Джули Гарууд
Непокорни желания (13)

Глава дванадесета

Карълайн не бе сигурна, как точно успя да преживее изминалите два дни. Трудно и бе да понесе сватбата на Чарити. Братовчедка й беше толкова щастлива, а любовта й така наистина споделена, че Карълайн изпитваше физическа болка от завистта си. Тя криеше чувствата си и се правеше на примерна съпруга, винаги щом й се налагаше да застане до Брадфорд.

В нея се редуваха носталгията по Бостън и роднините й там и меланхолия, щом се сетеше за ситуацията с Брадфорд. Чувстваше се пленница на любовта си към него и повече от веднъж си пожела да може да спре болката, която й причиняваше любовта й към този развратник.

Сватбената церемония бе прекрасна и Карълайн плака през цялото време, докато си разменяха клетвите, въпреки че съпругът й се мръщеше неодобрително. С дълга раздразнена въздишка, която сигурно бе чута от всички присъстващи, той натика носна кърпичка в ръцете й.

И докато Карълайн се опитваше да крие нещастието си, задето се бе оженила за него, той явно не правеше и усилия да скрие отвращението си от нея. Цупеше се като нещастен ученик. О, по време на церемонията бе наистина весел, дори се разсмя един-два пъти, и бе мил с всички останали, освен с нея. През повечето време той напълно я игнорираше, освен в случаите, в които бе наложително да й изръмжи някоя заповед.

Рейчъл и майка й присъстваха както на сватбата, така и на празненството след нея. Карълайн бе изненадана от появата им, но изчака докато тя и Брадфорд, заедно с Милфорд, се качат в каретата, преди да заговори.

— Не мога да разбера, защо Рейчъл присъстваше на сватбата — започна Карълайн. — Даде ясно да се разбере, че ме мрази, а е знаела, без съмнение, че ще бъда на сватбата.

— И двете са били поканени — отвърна й Милфорд. — Майката и дъщерята.

— Но тя ми каза толкова ужасни неща — възрази Карълайн, поклащайки глава.

— Да, но за това знаем само ти, Брадфорд, Найджъл и аз — отвърна Милфорд. — Майка й все още има намерения да се докопа до баща ти.

— Опитах се да поговоря с нея — призна Карълайн. — Но тя е като мишка. Всеки път щом се опитам да се доближа до нея, се скрива в някой ъгъл, за да е далеч от мен.

Милфорд се ухили.

— Тя дори прилича на мишка.

На Брадфорд въобще не му бе забавно.

— Не желая да се доближаваш до тази жена — твърдо каза той.

— Само искам да разбера, защо не ме харесва. Тя каза, че всичко е по моя вина. Смятам, че имам правото да знам с какво съм причинила тази омраза, Брадфорд. Можеше да ме убие, когато ме бутна по стълбите в дома на Клеймър.

— Какво те кара да мислиш, че е била тя? — попита Милфорд, докато гледаше Брадфорд, но приятелят му рязко поклати глава, с което сложи край на разговора. Милфорд само повдигна объркано едната си вежда и веднага смени темата. — Чарити ще ти липсва ли, когато замине за Колониите? — въпросът бе смешен, но това бе всичко, което успя да измисли, за да я разсее.

— Какво? О, да, разбира се, че ще ми липсва — отвърна Карълайн, изразявайки почуда от въпроса. — Мислех си, колко ще е хубаво да посетя семейството си — каза тя и погледна към Брадфорд, за да види как ще приеме думите й, но той гледаше през прозореца и отново я игнорираше. — Може би през пролетта мога да отида за малко при тях — добави тя.

— Няма да ходиш никъде — прекъсна я той. Тонът му не търпеше възражения, а Карълайн бе прекалено изморена от дългия ден, за да спори с него.

Милфорд опита да измисли някаква безопасна тема за разговор. Напрежението в каретата бе почти видимо и го караше да се чувства доста неудобно.

— Как е вуйчо ти? — най-после попита той. — Разбрах, че не се чувства много добре.

— Обикновена настинка — отвърна Карълайн. — С Брадфорд го посетихме вчера. Носът му е червен и очите му сълзят, но лекарят каза, че ще е на крака само след няколко дни. Беше много разстроен, задето пропусна сватбата на Чарити.

Щом пристигнаха в къщата, Карълайн веднага побърза да се качи в стаята си. Брадфорд и Милфорд отидоха в библиотеката, за да поговорят.

Карълайн крачи почти час напред-назад из стаята, преди да си легне. Тя изля мъката си върху дюшека удряйки го с юмруци докато част от отчаянието й не изчезна. Беше нещастна, заради растящата пропаст между нея и съпруга й, и започваше да мисли, че този проблем няма да може да бъде решен.

