Джули Гарууд
Непокорни желания (14)

Глава тринадесета

Брадфорд бе изпаднал в паника.

Когато в Брадфорд Хил пристигна пратеник и му съобщи, че Франклин Кендъл се е измъкнал от шпионите, които го следяха, първоначалният му импулс бе да хукне към Карълайн.

Но щом се успокои, размисли. Знаеше, че тя е в безопасност с петимата охранители, които бе наел. Съществуваше и възможността някой да го следи, и ако тръгнеше към къщата, в която бе Карълайн, можеше да отведе врага точно до вратата й.

Замина за Лондон, решен да обърне целият град, за да намери мъжа. Вече два пъти се бе опитал да затвори капана и всеки път хитрият му противник не бе захапвал стръвта. Е, беше му омръзнало от капани. Знаеше, че виновникът е по-малкия брат на маркиза, и ако му се наложеше, щеше да го предизвика на дуел.

Предвидливо бе накарал Карълайн да обещае да не се свързва с никой от роднините си и знаеше много добре, че според нея, това е неговият начин да я измъчва. Това въобще не бе така, но не възнамеряваше да й го казва. Не искаше никой да знае къде е тя и се бе доверил единствено на Милфорд. Но приятелят му, разбира се, щеше да си мълчи.

Чувстваше се малко виновен, че бе изолирал Карълайн от случващото се, но колкото по-малко знаеше, толкова по-малко щеше да се безпокои.

Брадфорд се прибра в градската си къща късно вечерта. Един от детективите, които бе наел го чакаше пред къщата и бързо го информира, че Франклин отново се е появил. Бил с новата си любовница, при която прекарал нощта.

След като даде инструкциите си, Брадфорд влезе в къщата. Тъкмо се бе настанил в библиотеката, когато пристигна графът на Бракстън, молейки за незабавна аудиенция.

Бракстън изглеждаше изтощен и объркан и започна веднага с причината за визитата си.

— Имах късмет, че те намерих тук. Карълайн не е с теб, нали?

— Не, не е — отвърна кратко Брадфорд и предложи питие на тъста си, след което седна до него.

— Да не би да сте скарани? Не искам да си пъхам носа там, където не ми е работата, но маркизът е извън себе си от притеснение. Франклин продължава да прави разни намеци и разстройва Майло. Не му е писала нито дума и той се чувства изоставен. Не вярва на мръсните лъжи, които му разказва брат му. Но мисли, че е болна и че ти криеш истината от него. Винаги се притеснява, такъв си е Майло. Тя е добре, нали?

В очите му се четеше колко е притеснен и Брадфорд бързо кимна.

— Тя е добре — отговори той. — Малко се посдърпахме, но няма за какво да се притеснявате. Какви намеци е правил Франклин?

— Няма да ги повторя — каза графа. — Той се опитва да компрометира скъпото ми дете. Ненавижда я и не мога да разбра защо.

Брадфорд не каза нищо. Вътрешно кипеше от гняв, защото много добре знаеше причината, поради която Франклин ръсеше лъжи.

— Е, момче, ще трябва да я доведеш в Лондон, за да ни посети. Майло е доста превъзбуден. Ще отидеш да го посетиш, нали?

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но точно сега ще ми бъде невъзможно.

— Остави гордостта си само за миг настрани, Брадфорд. Прояви малко съчувствие. Ще имаш цял живот да се караш с дъщеря ми. Примирете се засега. Майло не е толкова здрав, колкото си ти. Остава му много малко време, а е чакал четиринадесет години завръщането на Карълайн. Обича я толкова силно, колкото и аз.

Графът изглеждаше готов да сграбчи Брадфорд и да го разтърси, за да му влее малко разум. Младият мъж се колеба цяла минута, под свирепия поглед на тъста си, и най-после взе решение.

— С Карълайн имаме някои разногласия, но не това е причината, тя да не е тук с мен.

Бавно, без да спира, Брадфорд обясни истинската причина за отсъствието на жена си. Разказа му, как някой я е бутнал по стълбите в дома на Клеймър, обясни детайли за „инцидента“ с каретата, даде му малко информация за писмото, което Карълайн бе получила и завърши с това, че Франклин е отговорен за случилото се.

— Той ще спечели най-много от смъртта й — обясни Брадфорд. — От няколко различни източника научих, че маркизът, е завещал огромна сума пари на Карълайн. Земята и титлите, разбира се, ще останат за Франклин, но без парите, ще му е невъзможно да поддържа стандарта си на живот. Лорета има доста големи дългове от хазарт и единствената причина, лешоядите да не са тръгнали след нея, са подписаните разписки, които гарантират изплащането им, веднага щом маркизът умре. Когато Карълайн се върна в Лондон, маркизът променил завещанието си и вече при свършен факт уведомил Франклин и Лорета за стореното.

Докато слушаше обяснението, малко по малко Бракстън се свличаше надолу по стола си и сега скри главата си в ръце.

— Маркизът е отвратен от брат си и от парада му любовници, и знае всичко за хазартните навици на Лорета.

Графът поклати глава и започна да плаче.

Брадфорд се притесни за реакцията на тъста си и побърза да го успокои.

— Сър, не е толкова зле, колкото звучи — каза той. — Карълайн е охранявана много добре, а Франклин не може и да помръдне, без да разбера. Нямам достатъчно доказателства, за да докажа вината му, но реших да го повикам и да сложа край на всичко това.

Бракстън продължи да клати глава.

— Не, не разбираш. Защо не ми е казала? Можех да я изпратя отново, преди да я омъжа за теб — гласът му бе пропит от мъка и отчаяние. — Можех да…

— Да я изпратите отново? В Бостън? — на Брадфорд му бе трудно да следва обърканите му думи. Страх сграбчи сърцето му и той вдигна на крака тъста си. — Кажи ми! Знаеш нещо, нали? За Бога, кажи ми, какво имаш предвид.

— Случи се преди много години и чаках, докато всеки от тях умре, да я повикам обратно. Толкова много години, а в ума ми, сякаш се случи вчера. Съпругата ми и бебето ни тъкмо бяха починали, когато отидох с Карълайн в провинциалното ни имение. Бях си създал малко проблеми, заради радикалните си възгледи за Ирландия и Пъркинс, един от лидерите, който бе мой противник, се интересуваше доста от участието ми. Той притежаваше земя в Ирландия, която бе много по-голяма от земята на който и да е благородник, но всичките планове, които бях предприел, се осъществиха и така бе позволено на ирландските Католици да притежават земята си. Знаех, че Паркинс ме мрази, но нямах представа колко зъл е всъщност. Пред света, той бе честен гражданин.

