Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Вилчур (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Znachor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Издание:

Тадеуш Доленга-Мостович. Знахар

Роман в две книги

Тематична поредица: „Книги от екрана“

 

Рецензент: Венцеслав Караиванов

Преводач: Антоанета Балканджиева

Послеслов: Атанас Свиленов

Редактор: Слава Николова-Герджикова

Художник: Олга Паскалева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Лили Парева, Елена Нягулова

 

Код: 29/95364/5544 — 25/88

Полска. Първо издание. Издателски №12/1988.

Дадена за набор на 7 декември 1987 г.

Подписана за печат на 8 юли 1988 г.

Излязла от печат м. август 1988 г. Формат 60×84/16.

Издателски коли 16,09. Печатни коли 17,25. УИК 14,52. Цена 2,94 лева

Издателство с печатница на Българския земеделски народен съюз

1592 София, улица „Илия Бешков“ №2. Поръчка №7632/1987 г.

 

Tadeusz Dołęga-Mostowicz. Znachor

Wydawnictwo Łódzkie, Łódz 1985

© Антоанета Балканджиева, преводач

c/o Jusautor, Sofia 1988. Ч–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

Осемнадесета глава

Зад фурната на затвора се бе спукала канализационна тръба. Затворниците, чиито присъди още не бяха влезли в сила, не бяха длъжни да работят, но Антони Кошиба отиде доброволно. Предпочиташе тежката физическа работа пред бездействието в задушната килия, където беше принуден да слуша разказите на другите за нападения и обири, побоища и планове за бъдещи подобни изстъпления. След такива безсмислено преживени дни идваха най-мъчителните, безсънните нощи. Затова молеше да го вземат на всякаква работа. Трябваше ли да се пренасят въглища, да се почистват дворът или покривът от сняг, да се пренасят картофи в кухнята, той пръв се обаждаше. После уморен заспиваше тежък сън и нямаше време да размишлява за себе си, за Мариша и за каквото и да било.

Присъдата прие безропотно. Макар да я смяташе явна несправедливост, не протестираше. Отдавна бе свикнал с неправдата. Не го възмущаваше, не го учудваше, дори не го натъжаваше. Знаеше, че беднякът трябва да свиква с нея както с лошото време и студа. Бог, който ги праща, е създал и хора лоши, озлобени, груби, неотзивчиви.

Антони Кошиба не се надяваше много и на обжалването. Едно само го тревожеше и прогонваше нощем съня му, една грижа: как ли ще се справи Мариша там?

Познаваше добре Прокоп Мелник и не допускаше, че в неговия дом могат да се отнасят зле с момичето, но какво хубаво има в самотата, далеч от хората, за човек като нея?… А толкова се надяваше! Така чудесно си представяше живота с нея под един покрив. Разбира се, щеше да започне да взема пари от болните, особено от богатите, за да има тя за книги, които толкова обича, и за хубави дрехи, които подхождат на нежната й красота повече от простите басмени роклички. Сутрин щеше да работи във воденицата, следобед Мариша ще му помага да приема болните, а вечер ще му чете със звънкото си гласче стихове и романи.

И ето, всичко беше станало на пух и прах. Три години са доста време. За три години много неща могат да се променят. След като излежи присъдата, ще се върне във воденицата, но вече няма да я завари там.

— Тогава какво?…

Тогава отново ще заживее празния, безцелен живот, живот нито за себе си, нито за хората, нито за бога, защото сам не го желае, хората го осъждат, а господ отвисоко и безразлично наблюдава всичко това.

— Тогава какво?…

Толкова години скита по света като бездомно животно, което няма друга цел, освен и този ден да се нахрани и подслони за сън в някое ъгълче. И тъкмо когато в тази пустота проблесна първата, единствената светлинна, когато усети в гърдите си, че сърцето му заби по-живо и се изпълни с топли, човешки чувства, когато осъзна, че и той е човек, че е намерил цел и смисъл в живота, сполетя го този удар и всичко рухна.

