Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rebellious Desire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 206 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава девета

— Някой бе повредил колелото на каретата — каза Брадфорд на приятеля си в мига, в който потеглиха. — Било е замислено така, че да се счупи.

— Отново ли си си създал врагове, Брад? — попита Милфорд. Бе престанал да се усмихва. Карълайн бе в безопасност в дома си и той вече можеше да даде израз на загрижеността и гнева си. — Сега всички можехме да бъдем мъртви.

— Който и да се опитва да стигне до мен, не е обмислил много добре плана си — изръмжа Брадфорд. — Карълайн не е част от това и няма да позволя на никой да застрашава живота й.

— Какъв е планът ти? — попита Милфорд, мръщейки се срещу съсредоточения си приятел.

— Ще разбера кой е сторил това и ще се справя с него — обясни Брадфорд. — Но преди да получа отговорите си, няма да се виждам с Карълайн. Искам всички да разберат, че повече нямам нищо общо с нея.

— Но ще й обясниш всичко това, нали? — попита Милфорд. Той бе съгласен с него, че не бива да се среща с Карълайн, преди да реши този проблем. Но също така мислеше за чувствата й и как ще й се отрази раздялата.

— Не. Най-добре ще бъде и тя да мисли, че съм изгубил интерес към нея. Иначе няма да се държи убедително. Много е важно всички, които искат да ми навредят, да вярват, че няма да спечелят нищо, ако я използват срещу мен.

— Ами Бракстън? Ще говориш ли с него?

Той поклати глава.

— Не, може да се пречупи и да каже всичко на Карълайн.

— От къде ще започнем? — попита Милфорд. — Колкото по-скоро открием мъжа, толкова по-добре. Предполагам, че ще се заемем първо с Хари?

Брадфорд кимна.

— Също така ще разпитам приятелите си във Военния департамент.

— Когато всичко това приключи, ще имаш нова война за печелене — предсказа Милфорд.

И двамата казаха името й едновременно.

 

 

Следващите две седмици бяха най-ужасните в живота на Карълайн. В началото напълно отказваше да повярва, че Брадфорд я е изоставил. Намираше какви ли не извинения, какви ли не аргументи, за да го извини, до нощта, в която не се изправи лице в лице с него в Алмак и Брадфорд погледна през нея, сякаш въобще не съществуваше. Тогава прие истината. Между тях всичко бе свършило.

Чарити изглеждаше много по-разстроена от Карълайн. Тя крещеше и вилнееше, че някой трябва да нашиба негодника с камшик. И още повече я нараняваше, като й разказваше клюките за него. Как херцогът на Брадфорд се развихрил из обществото и вероятно приютявал в леглото си всички жени в Лондон. Всяка вечер бе виждан с различна жена под ръка. Беше се върнал към старите си навици, непрестанен хазарт и пиене. Всички, включително и Чарити, вярваха, че Брадфорд изживява най-хубавите дни в живота си.

След срещата й с него в Алмак, Карълайн отказваше да приема поканите за сбирките на обществото. Нощ след нощ оставаше в дома си. Написа дълго писмо на Саймън, изливайки сърцето си, но след като Дейтън го изпрати, съжали за прибързаността си. Писмото единствено щеше да притесни братовчед й, а той не би могъл да направи нищо, за да й помогне.

Графът на Бракстън нямаше никаква представа през какво преминава Карълайн. Тя винаги го посрещаше с усмивка и според него се чувстваше чудесно. Приемаше извиненията й, че се е уморила от безкрайните партита и иска да си остане у дома, за да се съсредоточи върху приготовленията за сватбата на Чарити.

Карълайн продължаваше да държи баща си в неведение. Бе решила, че отношенията й с графа все още са много крехки и иска да го предпази от тревогите по нея. Много често питаше за Брадфорд, но тя му отговаряше, че връзката им е приключила.

В понеделник сутринта от Бостън пристигна писмо. Бе пълно с последните новини и изобилстваше от въпроси, засягащи живота на двете братовчедки. Чичо Хенри даваше своето одобрение Чарити да се омъжи и молеше Бенджамин да се върне в Бостън възможно най-скоро. Всички имаха голяма нужда от него заради новите коне, закупени наскоро, както и за седемте жребчета, които се бяха родили миналата пролет.

Бенджамин бе нетърпелив да се върне. Карълайн го виждаше в очите му.

— Липсва ти дома, нали? — попита го тя.

— Не знам как ще се справим без теб — отбеляза баща й. — Сигурно отново ще умираме от глад — добави той. След което ги остави, за да се сбогуват.

И Карълайн също не знаеше как ще се справя без него, но остави тази грижа за себе си.

— Заедно преживяхме толкова много, нали? — попита я той.

Тя се усмихна и каза:

— Да, така е — не можа да се сдържи и го прегърна. — Никога няма да те забравя, приятелю. Винаги си бил до мен, когато имах нужда от подкрепа.

 

 

Следващият понеделник Карълайн го изпрати до пристанището. Графът бе подменил дрехите му и бе добавил един тежък дебел балтон.

— Спомняш ли си деня, когато ме откри в плевнята? — попита Бенджамин, когато се сбогуваха.

— Струва ми се така сякаш бе преди век — отговори Карълайн.

— Сега си сама, дете. Ако ме помолиш, ще остана — добави той. — Дължа ти живота си.

— Аз ти дължа своя — отвърна Карълайн. — Твоето бъдеще е в Бостън, Бенджамин. Не се безпокой за мен.

— Ако някога имаш нужда от мен… — започна той.

— Знам — прекъсна го Карълайн. — Ще бъда добре, наистина.

Тя разбира се не бе добре и плака по целия път обратно до дома.

Беше й много трудно да не се самосъжалява и направи всичко по силите си да не изпада в отчаяние.

