Джули Гарууд
Непокорни желания (4)

Глава трета

Херцогът на Брадфорд не можеше да избие красивата синеока жена от ума си. Невинността й го изкушаваше, усмивката й го заслепяваше, но най-вече, невероятното й остроумие го очароваше. Херцогът беше известен с цинизма си и жените не успяваха лесно да привлекат вниманието му. Но всеки път щом се сетеше как нагло го бе предизвиквала, докато заплашваше да застреля коня му, той осъзнаваше, че е запленен. Дамата притежаваше смелост и Брадфорд й се възхищаваше за това.

До края на деня на инцидента, той бе настанил Брюмел удобно в покоите му и го бе оставил в ръцете на раболепните му слуги. След това бе отишъл в собствения си лондонски дом и се бе заел със задачата да разбере произхода на Карълайн. Единствената следа, която го насочваше към самоличността й бе, че се е върнала в Лондон, за да посети баща си. От начина, по който говореше за събитията във Висшето общество, той предполагаше, че баща й наистина е благородник. Вероятно дори имаше титла. Малката й братовчедка бе споменала, че ще се върнат в градската къща в Лондон, за да дочакат завръщането на бащата на Карълайн. Брадфорд стигна до заключението, че той притежава имение в провинцията и ще остане там до започването на сезона.

Беше уверен, че ще получи отговорите на въпросите си още преди да падне нощта. В края на четвъртия ден, вече не бе толкова сигурен. Не бе попаднал и на най-малката следа, която да сочи към самоличността й и недоволството му нарасна до безкрайност.

Настроението му ставаше все по-мрачно и от усмивката, която изумените слуги бяха видели на лицето му първия ден, когато се прибра у дома, не бе останал и помен. Скоро по коридорите шепнешком се говореше, че сигурно им се е привидяло, че се усмихва. Господарят им отново беше в обичайното си настроение — груб и резервиран. Готвачката беше казала на всички, които бяха готови да я изслушат, че се радва за него, но тя не харесваше нищо и никой, докато камериерът на Брадфорд, Хендерсън, бе разбрал, че нещо много важно се е случило на господаря му и изглеждаше истински загрижен.

Хендерсън бе невероятно щастлив и облекчен, когато най-добрият приятел на херцога, Уилям Франклин Съмърс, граф на Милфордхърст, пристигна на неочаквана визита. Той бе повече от доволен да преведе графа по извитите стълби до библиотеката. Може би, размишляваше камериерът, докато вървеше зад него, графът ще успее да върне доброто настроение на господаря му.

Бе служил на бащата на Брадфорд цели десет години и когато се бе случило нещастието, в което господарят и първородния му син загинаха, той обеща своята лоялност и внимание на новия херцог на Брадфорд. Само Хендерсън и най-добрият му приятел, Милфорд помнеха какъв бе херцогът, преди титлата и отговорностите, произтичащи от нея, да се стоварят на младите му рамене.

Поглеждайки към Милфорд, Хендерсън си спомни, че двамата приятели доста си приличаха. Брадфорд бе същия негодник, като тъмнокосият си приятел, и също толкова голям женкар, що се отнасяше до дамите от обществото. И въпреки че вече пет години служеше на новия си господар, Хендерсън все още се надяваше, че някой ден херцогът отново ще стане безгрижен и весел, както преди години. Прекалено много неща се бяха случили. Твърде много предателства.

— Хендерсън, да не би Брад да те притеснява? Следваш ме през цялото време — попита графа с обичайната си мързелива усмивка на изпечен мошеник.

— Нещо се е случило и негова светлост е доста нещастен — отговори той. — Аз, разбира се, не съм посветен в мислите на господаря си, но вярвам, че и вие ще забележите малката промяна в настроението му.

Хендерсън не направи друг коментар, но и това, което каза бе достатъчно да накара Милфорд да се намръщи подозрително.

В мига, в който видя приятеля си, той реши, че Хендерсън наистина добре познава характера на господаря си.

Малка промяна, щеше да е последното определение, което би използвал, за да опише състоянието на приятеля си. Херцогът изглеждаше като току-що завърнал се от дълго пътуване с карета, само че явно вместо да се вози удобно вътре го бяха влачили завързан отзад. Брадфорд се бе прегърбил зад масивното си бюро и намръщен, пишеше името си на един от няколкото пощенски плика, разхвърляни по бюрото.

На махагоновата повърхност цареше пълна бъркотия, но така бе и с Брадфорд, реши Милфорд. Приятелят му отчаяно се нуждаеше от бръснене и ново шалче.