Колко живо си спомняше сега онези страшни мигове, когато Мариша догаряше, когато, замаян от безсилно отчаяние, седеше край нея без всякаква надежда, неспособен да направи най-малкото усилие, дори да се моли. Нощем в затвора преживяваше същото. По същия начин мислите му се блъскаха непокорно във вира, който поглъщаше в бездната си всичко, което обичаше, заради което искаше, заради което можеше да живее.

И отново изплуваше някакъв ужасен спомен, мъгляв и далечен, че много, много отдавна е преживял подобно нещастие, някога в миналото пак е загубил всичко. Напразно напрягаше паметта си. Само едно име ясно изплуваше в нея: странно, никога нечувано, а толкова познато — Беата.

Защо това име се връщаше постоянно, защо със звука си всяваше тревога? Какво означаваше то?…

Лежеше с отворени очи върху твърдия сламеник в килията и се взираше в мрака, сякаш искаше да го прозре. Но паметта му спираше винаги на едно и също място, пред някаква непристъпна стена, през която не можеше да премине.

… Беше есен, разкалян път и обикновена селска каруца с малка шкембеста кранта… Лежи в каруцата и спи, а главата му се удря в дъските силно, болезнено. Тъкмо болката го събуди.

Но какво е било преди това?…

Да, тук започваше непристъпната стена, а зад нея се криеше неразгадаемата тайна. Живот неизвестен, забравен, заличен, изтръгнат от действителността. Едно знаеше: бил е различен от сегашния. Сигурно е имал някаква връзка с живота на богати хора и с това загадъчно име: Беата.

В първите години на своето скиталчество се опитваше да проникне през бента, който се издигаше между паметта му и миналото. Даваше си сметка, че е трябвало да има младост и детство. В плахи разговори със случайно срещани хора бе разбрал, че всички помнят детските си години. После пред никого не издаваше странния си недъг, защото никой не искаше да му повярва. Присмиваха му се и предполагаха, че има причини да не помни миналото си, но продължаваше да напряга паметта си, подновяваше настъплението срещу непроходимата стена и всеки път, уморен, изтощен до крайност, полуобезумял, трябваше да се връща към действителността и да се заклева, че никога вече няма да прави нови опити.

Годините минаваха. Свикна и се примири с това и дори не беше нужно да се кълне. Понякога само някое събитие неволно будеше у него внезапна тревога и онзи страх, който изпитва всеки човек, изправен пред неразгадаеми сили, напиращи в него.

Винаги най-добрият начин да откъсне мислите си от тези неща е била работата, затова Антони Кошиба охотно се залавяше за най-тежката.

Същия ден с неколцина други затворници от тъмни зори копаеше дупка над пукнатата канализационна тръба. Напоследък времето бе омекнало и горният слой на земята се бе превърнал в кашкава кал, затова пък надолу бе вкочанена от силния студ и трябваше с все сила да се копае с кирката и лизгара.

Към десет часа откъм канцеларията се зададе старшият надзирател Юрчак.

— Я, ще викат някого за свиждане — прецени един от по-старите затворници.

И не се излъга. Извикаха Антони Кошиба.

— Едни млади господа са дошли — обясни надзирателят.

— За мене ли?… Трябва да е някаква грешка!…

— Не дрънкай, ами отивай в стаята за свиждане.

Антони никога не беше ходил в стаята за свиждане. Никой не бе го посещавал, затова си блъскаше главата кой може да е дошъл. Ако бяха Васил и Зоня, надзирателят нямаше да ги нарече „господа“.

В първия момент мракът, който цареше в преградената с решетки стая, му попречи да познае Мариша, а пък и тя не беше с палтенцето и баретата си, а с елегантно кожено палто и шапка. До нея видя младия Чински.

Изведнъж Кошиба понечи да се върне. Предчувствието му подсказваше, че го очаква нещо неприятно, някаква лоша новина, някакъв непредвиден удар. Защо са заедно и какво означават тези дрехи на Мариша?…

— Чичо Антони! — извика момичето. — Не ме ли познаваш?…

— Добър ден, господин Кошиба — поздрави Лешек.

— Добър ден — рече тихо.