Графът се облегна назад на стола си и отново скри лице в ръцете си. Брадфорд се насили да прояви търпение. Наля още едно питие на тъста си и му го подаде.

Графът отпи голяма глътка и продължи.

— Пъркинс бе изпратил няколко мъже след мен. Искаше да ми запуши устата завинаги. Земята, която притежаваше не бе застрашена, но той искаше да увеличи имота си, а аз вече бях набрал популярност. Той смяташе, че ще намеря начин да му отнема земята. Това беше странно, защото аз се бях отказал от битката. Светът ми се бе срутил след смъртта на жена ми и всичко, което исках бе да живея в мир и тишина с малкото си момиченце. Карълайн бе само на четири години. Тя бе толкова лъчезарно дете, невероятно пакостливо — графът пое дълбоко дъх и продължи: — Дойдоха късно през нощта. Бяха само двама. Карълайн беше горе и спеше, но шума явно я събуди, и тя слезе долу. Един от мъжете имаше пистолет и аз го изритах от ръката му. Карълайн някак си се добра до него и застреля мъжа. Той умря три дни по-късно.

Брадфорд се облегна на стола си, напълно изумен от историята.

— Беше инцидент — каза графа. — Тя се опитваше да ми донесе оръжието. Опитваше се да ми помогне. Мъжът ме наръга и навсякъде имаше кръв. Карълайн се втурна към мен, но се спъна и пистолетът гръмна.

Брадфорд затвори очи.

— Мили Боже, била е само едно бебе — той поклати глава. — Никога не ми е казвала и дума за това.

— Тя не си спомня.

Брадфорд едва успя да го чуе. Той се опита да си представи Карълайн като малко дете и как онзи ужас е можел да й се отрази.

Думите на тъста му най-после проникнаха в съзнанието му.

— Научих, че като малка се е ужасявала от пистолетите. Тя мислела това за свой недостатък и се заела да го превъзмогне — гласът на Брадфорд потрепери и той бе безсилен да го контролира.

— Да — отвърна Бракстън. — Хенри ми писа. По-малкият ми брат бе единственият в семейството, който знаеше истинската причина, заради която изпратих Карълайн при него. Не каза дори на съпругата си.

— Какво се случи с мъжете, които бяха замесени? Ти каза, че един от тях е умрял три дни по-късно?

— Да, изстрела го бе улучил в корема — отговори графът. — Дюгън.

— Семейство?

— Не, Дюгън бе самотник.

— А останалите?

— Пъркинс умря миналата година. Третият мъж се казваше МакДоналд. Той нямаше семейство, което да го потърси. Живееше в Лондон само от няколко месеца. Призна ми, че Пъркинс му плаща, но ще го е страх да даде показания, ако повдигна обвинения. Сякаш бих могъл да го направя! Да изложа бебчето си на такъв скандал? Никога! Не знаех дали Паркинс ще наеме някой друг или не. Нали разбираш, не можех да му се доверя. Затова изпратих Карълайн с двама от най-доверените ми приятели и сам тръгнах след Пъркинс.

— Как? Как така си тръгнал след него? — попита Брадфорд. Ръцете му стискаха облегалката на стола, докато се опитваше да остане спокоен.

— Отидох въоръжен в дома му. Той имаше двама сина, затова изчаках да го хвана насаме и му казах, че съм наел мъж, който да убие него и децата му, ако нещо се случи с мен или дъщеря ми. Веднага се осъзна. Повярва на думите ми.

Той изчака Брадфорд да кимне и чак тогава продължи.

— Мислих, че третия вече не е заплаха, но не можех да рискувам. Карълайн бе всичко, което имах! Отдръпнах се от политиката и дадох обет, че детето ми няма да се върне преди и тримата да умрат.

Изведнъж Брадфорд се размърда, а мислите запрепускаха из ума му. Сега най-важното бе да защити съпругата си и нямаше време да се поддава на емоциите си. Щеше да им се отдаде по-късно, когато кажеше всичко на Карълайн.

— Добре. Значи Пъркинс и мъжете, които е наел са мъртви. До къде ни води това? — той потърка челюстта си замислено и се вгледа в пламъците в камината.

Докато мъжете се опитваха да решат загадката, часовникът отброи точен час.

— Сигурен ли си, че никой друг не знае за случилото се? Може би Пъркинс е казал на някой.

Бракстън поклати глава.

— Не би посмял — каза той. — Не съм споделял с никого, освен с брат си.

Брадфорд се изправи и закрачи из стаята.

— Какво смяташ да правиш? — попита графа. Той притеснено бе стиснал ръцете и изглеждаше също толкова възрастен и крехък, колкото маркиза.

— Все още не съм решил. Но писмото вече придоби смисъл. Който й да го е писал, жадува за отмъщение, но вътре имаше толкова много гнусотии, че не обърнах достатъчно внимание.

— О, Господи, тя все още не е в безопасност! Тя…

Брадфорд грубо прекъсна тъста си, който не можеше да се контролира.

— Нищо няма да й се случи. По дяволите, чак сега осъзнах, колко много значи тя за мен. Няма да позволя на никой да я докосне. Аз…

— Да? — попита графът, щом Брадфорд спря.

— Аз я обичам — въздъхна той. — Няма да позволя да я загубя точно сега — добави, като изговаряше думите, сякаш даваше обет. — Виж, постарай се да не се тревожиш. Кажи на маркиза, че Карълайн страда от настинка или от нещо друго. Убеди го, че вече не е на легло и възнамерява много скоро да му пише. Това би трябвало да го успокои, докато съставя план за действие.

Графът се почувства така, сякаш товара, който бе носил на плещите си толкова много години, най-после бе изчезнал. Той кимна и тръгна към вратата.

— Няма да кажете на Карълайн това, което ви споделих, нали? Не виждам причина тя да узнава за това — каза той. — Момиченцето ми няма никаква вина в случая.

Брадфорд кимна.

— Ща запазя мълчание засега, но по-късно, когато всичко това свърши, ще трябва да й кажа.

Той последва тъста си до входната врата и добави:

— Карълайн не ти каза за заплахата, защото не искаше да се притесняваш. И аз й споделих много малко за подозренията си към врага й, защото не исках да се притеснява. Всеки от нас иска да предпази другия и съвсем изпуснахме нишката. Винаги съм настоявал за сляпо доверие… — Брадфорд замълча в мига, в който думите излязоха от устата му. Той поклати глава. — Сляпо доверие. Точно това, което и тя иска от мен — призна той.

— Какво? — графът на Бракстън изглеждаше объркан.

