Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rebellious Desire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 206 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Англия, 1802

Изстрел разцепи тишината и наруши спокойствието в преминаващата през английската провинция карета.

Карълайн Мари Ричмънд, братовчедка й Чарити и чернокожия им спътник, чуха шума едновременно. Чарити помисли, че е от гръмотевица и погледна през прозорчето. Тя се намръщи, объркано, защото небето бе синьо и лазурно, а денят бе прекрасен. Не видя нито един тъмен облак. Тъкмо щеше да изрази объркването си, когато братовчедка й я хвана за рамото и я дръпна навътре и двете се озоваха на пода на наетата карета.

Карълайн се притесняваше за безопасността на братовчедка си, затова измъкна от чантичката си пистолет със сребърен обков и перлени чирепи. Тя опита да прикрие с тялото си Чарити, когато изведнъж каретата спря рязко и отби встрани от пътя.

— Карълайн, какво правиш? — сърдитият въпрос дойде откъм пода.

— Това бяха изстрели — отговори Карълайн.

Бенджамин, който стоеше срещу господарката си, извади оръжието си и внимателно погледна през прозореца.

— Разбойници! — извика кочияша с подчертан ирландски акцент. — Най-добре изчакайте тук — добави той, докато се смъкваше от капарата, а после изчезна от погледа на Бен.

— Виждаш ли нещо? — попита Карълайн.

— Само коняря, който се скри в храстите — отговори чернокожият мъж, а в гласа му се четеше очевидно отвращение.

— Аз не виждам нищо — отбеляза недоволно Чарити. — Карълайн, моля те, махни си крака. Сигурно по целия гръб на роклята ми има отпечатъци от обувките ти — тя се пребори да се изправи и застана на колене. Бонето й се бе свлякло около врата й и висеше заплетено в обемните руси къдрици с вплетени розови и жълти панделки. Очилата й с телени рамки се бяха килнали на една страна на пълничкото й носле и тя присви съсредоточено очи, докато се опитваше да оправи външния си вид. — Наистина, Карълайн, иска ми се да не си толкова енергична в опитите си да ме защитиш — обяви тя. — О, Боже, изгубила съм едно от стъклата на очилата ми — нацупено се оплака. — Сигурно е накъде отдолу под роклята ми. Мислиш ли, че тези разбойници са се натъкнали на някой нещастен пътник?

Карълайн обмисли последната забележка на Чарити.

— От броя на изстрелите и реакцията на коняря ни, предполагам, че е точно така — отговори тя. Гласът й бе мек и спокоен, инстинктивна реакция срещу бърборенето на Чарити.

— Бенджамин? Моля те, отиди да нагледаш конете. Ако са се успокоили достатъчно, ще се промъкнем напред, за да помогнем.

Бенджамин кимна в съгласие и излезе навън. Когато се раздвижи, каретата се разтресе, а после трябваше да се завърти на една страна, за да може масивните му рамене да минат през тясната дървена вратичка. Вместо да отиде отпред, където бяха впрегнати наетите коне, той се насочи към задната част на каретата към двата арабски коня на Карълайн. Животните бяха доведени чак от Бостън като подарък за бащата на Карълайн, граф Бракстън.

Конете не бяха раздразнени повече от обикновено, но въпреки това Бенджамин им затананика някаква песничка на африканския диалект, който само Карълайн разбираше, и ги успокои напълно. После ги развърза и ги отведе до едната страна на каретата.

— Стой тук, Чарити — заповяда Карълайн. — И дръж главата си наведена, не се изправяй.

— Внимавай — каза Чарити, докато се качваше на седалката. После веднага показа глава през прозореца, напълно игнорирайки заповедта на Карълайн, за да види как Бенджамин вдига братовчедка й на гърба на черния жребец. — Бенджамин, и ти се пази — извика тя, когато огромния мъж се метна на нервната кобила.

Карълайн тръгна напред през дърветата, възнамерявайки да мине зад гърба на разбойниците, и да използва елемента на изненадата, който щеше да е на нейна страна. По броя на изстрелите предположи, че разбойниците са трима или четирима и не желаеше да се изправи пред тях, без да има поне едно предимство на своя страна.

Клоните на дърветата се закачаха в синьото й боне, затова тя бързо го свали и го пусна на земята. Гъстата й черна коса, с цвят на безлунна нощ, се измъкна от хлабавите шноли, с които бе вдигната и се изсипа на раменете й.

Гневните гласове накараха Карълайн и Бенджамин да спрат и да се скрият в храстите, където имаха добра видимост. От гледката, разкрила се пред нея, Карълайн я побиха тръпки.

Четирима едри мъже, всичките на коне, бяха обградили красива черна карета. Всички, освен един, бяха с маски. Пред погледа им се появи добре сложен джентълмен, който бавно слезе от каретата. Карълайн видя да се процежда кръв по краката на човека и едва не ахна от възмущение и жал.

Раненият джентълмен имаше руса коса и красиво лице, което сега бе пребледняло и сгърчено от болка. Карълайн го гледаше как слиза от каретата и се изправя пред разбойниците. Забеляза арогантния и презрителен поглед, който хвърли на нападателите, но изведнъж очите му се разшириха. Арогантността му изчезна и се замени от чист ужас. Карълайн веднага видя причината за тази драстична промяна в поведението на мъжа. Разбойникът, който не носеше маска, очевидно водача им, ако се съдеше по това, как другите го гледаха, бавно вдигна пистолета си. Бандитът без съмнение щеше да извърши безмилостно убийство.

— Той видя лицето ми — каза мъжът на хората си. — Няма друг изход. Ще трябва да умре.

Двама от разбойниците веднага кимнаха в съгласие, но третия се колебаеше. Карълайн не губи време да чака решението му. Прицели се внимателно и дръпна спусъка. Изстрелът й бе верен и точен, резултат от годините, през които бе живяла с четирима по-възрастни мъже, които настояваха да я научат да се защитава сама. Целта й бе ръката на главатаря, а викът му на болка бе наградата й.

Бенджамин й показа одобрението си, като й подаде своето оръжие и взе нейното. Карълайн стреля отново, ранявайки мъжа отляво на главатаря.

И тогава всичко свърши. Бандитите, крещейки обиди и закани, се втурнаха надолу по пътя.

