Джули Гарууд
Непокорни желания (15)

Глава четиринадесета

Настроението на Брадфорд се промени за една нощ. Гласът му бе рязък, движенията отсечени. Карълайн знаеше, че се е концентрирал върху плана си за залавянето на Франклин и затова, изобщо не се притесни от промяната в него.

Нито Брадфорд, нито Милфорд я изключваха от дискусиите си. Милфорд бе доста удивен, когато Карълайн му разказа за случилото се преди петнадесет години, но не бе напълно убеден, че Франклин е използвал информацията, за да се добере до Карълайн. Той предупреди приятеля си, заявявайки, че може би някой роднина обмисля отмъщение.

Докато тримата стояха във всекидневната и обсъждаха проблема, Брадфорд търпеливо го изчака да свърши с теориите си и тогава извади собствените си аргументи.

— Не мисля, че Франклин е знаел за миналото на Карълайн, когато я е бутнал по стълбите. Освен това смятам, че инцидентът с каретата е бил уреден много преди извратеният му ум да роди план за отмъщение.

— Но ако това е истина, значи вуйчо Майло е казал всичко на Франклин — възрази Карълайн, поклащайки глава.

— Карълайн, вуйчо ти Франклин, не спира да се опитва да те дискредитира в очите на по-големия си брат. Мисля си, че маркиза се е опитал да те защити и за това е казал истината за случилото се.

Брадфорд сви рамене, обмисляйки думите си и продължи.

— Франклин не е искал да те убие, като те е бутнал по стълбите, любов, искал е само да те изплаши. Предполагал е, че веднага ще отидеш да кажеш на баща си. Поне повечето дъщери биха сторили точно това — добави той. — Когато ти не го направи, е уредил инцидента с каретата. Знаел е, че двамата с Милфорд ще се возим с теб, спомняш ли си?

Карълайн кимна.

— Да! Спомням си. Вуйчо Майло ни каза, че татко е обявил кой с кого ще пътува… и тогава Франклин е побързал да си тръгне — добави тя. — Тогава ти бях толкова ядосана, Брадфорд, че дори не се замислих върху внезапното му изчезване.

— Защо си била ядосана на Брад? — попита Милфорд, опитвайки се да проследи разговора.

— Найджъл Крестуол й се нахвърли и аз малко прекалих — призна той.

— Малко си прекалил? — възмутено попита тя.

Брадфорд сви рамене, изоставяйки темата.

— Мисля, че Франклин е бил сигурен, че един от нас е щял да съобщи на баща ти за злополуката. Всичко, което е искал, е било да се върнеш обратно в Бостън. Брат му отново щеше да побеснее и да те изтрие от завещанието си. Виждаш ли колко е просто?

Милфорд кимна, щом видя логиката в думите му.

— Ти сигурно си бил още едно препятствие за Франклин — каза той. — Всички бяха на ясно, че си твърдо решен да имаш Карълайн.

Брадфорд тъкмо се канеше да отговори на забележката на приятеля си, когато Карълайн го прекъсна.

— Това са само теории, но ако са истина, вуйчо Майло не е ли също в опасност?

Брадфорд кимна. Чудеше се, колко време щеше да отнеме на жена му да стигне до това заключение, и знаеше много добре, каква щеше да е следващата й мисъл.

— Трябва да се върнем в Лондон — започна тя.

— Не е безопасно — прекъсна я Милфорд и се намръщи. — Освен това, ако Брадфорд е прав, трябва да се притесняваме за живота на маркиза, докато ти… — той млъкна, осъзнавайки, че не е особено деликатен.

Карълайн кимна.

— Докато ме убият? — тогава тя се обърна към съпруга си. — Ти можеш да измислиш начин, как да съм в безопасност в Лондон.

Беше изненадана, когато той се съгласи, кимайки.

— Ще бъдеш наистина в безопасност — обяви той. — Тръгваме щом се съмне.

— Брад, използвай главата си! Остават ни само четири дни и няма значение, че смяташ Франклин отговорен за всичко, все пак не си сигурен.

— От къде знаеш, че не е сигурен? — обърна се Карълайн към него.

— Просто е — отвърна Милфорд. — Ако бе сигурен, досега Франклин щеше да е мъртъв.

Карълайн се шокира, щом осъзна думите му.

— Наистина ли вярваш, че съпругът ти ще му позволи да живее? — сега Милфорд изглеждаше шокиран.

— Не я тревожи — намеси се Брадфорд. Той прегърна съпругата си и я целуна по главата. — Трябва да отидем в Лондон и да заложим капана си.

 

 

Веднага щом Карълайн се озова на безопасно място в лондонската им къща, Брадфорд изпрати бележка на баща й, в която настояваше веднага да ги посети.

Карълайн бе толкова изморена от дългото пътуване, че заспа на канапето, затова той я отнесе горе и я сложи в леглото. Не научи какво бе споделил баща й на Брадфорд чак до другата сутрин, когато той й разкри, че графът е казал на маркиза истинската причина за изпращането й в Бостън.

— Можем ли да посетим вуйчо Майло? — попита Карълайн.