— Милфорд, ще приключа след минута — каза му Брадфорд. — Сипи си питие.

Приятелят му отказа питието и се настани в удобния стол срещу бюрото.

— Брад, да не би да пишеш на всички в Англия? — попита той, като нагло подпря ботушите си върху бюрото.

— По дяволите, почти на всички — изруга той, без да го погледне.

— Изглеждаш така, сякаш не си спал с дни — изкоментира Милфорд. Все още се усмихваше, но по погледа му личеше, че е разтревожен. Брадфорд въобще не изглеждаше добре и колкото повече го гледаше, толкова повече започваше да се тревожи.

— Не съм спал — най-после отговори херцогът. Пусна писалката и се облегна на меката облегалка на стола си. Ботушите му се присъединиха към тези на приятеля му и той въздъхна продължително.

И тогава, без колебание му разказа за срещата си с жена на име Карълайн, като пропусна частта с Брюмел, защото и той бе обещал да не споменава за унизителното преживяване на приятеля си с разбойниците. Откри, че набляга на подробностите и му отне много време да опише по подходящ начин точния цвят на очите й, но в крайна сметка побърза да завърши, с това, че всичките му опити да я открие са стигнали до задънена улица.

— Търсиш на най-неподходящите места — уведоми го Милфорд, след като спря да се смее на думите, с който Брадфорд описваше случилото се. — Тя наистина ли смята, че Колониите са по-цивилизовано място от нашия Лондон?

Херцогът игнорира въпроса и се съсредоточи върху по-важните думи на приятеля си.

— Какво имаше предвид, като каза, че съм търсил на грешните места? Тя се е върнала при баща си. Само тази следа имам — каза той грубо.

— По-голямата част от обществото все още не е дошла в Лондон за предстоящия сезон — търпеливо отбеляза Милфорд. — И по тази проста причина, все още не си чул нито една клюка. Стегни се човече, тя ще бъде на бала на Ашфорд. Можеш да разчиташ на това. Всички ходят на него.

— Сезонът не ме интересува — Брадфорд повтори тихо думите на Карълайн, когато спомена защо е притеснена от светските събития и поклати глава. — Това бяха точните й думи.

— Доста странно — Милфорд направи опит да не се разсмее. От много дълго време не бе виждал приятеля си толкова съкрушен и се чувстваше облекчен, че състоянието му не се дължи на нещо сериозно. Също така му се прииска да го подразни по същия начин, както правеше преди, когато двамата заедно кръстосваха Лондон.

— Не е чак толкова странно — възрази Брадфорд и сви рамене. — И аз не посещавам много от светските събития.

— Не ме разбра. Имах предвид, че се държиш доста странно — изсмя се Милфорд. — Не мисля, че някога съм те виждал в подобно състояние. Смятам да се насладя на това положение. А като капак на всичко, причината за това е дама, която идва от Колониите — Милфорд щеше да продължи с подигравките, но смеха надделя и колкото повече приятеля му се мръщеше неодобрително, толкова по-смешно му ставаше.

— Наистина се наслаждаваш на всичко това, нали? — озъби се Брадфорд, когато Милфорд утихна достатъчно, че да може да го чуе.

— Това е факт — веднага призна той. — Мога да си спомня много добре клетвата, която даде преди няколко години — продължи. — Нещо в духа на това, че всички жени имат само едно предназначение и ако отдадеш сърцето си на една от тях ще бъде най-глупавото нещо, което би направил.

— Кой е казал, че ще давам нещо? — вместо отговор попита Брадфорд. — Просто съм заинтригуван, това е — настоя с тих глас. — Не ме дразни, Милфорд, защото само ти ще изгубиш от това.

— Успокой се — каза Милфорд. — Искам да ти помогна — той се насили да изглежда сериозен и каза: — Трябва да провериш при известните модистки. Щом е от Колониите, гардероба й е остарял. Роднините й няма да си позволят да ги засрамва със старомодните си дрехи и ще я накарат да отиде и да подмени гардероба си.

— Логиката ти ме изумява — отвърна Брадфорд. Проблясък на надежда се появи в очите му и той наистина се усмихна. — Защо не се сетих за това?

— Защото нямаш три сестри като мен.

— Забравих за сестрите ти — отвърна му той. — Никога не ги виждам наоколо.

