Лори Макбейн
Мрак преди зората (36)

Глава тридесет и пета

Бес Сийкомб седеше пред масичката за гримиране и се взираше в отражението си в огледалото. Онова, което виждаше, не само, че не й харесваше, то я плашеше. Досега винаги беше доволна от външния си вид, но днес се гледаше и недоволството й нарастваше.

— Да бъда проклета, ако продължа да играя ролята на курва или на вещица — промърмори тя и прекара гребена през черните си кичури. Докато не бе видяла косите с цвят на разтопено злато, тя изпитваше възхищение от своята собствена коса, черна като нощта.

Жената склони глава встрани и огледа брадичката си. Нямаше нито една бръчица, дори от смях — но в последно време тя нямаше особени причини да се смее. Бес се погледна в очите и побърза да отмести поглед от тях. Не можеше да забрави уплашеното и измъчено лице на Реа Клер Лейтън, когато чу обяснението й. От друга страна пък — всички да вървят по дяволите! Тази жена й беше съперница. Защо да се тревожи за чувствата й?

Бес обърна гръб на огледалото и се загледа в голямото празно легло, където от две години спеше сама. После пое дълбоко въздух. Вероятно нямаше да й бъде трудно да посее семето на раздора между Данте и младата му жена. Но като си припомни изражението на лицето му, когато видя реакцията на Реа, Бес угрижено поклати глава. С женския си инстинкт тя разбра, че го е изгубила завинаги. Никога преди не бе виждала по лицето на Данте този израз на нежна загриженост.

Макар да се стараеше, Бес не можеше да изпитва омраза към жената, която Данте бе довел в Мердрако.

Тя виждаше, че момичето е влюбено в него. Освен това, младото същество беше толкова сериозно и сърдечно, че Бес неволно му се възхищаваше.

Тя уви косата си в строг кок на тила и се изправи. Отправи последен поглед към образа си в огледалото и този път не отмести очи. Знаеше какво трябва да стори и макар че много хора щяха да я сметнат за глупачка, Бес Сийкомб усети, че след толкова време отново е започнала да се уважава. Трябваше сама да се погрижи лейди Реа Клер Джакоби да научи, че миналата нощ между нея и Данте не се случи нищо. Бес погледна часовника си. Беше късно, но да бъде проклета, ако прекара още една безсънна нощ в размишления и опити да успокои съвестта си. И тя се отправи към Мердрако — късен и неканен гост.

 

 

Джак Шелби дебнеше в един тъмен ъгъл на залата и наблюдаваше хората, насядали мълчаливо край камината. По лицето му играеше злобна усмивка. Никой не подозираше какво предстои. Колко жалко, помисли си контрабандистът, оглеждайки прекрасната лейди Реа със златните й коси. Ала най-добрият начин да засегне дълбоко врага си беше да го лиши от онова, което му беше най-скъпо на сърцето — от красивата му женичка.

Тя седеше пред камината, взираше се невинно в пламъците и очакваше завръщането на любимия си съпруг. А Данте си въобразяваше, че жена му е на сигурно място.

Джак Шелби изгледа буйно пламтящия в камината огън. От мястото, където стоеше, той почти усещаше топлината му. После вдигна глава и огледа гредите над главата си и всички прекрасни дървени плоскости, подове и тежки дъбови мебели. Всичко щеше да изгори до основи.

С усмивка, от която дори дяволът би се почувствал неловко, Джак Шелби се запромъква обратно по коридора.

 

 

— Понякога наистина не те разбирам, Реа — каза тихо Франсис, за да не смущава зачелия се Алистър Марлоу.

— Защо? — попита Реа и вдигна поглед от бродерията, с която се опитваше да отвлече вниманието си.

— Защо? — повтори Франсис и без да иска повиши глас. — Защото си дяволски доверчива, затова! — Той гневно прокара пръсти през къдриците си.

— По отношение на Данте, нали?

— Разбира се, че говоря за Данте. Седиш си тук и най-спокойно шиеш, докато той е кой знае къде. Сигурно Бес Сийкомб ще се яви още утре и ще заяви, че е прекарал цялата нощ с нея — продължи сърдито Франсис, но веднага поклати глава, изпълнен със съжаление. — Много съжалявам. Не исках да започвам пак, сестричке.

