Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (19)

Деветнадесета глава

Малката зала на апелационния съд бързо се изпълваше с публика със странен състав. Кафеникавите кожуси на селяните от околностите на Радолишки се смесваха с елегантните кожени палта на господата от града. Съдебният процес събуди голям интерес не само в правните среди, в които вече от доста време се говореше само за небивалата защита, подготвена от Корчински, но и в медицинския свят, където се очакваше да бъде сензация както поради характера му, така и от факта, че като свидетел по делото щеше да се яви професор доктор Добранецки, най-видният полски хирург, радващ се на всеобщо признание, уважение и слава.

Сред присъствуващите в съдебната зала лекари не липсваха бивши възпитаници на прочутия професор, но нямаше нито един, който да не очаква с най-голямо любопитство мнението му за дейността на знахарите. Най-учудващото беше, че професорът бе призован като свидетел на защитата, а не на обвинението, затова очакваха да чуят нещо изключително.

Че ще бъде точно така, можеше да се съди и от изражението на адвоката Корчински. Облегнат на своята маса, весел и словоохотлив, с разкопчана тога и ръце в джобовете на панталона, разговаряше с колеги юристи. На масата до него имаше цял куп папки и бележки, но дори не ги поглеждаше. Явно бе запознат с материалите отлично и имаше подробно разработена линия на защитата.

Беше наистина сигурен в себе си, особено от вчера. Вчера рано сутринта посрещна на гарата професор Добранецки и го откара в една от частните клиники, където вече се бяха събрали бивши пациенти на знахаря Кошиба. Почти целия ден, с кратки почивки, професорът прекара в прегледи, разчитане на рентгенови снимки и диктуване на заключенията си на стенографа.

Адвокатът Корчински не бе пропуснал нищо, което би могло да му помогне да спечели делото. Беше се погрижил да присъствуват всички необходими свидетели, основно бе проучил документацията и сега спокойно очакваше процеса.

Въведоха под стража обвиняемия, който безучастно зае мястото си край полицая. Видът на Антони Кошиба ярко контрастираше със спокойното самодоволство на защитника му. Той седеше прегърбен, свел глава и вперил неподвижен поглед в пода. Брадата му беше побеляла още повече, кожата на лицето — пожълтяла, под очите изпъкваха тъмни торбички. Дори не погледна към залата и сякаш не чуваше познатите приятелски гласове, които го викаха по име, пък може и наистина да не ги е чувал, защото не реагира и на въпросите на защитника, отправени към него. Едва острият звънец и гласът на полицая, който му заповяда да стане, пробудиха Кошиба. Надигна се тежко и седна, потънал отново в мислите си.

Той бе единственият човек в тази зала, който никак не се интересуваше от хода на процеса и от резултата му.

Отговори като автомат на поставените въпроси относно самоличността му и пак изпадна в апатия.

— Ако имах работа със съдебни заседатели — помисли си с усмивка Корчински, — само при вида на този нещастник щях да получа оправдателна присъда.

В това време започна разпитът на многобройните свидетели. Пред съдиите застана старшият Жомек. На умело зададените въпроси на прокурора даде обяснения, доста утежняващи вината на подсъдимия. Кошиба си признал, че откраднал докторската чанта с инструментите, не я върнал, а я укривал и задържал няколко седмици, дал я на собственика едва при заплахата за обиск, който би довел до откриването на откраднатата вещ.

Защитата на свой ред зададе въпроси.

— Като началник на участъка в Радолишки свидетелят получавал ли е оплаквания срещу Кошиба?

— Не, никакви.

— Преди случая с присвояването на инструментите би ли могло да му се издаде свидетелство за благонадеждност?

— Разбира се. Той беше много почтен човек.

— Защо не арестувахте Кошиба след разкриването на кражбата?

— Защото според мене нямаше опасност да избяга. Достатъчно ми беше обещанието на Кошиба да не се отлъчва от града.

— Знаел ли е свидетелят, че Кошиба е дошъл в този край сравнително неотдавна и че години наред доста често е сменял местожителството си?

— Знаех.

— И въпреки това му повярвахте, че няма да наруши обещанието си?

— Да. И не се излъгах, защото наистина не избяга.

— Благодаря. Нямам повече въпроси.

Следващият свидетел беше доктор Павлицки. Отначало заяви с нежелание, че няма какво да добави към направените вече показания, но по настояване на прокурора започна да отговаря на въпросите.

— Бил съм три пъти в стаята, където живееше обвиняемият.

— С каква цел?

— Първия път го предупредих да не упражнява незаконно лекарската практика, после бях извикан след злополуката и последния, за откраднатите хирургически инструменти.

— Какви бяха хигиенните условия в тази стая?

— Просто плачевни. Дрехите на обвиняемия бяха петно до петно, ръцете му — много мръсни. На много места от тавана висяха паяжини. Забелязах, че в тенджерата, където вари билки, плуваше мазнина. Вероятно ги използуват и за готвене на ядене, пък и правеха впечатление на никога немити. По пода имаше какви ли не боклуци. Беше толкова задушно, че едва се дишаше.

— Къде е оперирал Кошиба?

— Точно в тази стая.

— Дали при по-сериозни операции, направени в такива условия, няма опасност от инфекция?

— Разбира се, и то не само при по-сериозни. И при най-малката рана, ако се замърси, е възможна инфекция или тетанус.

