Лори Макбейн
Мрак преди зората (16)

Глава петнадесета

Пет дни по-късно керван от карети и каруци напусна долината по тесния, виещ се път, оставяйки зад себе си облак прах. Минаха през малкото, заспало село Камаре. Почти всички селяни се бяха събрали в края на пътя, защото познаваха повечето от пътниците от най-ранното им детство. Но най-вече бяха дошли да се сбогуват с Реа Клер. За нея започваше нов живот.

От време на време Реа се подаваше от прозореца на каретата и махаше на добре познатите й лица. Или подаряваше монети на децата, които тичаха до вратичката. Най-вече й се искаше да хвърли още един поглед към родните си места. Медноцветните стени се размиха пред очите й, скоро каретата зави и голямата къща, в която се беше родила и отрасла, изчезна от погледа й.

Реа се отпусна на тапицираната седалка и изпита чувството, че завинаги е загубила нещо скъпо. Но като погледна спящото бебе, настанено до нея в топлите си завивки, младата жена си каза, че днес потегля към великолепно бъдеще.

— Не се ли вълнуваш, Реа? — попита Робин Доминик и сините му очи заискриха от възторг. С изключение на малкото отивания в Лондон той не беше излизал от Кемъри, а сега го чакаше дълъг път към дивия Уест Кънтри. — Плачеш ли? — попита любопитно той, защото гледаше на това пътуване като на вълнуващо приключение и намираше, че Реа трябва да бъде щастлива.

Кони Брейди, седнал до Робин, я наблюдаваше с неудобство. Понякога дамите се държаха много странно. Внезапно и без каквато и да е причина започваха да плачат, а той не искаше капитанът или Робин да хвърлят вината върху него.

Но Реа изненада и двамата. Тя се овладя и се усмихна.

— А вие вълнувате ли се? — попита тя и се опита да прогони от съзнанието си образите на двамата си родители, застанали на стълбите да ги изпратят.

— Слушах за Мердрако още докато пътувахме с „Морския дракон“. Естествено, че ще се радвам най-после да го видя. Освен това се радвам, че не се налага да яздя по целия път — ухили се широко Кони Брейди. Язденето не беше по вкуса му. След това дни наред се чувстваше разбит.

— Ти вече се държиш добре на седлото, Кони — похвали го Робин, който много искаше да язди с Данте, Франсис и Алистър Марлоу, които препускаха напред. — Много ме беше страх, че мама и татко няма да ме пуснат с вас — призна той. До самото тръгване се бе страхувал, че в последната минута ще променят мнението си. — Но тъй като Франсис те придружава, очевидно им се е сторило несправедливо да ми откажат.

— Може би са си казали, че Франсис ще се отегчи, ако постоянно не е нащрек да те отървава от всевъзможни неприятности — отговори Реа. Тя не спомена нито дума за тревогите, които измъчваха родителите й. Те се надяваха, че ако разрешат на Робин да участва в пътуването до Мердрако, момчето ще си възвърне веселостта, с която се отличаваше преди отвличането на сестра си. Двамата бяха много близки и родителите таяха надеждата, че като прекара повече време с нея, Робин ще разбере, че светът му не се е разрушил напълно.

Реа въздъхна доволно. С Робин и Франсис до нея чувството, че напуска родните места, не беше чак толкова мъчително. Спомни си как Франсис дойде при нея и Данте и ги помоли да ги придружи до Мердрако. Обясни им, че отдавна искал да се запознае с крайбрежието на Девъншир, но Реа предполагаше, че се е обадил братският му инстинкт и той счита за свой дълг да държи под око сестра си и сина й. Освен това, искаше да поживее близо до Данте Лейтън и да се увери, че той не замисля нещо лошо. Данте беше посрещнал сърдечно предложението му — може би, за да разсее и последните съмнения на семейство Доминик, че е подходящ съпруг за дъщеря им. Групата на пътуващите вече се оформи, когато Алистър Марлоу заяви, че и той ще се присъедини към тях. Пошегува се, че не е лошо да си купи някое имение в близост до Мердрако, за да ги накаже за цял живот с компанията си. Реа обаче предполагаше, че зад решението му се крие дълбока лоялност към Данте и желанието да го подкрепи, ако съдбата се обърне срещу него.