 

 

Първият сняг покри Лондон, а тя все още нямаше вести от Брадфорд.

Прие поканата на Томас Ийвс и отиде с него на вечерята, дадена от лейди Тилмън. Вечерта беше отегчителна, но поне бе зарадвала баща си.

На следващия ден посети вуйчо си Майло. Франклин все още не бе пристигнал и двамата с маркиза проведоха един приятен разговор. Той бе чул, че Бенджамин е заминал за Бостън и поиска от нея да му обясни каква точно е връзката им.

— Една сутрин го намерих в плевнята — каза Карълайн. — Беше беглец и бе изминал целият път от Вирджиния — Карълайн не даде повече подробности и вуйчо й трябваше да я притисне, за да му каже повече.

— Баща ти ми каза, че е станал твой защитник. Това значи ли, че Бостън е толкова диво и опасно място?

Карълайн се засмя.

— Имам чувството, че описваш мен, а не Бостън. Постоянно ми се случваха инциденти и Бенджамин винаги бе там, бдящ над безопасността ми. Спасявал ми е живота повече от веднъж.

Вуйчо й Майло се засмя.

— Толкова приличаш на майка си — каза той — Ами Бенджамин? Ако някой го залови и го върне на юг? Нали има мъже, които преследват избягалите роби?

Карълайн се намръщи.

— Да, вярно е, има мъже, като преследват и залавят робите, но Бенджамин вече е свободен човек. Татко, имам предвид, чичо Хенри изпрати Саймън да го откупи.

В този момент пристигна Франклин и веднага попита за Брадфорд. Карълайн поклати глава и му обясни, че не се вижда с херцога. Тази връзка вече бе приключила.

— Това означава ли, че ще се върнеш в Бостън? — заинтересова се той.

Карълайн бе изненадана от въпроса му и се зачуди как бе стигнал до подобно заключение. Но въпроса разяри вуйчо й Майло. Никога не го бе виждала толкова разстроен! Отне й цял час да го убеди, че няма никакво намерение да напуска Англия и чак тогава успя да го успокои.

Франклин обясни, че бил чул слухове за това, че тя щяла да се връща в Бостън, а баща й да се жени за лейди Тилмън. Според слуховете, графът на Бракстън щял да отведе булката си на обиколка из Европа.

Карълайн тъкмо бе успокоила вуйчо си Майло и казаното от Франклин я разяри. Отвърна му, че това е нелепо. При тези размирици във Франция, баща й едва ли би рискувал да напусне Англия.

— Баща ми няма да ходи никъде.

— Е, ако го направи, ти ще се преместиш при мен — обяви вуйчо й Майло. Той погледна брат си, очаквайки да му противоречи.

— Великолепна идея — отвърна Франклин. И с това темата бе приключена.

 

 

Щом Карълайн се прибра у дома, намери писмо адресирано до нея. Тя го взе от масичката в преддверието и го отнесе във всекидневната. Беше благодарна, че е сама, защото щом прочете ужасяващото послание в него се задъха от отвращение. Първият ред бе изпълнен от жестоки, омразни намеци за характера й. Докато вторият бе много по-изчерпателен. Когато я бяха бутнали по стълбите в дома на Клеймър намерението не е било да умре, а само да се изплаши. Инцидентът с каретата е бил със същата цел. Но много скоро, обещаваше писмото, тя щеше да умре. Планът им щял да бъде изпълнен и отмъщението постигнато! Писмото свършваше с няколко ужасяващи описания как по-точно ще бъде убита.

Карълайн не знаеше какво да стори. Мушна писмото отново в плика и го скри в дрешника си. С цялото си сърце желаеше Бенджамин да не си бе заминавал! Но след това се стегна и поиска Дейтън да й обясни как изглежда човекът, който е доставил писмото.

Икономът не знаеше нищо за писмото, нито пък някой друг от прислугата. Карълайн скри притеснението и мотивите си, обяснявайки просто, че го е открила на масичката в преддверието и се е учудила кой го е изпратил. Обясни им, че не е било подписано.

Дейтън бе разстроен от това явно нарушение на правилата в къщата. Негов дълг бе да отваря вратата, а някой друг бе влязъл в територията му! Той настояваше, че вратата винаги стояла заключена и подозираше, че някоя от прислужниците я е отворила без позволението му. И сега виновницата не желае да си признае.

Карълайн го остави да се занимава със задачите си и тръгна към втория етаж.

— Обзалагам се, че е била Мари и сега не иска да си признае. Тя винаги обикаля из къщата — мърмореше си Мери Маргарет. — Не е свършила никаква работа цял ден. Храната отново е ужасна, след като Бенджамин си тръгна. Глупавата жена не е научила нищо! Според мен Дейтън би трябвало да я уволни.

— Не бъди толкова сурова — скастри я Карълайн. Тя мислеше за семейството на Мари, за Тоби и Кърби, и знаеше, че готвачката прави всичко по силите си. — Бъди по-търпелива, Мери Маргарет. Мари има нужда от тази работа. Много скоро ще си поговоря отново с нея — обеща тя щом прислужницата й се опита да възрази.

Карълайн откри, че се дразни от дребните проблеми, които се налагаше да разрешава. Някой имаше намерение да я убие и тя нямаше никаква идея защо, а се налагаше да се занимава с някакви домакински проблеми.

Реши все още да не казва на баща си за писмото. Ако той разбереше в каква опасност се намира тя, щеше да я качи на първия кораб за Бостън, и след като Карълайн поразмисли върху това, реши, че няма да бяга никъде. А това означаваше, че ще трябва да напусне Брадфорд и да не го види никога повече. Тази причина не би трябвало да е от значение, тъй като той ясно бе дал да се разбере, че не иска да има нищо между тях.