— Крият се от теб — закиска се Милфорд. — Плашиш ги до смърт — повдигна рамене и добави: — Но кълна ти се, модата е това, за което жените, включително и сестрите ми, говорят постоянно — гласът му стана сериозен, когато попита: — Това само увлечение ли е, или нещо повече? През последните пет години посещаваше само леките жени в града. Досега никога не си се възползвал от нежните млади дами, Брад. Това е доста драматична промяна в предпочитанията ти.

Брадфорд не отговори веднага. Нямаше непоколебим отговор, можеше само да чувства.

— Вярвам, че това е само временно увлечение — най-после каза той. — И колкото по-скоро я видя отново, толкова по-сигурен съм, че ще мога да я избия от ума си — довърши свивайки рамене.

Милфорд кимна. Дори за минута не му повярва. Но Брадфорд бе толкова сериозен, че приятеля му не посмя да му противоречи и го остави да пише писмата си. Походката му бе весела, докато крачеше надолу по стълбите и тъй като бе в много по-добро настроение, тупна Хендерсън по рамото в знак на привързаност и излезе.

Графът на Милфордхърст изведнъж бе доста заинтересован да се запознае с чаровницата от Колониите, уникалната жена, която бе сторила това, което никоя друга преди нея не бе успяла за последните пет години. И, въпреки че дори не подозираше, дамата наречена Карълайн, бе върнала херцога на Брадфорд отново към живота.

Милфорд вече я харесваше.

 

 

Настъпи сутринта и с изгрева се появиха нови мисли и нови планове. Карълайн Ричмънд винаги ставаше рано, без значение по кое време си бе легнала предишната нощ, и приветстваше слънцето с широка усмивка.

Облече набързо семпла теменужена дневна рокля и завърза буйната си коса на тила с бяла дантелена панделка.

Чарити все още спеше, а Бенджамин, съдейки по шума идващ от горния етаж, тъкмо ставаше. Карълайн слезе долу с намерението да изчака баща си в стаята за закуска. Но го намери вече седнал начело на дългата маса. Той държеше чаша чай в едната си ръка и вестник в другата.

Не я видя, че стои пред вратата и тя не направи нищо, за да привлече вниманието му. Вместо това отдели време да го разгледа, доколкото бе възможно зад вестника.

Лицето му бе червендалесто и пълно, но имаше същите високи скули като нея. Беше по-възрастна и по-закръглена версия на мъжа, който я бе отгледал. Да, наистина доста приличаше на по-младия си брат Хенри и изведнъж тя осъзна, че трябва да се смята за късметлийка. Защото в представите си вече имаше двама бащи. Смяташе, че няма да е нелоялна към чичо си Хенри, който я бе отгледал и когото тя обичаше, ако сподели любовта си и с мъжа, който й бе дал живот. Истинският й баща. Защото това бе той, призна отново и неин дълг бе да го обича.

Графът най-после усети, че някой го наблюдава и вдигна поглед. Тъкмо възнамеряваше да отпие от чашата си, но замръзна по средата на движението. В лешниковите му очи си пролича, че е изненадан. Те бяха толкова искрени, че Карълайн се усмихна, надявайки се, че в нейните собствени очи се чете само любов, а не несигурност.

— Добро утро, татко. Добре ли спа?

Гласът й потрепна. Чувстваше се невероятно нервна сега, когато се бе изправила лице в лице с баща си.

Той постави чашата, която издрънча силно на масата. Чаят се разля навсякъде, но той изглежда не забеляза нито шума, нито бъркотията. Направи опит да се изправи, но размисли и отново седна. Очите му се напълниха със сълзи и той ги изтри с края на бялата си ленена салфетка.

Беше също толкова нервен и несигурен като нея. Щом го осъзна, Карълайн се почувства малко по-добре. Баща й изглеждаше леко замаян и тя реши, че той просто не знае как трябва да се държи с нея. Видя, че вестника, който държеше падна на пода и реши, че неин дълг е да го вдигне.

Все още усмихвайки се, въпреки че държанието му започваше да я притеснява, тя влезе в стаята. И не спря да върви, докато не стигна до него и бързо, преди да е размислила, се наведе и го целуна по зачервената буза.

Докосването й го измъкна от транса, в който бе изпаднал, и изведнъж емоциите му се отприщиха. Той избута стола, на който стоеше, и щом се изправи, хвана Карълайн за раменете и я придърпа в прегръдката си.

— Не си разочарован, нали? — прошепна Карълайн с лице, опряно на гърдите му. — Изглеждам ли така, както си си представял?

— Никога не бих се разочаровал. Как въобще ти хрумна това? Просто за момент бях поразен — обясни той, като я прегърна по-силно. — Ти си копие на милата си майка, Господ да я поживи. Не мога да бъда по-горд.