Хюстън Кърби, който искаше да остане докрай с капитана, настоя да заеме място във втората карета заедно с няколкото нови лица в домакинството на семейство Лейтън. С весели искрици в очите стюардът обеща да запознае новите прислужници с правилата на Мердрако. С тях идваше Нора, внучката на портиера Мейсън, който прие с гордост вестта, че тя ще стане камериерка на младата маркиза; идваше и Томпсън, братовчедът на Нора. Той беше назначен за личен прислужник на Франсис. Макар че младежът се радваше на приключението, той смяташе един ден да се върне в Кемъри и да продължи да ухажва Алис Мередит. Там беше и Беси, една от дългогодишните камериерки в Кемъри. Тя се надяваше да наследи О’Кейси като бавачка на близнаците Доминик, но назначаването на Алис разби надеждата й. Затова се зарадва, че я избраха за бавачка на лорд Кит. Накрая идваше и Бъртън, прислужникът на Алистър Марлоу, който беше очаквал всичко, само не и пътуване към дивия Уест Кънтри.

В третата и четвъртата карета пътуваха още слуги, тръгнали на път с надеждата да заживеят по-добре в Мердрако. Между тях беше и една прислужница в кухнята, обучена грижливо от мисис Пийчъм. Тя носеше най-добрите рецепти в куфара си, натоварен заедно с другия багаж в една голяма каруца, която се движеше последна.

Реа изгледа с любов спящото бебе. На устните й цъфна усмивка и тя нежно погали розовите му бузки. Тази сладка малка уста, а и каква брадичка, каза си възхитено тя и отново се запита дали като порасне, синът й ще прилича на баща си. Още отсега къдриците му бяха кестеняви като на Данте. Както винаги, Реа се учуди, че е могла да даде живот на това прекрасно малко същество. Той беше още толкова мъничък, нейният Кристофър Доминик Лейтън, но един ден щеше да поеме наследството на Мердрако.

Реа усети студен полъх и побърза да увие бебето с плътно одеялце. Даже трополенето на каретата, която пропадаше в дупките на пътя, не беше в състояние да смути съня на невинното дете, както и почивката на мързеливия Ямайка, който дремеше на седалката.

Реа се облегна назад и си пожела да свикне с новия си свят също така леко, както Робин и Кони. Двамата бяха наредили оловните си войничета и се бяха задълбочили в играта. Но Реа не можеше да прогони от съзнанието си образа на леля Мери.

Тя беше повикала племенницата си настрани и бе взела лицето й между ръцете си. После я беше погледнала дълбоко в очите. Леля Мери изглеждаше объркана и за момент Реа помисли, че изобщо не я е познала. Но после по лицето й се изписа обичайната тъжна усмивка, тя притисна бузата си до тази на Реа и пошепна:

— Милото ми дете, само да можех да ти спестя наближаващия мрак! Но не мога, защото каквото трябва да стане, то ще стане. Не бива да се отчайваш, нито да се боиш от най-лошото, защото ако им разрешиш, съмненията могат да ти отнемат голямото щастие. Аз съм много объркана и нещастна, миличка, тъй като имах няколко видения. Но не разбрах всички. Само да можех да ги разгадая, но не мога. А сведенията, които имам, могат да ти навредят и да те объркат. Не, най-доброто е да потеглиш спокойно за Мердрако, за да намериш сама отговора. Както и да е — все пак има нещо, което трябва да ти кажа. — Лейди Мери продължи с голяма настойчивост: — То е много, много важно, детето ми, и трябва да го запомниш: „Отговорът лежи в гроба“. Звучи глупаво, знам. Но моля те, моля те, повярвай ми! Ще го направиш ли? — проплака тя и сивите й очи потъмняха.

