Джули Гарууд
Непокорни желания (7)

Глава шеста

Карълайн бе взела решение да обсъди Пол Блечли с Чарити на сутринта, когато братовчедка й ще се е наспала добре през нощта.

Затова отиде в стаята й, да й пожелае лека нощ, но я завари просната върху леглото да плаче притиснала към гърдите си дебела възглавница, натъпкана с гъши пух.

— Беше права през цялото време — успя да каже между хълцанията: — Въобще не е бил почтен. Обзели са ме ужасни мисли, Карълайн. Иска ми се да го открием и да го застреляш вместо мен.

Тя се усмихна и седна до нея на леглото.

— Да, това са доста неприятни мисли — съгласи се тя. — Но аз бях тази, която грешеше за Блечли, Чарити, не ти. Отсега нататък, щом става дума за мъже, винаги ще те слушам. Инстинктите ти бяха верни.

— Да не би само да ме изпробваш? — тя изтри лицето си в калъфката на възглавницата и се поизправи малко. — Знаеш нещо, нали? Кажи ми го!

— Блечли е пострадал по време на експлозията в Бостън. Спомняш ли си онази нощ, Чарити? Когато пристанището гореше и видяхме оранжевите пламъци от прозореца на стаята ни?

— Да, разбира се, че помня. О, Господи, кажи ми какво се е случило с него — мъката й накара Карълайн да побърза да разкаже цялата история.

— Какво да правя? — попита Чарити, когато чу всичко. — Брадфорд ти е казал, че той дори не желае да види приятелите си. Горкичкият ми Пол! Болката сигурно е била ужасна — тя започна отново да плаче и Карълайн се почувства напълно безпомощна.

Чарити продължи да плаче още известно време, а възглавницата й подгизна от сълзи. Карълайн я слушаше, докато сърцето й не можеше да поеме повече скръб. Отчаяно се опита да измисли план, отхвърляйки една абсурдна идея след друга. Само ако Чарити не бе толкова шумна, докато плачеше!

И тогава й просветна. Тя се усмихна на братовчедка си и й каза.

— Ако спреш да плачеш, мисля, че измислих, как да оправим всичко. Ще трябва да поискам услуга от Брадфорд, но няма как.

— Какво? — Чарити хвана ръцете й и ги стисна силно.

Въпреки че бе дребна на ръст, Карълайн изпита болка.

— Идеята ми е да се срещнеш насаме с Пол и да го убедиш, че наистина го обичаш.

Чарити кимна толкова енергично, че косата й се изплъзна от кока на главата й.

— Брадфорд ще ни осигури достъп — обяви Карълайн и добави: — Аз ще се погрижа за това. Всичко останало ще зависи от теб, Чарити. Планът ми изисква да изиграеш доста трудна роля. Не трябва да бъдеш мила! Това ще съсипе всичко.

— Не те разбирам — призна Чарити намръщено.

— Помниш ли сутринта, в която доведох Бенджамин в къщата?

— Да. Бях толкова уплашена, когато влязох в кухнята и го видях да стои с нож в ръка.

— Но не показа, че се страхуваш. Нито братята ти. Спомни си как Саймън се представи и настоя да стисне ръката на Бенджамин.

— Да, но какво общо има това с Пол?

— Остави ме да довърша — настоя Карълайн. — Бенджамин бе толкова недоверчив към нас, но ние всички се държахме така, сякаш всичко бе напълно в реда на нещата. Мама влезе, погледна го и веднага заяви, че ще погрижи за раните му. Горкият Бен дори нямаше шанс. Тя го превърза, нахрани и настани в леглото, преди да е успял да каже и дума. Ако си спомням правилно, дори не беше пуснал ножа все още. През първия си ден у дома мисля, че дори спа с него.

Карълайн се усмихна, спомняйки си колко състрадателна бе леля й и продължи.

— Така, че, ако оставиш твоя Пол да разбере… искам да кажа, не бива да му показваш дори малка доза състрадание или жал — тя продължи обясненията си и когато привърши, бе напълно убедена, че ще се получи. Говориха си още цял час, преди Карълайн да обяви, че е време да лягат.

— Но още не сме обсъдили твоята вечер, Карълайн. Трябва да ти кажа за комплиментите, които чух по твой адрес! Предизвика истински фурор. Всяка дама на бала се пръскаше от завист. А всеки мъж молеше баща ти да ти бъде представен, знаеше ли това? О, има да си разказваме толкова много. Знаеш ли, че вуйчо ти Франклин беше там, а дори не дойде да ни поздрави? Да, там беше — продължи разпалено Чарити. — Ами другият ти вуйчо, маркиза, какъв приятен възрастен човек! Та той ми посочи вуйчо ти Франклин и после помаха, за да привлече вниманието на брат си, но Франклин просто ни обърна гръб и тръгна на някъде.

— Може би не ви е видял — предположи Карълайн.

— Е, не си носех очилата, но видях, че се намръщи. Не беше чак толкова далеч. Беше доста странно, но ти си казвала неведнъж, че англичаните са странни хора, затова ще използвам това извинение за грубото му държание.

— Наистина е странно — каза Карълайн. — Не се срещнах с него и ти мислиш…

— Казах ли ти за слуха, който чух, че Брадфорд не посещава никакви балове? Вярвам, че единствената причина да дойде тази вечер е, защото е знаел, че ти ще присъстваш. И не клати глава — смъмри я Чарити. — Казах ти, че ще те ухажва. По-рано, заяви, че ще се доверяваш на преценката ми, помниш ли? Сега ще трябва да се съгласиш и да си признаеш, че той те харесва. За Бога, Карълайн, сварих те да го целуваш на балкона. Освен това те видях как го гледаш, докато си мислиш, че никой не те наблюдава.

— Толкова ли е очевидно? — умърлушено попита Карълайн.

— Само за мен, защото те познавам много добре — отговори Чарити.

— Привлича ме — призна Карълайн. — Но също така и много ме изнервя.

Чарити се усмихна и майчински помилва ръката й.

— Знаеш ли, че откакто дойдох в Англия всичките ми убеждения се обърнаха наопаки? Имам чувството, че съм провесена с главата надолу. Наистина вярвах, че ще се върна в Бостън. Помниш как се хвалех, че ще го направя, когато пожелая, а сега безропотно приемам, че ще живея тук. Когато срещнах Брадфорд, реших, че е арогантен и надменен, а сега признавам, че наистина харесвам този мъж! Какво ми става?

— Вярвам, мила сестричке, че се учиш да правиш компромиси. Това е всичко. Никога не си се примирявала с каквото и да е било. Според мен просто се превръщаш в жена.

Карълайн я изгледа раздразнена и Чарити се разсмя.

— Знам, че звуча ужасяващо мъдра, но вярвам, че се влюбваш, Лейни. Не си мисли, че е толкова страшно. Все пак не е края на света.

— Може да поспорим по този въпрос — възрази тя, като стана и се протегна — Лека нощ, Чарити.

Вече минаваше три часа сутринта, когато Карълайн най-после легна в собственото си легло. Умът й бе пълен с въпроси и всички те засягаха Брадфорд. Защо беше толкова голямо чудо, че се е усмихнал? Малко след като реши да го попита, заспа с усмивка.

