Метаданни
Данни
- Серия
- Професор Вилчур (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Znachor, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Антоанета Балканджиева, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sianaa (2011)
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2012)
- Допълнителна корекция
- gogo_mir (2012)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2015)
Издание:
Тадеуш Доленга-Мостович. Знахар
Роман в две книги
Тематична поредица: „Книги от екрана“
Рецензент: Венцеслав Караиванов
Преводач: Антоанета Балканджиева
Послеслов: Атанас Свиленов
Редактор: Слава Николова-Герджикова
Художник: Олга Паскалева
Художник-редактор: Зоя Ботева
Технически редактор: Васил Стойнов
Коректори: Лили Парева, Елена Нягулова
Код: 29/95364/5544 — 25/88
Полска. Първо издание. Издателски №12/1988.
Дадена за набор на 7 декември 1987 г.
Подписана за печат на 8 юли 1988 г.
Излязла от печат м. август 1988 г. Формат 60×84/16.
Издателски коли 16,09. Печатни коли 17,25. УИК 14,52. Цена 2,94 лева
Издателство с печатница на Българския земеделски народен съюз
1592 София, улица „Илия Бешков“ №2. Поръчка №7632/1987 г.
Tadeusz Dołęga-Mostowicz. Znachor
Wydawnictwo Łódzkie, Łódz 1985
© Антоанета Балканджиева, преводач
c/o Jusautor, Sofia 1988. Ч–3
История
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки
Първа глава
В операционната зала цареше пълна тишина. Понякога я нарушаваше острото издрънчаване на металните хирургични инструменти върху стъклената плоча. Въздухът, нагорещен до трийсет и седем градуса по Целзий, беше наситен със сладникавата миризма на хлороформ и суровия дъх на кръв, които проникваха през маските и пълнеха дробовете с непоносима смес. В дъното на залата една от медицинските сестри припадна, но никой от присъствуващите не можеше да се откъсне от операционната маса, за да я свести. Не можеше и не искаше. Тримата асистиращи лекари не отделяха напрегнатите си погледи от зейналия червен отвор, над който бавно и сякаш непохватно се движеха едрите, с дебели пръсти ръце на професор Вилчур.
Всяко най-малко движение на тези ръце трябваше да бъде разбрано веднага. Всяко промърморване от време на време изпод маската беше разпореждане, разбираемо за асистентите и моментално изпълнявано. Ставаше въпрос както за живота на пациента, така и за нещо много по-важно — да успее тази безумна, безнадеждна операция, която можеше да се превърне в нов голям триумф на хирургията и да донесе още по-голяма слава не само на професора, не само на клиниката и учениците му, но и на цялата полска наука.
Професор Вилчур оперираше тумор на сърцето. Държеше го с лявата си ръка и с ритмично движение на пръстите постоянно го масажираше, понеже отслабваше все повече. През тънката гумена ръкавица той усещаше всяко потрепване, всяко леко бълбукане, когато клапите отказваха да се подчинят, и с изтръпналите си пръсти ги принуждаваше да работят. Операцията продължаваше вече четирийсет и шест минути. Доктор Марчевски, който следеше пулса, за шести път набиваше под кожата на пациента иглата на спринцовката с камфор и атропин.
В дясната ръка на професор Вилчур един след друг проблясваха ланцети и екартьори. За щастие туморът не бе проникнал дълбоко в сърдечния мускул, а имаше формата на нисък правилен конус. Животът на човека можеше да бъде спасен. Само да издържи още осем-девет минути.
И все пак никой друг не се осмели! — помисли си с гордост професорът.
Да, никой, нито един хирург в Лондон, Париж, Берлин или Виена. Докараха го във Варшава, бяха се отказали и от славата, и от огромния хонорар. А с тези средства той можеше да построи нов корпус на клиниката, пък и нещо не по-малко важно — да изпрати Беата и малката на Канарските острови. За цялата зима. Тежко ще му бъде без тях, но това ще им подействува чудесно. Напоследък нервите на Беата…
Синкаво-розовата възглавница на белия дроб се изду от спазматично вдишване и рязко се сви. Втори, трети път. Парченцето живо месо в лявата длан на професора затрепери. Няколко капки кръв избиха от раничката върху виолетовата ципа. В очите на всички присъствуващи пламна уплаха. Разнесе се тихото съскане на кислорода, а иглата „Рекорд“ отново се впи под кожата на болния. Дебелите пръсти на професора ритмично се свиваха и отпускаха.
За секунди раничката бе изчистена. Тънкият хирургичен конец щеше да довърши останалото. Един, втори, трети шев. Просто да не повярваш, че тези огромни ръце могат да бъдат толкова сръчни. Внимателно постави сърцето и впери поглед в него. То набъбваше и се свиваше неритмично, но опасността бе преминала. Професорът се изправи и даде знак. Доктор Скужен извади от стерилните компреси отрязаната част на гръдния кош. Още няколко неизбежни манипулации и професорът си отдъхна. Останалото беше работа на асистентите. Можеше да им се довери напълно. Даде разпореждания и мина в съблекалнята.
