Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (16)

Шестнадесета глава

В санаториума на доктор дю Шато в Аркашон зимният сезон започваше обикновено в началото на декември и тогава масово прииждаха болни от артрит парижани. Затова, когато в средата на декември пристигна господин Станислав Чински и съобщи, че иска да прибере сина си в Полша, лекарят изобщо не възрази.

— Разбира се — каза, — всъщност вашият син е напълно здрав. Засега е изключено да се занимава активно със спорт, но костите са зараснали правилно, от масажите мускулите са заякнали достатъчно, а колкото до настроението му, предполагам, че се дължи на носталгията. Връщането в родината, в семейната среда ще го оживи и раздвижи.

— И аз имам такава надежда — стисна ръката му господин Чински.

А сега, седнал във вагона срещу сина си, нямаше никаква надежда. След като се бе посъветвал с жена си, замина нарочно сам за Аркашон, за да вземе Лешек за коледните празници. Бяха се изплашили от писмата му. След дълго настояване от тяхна страна бе изпратил само две писма, и то кратки, язвителни, безразлични.

С безразличие посрещна и баща си и се съгласи да се върне.

— Все ми е едно — каза само.

Седеше мълчалив, с изгаснала цигара в ръката и сякаш не чуваше разказите на баща си за политиката, за подобряването на конюнктурата, за новите поръчки. Сякаш нищо не го засягаше, нищо не можеше да привлече вниманието му, да го развълнува. Дали сътресението при злополучната катастрофа завинаги е превърнало това весело момче в апатичен меланхолик?…

Господин Чински напразно се опитваше да привлече с нещо вниманието на сина си. Лешек се ограничаваше с кратки отговори, взираше се безсмислено във върховете на обувките си и беше изпълнен с някакво застинало, вяло спокойствие.

През нощта господин Чински не можеше да заспи и надзърна в купето на сина си. Имаше лоши предчувствия и те се оправдаха: въпреки мразовитата нощ Лешек бе отворил прозореца и подал глава навън, облечен с тънка копринена пижама. При отварянето на вратата леденият вятър нахлу и купето.

— Какво правиш, сине! — уплаши се господин Чински. — Ще си навлечеш някоя бронхопневмония!

Лешек се обърна.

— Възможно е, татко.

— Моля те, затвори прозореца.

— Горещо ми е.

— Искам да поговоря с тебе.

— Добре.

Затвори прозореца и седна.

— Ти си много небрежен към себе си, Лешек — започна господин Чински. — Не само не се грижиш за здравето си, но и съзнателно се излагаш на опасност.

Мълчанието беше единственият отговор.

— Защо не си легнал?

— Не ми се спи.

— Но трябва. Твоето здравословно състояние изисква още много грижи.

— Защо? — Лешек погледна баща си в очите.

— Как така защо?!

— Именно защо? Мислиш ли, че държа на здравето си?

— Би трябвало да държиш.

— Ами! — махна с ръка.

— Лешек!

— Татко! Наистина ли смяташ, че животът е нещо, което заслужава грижи, безпокойства, усилия?… Повярвай ми, лично аз никак не държа на него.

Господин Чински се усмихна насила.

— Когато бях на твоите години — излъга, — и аз се поддавах на подобни депресии, но имах достатъчно разум, за да зная, че те са временно състояние.

— И по това се различаваме, татко — кимна Лешек. — Аз зная, че това не е временна депресия.

— Уверявам те, така е. Довери се на моя опит. Естествено един физически и психически шок има своеобразни последици. Но това ще мине. Ще мине толкова по-скоро, колкото по-разумно се отнасяш към сегашното си състояние. Да осъзнаеш причините за депресията е най-сигурното средство да я преодолееш.

Господин Чински нямаше впечатление убедителните му аргументи да са стигнали до сина му, затова добави:

— И още нещо. Не бива да забравяш за нас, твоите родители, за които ти си всичко. Ако разумът ти не говори, тогава се обръщам към твоите чувства.

Лешек трепна и след малко попита:

— Според тебе, татко, чувствата наистина ли са толкова могъща и заслужаваща уважение сила, че трябва да ги вземаме предвид тогава, когато пред нас възниква Хамлетовия въпрос: да бъдеш или да не бъдеш?…

— Разбира се, Лешек.

— Благодаря ти. И аз съм на същото мнение.