— Вижте какво, не се тревожете — започна весело Чински. — Сега всичко ще се оправи. Ако бях научил по-рано за неприятностите, които са ви сполетели заради нас, щях да се заема с вашето дело. Но скоро ще излезете оттук. Ще направим всичко, за да ускорим обжалването, а след като делото се преразгледа, убеден съм, че ще ви освободят. Как се чувствувате?

— Благодаря, като в затвор…

— Толкова си отслабнал, мили чичо — каза Мариша.

— А ти си се поправила, гълъбче — усмихна и се той.

Тя кимна.

— От щастие.

— От щастие ли?…

— Да, от голямото щастие, което ме сполетя.

— Какво е това щастие? — попита Кошиба.

Мариша хвана Лешек под ръка и каза:

— Той се върна при мене и никога вече няма да се разделим.

Знахарят се улови с две ръце за решетката, която го отделяше от тях, сякаш се страхуваше да не залитне и падне.

— Как така? — попита сподавено.

— Така е, чичо — усмихна се Мариша. — Лешек се излекувал и си дойде. Видя ли, несправедливо го осъждаше. Той много ме обича, може би толкова, колкото и аз него…

— Напротив — прекъсна я весело Лешек, — аз я обичам много повече.

— Това е невъзможно. И скоро ще се оженим. Дойдохме с майката на Лешек. Мама ми купи всички тези красиви неща. Харесвам ли ти, чичо?…

Едва сега тя забеляза странната потиснатост на своя стар приятел.

— Не се ли радваш на щастието ми, чичо? — попита и изведнъж се досети: — Колко нетактично е от наша страна, след като ти трябва да лежиш в затвора. Не ни се сърди.

Знахарят вдигна рамене.

— Че кой се сърди… Само че… не ви очаквах… Бог да ви даде всичко най-хубаво…

— Благодарим, от сърце благодарим — подхвана Лешек. — Но моля ви, не се тревожете за съдбата си. Поверихме вашето дело на най-добрия адвокат в града, на Корчински, Той твърди, че ще ви оправдае. А на него може да му се вярва.

Кошиба махна с ръка.

— Не си струва труда!…

— Какво говориш, чичо! — възмути се Мариша.

— Струва си — увери го Лешек. — Вие сте нашият най-голям благодетел. През целия си живот няма да можем да ви се отплатим. Повярвайте ми, господин Кошиба, ще направя всичко, за да ви освободят.

Върху лицето на знахаря се появи тъжна усмивка.

— Да ме освободят ли?… А… защо ми е свободата?…

Младите се спогледаха учудено и Лешек поклати глава:

— Това е временна потиснатост. Не бива да мислите така…

— Какви са тези приказки, чичо?

— Така е, гълъбчето ми — въздъхна Антони, — но да не говорим за това, господ да ти даде радост и спокойствие, гълъбче… Хайде, време ми е вече, сбогом… И не си създавайте грижи с мене, стареца…

Поклони се тежко и тръгна към вратата.

— Господин Кошиба! — извика Лешек.

Но знахарят ускори крачка и излезе в коридора. Вървеше все по-бързо, надзирателят едва го догонваше, докато най-после се ядоса:

— Какво си хукнал такъв! По-бавно, де! Краката ли да си потроша заради тебе?

Знахарят тръгна по-бавно, с наведена глава.

— Каква ти се пада госпожицата? — попита надзирателят. — Роднина или позната?…

— Тя ли? — погледна го знахарят унесен. — Тя?… Откъде да знам…

— Как тъй откъде?

— Ей така, един човек днес може да бъде за тебе всичко, а утре… нищо.

— Викаше ти чичо.

— Може всякак да ми вика. Думите са празна работа.

Надзирателят изсумтя гневно.

— Голям философ се извъди… Тю!

Можеше ли той да се досети какво става в душата на този човек? Можеше ли да предполага, че затворникът Антони Кошиба преживява най-тежкия миг в своя окаян живот?… Както надзирателят, така и другарите му по килия бяха забелязали, че сякаш нещо тежко бе сполетяло знахаря, беше съкрушен и угнетен. Онемя напълно, цяла нощ се въртя върху сламеника, а на сутринта не отиде доброволно на работа и остана сам в килията.

Не беше излъгал, когато каза на Чински, че не му е нужна свобода. Сега не желаеше нищо.

