докато се наложи да ни напуснете — заключи тъжно Реа, избягвайки погледа и на Данте, и на Франсис.

— О, не се безпокойте, никога няма да ви изоставя! Особено ако мога да ви бъда в помощ — увери я Алистър и камък падна от сърцето му. Той бе получил открита и сърдечна покана да остане, докато сам не пожелае да си отиде, и да се чувства като член на семейството. Капитанът очевидно беше съгласен със съпругата си. Той дори се усмихваше.

Данте Лейтън наблюдаваше учудено жена си. Отдавна знаеше, че тя притежава необикновен чар, но не беше осъзнал прикритостта й. Едва тази умела маневра, на която никой не можеше да устои, го накара да я проумее. Джентълменът Алистър просто нямаше шанс срещу нея.

— О, за малко щях да забравя — обади се виновно Алистър. — Когато излязох от Сийуик, някой ми даде тази бележка за вас. Много съжалявам, че се сетих едва сега — прибави извинително той.

Без да трепне, Данте взе листчето и го скри в джоба си. Дори не хвърли поглед към съдържанието му. Любопитството на присъстващите остана незадоволено.

 

 

Късно вечерта Реа все още мислеше за бъдещето на Алистър Марлоу, седнала пред огледалото с четка за коса в ръка. На малката масичка от розово дърво, която беше преживяла невредима пренасянето от Кемъри, бяха подредени порцеланови и кристални флакони с прекрасни парфюми, сребърна кутийка за бижута и сребърен гребен, комплект с четката, с която разресваше косите си. Ароматизирана лампа изпълваше помещението с ухание на рози и орлов нокът.

Докато четкаше дългите златни къдрици, Реа тананикаше мелодията на играчката часовник, която заемаше почти цялата масичка. Тя видя Данте в огледалото и му се усмихна. Той свали ризата си и разкърши уморените мускули.

— Трябва да се погрижим Алистър и Ан Сийкомб да станат нещо повече от добри познати — заговори Реа. — Това ще бъде чудесна възможност Алистър да остане завинаги в Девъншир. Ще ми липсва много, ако си отиде и заживее в Йорк или някъде още по-далеч.

— Има хора, които считат Девъншир за негостоприемен — отговори Данте.

Той седна на края на леглото и се зае да си събува обувките. При това не изпускаше от очи Реа, която бе станала и оправяше завивките на бебето. Малкият протягаше ръчички към нея, бъбреше нещо на детския си език и я гледаше с големите си очи.

— Не мога да повярвам колко бързо расте. Имам чувството, че всеки ден пораства с един или два сантиметра — засмя се майката и целуна малките ръчички.

Тя се отдалечи от люлката и спря за миг пред камината, за да се стопли. Данте различаваше контурите на тялото й под тънката нощница. Погледът му обходи женствените бедра, тънката талия и меките хълмчета на гърдите й. В слабините му пламна огън, който можеше да бъде охладен само с бавно, чувствено изследване на най-интимните части от ухаещото й тяло. Вече го познаваше по-добре от своето.

Изражението на лицето му го издаде, защото когато Реа се обърна и срещна погледа му, лицето й пламна. Но не се отстрани. Пристъпи към Данте и той свали нощницата от раменете й.

Мъжът не можеше да откъсне очи от прекрасното младо тяло. То никога не му беше изглеждало толкова замайващо красиво, като в този момент, изложило на показ всичките си женски тайни, естествено и напълно отдадено.

— Толкова си прекрасна — прошепна дрезгаво Данте и протегна ръце, за да я привлече към себе си. Устните му замилваха нейните с безкрайна нежност.

Реа обви ръце около тила му и се притисна до мускулестите мъжки гърди. Ръцете му се плъзнаха по гръбнака й и тя усети пробуждащата се страст. Данте я притисна до хълбоците си, помилва твърдото й задниче и желанието му стана неудържимо.

Той вдигна Реа и я положи на леглото. Тя потъна в меките възглавници и копринените завивки. Данте набързо се освободи от дрехите си и полегна до нея; тялото му я покри, той зарови лице в златните й къдрици и вдъхна дълбоко аромата на кожата й.

— Мое малко райско цвете — прошепна задавено той, — толкова те обичам.

Реа притисна главата му до гърдите си и усети как устните му се впиха в твърдите им връхчета. Горещото му желание се предаде и на нея и тя му се отдаде с цялото си сърце и душа. Данте беше част от нея и тя знаеше, че не може да съществува без него.

Огънят на всепоглъщащата страст я остави слаба, но доволна и тя скоро заспа. Ала когато усети как леглото се раздвижи под тежестта на Данте, се стресна и изплашено отвори очи. Мъжът й седеше на края на леглото, напълно облечен.

— Данте? — прошепна сънено Реа. — Какво става? Да не е нещо с Кит? — Синът й беше първото, за което помисли.

— Не, всичко е наред. Само че аз трябва да изляза — отговори спокойно Данте. — Не исках да се събудиш и да установиш, че съм тръгнал, без да ти кажа и дума. Няма да се бавя — заключи той и я целуна по челото.

— Но защо? Къде отиваш? — прошепна разтревожено Реа. — Свързано е с бележката, която ти предаде Алистър, нали?

— Не мога да ти кажа. Въпреки това те моля да ми имаш доверие — отговори тихо той и помилва топлите й рамене.

Реа мълчеше. В мрака Данте не виждаше лицето й, но намери устните й и нежно я целуна.

— Вярвай ми, Реа. Знаеш, че можеш. Никога не бих сторил нещо, което да те нарани.

Реа обгърна с ръце врата му, сякаш искаше да го задържи.

— Вярвам ти, Данте. Правя го, но се тревожа. Става въпрос за контрабандистите, нали? Непременно ли трябва да излезеш? Не е ли по-добре да оставиш нещата, както са? — помоли едва чуто тя.

Ала Данте поклати глава, свали ръцете й от тила си и целуна дланите.

— А сега спи и ме сънувай, малко райско цвете.

Реа чу стъпките му по коридора и скоро всичко утихна. Тя скръсти ръце на гърдите си и зашепна като в транс:

— Да те сънувам? Та нали именно там е проблемът. Не правя нищо друго, освен да те сънувам — даже когато съм будна.

Тя отметна завивката и стана от леглото. Върху големия сандък в долния му край бе оставен дълъг шал, тя го взе и се загърна. После седна в големия люлеещ се стол пред камината и се приготви да чака, докато съпругът й се прибере жив и здрав.