— Няма нищо. Боя се, че не разбираш, Франсис — отговори спокойно младата жена. — Никога не си обичал. Един ден ще се влюбиш и тогава ще разбереш, че истинската любов е невъзможна без доверие. Едното не може да съществува без другото — обясни тя, сякаш говореше на дете. — Данте ме помоли да му имам доверие. Ако е вярно, че го обичам толкова, колкото твърдя, как да не му вярвам? Как да бъда вярна на себе си, ако не съм искрена и изпълнена с доверие към него?

Франсис само я изгледа учудено.

— Един ден ще ме разбереш, Франсис. Макар Данте да не ми е разказал почти нищо, аз се страхувам, че се е заел да излови „Синовете на сатаната“ и това ми създава много повече тревоги от възможните срещи с лейди Бес Сийкомб. Данте каза, че между него и Бес не се е случило нищо, и аз му вярвам. — Споменът за изминалата любовна нощ също й даваше увереност, че след нея Данте никога няма да иде при друга жена. — Не знам защо е бил при Бес Сийкомб. Но щом стане възможно, той ще ми каже — заключи овладяно Реа.

Франсис се изправи и я целуна по бузата.

— Имаш прекалено добро сърце, скъпа моя. Само се надявам, че не си се излъгала в Данте. Наистина се надявам, защото той ми харесва — призна с усмивка Франсис и се отпусна в креслото си. Обърна се към Алистър Марлоу и с изненада установи, че приятелят му се взира с празен поглед в пространството. Може би размишляваше над току-що чутото.

Франсис облегна глава на високия гръб на креслото и за миг затвори очи. Но скоро ги отвори, защото му се стори, че огънят дава твърде много пушек. Той пое дълбоко въздух и веднага разбра какво става. Не беше възможно камината да връща толкова много дим. А цялото помещение беше забулено в мъгла. Огледа се бързо и забеляза пламъците, плъзнали по предната стена на къщата.

— Реа! О, господи! — изкрещя дрезгаво той и скочи. В този момент се чу трясък на стъкла и огънят се прехвърли в стаята.

Алистър също скочи. Как можеше огънят да се разпространява толкова бързо? Пламъците вече лижеха западната част на къщата. Ако само след няколко мига не успееха да се измъкнат навън през кухнята, огънят щеше да ги заключи от всички страни.

Реа хукна към стълбата, защото Кит, Кони и Робин спяха горе.

— Отивам да събудя Кърби и прислужниците! — изкрещя Алистър и се втурна към кухнята, откъдето към помещенията за прислугата водеше тесен коридор.

Франсис улови ръката на Реа и двамата затичаха нагоре по стълбата. Горният етаж беше изпълнен с хапещ дим.

— Просто не мога да проумея защо огънят се разпространи толкова бързо! — изрева Франсис. — Забелязах го само преди секунди. Какво става? — През прозорците се виждаха буйни пламъци, които достигаха чак до втория етаж.

— О, Франсис, страх ме е! — проплака Реа и се стрелна като светкавица по коридора. Изпод вратата на детската стая се стелеше дим.

Франсис спря пред стаята на Кони и Робин.

— Ей сега ще дойда, Реа! — извика той, отвори с трясък вратата и разтърси дълбоко заспалите момчета.

— Какво… какво става? — промърмори сънено Робин.

— Много е рано! — изхленчи Кони.

— Ставайте! — заповяда Франсис и раздруса Кони, докато зъбите му затракаха. После издърпа завивката на Робин.

— Изчезвай, Франсис! Искам да спя! — озъби се Робин. Големият му брат със сигурност беше полудял!

— Къщата гори! Трябва да се махаме оттук! — изкрещя Франсис, сграбчи момчетата за раменете и ги измъкна от стаята. — Чакайте тук! Не мърдайте никъде! Аз ще взема Реа — нареди той, но в следващия момент сестра му излезе от детската стая, като притискаше до гърдите си спящото бебе.

— Бързо към кухнята! — извика Франсис. — Това е единственият възможен изход. Алистър сигурно вече е събудил прислужниците. Дано всички са успели да излязат. — Франсис тръгна напред, опитвайки се да не се стряска при вида на виещите се в опасна близост пламъци.