— Обещавам, лельо Мери — прошепна Реа, въпреки че не разбираше нищо.

Лейди Мери я целуна и се усмихна с разбиране.

— Знам, че не ме разбра — отговори на незададения въпрос тя.

Реа въздъхна потиснато. Постепенно започваше да проумява страха, с който живееше лейди Мери.

— Отговорът лежи в гроба — проговори тихо тя и Робин вдигна очи.

— Какво каза, Реа?

— Нищо важно, Робин — отговори тя и обърна поглед към слънчевия ден зад прозорчетата на каретата. Надяваше се, че този път лейди Мери е имала обикновен кошмар, а не пророческо видение.

Слънцето стоеше високо на безоблачното синьо небе, когато керванът спря за обед и кратка почивка на конете. Гори и поляни се простираха, докъдето поглед стигаше. Върху напъпилите цветя бяха постлани одеяла и бяха разопаковани огромни кошници с храна.

Слънцето галеше лицата на пътниците. Рея седеше малко по-настрана и сънено се усмихваше, докато наблюдаваше бебешката главица, която почиваше на гърдите й. Тя целуна кестенявите къдрици и вдигна лице срещу слънцето. Очите й бяха затворени. За момент задряма, защото се почувства спокойна и сигурна. Тук беше толкова тихо, толкова далеч от останалия свят.

Реа стреснато отвори очи. Не биваше да се поддава на фалшивото чувство за сигурност. Нямаше да останат вечно в тази идилична местност. Скоро щяха да продължат пътуването си и да се изправят лице в лице с неизвестното бъдеще.

Тази мисъл отне магията на местността. Реа вече не усещаше приятната миризма на дърво, не забелязваше пастелните цветове на пеперудите, които се виеха над поляните. Внезапно в глоговите храсти се чу шум и оттам изскочи плаха сърна, която побърза да се скрие в бездънните гори.

Реа потърси с поглед едрата фигура на мъжа си. Данте разговаряше с Франсис и Алистър Марлоу. Изпълненият й с любов поглед проследи всяка извивка на мъжественото му тяло и устните й прошепнаха:

— Данте Лейтън, капитан на „Морския дракон“, маркиз Джакоби, господар на Мердрако. Толкова много титли. Толкова различни мъже. Все пак изпод многото лица се вижда младият мъж със съкрушено сърце, лишен от семейство и от приятели, които да го подкрепят. Бедният ми Данте — прошепна тя, припомнила си всички страдания, които съпругът й бе преживял след предателството на втория си баща.

Майлс Сандбърн се беше престорил, че желае да създаде истински дом за сирачето, но това беше само част от плана му да унищожи семейството, което ненавиждаше.

Реа помилва къдриците на заспалото дете и отново погледна към мъжа си. Внезапно я обзе чувството, че трябва да защити съпруга и сина си. Беше почувствала същото, когато научи от Данте трагичната история на семейството и младостта му. Данте беше разказал всичко спокойно и хладно; нито за миг не допусна споменът за преживяната болка да излезе на повърхността. Първо описа живота на майка си, лейди Илейн. Тя останала отрано сираче и така дошла в Мердрако. Като племенница на маркиза била приета в семейство Лейтън. Тъй като израснала там, никой не се изненадал, че я сгодили за сина на стария маркиз. Учудил се само един, защото знаел, че той, а не Джон Лейтън владее сърцето на красивата млада дама. Този мъж бил Майлс Сандбърн. За нещастие той бил само втори син и не наследявал семейното имение в Улфингулд Аби. Изгледите му били нищожни. Ала дори да притежавал земи или голямо богатство, не можел да спечели лейди Илейн за себе си. Старият маркиз искал синът му да се ожени за Илейн и тъй като младата жена се чувствала задължена към него, тя дала съгласието си. Но сърцето й принадлежало на Майлс.