— Тя ми отдаде любовта и доверието си — каза Брадфорд. Гласът му звучеше малко остро, но само така можеше да контролира вълнението си. — Знаете ли, че понякога ме нарича Джаред?

Тъстът му се намръщи и поклати глава, очевидно объркан от промяната на темата.

Брадфорд се покашля и отвори входната врата.

— Обещах да запазя информацията, която ми споделихте. Време е да се приберете у дома и да си починете.

Графът вече почти бе стигнал до каретата си, когато Брадфорд го спря с въпроса си.

— Кога се случи?

— Какво? Кое?

— Датата сър, когато са дошли мъжете.

— Преди почти петнадесет години — отговори графа.

— Не, имам предвид точната дата. Денят, месецът, спомняте ли си?

— В нощта на двадесети февруари, хиляда седемстотни осемдесет и осма. Важно ли е?

Брадфорд не позволи мислите му да се изпишат на лицето му.

— Може би. Ще поддържаме връзка — обеща той, без да каже нищо повече за подозренията си.

Но веднага щом затвори вратата, изражението му се смени и си пролича, колко много е разтревожен. Молеше се да греши и потръпваше от гняв. Ако подозренията му бяха верни, не му оставаше много време. Имаше само шест дни да открие копелето! Само шест дни до двадесети февруари.

Ръцете му трепереха, докато правеше списък със задачите, които трябваше да свърши. Не си легна до средата на нощта. На следващия ден, след като задействаше плана си, щеше да се върне за жена си. Тази мисъл го успокои и той осъзна, че ще й признае любовта си и ще я помоли за прошка. Щеше да отиде при нея като херцога на Брадфорд и като Джаред Маркъс Бентън. В сърцето си знаеше, че тя го обича. И ако властта, богатството и титлата утре изчезнеха, тя щеше да остане до него.

Представяше си утрешния ден и мига, в който щеше да я прегърне. Почувства покой и задоволство и започна да мисли за всичките начини, по които би искал да я люби докато се унасяше в сън с усмивка на лицето.

 

 

Милфорд пристигна в градската къща на Брадфорд, в мига, в който приятелят му се канеше да излезе.

Брадфорд бързо му обясни, кого подозира в нападението над Карълайн, и че смята, че мъжът, ще направи своя ход до шест дни, но не му обясни причините за това. Чувстваше, че първо трябва да разкрие истината на жена си и тя да реши дали да каже на Милфорд, или на някой друг, за случилото се преди толкова години.

— Ще ти бъда благодарен, ако дойдеш с мен в Брадфорд Плейс. Помощта ти ще ми бъде полезна. С колкото повече доверени хора разполагам около Карълайн, толкова по-добре — каза той.

— Господи, гърба ме боли от вчерашната езда, но знаеш, че ще дойда с теб — отвърна Милфорд. — Освен, че искам да помогна, ужасно съм любопитен кой ще се извини пръв — той видя изражението на приятеля си и се разсмя.

— Какво те кара да мислиш, че ще се извиня? — попита Брадфорд хилейки се.

— Колкото и да си твърдоглав, приятелю, не си глупав — отвърна Милфорд.

Брадфорд изненада приятеля си, като кимна в съгласие.

— Значи смяташ да се извиниш? — попита той.

— На колене, ако се наложи — обяви Брадфорд. И тогава се разсмя на изражението на приятеля си. — Какво става? Мислех, че си се уморил да си играеш на посредник между нас — каза той и го плесна по гърба. — Затова отиде при Карълайн, нали? Да я убедиш да размисли?

Милфорд се смути.

— Виновен — отвърна най-после. — Е, Брад, не е нужно да преиграваш. Падни на колене, само веднъж, и Карълайн ще очаква да правиш същото до края на дните си. Освен това, тя е готова да се прибере в къщи при теб. Господ знае, че я обичам, но тя…

— И аз — прекъсна го Брадфорд.

— Какво?

— Обичам я — обясни той.

— Не го казвай на мен, човече, кажи го на нея.

Брадфорд поклати глава.

— Ще го направя, приятелю, стига да се размърдаш.

Докато пътуваха натам, двамата почти не проговориха. Нарочно избраха възможно най-краткия маршрут и скъсиха разстоянието от Лондон до Брадфорд Хил поне с час. С всяка измината миля, настроението му се повишаваше.

Той влетя във всекидневната на имението си, изкрещя на Хендерсън, за да му каже, че скоро тръгва и си наля чаша коняк. След като отпи няколко глътки, реши да поседне за миг. Любимото му кожено кресло липсваше и той се намръщи, докато се отпускаше на един стол с ниска облегалка. Отпи още една глътка от питието си и се обърна, за да го остави на трикраката масичка, която винаги досега бе стояла до стола. Само че масичката вече не беше там. Брадфорд го забеляза, когато за малко не изпусна чашата си. Отново се намръщи на малкото неудобство, но в този момент влезе Милфорд и привлече вниманието му.

— Брад? Да си влизал наскоро в библиотеката си? — попита той с бегъл интерес.

Брадфорд поклати глава. Умът му бе зает с мисли за жена му и опитваше да измисли начин, как да й каже какъв глупак е бил, без да звучи като такъв. Почувства напрежение щом осъзна, че съвсем скоро щеше да разкрие чувствата си, пред жената, която обичаше. Проблемът, докато стоеше и анализираше, бе в това, че нямаше особен опит в това.

Милфорд, обаче, явно бе решил да не го остави намира, и докато похапваше от сандвича в ръката си, настояваше да го придружи в библиотеката.

— Смятам, че там има съобщение за теб, което не мога да разгадая — измърмори той.

Брадфорд се предаде и го последва.

— Какво е това, по дяволите? Хендерсън? — ехото повтори гласа му.

Той бавно влезе в убежището си и ужасено се огледа наоколо. Стаята бе напълно празна. Бюрото, столовете, книгите, документите, дори и завесите липсваха.

Брадфорд се обърна към Милфорд и поклати глава озадачен.

— Хендерсън сигурно се крие някъде наоколо — каза Милфорд. — Какво става тук?

Той сви рамене и въздъхна дълбоко.

— Това, очевидно ще разреша по-късно. Сега, смятам да се преоблека и да тръгна за Брадфорд Плейс — заизкачва се по стълбите, взимайки по две наведнъж и извика през рамо: — Можеш да вземеш една от ризите ми, ако искаш да се преоблечеш.