— Какво отговори обвиняемият на вашите забележки?

— Не им обърна никакво внимание.

— Виждали ли сте инструментите, които е употребявал знахарят при операции?

— Да, но това не бяха хирургически инструменти. Видях обикновени железарски чукчета, длета, клещи и други подобни. Например кухненски нож и дърводелски трион.

— В какво състояние бяха тези инструменти?

— По някои имаше ръжда. На едно от длетата забелязах стара, засъхнала кръв. Всички миришеха на газ или на бензин, които обвиняемият вероятно е употребявал като дезинфекционно средство.

— Може ли да се прави дезинфекция с газ и бензин?

— Да, но в незначителна степен.

— Много знахари ли практикуват в околностите на Радолишки?

— В близост до града са петнайсетина. В цялата околия са може би няколко десетки. Това е истинско бедствие.

— Как си го обяснявате?

— С невежеството на населението.

— Голяма ли е смъртността?

— Много голяма.

— Случвало ли се е да ви повикат при болни, където смъртта е настъпила в резултат на лечението на знахари?

— Твърде често. В документацията по делото ще намерите копие от едно мое изложение до властите, където цитирам цифри. Лично аз в продължение на две години съм отбелязал седемдесет и два случая. По данни на всички лекари от околията знахари са причинили смъртта на около двеста и петдесет души.

Сега към свидетеля се обърна защитата:

— Преди малко казахте, че много често ви викали при жертви на знахарите?

— Така е.

— Колко от случаите бяха жертви на Антони Кошиба?

— Не си спомням.

— Така ли? Може би ще си спомните поне един подобен случай?

— Не мога.

— Странно. Кошиба е лекувал в непосредствена близост до Радолишки, при това в плачевни хигиенни условия, при операциите е употребявал най-примитивни инструменти и въпреки това вие не сте чували за някакъв смъртен случай по негова вина?… Или може би все пак сте чули?

— Не — отговори след кратко колебание лекарят.

— Как може да се обясни това? Кошиба може би е имал малко пациенти?

— Не съм му броил пациентите.

— Грешите, господин докторе. Във вашите показания пред първата инстанция се оказва, че сте ги броили. Уважаеми господа съдии, моля да бъде прочетен съответният откъс от показанията на свидетеля. Том втори, страница трийсет и трета, първи абзац.

Председателят се намръщи.

— Това не е съществено за делото.

— Искам да посоча, че Кошиба е имал по двайсетина пациенти дневно според изчисленията на свидетеля доктор Павлицки.

Беше прочетен посоченият откъс, след което защитата отново се обърна към свидетеля:

— На въпроса на господин прокурора вие заявихте, че сте били три пъти в стаята на знахаря, при което единия път са ви повикали?

— Да, така е.

— Защо ви повикаха?

— За двама тежко ранени при мотоциклетна злополука.

— Кой ви повика?

— Някакъв си Войдило, както узнах по-късно, той бил причина за катастрофата.

— По чие поръчение ви повика?

— Струва ми се, по поръчение на Кошиба.

— Спомняте ли си как ви обясни Кошиба защо ви е повикал?

— Разбира се. Имаше двама тежко ранени и той твърдеше, че сам не можел да се справи.

— Обърна ли се към вас с молба да спасите раненото момиче?

— Да, но аз установих, че състоянието й е безнадеждно. Направих й само инжекция за засилване на сърцето.

— Кошиба помолил ли ви е за разрешение да използува вашите хирургически инструменти, за да оперира ранената?

— Да, но никой лекар на мое място не би изпълнил подобна молба.

— Дали и никой лекар не би се съгласил да оперира един ранен само защото след бегъл преглед е дошъл до заключение, че операцията няма да помогне?

Доктор Павлицки почервеня.

— Нямате право да ме обиждате!

— Отклонявам въпроса — каза председателят.

Адвокатът кимна.

— Какво ви накара да направите заключението, че състоянието на ранената е безнадеждно?

— Черепната основа беше хлътнала навътре! Пулсът почти не се долавяше.

— На вас известно ли ви е, че знахарят Кошиба е направил операция и е спасил пациентката?

— Да.

— Как може да се обясни?

Лекарят сви рамене.

— Това е най-изумителният случай в моята практика. Допускам, че е просто удивителна случайност.

— Когато пристигнахте във воденицата, знахарят съобщи ли ви своята диагноза?

— Да.

— Съвпадаше ли с вашата?

— Да.

— В такъв случай не ви ли се струва, че Антони Кошиба е проявил големи хирургически способности, след като поставя точна диагноза и извършва изключително рискована операция?

Лекарят се поколеба.

— Да. Лоялно трябва да призная, че това в много случаи ме е учудвало.

— Благодаря. Нямам повече въпроси — кимна адвокатът и погледна с усмивка прокурора.

После прочетоха показанията на неколцина свидетели по обвинението от предишния процес, след което започнаха един след друг да се явяват свидетелите, призовани от защитата. Тоест, показания дадоха старият воденичар, неговият син, семейство Чински и накрая бивши пациенти на Антони Кошиба.

Показанията им не се отличаваха много: бях болен, щях остана сакат, той ме спаси, не е споменавал за пари. Някои заявиха, че знахарят им бил дал едно-друго, че в цялата околност бил известен като безкористен. Това потвърди и господин Чински, от когото Кошиба не приел стоте злоти, въпреки че за него тази сума не била малка, а напълно я заслужавал.