Карълайн изчака, докато шума от конете им заглъхна и излезе от прикритието си. Когато стигна до джентълмена, бързо се плъзна на земята.

— Не мисля, че ще се върнат — каза тя меко. Все още държеше пистолета в ръка и бързо го прибра щом мъжа, виждайки го се дръпна назад.

Той бавно излезе от вцепенението си. Недоверчиви сини очи, съвсем леко по-тъмни от тези на Карълайн, съмнително се взряха в нея.

— Вие ли стреляхте по тях? Изстрелите…

— Да, аз стрелях. Бенджамин — добави тя, посочвайки към гиганта, който стоеше — също помогна.

Джентълменът отклони поглед от Карълайн и повдигна глава към приятеля й. Но реакцията му към чернокожия я разтревожи. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Тя реши, че обърканото му изражение е заради страха и болката от раната.

— Ако не бях използвала оръжията си, сега щяхте да сте мъртъв.

След като изрече, безспорния според нея факт, Карълайн се обърна към Бенджамин и му подаде юздите на жребеца си.

— Върни се при каретата и кажи на Чарити какво се случи. Сигурно вече се е поболяла от притеснение.

Бенджамин кимна и се отдалечи.

— За всеки случай донеси още барут — извика Карълайн след него, — също и чантата с медицински принадлежности на Чарити.

Тогава насочи отново вниманието си към непознатия и попита.

— Можете ли да се качите отново в каретата си? Там ще ви е много по-удобно, докато преглеждам раната ви.

Мъжът кимна и бавно се заизкачва по стъпалата, за да седне в каретата. Той залитна назад и за малко щеше да падне по гръб, но Карълайн бе точно зад него и го подпря с ръце.

Когато го настани на плюшените виненочервени седалки, тя коленичи на пода между разтворените му крака. Изведнъж се почувства засрамена, защото раната бе на доста деликатно място. Бузите й пламнаха от интимната поза, в която бе. Поколеба се точно как трябва да процедира, когато струя топла кръв обагри в червено бричовете от еленова кожа, зад коляното на мъжа.

— Малко е неудобно — прошепна той. В гласа му се четеше повече болка, отколкото срам, и Карълайн го съжали.

Раната бе точно там, където се съединяваха краката му, от вътрешната страна на лявото му бедро.

— Имали сте късмет — прошепна. — Куршумът е излязъл, без да засегне нещо важно. Ако мога само да скъсам част от плата, предполагам, че…

— Ще ги съсипете — изкрещя мъжът, щом чу предложението й и тя се облегна назад, за да го погледне.

— Ботушите ми! Ще погледнете ли ботушите ми!

Според преценката й, той изпадаше в истерия.

— Нищо им няма — каза му с тих глас. — Мога ли да скъсам бричовете ви, само мъничко?

Мъжът пое дълбоко дъх, погледна към небето и кимна кратко.

— Ако се налага — отстъпи той.

Карълайн кимна и бързо издърпа малка кама от канията, завързана за глезена й.

Джентълменът я погледна и за пръв път се усмихна.

— Винаги ли пътувате толкова добре въоръжена, мадам?

— Там, откъдето идваме, трябва да се взимат всякакви мерки за безопасност — обясни Карълайн.

Беше й много трудно да прокара острието по бричовете, за да ги разреже. Материята сякаш бе прилепнала като втора кожа и Карълайн си помисли, че сигурно му е невероятно неудобно дори когато е седнал. Работеше внимателно. Най-после успя да среже плата в основата на крака му и започна да го разкъсва, докато не видя розовата плът под панталона.

Джентълменът улови странния акцент в говора на жената, коленичила между краката му, и разпозна американския диалект в дрезгавия й глас.

— А, вие сте от Колониите! Много диво място, доколкото съм чувал — той се задъха, когато Карълайн започна да разглежда раната и продължи. — Нищо чудно, че носите със себе си цял арсенал.

Тя погледна нагоре към непознатия, изненадана, че е разпознал от къде е само по речта й, и отговори.

— Истина е, от Колониите съм, но не за това нося оръжие, господине. Въобще не е заради това — добави тя с енергично кимване. — Тъкмо пристигам от Лондон.

— Лондон ли? — непознатият отново я погледна объркано.

— Именно. Чухме истории за неприятностите, на които може да се натъкнем там. Защото историите за грабежите и убийствата достигнаха чак до Бостън. Лондон е бърлога на упадъка и корупцията, не мислите ли? Братовчедка ми и аз обещахме, че ще вземем всички предпазни мерки. И имаше полза, като се има предвид на какво попаднахме още през първия ден на пристигането ни.

— Ха, чувал съм съвсем същата история за Колониите — отговори джентълменът със сумтене. — Лондон е много по-цивилизовано място, мила моя заблудена госпожо.

Според Карълайн тона му прозвуча доста снизходително. Странно, но това не я отблъсна.

— Защитавате дома си и предполагам, че това ви прави чест — въздъхна тя. После насочи отново вниманието си към крака му, преди да успее да й отговори и добави: — Бихте ли махнали шалчето си, ако обичате?

— Прощавайте? — отвърна непознатият. При всяка дума хапеше долната си устна и Карълайн подозираше, че болката му се е засилила.

— Трябва ми нещо, с което да спра кръвотечението — обясни тя.

— Ако някой научи за това, ще бъде адски унизително… да ме прострелят на толкова деликатно място и на една дама да й се налага да ме види така, и да използва шалчето ми за… Мили Боже, прекалено много е, прекалено много.

— Не се притеснявайте за шалчето — каза Карълайн и сниши гласа си, сякаш утешаваше дете. — Ще използвам парче от фустата си.

Джентълменът все още я гледаше с див поглед и защитаваше безценното си шалче от нея. Карълайн се насили да изглежда състрадателна.

— И обещавам да не кажа на никого за този неудобен инцидент. А и дори не знам името ви! Виждате ли, колко е просто? За сега ще ви наричам… мистър Джордж, като краля ви. Така съгласен ли сте?

Недоволният поглед, който й хвърли мъжа, доказа на Карълайн, че въобще не е съгласен. Тя го погледна, озадачена за миг и после реши, че е разбрала, защо не одобри избора й.