Брадфорд спря, когато стигна до стаята на Карълайн. Импулсивно отвори вратата и се огледа набързо. Всичко си бе на мястото, но въпреки това се намръщи. Затръшна вратата и продължи към своята стая. Веднага щом отвори вратата, започна да се смее. Стаята бе също толкова празна, колкото и библиотеката.

Хендерсън се приближи тичешком, следван от Милфорд.

— Няма да е възможно да се преоблечете, ваша светлост — обяви Хендерсън, докато се опитваше да си поеме дъх. Лицето му бе зачервено, защото цяла сутрин бе стоял на студа.

— И защо? — попита Брадфорд. И продължи да се смее, докато очите му не се напълниха със сълзи.

— Съпругата ви нареди, всичките ви вещи да бъдат преместени. Реших, милорд, че това е по ваша заповед.

Брадфорд кимна.

— Разбира се, че така ще си помислиш, Хендерсън — той се обърна към объркания си приятел и каза: — Тя е взела само моите вещи, Милфорд. Наистина ми е изпратила съобщение, а намекът не е от най-тънките.

— И какво е съобщението? — попита Милфорд, намирайки смеха на Брадфорд много заразителен. Започна да се хили и нямаше ни най-малка представа защо.

Брадфорд показа раздразнението си.

— Всичките ми вещи са отнесени в Брадфорд Плейс и дори и някой слабоумен би се сетил. С това, иска да ми покаже, къде ми е мястото — той удари недосетливия си приятел по рамото и тръгна надолу по коридора. — Как въобще са успели да свалят леглото ми по стълбището, Хендерсън? Сигурно са били нужни поне четирима мъже.

Хендерсън изглеждаше ужасно успокоен, защото господарят му явно гледаше от забавната страна на ситуацията.

— Всъщност, бяха петима — каза той, прочисти гърлото си и чак тогава каза: — Те се опитаха да отведат и мен, ваша светлост. Срам ме е да си призная, но бях принуден да се скрия в килера с подправките, докато си тръгнат.

— Криенето няма да ти помогне, Хендерсън — обяви Брадфорд, когато успя да спре да се смее. — Рано или късно, тя ще те докопа. Ако си е наумила, че трябва да отидеш в Брадфорд Плейс, ще е най-добре да се примириш по-скоро.

— А вие къде ще бъдете, ако смея да попитам? — каза Хендерсън.

— При жена ми — отвърна той и се ухили.

Милфорд и Брадфорд отново поеха на път, взимайки два отпочинали коня, но въпреки това им отне доста време да стигнат до Брадфорд Плейс. До там имаше доста хълмисти участъци и нямаше как да съкратят пътя.

Вече наближаваше време за вечеря, когато влязоха в крепостта. Но вътре изобщо не приличаше на крепост, а на дом.

Брадфорд застана като вкаменен в средата на фоайето.

— Тя успя да превърне звяра в нещо подобно на красавицата.

— За себе си ли говориш или за дома ни? — въпросът дойде накъде високо зад него и той се обърна, поглеждайки към стълбището.

Жена му стоеше там и очакваше отговора му. Гърдите му се свиха и той не можа да обели и дума.

Карълайн не искаше нищо друго, освен да изтича надолу по стълбите и да се хвърли в ръцете на съпруга си. Но въпреки това чакаше. Искаше първо да види дали е ядосан, или зарадван. Той все още гледаше нагоре към нея и колкото по-дълго продължаваше мълчанието, толкова по-неудобно се чувстваше тя. Тъкмо се бе преоблякла в семпла жълта рокля, която караше цвета на кожата й да изглежда така, сякаш е болна. Само ако вместо тази бе избрала синята, наруга се тя. Само ако знаеше, че той идва! Господи, дори косата й не бе сресана и тя бе сигурна, че изглежда занемарена.

— Отне ти доста време, докато се решиш да дойдеш — извика тя, като престана да мисли за външния си вид. Ако не изглеждаше добре, то бе изцяло по негова вина, не по нейна.

Слезе по стълбите и застана пред него. Изражението му бе много сериозно, но в очите му имаше нежност. Това я обърка и тя реши, че сигурно не е минал през Брадфорд Хил, докато е пътувал насам. В противен случай, сега щеше да й крещи.

Карълайн направи реверанс пред него и му се усмихна.

— Добре дошъл у дома — каза тя.

Не смееше да го докосне. Знаеше, че щом веднъж се озове в прегръдките му, щеше да забрави цялата реч, която бе репетирала, а бе решена да му каже всичко.

Тя не откъсна поглед от съпруга си, докато поздравяваше Милфорд.

— Донесе ли ми, парите, които ми дължиш? — попита го тя.

Брадфорд чу въпроса й, но му бе трудно да разбере какво точно казва. Можеше само да се наслади на гледката, която бе пред очите му. Тя изглеждаше пленително! И още от пръв поглед, забеляза, че е нервна. Запита се, какви ли мисли се въртят из този неин сложен ум.

Не му се наложи да чака дълго, за да получи отговора на този въпрос.

— Направо от Лондон ли идвате? Не спряхте ли в Брадфорд Хил? — тя говореше на сакото му, гледайки съсредоточено едно от копчетата.

— Спряхме.

— Така ли? И не си ми ядосан? — тя осъзна колко е глупав въпроса й, в мига щом го зададе. Беше очевидно, че не е ядосан, защото й се усмихваше. По тази причина, реши, че не е останал достатъчно дълго в имението, за да разбере какво е сторила.

Е, добре, помисли си, и се изсмя нервно, много скоро щеше да разбере. Тогава бурята щеше да се разрази.

Щеше да е най-добре да изнесе речта си, преди да се качат горе, реши Карълайн.

— Брадфорд, налага се да поговорим.

— Пожелай лека нощ на Милфорд, любов моя.

— Какво? Но той току-що дойде. Със сигурност не смяташ да го отпратиш?

— Милфорд няма да си отива.

Гостът много бързо разбра, какво искаше да каже Брадфорд. Захвърли палтото си на масата в залата и тръгна надолу по коридора, за да потърси нещо за ядене, тананикайки си фалшиво някаква мелодия.

— Време е за лягане, Карълайн.

— Но аз не съм изморена.

— Това е много добре.

— Все още е светло, Брадфорд. Няма да мога да заспя.

— Надявам се.

Карълайн се изчерви щом той я вдигна на ръце и я понесе нагоре по стълбите. Тя най-после разбра, какво си е наумил.

— Не можем да го направим — възрази тя. — Милфорд ще знае защо сме се оттеглили.

Брадфорд стигна до площадката на втория етаж и попита:

— В твоята спалня или в моята?