Така красивата, русокоса и синеока Илейн за всеобща радост станала жена на хубавия наследник на Мердрако. Ала приказката нямала добър край. Лорд Джакоби починал седем години след сватбата си. Все пак изпълнил дълга си да създаде наследник на Мердрако. По това време Майлс станал наследник на Улфингулд Аби, тъй като брат му внезапно починал. Посветили го в рицарство. И съвсем естествено той се омъжил за старата си любов, младата вдовица Илейн. Всичко можело да тръгне добре, но това става само с истинската любов.

Ала сър Майлс никога не простил на жена си, че преди него се е омъжила за друг. Много години таял омразата в сърцето си и чакал да дойде неговият час. И сега накарал жена си да страда, както страдал той, когато я гледал под ръка с другия мъж.

Отмъщението било грижливо планирано. Лейди Илейн твърде късно осъзнала, че любовта се е превърнала в омраза. По това време животът й и този на сина й бил напълно разрушен. Данте Лейтън, който постоянно напомнял на сър Майлс за първия мъж на Илейн, бил важна съставна част от плана за отмъщение.

След смъртта на стария маркиз сър Майлс се преместил със семейството си в Мердрако, където можел необезпокоявано да се наслаждава на отмъщението си. Под негово влияние наследникът на Мердрако израснал като буен младеж, за когото честта и достойнството били празни думи. Най-важното за Данте било да задоволява всичките си прищевки. Тогава не съзнавал, че е само пионка в дяволската игра на настойника си.

Лейди Илейн години наред понасяла мълчаливо съдбата си и дала израз на страховете си едва когато станало много късно. Чувствала се унизена и омърсена, когато сър Майлс, горещо обичаният от нея мъж, я вземал в леглото си без любов и нежност. Пред очите й той ухажвал безброй жени, понякога водел любовниците си в Мердрако и излагал жена си на присмеха на околните.

Лейди Илейн осъзнала твърде късно, че отмъщението му не е насочено само срещу нея. Сър Майлс насъскал сина срещу майката и го въвел в света на порока. Скоро никой почтен човек не приемал у дома си Данте Лейтън. Тъй като сър Майлс бил настойник на наследника на Мердрако, той управлявал собствеността му. И докарал младия мъж до ръба на пропастта.

Като втори баща и настойник на необуздания младеж, той великодушно се смилил и откупил от него земите на Мердрако, твърдейки, че ще ги върне на Данте на двадесетия му рожден ден, когато встъпи в законните си права. Сър Майлс стигнал дотам във великодушието си, че изкупил много от семейните ценности, за да ги предпази от окончателна загуба. В очите на обществото сър Майлс правел много повече от необходимото за разгулния млад маркиз.

Само сър Майлс и лейди Илейн знаели истината. — Данте Лейтън бил подло измамен. Той осъзнал предателството на втория си баща едва на двадесетия си рожден ден. Тогава му казали, че наследството е изкупено от сър Майлс. Само една четвърт от първоначалната собственост му принадлежала — и тя едвам стигнала да покрие дълговете му. Не останало нищо за обратното изкупуване на земите.

През втората седмица на онази ужасна есен, когато мъглата забулила крайбрежието и местността утихнала, сякаш чакала със затаен дъх да се разиграе някаква трагедия, Данте Лейтън бил заподозрян в убийство. Веднага бил отблъснат от годеницата си, а след жестока караница с майка си, която най-после му разкрила истината за втория му баща — макар че той не поискал да я чуе. — Данте потеглил за Лондон.

Вестта за трагичния край на майка му го довела обратно в Мердрако. Пристигнал твърде късно за погребението. Камериерката на майка му се почувствала задължена да му разкрие истината и му казала, че е невъзможно майка му да е паднала от крайбрежните скали по някаква нещастна случайност. По-вероятно било да е посегнала на живота си. Камериерката, която обичала господарката си повече от всичко на света, му разказала със сълзи на очи цялата история. Не разочарованието от сина й убило лейди Илейн. В нощта, когато потърсила смъртта, съпругът й я пребил от бой. Сър Майлс й нанесъл тежки рани. Лицето й било подуто до неузнаваемост и тя избягала, за да не се върне никога. След като разкрила истината, камериерката събрала вещите си и изчезнала, без дори да се сбогува.