Нямаше никой, с когото да поговори. Да каже на Чарити бе немислимо, защото тя щеше да разкаже на всеки, който има желанието да я изслуша. А и щеше ужасно да се изплаши, също както би се изплашил и баща й. Предишните му коментари за изпращането й за четиринадесет години в дома на брат му, говореха доста за характера му. Беше й казал, че иска да бъде в безопасност, и Карълайн подозираше, че заплахата има нещо общо с политическата игра, в която е бил замесен. Брадфорд й бе разказал, че по онова време баща й е бил радикал и Карълайн реши, че по някакъв начин тя е била застрашена. Това бе единственото обяснение, което й идваше на ума.

 

 

През цялата дълга седмица, която последва, Карълайн таеше страховете в себе си. Нощем не можеше да спи и стана много затворена.

Отхвърляше всички покани и подскачаше уплашено при всеки лек шум. Единственото време, през което рискуваше да излиза от къщата бе, за да посети вуйчо си Майло.

Графът постоянно се чудеше защо Карълайн се държи толкова странно и накрая прие от нейно име поканата на Милфорд да я заведе на театър. Наложи му се да спори с упоритата си дъщеря, докато тя най-накрая не се съгласи.

Карълайн реши да излезе вечерта, за да зарадва баща си. Беше едновременно нетърпелива и тъжна да се види отново с Милфорд. Тя го харесваше и се наслаждаваше на компанията му, но всеки път щом помислеше за него, се сещаше за Брадфорд.

Старателно се облече в красива ментовозелена рокля. Мери Маргарет вдигна косата й на кок и с помощта на панделки я завърза така, че да пада на тила й на тежки къдрици. От липсата на сън Карълайн бе раздразнителна и докато я приготвяха с цялото бутане и дърпане й се прииска да закрещи.

— Мери Маргарет, имаме цял час преди Милфорд да пристигне. Вземи си ножиците — започна Карълайн с тон, който не търпеше възражение. — Видях как си скъсила косата на Чарити, искам да подстрижеш и моята. Веднага.

Докато говореше, задърпа роклята си, за да я съблече и едновременно с това заизмъква фибите от косата си.

— Побързай Мери Маргарет. Взела съм твърдо решение. Омръзна ми да се занимавам постоянно с тази огромна коса.

Мери Маргарет повдигна полите си и изтича от стаята. Карълайн игнорира мърморенето на момичето и започна да говори на себе си в огледалото. Тя изпъна рамене и се погледна в лицето.

— Самосъжаляваше се достатъчно дълго, Карълайн Ричмънд.

Чарити влезе и завари Карълайн да си говори сама.

— Какво правиш? — попита тя.

— От тази минута, поемам командването — обяви Карълайн. — Спомняш ли си, че ми каза да не стоя, а да действам?

Чарити кимна с усмивка.

— Значи отиваш да намериш Брадфорд?

Братовчедка й поклати глава.

— Не. Но реших да направя някои промени — заяви Карълайн. — Ще ти обясня всичко следващата седмица — обеща тя. — Трябва да ми се довериш, че не съм си изгубила ума.

Чарити кимна, въпреки че изглеждаше объркана. Мери Маргарет се върна в стаята и Карълайн накара братовчедка си да излезе.

— С Мери Маргарет имам много работа. След малко ще сляза долу.

Прислужницата категорично отказваше да отреже повече от няколко сантиметра от косата й и бе непоколебима, преди Карълайн да вземе ножицата от ръцете й и сама да почне да реже.

Момичето бързо се окопити и се зае все по-въодушевено. Когато свърши, тя се усмихна и призна, че с тази прическа Карълайн изглежда зашеметяващо. Тежката маса от букли я нямаше и сега на нейно място, малко под ушите й се виеха нежни къдрици. Когато Карълайн размърда главата си, усети такава свобода, че се разсмя.

— Е, чувствам се прекрасно — каза тя на прислужницата си.

— И изглеждате прекрасно — отвърна й Мери Маргарет. — Очите ви се открояват два пъти повече и сте много по-женствена, милейди — коментира тя. — Ще бъдете истинска сензация.

Новата прическа накара Карълайн да се почувства по-добре.

— Ако издържа тази вечер, ще мога да понеса всичко.

Мери Маргарет се намръщи на думите й, но Карълайн не пожела да каже нищо повече. Милфорд подрани и се наложи да я почака, докато тя се обличаше и пощипваше бузите си, за да им придаде цвят.

Той стоеше в средата на приемната и я наблюдаваше как слиза по стълбите. Веднага забеляза новата й прическа и направи няколко комплимента за външния й вид. Намери я за по-красива от всякога, но освен това забеляза и умората й. Очевидно не спеше много нощем.

Вече се бяха настанили в каретата и пътуваха към кралския театър Друри Лейн, когато той се усмихна на Карълайн.

— Мина доста време откакто се видяхме за последно, нали, тиквичке.

— Тиквичке? Никога не си ме наричал така — отвърна Карълайн.

Милфорд сви рамене.

— Как си напоследък? — попита той.

Гласът му бе пълен със състрадание и нещо в нея се сви. Да не би да я съжаляваше, запита се тя. Болката й се усили само при мисълта за това.

— Никой не е умрял, Милфорд. Не е нужно да гледаш толкова печално. Чувствам се добре.

— И Брадфорд не може да спи — обади се той.

— Не споменавай името му пред мен! — нареди тя. Осъзна, че крещи и веднага снижи гласа си. — Обещай ми, Милфорд, иначе ще сляза от тази карета и ще се прибера у дома пеша.

— Обещавам — бързо отговори той. — Няма да спомена нито една дума за… ти знаеш кого. Просто си помислих, че би трябвало да знаеш…

— Милфорд! — гласът й прозвуча остро. — Не искам да знам нищо за него. Всичко свърши. Сега — каза тя с въздишка, — кажи ми как я караш ти. Бил ли си се палав, напоследък?