— В нашата — поправи го тя, без да дава повече обяснения. Посочи към първата врата в дясно, но щом той се накани да я отвори, Карълайн си спомни за обзавеждането и го спря.

— Има нещо, което трябва да ти кажа за тази стая — избъбри тя.

Брадфорд не й обърна внимание и отвори вратата. Както бе очаквал, вътре бяха подредени мебелите от собствената му спалня, и той се насили да запази изражението си непроменено щом влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

Карълайн зачака реакцията му, но на него явно му бе удобно просто да стои облегнат на вратата и да я държи в ръцете си.

Забеляза празната вана в единия ъгъл и си спомни, че целият е покрит с прах. Пусна Карълайн да стъпи до него и целомъдрено я целуна по челото. Знаеше, че ако я целуне по начина, по който желаеше, и двамата щяха да забравят всичко останало.

— Първо трябва да свърша нещо друго, любов — прошепна той неохотно и въздъхна. Обърна се, отвори вратата и изкрещя толкова силно да му донесат вода, че всички в крепостта със сигурност го бяха чули.

— Брадфорд, моля те, вече би ли ми обърнал внимание? — попита Карълайн. Тя отиде до леглото и седна на него. — Да забелязваш нещо различно? — попита го.

— Забелязвам всичко — отговори й Брадфорд. — Косата ти е рошава и тази грозна рокля те кара да изглеждаш така сякаш вчера си умряла. Ще я свалиш веднага, щом приготвят ваната.

Карълайн не бе обидена от коментарите му и призна пред себе си, че е прав. Той й се усмихваше и изражението му стопли сърцето й. Желаеше я.

— Никога не съм те виждала в толкова добро настроение — призна му тя шепнешком. — Мислех си, че ще се ядосаш за мебелите, но ти дори не ги забеляза. Между другото кабинетът ти е надолу в дъното на коридора.

— Забелязах — каза Брадфорд и се изсмя. — Сигурен съм, че това е единственото легло в Англия, което има такива размери.

— Брадфорд моля те, опитай се да бъдеш сериозен поне за миг. Има нещо, което искам да обсъдя с теб. И ме изнервяш като ми се хилиш така.

Почукване на врата прекъсна думите й. Брадфорд отвори и щом видя, че това са няколко от охранителите, носещи кофи с вода им позволи да влязат. Той завлече ваната в средата срещу голямата камина и запали огъня, докато охранителите я пълнеха с вода.

На Карълайн й се струваше, че сякаш чака от векове. Искаше да каже речта си. Брадфорд сигурно щеше да й се зарадва. И тогава, всичко придоби смисъл. Милфорд! Сигурно му бе казал, че е решила да се прибере при него. Това бе причината съпругът й да е в толкова добро настроение.

— Какво ти каза Милфорд? — попита Карълайн. — Когато ме посети, той…

Не можа да продължи. Брадфорд си сваляше дрехите и я разсейваше. Ризата премина над главата му и се озова на пода, след което той отиде до скрина до леглото. Карълайн го наблюдаваше останала без дъх как мие лицето и ръцете си с водата в порцелановия леген.

— Миеш се, преди да влезеш във ваната? — попита тя смутена. — Това е доста странно не мислиш ли?

Брадфорд се усмихна. Той се приближи към леглото и седна до нея.

— На колене, момиче — изръмжа й.

Карълайн бе невероятно изненадана от заповедта.

— Искаш да коленича пред теб? — тя изпъна гръб. — Виж какво, Брадфорд, не знам какво ти е казал Милфорд, но…

— Помогни ми да си сваля ботушите, скъпа.

— О — объркано възкликна Карълайн. Тя не застана на колене, но се наведе, предоставяйки му прекрасната гледка на дупето си. Когато свърши със задачата си, се обърна към Брадфорд и сложи ръце на кръста си. — Сега ще ме изслушаш ли?

— След като си вземем вана?

— Ние ли?

Брадфорд кимна и се засмя на изчервяването й. После се зае бавно да сваля дрехите й. Карълайн забеляза, че ръцете му треперят и бе изненадана, че показва емоциите си, въпреки че по лицето му не можеше да прочете за какво мисли.

Той я вдигна на ръце, борейки се с изкушението, което му предлагаше нежната й кожа и се настани във ваната с Карълайн в скута си.

— Изчервяваш се като девица, съпруго моя — каза с преднамерено похотлив тон. — Погрижи се за банята ми — нареди й и подаде сапун, с който Карълайн започна да мие гърдите му.

Никой от тях не каза и дума през следващите няколко минути. Тя изпусна сапуна, когато започна да измива пяната от гърдите му. Не можеше да се концентрира върху нищо, чувайки се да му казва, че ще му се наложи да се изправи, за да измие краката му. Помисли си, че гласът й звучи сурово, като свистящия около стените на крепостта вятър.

— Не мисля, че мога да стана — каза й Брадфорд. Жена му се взираше в гърдите му, доста съсредоточено, и той я накара да погледне нагоре към него. — Ти ми го причиняваш, да знаеш — каза й с дрезгав глас.

— Какво ти причинявам? — прошепна тя срамежливо.

— Правиш ме немощен от желание. Исках този път да не бързаме, да си дадем време, за да се вкусим, преди да те докосна, искам и двамата да треперим в очакване…

— Ако не ме целунеш скоро, мисля, че ще умра — прошепна Карълайн. Обви ръце около тила му и дръпна главата му към своята.

Той я целуна бавно и нежно, но Карълайн бе прекалено нетърпелива и стисна долната му устна със зъби.

Брадфорд не можеше вече да издържа. Най-после я целуна, устата му бе гореща и твърда, и Карълайн му отговори с цялата страст на собственото си желание.

Езикът й се преплете с неговия и той я завъртя така, че да седне разкрачена върху слабините му. Гърдите й го подлудяваха, докато се потъркваха в неговите и той не можеше да спре да я целува и да я докосва.

Карълайн се притисна към врата му, превзета от страстта, струяща помежду им. Езикът му я измъчваше и все пак, сякаш не можеше да се приближи достатъчно близо до него. Чувстваше как суровата изгаряща нужда я надвива.

Той й шептеше любовни, еротични, гъделичкащи думи, но омаята на страстта му бе толкова поглъщаща, че тя не можеше да се концентрира върху нищо друго, освен върху огъня, изгарящ тялото й.

Ръцете му се плъзнаха по гърба й, подклаждайки пламъка на желанието, и след миг, погалиха сърцевината на женствеността й, карайки я да проплаче от сладката агония, увеличаваща екстаза й.

— Джаред! — беше заповед.