 

 

Карълайн се събуди с изгрева, обичайното време, по което ставаше, възмутена от себе си. Беше спала едва четири часа и сенките под очите й го доказваха.

Облече бежова дневна рокля с голямо деколте. После завърза косата си и слезе долу за чаша горещ чай.

Трапезарията бе празна и нямаше никакъв признак, че там може да намери какъвто и да е чай. Карълайн тръгна по дългия коридор, докато най-накрая не откри кухнята. Една жена, за която реши, че е готвачката седеше на стол до печката.

Карълайн извести, че е влязла и огледа просторната стая. Откри, че стените и пода бяха покрити с прах и пепел и се ядоса на мръсотията, която завари.

— Името ми е Мари — каза й готвачката. — Това е първата ми седмица тук. Виждам, че се мръщите на бъркотията, но нямах време да почистя — гласът й звучеше войнствено.

Карълайн я погледна остро и държанието на готвачката бавно се промени.

— Също така, ще е добре веднага да разберете за проблема ми. Отново изгорих месото — този път Карълайн не усети омраза в гласа й, жената просто звучеше разстроено от случилото се.

— Това място е отвратително мръсно — отвърна Карълайн.

— Хлябът не става за ядене — каза готвачката. — Ще ме уволните и тогава какво ще правя? — тя започна да плаче, попивайки очите си с края на мръсната си престилка и Карълайн не знаеше как да реагира. Жената бе доста жалка.

— Никой ли не ти обясни какво ще се изисква от теб, преди да приемеш работата? — попита Карълайн.

Въпросът й разстрои още повече готвачката и тя заплака още по-силно.

— Успокой се! — гласът на Карълайн бе твърд и готвачката веднага се подчини като подсмръкна шумно няколко пъти.

— Излъгах и Тоби ми помогна да напиша препоръките си — призна тя — Знам, че беше много непочтено от моя страна, мис, но отчаяно се нуждаех от работа и това бе единствената ми възможност. Виждате ли, заплатата на Тоби не е достатъчна и трябваше да си намеря работа, за да се грижим за малкия Кърби.

— Кои са Тоби и Кърби? — попита Карълайн. Сега гласът й бе по-спокоен, изпълнен със съчувствие. След като Мари си бе признала истината, Карълайн я съжали.

— Моят съпруг и момчето ми — отговори Мари. — Готвя за тях, и те казват, че им харесва, затова си помислих, че ще успея да задоволя вкуса на графа — продължи тя. — Сега той ще ме уволни и не знам какво ще правя!

Карълайн погледна изучаващо Мари. Тя изглеждаше здрава, въпреки че бе доста слаба, но сигурно бе, защото не може да яде нищо, което е сготвила.

— Ще кажете ли на баща си, мис? — попита Мари, мачкайки престилката си.

— Може би има компромисно решение — каза Карълайн. — Колко силно искаш да останеш на тази длъжност?

— Бих направила всичко, мис, всичко — каза развълнувано Мари. От нетърпеливия й поглед Карълайн осъзна, че готвачката не е много по-възрастна от самата нея. Кожата й бе все още гладка и стегната. Само очите й изглеждаха стари, стари и уморени.

— Срещала си приятелят ми Бенджамин, нали? — попита тя.

Мари кимна.

— Казаха ми, че той се грижи за вашата безопасност — отговори тя.

Явно Бенджамин или баща й бяха говорили с персонала и Карълайн кимна.

— Да, така е — потвърди. — Но също така, той е доста добър готвач. Ще го помоля да приготвя ястията, а ти ще го наблюдаваш и ще се учиш — Мари отново кимна в съгласие и обеща, че ще прави всичко, което той й нареди.

 

 

Бенджамин се усмихна, когато Карълайн му разясни ситуацията и заяви, че ще се радва да помогне. Карълайн никога нямаше да му предложи да заеме този пост, ако не знаеше, какво удоволствие му доставя да приготвя специални ястия.

След като Мари и Бенджамин си разделиха кухнята, всичко си дойде на мястото. Мари изглеждаше много смирена и благодарна, а Бенджамин се държеше така, сякаш тя дори не е в помещението. Карълайн остави двамата да се оправят сами и като си взе чаша току-що приготвен чай отиде в столовата, за да изчака баща си.

Графът на Бракстън влезе в трапезарията час по-късно. Карълайн остана до него, докато се хранеше, с както той сам се изрази, „най-прекрасната закуска в живота си“. След това отидоха да разгледат купчината писма, пристигнали рано сутринта. Карълайн бе затрупана от цветя и молби за незабавна аудиенция.

— Споменах ли ти, че херцогът на Брадфорд ще те посети в два часа този следобед? — попита баща й.

— Два часа! — ахна Карълайн. Тя скочи на крака и приглади несъзнателно косата си. — Та това е след по-малко от два часа! Веднага трябва да се преоблека.

Баща й кимна и извика след нея.

— Тази вечер ще присъстваме на вечерята, дадена от виконт Клеймър и семейството му.

Карълайн спря на прага.

— Клеймър не е ли непохватния джентълмен, с който се запознах миналата вечер?

Когато баща й кимна, Карълайн извъртя очи към тавана.

— Тогава тази вечер не бива да нося рокля с цвят на слонова кост. Той със сигурност ще излее нещо върху нея. Жалко, че черното не е на мода — извика тя през рамо.

 

 

Брадфорд закъсня с петнадесет минути. Карълайн крачеше из приемната. Чу Дейтън да казва „Ваша светлост“ и щом вратите се отвориха, той застана срещу нея.

Изглеждаше изключително красив в дрехите си за езда. Бричовете му бяха прилепнали по стройните бедра, както предния път, когато бе обут в тях, и без да осъзнава, тя се усмихна на изваяната му фигура. Сакото му бе тъмнокафяво на цвят, подобно на гъст шоколад, и караше шалчето на врата му да изглежда още по-бяло. Хесенските му ботуши бяха излъскани до блясък и Карълайн си помисли, че ако се наведе надолу, ще може да се огледа в тях.

Очевидно се бе постарал при подбирането на дрехите си, но Карълайн призна пред себе си, че и тя бе направила същото. Роклята й бе с цвят на лавандула с къси ръкави и квадратно, тъмносиньо деколте. Мери Маргарет бе навила косата й и я бе прибрала на тила, като бе оставила само няколко кичурчета красиво да се вият около лицето й.

Карълайн осъзна, че се е втренчила в Брадфорд, както и той в нея. Тя повдигна крайчеца на роклята си, оставяйки на показ сините си кожени пантофки, и направи официален реверанс.

— Закъсняхте, милорд. Какво ви задържа?

Прямотата й го накара да се усмихне.

— А вие сте подранили. Не знаете ли, че една дама трябва да остави ухажора й да я чака поне двадесет минути, за да не покаже, че е била крайно нетърпелива да се срещне с него?

— Нима сте мой ухажор? — попита го като тръгна към него.

Брадфорд видя как очите й блеснаха пакостливо и осъзна, че кима в съгласие.

— А вие крайно нетърпелива ли сте? — в замяна попита той.

— Но, разбира се — отговори Карълайн. — Научих, че сте доста заможен и уважаван, така че е нормално да съм нетърпелива. Не бяхте ли убеден точно в това? — тя се засмя, защото изражението му показваше, че се е почувствал доста неудобно.

