Метаданни
Данни
- Серия
- Професор Вилчур (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Znachor, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Антоанета Балканджиева, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sianaa (2011)
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2012)
- Допълнителна корекция
- gogo_mir (2012)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2015)
Издание:
Тадеуш Доленга-Мостович. Знахар
Роман в две книги
Тематична поредица: „Книги от екрана“
Рецензент: Венцеслав Караиванов
Преводач: Антоанета Балканджиева
Послеслов: Атанас Свиленов
Редактор: Слава Николова-Герджикова
Художник: Олга Паскалева
Художник-редактор: Зоя Ботева
Технически редактор: Васил Стойнов
Коректори: Лили Парева, Елена Нягулова
Код: 29/95364/5544 — 25/88
Полска. Първо издание. Издателски №12/1988.
Дадена за набор на 7 декември 1987 г.
Подписана за печат на 8 юли 1988 г.
Излязла от печат м. август 1988 г. Формат 60×84/16.
Издателски коли 16,09. Печатни коли 17,25. УИК 14,52. Цена 2,94 лева
Издателство с печатница на Българския земеделски народен съюз
1592 София, улица „Илия Бешков“ №2. Поръчка №7632/1987 г.
Tadeusz Dołęga-Mostowicz. Znachor
Wydawnictwo Łódzkie, Łódz 1985
© Антоанета Балканджиева, преводач
c/o Jusautor, Sofia 1988. Ч–3
История
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки
Осма глава
В градчето Радолишки, там, където тясната уличка, наречена Наполеон, излиза на площад Втори пазар, кръстен площад Независимост, има една едноетажна къща от червени тухли, в партера на която се помещават четири магазинчета. Най-голямо и най-представително е ъгловото, собственост на госпожа Михалина Шкопкова. В магазинчето се продават книжарски стоки, гербови и пощенски марки, панделки и ширити, копчета, с една дума, кинкалерия и пасмантерия, както и тютюн и цигари.
При всяко идване в Радолишки Антони Кошиба се запасяваше с тютюн, цигарена хартия и кибрит именно от магазинчето на госпожа Шкопкова, оттам купуваше и копринените конци.
Шкопкова рядко беше в магазина. Най-често в пазарните дни, в четвъртък. Бе затънала до гуша в домакинска работа, тъй като имаше четири деца и доста голямо стопанство. В магазина я заместваше едно младо момиче, сираче, което за квартира, храна и десет злоти месечно изпълняваше честно и съвестно задълженията на продавачка.
Госпожа Шкопкова умееше да оцени и другите й достойнства, а преди всичко това, че клиентите обичаха Мариша. Обичаха я, защото с всички беше внимателна, усмихната, услужлива, а и наистина хубава. Мнозина порядъчни клиенти, няма защо да се крие, идваха в магазина на госпожа Шкопкова да си поприказват с Мариша, да се пошегуват и да спечелят нейното благоразположение. Помощник-аптекарят, общинският секретар, племенникът на свещеника, земевладелци от околността, инженери от фабриката — никой не изпускаше случай да намине за кутия цигари или пощенски картички.
— А ти, Мариша, внимавай — казваше й Шкопкова. — На кой да е, а особено на женените, не обръщай внимание, но ако се случи някое подходящо момче, дето да ти се харесва, тогава бъди хитра. От такова нещо и женитба може да излезе.
Мариша се смееше.
— Има време.
— На нас жените времето ни винаги е малко да си намерим мъж. А ти скоро ще навършиш двайсет години. Време ти е! На твоите години имах вече тригодишен син. Само да не хлътнеш по кой да е и да не хвърчиш много нависоко, че ще се опариш. Слушай какво ти казвам!… Например господарчето с мотоциклета! Идва-идва, ама и през ум не му минава да се ожени за тебе. Познавам ги аз тях! Познавам! Ще повърти очи, ръчичката ще ти подържи, ще въздиша, а после… за смях пред хората ще те направи! Не си навличай беля на главата.
— Моля ви, какво говорите! — смееше се Мариша. — Не съм и помислила за такова нещо.
— Хайде, хайде! Баща му е голям човек. Собственик е на имение и на фабрика. Сина си ще ожени за някоя графиня. Запомни ми думата.
— Разбира се. Но аз наистина, нищо… Защо ми говорите тъкмо за него. Ако съм хвърлила око на някого от клиентите — добави тя шеговито, — това е само старият знахар от воденицата.