След толкова самотни години сред чужди хора бе намерил едно близко същество, за да го загуби отново. Когато се запозна с Мариша, когато почувствува обичта й, когато разбра, че това момиче му е по-скъпо от всичко друго, бе започнал да вярва, че е намерил най-сетне цел в живота си.

Не, никога не беше си градил някакви планове. Подозренията на Зоня, че имал брачни проекти, му се струваха смешни. Просто искаше да има Мариша край себе си. Разбира се, ако тя пожелаеше да стане негова жена, ако по този начин можеше да й осигури спокоен живот и средства, да се грижи за нея и да я закриля от злите езици, щеше да се ожени за нея. Но най-добре би било просто да останат заедно. Дори ако ще да се ожени за някой като Василко…

Щяха да си живеят заедно, да не се разделят никога, всеки ден щеше да вижда сините й очи, да слуша звънливия и глас, да сгрява старото си сърце със слънчевата й усмивка. Всеки ден тогава би имал някакъв смисъл, а вечер щеше да знае защо работи, за кого печели.

И изведнъж всичките му надежди рухнаха. Антони Кошиба не виждаше щастието на Мариша в това да стане изискана дама, да има богат мъж. Не обичаше богатството, без сам да знае защо, не му вярваше. Нямаше доверие и на младия Чински. Нищо чудно, че господарското синче се е влюбило в Мариша. Можеше ли някой, опознал това момиче, да го отмине равнодушно? Нали затова всички млади хора в Радолишки я задиряха. А колкото до решението на Чински да се жени за нея… Една господарска прищявка. Не може да я има по друг начин, но дали ще бъде в състояние, дали ще иска да я направи щастлива?… Ще разбере ли какво съкровище притежава, ще го оцени ли, или ще го пропилее?…

Докато Мариша беше във воденицата, Антони Кошиба не спомена нито дума за Чински. Съзнателно мълчеше, макар да виждаше как момичето тъгува, с какво неспокойствие очаква писмо. Когато седмиците се изнизваха една след друга, а писмо не идваше, дълбоко в душата си Антони се радваше.

— Ще потъгува гълъбчето — мислеше си той — и ще го забрави. Така ще бъде по-добре за нея.

Но на Чински не можеше да прости за мълчанието. Сурово го осъждаше. Сега още не можеше да му прости. Мислеше, че Лешек, след като е оздравял, се е върнал и случайно е срещнал Мариша, за която не си е спомнил сума време, и старата му прищявка се е пробудила отново. А колко траят капризите на лекомислените?…

Не само тези опасения измъчваха Антони Кошиба. Терзаеше го и собственото му поражение. Как ще живее отсега нататък и за кого?… Стане ли господарка, Мариша няма да се нуждае нито от грижите, нито от помощта му, ще навлезе във водовъртежа на друг живот, сто пъти по-различен, отколкото се различават людвиковският замък и воденицата на Прокоп Мелник.

— Няма дори да я виждам — мислеше си.

Колкото повече разсъждаваше, толкова по-горчиви бяха мислите му и толкова по-малко желанието му да живее, да променят присъдата, да се върне в онази стая в пристройката, където така хубаво, радостно и благополучно можеше да бъде бъдещето, след като я изтръгна от смъртта…

— Беше моя, само моя, а сега ми я отнеха…

По цели дни седеше свит и мълчалив в ъгъла на килията. Не се интересуваше дори от колетите с храна и тютюн, които сега често му изпращаха. Отстъпваше ги на другите да ги поделят помежду си.

Така минаха празниците.

След празниците извикаха Антони в канцеларията. Оказа се, че при него е дошъл новият му защитник, адвокатът Корчински. Беше висок и доста пълен за възрастта си млад брюнет със сериозно лице и жив, проницателен поглед.

— Е, господин Кошиба — подаде ръка за поздрав, — вече съм запознат с вашето дело. Срещнах се и с колегата Маклай, прегледах старателно документацията. В първата инстанция процесът не е минал блестящо и според мене ни чака много работа. Ако не спечелим делото напълно, а вярвам, че ще е така, то поне ще намалим присъдата на няколко месеца. Дори направих постъпки да ви пуснат…

— Не държа — промърмори Кошиба.