— Все още не съм ви поздравил както се полага, а вие вече се опитвате да ме дразните — въздъхна тежко Брадфорд.

— Но ние току-що се поздравихме — възрази Карълайн.

Но почти загуби усмивката си и флиртаджийското си настроение, когато херцогът започна да се приближава към нея с доста забързана крачка. Карълайн отстъпи назад в опит да му избяга и щеше да успее, ако канапето зад нея не бе блокирало пътят й.

Брадфорд я хвана здраво за раменете и я дръпна плътно към себе си. Намеренията му бяха кристално ясни и Карълайн обезумяла се опита да го отблъсне далеч от себе си, докато гледаше над рамото му. Вратата зад него бе широко отворена и баща й всеки момент можеше да влезе в залата. Беше сигурна, че Дейтън е отишъл да го уведоми, че гостът им е пристигнал. И със сигурност нямаше да му се понрави, ако я завареше в такава компрометираща позиция.

— Баща ми… — Карълайн не успя да довърши мисълта си.

Брадфорд превзе устните й с топла, опияняваща целувка, която на секундата стопи добрите й намерения. Тя му отговори незабавно, обхващайки с длани лицето му. Целувката му я накара да забрави, че допреди миг се опитваше да се отскубне от него и когато херцога се отдръпна, Карълайн усети разочарование, което явно бе изписано на лицето й, тъй като той започна да се смее.

— Защо не ме целуна по същия начин, както миналата вечер? — попита Карълайн. Със закъснение осъзна, че все още докосва лицето му и побърза да се отдръпне.

— Защото целуна ли те така, както те целувах миналата вечер — каза той, имитирайки тона й с нежна усмивка, — няма да имам никакво желание да спирам. Знам си границите — завърши той.

— Да не би да ми намекваш, че бих могла да те накарам да изгубиш контрол? — попита Карълайн.

Брадфорд прочете веселите искри, спотаили се във виолетовите й очи, и още веднъж се убеди колко наивна бе тя. Искаше само да го подразни и нямаше ни най-малка идея, че това, което каза бе самата истина. Тя можеше да го накара да изгуби контрол.

— Тъй като не ми отговаряш, мога да заключа, че съм права! — Карълайн се засмя, сплете ръцете си и дръзко се отправи към едно от креслата с високи облегалки поставени пред камината. — Това ме прави доста могъща, не мислите ли, милорд? А съм много по-дребничка от вас.

Брадфорд се настани на другото кресло и изпъна напред дългите си, мускулести крака. Кръстоса единият ботуш върху другия, докато обмисляше какво да й отговори. Загледа се в нея за цяла минута и тя реши, че изражението му е доста мрачно.

— Добре — каза Карълайн и сви рамене. — Явно не си в настроение да се шегуваш с мен, и освен това имам нещо много важно, което искам да обсъдим, преди баща ми да дойде. Имам нужда от малка услуга, Брадфорд, и ако се съгласиш, завинаги ще ти бъда длъжница — Карълайн скръсти ръце в скута си и зачака отговора му.

— Завинаги? — попита я повдигайки едната си вежда. — Твърде дълго време, за да бъдеш нечий длъжник.

— Малко преувеличих — призна Карълайн. — Бих искала да придружиш мен и Чарити до дома на Пол Блечли и да ни помогнеш да получим разрешение да го посетим.

Брадфорд поклати глава, съжалявайки, че се налага да й откаже.

— Пол никога няма да се съгласи.

— Не, не ме разбра — възрази Карълайн. Тя се изправи и започна да крачи из стаята. — Всъщност, много е важно, Пол да не узнае за пристигането ни. Разбира се, че ще откаже да го посетим! Ще е по-добре да го изненадаме — тя спря пред него, усмихна се и добави: — Наистина е много просто — когато Брадфорд й се намръщи в отговор, Карълайн осъзна, че започва да се разочарова. Баща й щеше да дойде всеки момент и тя искаше да изложи аргументите си преди той да се появи. Сложи ръце на бедрата му. — Мисля само за братовчедка си… и за Пол. Правя това, което е най-доброто и за двама им.

Думите й го накараха да реагира. Той започна да се смее.

— И само ти знаеш какво е най-доброто за тях? — попита той, когато се овладя.

— Постоянно ми се присмиваш — измърмори тя, но в гласа й се долавяше отчаяние. Чу, че баща й слиза по стълбите. — Моля те, съгласи се. Трябва да ми се довериш, Брадфорд. Наистина знам какво върша. Ще действам много внимателно! — Карълайн осъзна, че звучи така, сякаш му се моли. Гърбът й веднага се изправи и тя се взря в него с поглед, който се надяваше да изглежда непреклонен. — Няма да се разколебая, просто ще го отложа за малко — прошепна тя. Това бяха същите думи, които той й бе казал предишната нощ, но изречени по друг повод.

Баща й влезе в гостната и се усмихна. Брадфорд се смееше, а Карълайн изглеждаше доста доволна от себе си.

Следващият час прекараха в непринуден разговор. Графът нямаше никакво намерение да напуска салона преди гостът им да си тръгне, а Карълайн не можеше да измисли причина, заради която да остане насаме с херцога.

Накрая двамата изпратиха Брадфорд до изхода.

— Ще очаквам вест от вас — намекна Карълайн. — Но не по-късно от утре сутрин — добави тя. — Защото в противен случай, ще се наложи да предприема други мерки.

— Ще ходите ли на бала на Клеймър тази вечер? — попита графът. — Очертава се да бъде доста интересна вечер. Малката Класира ще свири на спинет, а сестра й ще пее.

Брадфорд не можеше да се сети за нещо по-забавно от това.

— Ще нося готварска престилка, за да не може виконта да съсипе роклята ми — намеси се Карълайн.

Баща й я укори с поглед за нетактичната й забележка и Карълайн сведе засрамено очи. Помисли си, че наистина трябва да се научи да си държи езика зад зъбите. Небеса, да не би да започваше да става бъбривка като Чарити, която изричаше всяка мисъл, мярнала се в главата й?

Брадфорд оцени шегата й.

— Двамата с Милфорд ще се погрижим това да не се случи — обеща той. Зачуди се как би могъл да отклони поканите на Клеймър, защото знаеше, че виконтът има намерение да ухажва Карълайн.

Разбира се, той нямаше да го позволи. Никой, освен Джаред Маркъс Бентън нямаше да притежава Карълайн Ричмънд.

 

 

— Всички светски изяви ли започват, след като мине времето за лягане? — попита Карълайн баща си. После се прозя. Ленивото поклащане на каретата я бе унесло и сега беше доста сънена.

— Така ти се струва, защото ставаш много рано — отбеляза Чарити, а после добави: — Аз спах до обяд и се чувствам прекрасно. Карълайн, ощипи си отново бузите. Изглеждаш доста бледа — вместо отговор, Карълайн се прозя още веднъж.

— Вярвам, че и двете ще се забавлявате много тази вечер — обяви графът. — Клеймър са прекрасно семейство. Споменах ли ви, че малките дъщери на виконта ще ни представят изпълнение тази вечер?

