Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (2)

Втора глава

Изчезването на професор Рафал Вилчур развълнува целия град. В цялата тази история хората подозираха най-вече някаква тайна. Всички, които от години се срещаха с професора и го познаваха добре, твърдяха, че всяко предположение за самоубийство е абсурдно. Вилчур се отличаваше с изключителна жизненост, обичаше своята работа, обичаше семейството си, обичаше живота. Материалното му състояние бе повече от добро. Славата му постоянно растеше. В медицинските среди го смятаха за знаменитост.

Едно убийство изглеждаше също изключено поради простата причина, че професорът нямаше врагове. Единственият мотив, допустим за подобно твърдение, можеше да бъде опит за ограбване. Но и тук възникваха сериозни съмнения. Лесно бе установено, че в злополучния ден професорът е имал в себе си около хиляда злоти, а всички знаеха, че часовникът му беше най-обикновен, дори венчална халка не носеше. Следователно едно предумишлено нападение с цел грабеж и последвало го убийство също изглеждаше невероятно. В случай на катастрофа или случайно убийство трупът щеше да бъде намерен.

Оставаше още една възможност: загубване на паметта. Понеже миналата година полицията бе намерила петима души, изчезнали след внезапно загубване на паметта, в съобщенията на повечето вестници се допускаше точно това.

Ако обаче в тези дописки се правеха намеци, а в частни разговори открито се говореше за тайнствените обстоятелства около изчезването на професор Вилчур, причините бяха съвсем други.

И така, репортерите напразно щурмуваха вилата на професора на Алеята на люляците. Наистина те без усилие научиха, че съпругата на професора и седемгодишната дъщеричка не са във Варшава, но прислугата сякаш си бе глътнала езика и не даваше никакви други сведения. По-настойчивите журналисти изпращаше при братовчеда на изчезналия, председателя на апелационния съд Зигмунт Вилчур. Той пък с невъзмутимо спокойствие повтаряше:

— Семейният живот на моя братовчед винаги е бил изключително щастлив. За многобройните си приятели винаги са били едно образцово семейство. Именно за това е и ще бъде нелепо — наблягаше той — изчезването на професора, от което съм дълбоко потресен, да се свързва със семейни проблеми.

— А можете ли да ни кажете, господин председателю, къде се намира понастоящем Беата Вилчур? — питаха журналистите.

— Разбира се. Готов съм да повторя онова, което чух от устата на моя братовчед именно в деня, когато за последен път е излязъл от къщи. Съобщи ми, че е изпратил съпругата си и детето в чужбина.

— А с каква цел?

Председателят се усмихна и махна неопределено с ръка.

— Да ви призная, господа, не го попитах. Вероятно е свързано с лечение. Доколкото си спомням, съпругата на братовчед ми не понасяше много нашите есенни дъждове. Впрочем тя доста често излизаше в чужбина.

— Все пак подобно внезапно заминаване в деня или няколко дни преди бала, за който са били разпратени, покани…

— Драги господа. Различни обстоятелства възникват в живота на хората. Освен това не бяхме дотолкова близки, че да съм в течение на всичките им грижи. Ако позволите, господа, имам една молба към вас — по семейни причини ще ви бъда много задължен, ако въпросът не се превърне в излишна сензация. А особено разчитам да не срещна в печата никакви намеци относно семейния живот на моя братовчед. Много държа на това. Ще ви се отблагодаря, като споделя с вас личното си мнение за случая. Не е изключено професорът да е възнамерявал да замине със съпругата си. Във Варшава го задържа една изключително важна операция, за която се писа толкова много във всички вестници. След успешната операция братовчед ми може да е заминал при съпругата си.

— Толкова дни минаха оттогава — забеляза един от репортерите, — не е възможно тревогата в печата да не е стигнала до професора. Все щеше да се обади.

— По всяка вероятност. Ако тревогата е стигнала до него. Има обаче в чужбина много такива кътчета, спокойни пансиони в планините, отдалечени курортни местности, докъдето варшавските вестници не стигат.

— Целият чуждестранен печат публикува телеграми за изчезването на професора — настояваше журналистът, — пък и радиото съобщи.