Брадфорд се потопи в нея. Отново и отново. Карълайн се изви срещу него, стегна хватката си и посрещна споделеното им облекчаване.

Тя се срина върху гърдите му, изтощена от удоволствието, което й донесе бурното им любене и нетърпеливия й отклик.

Сърцето на Брадфорд препускаше, така сякаш всеки миг щеше да избухне, и Карълайн изчака, докато то се успокои, преди бавно да се раздвижи.

— Забравих, че сме във ваната — прошепна тя със срамежлив смях, сгушила лице в шията му и затвори очи. — Обичам те, Брадфорд.

— Никога няма да се изморя да го чувам — прошепна той.

Карълайн кимна и това бе единствената й реакция. Тогава започна да плаче и Господ да й е на помощ, бе също толкова шумна, колкото и Чарити.

Брадфорд я остави да плаче на гърдите му, нежно погали раменете й, и когато тя се поуспокои достатъчно, за да го чуе, прошепна:

— Карълайн, изслушай ме.

— Не — възпротиви се тя. — Първо ти трябва да ме изслушаш. Разбирам, че все още не можеш да ме обикнеш. Бях прекалено нетърпелива и настоятелна — продължи с дълбока въздишка. — До сега не си си позволявал да опознаеш някоя почтена жена, а аз ти поставих условия, които не си способен да спазиш. Смятам да свикна с теб и да те приема такъв какъвто си.

Ако си мислеше, че пламенната й реч, щеше да успокои съпруга й, много се лъжеше. Брадфорд се намръщи.

— Това е много достойно от твоя страна, съпруго. Значи смяташ да се предадеш?

Карълайн погледна нагоре и срещна развеселеният му поглед.

— Какво? Не, просто приемам истината, Брадфорд — отвърна тя.

— И точно колко дълго смяташ да бъдеш търпелива, любов моя? — попита той, усмихвайки се.

— Объркваш ме, Брадфорд — отбеляза Карълайн. — Мислех, че ще те разчувствам с решението си, а не, че ще те разсмея? Какво трябва да си помисля? — попита по-скоро себе си, отколкото него.

Тя се изправи и като стъпи върху корема му, излезе от ваната. Бе ужасно доволна, щом го чу да простенва от болка.

— Така ти се пада, задето си толкова арогантен — обяви Карълайн. — Милфорд ти е казал, че искам да се прибера у дома, нали? Затова ли си толкова щастлив? — попита го с нарастващо раздразнение.

— Щастлив съм, защото току-що правих любов с покорната си съпруга — ухилен й отвърна той.

— В тялото ми няма нито една покорна частица — възрази Карълайн. Тя приклекна в края на ваната, улови сапуна и започна да търка съпруга си. — Освен ако не ти дам думата си, разбира се. Тогава ще можеш да кажеш, че съм покорна, защото съм я спазила. — Тя въздъхна и добави: — Смяташ, че си победил, нали?

Брадфорд не бе сигурен, че тя въобще осъзнава какво върши. Изглеждаше така, сякаш върши някаква много важна работа и като гледаше колко пяна се трупа по десния му крак се разсмя отново.

— Мисля, че ще ми смъкнеш кожата — отбеляза той. — Не гледай толкова объркано, любов. Свърши ли с извинението си или има още? — попита я с бегъл интерес.

— Не съм ти се извинявала, но не смятам да споря затова.

— Значи, в такъв случай е мой ред — обяви Брадфорд. — Съжалявам, Карълайн. Знам, че не е лесно да ме обичаш и знам, че ти причиних доста нещастие. Единственото ми извинение, е, че те обичам толкова много, че понякога се държа като глупак. Аз…

Карълайн изпусна сапуна и стоя безмълвна през цялата му реч.

— Да не си посмял да се шегуваш с мен, Брадфорд — по бузите й се затъркаляха сълзи и тя ги избърса с опакото на ръката си. — Истината ли ми казваш? Наистина ли ме обичаш?

Той излезе от ваната и я прегърна, преди да е успяла да помръдне.

— Бих ли те излъгал, толкова жестоко? — попита я с болка. — Господи, Карълайн, обичам те! Мисля, че винаги съм те обичал. И сега, когато най-накрая се престраших да кажа думите, ти плачеш! Никога не съм те лъгал, Карълайн. Никога! — сега гласът му бе по-силен и тя можеше да почувства мъката му.

Докато плачеше на гърдите му той само стоеше и се чувстваше безсилен. Беше намокрил с вода целият под, както тя мокреше със сълзи гърдите му.

— Не можеш да си вземеш думите обратно.

Гласът й бе толкова приглушен, че той трябваше да я помоли да повтори думите си. Тя подсмърчаше и хълцаше, но накрая успя да го направи.

— Казах, че не можеш да си ги вземеш обратно.

Брадфорд започна да се смее и това предизвика сълзи и в неговите очи. Той завлече треперещата си съпруга до леглото, настани се заедно с нея под завивките и я прегърна. После я целуна, с една дълга, страстна целувка, след което отново и отново й повтори, колко много я обича, докато не бе сигурен, че му е повярвала.

— Чакам да чуя останалото — заяви Карълайн, докато барабанеше с пръсти по гърдите му. Измина цяла минута, преди да осъзнае, че той няма намерение да каже нищо повече. И тогава започна да се смее. — Господи, ама че си упорит! Разбира се, че ме обичаш. Знам го от много време — излъга го най-нагло. — Сега, трябва да ми признаеш, че ми вярваш, без значение при какви обстоятелства.

— Изброй ги всичките, преди да обещая — отвърна ухилен Брадфорд. Дръпна главата й, мушвайки я под брадичката си, и вдъхна специфичния й аромат. — Миришеш на рози — прошепна той.

— Ти също — каза му Карълайн. — Използвахме моя сапун. Ароматизиран е.

Това го накара да замърмори недоволно.

— Поне вече не миришеш като коня си — обяви Карълайн и се изкикоти. — Знаеш ли, Брадфорд, името на коня ти е показателно и чак сега го осъзнах.

— Какво имаш предвид? — попита я объркан.

— Доверие! Това бе ключа към това, което най-много цениш, това, което най-силно е липсвало в живота ти — обясни му тя.

— Имаш моето доверие, Карълайн — призна Брадфорд. — Но за ревността, не мога да обещая. Въпреки това, ще се опитам — обеща той.

Отново й каза, че я обича, наслаждавайки се на свободата и радостта, която не бе предполагал, че може да му даде едно просто признание, и отново я люби, но този път бавно. Запалваше огъня в тялото й с методична прецизност, знаейки точно къде да я докосне, как да й достави удоволствието, за което си бе мечтал през всичките нощи, в които бяха разделени.