Вратата към стаята на Брадфорд беше отворена и тя застана на прага, загледана в голямото, приканващо легло. Грешеше ли, като търсеше любовта му? Тя ли бе твърдоглавата? Той бе нарекъл любовта нереалистична? Вероятно е прав. Може би искаше твърде много от него. „Няма да се примиря с малко“ — прошепна. Чувстваше със сърцето си, че той не разсъждаваше правилно. Не трябваше да позволява на копнежа си той да я прегръща, да повлияе на решителността й.

Карълайн се помоли да има сили да реши този проблем. Затвори вратата, която свързваше спалнята й с тази на съпруга й, и бавно тръгна към студеното си празно легло.

 

 

На следващата сутрин той обяви, че е време да се върнат в Брадфорд Хил. Карълайн не възрази, поддържайки резервираното си отношение, което рефлектира върху настроението на съпруга й.

Брадфорд вече се бе изморил от враждебната обстановка. Преди да се скарат беше започнал да оценява сухото чувство за хумор на съпругата си и се наслаждаваше на спречкванията им. Тя бе интелигентна жена, която разбираше политическите възгледи както на Колониите, така и на Англия и сега му липсваха разгорещените им дебати за различията между двете нации.

Отново бяха в извънградското им имение и Брадфорд се надяваше, че Карълайн ще се почувства самотна от тази изолираност и ще потърси компанията му. Липсваше му и физически. Очакваше с нетърпение извинението й, за да се върнат към първоначалните си отношения.

След като измина цяла седмица, той преосмисли решението си. Карълайн въобще не изглеждаше самотна и ако не знаеше по-добре, щеше да реши, че селският живот й допада много повече, отколкото социалната вихрушка, която предлагаше Лондон.

Баща й бе настоял да задържи двата си арабски коня и всяка сутрин тя яздеше един от тях, а охранителите й я следваха неотлъчно.

Бизнес делата принудиха Брадфорд да се върне в Лондон и докато беше там, той й поръча няколко скъпи бижута. Любимото му бе огърлица с диаманти и рубини. Изпрати я на съпругата си по специален куриер, като очакваше, когато се върне на следващия ден в Брадфорд Хилс, тя да го посрещне със смирена признателност.

Огърлицата му бе върната по същия куриер късно вечерта. Не бе придружена с бележка, но куриерът му каза, че херцогинята е наредила да бъде върната веднага.

Брадфорд бе раздразнен от отказа й да приеме подаръка му и реши, че тя просто не го е харесала. Той поръча няколко великолепни камъка, които бяха подходящи за всякакви бижута и ги взе със себе си, когато се върна в имението. В каретата му имаше също и богат асортимент от най-новите платове, с който допълнително да подплати мира си с Карълайн. Никоя жена не би могла да устои на нова рокля и бе сигурен, че тя ще падне покорена от щедростта му.

Обаче грешеше. И се ядоса се повече на себе си, отколкото от реакцията на съпругата си. Тя отказа да приеме всичките му подаръци и дори заяви, че я обиждал. Но все пак те бяха покана за мир, въпреки че тя бе прекалено твърдоглава, за да го осъзнае! Разбира се, той не й обясни мотивите си, но всяка жена, която притежаваше дори капка интелигентност, щеше да се сети каква е целта им.

Беше късно вечерта, когато Брадфорд се изправи пред жена си в кабинета. Призна й, че е объркан от поведението й и това изглежда я ядоса още повече. Беше облечена в семпла рокля в кралско синьо, с дебел шал, увит около раменете й, за да й държи топло.

— Кога ще приемеш, че не съм като другите жени? — попита го Карълайн. Тя стоеше пред горящия огън, с гръб към него и си топлеше ръцете. — Не искам скъпи бижута.

— Значи красивите неща в живота не те привличат? — попита Брадфорд.

Гласът му бе измамно спокоен. Карълайн се обърна и той видя проблясващия гняв в очите й.

— Има други неща, които биха ме изкушили повече — отвърна Карълайн. Тогава колебливо си помисли да му каже, че иска любовта и доверието му, повече от всичко на света. Знаеше, че веднага щом отвори темата, мъжът й щеше да се затвори в себе си, но бе отчаяна от нуждата да намери пътя към сърцето му.

— Подходът ми към теб бе напълно погрешен — обяви той. Арогантността се върна в гласа му, когато продължи: — Утре ще си събереш багажа и ще се настаниш в къщата построена от първия Брадфорд, в другия край на имота ми. Казваш, че лукса няма значение за теб. Е добре, съпруго моя, докажи го! Нека видим колко време ще ти отнеме да признаеш истината.