Трогателни бяха показанията на Прокоп Мелник, който завърши с думите:

— Господ го прати в къщата ми и се смили над мене, грешния, над семейството ми и съседите. А че е пратен от бога, а не от дявола, знам и от това, че никога не е бягал от работа. От мене можеше всичко да поиска, можеше само да си седи от сутрин до вечер край печката, да яде и да спи. Но той не е такъв. Беше пръв във всяка работа, и в черната, и в тази, дето схватливост иска. Така беше до края, чак до делото. А не е млад човек. Така че молим уважаемия съд да го освободи за прослава на бога и за доброто на хората.

Старецът сведе в нисък поклон побелялата си глава, прокурорът се намръщи, а присъствуващите насочиха очи към обвиняемия.

Антони Кошиба обаче продължаваше да седи все така безучастен, с наведена глава. Не чуваше нито вещите въпроси на прокурора, нито контранастъпленията на защитата, нито показанията на свидетелите. Само за миг го съживи тихият, треперлив глас на Мариша. Тогава вдигна поглед и беззвучно раздвижи устните си, но отново изпадна в апатия.

— Нищо не ми остана — мислеше си, — нищо не ме очаква…

В това време пред съдийската маса застана най-важният свидетел, на чиито показания адвокатът Корчински придаваше най-голямо значение. Пък и не само той, а и съдиите, и публиката напрегнато очакваха появата му. Думата щеше да вземе светилото на науката, чудесният хирург, водещата личност в медицинския свят, persona gratissima^[1], официалният представител на съсловието, председателят и педагогът.

Който не го познаваше лично и не бе го виждал никога, сигурно точно така си и представяше професор Добранецки. Висок, в разцвета на силите си мъж, с малко поналята фигура, с красив орлов профил и високо чело. От всяко негово движение, от всяка нотка на гласа му, от дълбокия му поглед лъхаше самоувереност, която идва единствено от чувството за собствено достойнство, достойнство всепризнато и потвърдено от заеманите в живота позиции.

— Много хора се обърнаха към мене като към хирург — започна той — с молба да проверя здравословното им състояние. По различно време те са имали сериозни увреждания, респективно заболявания, след които са се подложили на оперативна намеса и лечение при селския знахар Кошиба. Консултацията и рентгеновите снимки показаха следното…

Тук професорът започна да изброява имената на свидетелите, които преди малко бяха дали показания, да описва заболяването и опасността от него и да оценява оперативната намеса и резултатите от лечението. Често употребяваше латински названия, медицински термини, професионални изрази.

— В обобщение — завърши той — трябва да констатирам, че във всички споменати случаи операциите са били извършени напълно правилно с едно, без съмнение, задълбочено познаване на анатомията и са спасили болните от смърт или неизлечим недъг.

Председателят кимна.

— А как можете да обясните, господин професор, факта, че един човек без образование може да направи успешно толкова рисковани операции?

— Самият аз си задавам този въпрос — отговори професор Добранецки. — По своето естество хирургията е емпирична наука, основаваща се върху опита и наблюденията на хиляди поколения. Хирургичната намеса води началото си от далечни праисторически времена. На археолозите са известни находки от бронзовата ера, а дори от ранната каменна епоха, които дават основание за извода, че още тогава човек е можел да намества счупени кости, да извършва ампутация на крайници и други. Затова смятам, че сред селското население, запознато с анатомията на домашните животни, могат да се срещнат изключително наблюдателни хора, които започват да оказват помощ на болните и с времето натрупват достатъчно богата практика при по-леки и по-прости случаи.

— В този случай обаче — обади се председателят — вие определихте повечето от операциите като сложни и опасни.

— Действително. Тъкмо затова, трябва да призная, бях изумен. Този знахар, изглежда, има не само опит, но и феноменална дарба…

Позамисли се и добави:

— … интуиция… Да, хирургическа интуиция, нещо, което се среща много рядко. Лично аз познавах някога само един хирург с толкова сигурна ръка и изключителна интуиция.

— А какво значение има сигурната ръка?

— Сигурната ръка ли?… Преди всичко точност на разрезите.

— Благодаря — каза председателят. — Страните имат ли въпроси?

Прокурорът поклати отрицателно глава, а адвокатът Корчински извика:

— Аз имам. Господин професор, установихте ли у някой от прегледаните от вас пациенти на Кошиба следи от инфекция?

— Не.

— Благодаря. Нямам други въпроси.

Професорът се поклони и седна на първия ред до семейство Чински. Едва сега той за пръв път хвърли поглед към скамейката на подсъдимите. Видя широкоплещест, изнемощял брадат мъж, на вид около шейсетгодишен.

— Значи така изглежда този знахар — помисли си. И щеше да отмести очи, но го изненада странното поведение на обвиняемия.

Антони Кошиба се беше вторачил в него напрегнато и сякаш в несвяст.

На устните му трепна странна усмивка, несигурна и въпросителна.

Ама че чудак — констатира мислено професорът и се обърна.

След време обаче нещо го накара отново да погледне към знахаря. Изражението на измъченото лице не беше променено, а погледът му бе сякаш прикован в професора.

Добранецки нервно се размърда на стола и обърна глава към прокурора, който тъкмо започваше речта си. Говореше с доста монотонен глас и може би това намаляваше силата на аргументите му, изразителността на неговите кратки, делови, безстрастни, но безпогрешно логични изречения.