Вдъхна с удоволствие нормалния въздух, свали маската, ръкавиците, престилката, опръскани с кръв, и се протегна. Часовникът показваше два и трийсет и пет. Пак бе закъснял за обед. И то в такъв ден. Беата наистина знаеше колко трудна операция му предстои, но закъснението тъкмо днес несъмнено щеше да я огорчи. Сутринта умишлено бе излязъл от къщи, без с нищо да покаже, че помни коя дата е: осмата годишнина от сватбата им. Но Беата знаеше, че не може да е забравил. Всяка година на този ден тя получаваше по някакъв чудесен подарък, все по-хубав и по-скъп, според растящата му слава и богатство. Сега в кабинета му на партера на клиниката сигурно чака поредният. Кожухарят трябваше да го изпрати още сутринта…
Професорът бързаше, затова се преоблече веднага. Трябваше да се отбие при двама болни на втория етаж и при току-що оперирания пациент. Доктор Скужен, който бдеше край него, кратко доложи:
— Температура трийсет и пет и девет, налягане сто и четиринайсет, много слаб пулс с лека аритмия, шейсет до шейсет и шест.
— Слава богу — усмихна му се професорът.
Младият лекар обгърна с поглед, пълен с обожание, едрата мечешка фигура на шефа си. Беше негов слушател в университета. После помагаше на професора, докато той все още се занимаваше с научна работа, да подготвя материалите за научните си трудове, а откакто откри собствена клиника, доктор Скужен получи в нея добра заплата и широко поле за действие. Може би дълбоко в себе си съжаляваше, че шефът така внезапно се бе отказал от научните си амбиции и се бе задоволил да преподава в университета и да прави пари, но то не повлия на уважението му към него. И той, както всички във Варшава, знаеше, че професорът не го беше направил заради себе си, работеше като роб и никога не се страхуваше да поеме отговорност, а често вършеше чудеса като днешното.
— Вие сте гений, професоре — каза убедено доктор Скужен.
Професор Вилчур се засмя с тихия си добродушен смях, който вдъхваше толкова спокойствие и доверие у пациентите му:
— Да не преувеличаваме, колега, да не преувеличаваме! И вие ще го постигнете. Но признавам, че съм доволен. Кажете, ако има нещо, да ми се обадят вкъщи. Макар че не очаквам да се наложи. И не ми се иска, защото днес имам… семеен празник. Сигурно вече са се обаждали, че яденето изстива.
Професорът не се лъжеше. Телефонът в кабинета му вече няколко пъти бе звънял.
— Моля, съобщете на господин професора — казваше прислужникът — да се върне вкъщи колкото може по-скоро.
— Господин професорът е в операционната — еднакво флегматично му отговаряше секретарката, госпожица Яновичувна.
— По дяволите, каква е тази тревога?! — обади се влизащият главен лекар доктор Добранецки.
Госпожица Яновичувна превъртя валяка на машината, извади готовото писмо и каза:
— Днес професорът и съпругата му имат годишнина от сватбата. Забравихте ли? Нали сте поканен на бал?
— О, вярно. Надявам се да е приятно… Както винаги у тях ще има превъзходен оркестър, изискана вечеря и отбрано общество.
— Невероятно, забравихте красивите жени — забеляза иронично тя.
— Не съм забравил. Щом и вие ще бъдете там… — не й остана длъжен.
Хлътналите бузи на секретарката поруменяха.
— Не е духовито — вдигна рамене тя. — Дори и най-красивата да бях, пак не бих разчитала на вашето внимание.
Госпожица Яновичувна не обичаше Добранецки. Харесваше го като мъж, защото наистина беше много хубав с този орлов нос и високо, гордо чело, знаеше, че е чудесен хирург, тъй като професорът му поверяваше най-трудните операции и го подтикваше към доцентура, но го смяташе за безогледен кариерист, който дебне изгоден брак, пък и не вярваше в признателността му към професора, комуто дължеше всичко.
Добранецки беше достатъчно чувствителен, за да усеща тази неприязън. Но понеже държеше да е в добри отношения с всеки, който би могъл с нещо да му навреди, подхвърли помирително, сочейки кутията на бюрото:
— Имате ново кожено палто? Виждам кутия на Порайски.
— Не е по моите възможности Порайски, особено пък такова палто.
— Чак „такова“ ли е?
— Вижте го. Черен самур.
— Фююю… Госпожа Беата не може да се оплаче.
Поклати глава и добави:
— Поне от материалното си положение.
— Какво искате да кажете?
— Нищо.
— Засрамете се — избухна тя. — Всяка жена може да й завиди за такъв и така влюбен мъж.
— Вероятно.
Госпожица Яновичувна го стрелна с гневен поглед.
— Има всичко, за каквото може да мечтае една жена! Младост, красота, чудесна дъщеричка, известен и уважаван от всички съпруг, който работи денем и нощем, за да им осигури удобства, разкош, обществено положение. Уверявам ви, докторе, тя е способна да го оцени!
— И аз не се съмнявам — кимна той, — но зная, че жените най-много ценят…
Не довърши, защото в кабинета нахълта доктор Банг и извика:
— Изумително! Успя! Спаси го!
Започна оживено да разказва как е преминала операцията, на която бе асистирал.
— Само нашият професор може да се реши на такова нещо… Показа на какво е способен — въодушеви се госпожица Яновичувна.
— Хайде да не преувеличаваме — обади се доктор Добранецки. — Невинаги пациентите ми са лордове и милионери, невинаги са шейсетгодишни, но историята познава редица успешни операции на сърцето. Дори историята на нашата медицина. Варшавският хирург доктор Крайевски стана световноизвестен тъкмо с такава операция. И то преди трийсет години!
В кабинета се събраха още няколко души от персонала на клиниката и когато след малко се появи професорът, го обсипаха с поздравления.
Слушаше ги с усмивка на задоволство върху широкото румено лице, но крадешком поглеждаше часовника. Минаха обаче още двайсетина минути, преди да се качи на голямата си черна лимузина.
— Вкъщи — подхвърли на шофьора и се настани удобно.