— Дори настоявам — отвърна Брадфорд. Той видя изненадания й поглед и се усмихна. — Франклин е зает с новата си любовница, но Лорета е там. Възнамерявам да спомена, че ще се отправим към Брадфорд Хил на сутринта на двадесети.

— Откъде знаеш, че Франклин е с любовницата си, а Лорета…

— Карълайн имай ми доверие. Погрижил съм се за малките подробности — отвърна той. — Имам мъже, които следят двамата от доста време.

— Сигурен ли си, че и Лорета участва? — попита Карълайн, като опита да не се изнервя прекалено.

Брадфорд въздъхна и бавно кимна.

— Отивай да се приготвиш — предложи й той.

Карълайн тръгна нагоре по стълбите, но Брадфорд я спря.

— Любов, опитай се да не изглеждаш много изненадана, когато видиш новият служител на вуйчо си.

— И кой е той? — попита тя, объркана от думите му.

— Бившата готвачка на баща ти.

— Мари? Наистина ли? — Карълайн стисна парапета на стълбището, очите й се разшириха, щом разбра истинския смисъл на думите му. — Мили Боже! Можела е да отрови всички ни… защо не го е направила?

— Сигурно щеше да го стори, ако на Франклин не му бе хрумнал лукавия план. Но доскоро, единствената й цел е била да те наблюдава и да му докладва.

— Тя е била тази, която е сложила ужасното писмо на масата, за да го намеря!

Брадфорд кимна и бе шокиран, когато Карълайн повтори една от любимите му ругатни. Но дори и не си помисли да я порицае. Тя се обърна и забърза към стаята си, мърморейки си нещо затова, че отсега нататък трябва да се доверява на инстинктите на Мери Маргарет.

 

 

Докато се приготвяха да тръгват за дома на маркиза, Чарити и Пол им дойдоха на гости.

Карълайн бе толкова щастлива да види братовчедка си, че Брадфорд се насили да остане спокоен, слушайки непринуденото им бърборене, но накрая нервите му не издържаха. Искаше му се посещението най-после да свърши, загрижен, че скоро Франклин щеше да се прибере. Не се притесняваше, че Карълайн може да пострада, а че може да удуши мъжа пред очите на брат му. Имаше твърдото намерение да се справи с Франклин, но се надяваше Карълайн да не става свидетел на това.

Жена му бе толкова щастлива да разбере, че Чарити и Пол няма да заминат за Бостън до средата на лятото, че бе в прекрасно настроение, когато най-после потеглиха към дома на маркиза.

Брадфорд й бе казал, какво да очаква и какво да говори, и смяташе, че я е подготвил добре. Окото й дори не мигна, щом видя Мари, но гласа й прозвуча странно, когато поздрави Лорета.

Маркизът седеше пред камината в големия салон, загледан в огъня. Карълайн седна до него и хвана ръката му. Вече му бе споменала, че ще се върнат в Брадфорд Хил на двадесети, използвайки извинението, че съпругът й е имал задължения, а тя не искала да го оставя сам. Вуйчо й Майло отбеляза, че това поведение е нормално за младоженци и Карълайн се изчерви красиво. Лорета най-после си тръгна и Брадфорд се изправи. Това бе сигнал за жена му, че е време да тръгват.

— Вуйчо Майло, искам да те помоля за една услуга — каза Карълайн. Тя погледна към съпруга си и го видя да сяда.

Брадфорд се мръщеше, но Карълайн не му обърна внимание и впери поглед във вуйчо си.

— Знаеш, че бих направил всичко за теб, мила моя — отвърна той.

— Притеснявам се за баща ми — каза Карълайн. — Той… не се чувства много добре и е сам, но няма да дойде с нас в Брадфорд Хил.

— Бракс е болен? — попита той. Очите му се разшириха от загриженост и той стисна ръката на Карълайн.

Тя побърза да го успокои.

— Докторът каза, че е добре — тя погледна съпруга си, който я гледаше с такъв поглед, сякаш току-що си бе изгубила ума. — Всичко идва от главата му. Толкова е самотен. Затова се чудех, дали няма да имаш нещо против да се преместиш при него за известно време. Само докато свикне отново, че няма да съм постоянно около него.

Вуйчо й Майло изглеждаше въодушевен от предложението й.

— Великолепна идея — заяви той. — Ще се радвам да помогна.

— Брадфорд ще ти помогне да пренесеш нещата си — възкликна Карълайн. Тя се усмихна на съпруга си и добави: — Просто няма да спра да се притеснявам, докато не отидеш при баща ми, вуйчо Майло. Мислиш ли, че можеш да се преместиш още днес?

Брадфорд бе очарован от плана, осъзнавайки, че това е идеалният начин да защитят вуйчо й. Освен това забеляза искрите на нетърпение в очите на маркиза и осъзна, колко самотен е бил и той самият.

Нежната му съпруга го бе разбрала много преди него. Трябваше да се пребори с желанието си да я прегърне и да я целуне, осъзнавайки отново, колкото обсебен е от красивата си жена. А красотата й идваше от сърцето й.