Прокурорът се съгласи, че ръководена от чувства, първата инстанция е издала присъда, която може да се смята за твърде сурова. Призна, че подсъдимият Кошиба не може да бъде причислен към категорията на шарлатаните. Дори признаваше, че е възможно да се е ръководил от благородни подбуди, упражнявайки знахарството.

— Но ние тук — продължи — не сме представители на милосърдието. Ние сме служители на закона. И не бива да забравяме, че обвиняемият го е нарушавал…

Професор Добранецки се мъчеше да се съсредоточи върху аргументацията на прокурора, но му пречеше едно непоносимо чувство: просто усещаше на гърба си погледа на Кошиба.

— Какво иска от мене? — ядосваше се. — Ако по този начин изразява благодарността си за моите показания…

— … Несъмнено това са смекчаващи вината му обстоятелства — продължаваше обвинителят. — Но ние не можем да пренебрегваме фактите. Кражбата си е кражба. Укриването на открадната вещ…

Не. Невъзможно беше да се съсредоточи. Очите на този човек имаха някакво магнетично въздействие. Добранецки се обърна почти гневно и се изненада: знахарят бе свел глава. Големите му ръце бяха опрени безпомощно на перилата пред него.

Изведнъж в съзнанието на професора изникна едно нелепо предположение:

— Виждал съм някога този човек.

Паметта му заработи усилено. Професорът вярваше на паметта си. Никога не беше му изневерила. И сега, след доста усилия, стигна до извода, че за миг го е заблудила някаква несъществена прилика. Навярно с някакъв отдавнашен пациент.

… Впрочем нямаше време да размишлява повече върху това, понеже току-що бе станал адвокатът Корчински и неговият метален баритон прозвуча наелектризиращо:

— Уважаеми господа съдии! Единствено по силата на сляпата съдба и недоразумението този човек се намира сега в тази зала и е изправен пред този съд. Не тук е неговото място и не това е най-подходящият ареопаг^[2] за оценка на делата му. В момента Антони Кошиба трябваше да се намира в аулата на нашия университет, да стои изправен пред академичния съвет и да очаква не присъда, а да му връчат диплома на доктор хонорис кауза на медицинския факултет!

— О не, господа съдии, това не са фантазии! Аз не търся ораторски ефекти. В никакъв случай не говоря за нещо невероятно. Но ако все пак днес е невероятно един знахар да получи докторат, единствената причина е, че нашето законодателство е допуснало пропуск. А именно, към еднакво отговорни професии то прилага различни критерии. Уважаеми господа съдии! Не сме съгласни да поверим човешкия живот на лекар, чиито знания и умения не се гарантират от диплома за завършено медицинско образование. Но го поверяваме без колебание на инженер, който строи машини или мостове. А нали титлата инженер, както и свързаните с нея права, може да получи всеки, без да е завършил политехниката, стига с работата си да докаже, че притежава достатъчно знания и умения за тази професия. Трябва ли да изброявам всеизвестни имена на учени, които предават знанията си на хиляди слушатели в полските политехники, а самите те не могат да се похвалят дори със свидетелство за завършено основно образование?

— Законодателят за съжаление не предвижда същите възможности в лекарската професия. Но ако не беше така, стенограмата от днешния процес щеше да бъде достатъчна Антони Кошиба да получи докторат. Възможно ли е да се дадат по-добри, по-красноречиви доказателства за знанията и уменията му от тези, които събра съдопроизводството, от показанията на свидетелите, явили се всъщност не като свидетели, а като веществени доказателства, като живи документи за медицинските умения на обвиняемия.

— Явили се тук като библейския Лазар при думата: „Стани!“… и дошли да засвидетелствуват истината, дошли да посочат с пръст своя благодетел и да извикат: — Този е! Бяхме хроми, той ни помогна да проходим, бяхме болни, той ни вдигна, бяхме пред гроба, той ни даде живот!

— Обаче господин прокурорът вижда грях и провинение в това, че Антони Кошиба се е осмелил да спасява ближните си, без да има диплома. Ако беше скочил във водата да спасява давещи се, също ли трябваше да има свидетелство за завършен курс по плуване?…

— Аз не съм демагог и не съм застанал тук да защитавам знахарството. Но съм длъжен да протестирам остро срещу употребените от обвинението похвати. А именно, тук бяха съчетани, на пръв поглед случайно, две истини: първо, че Антони Кошиба е знахар, и второ, че знахарите са шарлатани, които използуват куп трикове и номера, заклинания, врачуване, баене за уроки и други мошеничества. Момент, моля! Такова съчетаване на истини е коварно, защото, както е известно от съдопроизводството, обвиняемият никога, нито в един случай не си е служил с блъф.

— В хода на същото съдопроизводство бе отхвърлено напълно и обвинението, че Кошиба бил действувал от користни подбуди. Щом като обвинението вижда в дейността му престъпление, а предполагаемата подбуда за това престъпление се разсея като дим, тогава единственият мотив, който ни остава, е манията. Да, господа съдии! Този човек е маниак. Той е завладян от манията да помага на страдащите, да помага даром, нещо повече: с риск да загуби свободата си, да бъде заклеймен като престъпник, да лежи на твърдия затворнически нар и да седи на позорната скамейка на обвиняемите.