— Ей! — Кони Брейди се закашля и опули уплашено очи. Пламъците опариха косата му и той хукна като луд към залата, където до преди малко възрастните седяха мирно и тихо пред камината.

Робин Доминик примигваше със сълзящи очи и пръстите му стискаха до болка ръката на Франсис. Когато стигнаха края на стълбата, горещината на огъня ги удари право в лицата като от отворена пещ.

— Франсис! — изпищя Робин, загубил ръката на брат си. — Къде си? Нищо не виждам!

— Тук съм, не се бой — отговори задавено Франсис. Димът беше толкова гъст, че им беше почти невъзможно да дишат. — Реа, добре ли си? — извика загрижено той, загубил от очи сестра си.

— Тук съм. — Тя изникна внезапно вдясно от него. Кони не се отделяше от нея. — Как ще прекосим залата, Франсис? Не виждам нищо! — изплака тя.

Франсис изгледа стената от пламъци, която неотстъпно се приближаваше. Обърна се и видя, че огънят бушува и зад тях и им затваря пътя към стълбата. Имаше чувството, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание.

Бяха попаднали в капан.

 

 

Бес Сийкомб видя пламъците още отдалеч. Бристол Бой изцвили и нервно се изправи на задните си крака. Но Бес беше твърдо решена да продължи напред. Още оттук се виждаше, че е избухнал пожар.

Когато достигна къщичката на портиера, една черна фигура изскочи от мрака и сграбчи юздите на коня й. Едри мъжки ръце се протегнаха към нея и я свалиха от седлото.

Бес се строполи на земята и остана да лежи като замаяна. Когато погледът й се избистри, забеляза как Джак Шелби сваля женското седло от гърба на Бристол Бой. Жената ядно скочи на крака.

— Ти! — изсъска с омраза тя.

— Сигурно отиваш да посетиш любовника си, Беси? — попита подигравателно контрабандистът. — Ще го намериш долу на брега. Може и да е оцелял. Но ако още никой не е направил дупка в черното му сърце, сигурно ще му се доще да е мъртъв, като види жена си и всичките си хора, станали на пепел — смехът му беше демоничен.

— Ти си запалил къщата? Защо, за бога?

— Той я обича, затова го направих. Както аз обичах моята Лети, а той ми я уби. Искам да премине през същия ад като мен и да плаче, както аз плаках за Лети. Данте Лейтън никога няма да види красивата си жена и малкия си наследник — завърши триумфално Джак Шелби и се метна на гърба на коня.

— Ти си глупак! Жалък, сляп глупак! — изкрещя извън себе си Бес Сийкомб. — Данте Лейтън не е убиецът на Лети. През онази нощ преди петнадесет години той беше при мен. Беше мой любовник!

— Лъжеш, за да спасиш живота му. Един ден аз непременно ще го убия. Ще се върна и ще си отмъстя — изсъска Джак Шелби.

— Не те лъжа. За първи път в живота си казвам истината за случилото се. Но е много късно. Всичко стана по моя вина! — изхълца Бес.

Изглежда искреното й отчаяние накара Джак Шелби да проумее истината, защото той спря и хвърли странен поглед към разкривеното й от болка лице.

— Кажи ми истината, Бес! — изрева внезапно той, измъкна пистолета си и го насочи в главата й.

— Истината ли искаш, Джак Шелби? Е, добре. Но тя няма да ти хареса, защото като ти я кажа, няма да ти остане нищо, което да мразиш. — Бес не помръдваше, втренчила очи в дулото на пистолета. — През нощта, когато убиха Лети, Данте беше с мен. Тръгна си едва на разсъмване. Когато чух за случилото се и че го подозират в убийство, не казах нито дума. Мълчах от чист егоизъм, защото дядо ми каза, че сър Майлс е бил при него и го е осведомил, че Данте е беден като църковна мишка. Подозрението падна върху него, но аз не посмях да рискувам доброто си име. Не признах, че цяла нощ е бил с мен. Бях млада и мечтаех да се омъжа за богат човек. Не исках да се замеся в скандал. Данте също не каза нито дума за връзката ни. Даде ми възможност да опазя доброто си име, а той загуби своето. Затова и избяга от Девъншир.