Беше трудно да запазят разговора неутрален. Карълайн се чувстваше изнервена, когато стигнаха до театъра и по време на представлението бе прекалено изморена от опитите да изглежда щастлива. Пиесата бе много популярна и сега в преддверието на театъра се бе насъбрала огромна тълпа. Карълайн продължи да се усмихва. Имаше усещането, че лицето й е огледало, което всеки момент ще се разбие на парчета. Помисли си, че видя Брадфорд в другия край на преддверието и сърцето й заби лудешки. Мъжът се обърна и тя видя, че не беше той, но сърцебиенето продължаваше с луд ритъм и бе почти невъзможно да запази спокойствие.

Тя и Милфорд стояха в средата на огромната тълпа и едва сега Карълайн осъзна, каква глупава грешка бе направила, излизайки на публично място. Тук бе лесна мишена. Помисли си отново за ужасното писмо и потръпна. Точно в този миг някой я бутна и тя се завъртя, а в очите й се четеше неприкрит ужас. След миг се осъзна и направи усилие да се усмихне.

Но не бе достатъчно бърза. Милфорд забеляза промяната в изражението й и бе изумен от поведението й.

— Какво става с теб? — попита, като я дръпна настрани.

Гърбът й опря в стената и тя малко се поуспокои. Поклати глава, казвайки си, че трябва моментално да престане да се държи като страхливка.

— Тук не е безопасно — прошепна тя. — Искам да се прибера у дома.

Милфорд не показа тревогата си. Карълайн бе пребледняла и изглеждаше готова да припадне. Той изчака да се качат в каретата и да тръгнат към дома на баща й, преди отново да повдигне темата. Тя стоеше срещу него с ръце в скута си.

— Карълайн? Кажи ми какво имаше предвид с това, че там не е безопасно.

— Нищо — отговори тя и погледна през прозореца, криейки изражението си от него. — Смяташ ли да посетиш бала на Стентън следващата седмица? — попита го, надявайки се да смени темата.

Не се получи. Милфорд хвана ръцете й и нежно ги стисна.

— Погледни ме, Карълайн.

Тя бе принудена да се обърне към него, защото той държеше ръцете й.

— Кажи ми, защо не е безопасно?

Той нямаше да се предаде. Карълайн въздъхна и отпусна рамене.

— Някой се опитва да ме убие — прошепна тя.

Думите й го оставиха с отворена уста и за миг застина напълно безмълвен. Милфорд пусна ръцете й и се облегна назад.

— Разкажи ми — най-после проговори.

Тонът му й напомни на този на Брадфорд, когато дава заповеди.

— Само ако ми обещаеш, че няма да казваш на никого — постави условие Карълайн. Милфорд кимна и тя продължи: — Не паднах по стълбите на Клеймър. Някой ме бутна. И инцидента с каретата, въобще не беше инцидент.

Графът изглеждаше толкова учуден, че Карълайн счете за необходимо да побърза с обясненията, докато не я бе помислил за луда.

— Миналата седмица получих писмо и то бе ужасно, Милфорд! Някой ме мрази и иска да ме убие. Но не разбирам кой и защо — завърши тя.

Милфорд въздъхна. В главата му започнаха да се преплитат въпроси и предположения.

— Писмото все още ли е у теб? Казала ли си на някой друг за това? — той не дочака Карълайн да му отговори, а продължи с въпросите. — Какво мисли баща ти? И защо в името на всичко свято ти е позволил да излезеш навън?

Той набираше инерция и все повече се ядосваше. Карълайн избра да отговори на последния му въпрос.

— Баща ми не е наясно, че съм в опасност.

Милфорд я погледна недоумяващо и тя побърза да му обясни.

— Сигурна съм, че преди четиринадесет години ме е отпратил от Англия, защото се е страхувал. Няма да позволя това да се случи отново, Милфорд. Последните му години ще бъдат щастливи и спокойни. Ясна ли съм?

— Не мога да повярвам — промърмори младият мъж. — Някой се опитва да те убие и ти ми казваш, че няма да кажеш на никой, за да не разстроиш баща си! Господи, Карълайн, сега трябва да мислиш само за себе си.

— Моля те, успокой се, Милфорд — каза тя. — Решила съм как ще действам и не бива да се притесняваш за мен. Способна съм да се грижа за себе си.

— Какво си решила? — попита я почти разярен.

Бе нетърпелив да я отведе в дома й, за да може да каже на Брадфорд какво е научил. Нямаше никакво намерение да спазва обещанието, което бе дал на Карълайн. Мили Боже! А те двамата вярваха, че живота на Брадфорд е застрашен! Милфорд продължаваше разярено да клати глава в почуда, а гневът му нарастваше с всяка изминала секунда. Осъзна колко самотна и нещастна е била Карълайн и знаеше, че това ще съкруши приятеля му, щом научеше истината, точно както се чувстваше и той сега.

— Ами реших да наема детектив — започна да му разяснява плана си Карълайн. Само изговарянето на думите я накара да се почувства по-уверена. — Ще се обърна към някоя агенция още утре сутринта. И след това мисля да…

— Не ми казвай нищо повече — нареди Милфорд. Умът му прехвърляше възможностите и имаше нужда от тишина, за да ги отсее.

Карълайн се умърлуши от забележката му. Осъзнаваше, че го бе натоварила с проблемите си, а нямаше това право.

— Разбирам — каза тя. — И не те виня, Милфорд. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Извинявам се, че те замесих и вярвам, че ще е най-добре да не се срещаш с мен, докато всичко това не приключи.

Очите на Милфорд се разшириха и той едва на се засмя.

— И защо?