— Няма да се спирам повече на въпроса дали Антони Кошиба е добър лекар. Това направиха свидетелите, направи го преди всичко светилото на нашата хирургия, чието мнение е повече от ценен атестат. Няма да използувам и лесната възможност да подчертая, че дипломираният лекар доктор Павлицки не си спомня нито един случай, в който някой от пациентите на знахаря да е потърсил помощ при него, затова пък същият знахар веднъж е спасил от осакатяване, а друг път от смърт двама души, и то когато доктор Павлицки е бил безпомощен.

— Искам да говоря, господа съдии, за най-голямата вина на Антони Кошиба, искам да говоря за онова, върху което обвинението наблегна, а именно: нехигиеничните условия в стаята, където е извършвал операциите. И така, бил съм в тази стая и трябва да ви призная, господин прокурор, че призованите свидетели много сдържано описаха нехигиеничните условия, които царят там. Не беше казано, че в прозорците има пролуки, през които духа вятърът, че изкорубеният под е продупчен и влажен, че покривът тече, печката дими, че в стаята има не само мръсотия, паяжини и прах, но се въдят и хлебарки. Видях и инструментите, с които Кошиба е правил операции. Те са стари, изхабени и ръждясали железарии, нащърбени и изкривени, привързани с тел и въженца. В една такава стая и с такива инструменти Кошиба е оперирал хора.

— Но слава богу… нали никой от оперираните не е умрял? Нали никой от тях не е получил дори инфекция!

— В залата виждам известни, опитни лекари и към тях се обръщам аз: това заслуга ли е, или вина на Кошиба?!… Питам ги: ако някой е направил успешно толкова опасни операции при такива ужасни условия, това против него ли говори, или в негова полза?!… Затова ли, тъкмо затова ли трябва да бъде изпратен в затвора, или заслужава да има операционна зала от порцелан и стъкло?…

Залата възбудено зашумя, а когато утихна, адвокатът Корчински продължи:

— И още един упрек се отправя тук към този старец, чийто живот е неопетняван досега, към човека, комуто без колебание се е доверила дори подозрителната полиция: извършил кражба. Да. Изкушили го лъскавите хирургически инструменти и той ги откраднал. Първо, наистина помолил да му услужат с тях, но след категоричния отказ ги открадва. Защо го е направил?… Какво е тласнало към престъпление този почтен човек?… В какви условия и по какви подбуди е посегнал към чуждата собственост?…

— В същия момент на масата в стаята му е умирало едно младо момиче, току-що разцъфнал живот потъвал в бездните на смъртта, а той, Антони Кошиба, знаел, усещал, разбирал, че без тези лъскави инструменти не ще може да помогне. Питам аз: как е трябвало да постъпи Антони Кошиба?…

Адвокатът огледа с искрящи очи залата.

— Как е трябвало да постъпи?! — извика. — Как би постъпил всеки от нас на негово място?!… Аз намирам само един отговор: всеки от нас щеше да постъпи като Антони Кошиба, всеки от нас щеше да открадне инструментите! Съвестта на всеки от нас щеше да подскаже, че това е нашият дълг, моралният ни дълг!

Удари с юмрук по масата и млъкна от вълнение.

— В някогашна Австрия — продължи — имало един особен военен орден. С него награждавали за странни постъпки, за неизпълнение на заповед, за нарушаване на дисциплината, за бунт срещу послушанието. Този орден бил едно от най-висшите и най-рядко признаваните, но най-достойните отличия. Ако полските съдилища имаха правото да раздават не само наказания, но и награди, именно такъв орден за неспазване на закона би трябвало да краси гърдите на Антони Кошиба на излизане от тази зала.

— Но понеже такава награда за съжаление не съществува, тогава нека за награда всеки почтен човек да сметне за чест да стисне неговата отрудена и мръсна ръка, най-чистата ръка в света.

Корчински се поклони и седна.

Професор Добранецки с изненада забеляза вълнение в изражението й в сведения поглед на адвоката. Впрочем и той, както и останалите, беше разчувствуван. Един от съдиите често изтриваше със свит пръст ъгъла на устата си. Друг седеше, забил поглед в книжата.

Оправдателната присъда изглеждаше сигурна, особено след като прокурорът се отказа да направи възражение.

— Има право да вземе думата подсъдимият — каза председателят.

Антони Кошиба не помръдна.

— Имате право на последната дума — побутна го по лакътя адвокатът Корчински.

— Аз нямам… какво да кажа. Все ми е едно…

И седна.

Ако в този момент някой бе погледнал професор Добранецки, щеше да се учуди. Професорът пребледня, направи движение сякаш искаше да скочи от стола и отвори уста…

Но никой не го забеляза. Точно тогава всички ставаха, понеже съдиите се оттеглиха на съвещание. След тяхното излизане залата се изпълни от оживени разговори, мнозина се струпаха около Корчински да го поздравят за блестящата му защита. Някои излязоха в коридора, за да запалят цигара.

Професор Добранецки излезе след тях. Когато вадеше табакерата си, ръцете му трепереха. Намери една свободна пейка в най-отдалечения ъгъл и тежко се отпусна.

Да. Беше го познал, сега знаеше със сигурност: знахарят Антони Кошиба някога бе професор Рафал Вилчур.

— Този глас!