— Наистина ли приличам на нея, татко? — попита Карълайн, когато я пусна от обятията си.

— Наистина. Нека отново те погледна — нежно промърмори той. Тя отстъпи назад и бавно се завъртя. — Истинска красавица си — похвали я баща й. — Седни — нареди той и се намръщи. — Не трябва да се натоварваш или ще се разболееш. Не бива да те преуморявам.

По-скоро чувството за вина, отколкото заповедта му я накараха да седне на стола.

— Татко, има нещо, което трябва да ти кажа. Трудно е да се каже, но трябва да бъдем честни един с друг. Реших, че това е единствения начин, след като видях рисунките, които съм правила като малка, затова… — раменете й се прегърбиха под изучаващият му поглед и вместо да продължи, тя въздъхна.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си здрава като кон? — попита баща й и примигна няколко пъти.

Карълайн повдигна рязко глава, като знаеше, че изглежда доста изненадана.

— Да — призна тя. — Нито един ден през живота си не съм била болна. Толкова съжалявам, татко.

Баща й нежно се разсмя.

— Съжаляваш, че не си боледувала или че ти и леля ти Мери се опитахте да ме изиграете?

— Толкова се срамувам — беше напълно честна, но това не я накара да се почувства по-добре. — Просто бях толкова…

— Доволна? — попита баща й и кимна, след което дръпна стола си и отново седна.

— Да, доволна. От толкова дълго време живея с брат ти и семейството му. Трябва да ти кажа, че мислех за леля Мери като за моя майка и я наричах „мама“. Братовчедите ми станаха мои братя, а с Чарити винаги сме били като сестри. Но въпреки това, никога не те забравих, татко — побърза да каже тя. — С времето не можех да си спомня как изглеждаш, но винаги съм знаела, че ти си моят баща. Просто не бях сигурна, че някога ще поискаш да се върна. Мислех, че си доволен от това споразумение.

— Карълайн, разбирам те — каза баща й. Постави ръката си върху нейната и продължи: — Чаках много дълго, преди да поискам да се върнеш. За това си има причини. Но не искам да говоря за тях точно сега. Ти си вече у дома и само това има значение.

— Мислиш ли, че ще можем да се разбираме добре?

Въпросът на Карълайн искрено учуди баща й.

— Наистина вярвам, че ще се разбираме — каза той. — Трябва да ми разкажеш всичко за брат ми и семейството му. Разбрах, че и Чарити е тук. Кажи ми, все още ли е като пухкава топка, както Мери ме караше да повярвам в писмата си? — гласът му беше изпълнен с нежност и Карълайн му се усмихна. Това и подходящото описание на братовчедка й.

— Ако намекваш дали все още е закръглена, отговорът ми е не. Вече внимава с какво се храни — добави с усмивка. — Сега е много нежна и привлекателна. Предполагам, че ще предизвика истински смут, татко, защото е русокоса и дребна, а ни казаха, че точно такива момичета са добре приети в обществото.

— Страхувам се, че не съм в крак с последната мода и очаквания — призна баща й. Усмивката му се стопи, заменена от безпокойство. — Дъще, ти каза, че трябва да сме откровени един с друг. Съгласен съм и за това трябва да ти споделя, че и аз си измислях разни истории в писмата, които ти пишех.

Очите на Карълайн станаха огромни от изненада.

— Така ли?

— Да, но сега ще ти кажа истината. Не съм ходил на нито един бал, след като замина с брат ми и семейството му към Бостън. Страхувам се, че живях почти като отшелник.

— Наистина ли? — когато баща й кимна, Карълайн каза: — Но татко, в писмата си ми описваше всичко, което се е случвало и всичките клюки! Как си могъл да бъдеш толкова добре осведомен, щом не си ги посещавал.

— От моя приятел Лудмън — призна баща й с виновна усмивка. — Той не пропуска нито едно събитие и ми разказва абсолютно всичко. Така че аз можех да го описвам на теб.

— Но защо? — попита Карълайн, след като изслуша обяснението му. — Не обичаш ли да посещаваш светските събития?

— Причините са много, но няма да те отегчавам с тях — каза баща й. — С брата на майка ти, маркиза на Еймсмънд, не си говорим повече от четиринадесет години. И тъй като той посещава много от баловете, аз не ходя на тях. Това е най-простото обяснение и смятам, че засега е достатъчно.

Карълайн обаче бе прекалено любопитна, за да остави темата.