— Не съм сигурен, че казваш истината дори и сега. — Джак Шелби трескаво се опитваше да сглоби частите на мозайката.

— Да, може и да те лъжа, но жената, която вчера загина в тресавището, беше убита по същия начин като Лети. Този път потвърдих алибито на Данте, защото подозренията пак паднаха върху него, но…

— Каква жена? — прекъсна я смаяно Джак Шелби.

— Не знаеш ли за кого говоря?

— Не. Нямам и понятие, че е станало убийство.

— Есма Семпълз. Много е странно, че не я познаваш. Семейството й е убедено, че са я убили, защото е знаела твърде много за теб и бандата ти — отговори горчиво Бес. — Нима не разбираш? Щом Данте не е убил Лети преди петнадесет години и щом вчера бе извършено същото убийство, на същото място, и той пак не е виновен, това означава, че някой друг човек е убил и двете жени. Нали сам видя, че снощи Данте беше в Сийуик. Знаеш, че е невъзможно да е убил Есма Семпълз.

— Може да го е направил, след като е напуснал къщата ти. Или преди да дойде — отговори бързо Джак Шелби.

— Не. Сър Морган Лойд също беше с него. Двамата са били през цялата нощ заедно. Данте не е убил нито Лети, нито другата жена. Защо му е трябвало да извърши второ убийство досущ като първото? — обясни забързано Бес. Пистолетът все още беше насочен към главата й. Но Джак Шелби я слушаше внимателно и тя смело продължи: — Говорих с човека от Мерли, който е намерил трупа. Невероятно е, но той е същият, който някога намери и Лети. Спомни си някакво синьо петно по тялото на Есма, което имало странна форма. Каза ми, че вече е виждал подобно нещо. Смята да съобщи това на властите.

— Какво синьо петно? — попита с мъртвешко спокойствие Джак Шелби.

— Мъжът каза, че е изглеждало като кучешка глава или нещо подобно. Кълне се, че е видял същото петно по тялото на Лети.

Внезапно с Джак Шелби стана страшна промяна. Конят веднага я усети и нервно изцвили. Частите на мозайката намериха точните си места в съзнанието на контрабандиста и Бес, която го наблюдаваше уплашено, видя, че ръката, която стискаше пистолета, започва да трепери. Най-после от устата му се изтръгна една-единствена дума:

— Майлс!

Мъжът дръпна юздите, Бристол Бой се обърна светкавично и двамата се понесоха в нощта. Бес остана сама.

 

 

— По дяволите! Не мога да разбера как така ни се изплъзна — изруга уморено Данте.

— Не вярвам да е избягал. Много трупове бяха отвлечени от прилива навътре в морето — отбеляза сър Морган. — Утре водата ще го изхвърли на брега.

Двамата се бяха изкачили на скалите и минаваха покрай останките от феодалния замък, когато забелязаха пламъците, издигнали се високо в небето. Цялата местност беше потопена в странно оранжево сияние. Мъжете спряха за миг като вцепенени, после хукнаха към Мердрако.

Данте пръв достигна коня си и се понесе напред в луд галоп. Сър Морган го следваше по петите.

Когато стигна до ловния дом, Данте видя, че пламъците вече са го погълнали. Горещината беше непоносима. Малката група хора, стълпени под близките дървета, плачеха и охкаха, сякаш присъстваха на края на света.

Данте скочи от коня и пусна юздите на подплашеното животно, което се отдалечи в галоп. После изтича към групата. Чу плача и хълцането им, но като видя коленичилия на земята Алистър Марлоу, скрил лице в ръцете си, сърцето му се вкамени от страшно предчувствие.

Алистър усети една ръка върху рамото си и без да вдигне поглед, разбра кой е дошъл. Но само поклати глава и продължи да хълца.

— Капитане — прошепна дрезгаво Хюстън Кърби. По изпоцапаното със сажди лице се стичаха сълзи. — Всичко стана толкова бързо… В единия момент всичко беше наред, а в следващия къщата пламна като прахан — костеливата му ръка потрепери, когато помилва сплъстената козина на Ямайка. Очите на котарака отразяваха сиянието на огъня.