Карълайн кимна, в опит да скрие нещастието си. Как въобще щяха да изгладят различията помежду си, след като смятаха да живеят в различни къщи?

— А ти ще живееш ли там с мен? — попита го тихо.

Брадфорд видя паниката в очите й и почти се усмихна. Беше сигурен, че най-после е намерил начин, да я накара да дойде на себе си.

— Не — отговори той. — Мъжете, които наех да те охраняват, ще дойдат с теб, а аз ще се върна в Лондон. Когато свърша с бизнес делата си, ще се върна в тази къща. За разлика от теб, мила моя съпруго, аз признавам, че ценя комфорта, който високото положение в обществото ми осигурява.

— А смяташ ли да приемаш други жени в леглото си, докато си в Лондон? — попита Карълайн с благ глас. Бе с гръб към него и той не може да види изражението й.

Въпросът й направо го изуми. Откакто я бе срещнал, дори не бе обмислял да докосне друга жена и сега самата мисъл за това го отврати. Осъзна, че има ново оръжие, с което би могъл да я нарани, но сърце не му даде да го използва.

— Не — той не каза нищо повече и зачака Карълайн да направи следващият си коментар.

— Благодаря ти — простичкия отговор отново го извади от равновесие.

— Защо? — попита Брадфорд. — Защо това има някакво значение за теб?

Тя бавно се обърна и застана срещу него. Той бе приседнал на края на бюрото си.

— Защото те обичам, Джаред Маркъс Бентън — отговори му тя, гледайки го в очите, а погледът й не криеше нищо.

— По много странен начин показваш любовта си — каза той, но се пресегна, обви длан около тила й и я дръпна към себе си. — Не съм те прогонил от леглото си, Карълайн. Ти го напусна по своя собствена воля.

Тя не отговори на забележката му. Просто продължи да го гледа, докато той вече не можеше нито секунда повече, да устои на изкушението. Устните му докоснаха нейните и когато тя не се опита да го отблъсне, я целуна отново. И после още веднъж.

Устните й се разтвориха под нежната му атака, а ръцете й се обвиха около кръста му. Тя не задържа нищо в себе си и му позволи да почувства нуждата й, любовта й.

Езикът му пиеше от сладостта, която му предлагаше топлата й уста, запалвайки въглените на желанието с всяка еротична ласка. Целувката се промени, с всяко докосване ставаше все по-груба и интензивна. Шалът падна от раменете й, когато рязко се притисна към бедрата му.

Искаше й се целувката никога да не свършва. Когато Брадфорд откъсна устата си от нейната и започна да вкусва и изтезава шията й, Карълайн въздъхна от удоволствие.

— Смятам да те притежавам тази нощ — каза той с кадифено нежен глас и я целуна отново, с дълга, гореща, омайна целувка, имаща за цел да сломи всяка съпротива. След това я вдигна на ръце и я понесе към спалнята си. — Нима няма да възразиш, съпруго? — попита Брадфорд, след като затвори вратата и й посвети цялото си внимание.

Карълайн поклати глава. Той я целуна отново и после бавно и методично се зае да я съблича. След това започна да сваля своите дрехи и се изненада щом Карълайн коленичи пред него и започна да му помага да свали ботушите си.

Тази нощ тя се покоряваше на всичките му желания и Брадфорд усети, че се мръщи, от рязката промяна в нея. Тя се изправи и тръгна към леглото. Докато я наблюдаваше си помисли, че сигурно е най-грациозната жена на света и най-невинно чувствената. И тогава спря да мисли.

Две свещи горяха от всяка страна на леглото. Брадфорд не ги изгаси, защото искаше да види страстта на Карълайн толкова добре, колкото и да я почувства. Издърпа покривалото и се качи от своята страна на леглото. Копнееше да се наслади на момента, да усети как нараства очакването. Но когато я взе в обятията си и почувства нежното й тяло срещу своето, не можа да се сдържи. Целуна я почти диво, задоволявайки ненаситният глад, който само тя можеше да утоли.

Тази нощ нямаше да може да бъде нежен и нуждите на Карълайн напълно съвпадаха с тези на съпруга й. Не можеше да чака чувственото мъчение, което винаги предшестваше същинският акт. Ноктите й се впиха в раменете му и ханшът й посрещна напора му.

С един мощен тласък Брадфорд проникна изцяло в нея. Карълайн изплака тихо и той веднага застина срещу нея.

— Господи, Карълайн, не исках да те нараня — прошепна той.

Започна да се отдръпва, но тя се изви към него, без да му позволи да излезе от тялото й, и заби нокти в хълбоците му.