— Разбира се, след като краля ви е неразположен, може би е по-добре да се спрем на друго име. Смит е добре, нали? Какво ще кажете за Харолд Смит?

Мъжът кимна и въздъхна продължително.

— Добре — каза Карълайн. Тя потупа коляното си и слезе от каретата, късайки чевръсто дълга лента плат от фустата си.

Шум от приближаващ ездач я обезпокои. Тя застина неподвижно, осъзнавайки, че звука идваше от север, противоположната посока, в която се намираха Бенджамин и каретата й. Да не би някой от бандитите да се връщаше?

— Подайте ми пистолета, мистър Смит — заповяда тя и бързо намести камата си в скритата ножница и хвърли ивицата от фустата си през отворения прозорец.

— Но той е празен — възрази мъжът, а в гласа му се четеше колко много е паникьосан.

Карълайн усети, че същата паника се опитва да завладее и нея. Трябваше да се пребори с желанието да повдигне полите си и да хукне, за да повика помощ. Не можеше да постъпи толкова страхливо, защото в противен случай щеше да се наложи да остави ранения мъж беззащитен.

— Пистолетът може да е празен, но само вие и аз знаем това — настоя Карълайн с фалшива самоувереност.

Тя взе оръжието, което й подадоха през прозореца, пое дълбоко дъх, издиша бавно, и бързо се помоли и Бенджамин да е чул приближаващата заплаха. Боже, как й се искаше ръцете й да не трепереха толкова силно!

Най-после зад завоя се показаха конят и ездачът. Карълайн се фокусира върху животното, грамадно, черно чудовище, поне три педи по-високо от нейния арабски жребец. В главата й се зароди безумната мисъл, че може да я стъпче до смърт, и почувства как земята трепери под краката й. Тя хвана здраво пистолета, въпреки че отстъпи крачка назад, и колкото и да бе опасно, трябваше да затвори очи, защото я обгърна облак прах, щом ездача стигна до нея и принуди коня си да спре.

Карълайн избърса с ръка очите си и чак тогава ги отвори. Тя отмести поглед от прекрасния звяр и погледна към джентълмена, който го яздеше, за да види, че пистолета му е насочен към нея. Поразителното животно и оръжието бяха прекалено заплашителни, затова Карълайн прехвърли вниманието си към ездача.

Но това бе грешка. Грамадният мъж, който гледаше надолу към нея, бе много по страшен от коня или оръжието. Падащата на челото му светло кестенява коса изобщо не смекчаваше грубо изсечените му черти. Челюстта и носът му, бяха ясно очертани, а в златистокафявите му очи, в които не се четеше нито капчица благост или разбиране, я пронизваха със златистия си взор. Тя си помисли, че смръщеното му изражение може да я изпепели на място.

Но не смяташе да му го позволи. Тя погледна арогантния мъж, стараейки се да не мигне, докато държи погледа му.

Джаред Маркъс Бентън, четвъртия херцог на Брадфорд не можеше да повярва на очите си. Той успокои жребеца си, докато гледаше към прелестното видение пред себе си. Синеоката красавица бе насочила пистолета си право към сърцето му. Цялата ситуация бе трудна за преглъщане.

— Какво се е случило тук? — гласът му прозвуча толкова силно, че жребеца му подскочи в отговор. Мъжът веднага укроти животното с едно бързо и силно стисване на краката си. — Спокойно Рилайънс[1] — рязко изръмжа той. Въпреки това смекчи командата си, като потупа коня по врата. Нежното отношение към животното бе в пълно противоречие със суровото изражение на лицето му.

Той не откъсваше поглед от нея и Карълайн си помисли, че вероятно щеше да е по-добре, ако наистина се бе върнал един от бандитите. Страхуваше се, че непознатия веднага ще усети, блъфа й.

Къде се бави Бенджамин, запита се обезумяла Карълайн. Със сигурност бе чул конския тропот. А и земята все още трепереше, нали? Или може би не земята, а краката й трепереха?

Господи, трябваше да се вземе в ръце!

— Кажете ми, какво се е случило тук? — отново нареди той. Грубият му глас вледени Карълайн, но тя не помръдна. Нито му отговори, защото се боеше, че по гласа й ще разбере, колко много се страхува. А това щеше да му даде предимство над нея. Тя стисна по-здраво пистолета и се опита да успокои препускащото си сърце.

Брадфорд бързо се огледа наоколо. Любимата му карета, която бе заел на най-добрия си приятел за две седмици, стоеше встрани от пътя с няколко дупки от куршуми в стените. Долови някакво движение вътре и забеляза гъстата рошава и руса коса на приятеля си. Брадфорд въздъхна облекчено. Приятелят му бе добре.

Инстинктивно усещаше, че жената, застанала толкова наперено пред него, не е отговорна за случилото се тук. Видя я, че трепери и се възползва от положението.

— Пуснете оръжието — не беше молба. Херцогът на Брадфорд много рядко, молеше за нещо. Той заповядваше. И обикновено получаваше това, което желаеше.

Брадфорд беше принуден да признае, че това не може да се причисли към обичайните обстоятелства, защото оперената млада жена продължи да се взира в него, напълно игнорирайки заповедта му.

Карълайн се опита да не трепери, докато гледаше как мъжа се извисява над нея като гръмоносен облак. Силата обгръщаше намръщения мъж като зимна пелерина и тя се уплаши от реакцията си на мощното му присъствие. Все пак той бе само мъж. Поклати глава и опита да прочисти мислите си. Непознатият изглеждаше арогантен и надут и съдейки по външния му вид, можеше да разпознае, че е заможен. Жакетът му бе в богат, бургундско червен цвят и изглеждаше добре изработен, също като връхното зелено сако на мистър Смит. Златистите му бричове бяха също толкова модерни и стояха плътно опънати по бедрата му, откроявайки всеки стегнат мускул. Хесенските му ботуши бяха лъснати до блясък и безочливият мъж беше сложил и шалче в същия цвят.

Карълайн си спомни за ранения мъж и притеснението му, че някой от познатите му може да разбере за неудобното нещастие, което го бе сполетяло и си напомни, че му е обещала да не казва на никого. Непознатият срещу нея, определено изглеждаше от типа, който с охота разпространява разни истории. Затова щеше да е най-добре да го отпрати да си върви.