Отдаде й се с такава интензивност, че тя отново заплака.

— Обичам те, Карълайн — каза той, притискайки я към себе си.

— Никога няма да ми омръзне да го чувам.

Отне му само миг, за да си спомни, че бе използвал точно тези думи към нея. Усмихна се и оцени чувството й за хумор.

— Брадфорд? Кога разбра? Кога осъзна, че ме обичаш?

— Не ме удари като светкавица — каза й Брадфорд. Карълайн лежеше по гръб и той се обърна на една страна, подпирайки се на лакът, за да я погледне.

Усмихна се, щом видя разочарованият й поглед и преди да продължи бе принуден да я нацелува добре, докато спре да се мръщи.

— Ти беше като треска под кожата ми — каза й той. — Постоянно ме дразнеше.

Карълайн се разсмя.

— Толкова си романтичен!

— Толкова, колкото и ти. Спомням си, че ми каза, че да ме обичаш, е като болка в корема.

— Брадфорд, тогава бях раздразнена — възрази Карълайн.

— Още щом те видях, бях погубен — продължи той, а после добави: — Щях да те взема за своя любовница, без да се замисля за последиците, ако се бе съгласила.

— Знаех си.

— Но се оказа, че ти не си като останалите жени. В нощта, когато отидохме на бала на Еймсмънд не носеше никакви бижута.

— Какво общо има това — попита Карълайн.

— Те не бяха важни за теб — обясни Брадфорд. Той се засмя, спомняйки си глупостта си, и призна: — Май се опитах да купя прошката ти с подаръци, нали?

— Да, опита се — съгласи се Карълайн, доволна, че си е признал. — Също така се държа ужасно с мен. Знаеше ли в какво състояние бе това място, когато ме изпрати тук?

Брадфорд изкриви лице и кимна неохотно.

— Бях ядосан, Карълайн. Ти отхвърляше всичко, което ти предлагах — добави и сви рамене.

— Не всичко — прошепна тя. Сега гласът й бе също толкова сериозен, колко и изражението й. — Исках само любовта и доверието ти.

— Вече знам това — отвърна Брадфорд. — Би ли се съгласила да живееш с мен в провинцията до края на дните си.

— Бих живяла и в най-бедната част на Лондон, стига да си с мен и да ме обичаш — отвърна му Карълайн. — А и харесвам селския живот. Все пак съм отгледана във ферма!

— А смяташ ли, че ще се научиш да наричаш Англия свой дом? — попита той.

— Ами, трябва да призная, че беше трудно да се приспособя. В Бостън бях много по-спокойна, Брадфорд. Никой не ме буташе по стълбите нито пък ми пишеше ужасяващи писма. Не мисля, че някой ме е мразил достатъчно, че да се опита да ме убие. А и някои от господата тук нямат никакъв морал! Забелязал ли си това? Разбира се — усмихна се тя, — и в Колониите имаме разбойници, но те не се обличат като джентълмени.

Брадфорд се засмя.

— Знам, че доста се поизмъчи — призна той. — Но аз ще те защитавам.

— Знам, че ще го направиш — отвърна Карълайн. — А и тук срещнах някои много мили хора. Англия сега е моя дом — каза тя, въздъхна и бавно се притисна към съпруга си. — И не е никак скучно.

— Сладка моя, животът с теб, никога няма да е скучен — отвърна Брадфорд. — Бенджамин ми разказа за всички пакости, които си вършила в Бостън. Баща ти трябва да е благодарен, че не той, а брат му се грижил за теб, докато си растяла. Разбрах, че си била доста изобретателна.

— Бях тиха и срамежлива — обяви тя убедително. Но заключи, че съпруга й не е съгласен с думите й, и избухна в шумен смях. — Е, поне се опитвах да бъда тиха и срамежлива — поправи се. — Мисля, че баща ми е искал да бъда с него, през тези четиринадесет години.

— Знам, че е било така — отвърна Брадфорд. Изражението му веднага се промени и той добави: — Той се е жертвал заради теб, Карълайн.

Тя кимна.

— Сигурна съм, че го е направил, но не разбирам причините. Мислиш ли, че някой ден ще ми каже?

Брадфорд си спомни как баща й го бе молил да не й казва нищо за инцидента и той бе обещал да го направи, докато опасността не отмине. Но сега осъзна, че ще е грешка да скрие истината от нея. Тя беше неговата жена, неговата любов и трябваше да споделят както щастието, така и тревогите си.

— Баща ти ме посети, когато бях в Лондон. Разказа ми за инцидента, който се е случил преди почти петнадесет години. Една нощ, някакви мъже влезли в къщата на баща ти. В провинциалното имение — уточни той. — Спяла си, но си чула шума и си слязла долу. Мъжете се опитвали да убият баща ти и ти неволно си застреляла един от тях.

Карълайн бе изумена.

— Застреляла съм го?

Брадфорд кимна.

— Не си спомняш нищо, нали?

Тя поклати глава.

— Кажи ми как се е случило — гласа й прозвуча рязко. — Защо са искали да убият баща ми?

Брадфорд й разказа историята така, както му я бяха предали. Когато свърши, зачака Карълайн да премисли случилото се. По време на разказа, тя стоеше и го гледаше съсредоточено.

— Благодаря на Господ, че не съм убила баща си — прошепна най-накрая тя. — Не съм знаела какво правя.

Брадфорд побърза да се съгласи.

— Била си още мъничко момиченце — той осъзна, че не е много разстроена, но все пак искаше да я утеши. — Било е инцидент, Карълайн.

— Горкият ми баща! През какво ли е преминал — каза тъжно тя. — Вече всичко има смисъл. Защо съм била изпратена при чичо Хенри и защо татко ме е държал далеч от себе си, през всичките тези години! О, горкият ми баща — повтори тя, а по лицето й се затъркаляха сълзи.

Брадфорд я дръпна към себе си и я прегърна, бършейки сълзите й. Карълайн прие топлината и утехата му за известно време, докато се опитваше да приеме историята. Колкото и да се мъчеше, обаче, не можеше да си спомни нищо и най-после се предаде.

— Мислиш ли, че някога ще си спомня онази нощ? — попита тя.

— Не знам, любима — отвърна той. — Баща ти ми каза, че след като си простреляла мъжа, си припаднала. И не си се събудила до следващата сутрин. Тогава си се държала така, сякаш нищо не се е случило. Сякаш си го била изтрила от паметта си.

— Припаднала съм! — Карълайн изглеждаше шокирана и леко обидена и Брадфорд усети, че се усмихва.