О, не можеше да забрави гласа му. Нали години наред беше го слушал. Отначало като студент по медицина, после като асистент и накрая като начинаещ лекар, приютен от великия учен. Как не можа веднага да познае чертите му! Как не можа да ги открие под прошарената брада!

О! Ама че глупав е бил още преди да види Антони Кошиба, когато учуден откриваше следите от операциите на неговите пациенти. Не можеше да разбере как е възможно един селски знахар да извърши гениално такива сложни хирургически операции, пред които самият той, професор Добранецки, би се поколебал!

— Трябваше веднага да позная неговата ръка! Глупак с глупак!

А и други следи можеха да го наведат на тази мисъл. Между прегледаните беше госпожицата, оперирана след счупване на черепната основа. Вярно е, че името й учуди Добранецки: Вилчур, но в бързината не се сети да разпита момичето. Впрочем тази фамилия се срещаше доста често, самият той имаше неколцина пациенти Вилчур, но трябваше да се позамисли. Възрастта на същата Вилчур съвпада с възрастта на дъщерята на професора. Когато изчезна с майка си от Варшава, тя беше на седем години. Да, съвсем очебийно…

— Не може да е случайно! Знахарят Кошиба… и тя…

Професорът хвърли цигарата, без да я запали, и разтърка чело. Беше влажно.

— Значи не е умрял, не е убит!

Укрил се е тук, на изток, преоблечен като селянин, и живее под чуждо име с дъщеря си, но защо не е променил и нейното име?… Защо баща и дъщеря се преструват на чужди?…

Сега си спомни думите на госпожицата по време на прегледа:

— Чичо Антони беше към мене по-всеотдаен и от истински чичо.

Защо е тази комедия?… Пък и баща й! Достатъчно беше да стане и да каже:

— Имам право да оперирам и лекувам. Не съм знахарят Кошиба. Аз съм професор Рафал Вилчур.

Щяха да го освободят.

— Тогава защо така упорито се крие? Би могъл да съобщи истинското си име още при първото гледане на делото, а е предпочел да приеме присъдата три години затвор.

Ако професор Добранецки не познаваше толкова добре своя някогашен шеф и учител, би могъл да помисли, че извършено престъпление или убийство е накарало Вилчур да се укрива. Но дори сега би вдигнал рамене, ако някой му подхвърли подобна мисъл.

Не, тук трябва да се крие някаква по-дълбока тайна.

Ясно оживяваха в паметта му онези дни, първите дни след изчезването на професора. Нима мнимото бягство на госпожа Беата с дъщеря й, а после и изчезването на професор Рафал е било предварително замислена комедия?… Но по какви причини?… Бяха оставили богатство, позиции, неговата слава — всичко. Избягаха, но защо?

Рационалният ум на Добранецки не можеше да приеме обяснение, което да не изхожда от логически предпоставки, да не се основава на естествени човешки подбуди.

Сега обаче той нямаше време да разгадава тайни. Всеки момент можеха да произнесат присъдата. Очевидно щеше да бъде оправдателна, но можеше да бъде и наказателна.

— Мой дълг е да уведомя веднага адвоката и да се поднови делото, за да дам показания кого съм разпознал в лицето на знахаря Кошиба.

Добранецки прехапа устни и повтори:

— Да, мой дълг е.

Обаче не се помръдна. Мислите му бързо се гонеха, във въображението му трескаво изплуваха възможните последици.

Преди да вземе решение, трябва трезво и задълбочено да подреди, да пресее, да премисли всичко… Разбира се, и да предвиди последствията. Не обичаше, не можеше да действува сляпо под влиянието на импулси.

— Преди всичко трябва да се овладея — промърмори с тон, който употребяваше, за да успокои нервните си пациенти.

Извади цигара, внимателно я запали. Помисли, че тютюнът е пресъхнал, че днес е изпушил по-малко цигари, отколкото обикновено, и че би трябвало изобщо да се ограничи до двайсет цигари дневно. Тези прости действия и страничните размисли възвърнаха равновесието му, а резултатът дойде веднага: припомни си една много важна подробност, подробност, която до този момент не бе взел под внимание, но която променяше основно ситуацията. По време на процеса знахарят Антони Кошиба му се усмихваше, явно му се усмихваше!

— Той ме гледаше така, сякаш ме познава добре, но не си спомня откъде. Или най-малко не криеше, че се мъчи да сети кой съм!… Какво означава това?

Можеше да означава само едно: професор Вилчур не се страхуваше, че ще го открият, преоблечен като знахар. Професор Вилчур не се страхуваше! В такъв случай защо не прекъсна процеса с простото признание, че е Вилчур? Този въпрос можеше да има само един отговор:

— Самият той не знае кой е…

Това откритие накара професор Добранецки да скочи на крака.

— Амнезия! Загубил е паметта си. Боже! Толкова години се е лутал… Изпаднал е до равнището на прост ратай… Загубил е паметта си…

Професор Добранецки отлично знаеше какво трябва да се направи, за да бъде излекуван този нещастник. Достатъчно беше просто да му кажат кой е, да му напомнят някои подробности, да му покажат някакъв познат предмет.

Разбира се, в резултат на това може да настъпи сериозно психическо сътресение, но и най-силният шок не е опасен.