— Мадам, да не би да сте глуха? Казах ви да свалите пистолета — нямаше намерение да й крещи, но се почувства застрашен от начина, по който бе насочила оръжието си към него, и призна пред себе си, че изпитва смущение от открито предизвикателния й поглед и необикновеният цвят на очите й.

— Вие свалете пистолета си — най-после проговори Карълайн. Зарадва се, че гласът й не потрепери и дори си помисли, че прозвуча почти толкова сърдито, колкото и неговият. Макар и незначителна, това си бе победа.

Карълайн стоеше с гръб към каретата и не видя как раненият мъж поздравява непознатия, който се опитваше да я изплаши до смърт.

Брадфорд отговори с едно кратко кимване. Едната му вежда се повдигна в мълчалив въпрос към приятеля му и изведнъж погледа му вече не изглеждаше толкова циничен. Внезапно сякаш черния облак над нея се разсея и Карълайн остана учудена от бързината, с която тъмната аура около мъжа сякаш се изпари.

Тя не отдели повече време да мисли върху странното поведение на противника си.

— Предполагам, че сме в едно и също положение — каза той с дълбок, плътен глас. — Или и двамата ще стреляме?

Въобще не й беше забавно. Видя как ъгълчетата на устните му леко се повдигат нагоре и по гръбнака й пробяга тръпка. Как смееше да изглежда така отегчен и развеселен, докато тя се чувстваше толкова изплашена.

— Вие ще свалите оръжието си — каза Карълайн с мил глас. — И няма да ви застрелям.

Брадфорд игнорира заповедта и заплахата й и продължи да я изучава мързеливо, без да спира да гали врата на жребеца си. Беше очевидно, че държи на животното и Карълайн изведнъж осъзна, че притежава друго оръжие срещу него.

Той, разбира се, нямаше да се предаде. Не би се предал пред една жена! Само преди миг Брадфорд бе видял как опонентката му потръпва и знаеше, че е просто въпрос на време напълно да рухне. Неохотно призна, че е доста смела, нещо, което не бе срещал досега в друга жена. Но въпреки това, смела или не, тя все още си оставаше жена, и тази причина я поставяше на по-ниско ниво от него. По начало, жените са еднакви: те бяха…

— Няма да ви застрелям, но ще раня коня ви.

Блъфът й подейства. Мъжът едва не падна от гърба на жребеца си.

— Няма да посмеете! — изкрещя той, напълно разярен.

В отговор Карълайн насочи празния пистолет надолу, така че да се озове на нивото на главата на коня.

— Брадфорд? — гласът, идващ от вътрешността на каретата попречи на херцога да скочи от коня и да удуши жената.

— Мистър Смит? Познавате ли този мъж? — извика Карълайн. Тя не сваляше поглед от ядосания непознат, който в момента слизаше от коня и със задоволство забеляза как пъха пистолета в колана на кръста си. Заля я вълна от облекчение. Все пак не бе толкова трудно да го разубеди. Ако този англичанин бе типичен пример за хората тук, то Карълайн щеше да се съгласи, че братовчедка й сигурно е права. Вероятно всички мъже тук бяха контета.

Брадфорд се обърна към Карълайн и прекъсна мислите й.

— Един джентълмен никога не би…

В момента, в който го каза, разбра колко абсурдно звучи.

— Никога не съм смятала, че съм джентълмен — отвърна Карълайн, без да осъзнава, че той няма намерение да завърши мисълта си.

Мистър Смит показа главата си през прозореца и изохка тихо заради болката, която му причини движението.

— Пистолетът й е празен, човече. Не се ядосвай! Конят ти е в безопасност — сега в гласа му се четеше потиснат смях и Карълайн не се сдържа и също се усмихна.

Брадфорд изведнъж остана заслепен от красивата усмивка на жената, в чиито очи блестяха закачливи искри.

— Определено е лесно човек да ви убеди — отбеляза Карълайн. И веднага й се прииска да си бе държала езика зад зъбите, защото сега мъжът имаше преимущество над нея, долавяйки безпокойството в гласа й. А и не се усмихна на шегата й. Очевидно страдаше от липса на хумор, реши тя, докато отстъпваше назад.

Намръщеното му лице нямаше нужда от обяснение. Нито грамадният му ръст. Беше прекалено висок и прекалено широкоплещест за нейния вкус. Той беше почти толкова грамаден, колкото и Бенджамин, когото Карълайн забеляза с облекчение, да се промъква безшумно зад гърба на непознатия.

— Щяхте ли да застреляте коня ми, ако пистолетът ви бе зареден? — той се бе поуспокоил и само по лекото потръпване на мускула в основата на челюстта му можеше да се познае, че е бил ядосан, затова Карълайн свали пистолета и му отговори.

— Разбира се, че не. Прекалено красив е, за да бъде убит. От друга страна вие…

Брадфорд чу хрущящ звук зад гърба си и когато се обърна се озова очи в очи с Бенджамин. Двамата се наблюдаваха няколко дълги секунди и Карълайн осъзна, че непознатият въобще не е изплашен от присъствието на приятеля й. За разлика от реакцията на мистър Смит, този мъж изглеждаше просто любопитен.

— Ще ми дадеш ли лекарствата, Бенджамин? Не се тревожи за него — добави тя, като посочи към мъжа. — Изглежда, че е приятел на мистър Смит.

— Мистър Смит? — попита Брадфорд и се обърна към мъжа, който му се усмихваше през прозореца на каретата.

— Днес той е Харолд Смит — обясни Карълайн. — Не желае да знам истинското му име, защото се намира в доста смущаващо положение. Предложих му да го наричам Джордж, като краля ви, но той веднага се противопостави, затова го наричам Харолд.

Чарити избра точно този момент да изскочи на пътя. Тичаше към тях с вдигната над стройните си глезени дълга пола. Карълайн се зарадва на прекъсването, защото намръщения Брадфорд се загледа в нея по много смущаващ начин. Дали всички англичани изглеждаха толкова объркани през по-голямата част от времето?

— Карълайн! Конярят отказа да излезе от гората — Чарити се втурна към нея, като едва си поемаше дъх. Спря за миг, за да се усмихне на Бенджамин, преди да погледне Брадфорд и да го подмине насочвайки се към мъжа, надничащ през прозореца на каретата.