Вярно си беше. Мариша наистина обичаше Антони Кошиба. Бе привлякъл вниманието й преди всичко с онова, което вършеше. В градчето се приказваха чудеса за него. Едни разправяха, че докоснел ли някого, оздравявал, дори да бил на косъм от смъртта, че бил продал душата си на дявола, други пък, че силата си бил получил от Ченстоховската богородица[1]; говореше се, че лекувал безплатно, дори, че знаел такива билки, дето изпиеш ли ги, се влюбваш в онзи, който ти ги е дал. Освен това той беше винаги тъжен, мълчалив и имаше много добри очи. А и се държеше не като другите прости хора. Не плюеше по пода, не псуваше, не ровеше из стоката. Идваше, сваляше си шапката, казваше бързо какво иска, плащаше, промърморваше:
— Благодаря, госпожице — и излизаше.
Така беше до един мартенски ден, когато неочаквано рукна дъжд. Знахарят тъкмо беше в магазина, дъждът се усилваше.
Погледна през прозореца и попита:
— Ще ми позволите ли да остана, докато премине дъждът?…
— Моля. Разбира се. Седнете.
Изтича иззад щанда и му подаде стол.
— Как ще тръгнете в такъв дъжд — добави. — А и живеете далеко. Вир-вода ще станете, докато стигнете до воденицата.
Той се усмихна.
— Значи знаете, че съм от воденицата?
— Зная — кимна тя. — Вие сте знахарят. Всички тук ви познават. Но сигурно не сте от този край, защото говорите различно от другите, имате друго произношение.
— Аз съм отдалече, от Кралството[2].
— И майка ми беше оттам.
— Госпожа Шкопкова ли?
— Не, моята майка.
— Не сте ли дъщеря на собственичката на магазина?
— Не. Работя при нея.
— А майка ви къде е?
— Почина. Преди четири години… от туберкулоза.
Очите й се насълзиха, а след малко добави:
— Ако тогава бяхте в нашия край, може би щяхте да я излекувате… Горката мама, допускала ли е, че ще имам такава съдба. Но вие да не помислите, че се оплаквам. О, не! Госпожа Шкопкова е много добра с мене. И в крайна сметка нищо не ми липсва… Освен книги и… пиано.
— А баща ви?
— Баща ми беше лесничей в имението на княгиня Дубанцева. В Одринецката гора. Ах, каква красота беше! Баща ми там почина. Бях малко момиченце… Останахме с мама сами. Горката ми майчица трябваше много да работи. Шиеше, даваше уроци по музика. Отначало живяхме в Браслав, после в Швенчани, а накрая тук, в Радолишки. Мама почина тук и аз останах сам-самичка на този свят. Грижеше се за мене бившият енорийски свещеник, но когато го преместиха, той ме повери на госпожа Шкопкова. Има доста добри хора, но си е тежко да нямаш нито един истински близък човек.
Знахарят поклати глава.
— И аз съм го изпитал.
— И вие ли нямате семейство?
— И аз.
— Никого ли?
— Никого.
— Но имате поне обичта на хората, защото ги спасявате. Човек сигурно изпитва истинско удовлетворение, като помага на ближните, като облекчава страданията им. Тогава той се чувствува действително нужен, полезен. Нали няма да ми се смеете, ако ви призная, че от дете си мечтая да стана лекарка. Ако мама беше жива… Бях се подготвила да взема изпитите за шести клас и щях да заминавам да уча в гимназията във Вилно.
Усмихна се тъжно и махна с ръка.
— Ама стига толкова.
— Значи вие имате образование?
— Искаше ми се да имам. Но вече е късно. Слава богу, че поне хлябът ми е осигурен.
На щанда беше оставено някакво ръкоделие — салфетка с пъстри цветя. Момичето я взе и започна да бродира.
— Мога да припечеля дори за рокли и разни дреболии. Виждате ли, бродирам. Това е за госпожа Хермановичова от Пяски.
— Хубаво бродирате.
— Мама ме научи.
Побъбриха още около половин час. Когато дъждът спря, знахарят се сбогува и тръгна. От този ден обаче той все по-често се отбиваше в магазинчето на Шкопкова и оставаше дълго на приказки. Обикна силно госпожица Мариша. Голямо удоволствие му доставяше да я вижда, да гледа оживеното й личице, нежните ръце, светлите, гладко сресани коси. Гласът и беше чист и мелодичен, големите й сини очи гледаха искрено, а при това чувствуваше, че и тя го обича.
Във воденицата както обикновено пред жетва нямаше много работа. Пролетта бе извела хората по нивите, та нямаха време нито за боледуване, нито за лекуване. Тогава и пациенти не прииждаха така масово. Затова през ден, през два Антони ходеше до градчето. Не молеше вече никого да му купува едно-друго, което, разбира се, направи впечатление на семейството на Прокоп Мелник.
— Нещо те тегли тебе в Радолишки — казваше язвително Зоня.