— Смятам, че имате право, още повече, след като делото е насрочено за преразглеждане на първи февруари. Така че остава ни по-малко от месец. За толкова кратко време не си струва да се уреждат цял куп формалности по внасянето на гаранция…

— Аз нямам нищо, откъде да взема за гаранция?…

— Господин Чински искаше да внесе вместо вас.

— Излишна милост. Не се нуждая от помощта на господин Чински.

— Защо?… Той храни много добри чувства към вас. Впрочем нищо чудно. Вие сте спасили живота на годеницата му, пък и неговия. О, и двамата го заслужават. Но да се върнем на въпроса. Вече съм събрал някои материали, които ще ми послужат за защитата. Не разполагам с много време, затова ще бъда кратък. И тъй, преди всичко наредих да се направят рентгенови снимки на Лешек и неговата годеница. Показах ги на мнозина лекари. Мнението на всички е единодушно: операциите не само са направени безупречно, но и доказват изключителната ви способност. Особено операцията на черепната основа. Казват, че е феноменална. Така че трябва да зная къде и при кого сте учили…

Знахарят вдигна рамене.

— Не съм учил.

— Не бива да криете от мене, господин Кошиба — каза любезно адвокатът, — ако искате, мога да го запазя в тайна, но аз трябва да зная. Може би сте работили като болногледач в някоя болница? Или сте били санитар по време на войната?…

— Не.

— А от колко време лекувате хората?… Къде сте били, преди да отседнете във воденицата край Радолишки?

— Преди това не съм лекувал. Там започнах.

— Хм… Не можете да ме убедите, че без всякаква практика сте могли да наместите правилно счупени кости, да правите ампутации с примитивни инструменти и други подобни неща.

— Аз в нищо не искам да ви убедя.

— С липсата на откровеност затруднявате моята защита.

— Че молил ли съм ви да ме защитавате? Нямам нужда от никаква защита.

Адвокатът го погледна учуден.

— Предпочитате да останете в затвора?

— Все ми е едно — отвърна мрачно знахарят.

Адвокатът се ядоса.

— Но на мене не ми е все едно. Решил съм и съм обещал на приятеля си да ви измъкна оттук. И да знаете, че нищо не може да ме спре. Щом вие не искате да ми кажете, ще го науча от други.

— Оставете тази работа — махна с ръка знахарят. — Кому е потрябвала моята свобода, на мене тя не ми е нужна… Дали ще съм в затвора, или не, никого не засяга.

— Глупости говорите, но дори да имахте право, пак е необходимо в името на справедливостта…

— Няма справедливост — прекъсна го Кошиба. — Откъде измислихте тази справедливост?…

Адвокатът кимна.

— Естествено не говоря за абсолютната справедливост. Може би съществува такава, но нашият разум не разполага с никакво мерило, за да установи съществуването й. Аз ви говоря за относителната, човешката справедливост.

Знахарят се засмя подигравателно.

— Никаква няма. Човешка, казвате?… Ето, виждате ме тук, осъден на три години. А абсолютната?… Разбира се, че в разума няма да намерите доказателства за съществуването й. Но не в разума трябва да ги търсите, а в чувствата, в съвестта. И ако в тази съвест намерите само неправда, ако разберете, че целият ви живот е низ от неправди, тогава къде е тя, вашата абсолютна справедливост? Защото не става дума за наказанието. Наказва се за някаква вина. А това е неправда! С нищо незаслужена!

Очите му блестяха, а едрите пръсти на ръцете се свиваха нервно. Адвокатът помълча и неочаквано попита:

— Какво образование имате?

— Никакво образование нямам.

— В документите ви пише, че имате завършено второ отделение в основното училище в Калишко воеводство. Но говорите като интелигентен човек.

Знахарят стана.

— Животът внушава на хората разни мисли… Мога ли да си вървя?

— Момент, моля. Значи не желаете да разговаряте с мене открито?

— Няма за какво.

— Както желаете. Не мога да ви принудя. А сега… може би, се нуждаете от нещо?… Топло бельо или книги?…

— Нямам нужда от нищо — натърти знахарят, — но ако все пак се нуждая от нещо, то е да ме оставят на спокойствие.