Карълайн кимна. Сетне затвори очи и до края на пътуването слуша разговора между баща си и братовчедка си. Чарити беше в приповдигнато настроение, след като късно след обед дойде бележката на Брадфорд, която бе кратка и ясна. Той щеше да дойде в десет часа на другата сутрин, за да вземе Карълайн и Чарити и да ги отведе в дома на Блечли. Последните му думи гласяха: „Това достатъчно деликатен ли ме прави, според теб?“

Щом Карълайн получи желаният отговор, тя обясни всичко на баща си. Той й разреши да отиде с уговорката да се прибере до един на обяд, за да могат да отидат в дома на вуйчо й за следобедния чай.

Брадфорд все още не бе пристигнал и Карълайн бе много разочарована. Виконтът я държеше постоянно ангажирана и съвсем будна. Той я настъпи повече от веднъж, но от извиненията му изпитваше повече болка, отколкото от наранените си крака. Той просто не знаеше кога да спре, а добродушието му я влудяваше.

Брадфорд пристигна само минута, преди рецитала да започне. Карълайн седеше най-отзад между Чарити и баща си. Подреждането не бе случайно. Карълайн нарочно бе настояла да се настанят така, за да избегне възможността виконта да седне до нея.

Малката Клариса се оказа, че е около двадесет килограма повече от необходимото. Отне й невероятно дълго време да се подготви, а когато започна повтори началото толкова много пъти, че Карълайн им изгуби броя. Горкото момиче даваше всичко от себе си, но резултатът не бе никак добър. Карълайн затвори очи и се опита да слуша. И тогава заспа.

Брадфорд се облегна на стената и се опита да не дава израз на мислите си. Обеща си, че ако момичето започне изпълнението само още веднъж, ще разблъска тълпата, ще грабне Карълайн и ще я понесе към най-близкият изход.

Милфорд влезе в стаята, заобиколи събралите се хора и застана до приятеля си.

— На какво се хилиш? — попита той, като снижи гласа си, за да не обезпокои отрочето на Клеймър.

— На факта, че съм тук, страдайки от тази подигравка с Моцарт, за да бъда близо до Карълайн — призна си Брадфорд.

— И къде е тя? — попита Милфорд и заоглежда стаята.

Херцогът посочи към последния ред и се засмя. Няколко души го погледнаха и той им кимна в поздрав, като опита да си възвърне отегченото изражение.

— Тя се намира по средата на последния ред и спи.

— Вярно — закиска се тихо Милфорд. — Умно момиче.

Карълайн проспа целият рецитал на малката Клариса. Имаше кратка суматоха, после леко затишие, докато Клариса чакаше сестра й да се подготви.

Графът на Бракстън използва възможността да смени мястото си, защото бе нетърпелив да чуе изпълнението на Катрин Клеймър. Виконтът я бе похвалил, че е много добра и е надарена с невероятно чисто сопрано. Когато Чарити го последва, Брадфорд и Милфорд заеха местата им. Брадфорд седна от дясната й страна, а Милфорд от лявата.

— Дали да не я събудим? — мързеливо попита Милфорд.

— Само ако започне да хърка — отвърна му Брадфорд и добави: — Боже, прелестна е докато спи.

— Все още ли се опитваш да си я избиеш от ума? — попита приятелят му с ленив интерес.

Брадфорд не му отговори. В началото бе решил да вземе от нея това, което пожелае и после да я отстъпи на някой друг мъж. Сега този план му бе направо противен. Бе спасен от неудобството да отговори, когато Клариса започна да свири началото за сестра си. Мелодията беше почти поносима, преди Катрин да си отвори устата и да започне да пее. Звукът беше пронизителен. Въпреки това, Брадфорд бе доволен, защото ужасяващият шум стресна Карълайн и я събуди. Тя ненадейно подскочи, сграбчи бедрото му и ахна.

Тогава си спомни къде се намира и какво прави. Тя се изчерви, повече задето бе заспала, а не заради реакцията си, щом бе чула момичето да пищи като пленена птичка.

Брадфорд покри ръката й със своята и чак тогава тя осъзна къде я бе положила. Тя се дръпна назад, погледна го недоволно и веднага се обърна с усмивка към Милфорд.

— Кажете ми тайната си, та да мога и аз да проспя подобно изпитание — прошепна той.

Карълайн трябваше да се наведе към него, за да го чуе какво казва, но в следващия миг бе дръпната назад от Брадфорд.

Тя отпусна ръце в скута си, загледа се право напред и се опита да не му обръща внимание. Той се протегна и преди да успее да го спре, ръката му се обви около раменете й. Тя опита да се измъкне от него, но само си хабеше силите.

— Овладей се — скастри го тихо тя. — Какво ще си помислят хората?

— Пет пари не давам — отвърна Брадфорд. Пръстите му започнаха да масажират тила й и се наложи тя да започне да се бори с опияняващото усещане, което предизвикваше докосването му.

— Приятелят ти няма никакви маниери — каза тя на ухиления Милфорд.

— Безброй пъти съм му го казвал — отвърна шепнешком той.

По закачливото изражение на лицето му тя разбра, че от него няма да получи никаква помощ и раздразнено въздъхна. След това се опита да стане, за да се премести на друг стол. Беше готова дори да се пожертва и да застане най-отпред, където щеше да бъде измъчвана до смърт от гласа на Катрин.

Брадфорд не й позволи дори да помръдне, ловко притискайки раменете й.

— Наистина бих желала да ме извините — прошепна Карълайн. Тогава реши, че ако го гледа достатъчно дълго и настоятелно ще го засрами. Но планът й претърпя пълен неуспех. Брадфорд само я гледаше с усмивка, която преобърна сърцето й.

Когато Катрин спря да пее, се чуха учтиви аплодисменти. Няколко души, включително Брадфорд и Карълайн, станаха от местата си, но тогава Катрин запя нова песен и всички се сринаха отново на столовете си — всички, освен Карълайн, която се възползва от възможността и побърза да се махне от последния ред. Тя се усмихна, защото Брадфорд бе безсилен да я спре.

Побърза нагоре по стълбите, след като попита една прислужница къде може да се освежи. На първия етаж имаше няколко човека, но вторият бе напълно безлюден. В края на дългия коридор Карълайн намери банята. Тук имаше огромно огледало и без да бърза, тя се зае да оправи външния си вид.

Не й се наложи да щипе бузите си, за да им придаде цвят, защото Брадфорд се бе погрижил за свежия й вид, само с присъствието си. Той я караше да се изчервява отвътре и отвън!

Карълайн отвори вратата и се озова в коридора, който сега бе съвсем тъмен. Някой бе загасил свещите, осветяващи пътя до стълбището. Тя си помисли, че това е много странно и предпазливо започна да си проправя път през тъмнината. Тъкмо бе стигнала до първото стъпало, когато чу странен шум зад себе си. Лявата й ръка вече бе на парапета и когато понечи да се обърне, изведнъж рязко политна напред.

Нямаше време дори да извика. Полетя във въздуха и обезумяла се опита да се хване за парапета. Превъртя се в последния момент, така че лакътя й пое по-голямата част от удара, преди с глух звук да тупне на задните си части. Едната й пантофка се бе закачила в подгъва на роклята, но това не бе чак толкова голяма трагедия, колкото огромната цепка на деколтето й. Осъзна, че сама е сторила това, когато се бе пресегнала да хване лакътя си в опит да притъпи ужасната болка от удара. Пръстите й някак си се бяха оплели във връзките на корсажа й.