— Какво има да го тегли — шегуваше се Васил. — Сигур някоя жена ще е.
— Я млъквай, умнико — измърморваше недоволен Антони.
Но тъй като на село нищо не остава скрито, скоро всички знаеха, че Антони с часове се заседява в магазина на госпожа Шкопкова.
— Какво от това — вдигна рамене Прокоп, когато Зоня му го каза, — мъжка работа. Шкопкова си я бива. Не е стара, пък и пари има. И търговка е. А ти какво си вреш носа, дето не ти е работа.
Един ден във воденицата пристигна пътуващ търговец. Разтвори вързопите, а цялото семейство се струпа и започна да се чуди на съдържанието им. Какво ли нямаше там! И тънки фабрични платна, и пъстри басми, и кожени градски чанти, и гривни, и разни гердани. Истинско богатство.
Жените писукаха, дъхът им спираше от захлас, всичко оглеждаха, мереха, опипваха. И ожесточено се пазаряха, а никак не им беше лесно, защото търговецът вземаше не само пари, но и лен, вълна, сушени гъби, мед.
Антони наблюдаваше отстрани, а когато жените най-сетне се успокоиха, и той надзърна във вързопите. Не рови дълго. Избра парче копринен плат за рокля и една широка сребърна гривна с някакви зелени стъкълца. Сума ленени чилета и голяма къделя вълна трябваше да даде на търговеца за тях.
Зоня чак на петна стана — захласна се в сделката. Не се съмняваше, че са за нея. Олга пък беше убедена, че Антони ги купува за Наталка.
Но и двете се лъжеха. На другия ден по пладне знахарят потегли към градчето с вързоп под мишницата. И двете го видяха през прозореца и по-избухливата Зоня започна да кълне:
— За оная стара крастава жаба, за оная крава! Дано краката си да строши, дано!
Но Антони стигна до градчето здрав и читав. Погледна през прозореца в магазина и тъй като вътре имаше някаква жена, изчака да си тръгне и чак тогава влезе. Госпожица Мариша го посрещна сърдечно както винаги:
— Времето е чудесно, чичо! Топло, сякаш е лято.
Кой знае защо, му викаше чичо. Така си бе наумила. Другите млади момичета из този край се страхуваха от Антони, а тя не изпитваше никакъв страх. Напротив, вярваше в добротата му и възмутено протестираше винаги, когато някой намекваше, че знахарят във воденицата си имал вземане-даване с дявола.
— Който се е свързал със злия дух — казваше тя, — причинява злини на хората и живее непочтено. А за знахаря никой не може лоша дума да каже.
Няма видими причини едно човешко същество да изпитва симпатии към друго. Това идва неизвестно откъде, от въздуха, тоест отвън. И Мариша не знаеше защо обикна знахаря. Стигаше й радостта, отбиеше ли се в магазина. Този ден радостта й беше още по-голяма, защото имаше една молба към него.
— Колко хубаво, че дойдохте, чичо Антони — каза тя усмихната. — Искам да злоупотребя с добрината ви.
— Как така да злоупотребите, госпожице?
— Първо ми обещайте, че ще изпълните онова, за което ще ви помоля.
Той поглади брада и я погледна в очите.
— Всичко, което е по силите ми.
— Горещо благодаря! Тук, на Кошчелна, живее една старица. Много е бедна. Напоследък краката й така отекоха, че не може да ходи. Моля ви, отбийте се при нея и я посъветвайте какво да прави.
— Добре — усмихна се той. — Ще отида, макар че аз не ходя по къщите. Но нищо не се прави даром.
— Тя е много бедна — започна смутено Мариша.
— Не става дума за нея — прекъсна я той, — за отплата вие трябва да ми направите удоволствие да приемете този подарък.
И той остави пакета на тезгяха.
— Какво е това? — изненада се тя.
— Вижте го. Не е много, но ще свърши някаква работа.
Тя разви пакета и се изчерви.
— Плат… И гривна…
— Носете ги със здраве и радост.
Тя поклати глава.
— Не мога да ги приема. Не, не! Как така?… Защо ми правите такива подаръци?
— Ще ми откажете ли? — попита тихо.
— Но как мога да приема… И защо?
— Бъдете така добра, госпожице. Вземете ги. Роклята и украшението ще ви свършат някаква работа, а за мене ще е голяма радост. Все едно давам част от сърцето си. Не бива да отказвате. От благодарност го правя. От благодарност, че като се отбия тук, някак ми поолеква.
— Но това сигурно е скъпо!