След няколко часа, след няколко дни Вилчур ще си възвърне напълно съзнанието…

— И тогава?…

Сега пред очите на Добранецки ясно изплуваха поредните неизбежни последици. Първо, известието за трагедията и щастливия и край ще гръмне из цялата страна. Професор Вилчур ще се завърне в столицата. Ще заеме отново вилата си, длъжностите си, водещата си позиция в медицинския свят. Ще се върне още по-прославен, по-боготворен, по-знаменит, защото ще бъде увенчан с ореола на несправедливо преживяната неправда и унижение, с ореола на знахар-чудотворец, който може да бъде гениален хирург и без операционни зали, без цял щаб асистенти, без инструменти…

— Той ще се върне… а тогава какво ще стане с мене?…

И професор Добранецки усети горчив вкус в устата си. Какво ще стане с него?… С него, който толкова години се бе издигал с мъчителен труд към върховете, за да стане пръв, за да изкачи най-високото стъпало?…

Несъмнено всички ще посрещнат с овации неговото откритие. Ще преживее още един триумф. А после?… После по силата на нещата ще бъде изблъскан на заден план, по силата на нещата ще мине в сянката на великия Вилчур… Е, няма да му отнемат катедрата, но под натиска на общественото мнение ще трябва да я отстъпи доброволно. Ръководството на болницата… директорския кабинет… Всички нововъведения, затвърдени с годините… Председателското място в различни дружества и съюзи…

Да, да влезе в съдебната зала и да заяви, че този знахар е професор Рафал Вилчур, означава да се откаже от собствените си придобивки, от собствените си постижения, от собствените си длъжности. Означава да сложи кръст на кариерата си и доброволно да се откаже от всичко, което толкова бе обикнал…

И още нещо: в написаната от него биография на професор Вилчур имаше един малък откъс, който вече толкова години Добранецки не можеше да забрави, нито да си го прости като недопустима проява на своята суета. Там той бе излъгал при описанието на един случай в университетската клиника, на една смела и сполучлива диагноза, заслугата за която приписа на себе си. Сега отново се изчерви, като си спомни глупавата, ненужна лъжа.

Лъжата, макар и дребна, макар и, общо взето, незначителна, можеше да бъде открита само от един човек: от професор Вилчур.

Можеше да бъде открита… само в случай, че Вилчур си възвърне паметта…

Ръцете и краката на Добранецки се бяха вледенили, а кръвта в слепоочията му рязко пулсираше.

— Как да постъпя?…

Подлост ли ще бъде, ако не каже?… Голяма трагедия ли ще бъде за Вилчур, ако остане в условията, в които живее сега и с които навярно е свикнал?…

— Беше просто случайност, че Корчински ме извика за свидетел! Случайност е, че се съгласих, дявол да го вземе! Ако не бях дошъл… Антони Кошиба до смъртта си щеше да си остане Антони Кошиба и изобщо нямаше да се чувствува неоправдан.

Точно така! Това трябваше да вземе като мерило, като критерий. Ако човек не осъзнава, че го е сполетяла несправедливост, тогава несправедливостта не съществува. Вилчур не си дава сметка какъв е бил някога. Той приема съдбата си като нещо естествено. Няма щастие, ако не го осъзнаваме, няма и нещастие…

В кулоарите се разнесе остро иззвъняване.

— Съдът влиза, моля, станете — стигна до ушите на Добранецки гласът на разсилния на прага на залата.

Не помръдна от мястото си. Вътре се четеше присъдата.

— А какво ще стане, ако го осъдят? — проблесна прорязваща мисъл във възбудения му мозък.

Стисна юмруци.

— Няма да го осъдят, не може да бъде — внушаваше си сам.

След малко в залата се разнесе глъч, шум от размествани столове и възбудени гласове. Вратата се отвори. Публиката се изсипа в коридора.

От израженията на хората не беше трудно да се отгатне, че е била произнесена оправдателна присъда. Добранецки облекчено въздъхна. Струваше му се, че цялата тежест на отговорността се смъкна от плещите му.

Край него минаваха хора, които жестикулираха и шумно разговаряха. Селяни с кафеникави кожуси, лекари, адвокати, мелничарят със сина си, семейство Чински. Най-отзад, в най-голямата група, вървяха знахарят Кошиба със защитника си, младият Чински и годеницата му.

Адвокатът Корчински с цялата група спря пред Добранецки. Развеселен, говореше нещо, благодареше.

Професорът се мъчеше да се усмихва, стискаше им ръцете, но стоеше със сведени очи. Когато ги вдигна за миг, срещна погледа на Антони Кошиба. С големи усилия на волята, се овладя да не извика. Погледът на Кошиба бе неспокоен, настойчив, замаян.

Най-после те отминаха и Добранецки, крайно изтощен, се стовари върху пейката.

Прекара тежка нощ. Не можа да мигне, мяташе се в леглото. Благодарният Корчински му бе запазил най-хубавия апартамент в най-изискания хотел. Беше тихо и удобно. Той обаче не можеше да заспи. Призори, уморен от безсънието, натисна звънеца и нареди да му донесат силен чай и коняк.

След като изпи почти цялата бутилка, усети въздействието й и заспа.

Събуди се късно с главоболие. Донесоха му телеграми от Варшава. В едната асистентът от клиниката напомняше датата на конгреса в Закопане, където професорът утре трябваше да председателствува, другата бе от жена му. Настояваше бързо да се върне.

— Търсиха ви няколко господа — съобщи прислужникът от хотела. — Питаха кога ще можете да ги приемете.