Умората бързо отшумяваше. Беше здрав и силен и въпреки че поради пълнотата си изглеждаше по-възрастен, беше всъщност само на четирийсет и три години, а се чувствуваше още по-млад. Понякога просто като хлапак. Премяташе се по килима или играеше на криеница с малката Мариола, за да достави удоволствие не само на нея, но и на себе си.
Беата не можеше да го разбере и загледаше ли се в него в такива моменти, в очите й се четеше смущение и уплаха.
— Рафал — казваше, — ами ако види някой!
— Току-виж ме наели в детска градина — отговаряше той със смях.
Всъщност в такива моменти му ставаше някак болно. Беата без съмнение бе най-добрата жена в света. Сигурно го обичаше. Защо обаче се отнасяше към него с това ненужно уважение, едва ли не благоговение. В грижовността и вниманието й имаше нещо като свещенодействие. В първите години предполагаше, че изпитва страх от него и правеше всичко, за да го разсее. Разказваше й какви ли не смешки за себе си, доверяваше й грешките си, безславните студентски приключения, мъчеше се да избие от главата й всяка мисъл, че я превъзхожда с нещо. Напротив, на всяка крачка подчертаваше, че живее и работи само за нея и че само тя му носи щастие. То си беше и самата истина.
Обичаше Беата до полуда и знаеше, че тя му се отплаща със същата обич, макар и тиха и не така импулсивна. Винаги бе сдържана и нежна като цвете. Винаги намираше блага дума и усмивка за него. И щеше да си мисли, че не може да бъде друга, ако не беше я виждал неведнъж и дваж в младежка компания, не забелязала, че я наблюдава, жизнерадостна, заливаща се мине-немине в звънък смях, духовита и кокетна. Какво ли не правеше, за да я убеди, че той повече от другите, и от най-младите, е готов да се забавлява безгрижно, но напразно. С течение на времето се примири с това, отказа се от желанието да увеличи и без това огромното си щастие.
Така дойде осмата годишнина от сватбата им, осмата годишнина от техния съвместен живот, непомрачен ни веднъж от каквото и да е спречкване, маловажен спор или дори сянка на недоверие, затова пък многократно озаряван от хиляди мигове и часове на радост, ласки, признания…
Признания… Всъщност само той споделяше своите чувства, мисли, планове. Беата не умееше да го прави или пък духовният й живот беше прекалено цялостен, прекалено прост… Може би прекалено — Вилчур се упрекна за това определение — прекалено беден. Сметна, че с това си хрумване оскърбява Беата, онеправдава я. А дори и така да беше, сърцето му още повече се изпълваше с нежност.
— Потискам я — мислеше си той, — зашеметявам я със своето „аз“. Тя е толкова интелигентна и така изтънчена. Оттук са чувствителността и опасението й да не би нейните проблеми да ми се струват дребни, всекидневни, сиви.
След този си извод той се стараеше да я възнагради за обидното неравенство. Обграждаше я с внимание и се вълнуваше от най-дребните домашни проблеми, интересуваше се от тоалетите и парфюмите й, въодушевяваше се от всеки проект за развлечение или за нови мебели в детската стая и го обмисляше с такъв интерес, сякаш се отнасяше за нещо наистина важно.
За него си беше важно, по-важно от всичко, щом вярваше, че щастието трябва най-старателно да се пази, и разбираше, че малкото откраднати от работата часове, които може да посвети на Беата, трябва да бъдат изпълнени с богато съдържание и много топлота.
Колата спря пред красива бяла вила, най-хубавата без съмнение на Алеята на люляците и една от най-изисканите във Варшава.
Професор Вилчур изскочи, без да чака шофьорът да му отвори вратата, пое от ръцете му кутията с коженото палто, бързо пресече тротоара и пътеката, сам отключи вратата и безшумно я затвори. Искаше да изненада Беата, както беше си наумил още преди час, когато, наведен над отворения гръден кош на оперирания, наблюдаваше сложно сплетените аорти и вени.
В хола завари Бронислав и старата прислужничка Михалова. Сигурно заради закъснението му Беата е в лошо настроение, понеже и двамата имаха напрегнато изражение и явно го чакаха. Това разваляше плановете на професора и той им направи знак с ръка да излязат.
Но Бронислав се обади:
— Господин професор…
— Шшшт! — прекъсна го Вилчур, смръщи вежди и добави шепнешком: — Поеми палтото!
Прислужникът пак понечи да каже нещо, но само помръдна устни и помогна на професора да се съблече.
Вилчур бързо отвори кутията, извади красивото палто от черна лъскава кожа с дълъг, копринен косъм, наметна го, нахлупи предизвикателно калпачето с две закачливо увиснали опашчици, мушна ръце в маншона и весело усмихнат застана пред огледалото — изглеждаше суперкомично.
Хвърли поглед към прислугата, за да провери какво впечатление е направил, но в погледа и на двамата се четеше само възмущение.
— Горкичките! — помисли си той.
— Господин професор… — пак започна Бронислав, а Михалова затъпка на място.
— Мълчете за бога — прошепна, мина край тях и отвори вратата на гостната.
Очакваше да намери Беата и малката или в розовата стая, или в будоара.
Мина през спалнята, будоара, детската стая. Нямаше ги. Върна се и надзърна в кабинета. И там нямаше никого. В трапезарията върху украсената с цветя маса бяха сложени прибори за двама, позлатеният порцелан и кристалите блестяха. Мариола и мис Толрийд се хранеха по-рано. До отворената врата на бюфета стоеше камериерката. Лицето й бе мокро, а очите подпухнали от плач.