— Опасността отмина ли? Конярят обеща да се върне при каретата, ако отида и му кажа, че всичко е наред — обясни тя. — Карълайн, наистина трябва веднага да обърнем и да се върнем в Лондон. Знам, че аз настоявах да отидем в провинциално имение на семейството ти, но сега разбирам колко глупаво е било предложението ми. Братовчедке, ти беше права! Ще останем в градската къща на баща ти и ще му изпратим съобщение.

Чарити, която не спираше да бърбори, заприлича на Брадфорд на ходещ тайфун. Вниманието му се насочваше ту към едната, ту към другата дама и му беше все по-трудно да повярва, че двете имаха роднинска връзка. Различаваха се както по външен вид, така и по държание. Чарити беше дребничка, около метър и шестдесет по преценка на Брадфорд, с буйни златисти къдрици и лешникови очи, които блестяха палаво. Карълайн бе с десет сантиметра по-висока от братовчедка си, с черна коса и гъсти тъмни мигли, които обримчваха най-красивите, ясно сини очи, които бе виждал. И двете бяха стройни. Но докато Чарити беше просто хубавка, братовчедка й бе забележително красива.

Разликите не бяха само във външния им вид. Малката блондинка изглеждаше доста вятърничава, а в погледа й липсваше каквато и да е сдържаност и концентрация. Дори не бе посмяла да го погледне в очите, което според него, означаваше, че е страхлива.

Карълайн от друга страна, се държеше много уверено и гледаше прямо и открито. Почти успя да задържи погледа му, вместо да извърне очи. Двете братовчедки бяха пълни противоположности и Брадфорд си призна, че противоположностите винаги са го очаровали и интригували.

— Мистър Смит, това е Чарити — каза Карълайн и се усмихна към братовчедка си. Съзнателно игнорира Брадфорд и за да успокои съвестта си, си каза, че го прави, защото мъжът й се намръщи.

Чарити побърза да се приближи до прозореца на каретата, повдигна се на пръсти и опита да надникне вътре.

— Бенджамин ми каза, че сте ранен! Горкият човек! Вече по-добре ли се чувствате? — тя се усмихна, чакайки отговора му, докато ранения джентълмен се опитваше да се покрие с нещо. — Братовчедка съм на Карълайн, но толкова дълго сме живели заедно, че сякаш сме сестри, а и сме почти на една и съща възраст. Аз съм само с шест месеца по-възрастна — след като даде това обяснение, тя се обърна, за да се усмихне на Карълайн и две трапчинки цъфнаха на бузите й. — Къде е кочияшът на джентълмена? Мислиш ли, че той също се крие в гората? Предполагам, че някой трябва да го потърси наоколо.

— Да — отвърна братовчедка й. — Това е блестяща идея. Защо ти и Бенджамин не го потърсите, докато аз превържа крака на мистър Смит?

— О, къде ми е възпитанието? Всички трябва да се представим един на друг, въпреки че обстоятелствата са доста необикновени и е трудно да разберем, как е най-удачно да се държим в подобно положение.

— Не! — викът прозвучал от вътрешността бе толкова силен, че би могъл да строши колелата на каретата.

— Мистър Смит предпочита да запази анонимност — обясни внимателно Карълайн. — И ти трябва да обещаеш, както направих и аз, че ще забравиш за този инцидент — тя дръпна братовчедка си настрани и й прошепна: — Мъжът е невероятно засрамен. Знаеш ги какви са англичаните — добави тихо.

Брадфорд бе достатъчно близо, за да чуе думите й. Смяташе да попита Карълайн, какво точно има предвид с последната си забележка, когато Чарити каза:

— Срамува се, защото е ранен? Колко странно. Раната сериозна ли е?

— Не — отговори й Карълайн. — Изглеждаше така на пръв поглед, защото имаше много кръв, но всъщност проблемът е, че е на много неудобно място — довърши тя.

— О, Боже — възкликна Чарити в изблик на симпатия. Тя отново погледна към мъжа във вътрешната част на каретата и се обърна към Карълайн: — Неудобно място, казваш?

— Да — повтори Карълайн. Знаеше, че братовчедка й изгаря от любопитство, но за да не нарани чувствата на мистър Смит, не й каза нищо повече. — Колкото по-скоро свършим и потеглим, толкова по-добре.

— Защо?

— Защото той се притеснява изключително много от раната си — обясни Карълайн, като остави братовчедка си, да усети раздразнението й. Не беше казала цялата истина на Чарити, призна пред себе си. Искаше да побърза заради арогантния приятел на мистър Смит. Колкото по-скоро се отдалечеше от него, толкова по-добре. Мъжът я бе уплашил по необичаен, дразнещ начин, но Карълайн не се интересуваше особено от това.

— Той конте ли е? — попита шепнешком Чарити, за да не обиди мъжа.

Карълайн не й отговори. Тя повика Бенджамин и взе от ръцете му чантата с медицински принадлежности. Качи се отново в каретата и се обърна към мистър Смит.

— Не се притеснявайте заради Чарити. Не си носи очилата и едва вижда без тях.

Бенджамин чу обяснението й и предложи ръка на братовчедка й. Когато тя не се помръдна, той хвана ръката й и я отведе настрани. Брадфорд ги наблюдаваше и се опитваше да разбере какво става.

— Можеш поне да влезеш и да видиш как съм — извика мистър Смит към приятеля си.

Брадфорд кимна и заобиколи каретата.

— Има само няколко човека, на които бих се доверил, че ще запазят срамът ми в тайна и Брадфорд е един от тях — обясни той на Карълайн.

Тя не каза нищо. Погледна към раната и забеляза, че все още кърви доста силно.

— Имате ли някакъв алкохол? — попита тя, игнорирайки присъствието на Брадфорд, който се вмъкна вътре и седна срещу мистър Смит.

Каретата бе значително по-голяма от тази, която бе наела Карълайн. Все пак, когато мъжа се настани докосна с крак рамото й, защото бе коленичила пред мистър Смит. Беше неуместно от нейна страна да предположи, че ще изчака отвън, докато тя почисти и превърже раната. Приятелят му го бе поканил да влезе, но все пак се бе надявала да не го стори.