— Какво значи скъпо — махна той с ръка. — Нали знаете, че аз нямам нужда от нищо… тоест… така си мислех доскоро, че нищо не ми трябва, а излиза, че и аз си имам приумици, ще ми се това-онова… Ето на̀, наумих си, че трябва да си имам някого, някоя добра душа, та сетя ли се за нея, по-леко да ми стане на сърцето. Остарявам вече. А на стари години човек търси топлинка. Вас ви обикнах искрено. Хайде, вземете! Не е важен подаръкът, а че е от сърце. Вземете! И двамата сме самотни, но моята самота е по-лоша, защото съм стар. Позволете ми поне от време на време да покажа някак, че ви желая доброто.
Момичето беше трогнато. Протегна ръце към него и стисна силно големите му, отрудени длани.
— Благодаря, много благодаря, чичо Антони. Не съм го заслужила, но благодаря.
Когато вечерта се върна вкъщи, показа подаръците на госпожа Шкопкова.
— Колко е добър, госпожо — рече. — Каква съм му аз, чуждо момиче. Неудобно ми беше да ги приема, но знаех, че отказът ми много ще го натъжи.
— Я виж ти — поклати глава Шкопкова. — Внимавай да не се сбъдне предсказанието ти.
— Какво предсказание?
— Че щял да се ожени за тебе.
Мариша се разсмя.
— Какво говорите! Личи, че не го познавате! Той е възрастен и такива неща и през ум не му минават. А всъщност — натърти тя — сигурно е по-добър от мнозина млади.
И думите й бяха почти искрени. Почти, защото познаваше един млад мъж, който много й харесваше. Познанството им започна също в магазинчето, но отдавна, преди две години. Беше младият Чински, синът на собственика на Людвиково. Цяла година го нямаше. Следваше инженерство. Но лятото прекарваше винаги в Людвиково и често прескачаше до Радолишки. Понякога с родителите си с автомобила или с красива каляска и тогава изтичваше само за миг до магазина на госпожа Шкопкова, друг път сам на кон или с мотоциклета. И се застояваше с часове в магазина.
Младежът беше пъргав, буен и толкова хубав, че втори като него Мариша не бе виждала в живота си. Висок, строен, мургав, с бронзов загар. Само очите му бяха сини като нейните, иначе щеше да прилича на циганин. При това беше енергичен, весел, шумен, влезеше ли, сякаш изпълваше целия магазин. Смееше се, пееше нови мелодии (много хубаво пееше!), показваше й разни фокуси. Веднъж дори скочи с изпънати крака върху тезгяха и предизвика възмущението на шофьора, който тъкмо бе дошъл да го взима.
Но тя най-много обичаше да й разказва. Беше още млад, само със седем години по-голям от нея, но, божичко, какво ли не беше видял, къде ли не беше успял да отиде! Бе обиколил почти цяла Европа. Бил е в Америка и на разни екзотични острови. И как разказваше! А имаше какво да разказва, защото с буйния си характер се излагаше на какви ли не приключения. Сипеше ги едно след друго като из ведро.
Може би щеше да го подозира, че си ги измисля, ако в цялата околност не се говореше за неговите авантюри и ако не беше всеизвестно колко неприятности има старият Чински със сина си. Веднъж на панаира в Радолишки влязъл с коня в кръчмата и там се скарал с младия Жарновски от Велишково, след което се дуелирали. Друг път спрял влака сред полето, като запалил голям огън върху релсите. Какво ли не приказваха в околията за него, но нямаше нищо, което да го очерня или да го кара да се срамува.
Освен историите по женската част. Говореше се, че не прощавал на никоя, че флиртувал с всяка срещната и че не една си е изплакала очите заради него.
Но Мариша не вярваше на клюките. Не им вярваше по две причини. Първо, не искаше да вярва, и второ, имаше доказателства. Господин Лешек не обръщаше внимание на жените. Самата тя го беше наблюдавала. Колкото пъти останеше по-дълго в магазина, всички местни красавици се изреждаха да влизат. Мернеха ли коня или мотоциклета му пред магазина, като луди тичаха към къщи, издокарваха се с най-хубавите си рокли, навиваха си букли, слагаха си най-красивата шапка и пристигаха я за пощенски картички, я за пликове или листа за писма.
На Мариша й ставаше смешно, понеже младият Чински изобщо не ги поглеждаше.
— Вие привличате клиенти, господин Лешек — казваше му тя, когато оставаха отново сами. — Госпожа Шкопкова трябва да ви бъде благодарна.
— Ако дойде още една, ще й се изплезя! — заканваше се той и се правеше на ядосан.