— Четиринадесет години? Точно преди толкова години си ме изпратил далеч.

— Именно — отвърна баща й и кимна. — Маркизът беше бесен от заминаването ти и публично заяви, че няма да ми проговори и една дума, преди да се върнеш в Англия — баща й се покашля и продължи: — Той не разбра мотивите ми да те изпратя далеч, а аз реших да не му ги обяснявам.

— Разбирам — каза Карълайн. Тя естествено не разбираше и колкото повече мислеше за това, което баща й казваше, толкова по-объркана ставаше.

— Татко, още един последен въпрос и ще се върнем към други теми за разговор, моля те.

— Да?

Баща й се усмихна отново и за нея бе още по-трудно да зададе въпроса си.

— Защо ме отпрати? Мама, имах предвид леля Мери, ми обясни, че си скърбил много след смъртта на майка ми и не си могъл да се грижиш за мен. Тя казваше, че единствената ти грижа е била моето добруване и си решил, че ще съм по-щастлива при тях. Това ли е истината? И ако е така — продължи Карълайн, преди баща й да успее да отговори — защо ме остави далеч толкова дълго време? — не това бе въпроса, който пареше устните й. Всички факти сочеха, че баща й не я е искал. Такава ли бе истината? Дали не е била само пионка във враждата между семействата? Или бе изпратена далеч, само за да бъде наказан маркизът? Ами ако баща й не я обичаше… достатъчно?

Карълайн се намръщи, докато обмисляше вероятните отговори. Простото обяснение на леля й беше точно такова. Просто. Но Карълайн вече бе достатъчно голяма и не се задоволяваше с полуистини както преди. И все пак картината противоречеше на всички прости обяснения. Защо той й ги спестяваше?

— Трябва да си търпелива с мен, Карълайн — каза баща й. Гласът му бе оживен, докато приключваше темата. — Направих това, което мислех за най-подходящо по това време и ти обещавам, че ще ти обясня един ден всичко, така че да задоволя любопитството ти — той прочисти гърлото си и смени темата. — Сигурно си достатъчно гладна, за да погълнеш цяла мечка! Мари — извика той през рамо и опита да попие разлетия чай със салфетката си, — донесете храна и още чай.

— Наистина не съм гладна — каза Карълайн, — от вълнение изгубих апетит — призна тя.

— Няма нищо — отвърна баща й. — Мари е новата ми готвачка, но има какво да се желае за вкуса на храната. Тя е третата, която сменям тази година. Болният ми стомах винаги ми създава проблеми.

Карълайн се усмихна и се замисли за безкрайния списък от въпроси, които искаше да му зададе. Въпреки това не си позволи нищо повече от кимване, докато баща й определяше посоката на разговора им по време на закуската.

Когато привършиха, тя едва бе докоснала храната си. Бе доста лоша, дори и за нейните стандарти. Ролцата бяха толкова твърди, че в тях можеше да си счупи някой зъб, а рибата бе недопечена. Конфитюрът, който явно бе доста стар, съдейки по праха върху буркана, бе рядък и кисел. Докато следваше баща си към библиотеката, си помисли, че би могла да попита Бенджамин дали не би искал да се заеме с кухнята.

Той обожаваше да готви и редовно помагаше за приготвянето на храната, докато живееха в Бостън.

Вниманието й се насочи отново към баща й. Той стоеше пред рисунките й, изпълнен с гордост и й показваше как е написал дата на гърба на всяка една от тях. Това беше неговият начин да й покаже, че е следил развитието й.

— Отказах се да рисувам — през смях му каза Карълайн. — Както сам виждаш, татко, липсва ми талант.

— Това е без значение. Хенри ми писа, че много бързо усвояваш езици.

— Това е вярно — призна Карълайн — Но произношението ми е плачевно — усмихна се и добави: — макар да са ми казвали, че пеенето ми не обижда никой и съм добра на спинет^[1]. Разбира се, похвалите са отправени само от семейството, а те са пристрастни.

Баща й се разсмя.

— Дори не съм си и помислял, че имаш склонност към самоизтъкване, Карълайн, но не трябва и да се подценяваш — добави той. После се настани на единия от столовете и подкани Карълайн да седне на втория. — Кажи ми защо Хенри е позволил на Чарити да дойде с теб? Наистина се радвам, че е тук, но освен това съм изненадан.

Карълайн веднага сподели на баща си за увлечението на Чарити по Пол Блечли и внезапното му изчезване. След като завърши разказа си попита:

— Чувал ли си за този мъж, татко?