— Ето, виждаш ли, сине. Хайде сега си легни и се опитай да заспиш. Утре сутринта ще си бъдем у дома. Да… Не можеш да си представиш колко тъгува майка ти за тебе. Винаги се е опитвала да изглежда силна натура… Но ти сам знаеш, че под външността й се крие най-голяма нежност. Хайде, спи, сине. Лека нощ.

— Лека нощ, татко — безизразно отвърна Лешек.

Загаси лампата, но не си легна. Отмереното тракане на колелата, лекото полюшване на вагона, яркият сноп искри край тъмния прозорец… И тогава се връщаше у дома. Но му се искаше да увеличи скоростта на влака. Носеше годежен пръстен за нея, а на себе си щастие.

Дали в оранжерията на Людвиково люлякът е цъфнал?… Да, люлякът и хелиотропът, те силно ухаят… Ще заповяда да ги откъснат всичките. И може би… Там сигурно е паднал дълбок, чист сняг. А по снега дори следа от стъпки няма. Забравен, малък гроб…

Ще пристъпва по непокътнатата бяла покривка… Пръв и последен… Там е целта му. А отвъд нея няма никакъв път… Ще подреди цветята, целия гроб ще покрие с цветя… Дали през снега, през дебелия слой пръст и през дървения капак ще достигне до нея уханието на люляка и хелиотропа?… Ще достигне ли неговият шепот, повтарящ най-скъпото име, най-нежни заклинания, най-отчаяни обети?… Ще чуе ли тя отслабващото, замиращо туптене на сърцето му сред вехнещите цветя, ще се приготви ли да го посрещне, ще сложи ли както някога ръце на раменете му и ще позволи ли да гледа до насита лъчезарните й очи?… Този път завинаги, навеки…

Нежна вяра го обземаше, когато мислеше за това. Какво спокойствие го завладя, откакто беше го решил. Винаги, когато оставаше сам, потъваше в безстрастните, огромни като космическата пустота неизмерими простори на смъртта. Вече им принадлежеше.

Колко по-трудно и по-болезнено беше в началото. Щом бе в състояние да произнесе няколко срички, той ги попита:

— Какво стана с нея?

Тогава майка му трепна и отвърна кратко:

— Почина, но ти не мисли за това.

А доктор Павлицки добави:

— Счупване на черепната основа. В такива случаи се живее до час.

Тогава отново загуби съзнание. А когато се свестяваше, мисълта за смъртта на Мариша беше сякаш отрицание на собствения му живот. Лежейки със затворени очи, чуваше приглушения разговор. Лекарят упрекваше госпожа Чинска:

— Не трябваше да му казвате за смъртта на момичето. Тази стъпка беше невнимателна. Може да влоши състоянието му.

А майка му:

— Не умея да лъжа, докторе. Самата аз винаги съм предпочитала горчивата истина пред заблудата. Моят син, между другото, не носи отговорност за злополуката.

— Имах предвид друго — поколеба се лекарят. — Възможно е да е изпитвал някакви чувства към тази Мариша…

— Изключено — прекъсна го госпожа Чинска с такъв тон, сякаш самото предположение бе обида за нея.

Физическото състояние на Лешек се подобряваше с всеки изминал ден. В болницата във Вилно му направиха много рентгенови снимки, раните и счупванията зарастваха нормално. Обаче психическото състояние на болния будеше все по-големи опасения. Затова щом здравето му беше вън от опасност, откараха го първо в една хирургическа клиника във Виена, а после в Аркашон, за да се възстанови. Веселата международна компания в Аркашон трябваше да се отрази благотворно върху настроението на Лешек. Уви, той явно отбягваше хората. Не участвуваше в увеселенията и екскурзиите и въпреки че спазваше, макар и машинално, предписаното лечение, настроението му не се променяше ни най-малко.

Поне външно. Всъщност незабележимо за околните в него назряваше едно решение.

Назряваше и му носеше утеха…

Той, разбира се, обичаше родителите си и осъзнаваше каква болка ще им причини. Бе готов дори да направи какво ли не за тях, но мисълта да се обрече за цял живот на мъчителни страдания, които нищо не би могло да облекчи, му се струваше чудовищна и не по силите му.