— Никого няма да приема. Не се чувствувам добре. Така им кажете.

— Слушам, господин професор. А на адвоката Корчински?

— На всички.

Стана едва късно вечерта. Трябваше да стегне куфарите и да се върне във Варшава. Но не можеше да си наложи никакво усилие. Няколко часа се влачи безцелно из града, после купи всички вестници и се върна в хотела. Във вестниците намери обширни съобщения за съдебния процес и мотивите на оправдателната присъда.

— Значи всичко е наред — внушаваше си. — Излишна чувствителност. Трябва да се стегна!

Но решението не му помогна много. Когато започна да прибира багажа, отново падна духом и го обхвана такова раздразнение, че пак поръча да донесат в стаята му коняк. Въпреки това прекара почти безсънна нощ.

Рано сутринта стана с готово решение. Излезе, без да закуси, качи се в първото срещнато такси и съобщи адреса на Корчински.

Завари го по халат.

— Здравейте, скъпи професоре — извика адвокатът. — Вчера идвах при вас два пъти, но ми казаха, че не сте добре…

— Да, да… Можем ли да поговорим насаме?

— Разбира се! — адвокатът стана и затвори вратата на кабинета. — Какво има, професоре?

— Как се казва тази госпожица?… Годеницата на Чински?

— Вилчур.

— Мария Йоланта ли?

— Че е Мария, зная със сигурност, но дали има второ име, ей сега ще проверим.

Извади от чекмеджето папка с книжа. Прерови ги и след малко намери.

— Да. Мария Йоланта Вилчур, дъщеря на Рафал и Беата Гонтинска.

Вдигна поглед. Професор Добранецки седеше блед, с притворени очи.

— Господине — каза той сякаш с усилие, — трябва да ви съобщя, че тя е… че тя е… негова дъщеря.

— Чия дъщеря? — учуди се адвокатът.

— Дъщеря на Антони Кошиба.

— Не разбирам, господин професор.

— Кошиба не го ли знае?… И тя ли не знае?…

Корчински го погледна недоверчиво.

— Господин професор — започна, — има някакво недоразумение. Кошиба наистина се е грижил за госпожица Вилчур и тя изпитва към него най-сърдечни чувства, но уверявам ви, не може да се говори за никаква роднинска връзка…

Добранецки поклати глава.

— Аз пък ви уверявам, че те са баща и дъщеря. Антони Кошиба в действителност се казва… Рафал Вилчур.

От плещите му се смъкна товар, дишаше тежко.

— Как така?

Професорът дълго мълча.

— Да — започна да говори сякаш на себе си. — Познах го. Не може да съм сгрешил и не греша. Този знахар е професор Вилчур, който изчезна преди тринайсет години…

Неочаквано се изправи.

— Къде е той, заведете ме при него.

Адвокатът се опасяваше, че Добранецки е изпаднал в някаква нервна криза.

— Седнете, скъпи професоре — каза внимателно, — струва ми се, че тук има някаква грешка.

— Никаква грешка. Това е Вилчур. Вие чували ли сте за един знаменит варшавски хирург с такова име?

— Разбира се. Нали вие ръководите клиника на името на професор Вилчур?

— Да. Преди тринайсет години Вилчур изчезна. Всички мислеха, че се е самоубил… Беше преживял някаква семейна трагедия. Трупът не бе намерен… Бях му асистент, дясната му ръка. След него аз поех катедрата, клиниката… Да… Това е той.

— Изумително! — вече с повече вяра каза Корчински. — Но все пак може би грешите, професоре. От това би следвало, че тринайсет години той се е укривал под чуждо име?… Защо?

— Амнезия. Загубил е паметта си.

— Все пак… невероятно. В продължение на тринайсет години?

— Разбира се.

— Простете ми. Всъщност след като го чувам от вас, не би трябвало да се съмнявам, но дали е възможно от научна гледна точка?

— Напълно. Ретроградна амнезия. В медицината са известни много такива случаи. Липса на памет за миналото… В съзнанието на човека се заличава целият му предишен живот. След световната война са отбелязани стотици подобни случаи.

— Резултат от психическо сътресение ли е?

— Причината е без значение. Амнезия се появява обикновено, след като човек е загубил съзнание за кратко или по-продължително време.

— Неизлечима ли е?

— Има и такива случаи. Все пак, общо взето… Но нека не губим време. Къде е той?

— Кошиба ли?… Замина заедно с Чински. Взеха го с тяхната кола. Но това действително е сензация! Напълно сигурен ли сте?

— Напълно!

— По дяволите! Да го знаех по време на процеса! Щях да сразя прокурора и съдиите! Представяте ли си ефекта?!…

Добранецки не беше настроен да се занимава с тази страна на въпроса.

— Осъзнах го едва по-късно — каза уклончиво. — А сега… Можете ли да ми дадете адреса на семейство Чински?…

— С удоволствие. Възнамерявате да отидете там?

— Естествено.

— И се надявате да излекувате Кошиба или по-скоро Вилчур от болестта?

— Не е необходимо лечение. Достатъчно е да му се припомни кой е. Ако това не помогне… тогава нищо не може да се направи.

— Удивително! Изглежда, все пак си спомня нещо, щом не е забравил медицинските си познания?

— Да. Точно това ми дава надежда — каза Добранецки и стана.