— Имам малко бренди — отговори мъжът, откъсвайки я от мислите й. — Смятате ли, че силното питие ще помогне? — попита я и извади малка сива манерка от джоба на сакото си.

— Ако е останало нещо — отговори Карълайн. — Ще сипя малко върху раната, преди да я превържа. Майка ми винаги е казвала, че спиртът предотвратява инфекциите — обясни тя. Не му каза, че майка й не е сигурна дали тази теория действа, но въпреки това я практикува често, защото бе на мнение, че дори и да не помогне, няма да нанесе и вреда. — Ще щипе доста и ако искате да крещите, нямам нищо против.

— Няма да издам и звук, мадам, и е невероятно обидно от ваша страна да мислите, че бих го направил — каза възмутено мъжа, секунда преди течността да изгори раната му. В същия миг изкрещя силно в протест и едва не падна от седалката.

Брадфорд се чувстваше напълно безпомощен и изпълнен със съчувствие.

Карълайн взе малко от някакъв жълт прах, който миришеше на застояла вода и мокри листа и го поръси върху цялата рана. После посегна към дългото парче лен, което бе откъснала от фустата си и започна да превързва раната с цялата бързина и вещина, на която бе способна.

— Лекарството ще направи раната безчувствена и ще я затвори — каза му тя мило.

Брадфорд бе пленен от нежния й чувствен глас. За един кратък миг си пожела да заеме мястото на приятеля си и поклати глава, учуден от глупавото хрумване. Какво му ставаше? Почувства се замаян и объркан. Беше много странна реакция, която никога не бе изпитвал към друга жена и това въобще не му допадна. Тя предизвикваше самоконтрола му. Господ му бе свидетел, реакцията му към това чернокосо момиче го изплаши и Брадфорд се почувства така, сякаш бе тромав ученик, който не знае какво да прави.

— Показах се като страхливец като изпищях така — прошепна мистър Смит. Попи потта от челото си с малка квадратна кърпичка и затвори очи. — Майка ви е дивачка, щом използва подобни методи за лекуване.

Брадфорд видя страданието, изписано на лицето на приятеля си и като знаеше колко му е трудно да признае недостатъците си, реши да не го успокоява, защото бе сигурен, че това ще утежни положението.

— Мистър Смит, та вие едва издадохте звук — опроверга го твърдо Карълайн. Тя го погали по коляното и погледна нагоре към лицето му. — Бяхте много смел. Начинът, по който се изправихте пред разбойниците бе много впечатляващ — Карълайн забеляза, че похвалите й имаха ефект. Накъсаното му дишане се позабави. — Държахте се безстрашно и няма от какво да се притеснявате. И дори ще ви простя, че нарекохте майка ми дивачка — добави с нежна усмивка.

— Бях доста смел пред бандитите — съгласи се мистър Смит. — И естествено съм много благодарен за разбирането ви.

— Разбира се, че сте — отвърна Карълайн. — Трябва да сте много горд с действията си. Не сте ли съгласен, мистър Брадфорд?

— Разбира се — отвърна веднага той, невероятно доволен, че най-после го включиха в разговора.

Мистър Смит изгрухтя от удоволствие.

— Единственият страхливец тук е ирландския кочияш, който наех — обясни Карълайн, докато наместваше превръзката около крака на мистър Смит.

— Не харесвате ли ирландците? — попита лениво Брадфорд. Беше заинтригуван от разпаления й тон.

Карълайн го погледна, с блеснали от гняв очи и Брадфорд се зачуди, дали и в любовта влага толкова плам, колкото в яростта си. След миг побърза да изтика нелепата мисъл назад в съзнанието си.

— Ирландците, които съм срещала, до един бяха мошеници — призна Карълайн. — Мама винаги казва, че трябва да съм по-либерална в разбиранията си, но открих, че не мога.

Тя въздъхна и се върна към заниманието си.

— Веднъж, когато бях много млада, ме нападнаха трима ирландци и ако Бенджамин не се бе намесил, не знам какво щеше да се случи. Едва ли щях да съм тук, за да разказвам.

— Не мога да си представя, че някой би могъл да ви нарани — намеси се мистър Смит.

Прозвуча й като комплимент и Карълайн го прие като такъв.

— По онова време не знаех как да се защитя сама. Братовчедите ми бяха доста разстроени от инцидента и от онзи ден насам, всички те се заеха със задачата да ме научат да се защитавам сама.

— Тя е ходещ арсенал — мистър Смит довери на приятеля си. — Каза ми, че така се е защитавала в Лондон.

— Да не би отново да започвате спора за небезизвестните Колонии и срамният ви Лондон, мистър Смит? — весело прозвуча гласа на Карълайн. Тя се стараеше да отвлече вниманието му от болката. И с нежно, уверено движение, омотаваше превръзката стегнато около крака му.

Постепенно болката, изписала се на лицето на мистър Смит, започна да изчезва.

— Вече се чувствам много по-добре. Дължа ви живота си, скъпа лейди.

Карълайн се направи, че не е чула комплимента и побърза да смени темата на разговора. Винаги се чувстваше неудобно, когато някой я хвалеше.

— До две седмици ще можете да танцувате — обеща тя. — Смятате ли да участвате в събитията по време на сезона? Вие, както се казва, принадлежите ли към висшето общество?

Невинният въпрос накара мистър Смит да се закашля. Звучеше така сякаш нещо му е заседнало на гърлото. Карълайн го наблюдава няколко секунди и се обърна към Брадфорд. Видя веселието в погледа му и си помисли, че искриците в ъгълчетата на очите му го правят доста привлекателен. Тя търпеливо го зачака да й отговори, защото мистър Смит, който продължаваше да кашля и да се задъхва, явно не можеше да го стори.

Брадфорд не беше конте, помисли си тя, докато чакаше отговора му. Всъщност леко бе разочарована, че трябваше да го признае дори и пред себе си. Не, той ни най-малко не приличаше на мистър Смит. Разбира се, облеклото им бе от един и същ тип, но Карълайн не мислеше, че Брадфорд носи дантелена кърпичка, като приятеля си. Също така бе сигурна, че кожата на бедрата му едва ли ще е мека като бебешко дупе. Не, вероятно е жилава и… твърда. Изглеждаше много по-мускулест от мистър Смит. А по тялото му нямаше и грам тлъстинка. Представи си, че дори само с теглото си може да победи всеки изпречил се на пътя му. Как ли би се държал в присъствието на жена? Карълайн почувства как бузите й се зачервяват от смущаващите мисли, завихрили се в ума й. Какво й ставаше? Да се опитва да си представя мъжа без дрехи, да се чуди как ли докосва жените. Господи, беше направо немислимо!