Той изчака, докато останаха насаме в каретата му, притисна я към себе си и страстно я целуна.

— За какво бе всичко това? — попита Карълайн. Гласът й потреперваше от горещата му целувка и изпита онази особена слабост в стомаха си.

— Защото си красива — каза й той.

Карълайн го погледна.

— Радвам се, че мислиш, че съм красива, Брадфорд. Но какво ще стане, когато остарея и се набръчкам? — гласът й звучеше раздразнително и тя потърси отговор в изражението на лицето му.

— Обичам те, скъпа моя, но не заради външния ти вид. А заради това, което е вътре в теб, а то никога няма да се промени. Мислиш ли, че бих могъл да съм толкова повърхностен и да те обичам само заради външната ти красота?

Карълайн поклати отрицателно глава и Брадфорд отново я целуна. Той положи главата й на рамото си така, че да не може да види пакостливите пламъчета в очите му.

— Ако това бе истина, щях да те изоставя в мига, в който видях, че си си отрязала косата.

Карълайн не се хвана. Тя се засмя на шегата му и каза, че единствената причина, поради която се е омъжила за него, са парите му.

Това бе последният път, когато се шегуваха един с друг през следващите два дни.

 

 

Мъжете, които следяха Франклин докладваха, че той отново се е раздвижил.

Сутринта на двадесети февруари, каретата на херцога на Брадфорд потегли за Брадфорд Хил.

Карълайн гледаше практично на плана, но когато настъпи времето да се осъществи, започна да умолява съпруга си да остане с нея и да се довери на хората си, да се погрижат за Франклин. Когато разбра, че няма да го разубеди му нареди да внимава.

— Не е нужно да оставяш толкова много охранители с мен — спореше тя.

— Ще стоиш в спалнята ни, докато се върна — отвърна Брадфорд, игнорирайки възраженията й.

— Гледай първо да преброиш мъжете, преди да попаднеш на засадата — предупреди го тя.

— За Бога, Карълайн, имаш ли поне малко вяра в способностите на съпруга си! — извика той. И след това я целуна. Това бе неговия начин да й каже, че не е искал да й крещи.

Тя го последва до вратата на спалнята, където го чакаше Милфорд и прошепна:

— Пази му гърба, Милфорд.

Брадфорд я чу и раздразнено поклати глава. Той я прегърна и след миг затръшна вратата зад себе си, оставяйки я да крачи из стаята и да се моли до завръщането му.

Бе наредил на двама мъже да управляват празната карета. Той и Милфорд, с шестима доверени хора, тръгнаха по заобиколен път, и когато излязоха от Лондон, изоставиха пътя и препуснаха през хълма.

По преценка на Брадфорд имаше няколко добри места за засада. Отне им два часа луда езда, за да открият мъжете на Франклин.

Видяха по четирима мъже, от всяка страна на завоя, скрили се зад гъстите храсти около пътя със заредени оръжия. Брадфорд забеляза още един мъж, отделно от групата, да наблюдава от най-високата точка на хълма. Не можеше да види добре лицето на мъжа, но бе сигурен, че е Франклин.

Даде знак на Милфорд, който се обърна и също забеляза самотната фигура.

— Франклин?

— Мой е — грубо каза Брадфорд.

Мъжете, които се криеха в засада нямаха никакъв шанс. Светкавичната атака ги обезоръжи за нула време. Тогава Брадфорд пришпори жребеца си, с намерението да стигне до мъжа, следящ сцената от високо.

Брадфорд се втурна да преследва плячката си, преди мъжа да успее да слезе от върха.

Гората бе гъста, но снега улесняваше проследяването и Брадфорд откри врага си, преди той да успее да прикрие следите си. Надпреварата бе безмилостна и щом Брадфорд настигна мъжа, скочи върху него. И двамата паднаха на земята. Брадфорд се завъртя и стана. Другият мъж продължи да лежи, с лице забито в снега, без да помръдва, и по странния ъгъл на главата му, Брадфорд разбра, че врата му се е счупил при падането. Беше бесен, задето краят бе настъпил толкова бързо, а цялото му същество потръпваше от желанието за мъст. Негодникът бе умря прекалено лесно.

Той се приближи до неподвижната фигура и го обърна с помощта на ботуша си. Вълнено шалче покриваше половината лице на мъртвеца, но въпреки това, Брадфорд веднага го разпозна. На земята със счупен врат лежеше Франклин, точно както бе предположил.

Той не си губи времето да решава какво трябва да бъде направено с тялото. Франклин щеше да бъде погребан така, както бе живял. Без чест. Тялото му сега принадлежеше на животните в гората.

Всичко свърши. Лорета и Мари бяха обградени от хората на Брадфорд. За тях нямаше да има процес. Брадфорд бе обещал на жена си, че ще позволи на Лорета да напусне жива и здрава страната. Разбираше причините й. Мислеше за вуйчо си Майло и какво щеше да му причини истината.

Заплахата бе отминала и единственото, което го интересуваше, бе бъдещето. Бъдещето му с жената, която обичаше.