Не щеш ли, само след пет минути цъфна жената на аптекаря. Беше наконтена като за бал и парфюмирана така, че в магазина просто не се дишаше. Чински наистина не се изплези, но без да му мисли много, направи нещо още по-лошо: закиха. И като започна да киха, не спря, докато напарфюмираната дама, пламнала от гняв, почти в несвяст, не излетя като стрела от магазина.
Оттогава тя така намрази Мариша, че колкото пъти срещнеше госпожа Шкопкова, я уверяваше, че докато в магазина работи това отвратително момиче, нямало за пукнат грош покупка да направи.
Госпожа Шкопкова се безпокоеше от загубата на една клиентка, дори смъмри Мариша, без сама да знае защо, ей така, за всеки случай, но не я уволни.
Жената на аптекаря, макар и вече на години, беше безспорно красива. Но господин Лешек не обръщаше внимание и на по-млади, дори на такива, които се обличаха елегантно и бяха от добри семейства, като племенницата на свещеника, дъщерята на пътния инженер или госпожица Павлицка, сестрата на лекаря. Това, разбира се, ласкаеше Мариша. Ласкаеше я още повече, че Лешек беше ужасно горделив, нещо, което тя смяташе за голям негов недостатък. Докато с нея се държеше непринудено и весело, с другите беше рязък и надменен. Разговаряше като с равни само с богатите земевладелци от околността, на останалите гледаше отвисоко. Често повтаряше, че майка му е от графски род, а баща му имал магнатско, сенаторско потекло и че в цялото воеводство, като се изключат Радживилови и Тишкевичови, никои други нямали право да си вирят носа повече от Чински.
Веднъж Мариша не издържа и му каза с иронична усмивка:
— Гледката е много забавна: такъв млад, високопоставен господин да вири нос, за да се хареса на някаква си бедна продавачка.
Тогава той се смути и започна да я уверява, че изобщо не е имал подобно намерение.
— Госпожице Мариша, не мислете, че съм чак толкова глупав сноб.
— Не мисля — отвърна хладно тя. — Затова пък си мисля, че много тактично подчертавате обществената разлика, която съществува между вас и мене.
— Госпожице Мариша!
— … и благоволението, което ми оказвате, като губите ценното си време в разговори с една глуповата и бедна продавачка в малко градче…
— Госпожице Мариша! Вие ще ме подлудите!
— Нямам такова намерение, господине. Мой дълг е да бъда любезна с клиентите. И затова сега моля да ме извините, защото трябва да помета магазина, а прахът може да навреди на скъпоценното ви здраве, да не говорим за лондонския ви костюм.
— И това го казвате вие? — скочи той пребледнял.
— Да, господине.
— Госпожице Мариша!
— Може би желаете да ви опаковам още нещо? — наведе се тя над тезгяха с престорена усмивка.
Чински с все сила шибна ботуша си с камшика.
— Сам ще се опаковам и ще се пратя по дяволите! Сбогом! Скоро няма да ме видите!
— На добър път…
— По дяволите! — изруга той.
Излетя от магазина, скочи на седлото и подкара коня направо в галоп. Тя видя през прозореца как профуча като луд по непавирания площад Независимост, вдигайки облаци прах.
Седна и се замисли. Чувствуваше, че е постъпила правилно, този горделивец си заслужаваше подобен урок, но въпреки това й беше мъчно.
— Няма да го видя скоро… Сигурно никога — въздъхна. — Е, така да е. Може би е по-добре.
На следващия ден в осем, когато дойде да отвори магазина, пред вратата вече чакаше горският пазач от Людвиково. Носеше писмо. В писмото младият Чински пишеше, че цялата му ваканция била провалена, и то заради нея, че не е очаквал такова нещо, че най-погрешно е разбрала намеренията му, че е твърде огорчен и обиден, но понеже и той се бил държал неучтиво, смятал за свой дълг да й се извини.
„За да удавя горчивите спомени — пишеше в заключение, — заминавам за Вилно и така ще пия, че сигурно ще ме вземат дяволите, както самата вие пожелахте.“
— Ще има ли отговор, госпожице? — попита горският.
Тя се замисли. Не, защо да му пише? Кому е нужно всичко това?
— Отговор няма да има — рече. — Предайте на господаря си, че му пожелавам всичко хубаво.
Минаха три седмици, а Чински не се появи. Беше й мъчничко, дори си гадаеше дали ще се върне и ще се отбие в магазина. Тогава получи телеграма. Не можеше да повярва на очите си: беше първата телеграма в живота й. Беше изпратена от Криница и гласеше:
„Светът е скучен стоп, животът нищо не струва стоп, жената на аптекаря още ли се парфюмира стоп, вие сте най-хубавото момиче в централна Европа стоп, жалко стоп.