— Всички не слушат радио. Аз например не го понасям. А колко хора по време на почивка не пипват вестници. Не всеки някъде в Тирол или Далмация има желание да ги чете.

— Да, господин председателю. Но има още едно обстоятелство. А именно, професорът не е нито в Тирол, нито в Далмация, нито където и да е в чужбина.

— Как успяхте да го установите? — усмихна се председателят.

— Не беше трудно. Просто установих в общината, че задграничният паспорт на професор Вилчур е издаден със срок за една година. Невалиден е точно от два месеца и не е продължаван.

Настъпи мълчание. Най-сетне председателят разпери ръце.

— Я виж. Въпросът без съмнение е неизяснен. Все пак моля да ми повярвате, че ще положа всички усилия да го разгадая. Върху това работи и полицията. Във всеки случай още веднъж ви напомням молбата си.

Благодарение на тази молба, изразена от човек с уважавани в обществения живот позиции, както и поради общите симпатии, на които се радваше изчезналият професор, печатът се отказа от съблазнителната възможност да се порови в личния му живот. Това естествено не попречи на пороя от клюки, разказвани от познати и непознати, но тъй като не бяха подхранвани с нови сведения, започнаха постепенно да утихват.

Полицията обаче си продължи разследването. Комисарят Гурни, комуто бе поверено то, успя за няколко дни да изясни редица подробности. От разпита на персонала в клиниката стана ясно, че в злополучния ден професор Вилчур е тръгнал за вкъщи в отлично настроение и че е носел току-що купено самурено кожено палто, подарък за жена му по случай осмата годишнина от сватбата им. По нищо не личало, че е очаквал внезапното заминаване на съпругата си. От показанията на прислугата излизаше, че е научил за това от писмото, което му е оставила. Писмото му направило поразяващо впечатление. Бил не на себе си, не хапнал нищо. Седял в тъмния кабинет.

Писмото не бе намерено. Не беше трудно обаче да се сетят, че е съдържало решение за раздяла. Същото предположение изказа председателят Вилчур, който не спести на следствието и най-дребните подробности и изчерпателно разказа за посещението си у братовчеда.

От останалите показания на прислугата не се изясняваше нищо конкретно. Всяка сутрин госпожа Беата излизала с колата на дълга разходка в парка Лаженки. Шофьорът чакал в колата пред входа и нито веднъж не забелязал някой да придружава госпожата. Затова пък пазачите в парка веднага познаха на показаната им снимка госпожата, която всеки ден се срещала там с млад, слаб, рус мъж с доста износени дрехи. Според описанието им русокосият нямал никакви характерни отличителни белези.

Проверката на писмата и книжата на професоршата също не наведоха на някаква следа. Беше установено, че е оставила доста голяма сума и бижутата си. Не е взела също така нито кожено палто, нито нещо ценно, което би могла лесно да осребри.

В бюрото на професора комисарят Гурни намери зареден револвер.

— От това мога да направя извода — каза на председателя Вилчур, — че професорът не е възнамерявал да се самоубие. В противен случай щеше да вземе оръжието. Щеше да го вземе и ако е имал намерение да се саморазправи с прелъстителя на жена си.

— Смятате ли, че е знаел къде да го търси?

— Не. Предполагам, че дори не се е досещал за съществуването му. Никой от прислугата не е виждал на Алеята на люляците мъж като описания. Убеден съм обаче, че намерим ли тях двамата, ще получим отговор на въпроса какво е станало с професора.

Воден от това убеждение, комисарят насочи следствието към издирване на госпожа Беата. След дълги усилия му доведоха шофьора на таксито, с което в злополучния ден е заминала от дома на професора. Но и той нямаше кой знае какво да каже. Спомняше си, че е откарал една млада красива жена с малко момиченце от Алеята на люляците до централната гара. Платила, взела си сама куфарите и изчезнала в тълпата. Проверката на разписанието на влаковете също не помогна много. Между дванайсет и един на обед от централната гара тръгваха в различни посоки двайсетина влака.