Данте останал смутен, но постепенно го обзело предчувствие за надвиснало нещастие. Отишъл да поговори с втория си баща и най-после прозрял горчивата истина. Сър Майлс открито признал омразата си към него и към всички Лейтънови и унищожил и последните остатъци от самоуважение и самоконтрол, които притежавал Данте. Никога досега младежът не се бил срещал лице в лице с толкова злоба. Кръвта му кипнала и той изтеглил шпагата си срещу сър Майлс. Ала Данте, по-младият, се биел с младежка страст, докато сър Майлс действал добре премислено. Можел да убие доведения си син, но предпочел да го унижи. След като го ранил в рамото и го обезоръжил, сър Майлс посегнал към камшика си за езда и нашибал приемния си син на стълбите на Мердрако. Смехът на втория му баща отеквал в ушите на Данте, когато вратата се затръшнала пред него. Той лежал дълго на стълбата, треперейки от унижение.

Времето и съдбата променили много неща след този злокобен ден. Изглежда, че като бе подарил живота на Данте, сър Майлс бе подписал собствената си смъртна присъда; защото маркиз Джакоби се бе превърнал в хладнокръвен, пресметлив мъж, не на последно място и поради жестокото отношение на втория си баща.

През изминалите години Данте бе откупил обратно голяма част от земята, заграбена от сър Майлс. Но при всяко прехвърляне беше използвал подставено лице, за да не събуди подозренията на втория си баща.

Реа потрепери при мисълта как ли ще реагира сър Майлс, като узнае, че Данте е възвърнал наследството си.

— За какво си се замислила? — попита мъжът, който беше обект на страховете й, и се усмихна. После се отпусна на одеялото до нея с две пълни чинии в ръце.

Реа стреснато отвори очи, изчерви се и побърза да завърже корсажа си. Бебето беше сито и мирно спеше в скута й.

— Дай го на мен, за да можеш да се нахраниш. — Данте протегна ръце към сина си и спря за миг, за да го погледа. Все още не можеше да надвие учудването си, че е станал баща.

— Никога няма да изям това — простена Реа и набоде на вилицата си парче шунка с яйце. В чинията бяха натрупани парчета студено пиле, маслени сладки, сьомга и лимонов пудинг.

— Трябва да си силна, мила. Не бива да допускаме бъдещият маркиз Джакоби да израсне тънък като върлина, нали? — пошегува се Данте и отхапа от пълнената с кайсии шунка. — Чудесна е. Надявам се, че момичето, което ни даде дукесата, е изпразнило докрай склада с продукти и е откраднало всички добри рецепти — промърмори с пълна уста Данте.

— Ако е опустошила склада, по-добре никога да не се връща в Кемъри, защото баща ми ще бъде в ужасно настроение след постенето — усмихна се Реа и усети, че отново я обзема носталгия. Колко далеч останаха Кемъри и хората, които обичаше…

Данте отгатна мислите й.

— Нали не съжаляваш, че заминаваме за моята родина?

— Разбира се, че не. Ще се радвам да видя Мердрако. Макар да не вярвам, че може да се сравнява с Кемъри — отговори с добре изиграна сериозност тя.

Данте се засмя.

— Ще загубиш ума и дума, когато видиш Мердрако за първи път.

— Надявам се, че няма да е задълго, защото ми се ще да обясня на висок глас какви разлики намирам между твоя и моя дом — усмихна се в отговор Реа и сама се изненада от внезапната промяна в настроението си.

— Нашия дом, Реа. Помни това винаги. Сега си една Лейтън. Мястото ти е в Мердрако — каза замечтано Данте и Реа разбра, че съпругът й вече не седи до нея. Мислите му се носеха напред към Мердрако.