— Не спирай, Брадфорд, моля те — започна да го умолява тя.

Той хвана лицето й и загледа как то се променя от удоволствие при всеки негов тласък. Очите й бяха станали много тъмносини и когато той ускори ритъма, тя изстена с дълбок, примитивен звук, който докосна душата му и го издърпа в окото на бурята.

Той се предаде на страстта, когато я почувства да трепери срещу него и знаеше, че е стигнала до върха. После се срина върху нея, изтощен и задоволен.

Карълайн слушаше плиткото му дишане, почувства как сърцето й бие срещу неговото и затвори очи с доволна въздишка.

Зачака да й каже, че я обича. С всяка изминала секунда, задоволството й намаляваше.

Брадфорд легна по гръб и я взе в прегръдките си.

— Изглежда това е единственото място, където не спорим един с друг — прошепна той.

— Леглата в Брадфорд Плейс удобни ли са? — попита тя. Неочакваният й въпрос му доказа, че нищо не се е променило.

Той реши да не се ядосва.

— Част от къщата не е мебелирана. Господи, наистина си упорита, Карълайн. Само признай, че ми принадлежиш и можеш да останеш тук.

— Никога не съм казвала, че не ти принадлежа — каза тя, изненадана от тълкуването му на думите й. — Знаеш много добре за какво спорихме. И докато не осъзнаеш, че няма да се задоволя с…

— Можеш да вземеш всичко, от което се нуждаеш, от тази къща — прекъсна я Брадфорд. Нямаше намерение да отстъпва и забележката му, й доказа колко е упорит всъщност.

— Защо изпращаш охраната с мен? — попита тя, сменяйки темата. — Знам, че си говорил с Рейчъл — добави, докато се опитваше да види лицето му.

Брадфорд я притисна към гърдите си, игнорирайки опита й да се отмести.

— Рейчъл не е виновна — отговори той. — Не тя е организирала нападенията.

— Сигурен ли си? — Карълайн най-после успя да се отдръпне от ръцете му и седна срещу него, мръщейки се объркано.

Брадфорд оцени съблазнителната гледка, която тя му предоставяше. Вълнистата й коса, падаше небрежно около лицето й, подчертавайки тънката й шия. Връхчетата на гърдите й, надничаха над юргана, с който се бе увила, и го изкушаваха.

— Брадфорд, попитах те, дали си сигурен — напомни му Карълайн.

Той с нежелание се върна отново в реалността.

— Да, сигурен съм.

Тя въздъхна.

— Знаеш ли, смятам, че си доста спокоен, за всичко това — промърмори. — Ако някой иска да те нарани, ще разкъсам Лондон парче по парче, за да го открия. А ти се държиш така, сякаш случилото се те отегчава.

— Обещах ти, че ще се справя със ситуацията — започна Брадфорд. — Не е нужно да знаеш повече по въпроса. Това е моя грижа, не твоя.

— Не, Брадфорд, това е наша грижа.

Коментарът й го накара да въздъхне:

— Рейчъл мисли, че си убедила баща си да не се жени за майка й. Имала е големи планове за състоянието на баща ти и мислеше, че ти си провалила всичко.

— Защо ще мисли такива нелепости? — попита Карълайн, показвайки удивлението си.

Брадфорд остана замислен няколко минути и после реши да й каже.

— Защото той й е казал така.

— Но защо би направил подобно нещо?

— Карълайн, баща ти е бил притиснат и те е използвал за извинение. Било му е прекалено трудно да каже истината на майката на Рейчъл, а именно, че не желае да се жени за нея. Избрал е лесният път, използвайки те за извинение.

Тя поклати глава, отричайки истината.

— Така би постъпил само един страхливец — прошепна тя.

— В повечето случаи — съгласи се Брадфорд. Той се пресегна и я издърпа отново в прегръдките си. — Но при бащата ти е различно. Той е живял сам, в собствен свят, толкова дълго време…

— Четиринадесет години — прекъсна го Карълайн.

— Да, той не е достатъчно опитен, за да се оправи с жена като Тилмън. Ноктите й са били добре наточени, за да го уловят и е бил принуден да използва единственото извинение, за което се е сетил.

— Страхувал се е да бъде честен с нея? — попита тя. — Това ли предполагаш?

Брадфорд въздъхна отново.

— Той вече е доста възрастен мъж, Карълайн, и върши всичко по свой собствен начин. Мисли за него, като за объркан човек, а не като за страхливец.

— Бил е уплашен, когато преди четиринадесет години ме е изпратил в дома на брат си в Бостън. Сигурна съм в това.

— Току-що е бил загубил жена си и новороденият си син, Карълайн. Бил е погълнат от скръбта си.