Освен това желаеше смъртта, точно такава смърт, желаеше я като изкупление. Нали той се беше вмъкнал в живота й, в спокойния и радостен живот на това прекрасно създание, неканен, нетърсен, почти насила. Ако не беше той, тя и досега щеше да води своето обикновено и бедно, но спокойно съществувание. Той бе нарушил спокойствието й, по негова вина загина, а след смъртта й остана лоша слава. Заради него. Не намери достатъчно смелост да се опълчи срещу трудностите. Беше твърде малодушен. Пазеше в тайна намеренията си, за да си осигури удобен живот. За сметка на нейната репутация.

Заслужаваше възмездие! И трябваше сам да си го определи, защото единствено възмездието ще възвърне доброто име на Мариша, ще очисти петното от паметта на най-любимото му същество…

Влакът спря на малката, така добре позната гара. На перона го посрещнаха госпожа Чинска, Тита Зеновичовна и нейната сестра Анелка, братовчед му Карол с жена си Зулка и други роднини, които обикновено идваха в Людвиково за Коледа.

Престорената усмивка, с която Лешек поздравяваше всички, не можа да ги заблуди: усмихваше се от учтивост. Бяха дошли да го посрещнат възторжено и шумно с желанието веднага да го разсеят, развеселят и въвлекат в безгрижното си ежедневие. Единствена Анелка го наблюдаваше мълчаливо и сякаш съчувствено.

— Колко е отслабнал и тъжен — прошепна тя на госпожа Чинска.

— Постарай се да го развеселиш и се прави, че не забелязваш никаква промяна в него — стисна ръката й госпожа Елеонора. — Той винаги те е обичал.

Четирите шейни с пеещи звънчета пристигнаха пред людвиковския замък, сякаш се връщаха от празнична разходка. През целия ден нито за миг не оставиха Лешек сам. В салона шумно свиреше ту радиото, ту грамофона.

След вечеря най-сетне се озова в стаята си. Тук нищо не беше променено в негово отсъствие. Погледна тревожно в писалището. Дневникът на Мариша беше на мястото си.

Цяла нощ го чете, по няколко пъти прелистваше едни и същи страници, чието съдържание, дори всяка дума, помнеше толкова добре. Заспа едва призори и се събуди късно. Прислужникът донесе закуската и съобщи:

— Баща ви е във фабриката и нареди да ви попитам нямате ли желание да наминете там.

— Не — поклати глава. — Но моля ви да повикате градинаря при мене.

— Слушам, господине.

— Има ли много цветя в оранжерията?

— Както обикновено по празниците. Особено розите тази година са много хубави.

След закуската дойде градинарят и отидоха заедно в оранжерията. Лешек посочваше все нови и нови цветя на учудения човек, а накрая рече:

— Моля всички да се оберат.

— Да ги обера?…

— Да. И ги увийте.

— А къде да ги изпратя, господине?

— Аз ще ги взема.

— Ще излизате ли, господине?

Лешек не отговори и тръгна към изхода.

— Моля, господине — спря го градинарят. — Но вие ми наредихте да откъсна почти всички цветя. Не ми е работа… Обаче не зная дали госпожата…

— Добре. Кажете на госпожата и я попитайте ще има ли нещо против.

— Госпожата замина с колата до гарата и ще се върне чак следобед.

— Тогава следобед ще я попитате. И аз ще тръгна чак следобед.

Лешек не се съмняваше, че майка му ще позволи дори да опустоши оранжерията. Тя, разбира се, веднага ще се досети защо са му цветята.

Върна се в стаята си и се захвана да пише писма. Най-дългото беше до родителите. Кратки и прочувствени до неколцина приятели, официално до полицията и накрая до госпожа Шкопкова. То трябваше да възвърне доброто име на Мариша пред общественото мнение в града.

Тъкмо привършваше с писането, когато на вратата почука икономката Михалевска. Вчера не бе успяла да поздрави Лешек. Както винаги преди празниците, имаше доста работа. Сега беше чула, че веднага след обяда Лешек заминавал, та бе оставила сладкишите на благоволението на готвача, за да се види с господин Лешек и да изрази радостта си, че се е завърнал, слава богу, здрав. Започна да разказва как всички питали за него, кой какво казал, кой какво направил…

Лешек слушаше бърборенето й и изведнъж се сети, че тази жена, жива хроника на цялата околия, не може да не знае онова, за което не му се искаше да пита в градчето.

— Михалеша! — обади се. — Имам една молба.

— Молба ли?

— Да. Не знаете ли… — гласът му секна, — можете ли да ми кажете… къде… погребаха…

— Кого?