Комисарят Гурни се канеше да разпрати съобщения за издирване на Беата Вилчур, когато изведнъж едно ново откритие насочи следствието в друга посока.

По време на поредния обиск у един търговец на крадени вещи на улица Кармелицка сред многото откраднати неща бяха намерени черен балтон, сако и жилетка особено големи. Въпреки че етикетите на шивача бяха отпорени, лесно бе открито шивашкото ателие, където са ушити, и се установи, че са на изчезналия професор. Притиснат до стената, търговецът призна, че ги е купил от някакъв си Феликс Жубровски.

Въпреки предположенията на комисаря, Жубровски досега не бе регистриран за някакво престъпление. Живееше на Пшивишлна с жена си и четирите си деца, работеше като изгребвач на пясък от реката и заяви, че в злополучния ден сутринта се връщал от гуляй и намерил дрехите на брега. Неколцина свидетели, невдъхващи особено доверие, потвърдиха неговото алиби. Във всеки случай не можеше да бъде обвинен в нищо и след три дни Жубровски бе освободен. Невинността му се потвърждаваше от факта, че на това място Висла беше дълбока, а самоубийството на професор Вилчур бе доста вероятно.

През следващите дни претърсиха коритото на реката на разстояние няколко километра — без резултат. Шест пъти прислугата от Алеята на люляците и председателят Вилчур трябваше да ходят в моргата и да гледат неидентифицирани трупове, въпреки че беше излишно: изчезналият професор правеше впечатление с високия си около метър и деветдесет сантиметров ръст и почти стокилограмово тегло.

— Още не сме намерили трупа — казваше отчаяно комисарят Гурни, — възможно е да изплува напролет. Висла има много вирове и се е случвало да изхвърли удавници чак след няколко месеца.

— Значи потвърждавате моите опасения? — попита председателят.

— Много обстоятелства говорят за самоубийство. За всеки случай разпратих копия от снимката на професора до всички полицейски участъци.

— Все пак значи допускате вероятността да е изгубил паметта си?

— Ако трябва да бъда искрен, не вярвам. Но докато трупът не се намери, нямам право да изключвам и тази възможност. По същата причина не съм се отказал и от хипотезата си за убийство. Макар да съм почти убеден, че може да бъде единствено самоубийство. Положително. Излязъл е от къщи поразен от нещастието и затова все още не е взел никакво решение. Навярно дълго е обикалял из града, възможно е да е пил, за да удави мъката…

— Той изобщо не пиеше — прекъсна го председателят.

— Тъй или иначе, решил е да сложи край на живота си. Защото кой може да го е убил?… Крадци?… Трябвало е да бъдат поне трима или четирима, за да се справят с него без много шум. Нали е бил изключително силен физически. Да са го застреляли?… Не е изключено, но една стрелба привлича вниманието, затова трупът трябва бързо да се скрие. Впрочем по балтона и сакото му няма никакви следи от кръв. Остава възможността да е бил привлечен и убит в някакво затворено помещение. Тоест, предумишлено убийство. В такъв случай кой може да има облаги?… Никой. Професорът не е оставил завещание. По закон цялото имущество наследяват дъщерята и съпругата му. Вие обаче твърдите, че неговата вдовица била най-безкористната жена в света. Остава любовникът й с незавидно материално положение, съдейки по описанието на външността му. Но и това е повече от съмнително. Ако е искал да забогатее, можел е да убеди професоршата да вземе парите, кожените палта и бижутерията си. Сумата не е била за пренебрегване, грубо пресметнато около седемдесет хиляди. А един мъж може да измъкне от влюбената в него жена всичко.

— Съмнявам се. Беата имаше принципи…

— Господин председателю, вие сте опитен съдия и знаете по-добре от мене, че принципите на жената свършват там, където започва любовта й. Но за невинността на тези двама влюбени говорят и други обстоятелства. Първо, не биха избягали, след като знаят, че това ще насочи подозренията единствено срещу тях. Второ, щяха след изчезването на професора да се обадят. Целият печат го разгласи. А трябва да са напълно оглупели, ако не допускат, че заподозре ли ги полицията в извършване на престъпление, рано или късно ще ги намери. Ако играеха на такъв голям залог, какъвто е наследството на професора, щяха да се обадят до няколко дни, а ето че минава вече втори месец. Съвестта им сигурно е чиста.