Брадфорд видя красиво порозовелите й скули и реши, че сигурно е помислила думите на приятеля му за подигравка. Затова веднага й отговори.

— Наистина принадлежим към висшето общество, но мистър Смит посещава много повече събирания, отколкото аз — не сметна за нужно да добави, че вече нямаше никакво намерение да посещава баловете и всякакъв вид прояви на висшето общество и осъзна, че търпението му бързо се изчерпва. Вместо да изкаже гласно чувствата си, той попита: — Споменахте, че възнамерявате да посетите баща си? До сега в Колониите ли сте живели? С майка си?

Брадфорд искаше да научи, колкото се може повече за Карълайн. Отказа да признае неочаквания си интерес към нея и предпочете да събере възможно най-много информация, преструвайки се дори пред себе си, че го прави само от любопитство и нищо повече.

Карълайн се намръщи. Щеше да е грубо да не отговори на толкова вежливо зададените въпроси, макар да осъзна, че няма желание да му казва абсолютно нищо за себе си. Ако не се случеше нещо непредвидено, тя смяташе да остане в Лондон само за кратко и не възнамеряваше да завързва приятелство с англичаните. Въпреки това нямаше как да се измъкне от любопитните погледи на двамата мъже. Трябваше да каже нещо.

— Майка ми е мъртва от много години — най-после каза тя. — Преместих се в Бостън, когато бях много малка. Леля ми и чичо ми ме отгледаха и винаги съм наричала леля си „мама“. Все пак, тя се грижеше за мен. И така ми бе по-лесно… да се приспособя — отвърна тя и небрежно сви рамене.

— Дълго ли ще останете в Лондон? — попита Брадфорд. Той се наведе напред, слагайки големите си длани на коленете, очевидно заинтересован да чуе отговора й.

— Чарити би искала да посети няколко бала, докато сме тук — отговори тя, избягвайки прекия отговор.

Брадфорд се намръщи на начина, по който заобиколи въпроса му и каза:

— Сезонът скоро ще започне. Предполагам очаквате това приключение с нетърпение? — едва успя да потисне сарказма в гласа си, защото не искаше да разбие невинните й очаквания. Все пак тя бе жена и сигурно нямаше търпение да се впусне в забавленията, които предлагаше лондонския сезон.

— Приключение? Не мисля за него точно така. Но съм сигурна, че Чарити ще се наслади много на баловете — отговори Карълайн.

Тя се мръщеше срещу него и Брадфорд бе пленен от погледа й, в който се четеше такава сила, че можеше да накара всеки мъж да започне да заеква и да загуби нишката на мислите си. Разбира се, напомни си той, докато се опитваше да си спомни за какво говореха, че е виждал прекалено много, наистина невероятно много, за да се хване на каквито и да е хитрости. Въпреки това, бе доста обезпокоен от странната си реакция към нея. Господи, никога не се бе чувствал толкова запленен и толкова силно заинтригуван от някоя друга жена. Какво, по дяволите, му ставаше? Сигурно е от горещината, каза си той, в същия миг, в който се закле, докато погледа й бе прикован в неговия, че ще научи всичко за жената, която бе коленичила пред него. Тя излъчваше такава невинност и обещание за истинска топлота към всеки мъж, който прекалено дълго е бил прикован в лед.

Магията, която държеше Карълайн в плен на тъмния му поглед бе разрушена, когато мистър Смит се покашля, за да прочисти гърлото си и попита:

— Нямате намерение да участвате в сезона, нали? — Карълайн си помисли, че дори той се учуди от въпроса, който й зададе.

— Все още не съм решила — отговори тя. След това се усмихна и добави: — Чували сме толкова много истории! Че висшето общество е раздразнителна затворена група и човек винаги трябва да се държи невероятно възпитано покрай тях. Чарити се притеснява, че още първата вечер, когато се появи в обществото може да направи нещо, с което да посрами баща ми. Виждате ли, тя много държи да бъде възпитана.

Гласът й звучеше странно и Брадфорд стана още по-любопитен.

Мистър Смит се обади.

— Предполагам, че цял Лондон ще говори за вас — тонът му бе самодоволен и арогантен.

Смяташе, че й прави комплимент и бе объркан, когато Карълайн кимна и се намръщи насреща му.

— Точно от това Чарити се страхува най-много. Бои се, че ще направя нещо невероятно ужасно и цял Лондон ще научи за това. Виждате ли, много рядко се държа възпитано, каквото и да правя. Майка ми казваше, че съм истинска разбойничка. И се страхувам, че е права — докато говореше за характера си, гласът й звучеше извънредно примирено.

— Не, не. Не разбрахте какво исках да кажа — запротестира мистър Смит, развявайки носната си кърпичка. — Исках да кажа, че висшето общество ще ви приеме с отворени обятия. Предвиждам го.

— Много сте мил — прошепна Карълайн. — Но тая много малка надежда за това. Просто не пасвам, както казвате вие англичаните, затова ще се върна в Бостън. И няма значение, че ще бъда отхвърлена от самия Пумер.

— Пумер? — в един глас попитаха Брадфорд и мистър Смит.

— Плумер или Брумер — отвърна Карълайн и сви рамене. — Мистър Смит, бихте ли си помръднали леко крака, за да хвана края на превръзката. Така, сега мога да продължа.

— Да не би да имате предвид Брюмел? Контето Брюмел? — попита Брадфорд, а в гласа му се долавяше прикрит смях.

— Да, предполагам, че така се изговаря името. Преди да напуснем Лондон, мисис Мейбъри ни каза, че този Брюмел определя тона на обществото, но естествено вие сигурно го знаете. Мисис Мейбъри, тъкмо бе пристигнала в Колониите, когато тръгнахме, затова смятаме, че историята й е правдоподобна.

— И какво точно ви разказа? — попита Брадфорд.