След три дни в Радолишки запърпори мотоциклетът, възвестявайки на цялото градче, че младият Чински се е завърнал в родния край. Мариша едва смогна да се погледне в огледалото и да поправи косата си и той беше вече в магазина.
Всъщност тя му беше много благодарна, че дойде, но не го показа. Страхуваше се, да не би да си помисли, че държи на неговото присъствие. Това отново го ядоса и провали очакваната мила среща.
След няколко общи фрази той каза:
— Вие осъждате моя снобизъм, но снобите имат едно положително качество: те съумяват да бъдат любезни, дори когато нямат особено желание.
Искаше й се да го увери, че в отношението й към него няма място за принудена любезност, че със завръщането си и с мислите за нея там, в Криница, й е доставил голяма радост… Но вместо това процеди:
— Зная, че вашата любезност е именно от такова естество.
Той я стрелна с омраза.
— О, да! Имате право!…
— Не се съмнявам.
— Толкова по-добре.
— Единственото, което ме учудва, е, че полагате усилия.
Той се засмя подигравателно, поне на него му се искаше да бъде така.
— О, съвсем не. Става от само себе си. Виждате ли, възпитанието е вкоренило у мене формите на приличие в общуването с хората…
Момичето наведе глава.
— Възхищавам ви се.
Той рязко й обърна гръб. Не виждаше лицето му, но беше сигурна, че стиска зъби.
За пореден път най-горещо желаеше да се помирят. Разбираше, че сега трябва да каже нещо мило, че не е справедлива с него, че наистина повече няма да се върне, ако не чуе от нея дружелюбна дума. Разбираше го, но не можеше да се признае за победена.
— Сбогом, госпожице — каза той и без да чака отговор, бързо излезе.
Мариша не се разплака само защото в същия момент в магазина влезе някаква клиентка.
Всичко това се случи миналата година. До края на ваканцията той нито веднъж не се появи в Радолишки. После дойде зима, дълга зима, а след нея пролетта. За младия Чински, както винаги, се чуваше от време на време по някоя клюка, до Мариша стигаше една или друга вест. Говореше се, че бил на практика в чужбина. Щял да се жени за някаква баронеса от Познанско, родителите й дори били направили посещение в Людвиково.
Мариша приемаше всичко това доста безразлично. Винаги си бе давала сметка, че не може да храни никакви надежди по отношение на младия Чински. Освен това като че му беше и малко сърдита.
През зимата в Радолишки пристигна кино. Инсталираха го под навеса на пожарната охрана, където въпреки пронизващия студ не липсваше публика и трите вечери. Прожектираха американски филми и госпожа Шкопкова, макар и да беше слушала проповедите, в които се порицаваше развратът на висшето общество, показван по филмите, реши да види най-сетне със собствените си очи този разврат и да прецени до каква степен е възмутителен. Страхуваше се, че много неща няма да разбере, затова взе със себе си Мариша както заради образованието й, така и заради факта, че вече беше гледала филми.
Мариша наистина беше ходила на кино в по-големите градчета Браслав и Швенчани, но тогава беше още дете. Сега тя вече разсъждаваше върху съдържанието на филмите и единият особено много й хареса. Това беше историята на селско момиче, на което никой в родния край не обръща внимание. Минава за подплашено, бедно създание. Но когато попада в големия град, в един огромен магазин с хиляди клиенти дневно, я вижда и се влюбва в нея известен и богат художник, който съумява да оцени красотата, чара и човешките й достойнства.
— Да — мислеше меланхолично Мариша. — Това може да е възможно в големия град, но ако си беше останала на село, тежко̀ й.
А за себе си знаеше, че никога няма да се измъкне оттука. Щом е така… кой би могъл да бъде мъжът, който ще я обикне и вземе за жена?… Имаше достатъчно здрав разум, за да не слага в сметката нито за миг сина на господаря от Людвиково. Нито родителите му ще се съгласят, нито на него ще му хрумне, нито пък и тя самата би искала да стане жена на такъв човек. Пакетите на роднините и близките му носеше до каляските, как ще почнат, ако стане нещо, да се отнасят с нея като с равна.
Съвсем иначе би си представяла своето бъдеще, ако господин Лешек беше обикновен беден чиновник или занаятчия, че дори и земевладелец.
— О, съвсем друго щеше да е тогава.
Смяташе го за образец на мъжка красота. На нито една снимка от филм, на нито една пощенска картичка в магазина (а колко много бяха!) не бе виждала толкова привлекателен мъж. Харесваше й се във всяко отношение. Дори гордостта и самонадеяността му не бяха чак такъв недостатък, пред който в краен случай не можеш да си затвориш очите. Всъщност ако беше един обикновен човек, отдаден на работата си, сигурно нямаше така да вири нос.