Тя го слушаше с половин ухо как продължава да спори за поведението на баща й. Осъзна, че опитва да извини поведението му. Вместо да потвърди непоклатимото заключение, че баща й е страхливец, той спореше за обратното. Отнасяше се с разбиране и съчувствие.

Защо не можеше да прояви повече разбиране и към нея, запита се тя. Защо, поне веднъж не се отпуснеше? Около сърцето му имаше щит, който защитаваше уязвимостта му, това й бе известно, но не знаеше, как да го махне.

Брадфорд бе спрял да говори и по дълбокото му дишане, тя разбра, че е заспал. Опита да се отдръпне, но ръцете му я обгърнаха по-здраво.

Карълайн затвори очи, но дълго време не можа да заспи. Умът й преливаше от различни въпроси и възможните им решения. Знаеше, че съпругът й държи на нея, много по-силно, отколкото осъзнаваше. Може би беше само въпрос на време да й признае любовта си. А дали с това признание, щеше да дойде и доверието?

Призна пред себе си, че не знае. Беше го нарекла опонент в битката, която водеха, за да се разберат. Спомни си, че му бе казала, че всъщност въобще не я познава. И Брадфорд го бе доказал, когато се опита да купи прошката й със скъпи бижута. Може би жените, с които бе имал нещо общо в миналото, щяха да се подадат и за по-малко, но Карълайн все още искаше нещо повече от него. Искаше да разбие стената, ограждаща сърцето му. Искаше всичко. Докато го слушаше как защитава баща й пред нея, осъзна, че е направила една колосална грешка. Никога не бе отделила време да разбере, защо той бе такъв циник, само се дразнеше на раздразнителната му реакция, станеше ли дума за жени. Дори не познаваше опонента си.

Карълайн реши, че ще поведе една последна битка с бронята му и започна да се моли да спечели. Може би нямаше да успее да срути защитата му, но по дяволите, поне щеше да направи няколко вдлъбнатини в нея!

Стана, облече се и бе опаковала половината от багажа си, преди Брадфорд да се събуди. В мига, щом я видя какво прави, той се раздразни.

— Това е лудост — промърмори той.

Карълайн спря да сгъва една от роклите си и я остави на леглото.

— Съгласна съм — отиде до свързващата врата, където стоеше съпруга й, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Не искам да тръгвам — каза му тя. — Само ми обещай, че ще ми имаш пълно доверие и веднага ще разопаковам.

— Карълайн, все още не съм се събудил достатъчно, за да мога да споря с теб. Мой дълг е да те защитавам от всяка заплаха, било то от външна или вътрешна намеса. Няма нужда да давам никакви обещания, защото няма да ти дам възможността да се отдалечиш от мен.

— Отново ме обиждаш, Брадфорд — каза Карълайн. — Но въпреки това ще ти простя. Просто не знаеш по-добър начин — тя се обърна и отново се зае с опаковането, докато очите й се пълнеха със сълзи.

Брадфорд бе уморен от начина, по който тя се опитваше да го контролира. Веднага би я накарал да спре, ако нямаше две основателни причини за това. Най-важната, от които бе безопасността й. Искаше Карълайн да е на безопасно място, когато заложеше капан на врага й и Брадфорд Плейс, крепост построена през средните векове, бе много подходяща за тази цел. Къщата бе построена на върха на един хълм и бе изградена изцяло от камъни. Всеки, който се доближеше, щеше да бъде видян от цял километър. Щеше да изпрати двама охранители с Карълайн, а други трима, вече ги очакваха в крепостта.

Другата причина, която бе много по-маловажна от безопасността на жена му, бе свързана с метода му да й покаже, че има контрол над нея. Беше на път да даде на Карълайн урока, който заслужаваше, и след като прекараше седмица в пълна изолация, той бе сигурен, че ще е повече от готова да се върне към лукса, който й осигуряваше.

Тя има смелостта да го целуне на сбогуване! Те застанаха един срещу друг на мраморното стълбище пред Брадфорд Хил и се сбогуваха. Той си помисли, че излъчва строгост и решителност, докато жена му изглеждаше така, сякаш бе готова да завоюва света.

Обмисляше да й каже, че това не е някакво ново приключение за нея, а наказание, но в последния миг реши да замълчи. Когато видеше дома на първия Брадфорд, щеше да разбере истината.

— Карълайн, трябва да останеш там цяла седмица, без значение, дали искаш или не. Разбрахме ли се?

Тя кимна и се обърна, за да тръгне, но Брадфорд я хвана за ръката и я спря.

— Първо искам да ми дадеш думата си. Няма да напускаш къщата, без значение какви причини имаш, без значение какво…

— Защо?

