Дара Джой
В гората на Къркпатрик (10)

Девета глава

Когато тя беше готова да тръгне, той я изпрати до колата й. Отвори вратата на шофьорското място, и след като тя влезе се облегна на отворения прозорец.

Тя никога нямаше да забрави начина, по който я гледаше, докато й казваше, че ще му липсва. Беше взел Спарк със себе си да го целуне за сбогом. Къркпатрик беше излекувал катеричката, както бе излекувал и нея.

С ослепителното сутрешно слънце зад себе си, той изглеждаше блестящ. За секунда погледа й се изгуби в него.

Ръката й докосваше красивото му лице.

— Истински ли си, Къркпатрик?

Той прехвана ръката й и постави целувка на дланта й.

— Истински съм дотолкова, доколкото ти искаш да бъда.

— Добре. — Дънкан беше най-добрата й връзка с надеждите и мечтите й. Той беше част от нея, търсеше красота. Връзка. Любов.

— Значи това не е сбогуване.

— Не, това е „fare-thee-well“.

— Каква е разликата?

— „Fare-thee-well“ означава, аз винаги ще бъда тук. Чакайки те. — Очите му се извиха в ъглите.

Виктория се засмя.

Тя щеше да се върне при него. Някой ден. Знаеше, че той ще я посрещне с добре дошла.

Но ако той изчезнеше в гората като Бригадон в мъглата, как щеше да намери пътя към него?

Тя трябваше да си спомни пътя.

— Как ще те открия отново, Къркпатрик?

— Лесно е. — Пръстите му бавно очертаха лицето й той се усмихна нежно, а горските му очите се взряха в пътя, в неговата гора. — Всичко, което трябва да направиш, Виктория, е да следваш този път.

Той бе гората, земята, корените. Тя никога нямаше да го изтрие от съзнанието си. Той беше всичко правилно и добро в нейния живот. Беше част от нея, както беше казала през една късна нощ. Тази част, която тя напразно търсеше в светлината на деня. Тя не искаше никога да го изгуби.

Той бе единственият й бъдещ път за дома, който живееше в романтиката на нейното сърце.