Дойде пролетта и ако Мариша се сещаше за младия Чински, той беше само герой от мечтите й, а не бъдещият собственик на Людвиково.
Този образ не заемаше във въображението й кой знае какво място, но си беше там постоянно и непоклатимо. Толкова непоклатимо, че нямаше свободно място за други. Не бяха малко младите мъже в околността, които обръщаха внимание на Мариша и не скриваха възхищението си от нея. Това обаче не й правеше голямо впечатление.
Дойде юни, зноен и пищен юни. Градчето сред развълнуваното зелено море на житата приличаше на букет от масивни сребристи тополи, липи и брези, под които се гушеха като скромни цветя белите и червените къщички, едва забележими, тъй като и те бяха потънали сред жасмин, люляк и спиреа. Когато в празник човек се връщаше от дълга разходка, струваше му се, че няма по-тихо и по-красиво кътче. Отдалече не се виждаха неравните, непавирани улици, нито купищата боклуци по дворовете и излежаващите се в локвите свине.
Слънцето блестеше на чистото небе, от полята повяваше ухаещ нежен вятър, а на сърцето беше леко и радостно.
В делнични дни затваряха магазина едва след седем часа. А вътре беше непоносима горещина. Наскоро засадените откъм площада млади дръвчета хвърляха оскъдна или никаква сянка, стените се нагряваха така, че денем тютюневите изделия трябваше да се свалят в мазето, за да не съхнат. Затова вечер Мариша бързо затваряше магазина и преди да се върне вкъщи, изтичваше до Жвирувка. Беше една плитка речица, която лете можеше да преджапа и кокошка, без да си намокри перушината, но на две места, преди шосето и зад църквата, се разширяваше и образуваше два кръгли и достатъчно дълбоки вира. Преди шосето се къпеха мъжете, а зад църквата жените, главно младите момичета.
След къпането имаше достатъчно време да помогне на Шкопкова в стопанството, а после да седне с някоя книга. Мариша отдавна беше прочела всички книги в библиотеката на енорийската църква, прочела беше и всичко от библиотечката на местното основно училище. Но понякога се случваше да вземе някой роман или стихосбирка от малцината интелигенти тук. Все изпитваше глад за книги. Много от тях знаеше кажи-речи наизуст, дори и две френски и една немска, които четеше по-често, за да си поддържа познанията по езиците.
Френската книга беше стар и изпокъсан том стихове от Мюсе, собственост на бившия енорийски свещеник. Веднъж, тъкмо когато я държеше в ръка, в магазина влезе един стар и мил гост, знахарят от воденицата.
— Какво четеш, момичето ми? — попита той просто така.
— Поезия, великолепна поезия… Стихове. Но френски.
— Френски ли?…
— Да, чичо. От Мюсе са.
Знахарят обърна книгата към себе си, наведе се над нея и на Мариша й се стори, че се мъчи да чете. Устните му едва забележимо се движеха, но след малко се изправи.
Беше блед, а очите му сякаш помътняха.
— Какво ти е, чичо Антони? — запита тя учудена и малко изплашена.
— Нищо, нищо… — тръсна глава и се хвана за слепоочията.
— Поседни, чичо — изтича тя иззад тезгяха и му подаде стол. — Днес е ужасно горещо, сигурно ти призля.
— Не, не се безпокой. Вече ми мина.
— Слава богу. Уплаших се… А колкото до книгата, послушай, моля те, какъв великолепен език. Мисля, че човек и да не го знае, ще почувствува красотата му, особено в поезията.
Прелисти няколко страници и започна да чете. Ако поне за миг бе откъснала поглед от книгата, щеше веднага да забележи, че с Антони Кошиба става нещо лошо. Но си четеше за себе си. Наслаждаваше се на плавните и мелодични строфи, на лекотата на римите и на вълнуващите чувства на поета, който плаче над отчаянието на две сърца, разделени неумолимо от слепия каприз на съдбата и изгарящи в гаснещия огън на тъгата, тъга, която става единственият смисъл и причина за съществуването им.
Свърши и вдигна глава. Срещна втренчения безумен поглед на знахаря.
— Какво ти е? — скочи.
И тогава го чу да повтаря дума по дума последната строфа. Не можеше да греши, макар че той шепнеше дрезгаво и много тихо.
— Вие… вие… — започна тя, но той сякаш се опитваше да си припомни нещо и каза:
— Да… слепият каприз на съдбата. Като дърво, изтръгнато с корените… Какво беше… какво беше това…
Стана и залитна.
— Божичко! Чичо Антони! Чичо! — извика тя.