— Няма нужда да ти давам обяснения — измърмори той. — Искам думата ти, Карълайн.

И стисна раменете й с такава сила, че Карълайн се помисли, че синините, които щеше да й направи, нямаше да избледнеят няколко дни. Заповедта му я накара да се намръщи.

— Давам ти думата си, Брадфорд.

— И когато измине една седмица и решиш да се върнеш при мен, където ти е мястото, аз ще бъда тук и ще чакам извинението ти.

Карълайн се освободи от него и заслиза по стълбите.

— Брадфорд, не се мръщи толкова — извика му тя през рамо. — Нали ти дадох думата си — понечи да се качи в каретата, но се спря и се обърна към него. — Разбира се, ще трябва да ми се довериш, че ще я спазя.

Тя не успя да устои на изкушението и се усмихна, щом видя изуменото изражение на съпруга си. Колкото по-голямо разстояние я разделяше от него, толкова повече намаляваше самодоволството й. Отне й повече от четири часа, за да стигне до Брадфорд Плейс. Съпругът й притежаваше обширна земя, осеяна с малки хълмове и Карълайн преброи поне три различни маршрута, по които можеше да се стигне до новия й дом. Молеше се това положение да бъде временно и да липсва на мъжа си. Може би раздялата им щеше да си струва преживяната болка. Може би тя щеше да му липсва достатъчно, за да осъзнае, че я обича.

Освен това ябълките вероятно можеха да летят, помисли си Карълайн, когато най-после стигнаха до къщата. Чудовищната постройка изглеждаше студена и потискаща. Беше кацнала на върха на хълма, напълно изолирана, без дори следа от някое дърво, което да разведри обстановката. Имаше широк поток, обикалящ основата на хълма. Разнебитеният дървен мост се извисяваше над мътната вода, а охранителите й настояха да мине пеша по него, защото се притесняваха, че прогнилите дървени греди нямаше да издържат тежестта на каретата.

Отблизо, новият дом на Карълайн не я накара да се почувства по-добре. Двуетажната сграда бе изградена от сив камък и тя реши, че това е единствената причина, зданието все още да е неразрушено.

— Господи, единственото, което липсва тук е ров и малко мъх — измърмори Карълайн.

Мери Маргарет вървеше на стъпка зад господарката си и докато стигнаха до входната врата не издаде и звук.

— Не е нужно да оставаш тук с мен — каза тя на камериерката си. — Ще те разбера, ако решиш да се върнеш в Брадфорд Хил.

— Ще трябва доста да се потрудим, преди да се настаним — отвърна Мери Маргарет. Карълайн се обърна и видя глупавата й усмивка. — Не знам какво сте направила, за да ви изпратят тук в изгнание, но както вие, така и съпруга ви имате моята лоялност. А аз му обещах да се грижа за вас.

— Добре, предлагам да видим колко ужасно е вътре — каза Карълайн с въздишка.

Вратата обаче бе заключена и на Хигинс, един от охранителите й, му отне известно време, докато я отвори. Изкривена от времето и годините, тя изскърца протестиращо, когато най-сетне я отвориха.

Фоайето бе голо, с каменен под и каменни стени, които бяха покрити с прах. Имаше стълби, водещи към втория етаж, но парапетът бе изкривен на една страна и изглеждаше така, сякаш цялото стълбище всеки миг ще се срути.

От дясната страна се намираше трапезарията. Карълайн отиде до масата в центъра на тъмната стая и покара пръст по прашната й повърхност. След това погледна към прозореца. Бургундско-червените завеси, провиснали от времето, се влачеха по пода.

Тя бавно си проправи път обратно до входа. Главната зала бе точно отсреща и след като Карълайн се замисли за разположението на стаите, реши, че то много прилича на това в бащината й къща, но приликите свършваха до тук.

Главната зала бе затворена със стъклени врати, които явно бяха добавени, след като е била построена къщата. Тя ги отвори и слезе по трите стъпала.

— Опитвам се да си представя, как ли ще изглежда, когато го почистим — каза на камериерката си, която вървеше зад нея.

Стаята бе доста впечатляваща. Имаше огромна каменна камина на стената вдясно, два огромни прозореца на срещуположната стена, и врата, водеща навън в средата на четвъртата стена.

Карълайн отиде до вратата, но не можа да види нищо през стъклото. Отвори я и пред нея се откри каменна пътека.

— През пролетта тази стая сигурно е прекрасна — каза тя на камериерката си. — Ако градината се засади и…

— Да не би да смятате да останете тук за дълго? — попита Мери Маргарет и не успя да скрие притеснението в гласа си.