— Ами — отвърна Карълайн, — има възможност да пострадаш. Защо ме гледаш така?

— Не съм сигурен, но мисля, че току-що ми нанесе кръвна обида — отвърна той.

Но изглежда не бе разстроен от възможността да загуби живота си и сега се хилеше срещу нея.

— О, най-после у дома. Ще се видим утре, Карълайн.

— Защо? — попита тя. — Току-що ти обясних, че трябва да стоиш по-далеч от мен.

Милфорд завъртя очи, избута я в къщата и побърза да си тръгне.

 

 

Отне му почти час, за да намери Брадфорд. Едва сдържаше нетърпението си, когато влетя в игралната зала и видя приятеля си да стои на масата с огромна купчина пари пред себе си. Изглеждаше отегчен от играта и мъжете, които го обграждаха.

Милфорд си проправи път покрай масите, наведе се и каза няколко думи, които никой, освен Брадфорд, не можа да чуе. Отегченото му изражение веднага изчезна. Всички с изумление проследиха как той изрева от гняв, скочи толкова бързо, че събори стола и масата и без дори да обясни действията си или да спре, за да събере печалбата си, последва Милфорд към изхода.

Изслуша как приятеля му преразказва историята на Карълайн и тогава заяви, че отива да я види.

— Минава полунощ, Брад. Трябва да изчакаш до утре — възрази Милфорд.

Той поклати глава.

— Не, искам да я видя сега — звучеше категорично. — Остави ме пред дома на Карълайн и се прибирай.

Милфорд знаеше кога е безсмислено да спори. Той се съгласи и обеща да изпрати каретата си по-късно, за да го отведе до дома му.

Дейтън отвори вратата след настойчивото тропане на Брадфорд.

— Хубаво е да ви видя отново, ваша светлост — обяви той и се поклони церемониално.

— Кажи на Карълайн, че искам да говоря с нея — нареди Брадфорд.

Дейтън отвори уста да се възпротиви, обяснявайки, че лейди Карълайн сигурно вече спи, но изражението на лицето на херцога го накара да промени мнението си. Той кимна и бързо се втурна нагоре по стълбите. Карълайн бе в леглото си, но още не бе заспала. Когато Дейтън обяви кой я чака долу, веднага се сети кой бе виновникът. Милфорд! Явно веднага бе отишъл при Брадфорд, за да му издаде информацията, която бе споделила с него.

— Моля те кажи на негова светлост, че не желая да го виждам — каза Карълайн — Дейтън? — той вече слизаше по стълбите, когато гласът й го спря. — Татко в къщи ли си е?

— Да — отговори иконома. — Легна си преди около час. Искате ли да го събудя?

— Небеса, не — каза Карълайн — Каквото и да става, Дейтън, не трябва да безпокоим баща ми — Дейтън кимна и продължи да слиза.

Карълайн затвори вратата и бавно се приближи към прозореца. Дървеният под бе студен под краката й. Знаеше, че на Дейтън нямаше да му е лесно да се отърве от Брадфорд и очакваше той да убеди иконома да я потърси отново.

Когато на вратата се почука, Карълайн бе готова с отговора си.

— Кажи му да си върви, Дейтън.

Вратата се отвори и Брадфорд изпълни рамката.

— Никъде няма да ходя — той стоеше там и изглеждаше невероятно красив, а Карълайн веднага откликна на присъствието му. Краката й се разтрепериха и й бе трудно да си поеме дъх. Очите й се напълниха със сълзи и си каза, че е само защото е изтощена.

Брадфорд наблюдаваше красивото видение пред себе си и с всички сили се бореше с изкушението да затръшне вратата зад себе си и да я грабне в обятията си.

Карълайн най-после успя да продума.

— Не бива да си тук, Брадфорд. Не е прилично — гласът й звучеше дрезгаво.

Той се усмихна.

— Ще ти се наложи да приемеш, че никога не се държа прилично — каза той.

Гласът му се разля върху нея като нежна милувка. Карълайн бе хипнотизирана от погледа му, който прогаряше огнена диря от пръстите на краката й до върха на главата й.

Брадфорд бавно влезе в стаята. Той затвори вратата и Карълайн чу как ключалката изщрака. Беше ги заключил вътре в стаята. Сърцето й прескочи един удар и тя се опита да призове някакъв гняв или раздразнение. Но не можеше да направи нищо друго, освен да стои там и да чака следващия му ход.

— Това или е кошмар, или си си загубил ума — най-после продума тя. — Отключи вратата и си върви, Брадфорд.

— Не още, любов моя — гласът му бе невероятно нежен. Застана срещу нея и Карълайн веднага направи крачка назад. Брадфорд я наблюдаваше как припряно грабна робата си и я облече.

Леко се изненада, че не започна да му крещи. Беше се отнесъл зле с нея и въпреки че мотивите му бяха благородни, Карълайн не го знаеше. Публично й бе обърнал гръб. Защо не го замери с нещо?

Тя продължаваше да го наблюдава. Хиляди мисли прелитаха из съзнанието й, но не можа да улови нито една от тях. За пръв път в живота си бе напълно съкрушена.

Брадфорд спря настъплението си, когато застана срещу нея. Протегна ръка и нежно докосна лицето й.

— Недей — от устните й се отрони болезнен шепот. Той забеляза, че ръката му потрепери, когато я отпусна надолу.

Тя отстъпи още една крачка назад, докато Брадфорд отчаяно затърси начин да я накара да реагира по някакъв начин.

— Липсваше ми, Карълайн.

Тя не можа да повярва на ушите си. Поклати глава и започна да плаче. Брадфорд се пресегна към нея и я дръпна в обятията си.

— Толкова много съжалявам, любов. Господи, колко съжалявам — шепнеше той прилепил устни до главата й. Ръцете му не можеха да спрат да я докосват, притискайки, приласкавайки и прегръщайки я срещу себе си. Карълайн продължаваше да плаче, приемайки утехата, която й предлагаше.