— Не, не съм — отвърна той. — Но в това няма нищо чудно, като се има предвид, че бях откъснат от обществото толкова дълго време.

— Татко, камериерът ти, Дейтън, каза, че се връщаш за сезона. Смяташе ли да започнеш да посещаваш събитията на висшето общество тази година?

— Не — отговори баща й. — Винаги се връщам в Лондон по това време на годината. В провинциалното ми имение е доста студено през зимата, за да остана там. И Дейтън, упорит както винаги, настоя да пристигне преди мен, за да подготви къщата. Според мен му доставя удоволствие — добави той. — Но сега, съм щастлив, че го направи. Щом прелестната ми дъщеря е до мен, отново ще заема мястото си в обществото. Дори съм нетърпелив — баща й се засмя радостно. — Ще се вдигне много шум около теб, Карълайн.

— Заради маркиза ли? — попита Карълайн.

— Не. Защото си неотразима — отвърна баща й. — Маркизът, разбира се, ще бъде много доволен, че племенницата му отново е в Лондон, но по-скоро си мисля за младите ергени и как ще реагират щом те видят. Това е нещо, което си струва да се види. Майка ти щеше да бъде толкова горда с теб.

— Как я срещна, татко? Въобще не я помня и много съжалявам за това. Леля Мери ми каза, че е била много нежна жена.

Графът на Бракстън изглежда се отнесе много далеч, а на устните му разцъфна нежна усмивка.

— Да, тя бе нежна и любяща, Карълайн — след което взе ръката й и й разказа как са се запознали и как се е влюбил в тъмнокосото момиче.

— Беше толкова щастлива, когато се появи на бял свят, Карълайн. Аз исках момче и дори не давах да се помисли за женско име. Когато се роди, майка ти се смя, докато по лицето й не потекоха сълзи. Да, тя беше наистина щастлива.

— А ти беше ли разочарован? — попита Карълайн с усмивка. От начина, по който разказваше историята бе сигурна, че не е бил, но все пак искаше да го чуе как си признава. Почувства се като малко момиченце, което слуша приказка за лека нощ и усети, че е нетърпелива да научи всичко за живота си, преди да замине за Бостън.

— И аз бях щастлив, също като майка ти — призна баща й. Той стисна ръката й и бръкна в джоба си, за да извади кърпичката си. После попи влагата от очите си и прочисти гърлото си. И с глас, който звучеше леко сърдито, каза: — Стига толкова. Трябва да се погрижим ти и Чарити да подновите гардероба си възможно най-скоро. Балът на херцог Ашфорд е само след две седмици и тогава ще направим представянето ти в обществото. Старият мошеник ми изпраща покана всяка година. Ще бъде направо шокиран, когато се появя — баща й започна да се хили като си представи шокираното лице на Ашфорд, щом влезеше в залата с прекрасната си дъщеря под ръка.

Карълайн наблюдаваше как вълнението на баща й нараства, докато обмисляше какъв смут ще създаде и нямаше да се учуди, ако всеки момент потрие доволно ръце. Очите му блестяха пакостливо и в този миг й заприлича невероятно много на братовчед й Люк. Изглеждаше като нетърпеливо дете, което се е отправило към ново приключение. Искаше й се да му каже да няма големи очаквания, но реши да не го обезсърчава. Закле се, докато го слушаше какво й говори, че ще направи всичко възможно да не го разочарова. С Божията воля, може би щеше да се справи. Вероятно след две седмици, вече щеше да се е научила да се държи подобаващо. Със сигурност за нея това щеше да бъде предизвикателство, но Карълайн реши, че ще даде най-доброто от себе си.

Тя не се отдели от баща си през цялата сутрин, слушайки го как говори за изминалите години. Забеляза, че той говори повече за проблемите и притесненията на Англия, отколкото за себе си. Осъзна колко невероятно самотен е бил и сърцето й се сви. Сам бе пожелал това, напомни си тя. Можеше да я има до себе си през тези изгубени четиринадесет години, но въпреки това не го винеше.

Зад решението му да я изпрати далеч имаше други мотиви, бе сигурна в това. След време, когато получеше пълното му одобрение, щеше да научи истината.

Тогава Карълайн осъзна, че обещанието, което глупаво бе дала на семейството си в Бостън щеше да бъде нарушено. То бе обещание дадено от дете, което е било ядосано и объркано. Сега тя прие истината. Мястото й бе до баща й. Никога нямаше да може да се върне в Бостън. Бъдещето й бе тук.