— Че ако Брюмел реши да обърне гръб на една дама, все едно е влязла в манастир. Сезонът й е съсипан и тя ще се прибере у дома в немилост. Можете ли да си представите, един човек да притежава подобна мощ? — тя отправи въпроса си към Брадфорд и погледна нагоре към него. И веднага си пожела да не го бе правила. Разбира се, че можеше да си представи подобна мощ, каза си. Сигурно именно този мъж я е изобретил. Въздъхна разсеяно и отмести погледа си от него.

Близостта на Брадфорд започваше да я дразни. Погледна към мистър Смит и видя измъченото му изражение.

— О, да не би да направих превръзката прекалено стегната?

— Н-не, добре е — заекна той.

— Искам да разберете, че въобще не ме интересува дали Брюмел ще ми обърне гръб или не. Лондон изобщо не е моя мечта. Въпреки това се притеснявам, че Чарити ще бъде засегната от поведението ми и вероятно ще бъде наранена, а аз не искам да я видя унизена. Да, за това се притеснявам.

— Имам чувството, че контето Брюмел не би отхвърлил нито вас, нито братовчедка ви — предвиди Брадфорд.

— Прекалено красива сте, за да ви обърнат гръб — възкликна мистър Смит.

— Това, че съм привлекателна, няма нищо общо с това, дали ще бъда приета. Важно е какво носим вътре в себе си — замислено каза Карълайн.

— Освен този благороден факт, чувал съм, че цени извънредно много сивите си любимци — каза Брадфорд сухо.

— Сивите? — попита Карълайн, очевидно объркана.

— Конете му — отговори Брадфорд. — Не се и съмнявам, че ще ги застреляте, ако посмее да обърне гръб на вас или братовчедка ви — въпреки че изражението му бе сериозно, погледът му бе топъл и леко подигравателен.

— Никога не бих го направила! — възкликна тя.

Тогава й се усмихна и Карълайн поклати глава.

— Вие се шегувате с мен — обвини го тя. — Така — каза и се обърна към мистър Смит, — свърших. Задръжте тези лекарства и се постарайте превръзката да се сменя веднъж на ден. И, за Бога, не позволявайте на никой да ви пуска кръв. Днес изгубихте достатъчно.

— Още една от препоръките на майка ви? — попита той с глас, пропит от съмнение.

Карълайн кимна, докато излизаше от каретата. Когато стъпи отвън, се обърна и повдигна крака на мистър Смит, за да го положи на срещуположната седалка до Брадфорд.

— Страхувам се, че сте прав, мистър Смит. Хубавите ви ботуши са съсипани. А пискюлите са целите в кръв. Може би, ако ги измиете с шампанско — мисис Мейбъри твърди, че Брюмел прави така — те ще станат отново чисти и спретнати.

— Това е една от най-пазените тайни — каза възмутен мистър Смит.

— Едва ли е особено голяма тайна — опроверга го Карълайн, — щом мисис Мейбъри знае всичко за това, а както изглежда и вие също — не изчака да й отговори, а се обърна към Брадфорд: — Ще се погрижите за приятеля си, нали?

— Намерихме кочияша — извика Чарити точно когато той й кимна. — Цицината на главата му е с размерите на църковна камбанария, но започна да се свестява.

Карълайн кимна и каза:

— Приятен ден и на двама ви. Бенджамин, трябва да тръгваме вече. Мистър Брадфорд ще се погрижи за мистър Смит.

Чернокожият мъж каза нещо на Карълайн, на език, който той никога преди не бе чувал, но от начина, по който тя се усмихна и кимна, беше ясно, че разбира много добре езика.

И в следващия миг вече ги нямаше. Нито един от двамата не каза и дума, докато наблюдаваха как чернокосата нимфа върви до братовчедка си, надолу по пътя. Херцогът на Брадфорд скочи от каретата и дълго се взира в далечината, докато приятеля му си показа главата навън през прозорчето, загледан в отдалечаващите се фигури.

Брадфорд осъзна, че се усмихва. Дребната братовчедка със златистите къдрици говореше нещо на Карълайн, а мълчаливият чернокож мъж, с пистолет в ръка, ги следваше с очевидното намерение да бди над безопасността им.

— Мили Боже, сигурно съм прихванал от лудостта на краля — каза раненият мъж. — Дори след като разбрах, че девойката е от Колониите — добави той презрително, — все още съм увлечен по нея.

— Преживей го — рязко изръмжа Брадфорд. — Искам я — тонът му не търпеше възражение и приятелят му мъдро се съгласи с няколко отривисти кимвания. — Въобще не ме интересува дали е от Колониите или не.

— Ще се вдигне много шум, когато тръгнеш след нея. Ако баща й не е благородник… Просто не се прави така. Спомни си за отговорностите си.

— И ако е така, ти ще ме осъдиш? — попита заинтересован Брадфорд.

— Аз не. Ще те подкрепя. Все пак тя ми спаси живота.

Брадфорд повдигна едната си вежда и приятеля му побърза да отговори на немия му въпрос.

— Тя се появи някъде зад разбойниците и с един изстрел изби пистолета от ръката на главатаря. Само секунда, преди онзи да ме застреля.

— Не се и съмнявам, че е способна да направи точно това — изкоментира Брадфорд.

— После рани в рамото друг от мъжете.

— Забеляза ли как отбягваше да отговаря на въпросите ми?

Приятелят му се подсмихна.

— Мислех си, че е невъзможно да те видя да се усмихваш, Брадфорд, а днес не правиш нищо друго. Из обществото ще плъзнат хиляди клюки. Няма да ти е много лесно с това момиче. Направо ти завиждам за предизвикателството, пред което се изправяш.

Брадфорд не му отговори, а се обърна и отново се загледа в далечината, към завоя, зад който бяха изчезнали двете момичета и мъжа.

— Ще се вдигне доста шум, когато изисканите дами я видят. Забеляза ли цвета на очите й? Ще трябва да се бориш за вниманието й, Брадфорд. Мили Боже, човече, виж ми ботушите!

Херцогът на Брадфорд игнорира въпроса му, но след миг започна да се смее.

— Е, Брюмел, ще посмееш ли да й обърнеш гръб?

Бележки

[1] Reliance (англ.) — доверие — Б.пр.