— Къде погребаха… момичето, което загина при катастрофата?…

Жената зяпна насреща му.

— При коя катастрофа?

— Тази с мене — загуби търпение.

— Божичко! — викна. — Какво говорите! Що да я погребват?!… Оная Мариша ли?… Шкопковата?… Че тя си е жива!

Всичката кръв се дръпна от лицето му. Скочи от стола и едва не падна.

— Какво?!… Какво?!… — попита с такъв ужасяващ шепот, че Михалеша уплашено отстъпи към вратата.

— Кълна се в бога! — викна. — Що да я погребват? Оздравя си. Знахарят я излекува и го тикнаха в затвора. А тя живее там във воденицата. От хората съм го чувала. Пък и нашият Павелек, тоя в кухнята, със собствените си очи я видял… Божичко! Помощ!…

Лешек се залюля, политна и се строполи на пода. Ужасената икономка помисли, че е припаднал, но го чу да плаче и да произнася някакви несвързани думи. Без да разбира какво става, но с мисълта, че е виновна за всичко това, изтича да викне за помощ.

Цялата компания беше в хола. Връхлетя там и задъхана започна да разправя, че с господин Лешек е станало нещо.

Още преди да свърши, дотърча самият Лешек, прелетя през хола и се озова на терасата, без да затваря вратата подире си.

— Ще настине! — извика Михалеша. — Без палто е. Какво направих!…

В това време той тичаше към конюшнята.

— Бързо впрягайте! — обърна се към първия срещнат кочияш. — По-бързо! По-бързо!

И сам започна да помага. Настана суматоха. От замъка лакеят тичешком донесе коженото палто и шапката му. След пет минути шейната се носеше по пътя към Радолишки. Летеше като вихър, защото Лешек бе взел юздите от кочияша и караше сам.

Главата му беше замаяна, сърцето му удряше като чук. Мислите му се гонеха лудо. Разкъсваха го противоречиви чувства. Изпълваше го огромно радостно щастие и същевременно се задушаваше от гняв. Беше готов да прости всичко на всекиго, беше готов да се хвърли в обятията и на най-големия си враг, а в същото време яростно стискаше зъби. Бяха го измамили! Такава долна, подла лъжа! Толкова време да крият от него, че е жива. Ще си отмъсти за това, ще отмъсти безмилостно!

И неочаквано го обземаше нежност: а тя колко ли е страдала! Сигурно е очаквала да й се обади, да пише, да прати вест. Постепенно е губила надежда, самотна, изоставена, забравена в нещастие от човека, който й се бе клел в любов.

— Дали не ме мисли вече за подлец?…

Скръцна зъби.

И то заради тях! О, това няма да им се размине. Ще зашлеви плесница на онзи доктор Павлицки и ще му отреже ушите на дуел. Нека цял живот помни, че е постъпил като негодник. А майка му?… Тя ще изкупи още по-скъпо жалката си постъпка. Ще й каже:

— Заради подлата ти лъжа твоят син щеше да се самоубие. Лъжата ти излезе наяве. Но смятай, че си убила сина си. Или поне всичките му синовни чувства. Сега и завинаги ще ти бъда чужд.

И никога вече няма да й каже нито дума. Ще замине, ще замине оттука завинаги, и то веднага. Баща си също не иска да вижда. Как можа и той да прикрива с мълчание лъжата на майка му!

— Това ми било родителска любов, да я вземат дяволите!

Отново помисли колко близо беше до нещастието: нали там, във Франция, отдавна възнамеряваше да го направи. Спря го единствено желанието да изпълни последния си дълг към Мариша. Затова отложи, затова се върна тук…

— Сам бог, изглежда, ме е направлявал…

Изведнъж му се стори, че прониква в тайната на своето предназначение, че го очаква голямо, неизмеримо щастие и че не би могъл да оцени това щастие, ако не беше минал през страданието, ако не беше онова безгранично отчаяние, което преобрази душата му.