Карълайн стоеше на средата на стълбището, с разпиляна по раменете си коса и си разтриваше лакътя, макар че цялото тяло, от главата до петите, я болеше ужасно. Краката й трепереха, но тя се насили да се изправи, подпирайки се с едната си ръка на парапета, докато с другата разтриваше дупето си.

Успокояваше се единствено с това, че никой не я бе видял. Болката започна да отшумява, въпреки че се чувстваше така, сякаш току-що са спрели да я бият. И тогава гнева й се отприщи. Карълайн се обърна, макар движението да й причини нечовешка болка и погледна нагоре към стълбището. Бяха доста стъпала. Можеше да си счупи врата! И тогава всичко й стана ясно. Някой е искал да си счупи врата.

Брадфорд бе този, който я откри. Когато Карълайн не се върна в музикалната стая, той бе започнал да се притеснява, до момента, в който Милфорд не го погледна с неодобрение.

— Какво я задържа толкова време? — измърмори Брадфорд.

После си помисли, че може да е задържана от някой нахален ухажор и това веднага го изправи на крака. Докато излизаше настъпи приятеля си, но дори не спря, за да се извини за грубостта си.

Воден от любопитство, той побърза да го последва и опита да не потрепери, когато Катрин Клеймър взе доста фалшиво една висока октава.

— Какво за Бога… — Брадфорд стоеше в подножието на стълбището, а на лицето му се четеше истинско объркване.

Тя изглеждаше така, сякаш досега бе лудувала в плевнята. Единственото, което липсваше на раздърпания й вид бе сламата. Както и, цинично си помисли той, мъжа, с който бе лудувала.

Той знаеше, че си прави грешно заключение, но все пак тя стоеше пред него с почти разголени гърди, което говореше за палави игри. Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко смисъл намираше. И все пак…

Карълайн наблюдаваше емоциите, който се редуваха по лицето на Брадфорд. Реши, че двамата с Милфорд достатъчно дълго я бяха гледали. Изтри сълзите от ъгълчетата на очите си и забеляза как Милфорд поставя ръка на рамото на Брадфорд. Защо обаче й изглеждаше така, сякаш го възпира!

— Истинският джентълмен няма да стои като истукан. Той веднага би предложил своята помощ на дама, изпаднала в беда — каза Карълайн с цялата гордост, която успя да намери в себе си.

Брадфорд пръв понечи да й помогне. Той избута ръката на приятеля си встрани и започна да се изкачва по стълбите.

— Остави я първо да обясни — разпалено настоя Милфорд, докато го следваше. Забави се за миг, за да вземе една от обувките на Карълайн, която бе на пътя му.

Брадфорд се опита да смекчи изражението си, но беше невероятно ядосан и бе убеден, че няма да успее да го скрие. Знаеше само, че иска мъжа, който й бе сторил това да му падне в ръцете, и то скоро! Той си свали сакото и за секунда го нагласи около раменете й.

— Кой беше горе с теб? — попита я той. Гласът му бе измамно спокоен.

Карълайн погледна към Милфорд, надявайки се, че той ще успее да й обясни защо приятелят му се държи толкова странно, и забеляза, че той гледа притеснено към Брадфорд.

Херцогът хвана Карълайн за раменете. Лицето му излъчваше ярост. Гласът на Катрин Клеймър проникна през вратите, с все по-набираща сила.

— По-добре да я изведем оттук, преди отрочето на Клеймър да отприщи ужаса. Вътре е пълно с отчаяни хора, които чакат само един малък шанс, за да избягат — Милфорд се опитваше да намали напрежението на приятеля си и си помисли, че е добра идея да изведе и двамата навън, преди Брадфорд да отприщи гнева си.

Карълайн се обърна към него, игнорирайки силната хватка на Брадфорд.

— Какво мисли, че се е случило?

Милфорд сви рамене, докато херцога я вдигаше на ръце.

— Кажи на Бракстън, че Карълайн си е скъсала роклята и, че съм я отвел в дома й — гласът му бе рязък и не търпеше възражения.

Чак тогава погледна към нея и каза:

— Когато излезем навън, ще ми кажеш името на мъжа, който ти е сторил това и аз ще…

— Нима мислиш, че горе съм се срещала с мъж? — изведнъж започна да разбира и очите й се разшириха. — И той си мисли, че горе съм се срещнала с мъж и ние сме… — Брадфорд започна да слиза надолу по стълбите и бързия му ход принуди Карълайн да се хване за раменете му. — Брадфорд — каза тя, докато се опитваше да обърне лицето му към себе си. — Паднах по стълбите — само след миг се ядоса на себе си, задето му даваше обяснение. — Разбира се, това бе след тайната ми връзка. Мъжът беше наистина невероятен… и бърз — изтърси Карълайн. Тя чу Милфорд да се смее зад нея, но не му обърна внимание, а продължи да предизвиква Брадфорд. — Също така имаше и доста интересни идеи. Той настоя да съдере подгъва на роклята ми и да нарани краката ми. Много необичаен начин за показване на привързаност, не си ли съгласен?

— Би ли говорила по-тихо? — нареди й той. Гласът му бе загубил остротата си и звучеше почти нормално. — Започваш да звучиш като момичето на Клеймър — вече бяха до входната врата и Милфорд побърза да я отвори, за да излязат и после да я затвори зад трима им. Щеше да предаде на Бракстън съобщението на Брад, но не и преди да ги изпрати. Не искаше да пропусне нищо. Имаше специални чувства към тази двойка и искаше да се обеди, че са добре.

— Можеше сериозно да се нараниш — мърмореше Брадфорд, заровил лице в косата й. Той потърка челюстта си във върха на главата й и Милфорд се преизпълни със задоволство. Той рядко грешеше за нещо и се чудеше кога ли приятеля му ще осъзнае, какво се случва с него.

Брадфорд го чу да се киска зад него и се обърна.

— Тя можеше да се убие, човече.

— Нараних се — намеси се Карълайн, имайки нужда някой да я утеши. — Ударих си лакътя и паднах на…

— Какво стана, любов? И ти ли имаш нужда от очила, като Чарити? — попита той. Сега гласът му преливаше от нежност и състрадание, което я утеши.

— Беше ужасно — призна тя, мислейки си, че звучи доста жалка. Очите й се напълниха със сълзи, щом си спомни колко изплашена бе, но в същия миг осъзна, как ласкаво се бе обърнал към нея. — И не съм ти позволила да ме наричаш „любов“.

Каретата на Брадфорд пристигна и Милфорд побърза да отвори вратичката.

— Внимавай за главата й, Брад — предупреди той, миг преди Брадфорд да я внесе в каретата. Карълайн отпусна глава на рамото му и веднага хареса аромата, който се излъчваше от мъжа. Ухае доста приятно, помисли си тя с усмивка.

Той я настани в скута си, извика на Милфорд, напомни му да обясни всичко на баща й и после се облегна, притискайки я към себе си. Той вдиша аромата й и въздъхна доволно.

Да я държи така му се струваше толкова правилно. Единственият проблем бе, че започваше да се чувства възбуден и неудовлетворен. Да я държи беше прекрасно, но Брадфорд искаше повече, много повече.