— Била си само на четири години — напомни й той.

— Брадфорд! Писмото! — изкрещя Карълайн. Тя подскочи, а очите й се разшириха от прозрението. — То има нещо общо със случилото се преди толкова години, нали? Някой иска да си отмъсти! Това пишеше в писмото.

Изражението му стана мрачно.

— Бях разгадал всичко, докато баща ти не ми разказа за миналото ти — започна той, признавайки объркването си.

— Е, смяташ ли, че може да е някой от роднините на един от мъжете? Ами този, когото съм застреляла? Той имал ли е син или дъщеря?

Брадфорд поклати глава.

— Все още не съм открил нищо. Господи, Карълайн, ако предчувствието ми не греши, не ни остава много време.

— Защо? — попита го, разтревожена от странната нотка в гласа му.

— Точно след шест дни е годишнината… петнадесет години от деня, в който се е случил инцидентът.

— Значи има само едно нещо, което можем да сторим — обяви Карълайн. В очите й светеше решителност, когато продължи. — Ще заложим капан и аз ще бъда примамката.

— Спри веднага! Аз вече подготвих един капан, но ти няма да се замесваш. Ясен ли съм? — гласът му не търпеше възражения. Карълайн го целуна и се сгуши в него. Беше толкова доволна, че той най-после бе започнал да й се доверява, че не искаше да го разстройва точно сега. Освен това, си каза с усмивка, имаше шест дни, за да промени решението му. Беше решена да помогне за залавянето на мъжа, който се опитваше да я убие.

Една мисъл неочаквано изскочи в съзнанието й.

— Брадфорд, кой знае за случилото се през онази нощ?

— Да видим — отвърна той. — Баща ти е казал на чичо ти Хенри, но останалите членове на семейството ти в Бостън не знаят. Каза също така и на мен. Значи сме общо четирима, които знаят за случилото се.

— Не — каза Карълайн разсеяно. Мислеше за чичо си Хенри и как й бе помогнал да се справи със страха си от пистолетите. Беше много търпелив и разбран, когато бе отишла при него и го помоли за помощ. Спомни си, че искаше да ходи на лов, заедно със Саймън и Люк, и се бе почувствала като страхливка, заради ужаса, който изпитваше от оръжията. Беше й отнело почти година, за да превъзмогне страха си, но най-накрая успя.

— Какво не? — попита той леко объркан. — Само четирима знаят за случилото се, включително и тримата замесени. Тъй като те са мъртви, единствените, които знаят са баща ти, чичо ти Хенри, ти и аз.

— И вуйчо Майло — поправи го Карълайн.

Брадфорд поклати глава.

— Не, любов моя. Баща ти беше сигурен. Каза, че не е казвал на никой друг, освен на по-малкият си брат. На никой друг — повтори той. — Сигурен съм.

Карълайн кимна.

— Да, разбирам какво ми казваш — отвърна тя. — Тогава не е казвал на никой какво се е случило, но след като се върнах у дома, той отиде при маркиза и му разказа всичко. Почти съм сигурна, защото баща ми, ми каза, че е дължал обяснение на вуйчо ми, за да не се отрече от мен. Тогава не разбирах какво има предвид, но сега мисля… Брадфорд, защо ме гледаш така? Какво има?

— Защо не ми го е казал досега? — изкрещя Брадфорд, но като видя, че я е разтревожил, веднага снижи гласа си. — Всичко е наред. Вече всичко си идва на мястото, всичко. По дяволите, знаех си, че Франклин стои зад всичко това!

— Франклин? Брадфорд сигурен ли си? — гласа й звучеше скептично. — Това малко псе! Той не се разбира с брат си и постоянно се опитва да го дразни, но не мисля, че е способен да… собствения ми вуйчо!

Изведнъж тя остана безмълвна, а лицето й се зачерви от гняв.

— Залагам на него — започна Брадфорд. — Той има много силен мотив, Карълайн. Алчност. Маркизът възнамерява да ти завещае огромна сума пари. Променил е завещанието си и чак след това е казал на брат си, какво е сторил. И благодаря на Господ за това — промърмори той. — Иначе до сега, вуйчо ти Франклин щеше да го е убил.

— Ами Лорета? — попита Карълайн. — Смяташ ли, че е замесена? — тя се ужасяваше дори да мисли, на какво са способни съпрузите, спомняйки си как Лорета флиртуваше с Брадфорд в нощта, когато баща й бе организирал вечеря.

— Тя е пристрастена към хазарта и има много дългове, затова отчаяно се нуждае от парите. Кредиторите държат разписките й, само чакат Майло да умре.

— Искаш да кажеш, че тя им е обещала да им се издължи с парите на вуйчо ми Майло? — попита възмутена Карълайн. — Е, вече отговори на въпроса ми! Разбира се, че го е направила. Тази жена няма никакъв морал.

— Франклин сигурно е чул баща ти да разказва на маркиза какво се е случило и е използвал информацията, за да избегне подозренията.

Карълайн поклати глава.

— Не разбирам.

— Ти показа писмото на Милфорд и на мен, а баща ти е още жив и би могъл да разкаже какво се е случило преди години. Франклин се е погрижил да изглежда така, сякаш някой иска да те убие за отмъщение. Точно затова датата е толкова важна. Ако нещо те сполети на двадесети, това ще е добре дошло за Франклин.

Въпреки че тона му бе мил, в очите му проблясваше гняв. Карълайн потръпна и усети как по цялото й тяло полазват тръпки. Той видя реакцията й и я дръпна да легне върху него.

— Господи, надявам се да е Франклин. Никога не съм харесвал това копеле!

— Много скоро ще разберем — прошепна Карълайн.

— Не се плаши, любов моя. Цял живот чаках да те открия. Няма да позволя на никой да те нарани.

— Знам, че ще ме защитиш — отговори Карълайн. Тя го целуна по брадичката. — Винаги се чувствам в безопасност с теб, освен, когато ми крещиш, разбира се.

— Никога не ти крещя — възрази той и се усмихна, знаейки много добре, че лъже.

Карълайн отвърна на усмивката му. Стомахът й изкъркори.

— Гладна съм — заяви тя.

Брадфорд умишлено избра да се направи, че не е разбрал за какво му говори. Той също й каза, че е гладен и я зацелува доста старателно. След това я завъртя по гръб и започна отново да я люби. Карълайн си помисли, че трябваше да поясни, че е гладна за храна, но обяснението се изгуби някъде дълбоко в ума й. Вечерята щеше да бъде отложена за по-късно. Освен това, каза си тя, винаги е била послушна съпруга.