— Къде е госпожата? — попита разтревожен.
В отговор момичето избухна в ридания.
— Какво има? Какво се е случило? — извика той вече с пълен глас.
Предчувствие за някакво нещастие стисна гърлото му.
Прислужничката и Бронислав се бяха промъкнали тихо в трапезарията и стояха мълчаливо до стената. Изгледа ги с уплашен поглед и отчаяно ревна:
— Къде е госпожата?
Погледът му внезапно се спря върху масата. До неговия прибор имаше писмо, опряно на изящната кристална чаша. Светлосин плик с посребрени краища.
Сърцето му рязко се сви, зави му се свят. Все още нищо не разбираше, нищо не знаеше. Посегна и взе писмото, което му се стори твърдо и мъртво. За миг го задържа в ръката си. Пликът беше надписан за него с почерка на Беата. Едри, ръбести букви.
Отвори го и зачете:
„Скъпи Рафал! Не зная дали ще можеш някога да ми простиш, че си отивам…“
Думите започнаха да подскачат и танцуват пред очите му. Усети, че не му достига въздух, по челото му изби пот.
— Къде е тя — извика сподавено, — къде е тя?!
И се озърна наоколо.
— Госпожата и госпожицата заминаха — тихо промълви прислужничката.
— Лъжеш! — изрева Вилчур. — Не може да бъде!
— Аз им повиках такси — добросъвестно потвърди Бронислав и след малко добави: — И куфарите свалих. Два куфара…
Професорът, залитайки, отиде в кабинета, затвори вратата и се облегна на нея. Мъчеше се да дочете писмото, но мина доста време, докато с усилие на волята разбере съдържанието му.
„Не зная дали някога ще можеш да ми простиш, че си отивам. Постъпвам подло, като за голямата ти доброта, която никога няма да забравя, се отплащам с такова огорчение. Но повече не можех да остана. Кълна ти се, имах само още един изход — смъртта. Аз обаче съм слаба и нещастна жена. Не ми стигна смелост. Месеци наред се борих с тази мисъл. Може би никога няма да бъда щастлива, няма да намеря мир. Но нямах право да лиша от себе си нашата Мариола и него.
Пиша хаотично, защото ми е трудно да подредя мислите си. Днес е годишнината от сватбата ни. Зная, скъпи Рафал, че си ми приготвил някакъв подарък. Нямаше да бъде честно, ако бях го приела от тебе сега, когато безвъзвратно съм решила да си отида.
Аз обикнах, Рафал. И тази любов е по-силна от мене. По-силна от всички чувства, които изпитвам и винаги съм изпитвала към тебе, от безгранична благодарност до най-дълбока почит и възхищение, от искрено доброжелателство до привързаност. Никога за съжаление не съм те обичала, но го разбрах едва когато срещнах на пътя си Янек.
Заминавам надалече и имай милост — не ме търси! Умолявам те, смили се над мене! Зная, че си великодушен и изключително добър. Не те моля, Рафал, да ми простиш. Не съм го заслужила и си давам сметка, че имаш право да изпитваш към мене омраза и отвращение.
Никога не съм била достойна за тебе. Никога не съм се извисявала до твоето равнище. Ти го знаеш прекалено добре и единствено на добротата ти дължа, че винаги си се старал да не го показваш, което за мене бе повече от унизително и мъчително. Ти ме обкръжи с разкош и хора от твоята среда. Обсипваше ме със скъпи подаръци. Но аз явно не съм била създадена за такъв живот. Измъчваше ме и отбраното общество, и богатството, и славата ти, и моето нищожество редом с тебе.
Сега съзнателно избирам нов живот, където може би ме очаква нищета — във всички случаи трудна борба за всеки залък хляб. Но ще се боря редом и заедно с човека, когото безкрайно обичам. Ако с постъпката си не съм потъпкала благородството на твоето сърце, ако можеш, заклевам те, забрави ме. Сигурно бързо ще възвърнеш спокойствието си, ти си толкова умен, сигурно ще срещнеш друга, стотици пъти по-добра от мене. От все сърце ти желая да бъдеш щастлив, каквато напълно ще бъда и аз, науча ли, че ти си добре.
Вземам Мариола, защото без нея не бих могла да живея нито час. Ти го знаеш най-добре. Не мисли, че искам да те лиша от най-голямото съкровище, което е наша обща собственост. След няколко години, когато и двамата ще можем спокойно да се върнем към миналото, ще ти се обадя.
Сбогом, Рафал. Не ме обвинявай в лекомислие и не се надявай, че нещо може да ме накара да променя решението си. Няма да го направя, защото бих предпочела смъртта. Не бях в състояние да те лъжа и знай, че ти бях вярна докрай. Сбогом, имай милост и не се опитвай да ме намериш.
П.С. Парите и бижутата оставям в касата. Ключа й пуснах в сейфа на бюрото ти. Вземам само нещата на Мариола.“
Професор Вилчур отпусна ръката, в която държеше писмото, и разтърка очи: в огледалото насреща видя отражението си със странното облекло. Смъкна всичко и отново зачете писмото.
Ударът се стовари толкова неочаквано, че продължаваше да го възприема като нещо недействително, едва ли не заплаха или предупреждение.
Четеше:
„… никога за съжаление не съм те обичала…“
А по-нататък:
„… измъчваше ме и отбраното общество, и богатството, и славата ти…“
— Как така? — изхлипа. — Защо… Защо…
Напразно се мъчеше да проумее всичко това. В съзнанието му се въртеше само едно: заминала, изоставила го, взела детето, обича друг. Нито един от мотивите й не достигаше до неговия разум. Виждаше единствено голия факт — груб, неправдоподобен, гротесков.