Адвокатът се усмихна примирително и протегна ръка.

— Така да бъде. Довиждане, господин Кошиба.

Когато излезе от затвора, адвокатът Корчински вече бе решил: трябва да отиде в Радолишки, във воденицата, в околните села, да намери свидетели, бивши пациенти на знахаря, а после да ги доведе на делото в съда.

„Ще използувам случая да прескоча до Людвиково за ден-два — помисли си, — а от това дело ще направя голям съдебен процес и ако не го спечеля, ще означава, че съм некадърен.“

Корчински беше млад адвокат, но вродените му способности, трудолюбието, задълбочените юридически знания, пък и познанствата му бързо го издигаха, а амбициите му го тласкаха все по-напред, за да блесне в адвокатското поприще не само в този край, но и да си спечели име в цялата страна.

С делото на Антони Кошиба той се зае заради приятелството си с Лешек Чински и заради добрия хонорар, който не можеше да пренебрегне, но главно защото делото го беше заинтригувало силно, в него той бе усетил ефекта, който се постига с особено нашумели процеси, в случай на успех те създават популярност на защитника.

След като се заловеше с някаква защита, той никога не пропускаше дори най-малката подробност, затова още на следващия ден замина за Радолишки. Цели два дни обикаля из околността, проведе продължителни разговори с хора, събра материали… Наложи се да съкрати престоя си у Чински.

Те го посрещнаха радушно. Гостите, дошли за празниците, се бяха разотишли и вкъщи бяха останали само Чински, Лешек и Мариша.

Корчински им разказа подробно какво е успял да събере и доволен потриваше ръце.

— Ставам все по-силен. Ще видите, когато подредя всичките си оръдия и открия ураганен огън, тогава обвинението ще стане на пух и прах. Оказва се, че този Кошиба бил великолепен лекар! Нито едни смъртен случай, а излекуваните, които ще представя в съда, са няколко десетки. Половината от тях не само че не са му платили нищо, а дори са получили помощ от него. Ще видите! Но аз ще наблегна преди всичко на неговата вещина. Имам една идея.

— А именно? — помита Лешек.

— Един ден преди делото трябва да имам на разположение всичките свидетели, а най-вече тебе и очарователната ти годеница. Не зная дали съдът ще приеме предложението ми да се призоват експерти. Затова ще включа един друг силен, ако не и най-силния резерв. А именно, хрумна ми някой известен хирург да прегледа всички пациенти преди делото. Естествено трябва да бъде такава знаменитост, че когато застане пред съда като свидетел на защитата, съдиите да бъдат принудени да признаят мнението му за меродавно. Трябва да е някое светило в хирургията.

Госпожа Чинска кимна.

— В Полша има само един. Професор Добранецки от Варшава.

— Отгатнахте! — плесна с ръце адвокатът.

— Не беше трудно да се отгатне — засмя се господин Чински. — Мисля, че по-трудно ще е да склоним Добранецки да дойде.

— Ако проблемът е в хонорара — намеси се Лешек, — не се безпокой, Вацек.

— Хонорарът естествено няма да бъде малък — засмя се Корчински, — но имам и друг начин да го склоня. Жената на Добранецки и моята жена са братовчедки. Някак ще уредим въпроса. Трябва да го уредим, защото аз трябва да спечеля делото.

Мариша му се усмихна искрено.

— Толкова съм ви благодарна за това въодушевление и за надеждата, която ми вдъхвате. Не можете да си представите колко съм привързана към този човек, колко го обичам. Да знаехте само какво сърце има.

— Не зная, но ви вярвам. Същевременно ме учуди интелигентността на Кошиба. Той говори като високообразован човек, а това не отговаря нито на външния му вид, нито на незавършеното основно училище, нито на професията мелничарски работник или знахар.

— Виждаш ли! — обърна се Мариша към Лешек.

— Така е, така е — съглася се Лешек. — Представи си, Вацек, на Мариша това й е направило впечатление отдавна. Аз дори го подложих на едно изпитание, което потвърди предположенията ни.

— Какво е било изпитанието? — прояви интерес Корчински.