Каретата започна да се движи и Карълайн неохотно се поизправи. Брадфорд я наблюдаваше, но изражението му бе твърде красноречиво и тя започна отново да трепери.

— Не смятам, че е редно да ме гледаш така — прошепна Карълайн. Лицето й бе само на милиметри от неговото, но тя не можеше да се насили да се отдръпне. Не искаше и да го стори, призна пред себе си, въпреки че придърпа ревера на сакото му по-близо до гърдите си.

— Винаги ми е било трудно да се държа както е редно — отговори Брадфорд с меден глас. — А това бе едно от изискванията ти към твоя ухажор, нали?

— Освен това не си мил — каза Карълайн и опита да се измъкне от магията му.

— И как стигна до това заключение? — попита я той, повдигайки арогантно едната си вежда.

— Защото си помисли, че съм извършила нещо нередно — отговори Карълайн. — Не ме гледай толкова невинно, Брадфорд! — продължи, щом той я погледна с глуповата усмивка.

— Само за момент и не съм си помислял, че ти си сторила нещо нередно — обясни той. С нежен жест приглади косата й назад през рамото и призна: — Помислих си, че някой се е възползвал от теб.

Карълайн поклати глава.

— Винаги ли мислиш, най-лошото за хората? — попита тя, мръщейки се. — И това не е много мило.

Брадфорд я погледна присмехулно.

— Има ли въобще нещо, което харесваш в мен? — попита я и прокара бавно пръст по лицето й. Кожата й настръхна и тя се опита да отблъсне ръката му.

Повече от всичко на света желаеше да я целуне.

— Обичам начина, по който ме целуваш — прошепна тя и после попита: — Много ли е неуместно от моя страна да ти споделя това?

Брадфорд не й отговори. Вместо това, обви с длани лицето й и я придърпа към себе си. Устните му докоснаха нейните нежно, като милувка с перце, която ги накара да въздъхнат от задоволство.

Карълайн разтвори устни и се притисна към него. Обожаваше да чувства твърдото му тяло до себе си и да преоткрива, колко различно е от нейното. Това бе окуражаването, от което той се нуждаеше. Едната му ръка се премести на тила й, а другата се обви около кръста й. Вече не бе мил, а настоятелен и взимаше всичко, което тя доброволно и наивно му предлагаше.

Сърцето й затуптя лудешки и тя осъзна, че едва успява да си поеме дъх. Той буквално я изпиваше, във всеки смисъл на думата. Езикът й докосваше неговият, докато пръстите й изучаваха меките му коси. Почувства се завладяна от докосванията му, от миризмата му. Искаше й се целувката никога да не свършва и простена в нежен протест, когато Брадфорд отдръпна устни от нейните.

Той си пое дълбоко въздух, надявайки се това да поохлади нарастващата му нужда да я притежава. Но нямаше никаква полза. Чувстваше я толкова мека, толкова прекрасна срещу себе си. Беше решил да се покаже като истински джентълмен, да я постави на отсрещната седалка и да брани невинността й, както би сторил всеки благороден мъж, но тогава погледна в очите й. Погледът й бе нежен и сънлив, сякаш току-що се бе събудила от нощ, прекарана във физически удоволствия, каквито могат да споделят само мъж и жена.

Не можеше да устои на това и започна да я целува отново, казвайки си, че това ще бъде последното нещо, което ще споделят тази нощ, но щом езикът му докосна нейният, когато горещата вълнуваща страст лумна между тях, той знаеше, че няма да може да спре. Пръстите му очертаха нежна диря надолу по стройната й шия, поколебавайки се само за секунда и продължиха, докато не достигнаха меката пълнота на гърдите й. Всички мисли за това, че трябва да се държи като джентълмен, изчезнаха.

Карълайн опита да се противопостави на тази нова интимност, докато се бореше с усещанията си. Устата му се премести отстрани на шията й и тя усети топлият му, чувствен дъх до ухото си, докато езика му блажено я опустошаваше.

А после стигна до гърдите й и Карълайн бе безсилна да го спре. В ръцете му се почувства така, сякаш точно там й бе мястото, толкова закриляна и спокойна, затова позволи на преливащите емоции да приспят вниманието й. Бе толкова невинна, че всяко докосване, всяка целувка откриваше нов свят за чувствата й. Инстинктивно се доверяваше на Брадфорд, смятайки, че той знае, кога трябва да спре. Бе пленница на чувствения му свят и вярваше, че той знае, кога е дошло времето да се отдръпнат един от друг. Все пак, той беше този, който имаше опит с тези неща.

— Карълайн, толкова ми е хубаво да те докосвам — прошепна Брадфорд, а гласът му бе дрезгав от желание. — Толкова си нежна. Създадена си за любов — езикът му галеше зърното на едната й гърда, докато ръката му милваше другото.

Тя се извъртя в ръцете му, в опит да избяга от сладкото мъчение, въпреки че се притискаше към раменете му и безмълвно молеше за още. Брадфорд я накара да притихне и накрая захапа настръхналото й зърно. Когато започна да смуче връхчето и да милва с език чувствителната й кожа, Карълайн си помисли, че ще полудее от удоволствие.

Само за миг Карълайн се разсея. Започна да изпитва нужда, с която не можеше да се пребори, нито можеше да разбере. Чувственото мъчение, което той й причиняваше, я изплаши и тя започна истински да се бори с него.

— Брадфорд, не! Трябва да спрем и то веднага.

Той спря протеста й с дълга, гореща целувка и така я извъртя срещу себе си, че да усети колко е твърд. Карълайн се притесни още повече, щом осъзна, че той няма никакво намерение да спре чувственото си нападение.

— Карълайн, желая те така, както никога не съм пожелавал друга жена.

В следващия миг повдигна полата й и ръката му помилва бедрото й. Карълайн се почувства така сякаш цялата бе обгърната в пламъци, толкова горещо бе докосването и намерението му. Тя се отдръпна от него. Дишането й бе накъсано, както и неговото, но този път гнева замени страстта.

— Трябваше да спреш, преди да стигнем толкова далеч — прошепна тя.

На Брадфорд му отне известно време да осъзнае думите й, които трудно пробиха мъглата от страст, която го обгръщаше. Докато успя да възвърне част от контрола си, Карълайн се премести на отсрещната седалка и отново нагласи сакото си върху разкъсаната рокля.

Изведнъж се почувства много засрамена. Потрепери, а възелът в стомаха й се затягаше. Осъзна, че истински го желае и това я ужаси. Каза си, че се е държала като лека жена. Сега й бе студено, леденият срам и унижението я пронизваха и тя започна да плаче. Господи, не бе плакала от години и за сегашното й държание бе виновен само той. Той имаше опит и трябваше да знае на какво е способен!

Брадфорд видя сълзите, стичащи се по лицето й, но не бе в настроение да я утешава. Чувстваше остра натрапчива болка и вината за това бе само нейна. Не осъзнаваше ли страстта, която притежаваше? Не знаеше ли, колко изкусителна е за него? За Бога, какви хора я бяха отгледали, запита се той, заслепен от гняв. Никой ли не бе намерил време да й обясни, докъде може да доведе флиртуването и кога трябва да спре. Бе реагирала с истински плам, който го накара да приеме, че желае да стигне до края толкова силно, колкото и той. Искрено бе повярвал в това, помисли се той гневно и сега се надяваше тя да изпитва същата силна болка, която измъчваше и него.