Навън падаше ранният есенен здрач. Приближи се де прозореца и зачете, за кой ли път, писмото на Беата.
Изведнъж на вратата се почука и Вилчур трепна. За миг го изпълни безумна надежда.
— Тя е! Върнала се е!…
Но веднага в следващия момент осъзна, че е невъзможно.
— Да — обади се дрезгаво.
В стаята влезе Зигмунт Вилчур, негов далечен роднина, председател на апелационния съд. Поддържаха доста близки отношения и често си ходеха на гости. Появата на Зигмунт в този момент не можеше да бъде случайна и професорът веднага се досети, че Михалова му се е обадила по телефона.
— Как си, Рафал? — живо и приятелски започна Зигмунт.
— Как си? — протегна му ръка професорът.
— Защо стоиш на тъмно? Може ли? — и без да чака отговор, завъртя ключа. — Проклета есен, такъв студ е тук. Я, виж! Дърва в камината. Хубаво нещо си е камината. Добре ще е Бронислав да я запали…
Открехна вратата и извика:
— Брониславе! Я, ако обичаш, запали камината.
Прислужникът погледна крадешком господаря си, вдигна от пода захвърленото кожено палто, разпали огъня и излезе. Пламъците бързо обхванаха сухите дърва. Професорът стоеше неподвижно до прозореца.
— Хайде да поседнем, да поговорим — Зигмунт се настани в креслото до камината. — Така-а-а. Топлината е чудесно нещо. Млад си още и не можеш да я оцениш. Но за моите стари кокали… Ама ти защо не си в клиниката? Мързелуваш си днес, а?
— Да… така се случи.
— Обаждах се — попреиграваше председателят, — обаждах се в клиниката. Исках да намина там да се посъветвам с тебе. Нещо ме безпокои левият крак. Страх ме е да не излезе ишиас…
Професорът слушаше мълчаливо, но само отделни думи стигаха до съзнанието му. Все пак спокойният и ведър глас на Зигмунт му помагаше да се съсредоточи, да събере и свърже мислите си в една почти реална картина от действителността. Трепна, когато братовчедът смени тона и попита:
— А къде е Беата?
Лицето на професора се сгърчи и едва отговори:
— Замина… Да… Замина… Замина… за чужбина.
— Днес ли?
— Днес.
— Доста неочаквана ми се струва тази идея? — неохотно забеляза Зигмунт.
— Да, така е… Изпратих я… Разбираш ли… имаше известни проблеми и във връзка с това…
Говореше с толкова мъка, а на лицето му се беше изписало такова страдание, че Зигмунт побърза възможно най-топло да потвърди:
— Разбирам. Естествено. Но разпратили сте, видиш ли, покани за тази вечер. Ще трябва да се съобщи на всички да не идват. Ще позволиш ли да се заема с това?
— Да, моля те…
— Чудесно. Предполагам, че Михалова има списъка на поканените. Ще го взема от нея. А ти ще направиш най-добре, ако легнеш да поспиш. Нали?… Няма повече да те занимавам. Хайде, довиждане…
Зигмунт му протегна ръка, но професорът и това не забеляза. Потупа го по рамото, поспря на вратата и излезе.
Вилчур дойде на себе си, когато щракна бравата. Забеляза, че стиска в ръка писмото на Беата. Смачка го на малка топка и го хвърли в огъня. Пламъкът веднага го обгърна, то проблесна като алено цвете и изпепеля… И помен вече нямаше от него, дървата в камината отдавна бяха се превърнали в куп червена жар, когато той потърка очи и стана. Отмести бавно креслото, огледа се.
— Не мога, не мога да издържам тук — прошепна безгласно и излезе в антрето.
Бронислав скочи от стола.
— Излизате ли?… Шлифер или балтон?
— Все едно.
— Навън е само пет градуса. По-добре нещо по-топло — реши прислужникът и му подаде балтона.
— Ръкавиците! — провикна се от верандата, но Вилчур сигурно не чу. Беше вече на улицата.
Тази година краят на октомври беше хладен и дъждовен. Силният северен вятър брулеше от клоните остатъците от рано пожълтелите листа. По тротоарите имаше локви. Малцината минувачи бяха вдигнали яки и навели глава, за да предпазят лицето си от дребните иглички на дъжда, или стискаха с две ръце чадърите, които се огъваха от силния напор на вятъра. Изпод колелата на рядко мяркащите се автомобили хвърчаха кални струи вода, файтонджийските коне лениво джапаха, а по вдигнатите гюруци се стичаше дъждът и мътно проблясваше жълтата светлина на фенерите.
Доктор Рафал Вилчур машинално закопча палтото си и тръгна напред.
— Как можа да направи това! Как можа! — повтаряше си наум.
Не си ли е давала сметка, че му отнема всичко, че го лишава от смисъла и целта на живота му? И защо… Защото била срещнала някакъв човек… Поне да го познаваше, за да е сигурен, че е в състояние да я оцени, че няма да я обиди и ще я направи щастлива. Споменава само името му: Янек.
Вилчур започна да прехвърля наум близки и далечни познати. Никой от тях. Може да е някакъв несретник, мошеник, скитник, дето ще я зареже, без да се замисли. Или професионален прелъстител, който с лъжливи признания и клетви й е завъртял главата, измамил и прелъстил е Беата. Разчитал е сигурно на пари. Какво ще стане, когато се убеди, че не е взела дори бижутата си… Ще е само някой изпечен негодник. Да, трябва да го намери, докато може да се предотврати измамата. Трябва да поиска от властите, от полицията да ги издири. Да разпрати съобщения, агенти…
При тази мисъл се спря и се огледа. Беше в центъра на града. Спомни си, че веднъж някъде наблизо, на втората или третата пресечка, бе видял фирмата на полицейски участък.