— Мистър Марлоу се втурна при нас да ни събуди и каза, че огънят е обхванал цялата къща. Каза, че Франсис и… и… — Гласът му пресекна и той се разхълца неудържимо. След малко подсмръкна и пое дълбоко въздух. — Лорд Франсис и лейди Реа отишли да събудят двете момчета и да вземат лорд Кит. Успели да слязат в залата, където ги зърнахме за миг, но там всичко беше обхванато от пламъци. И изчезнаха. О, господи, аз… — Хюстън Кърби не можеше повече да сдържа плача си. Цялото му тяло трепереше и той притискаше лице до меката козина на Ямайка, сякаш си нямаше нищо друго на света.

Сър Морган Лойд засенчи с ръка очите си и огледа пламтящата къща. Той бе изслушал описанието на Кърби, но дори когато се взираше в бушуващия огън, не можеше да повярва, че лейди Реа Клер и братята й, синът й и малкият Кони Брейди са намерили смъртта си под развалините.

Той хвърли поглед към Данте Лейтън и си каза, че никога не е виждал по-поразен и по-безжизнен човек. Сякаш нещо в него умря, когато научи за смъртта на жена си и детето си.

Сър Морган скочи от коня и в този миг усети, че една ръка го подръпна за ръкава. Обърна се и се озова лице в лице с лейди Бес Сийкомб, която беше тичала дотук.

— Джак Шелби е подпалил къщата. Бях тръгнала за насам, за да обясня на лейди Реа Клер какво се случи миналата нощ, когато той ме нападна и открадна коня ми. Направо се похвали, че е запалил огъня. Този човек е луд. Направил го е заради Лети, за да отмъсти на Данте за убийството й. Казах му, че Данте не е виновен. Мисля, че накрая ми повярва. После каза нещо много странно. — Бес едва говореше.

— Какво каза? — попита сър Морган и побърза да я подкрепи, за да не падне.

— Каза само „Майлс“. Никога преди това не съм виждала такъв злодейски поглед.

— Какво му казахте?

— Исках да го убедя, че Данте не е убил нито Лети, нито Есма Семпълз. Казах му, че през онази нощ Данте е бил с мен. Освен това той сам го видя миналата нощ в Сийуик. После му казах, че вие с Данте сте били заедно цяла нощ и той се убеди, че Есма Семпълз не е била убита от него. Освен това му описах петната по двете мъртви тела — обясни изтощено Бес.

— Какви петна? — попита твърдо сър Морган.

— Сини петна, които приличат на кучешка глава. Човекът, който намери трупа на Есма Семпълз, си спомни, че е видял същото петно върху тялото на Лети Шелби. Като чу това, Шелби каза само: „Майлс“.

— Данте! Недейте! Върнете се! Това е лудост! Не бива да го правите! — изкрещя внезапно сър Морган. Но беше безсмислено да го убеждава, защото Данте бе чул разговора му с лейди Бес и сър Морган разбираше какво става в душата му.

Данте изтича при коня си и се метна на седлото. Ала само след няколко секунди слезе и устреми невярващ поглед право пред себе си.

— Какво, за бога…? — прошепна смаяно сър Морган, защото в следващия миг Данте се втурна като луд към крайбрежните скали, над които се издигаха кулите на Мердрако. В продължение на един кратък, ужасяващ миг капитанът помисли, че от болка и мъка Данте е загубил разума си и ще се хвърли от скалите.

Но скоро всички видяха фигурите, които вървяха олюлявайки се по тясната пътека. Те бяха четирима и една от тях беше жена, която здраво притискаше до гърдите си увито бебе.

— О, божичко! — проплака Кърби и от гърдите му се изтръгна дълбок стон. Въпреки старите си очи той пръв разбра кои са четиримата, които идваха насреща им. Пусна котарака и хукна тромаво насреща им. Ямайка остана да гледа смаяно след него.

Лицето на Франсис Доминик беше почерняло от дима и саждите, и когато се усмихна, зъбите му блеснаха ослепително бели. Той се хвърли в протегнатите ръце на стария стюард, а когато се обърна назад, видя как сестра му изчезна в прегръдката на съпруга си, който заключи нея и сина си в обятията си и ги притисна, сякаш нямаше намерение никога да ги пусне…