Брадфорд повдигна брадичката й и с опакото на ръката си, избърса сълзите по бузите й.

— И на мен ми бе ужасно трудно — призна й шепнешком.

Целуна нежно челото й, после нослето и най-накрая притисна устни до нейните. Карълайн най-сетне се осъзна и се отдръпна от него.

— Защо ти е било трудно? — попита го.

Брадфорд въздъхна, защото искаше да продължи да я целува, вместо да дава обяснения. Забеляза люлеещия се стол и тръгна към него, повличайки и нея след себе си. След като седна и я настани удобно в скута си, той се усмихна доволно и започна:

— Обещай ми, че няма да ме прекъсваш, докато не свърша.

Карълайн кимна с тържествено изражение.

— Мислех, че някой ме е набелязал. Когато каретата се преобърна, видях, че едното й колело е повредено и осъзнах, че този, който се опитва да ме убие, не се интересува, кой може да пострада заедно с мен. По тази причина реших да…

— Защо си мислил, че някой е тръгнал след теб? — не се сдържа тя.

— Обеща ми да не ме прекъсваш, докато не свърша — напомни й Брадфорд. — Моята карета бе повредена, Карълайн и моят кочияш бе ударен по главата. Беше логично заключение.

— Заключението ти е било съвсем погрешно — отново го прекъсна Карълайн.

Брадфорд сви рамене, признавайки пред себе си, че вероятно е права.

— Притеснен, реших да се престоря, че между нас всичко е свършило и съм изгубил интерес към теб. Така — каза той, повишавайки глас, защото Карълайн отвори уста да протестира — смятах, че никой няма да реши да те използва, за да ме нарани.

— Но защо не ми го каза? — ядоса се тя. Най-после бе намерила силите, които бе търсила. Като си спомни през каква агония бе преминала, истински побесня.

Той забеляза промяната и нещо в него се сви от силния гняв, който видя.

— Няма нужда да ми отговаряш, нали? — прошепна разярена Карълайн. — Много добре знам каква е причината. Не ми каза, защото не ми вярваш — скочи от скута му и се изправи срещу него. — Признай го, Брадфорд.

— Карълайн, просто исках да те защитя. Ако ти бях казал всичко, можеше да споделиш с някого и така да се изложиш на опасност — според него звучеше много логично и аргументите му изглеждаха перфектни.

Карълайн обаче очевидно не се съгласи. Тя се огледа из стаята и той предположи, че търси нещо, с което да го нападне.

— Не ти ли хрумна, че може би нямаше да кажа на никой и щях да запазя тайната ти? — попита го.

— Не — призна Брадфорд. — И дори да ти имах доверие за това, нямаше да има никакво значение. Чувствата ти са изписани на лицето ти, любов моя, и всеки щеше да разбере, че не си отхвърлена жена — пресегна се и опита отново да я дръпне в скута си. Но тя избегна хватката му. — Карълайн имах най-добри намерения.

— Грешиш защо съм ядосана, Брадфорд — сега гласът й бе леден. — Кога ще разбереш, че не съм като другите жени? И кога ще осъзнаеш, че заслужавам доверието ти? Не можеш да искаш да имаш връзка с някого, на когото не вярваш.

Тя застана пред него и го погледне открито в лицето.

— Винаги ли ще ме поставяш наравно с дамите от миналото си. Защото на мен вече ми омръзна от това.

— Сърчице мое, крещиш — информира я той нежно — И ако събудиш баща си и той ме открие тук, ще побеснее и ще ни ожени незабавно.

Карълайн въздъхна и Брадфорд кимна.

— Много добре — отбеляза той. — Нямам никакво желание да се женя утре. Смятам, че в събота ще е по-подходящо и ще имаме време да подготвим всички подробности.

Карълайн не успя да скрие изумлението си.

— Не чу ли нищо от това, което ти казах?

— Да, чух те — отговори Брадфорд. — И предполагам, че и цялото домакинство е чуло всяка твоя дума. Сега бъди добро момиче и ми дай писмото. Леглото е прекалено близо, а ти си много голямо изкушение.

— Господи, доверих се на Милфорд — разярено прошепна тя. — Трябваше да се досетя. Щом се нарича твой приятел, не може да е по-добър от теб.

— Писмото, Карълайн — настоя той. После се изправи, протегна се и тръгна към нея. — Дай ми писмото и ме остави да реша какво трябва да се направи.

— Ти няма да решаваш нищо — заяви Карълайн. — И нямам намерение да се омъжвам за теб нито тази събота, нито дори година след събота. Ти не знаеш значението на думата любов — отсече тя. — Ако знаеше, щеше да вземеш предвид чувствата ми и да ми се довериш.

— Карълайн, ако още веднъж споменеш пред мен думата „доверие“, ще те удуша.

Погледът в очите му й бе достатъчен да разбере, че е способен да стори именно това. Тя се отдръпна от него.

— Моля те, върви си. Казахме си достатъчно.

— Съгласен съм — отвърна Брадфорд.

Вече се мръщеше и Карълайн помисли, че наистина ще си тръгне. Докато не седна на ръба на леглото и методично не започна да сваля сакото и ботушите си. Тогава бе принудена да преразгледа заключенията си.

— Какво правиш? — тя скочи на леглото и се опита да го спре да не свали чорапите си. — Трябва да си тръгваш.

— Приключих с разговорите — каза той, свали и вторият си ботуш и я сграбчи. Изведнъж тя се озова по гръб с Брадфорд върху себе си. — Липсваха ми целувките ти, Карълайн — и тогава устните му докоснаха нейните, принуждавайки я да отвори уста. Тя се опита да го накара да спре, а борбата й стана по-настоятелна, когато бедрата му се прилепиха към нейните и почувства твърдото доказателство за желанието му срещу себе си.