Карълайн го гледаше свирепо, докато бършеше сълзите си с края на сакото му и се надяваше, че не би посмял да я критикува затова, защото щеше да й даде добър повод да избухне. Тя прибра полите си и се помръдна, издавайки стон. Дупето я болеше ужасно и досега сигурно кожата й бе посиняла от падането по стълбите, лакътя също я болеше, но докато Брадфорд я целуваше не бе усещала никаква болка.

Каретата мина през дупка по една от страничните улици, която водеше до дома на баща й и Карълайн стисна зъби, за да не извика от болка, когато нараненото й тяло се блъсна в седалката на каретата. Помисли си, че няма да може да се изправи, дори от това да зависеше живота й.

— Защо, по дяволите, се мръщиш — повиши тон Брадфорд. Той протегна краката си, дотолкова, колкото позволяваше ограниченото пространство в каретата и закачи разкъсания край на полата й.

— Боли ме — озъби му се тя.

— Радвам се — отвърна й Брадфорд. Гласът му бе остър като бръснач, но вече не викаше. Карълайн съжаляваше затова, защото бе настроена за кавга. — Мен също ме боли.

— И защо теб те боли? — попита Карълайн.

— Сериозно ли ме питаш? Боли ме от неудовлетвореното желание, което ме накара да изпитам. Наистина ли си толкова невинна? — с всяка следваща дума, гласът му звучеше все по-високо и той се наведе напред, подпирайки ръце на коленете си, за да се вгледа в нея.

— Бях невинна, преди да се опиташ да се възползваш от мен. Смятах, че си джентълмен и ще спреш, преди да си позволиш подобна… свобода! Джентълмен! — гласът на Карълайн бе пропит от срам. — Ти ме желаеш! Ха! И какво точно си беше наумил, Брадфорд? — сега тя бе тази, която крещеше и си помисли, че може би се държи като дете. Но това въобще не я интересуваше, защото гнева развърза възела в стомаха й и накара краката й да спрат да треперят.

— Придаваш си прекалено голяма важност — отвърна й той. — Съмнявам се, че би могла да задържиш интереса ми за дълго време.

Думите му ужасно я нараниха, но тя по-скоро би умряла, преди да му го признае.

— И какъв по-точно е интереса ти? — попита тя. Гласът й бе нисък и решителен. — Да ме притежаваш, после да ме зарежеш и да се насочиш към следващата невинна? А аз ти се доверих! Бях такава глупачка.

Брадфорд видя болката в очите й и гнева му се изпари. Беше я разстроил. Беше се проявил като пълен развратник и за пръв път в живота си, изпита вина за това.

— Държах се като джентълмен, преди да ме омагьосаш, Карълайн — измърмори, надявайки се тя да осъзнае, че й се извинява. Това бе всичко, което възнамеряваше да й даде. В съзнанието му бе дори повече от достатъчно.

— Да не би да казваш, че вината е моя? — звучеше скептично.

— Карълайн, спри да се държиш така, сякаш току-що съм отнел девствеността ти — сряза я Брадфорд. — Бях разгорещен от страст и не мислех много дали е редно или не.

— Значи не биваше да слушам какво ми говориш? — попита тя мръщейки се, — не е трябвало да ти се доверявам, така ли?

— Доверието няма никакво място в отношенията между мъжа и жената — отсече Брадфорд. Гласът му отново започваше да става груб.

— Не можеш да обичаш някого, без да му имаш доверие — възрази Карълайн. Гневът й вече се бе стопил, но коментара му я обърка.

Тъй като не отвърна на забележката й, Карълайн осъзна, че той наистина вярва в това, което бе казал. Това я натъжи.

— Не бих могла да се омъжа за мъж, който не ми вярва.

— Нима съм ти предлагал брак? — попита Брадфорд.

— Не, не си — отвърна Карълайн. — Не виждам причина това привличане между нас да продължи, защото искам това, което ти не си способен да ми дадеш — продължи тя. — И тъй като току-що се съгласихме, че не бихме могли да имаме общо бъдеще, смятам, че е най-добре да си кажем сбогом.

— Добре — каза той като я имитира. Бе осъзнал, че макар да се съгласи с думите й, няма никакво намерение да ги изпълнява. Но, Боже мой, тя постоянно го объркваше. А после добави: — Щом искаш да имаш до себе си глупак.

Карълайн не му отговори. Каретата спря пред дома й и тя се опита да отвори вратичката, преди Брадфорд да се раздвижи. Краката му се бяха омотали в полите й и подгъва се съдра още повече.

Той излезе, а след това я вдигна на ръце. И въпреки че не му възрази, видя изписаното на лицето й неудобство.

— Утре ще си схваната — отбеляза Брадфорд.

Карълайн понечи да му каже, че може би някой я бе бутнал по стълбите, но след това размисли. Започваше да вярва, че може би само си е въобразила шума, който чу зад себе си. Беше изтощена от дългия ден и нямаше желание да обсъжда с него малката вероятност, някой да се е опитал да я нарани умишлено.

Щом Брадфорд почука, Дейтън веднага отвори вратата. За мъж на неговите години, очевидно можеше да се движи доста бързо. Той се отмести от пътя им точно навреме, преди Брадфорд, с Карълайн на ръце, да се втурне вътре, сякаш тя всеки миг можеше да издъхне.

— Смятам, че възможно най-скоро трябва да повикате лекар — измърмори той, докато следваше иконома нагоре по стълбите. Все още стискаше Карълайн с такава сила, че й причиняваше болка, силна колкото и тази от падането. — Трябва ти закрилник, Карълайн.

— Не викай толкова силно — ядоса се Карълайн. — И не се нуждая от никакъв закрилник.

— О, напротив. Трябва ти някой, който да те защитава от самата теб.

— Да не би да се кандидатираш за тази длъжност? — попита тя. Брадфорд продължаваше да се мръщи и Карълайн се ядоса още повече. — Предпочитам да бъда обградена от глутница вълци, отколкото да се оставя на твоята закрила. С вълците ще имам по-голям шанс да оцелея — добави тя с удоволствие.

— Обградена от вълци? — очите на Брадфорд се присвиха развеселено.

— Знаеш какво имам предвид — измърмори Карълайн. — Ако това, което стана тази вечер на път за дома ми, е пример за твоята закрила, то…

— Карълайн, крещиш — отбеляза Брадфорд и кимна към Дейтън.

Тя се огледа предпазливо и сниши глас:

— Чуй ме, Брадфорд, между нас всичко приключи. Бенджамин ще се погрижи за закрилата ми.

Дейтън отвори вратата на стаята й и се отмести, за да им направи път. Мери Маргарет стоеше на люлеещия стол до прозореца, но щом ги чу скочи на крака и забърза към господарката си.

— Вън — думичката буквално накара прислужницата да изхвърчи от стаята. Тя дори не се възпротиви и това вбеси Карълайн.

— Не си позволявай да нареждаш на камериерката ми — извика тя, докато гледаше как Мери Маргарет затръшва вратата след себе си. — Само да го повикам и Бенджамин ще се появи, преди дори да успееш да мигнеш с циничните си очи. Той ще те разкъса на парченца, без да можеш да произнесеш и една дума.