Карълайн не й отговори. Потрепери от студения въздух, нахлуващ през отворената врата и побърза да я затвори. Облаци прах се вдигнаха около нея, докато вървеше бавно към трите стъпала.

Седна долу, а раменете й увиснаха рязко, щом се призна за победена. Господи, щеше да й отнеме месеци, да направи това място годно за живеене. Брадфорд наистина очакваше, тя да се върне само след седмица, и сега осъзна, защо е бил толкова сигурен!

— Искате ли да се върнем у дома? — попита Мери Маргарет с надежда в гласа.

Карълайн поклати глава.

— Ще започнем от спалните. Ако не се убием преждевременно, докато се опитваме да изкачим стълбището.

Вторият от охраната, грамаден мъж на име Том, чу коментара й и веднага отиде да провери, дали стълбището е стабилно.

— Здраво е като в деня, в който са го построили — обяви той. — Има нужда само от няколко по-здраво заковани пирона.

Изведнъж Карълайн бе обзета от вдъхновение.

— За нула време ще почистя това място — развълнува се тя.

Мери Маргарет завъртя очи, заради вълнението на господарката си.

— Ще ни отнеме седмица, да почистим само тази стая.

— Не и ако получим помощ! Трябва да отидете до селото, което подминахме и да наемете някой, който да ни помогне — обясни Карълайн. — Също така ни трябва и готвачка, Мери Маргарет.

Карълайн направи списък и я изпрати с каретата си да набави всичко необходимо.

Но хвалбата й, че няма да й отнеме много дълго време, за да почисти къщата, се оказа доста преувеличена. Беше нужен остатъка от седмицата и работа от изгрев до залез, за да бъде свършено всичко.

Преобразяването бе доста забележително. Стените не бяха покрити вече с кафява прах, а блестяха като нови, боядисани с бяла боя. Дървеният под в главната зала и останалите каменни подове бяха полирани до блясък.

На тавана отриха мебели и сега голата приемна изглеждаше топла и приветлива. Карълайн бе поръчала чугунена печка, която намести в далечния ъгъл на главната зала и при затворени врати, вътре ставаше доста топло.

Но щом седмицата приключи, Карълайн усети, че безпокойството й нараства. Очакваше, че до края на седмицата ще види Брадфорд да стои на прага й, но той не се появяваше. И така, тя чакаше. Измина още една седмица, преди най-после да приеме истината.

Плачеше всяка нощ, преди да заспи, проклинайки и себе си, и съпруга си, и несправедливия живот. Най-после взе решение да се откаже и да приеме ситуацията. Информира Мери Маргарет, че ще се върнат в Брадфорд Хил на следващата сутрин.

 

 

Карълайн стоеше пред камината в гостната, обмисляйки какво ще каже на Брадфорд. Нямаше никакво намерение да му иска прошка и предположи, че ако само се върне при него, той ще реши, че е победил. Трябваше да намери начин да му покаже какво изпитва в сърцето си.

Поклати глава, защото знаеше, че той ще си направи погрешно заключение, че се е прибрала заради лукса. Това щеше да бъде удар по гордостта й и тя се възпротиви срещу това. Но каква полза имаше от идеалите и мотивите си, докато бе сама? Беше ли важна гордостта? Досега бе живяла с мисълта, че не би се задоволила само с половината, но сега призна пред себе си, че половината от нещо, е много по-добре от нищо.

Мери Маргарет отвори вратата и обяви, че графът на Милфордхърст е дошъл да я посети.

— Покани го да влезе — каза Карълайн с усмивка.

Милфорд се появи на прага и й се ухили. Мери Маргарет му помогна да свали тежкото си палто и затвори вратата зад него.

— Ти си първият ми посетител, Милфорд — каза му Карълайн. Тя забърза към него, хвана ръцете му и импулсивно го целуна по бузата. — Господи, замръзнал си — отбеляза тя. — Застани пред камината, за да се постоплиш. Какво те води насам?

— Просто исках да те поздравя — отвърна Милфорд.

— Изминал си целият този път от Лондон до тук, само за да ме поздравиш? — попита Карълайн.

Той изглеждаше леко смутен. Хвана ръката й, отведе я до канапето и седна до нея.

— Отслабнала си — отбеляза той. — Карълайн смятам отново да се намеся. И искам да ме изслушаш. Брад няма да се предаде. Гордостта е много важна за него и колкото по-скоро го приемеш, ще е толкова по-добре и за двама ви.

— Знам това.

— Знаеш? Тогава какво… — думите й го хванаха неподготвен. — Добре, това ще бъде лесно. Ела с мен, Карълайн. Нека се върнем в Брадфорд Хил.