Замисли се: та животът бе му предоставял толкова радости, успехи, благополучие. Приемаше всичко като нещо естествено, принадлежащо му и обикновено. Не си спомняше поне веднъж да беше изпитал благодарност, да беше пожелал да включи в молитвите си, произнасяни по навик, поне една въздишка на признателност. Трябваше ли да премине през такива тежки изпитания, за да се научи да цени скъпите дарове?… За да ги заслужи, след като е разбрал цената им?… За да дорасне за такова щастие?…

Разсъждаваше по този начин, а понеже при него мислите винаги трябваше незабавно да намерят израз в действие, на първия кръстопът, където имаше кръст, дръпна юздите така, че конете забиха задните си копита в снега, хвърли поводите на кочияша, скочи на земята, коленичи с шапка в ръка и се загледа в малката фигура на Христос, изрязана от тенекия и почерняла от ръжда.

— Благодаря ти, Боже, благодаря ти, Боже!… — повтаряше.

Винаги се е смятал за вярващ, пък и никога не са го измъчвали никакви сериозни съмнения. От дете бе възпитан в религиозен дух, не проявяваше никога излишно усърдие, но и не прекрачваше границите на допустимия минимум на църковните повели. Затова тази молитва пред крайпътния кръст беше откровение за самия него. Досега не е знаел какво е молитва, какви дълбоки чувства можела да породи.

Когато отново се качи в шейната, усети как нещо в него бе утихнало, бе станало по-ведро, по-светло. Попритъпи се и възмущението от постъпката на майка му, замисли се. Същевременно се избистри съзнанието за щастието, което го очаква.

Преминаха в галоп през Радолишки и завиха по пътя към воденицата на Прокоп. Вече падаше ранният зимен здрач, когато спряха пред воденицата.

Пред вратата стоеше ратаят Виталис.

— Тук ли живее госпожица Вилчур? — попита го Лешек.

— Кой?

— Госпожица Вилчур.

— Не знам. Няма такава. Да не питате за госпожица Мариша?

— Да, да! — скочи от шейната. — Къде е госпожица Мариша?

— Ами отиде до града. Като идвахте от Радолишки, не я ли срещнахте?

— Не. А скоро ли ще се върне?

— Сигурно.

— Тогава ще почакам.

От вратата подаде глава Зоня.

— Щом искате да почакате, най-добре ще е в къщата. Или пък в пристройката, у Мариша… Моля, заповядайте.

Избърса ръце в престилката и въведе Лешек в пристройката. Намери кибрита до печката и запали лампата, Лешек се огледа. Беше бедно, но спретнато.

— Мариша сигурно ще се върне скоро. До града отиде — започна разговор Зоня. — А вие, господин инженер, гледам нищо, слава богу, ви няма.

— Нищо ми няма.

— Цяло щастие. Когато вас и Мариша ви докараха тука, бяхте страшни за гледане. Толкова кръв, опази бог! Даже молитва за умряло ви прочетохме. И ако не беше Антони!… Но каквото било, било! — махна изразително с ръка.

— Какъв Антони? — учуди се Лешек.

— Антони Кошиба, знахарят, дето живее тука.

— Тук ли живее?

— Че къде другаде? Ама сега е в затвора. Но тука си живее, тука ще се върне. Нали тука, ей на тази скамейка, ви лепи, господин инженер, зашива ви — прихна Зоня. — Със стъкло съм стъргала кървавите петна. Не излизат и не излизат. А нея, Мариша, ей на тая маса я поправя. То и вие не бяхте добре, ама при нея и надежда нямаше. Хич и не дишаше. Парчета в мозъка й се набили. Докторът, когато ви пренасяха в автомобила, вика, че с нея било свършено. Нищо, вика, не остава, освен ковчега, вика, жалко само, че е хубава. И да си кажа правото никой не вярваше, че ще оживее. Антони даже докторските инструменти открадна, само и само да я спаси. Денем и нощем беше над нея. Вече и той не знаеше какво да прави. Та накара да викнат овчаря от Печки да й бае. А тя лежи ни жива, ни умряла. Накрая като заклах една бяла кокошка под прозореца, та й помогна.

Лешек слушаше най-внимателно и му мина през ума, че неоснователно е подозирал майка си и доктор Павлицки в умишлена лъжа. Вероятно и двамата са били убедени, че Мариша няма да оживее, след като са я оставили в такова тежко състояние. Разказът на тази млада жена говореше в тяхна полза. Обаче по-късно майка му сигурно е научила, че Мариша е жива. Защо тогава не му написа поне една дума?… Защо баща му нищо не спомена, защо едва в Людвиково, и то случайно, научи за това?!… Ето къде беше вината им, затова и го беше яд. Сега обаче ядът му поутихна от чувството за собствената му несправедливост. Твърде сурово и прибързано бе осъдил родителите си и Павлицки.