Запъти се натам, но след няколко крачки се върна.
— И какво, като я намеря? Няма никога да се съгласи да се върне при мене.
Написала е ясно, че не го обича, че я измъчва мнимото му превъзходство, богатството, славата… а сигурно и любовта му. От деликатност не му го е казала открито… Какво право има да я съди, да решава съдбата й? А ако тя предпочита тежкия живот пред този… С какви аргументи може да си послужи човек, за да убеди една жена да се върне при необичания, при… омразния мъж… Не е ли всъщност твърде прибързано убеждението му, че оня човек е отрепка и е алчен негодник?… Беата никога не е обичала подобни мъже, винаги са я привличали идеалистите, мечтателите… Дори на Мариола четеше с часове лирични стихове, които седемгодишното дете не можеше да разбере. Четеше ги на себе си.
Човекът, с когото е тръгнала, сигурно е млад, непрактичен бедняк. Как и къде са се запознали?… Защо никога дума не е споменавала за него?… И изведнъж да избяга, да постъпи така нагло, жестоко. Да изостави човека, готов на всичко за нея… като куче, като роб… И защо? Защо?
Съгрешил ли е с нещо пред нея, пред своята любов?… Никога! Дори в мислите си! Тя беше първата жена, която обикна. Скоро ще станат десет години. Много добре помнеше всичко. Запознаха се случайно. И до ден-днешен благославяше тази случайност, благославяше я сутрин и вечер, всеки момент, когато я гледаше и когато се радваше на мисълта, че ще я види. Тогава беше още доцент и тъкмо провеждаше упражнения в дисекционната, когато някакъв камион прегазил дядо й. Веднага се зае с него. Сложно счупване на двата крака. Старецът горещо го молеше да съобщи най-внимателно на болната му от сърце жена и на внучката му. Вратата на малкото жилище в Старе място му отвори Беата.
След няколко месеца бяха вече сгодени. Тя бе едва на седемнайсет години. Беше слабичка и бледа, носеше евтини закърпени рокли. Вкъщи мизерствуваха. През войната родителите на Беата загубили цялото си имущество. До деня на злополуката, която му струваше живота, дядото издържал възрастната си жена и внучката с уроци по чужди езици, ходел по домовете на учениците си. Преди да последва мъжа си в семейната гробница на Повонзки, единствената ценност, останала от някогашното богатство, бабата с часове разказваше на внучката си и на годеника й за миналия блясък на рода Гонтински, за замъци, лов, балове, стада коне и скъпоценности, за изписвани от Париж тоалети… Беата седеше и слушаше, а в замечтаните й очи като че се таеше тъга по изгубеното минало, по тази приказка, която повече няма да се повтори.
В такива моменти той стискаше слабичката й ръка и казваше:
— Ще ти осигуря всичко това. Ще видиш, Беато! И скъпоценности, и парижки тоалети, и балове, и прислуга! Всичко ще ти осигуря!
А самият той тогава в ергенската си квартира нямаше нищо друго, освен няколкото куфара, шкафа с медицинска литература и една скромна заплата на доцент.
Но имаше желязна воля и горещо като огън желание да изпълни даденото на Беата обещание. Започна да се бори. За длъжности, за практика, за заможни пациенти. Солидните знания, вроденият талант, твърдият характер и трудът, упоритият, къртовски труд си казаха думата. Пък и му провървя. Растеше славата, растяха доходите. На трийсет и седем години му беше поверена катедра, а след няколко седмици го споходи още по-голямо щастие: Беата роди дъщеря.
Кръстиха я на знатната й прабаба Гонтинска — Мария Йоланта, а галено й викаха Мариола.
Нова болка сви сърцето на професор Вилчур при спомена за дъщерята. Много пъти се беше замислял коя от двете обича повече… Когато започна да говори, една от първите й думи беше:
— Тапенце…
Така си и остана. Винаги го наричаше тапенце. Когато на две години се разболя от тежка скарлатина, но оздравя, той си даде дума, че занапред всички бедни деца ще лекува безплатно. В скъпата му клиника, където никога не достигаха местата, няколко стаи бяха отделени за деца, безплатни пациенти. Правеше го заради нея, за нейно здраве.
А сега му я бяха отнели.
Това вече беше нечовешко, надхвърляше всяка граница на егоизма.
— Трябва да ми я върнеш. Трябва! — говореше на глас и стискаше юмруци.
Минувачите се обръщаха подире му, но той не ги забелязваше.
— Законът е на моя страна! Напусна ме, но ще те накарам да ми върнеш Мариола. Законът е на моя страна. Моралният закон също. Сама трябва да си го признаеш, о, подла, подла, подла!… Негоднице, не разбираш ли, че си извършила престъпление! Какво по-тежко престъпление от това?… Кажи, какво! Отвращавали те парите и всичко останало. Хубаво, но да ти е липсвало нещо? Не любов във всеки случай, защото никой не може да те обича колкото мене! Никой! В целия свят!
Спъна се и едва не падна. Вървеше по някаква непавирана улица и газеше кал до глезените. Тук-таме бяха разхвърляни големи камъни, по които обитателите на къщурките в квартала се мъчеха да стигнат чисти до домовете си. Прозорците бяха вече тъмни. Редките газови фенери хвърляха мътна синкава светлина. Вдясно имаше по-широка и по-гъсто застроена улица. Вилчур зави по нея и запристъпва все по-бавно.