— И аз така мисля.

— И още нещо! От опит знам, че престъпникът почти никога не може да се въоръжи с достатъчно търпение. Всеки бърза да постигне онова, което го е тласнало към престъплението. И винаги избира тактиката да се навърта под носа на полицията. Чувствува се по-сигурен, когато се натрапва с присъствието си, отколкото ако си стои в сянка, с което бихме могли да го заподозрем.

— Така е.

— Без съмнение. Обмислил съм още една възможност. Случайно убийство. Професорът, да речем, ги е намерил и при едно остро спречкване е бил убит. В такъв случай отново трябва да се вземе под внимание, че професорът е бил силен мъж, а по дрехите му нямаше нито кръв, нито следи от изчистени кървави петна. Следователно не можем да предположим, че слабичкият и хилав младеж ще успее да убие такъв великан, без да използува оръжие. Ето защо и не правя всичко възможно да ги намеря.

Председателят поклати глава.

— Може и да е по-добре, ако не ги намерим… Поне докато въпросът се изясни окончателно.

— Може би — съгласи се комисарят.

Впрочем нищо друго не можеше и да каже, защото полицията все още не беше попаднала на каквато и да е следа от Беата Вилчур, дъщеря й и неизвестния мъж.

Времето си вървеше и в постоянния водовъртеж, какъвто е животът на всеки голям град, професор Рафал Вилчур и неговото загадъчно изчезване постепенно бяха забравени. В служебните шкафове папките със следствените документи бавно се покриваха с прах. После бяха затрупани от купища нови дела. А след година ги сложиха в сандъци и ги изпратиха в архива.

Съгласно закона съдът определи попечител на имуществото на отсъствуващия и адвокатът Шренк, комуто бе поверена тази функция, нямаше причини да се оплаква. Заплатата си вървеше, пък и работата не беше много. Вилата на Алеята на люляците даде под наем, капиталите вложи в ценни книжа, а ръководството на клиниката повери на твърде способния и вдъхващ пълно доверие доктор Добранецки, най-близкия сътрудник на изчезналия.

В клиниката всъщност си вървеше постарому, по въведения още от професор Вилчур ред. За няколко месеца бе довършен новият корпус, а напливът на пациенти, който в началото значително намаля, се възобнови. Доктор Добранецки въведе незначителни промени. Премахна само безплатните места за бедни деца, а няколко души от персонала напуснаха, без това да навреди особено на работата. След неприятно спречкване с шефа заради споменатите деца пръв подаде оставката си доктор Скужен, след него бяха уволнени счетоводителят Михаляк и секретарката, госпожица Яновичувна, която се разпореждаше на своя глава и си позволяваше да се меси в работата на доктор Добранецки, пък и го дразнеше с недостатъчното си уважение.

Поведението й биеше на очи още повече, след като новият началник позатегна дисциплината в клиниката, където досега цареше доста патриархално настроение. Същевременно позициите му, не само в поверения му институт, значително нараснаха. Новите избори в дружеството на хирурзите му донесоха титлата председател, а след една година получи катедрата на Вилчур и професорска титла и понеже беше много способен лекар и енергичен човек, бавно, но сигурно печелеше състояние и слава.

С времето надписът „Клиника на проф. д-р Вилчур“ ставаше все по-неоснователен. Затова никой не се учуди, когато със съгласието на попечителя беше променен на „Клиника проф. д-р Вилчур“. По този повод в печата се появи доста обширна биография, написана от проф. д-р К. Добранецки и озаглавена „Проф. Рафал Вилчур — гениален хирург“.

Този труд завършваше с думите:

„Отдавайки почит на паметта на най-добрия непрежалим Човек, мъдър Учител и велик Учен, полските медицински среди остават потънали в скръб поради трагичното му изчезване, което за жалост ще остане навярно завинаги забулено в мрака на една болезнена тайна.“