— Госпожица Мариша вече напълно здрава ли е? — попита.

— Нищо й няма. Даже се е разхубавила като някога — засмя се Зоня. — Само дето има някаква голяма грижа, та си поплаква.

— Каква грижа?

— Знам ли я. Но си мисля, че грижите й не са малко. Първо, работата си загуби заради тая болест. Госпожа Шкопкова взела друго момиче в магазина. Някаква нейна роднина.

— Дребна работа! Какво друго?…

— Ами и Антони. Покрай кражбата и дето лекувал незаконно, го пратиха в затвора за три години.

— Не може да бъде.

— Може, защото го затвориха.

И Зоня подробно разказа на Чински кое как беше.

— Въртяхме, сукахме как да му помогнем, но каква ти помощ — завърши. — Пък сега, извинявайте, ама работа ме чака. Мариша сигурно ей сега ще дойде.

Излезе, а Лешек разчувствуван разглеждаше предмет по предмет в стаята. Навсякъде личеше Маришиният усет към чистота и красота. Колко работа е трябвало да свършат горките й ръчици!

— Сега вече край! — помисли и го обзе огромна радост.

Навън се сипеше сняг на едри парцали, все по-гъст и по-гъст.

— Само да не се загуби — разтревожи се.

Изведнъж чу някой да изтупва обувките си в пруста. Сигурен беше, че е тя. Застана сред стаята и зачака. Вратата се отвори. Мариша спря на прага, извика и щеше да падне, ако не беше я грабнал навреме в прегръдките си. Обсипваше с целувки устата, очите, при допира на ръцете му снегът по палтото й се топеше.

Тя постепенно идваше на себе си.

— Единствена моя любов — шепнеше той. — Щастие мое… Най-сетне си при мене жива и здрава, и моя… Всичко се беше обърнало против нас, но сега вече нищо няма да ни раздели, няма да ни раздели… Сигурно си мислила, че съм лош, че съм те забравил… Не е така! Заклевам ти се, не е така! Кажи, че ми вярваш!

Тя се притисна към него.

— Вярвам, вярвам, вярвам…

— И още ме обичаш?…

— Обичам те. Обичам те повече отвсякога.

— Слънце ти мое! Моя ненагледна! Кажи ми, не си ли мислила нещо лошо за мене?…

Долови колебание в погледа й.

— Лошо не съм мислила — отговори най-сетне. — Не. Но ми беше много тъжно. Така те чаках… Много дълго… Толкова дни.

— Повярвай ми — каза сериозно, — ти си била по-щастлива от мене. Аз също преживях толкова дни без тебе, но бяха стотици, милиони пъти по-тежки от твоите. Защото не очаквах нищо.

Замълча и добави:

— Бяха ме заблудили.

Тя поклати глава:

— Не разбирам.

Беше му трудно да й каже истината. Най-сетне промълви:

— Бяха скрили от мене, че ти си… оцеляла. Не мисля, че са го направили с лоши намерения. Първоначално състоянието ти е било безнадеждно, а после… Нали никой не знаеше, че за мене ти си всичко. Затова и не са ме уведомили.

Тя кимна, а в очите и заблестяха сълзи.

— Сега зная, сега разбирам… И… и на тебе… ти е било тъжно… че не съм жива?…

— Дали ми е било тъжно?! — извика. — Мариша! Ето ти доказателства! Ето!…

Бръкна в единия джоб, после в другия, претърси всичките.

— Сигурно съм оставил писмата на писалището в Людвиково. Но утре ще ги прочетеш.

— На мене ли си писал, Лешек? — учуди се.

— Не на тебе, щастие мое! — прехапа устни. — Това бяха прощалните ми писма. До родителите, до приятели. Вчера пристигнах, писах ги днес сутринта. А довечера…

Погледна тъмните стъкла на прозорците, засипани до половината със сняг.

— По това време… вече нямаше да съм жив.

— Лешек! — извика ужасена.

— Не исках да живея без тебе!

Те се прегърнаха, а сълзите течаха и се сливаха по лицата им. Плачеха от тъжното минало, от преживяната мъка, от отчаянието, което ги бе изпепелило, плачеха и от щастие, толкова огромно, толкова необхватно, че самите те се чувствуваха загубени, мънички и плахи.