Не усещаше умора, но краката му натежаха непоносимо. Беше сигурно мокър до кости, защото всеки полъх на вятъра го пронизваше, като че е гол.
Изведнъж някой му препречи пътя.
— Драги господине — обади се дрезгав глас, — дай една петачка заем без банкови гаранции по ипотеката на полския спиртен монопол. Сигурност и доверие.
— Какво? — не разбра професорът.
— Не питай, защото и ти ще бъдеш питан, казва светото писание: както попиташ ближния си, така ще те попитат и тебе, гражданино на столицата на трийсетмилионна държава с излаз на море.
— Какво желаете, моля?
— Здраве, щастие и благополучие. А най-напред искам да напълня празния си стомах с четирийсетпроцентов алкохолен разтвор, великодушно придружен с известна доза свинска мърша, наричана салам.
Дрипльото се олюляваше на краката си, а от лицето му, отдавна небръснато, се разнасяше дъх на водка.
Професорът бръкна в джоба си и му подаде няколко монети.
— Заповядайте.
— Bis dai, qui cito dat[1] — мъдро отсъди пияницата. — Thank you, my darling[2]. Все пак позволи ми, щедри благодетелю, и аз да ти предложа нещо ценно. Имам предвид своята компания. Да. Слухът не те лъже, добри човече. Мога да те удостоя с тази чест. Noblesse oblige[3]! Аз черпя! Мокър си, сър, и си премръзнал на този студ. Ела в моя дом и се стопли при мене. Вярно, че си нямам дом, но затова пък притежавам знания. Какво значи някаква си постройка в сравнение със знанията?… А аз с удоволствие ще ги споделя с тебе, mon prince[4]. Моите знания са обширни. Засега става дума само за топографския им раздел. А именно, знам къде се намира единствената кръчма, в която по това време може да влезе човек, без да разбива брави и решетки. С една дума: Дрожджик. Тук на ъгъла на Полинецка и Витебска.
Вилчур си помисли, че алкохолът действително ще му помогне. Наистина бе премръзнал. Освен това монотонната словоохотливост на срещнатия пияница го зашеметяваше. Мъчеше се, без да иска, да разбере нещо от неговия брътвеж, а това попритъпяваше ясното съзнание за случилото се нещастие, което предизвикваше в главата му водовъртеж от най-болезнени мисли.
На изток вече просветляваше, когато след дълго чукане по затворените кепенци най-сетне влязоха в малко магазинче, изпълнено със зловонията на бурета с херинга и вонята на бира и газ. Зад магазинчето имаше стая, по-голяма, но още по-смърдяща и потънала в пушека на евтин прокиснал тютюн, в ъгъла седяха неколцина съвсем пияни мъже. Собственикът, набит дангалак с квадратно лице на заспал булдог, с мръсна риза и разкопчана жилетка, сложи на свободната маса, без да пита, бутилка водка и нащърбена чиния с някакъв нарязан салам.
Тук обаче беше топло. Приятно топло и вкочанените ръце се отпускаха с болезнени тръпки. Първата чашка водка веднага загря гърлото и стомаха. Случайният другар не млъкваше. Пияните в ъгъла не обръщаха никакво внимание на новодошлите. Единият шумно хъркаше, а останалите трима от време на време повишаваха глас, но думите им не се разбираха. Изглежда, спореха за нещо.
След втората чаша водка на Вилчур му поолекна.
„Колко е хубаво — помисли той, — че тук никой не ме гледа, никой нищо не…“
— … защото внимаваш, нали, графе — продължаваше монолога си небръснатият му другар. — Наполеон отиде по дяволите. Сашо Македонски ditto[5]. А защо, питаш ти гръмогласно? Защото не е изкуство да бъдеш нещо. Изкуство е да бъдеш нищо. Нищо, дребен паразит на яката на Провидението — disce puer[6]. Това ти го казвам аз, Самуел Обеджински, който никога няма да падне от висотата на положението си и да си размаже мутрата, защото никога няма да се изкачи нависоко. Пиедесталите са място за глупците, приятелю. А вярата е балон, от който въздухът рано или късно ще излезе. Късметът ли?… Има го, разбира се, но докато го чакаш, ще хвърлиш топа. Пазете се от балоните, граждани!
Вдигна нагоре празната бутилка и викна:
— Господин Дрожджик, още една! Повелителю на всички радости, покровителю на заблудените, дарителю на съзнание и забрава.
Без да бърза, мрачният кръчмар донесе водка, удари дъното с широката си длан и сложи пред тях отворената бутилка.
Професор Вилчур мълчаливо изпи чашата си и се потърси. Никога не беше пил и отвратителният вкус на парливата домашна водка предизвикваше у него погнуса. Но вече усещаше лек шум в главата и искаше да се замае напълно.
— Целият смисъл на притежаването на сиво мозъчно вещество — продължаваше човекът, който се представи като Самуел Обеджински — се състои в жонглиране на съзнание с неведение. Как иначе да се скрие драмата на интелекта, който стига до абсурдния извод, че е един каприз на природата, излишен баласт, мехур, закачен за опашката на наше животинско превъзходителство? Какво знаеш ти за света, за нещата, за целта на съществуването? Да, тебе питам, създание, обременено с два килограма мозъчна субстанция, какво знаеш ти за целта?… Та не е ли парадокс? Не можеш пръста си да помръднеш, не можеш крачка да направиш без ясна и осъзната цел. Така ли е?… А в същото време се раждаш и в продължение на няколко десетки години изпълняваш милиони, милиарди различни действия, трепеш се, работиш, учиш, бориш се, падаш, ставаш, радваш се, скърбиш, мислиш, изразходваш енергията на цяла варшавска електроцентрала и за какъв дявол ти е всичко това? Да, приятелю, не знаеш и не можеш да знаеш с каква цел го правиш. Единствената инстанция, към която можеш да се обърнеш, за да ти даде меродавна информация по въпроса, е твоят разум, а той, тъй да се каже, безпомощно разперва ръце. Следователно къде е смисълът, къде е логиката?