— Притъмнява ми — обади се, дишайки тежко. — Притъмнява ми, сякаш ей сега ще полудея… Какви са тия препускащи коне?… Защо бях дошъл… За тютюн… Кажи нещо, детето ми… Говори ми…
Повече с интуицията, отколкото с разума си тя разбра желанието му. Започна да говори бързо, че това са конете от Пяски, че сигурно госпожа Хермановичова е дошла да пазарува или да поръча литургия за душата на покойния си мъж, прави го всеки месец, че…
Нареждаше всичко, каквото й идваше наум, и същевременно държеше големите ръце на знахаря.
Постепенно се успокояваше. Сега седна, дишаше тежко. Донесе му чаша вода, която жадно изгълта, после изтича до мазето за тютюн и го опакова. Понеже наближаваше седем, реши да не го пусне да си отива сам.
— Остани още петнайсетина минутки, чичо Антони, после ще затворя магазина и ще те изпратя донякъде. Може ли?
— Защо, детето ми, сам ще си отида.
— Ще ми се да се поразходя.
— Добре — съгласи се безразлично.
— Ще запалиш ли една цигара?… Ще ти свия.
— Ще запаля — кимна.
Когато излязоха на шосето, започна постепенно да идва на себе си.
— От време на време получавам такива пристъпи — рече. — Сигурно е нещо мозъчно. Отдавна, много отдавна не беше ми се случвало.
— Дай, боже, да не се повтаря вече — усмихна му се мило. — Може от слънцето да е.
Той тръсна глава.
— Не, скъпо дете! Не е от слънцето.
— Тогава от какво?
Дълго мълча, после въздъхна:
— И аз не зная.
А след малко добави:
— И не ме питай, моля те, защото започна ли да мисля за това, да напрягам паметта си, може пак да ми прилошее.
— Добре, чичо Антони. Ще говорим за нещо друго.
— Не, няма нужда, момичето ми. Връщай се. Доста е пътят за малките ти крачета.
— Еее, никак не са малки. Но ако предпочиташ да останеш сам, чичо, аз ще се върна.
Той се спря, усмихна се, привлече я леко към себе си и внимателно я целуна по челото.
— Бог да те възнагради — рече тихо и тръгна.
Мариша пое обратно към града. Неочакваният жест и целувката на този човек не само не я огорчиха, но сякаш я успокоиха след случилото се. Още по-ясно почувствува, че в стария знахар беше намерила същество със златно и сродно сърце. Ах, беше сигурна, че никой в света не изпитва по-искрени и топли чувства към нея, че в случай на нещастие единствено той няма да й откаже помощта си.
Но разбра още, че този добър приятел има нужда от помощ, че сигурно го е сполетяло някакво голямо нещастие, че в него става нещо непроницаемо и тайнствено.
Пристъпът, на който стана свидетелка в магазина, й внушаваше хиляди фантастични предположения. Ако помислеше разумно, всяко от тях беше нелепо, но след като имаше да избира между делничното и невероятното, Мариша винаги предпочиташе да се спре на второто. Затова й се стори, че Антони Кошиба, знахарят от воденицата, е загадъчен романтичен герой, може би някой скрит под грубите селски дрехи княз или нещастник, който някога е извършил престъпление — разбира се, неволно или под натиска на силни чувства — и се е обрекъл да живее бедно и да върши добро на хората.
Не, тя не грешеше, не можеше да греши, защото беше чула ясно от неговите уста думите на френското стихотворение. Един прост селянин не би могъл да ги повтори. При това беше разбрал съдържанието на стиха! Как да си обясни човек подобно нещо?…
— Да предположим — разсъждаваше, — че в своето странствуване е стигнал до Франция или Белгия. Напълно възможно е. Мнозина селяни емигрират, а после се връщат.
Но една такава постановка на въпроса и такова разрешаване на загадката са твърде прозаични. Освен това ако е така, защо беше толкова потресен? Дали тук не се крие някаква трагедия… Стихотворението, без съмнение, му е напомнило нещо, събудило е болезнени спомени.
— Трябва да е някой необикновен човек — твърдо реши тя.
И с припомнянето на нови подробности увереността й ставаше все по-непоколебима, колкото повече предчувствието й се потвърждаваше. Така че поведението на този човек привидно, само привидно и външно, приличаше на поведението на другите обикновени хора. Неговата учтивост, безкористност…
Беше сигурна, че е попаднала по следите на голяма и вълнуваща тайна и реши да я разгадае. Още не знаеше как ще го направи, но знаеше, че няма да се успокои, докато не проникне в загадката докрай.
И тъкмо тогава настъпиха събития, които отвлякоха мислите и интереса й в съвсем друга посока.