Брадфорд продължи да плячкосва устата й, сломявайки съпротивата й. Усещаше я толкова мека под себе си и се чувстваше толкова добре. Ръката му обхвана едната й гърда под тънката материя на нощницата й и той издаде стон на първично удоволствие.

Карълайн не бе сигурна точно как се случи, но изведнъж се оказа освободена от робата си, а копченцата на нощницата й бяха откопчани, преди да успее да събере достатъчно сили, за да го спре.

Тя притисна бедрата си срещу неговите, чу стона му и осъзна, че вероятно му причинява удоволствие, вместо болка. Брадфорд обездвижи краката й, като използва мускулестия си крак, за да я задържи и после лениво прокара пътечка от целувки по шията й.

Тя го удари, но не успя да го разубеди. Устата му продължи нежно да я измъчва с изгаряща настойчивост. Той достигна гърдата й и без капка колебание пое в устата си настръхналото връхче.

Карълайн отново раздвижи бедрата си срещу него, но реакцията бе неосъзнато чувствено и първично движение, което я разтърси. Тя въздъхна, предавайки се и изви гръб, молейки за още.

Устата му продължи да боготвори едната й гърда, а ръката му милваше другата.

— Брадфорд! — прошепна Карълайн, толкова изгубена в еротичните чувства, които той събуждаше в тялото й, че едва можеше да говори.

Нощницата й се бе вдигнала до коленете и той я избута още по-нагоре, изучавайки чувствителната й кожа. Когато неочаквано ръката му се озова между бедрата й, Карълайн инстинктивно опита да му попречи да продължи. Брадфорд използва коляното си, за да я принуди да разтвори крака и заглуши протеста й с поредната страстна целувка.

Тогава пръстите му докоснаха извора на женствеността й и тя си помисли, че ще умре от удоволствието, което й достави. Дишането му стана забързано и накъсано от желание.

— Никога няма да те избия от ума си, Карълайн. Чувствам как потръпваш, любов — той отново я целуна, докато пръстите му изучаваха влажната й мекота, която го призоваваше.

Смяташе само да й достави удоволствие, да й покаже малка частица от вълнуващата страст, която могат да изживеят заедно. Знаеше, че много скоро трябва да спре. Губеше контрол.

Брадфорд изстена и се превъртя по гръб. Скръсти ръце зад тила си, пое си няколко пъти дълбоко дъх и се опита да мисли за нещо друго, каквото и да е, освен за топлото тяло, лежащо до него.

— Ще се венчаем в събота — гласът му бе груб, но не можеше да го контролира. Беше ядосан, но само на себе си.

Карълайн се почувства така, сякаш току-що я бяха хвърлили в купчина сняг. Единственото, което искаше, бе да обвие ръце около него и да го умолява да продължи да я люби. Но знаеше, че трябва да се отдалечи от изкушението, затова бързо стана от леглото. Краката й трепереха и се наложи да се хване за колоната на леглото.

— Не мога да разбера как си способен да ми причиниш това — призна тя. Гласът й звучеше немощно.

Брадфорд я погледна, видя объркването в погледа й и се усмихна.

— Страстта ти граничи по сила с моята — каза й той. Гласът му бе нежен и дрезгав. — Но ти не си достатъчно веща в любовната игра, за да можеш да я контролираш и да я използваш срещу мен.

— Като другите жени ли? — гласът й звучеше измамно спокоен. Но Брадфорд не се заблуди, защото видя огъня в очите й. Тя отново мислеше как да го убие, разбра той с въздишка. Седна точно навреме, за да може да хване ботуша, с който Карълайн го замери, и опита още веднъж да я усмири, казвайки си, че тя се разстройва от глупости.

— Не съм имал никакви други жени — каза й. Имаше намерение да продължи и да й разкаже, че не е докосвал друга жена от съдбовната им среща на средата на селския път. Но Карълайн му обърна гръб, докато обличаше робата си. — Дай ми писмото, моля те — помоли я отново.

Тя отиде до дрешника си и извади писмото от скривалището му. После бавно се върна до него и му го подаде.

Някой почука на вратата. Очите й се разшириха.

— Разкарай се от леглото ми — прошепна леко паникьосана. Пооправи косата си и побърза да отвори вратата, но треперещите й пръсти се затрудниха с ключалката. Най-после успя да я отвори и застана срещу графа на Бракстън, който с объркано изражение стоеше пред нея, облечен в нощна роба и чехли.

— О, татко, да не би да те събудихме? — гласът й потрепери и тя си помисли, че всеки миг ще припадне от срам. Обърна се и откри, че Брадфорд стои точно зад нея. И двата му ботуша, заедно със сакото, бяха отново на мястото си и Карълайн отправи благодарствена молитва заради това.

— Добър вечер — поздрави той баща й. Изражението му бе любезно и Карълайн осъзна, че въобще не е притеснен от това, че са го намерили в спалнята й. Явно имаше опит в тези неща, помисли си с нарастваща ярост.

— Добър вечер? — възкликна отчаяна Карълайн. — Само това ли ще кажеш? — тя го погледна свирепо и се обърна към баща си. — Татко не е това, което си мислиш. Виждаш ли, не исках да сляза долу, а той… — тя спря за миг, за да погледне към Брадфорд — … толкова упорито настояваше да…

Брадфорд я прекъсна като хвана ръката й и я дръпна до себе си.

— Аз ще се справя с това — заяви той арогантно.

Карълайн погледна към него, а после към баща си. Горкият й баща! Изражението му първо бе смутено, после гневно, а сега изглеждаше напълно объркан.

— Бих искал няколко минути от времето ви, Бракстън, ако не ви е неудобно в този късен час.