— Всъщност доста наивно. Започнах да разговарям с него и вмъквах думи, които един обикновен селянин не може да знае, дори ако е полуинтелигентен.

— Е, и?…

— Той разбра всичко. Нещо повече. Веднъж заварил Мариша да чете стихове на Мюсе в оригинал. И съвсем правилно прочел цяла строфа.

— Обзалагам се, че той не само четеше, но и разбираше — добави Мариша.

Адвокатът се замисли.

— Да. Наистина странно… Срещат се такива самоуци. Тази теза също можеше да бъде полезна, ако Кошиба си беше развързал езика.

— Тоест?

— Той упорито мълчи. Не иска да ми даде никакви сведения. Изпаднал е в песимизъм ли, мизантропия ли, дявол знае какво.

— Горкият — въздъхна Мариша. — Ние с Лешек също го забелязахме. Затова решихме да не му се натрапваме повторно. Той ни прие почти нелюбезно. Впрочем не се учудвам. Толкова да претърпиш…

— Ще му мине, като излезе на свобода — каза уверено Лешек.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — увери ги адвокатът.

— Колко сте добър! — възкликна Мариша.

— Аз ли?… Добър?… Моля ви! Тук няма място за доброта. От това нещо аз правя пари…

— Хайде, хайде — засмя се Лешек. — Да не преувеличаваме…

— … и второ, ако спечеля делото, ще стана още по-известен, по-търсен адвокат, а това пак е… пари.

— Е — възмути се госпожа Чинска, — как не ви е неудобно да се правите на кариерист.

— Аз не се правя. Наистина съм такъв. И не го отричам. Напротив. Изтъквам го винаги, когато мога. Още като студент си казах, че ще направя кариера, и упорито постигам целта си. Смешно е това общоприето осъждане на кариеристите у нас. Тази дума се смята обидна. А какво всъщност означава да правиш кариера? Означава да се стремиш да изиграеш всички козове, с които те е надарила природата, средата, възпитанието, образованието, тоест в живота да се възползуваш от своя талант, интелигентност, енергия, умение да общуваш с хората. Който не умее да приложи наличната даденост, той я разхищава. Следователно е прахосник и заплес. Разбира се, има и непочтени кариеристи, както и непочтени боксьори, които прилагат непозволени хватки в играта. Но това е отделен въпрос. Аз например имам най-голямо доверие в кариеристите, зная, че те никога няма да ме подведат, защото имат амбиции, стремежи, желание да създадат най-добри възможности за себе си, следователно и за делото, на което служат.

Засмя се и добави:

— Ако бях диктатор, за сановници щях да назначавам само кариеристи.

Господин Чински поклати глава.

— Струва ми се, че разсъждавате твърде опростено, господине.

— Защо?

— Защото у кариеристите желанието да правят кариера понякога е толкова силно, че надделява дори в случаи, когато попада в конфликт с чувството им за дълг.

— Понякога ли? — подхвана адвокатът. — Съгласен съм с вас, уважаеми господине. Но дали не ни нанасят повече вреда бездарността и мързелът на разни некадърници и доброволни парии?… Мисля, че сме беден народ именно затова, защото у нас цари психозата на отвращение към всички, които сами са спечелили състояние или високи позиции. Уважаваме само онези, които са придобили всичко, без всякакви лични заслуги и без усилие, тоест по наследство.

— Виждам, че вие сте привърженик на американския култ към милионерите.

— В Америка не всичко е глупаво — усмихна се Корчински.

Но госпожа Елеонора прекъсна спора и отново поведе разговор за делото на знахаря. После ги поканиха на масата, а вечерта откараха Корчински на гарата.

— Създава впечатление за човек, който не се отклонява от избрания път — направи заключение госпожа Чинска след заминаването му.

— О, да — потвърди Лешек. — Затова очаквам от делото възможно най-добър резултат. И мисля, че трябва да ускорим ремонта на малката къща в градината, където ще настаним Кошиба.

От седмица насам къщата действително се ремонтираше под грижливия надзор на двамата годеници, на които и през ум не им минаваше, че трудът им е безполезен и че бъдещето ще е съвсем различно от техните планове.