— Брадфорд там ли е? Мислех, че ще бъде в Лондон — каза тя.

— Не, отбих се да го посетя, преди да тръгна насам — каза й Милфорд. — Но смята да се върне в Лондон още утре. Няма нужда да опаковаш багажа си, просто тръгни с мен.

Карълайн се усмихна и поклати глава.

— Милфорд, харесваш ли тази стая?

Бе готов да спори, но тя отново го обърка с милия си въпрос.

— Какво? Стаята ли? — той се огледа наоколо и отново се обърна към Карълайн. — Да — отвърна той. — Защо?

— Искам Брадфорд също да дойде тук и да я види — обясни Карълайн. — За неговите стандарти, те я доста малка, но е топла и уютна… и е дом. Може би, ще ме разбере, ако само види…

— Карълайн за какво говориш? Току-що ти казах, че Брадфорд няма да се предаде.

— Не е и нужно — обясни търпеливо Карълайн. — Ще му изпратя бележка и ще го помоля да дойде за мен.

— Ама ти сериозно ли? — попита Милфорд и се намръщи.

Карълайн поклати глава и той я изгледа за една дълга минута. След като размисли и осъзна, че му казва истината, той каза:

— Господи, колко си упорита. Нищо чудно, че Брадфорд се ожени за теб. Като две капки вода сте. Напълно еднакви, да знаеш.

— Аз атакувам само цинизма му — отвърна Карълайн. Тя се изправи и въздъхна. — Вече е късно и сигурно си уморен, но ако имаш желание, може да поиграем на карти.

Милфорд я последва до вратата. Беше уморен и въобще не му се играеше на Вист^[1] или Фаро^[2], но като си помисли, че е била сама цели две седмици, и сигурно е доста самотна, реши да се пожертва.

— Какво имаш на ум? — попита той.

— Покер, разбира се — отвърна Карълайн. — Няма да кажа на никой, ако не си много добър — тя продължи напред към стаята за рисуване. — Опитах се да науча Мери Маргарет, но тя си няма никакво понятие от карти.

Чу Милфорд да се смее зад нея и добави:

— Разбира се, ако това те обижда, няма да залагаме.

Карълайн седна на канапето зад квадратната маса, взе тестето карти от средата на масата и започна да ги разбърква не по-малко умело, от който и да е било мъж.

Милфорд се разсмя и свали сакото си. Нави ръкавите на ризата си и седна срещу нея.

— Ще ми бъде неудобно да ти взимам парите — призна той, надявайки се, че тя ще се съгласи с него.

— Нямам нищо против — отвърна тя. — Освен това, парите са на Брадфорд, а не мои. Но когато изгубиш първите няколко игри, може и да размислиш.

Играха до средата на нощта. Когато Карълайн най-после обяви, че е прекалено изморена, за да продължи, Милфорд възрази.

— Трябва да ми дадеш възможност да си върна загубеното — замърмори той.

— Така каза и преди час — заяви тя.

След това му пожела лека нощ и се качи в спалнята си.

 

 

Самотата винаги бе най-непоносима, когато си легнеше в студеното легло. В тези мигове, Брадфорд й липсваше повече от всичко на света. Старият матрак бе пълен със слама и гърба я заболяваше всеки път щом се завъртеше.

Помисли си за миналото на Брадфорд и се почувства леко засрамена, че не бе малко по-търпелива с него. Когато най-после заспа, притискаше възглавницата до гърдите си, представяйки си, че това е съпругът й.

Съобщението, което Карълайн изпрати на Брадфорд й бе върнато на следващата сутрин, съобщавайки й, че херцогът е бил повикан в Лондон предишният ден.

Милфорд мърмореше, че трябва да издири приятеля си, но се притесняваше, че Карълайн може да докаже колко е упорита и да промени решението си, затова я целуна за сбогом и пое обратно към града.

Тя също бе разочарована. Обикаляше стаите на къщата, мислейки за съпруга си и какво щеше да направи, когато най-после се съберяха.

Прибра се в стаята си, седна на леглото и започна да обмисля, коя рокля да облече, когато съпругът й най-после дойдеше за нея. Искаше да прекарат нощта в тази къща, обградени от уютната й атмосфера, и тогава осъзна, че съпругът й няма да може да спи и две минути на ужасния матрак. Тази мисъл доведе до друга, а тя от своя страна до още една и скоро на Карълайн и хрумна възможно най-чудатия план. Тя се засмя щастливо и слезе долу, за да го задейства.

Това щеше да бъде последния й удар срещу бронята му и Карълайн щеше да тържествува, когато делото й бъдеше завършено. Само един последен удар. След което щеше да се укроти и да се научи да се примирява.