— Добре, повикай го! — предизвика я открито той и Карълайн веднага отстъпи. Брадфорд прекоси стаята и я положи върху леглото. Опита се да бъде нежен, но все пак тя подскочи два пъти, преди да се настани удобно. — Казах ти да го повикаш!

— Няма да го направя — каза троснато Карълайн. Тя издърпа сакото му от гърба си, без да я е грижа, че роклята разкрива много повече, отколкото се считаше за прилично. Хвърли дрехата към мъжа, извисяващ се над нея и каза: — Освободи ме от присъствието си. Надявам се, никога повече да не те видя.

Брадфорд не обърна внимание на сакото и се наведе надолу. Постави двете си ръце около нея и я хвана в капан. Когато лицето му се озова само на милиметри от нейното каза:

— Сега ще ти се наложи да ме изслушаш, малка моя съпернице. Каквото и да има между нас, не е свършило. Ще те притежавам по един или друг начин. Ако това значи да се оженя за теб, тогава добре, ще има брак. Но ще играем по моите правила, Карълайн Ричмънд, не по твоите. Разбра ли ме?

— Когато адът замръзне, милорд — заяви му тя с явно удоволствие. — Когато Колониите се присъединят към Англия, когато крал Джордж абдикира, когато злите разбойници станат джентълмени и най-вече, когато омразният херцог на Брадфорд стане внимателен. С други думи, Джаред Маркъс Бентън, никога няма да бъда твоя. Сега разбра ли ме?

Тя затвори очи и го зачака да избухне и да отприщи гнева си. Приглушените звуци я изненадаха. Тя отвори очи, само за да види, как Брадфорд едва сдържа смеха си.

— Някой наистина трябва да отдели време и да ти обясни, какво точно значи да те обидят, милорд. Може би Милфорд може да те научи. Той със сигурност е твоята противоположност — заяде се Карълайн. — Смущаващ е факта, че дори сте приятели. Ти си толкова нагъл и непреклонен мъж.

— Нагъл? Току-що наруших обета си, който бях дал преди много години, и то заради една откачена жена с виолетови очи, която ме подлудява. Само за две седмици, преобърна целият ми живот.

Карълайн се намръщи и се замисли какъв ли обет бе дал преди години. И какво общо имаше с нея? Но нямаше възможност да попита. Ненадейно устата му се притисна към нейната в една целувка, която изискваше пълното й внимание.

Тя се стараеше да не си отваря устата и с всички сили се опитваше да го избута от себе си, но без особена полза.

Не бе възможно да игнорира това, което й причиняваше. Беше притисната между ръцете му, а устата й бе пленена от неговата. Само още една целувка, каза си миг, преди да обвие ръце около врата му, само още една целувка за сбогом. Щеше да помни ароматът му до края на дните си. Тя се отдаде на желанието, като позволи на езика му да проникне дълбоко в устата й, след което тя на свой ред копира движенията му и го чу да въздиша. Отвърна му с нежна въздишка, след което той с нежелание се отдръпна от нея и се изправи.

— Това бе целувка за сбогом, Брадфорд — прошепна Карълайн.

Почувства устните си разранени и подпухнали и очите й се напълниха със сълзи. Докато го наблюдаваше как се насочва към вратата си помисли, колко изтощена се чувства от всичко случило се през дългия ден. Със сигурност не плачеше, заради факта, че той си отиваше от живота й.

— Да, любов моя — извика Брадфорд, обръщайки се назад. Той се наведе, вдигна сакото си и го преметна през широкото си рамо. — Сбогом — каза той и отвори вратата — До утре.

Господи, той бе наистина много упорит мъж! Не бяха ли се договорили, че няма да продължават с връзката си? Не бяха ли съгласни, че нямат бъдеще заедно? Карълайн прехвърли целият разговор през съзнанието си и много добре помнеше, че изрично му бе казала, че не може да се омъжи за мъж, на когото не вярва. Или може би бе казала, че не може да се омъжи за мъж, който не й вярва? Тя се намръщи и вече не бе много сигурна какво точно е казала и какво не, ето защо бързо прехвърли вината затова върху него. Беше я ядосал толкова силно, че едва можеше да говори, камо ли да спори ефективно. Но много добре си спомняше коментара му за брака. Беше се изказал кристално ясно, че няма да се ожени за нея, нали така?

— Този мъж ме подлудява — промърмори Карълайн.

Изправи се и бързо си съблече роклята. Мери Маргарет, досетлива както винаги, бе поставила синята й роба в долния край на леглото и тя побърза да я облече, чудейки се къде ли бе изчезнала малката й червенокоса камериерка. Вероятно трепереше скрита в някой ъгъл и всичко това само защото Брадфорд й бе излаял да излезе. Тя раздразнено се намръщи и вдигна роклята, която току-що бе съблякла. Постави я на един стол, след което отиде до прозореца и погледна навън в тъмната нощ.

Остана там дълго време, опитвайки се да открие отговорите на въпросите, които я измъчваха. Защитните стени, с които се бе обградила, най-после се срутиха и тя призна пред себе си истината. Винаги бе смятала, че е честен човек и знаеше, че досега не бе напълно откровена със себе си. Правеше се на възмутена, докато вътрешно се усмихваше. Щом си призна ужасната истина, започна да се смее. Господи, истината почти я събори на колене. Беше се влюбила в някакъв арогантен англичанин!

Напълно противоположно на намеренията, с които бе пристигнала в Англия! Дори сега, докато се смееше, по лицето й се търкаляха сълзи от мъка по миналото.

Брадфорд бе разбойник, женкар и напълно неподходящ за нея, призна тя. Явно наистина бе полудяла, щом позволи на физическото привличане да нарасне до нещо толкова сериозно. Мъжът бе обявил, че ще я притежава, но нито веднъж не бе споменал и дума за любов; бе заявил открито, че доверието няма никакво място в отношенията между мъжа и жената.

Досега не си бе и помисляла, че любовта може да причини толкова страдание и мъка. Ако това да обича Джаред Маркъс Бентън, щеше да я прави нещастна, обеща пред себе си, то той щеше да страда заедно с нея.

И макар да знаеше, че ще й струва много усилия, не можеше да устои на предизвикателството. Защото наградата щеше да си заслужава.

Точно както той бе решил, че няма да се откаже от нея, сега и тя реши, че няма да го пусне да си отиде. Разбира се, той искаше само да я притежава, но тя имаше нещо много по-важно наум.

Горкият мъж! Почти го съжали. Почти! Но нямаше да покаже никаква милост, не и когато тя трябваше да направи важната крачка. Ако се наложеше щеше да промени всичко в него, за да го направи по-приемлив. Може би, засмя се тя и се завъртя из спалнята, с Божията воля щеше да успее.

Той бе разбойник и развратник, но тя реши, че отсега нататък щеше да е нейния разбойник и нейния развратник. Той щеше да бъде неин, и то по нейните правила, не по неговите. Да, обичаше този арогантен мъж, и ако трябваше щеше да преобърне небето и земята, за да открие начин и той да я обикне. О, колко заблуден бе той! Говореше за игри и правила! Карълайн се усмихна и отново едва не го съжали. Той бе невинният, не тя! Но просто не го бе разбрал… все още. Все пак, това въобще не бе игра.