Графът кимна кратко.

— Дайте ми минута да се облека — каза той. — Чакайте ме долу.

— Напълно ме устройва, сър — каза Брадфорд, докато баща й стоеше и го гледаше. Той също чакаше, оказвайки лек натиск върху рамото на Карълайн, нежно намеквайки й да запази мълчание. Графът се отдалечи по коридора и Брадфорд затвори вратата.

Карълайн бе толкова отчаяна от реакцията на баща си, от разочарования му поглед, че искаше единствено да заплаче.

— Брадфорд! — гласът й бе прегракнал.

— Какво, по дяволите, си направила с косата си? — той я хвана здраво в ръцете си и започна да я целува.

— О, не няма да стане — Карълайн опря ръце на гърдите му и го избута назад. — Опитваш се отново да ме извадиш от равновесие, но няма да го позволя. Все още не сме решили нищо! Не съм ти казала какъв презрян мъж си ти. Ние сме напълно неподходящи един за друг. Ти си…

Той я целуна отново и жалката й съпротива въобще не можа да го разубеди. Чак след като престана да се дърпа, той я пусна.

— Карълайн, изглеждаш ужасно. Не можеш ли да спиш? Скачай веднага в леглото, имаш нужда от почивка.

— За нищо на света — отвърна тя. Той отново я притисна към гърдите си, принуждавайки я да говори на сакото му. — Слизам долу заедно с теб. Само Господ знае какво смяташ да наговориш на баща ми, за да го омилостивиш. Трябва да съм там, за да се защитя.

Отговорът му на това, бе да я вдигне на ръце и да я отнесе до леглото. Положи я в центъра и я бутна да легне върху възглавницата.

— Аз ще се погрижа за всичко — каза той с утешителен глас. В очите му блеснаха закачливи искри, когато добави: — Довери ми се.

Бързо и по братски я целуна отново, този път по бузата, и забърза към вратата.

— Брадфорд, не сме приключили — извика Карълайн след него.

Той отвори вратата и въпреки че бе с гръб към нея, тя долови веселите нотки в гласа му. Знаеше, че се усмихва.

— Знам, сладурче. Крайно време е и ти да го разбереш.

Карълайн скочи от леглото и изтича след него, преди той да успее да затвори вратата.

— Нали няма да казваш на баща ми за писмото? Ако го направиш, той ще ме изпрати отново в Бостън. Не искам да го тревожа — категорично отсече тя.

Брадфорд поклати глава, показвайки й раздразнението си. Тъкмо тръгна надолу по коридора, когато Карълайн бе осенена от ужасна мисъл. Тя бързо го хвана за края на сакото.

— Ако те предизвика на дуел, да не си посмял да приемеш.

Брадфорд не й отговори. Той продължи да върви, докато Карълайн го дърпаше назад.

— И какво трябва да правя аз? — попита тя. Осъзна, че все още дърпа сакото му и веднага го пусна. Този мъж я караше да се държи като умопобъркана.

Просто трябваше да се стегне, каза си, но въпреки това повтори въпроса си.

— Е, какво да правя? — притесняваше се от писмото и от бащиния си гняв, но обърканият й мозък не можеше да го изрази с думи.

Брадфорд вече бе започнал да слиза по стълбите, а Карълайн го наблюдаваше от горната площадка.

— Можеш да се опиташ да накараш косата си да порасне до събота — извика й през рамо.

Карълайн изруга високо след последната му забележка. Тя седна на последното стъпало и подпря глава на ръцете си. Какво за Бога се случваше с нея? Трябваше да се контролира. Трябваше сама да се справи. Имаше нужда да оправи цялата тази бъркотия и тръгна към стаята си.

Значи той отново бе част от живота й, помисли си с въздишка. Да го има отново до себе си, бе нож с две остриета. Сърцето й ликуваше, но логичната, хладнокръвна част от нея знаеше, че старият проблем все още съществуваше между тях. Освен ако не намереше начин да го научи как да обича, как да й се довери й да й отдаде любовта си, бъдещето им щеше да изглежда доста мрачно. Бе наясно, че не е много ценна за Брадфорд. Колко дълго щеше да съумее да задържи вниманието му? Колко време щеше да мине, преди да се отегчи от нея и да потърси компанията на някоя друга. Беше нарекъл това игра и сега Карълайн започваше да вярва, че според него, всичко, което имаха бе точно това. Все още не можеше да се омъжи за него. Искаше да се омъжи за мъж, който ще я обича, когато красотата й увехне, когато гънките на времето легнат на лицето й.

Не бе нещо невъзможно. Чичо й Хенри и леля й Мери все още се обичаха, след толкова много години, които бяха прекарали заедно. Чарити и Пол Блечли се обичаха по същия начин. Спомни си как Брадфорд смяташе, че Чарити ще обърне гръб на Пол, поради факта, че вече не бе толкова красив.

Не бе сигурна, дали ще може да промени мнението му. Той бе отгледан в това повърхностно общество, където външният вид бе по-ценен от всичко друго.

Какъв брак щеше да бъде това? Дали щеше постоянно да се притеснява за външния си вид, да се безпокои за теглото си, за дрехите си? Дали това, което винаги бе мислела за незначително, щеше да обсеби ума й? Милостиви Боже, дали и тя щеше да се промени толкова, че да се кикоти и да припада, ако изпусне шапката си на земята, като лейди Тилмън?

Карълайн поклати глава, и опита да потисне нелепите мисли, блъскащи се в главата й. Тя си легна в леглото и се помъчи да заспи. Последното, което си помисли, бе, че все още не може да се омъжи за него.

— Поне докато не докаже, че е подходящ — прошепна тя обещанието си в тъмнината на нощта. И чак тогава потъна в дълбок сън.