Разсмя се гръмогласно и изпразни на един дъх чашата.
— Та защо съществува разумът, щом не може да изпълни единствената си, именно единствената си задача?… Зная какво ще ми се отговори, ама и то си е глупост. Ще ми се каже, че неговият обсег на действие включвал само функциите на живота. Причините и целта на живота не били в неговата област. Хубаво. Но ще го видиш как се справя с живота. Какво може да ни обясни той на нас? Излиза — нищо. Нищо, освен най-елементарните животински функции. В такъв случай защо същият този тумор е израснал под черепа ни? За какъв дявол, питам те аз, драги ми шефе? Защото какво знае той? Знае ли какво е това мисъл?! Дал ли е възможност на човека поне да се самоопознае? Да се опознае, ако щеш, дотолкова, че да може със сигурност да каже за себе си: аз съм мръсник, или пък: аз съм почтен човек. Идеалист съм, или: материалист съм. Не, сто на сто не! Ще ми каже само телешко ли предпочитам, или свинско. Но за такова нещо ни стига мозъкът на един обикновен Шаро. А за хората, за ближните ни? Ще ни научи ли на нещо?… Не! Гарантирам с цялото си имущество, че под голямото ви чело не е пръкнала нито една аксиома относно моята интересна личност. Въпреки че сме вече… вече на две бутилки. Впрочем да оставим мене, я кажете, имате ли някаква аксиома за тия, които отдавна познавате?… Да речем, за братята, бащата, жената, приятелите си?… Не! Хората ходят в импрегнирани скафандри. И няма начин да проникнеш в съдържанието им. Ха наздраве за ергенлъка! Пий, господине!
Чукна чашката на Вилчур и гаврътна своята.
— Искаш ли ти, маестро, да разбереш как изглежда в действителност една издокарана мадама, можеш да я издебнеш в банята през ключалката. Ще установиш, да речем, че е с увиснал бюст и пак нищо няма да знаеш. Защото дори и да е сама и да е свалила скафандъра, който винаги е намъквала заради тебе, има отдолу друг, който не сваля никога и който и за самата нея е непроницаем. Така ли е? Естествено има моменти, когато можеш да надзърнеш през ръкава или зад яката на някого. Катастрофални моменти. Скафандърът цъфва, пука се, появяват се цепнатини и пролуки. Ето… ето ти например твойта ситуация сега, вожде! Нещо тежко те е смляло.
Той се наведе над масата и впери във Вилчур сините си кървясали очи.
— Така ли е? — попита настойчиво.
— Да — кимна професорът.
— Разбира се! — извика гневно Обеджински. — Разбира се! Човек като мене, жаден за спокойствие, крачка не може да направи, без да се сблъска с човешката глупост! Защото в дъното на всяка трагедия е глупостта!… Та какво? Балон или пиедестал?… Банкрутира, изхвърлиха те от някое министерско кресло или разочарование? А?… Жена?… Изневери ти?…
Вилчур наведе глава и отвърна глухо:
— Напусна ме…
Очите на Обеджински блеснаха яростно.
— Голяма работа! — кресна той. — И какво от това?
— Какво от това ли? — Вилчур грабна ръката му. — Какво от това?… Това беше всичко за мене. Всичко!
В гласа му сигурно е имало нещо по-убедително от какъвто и да е довод, понеже Обеджински веднага се укроти, сви се и млъкна. Едва след няколко минути заговори тихо, сякаш се оплакваше:
— Животът е подъл, а аз съм без късмет. Отвращават ме всякакви чувства, затова и съдбата вечно подхвърля на пътя ми разни жертви на чувствата. Дявол да го вземе… Не подлежи на съмнение, че това е нещо относително. Един и от боздуган няма да падне, друг ще се подхлъзне на вишнева костилка и ще си строши главата. Няма никакво мерило, никакъв критерий. Пий, братко. Водката е хубаво нещо. Sapristi[7]!
Напълни чашите.
— Пий — повтори и тикна чашата в ръцете на Вилчур. — Хей, Дрожджик, носѝ следващата!
Кръчмарят се измъкна от леговището си в нишата и донесе бутилката, след което изгаси лампата. Вече не беше нужна. От мръсния двор през прозореца надничаше облачен и дъждовен ден. Компанията в ъгъла остави хъркащия си другар и се изсипа на улицата.
Обеджински се подпря на лакти и пиянски умислен, рече:
— Така е то с жените… Една се впие в тебе, та всичките ти сокове изсмуче, друга ти свие каквото имаш, трета те мами на всяка крачка, а има и такива, дето те повличат в сивотата, в ежедневното мочурище. Пране, чистене, пелени и тем подобни. Върви, че живей… Но не е така, всичко си зависи от мъжа. Той какъв е. Един успява да се измъкне на сухо, друг като простреляна котка се завърти, запищи и умре, а такива като тебе, амиго… Твърд ми се виждаш. Като голямо дърво. Ако ти обелят кората, нова ще порасне, ако ти отрежат клоните, нови ще покарат. Ама май са те изтръгнали от земята с все корените… Захвърлен в пустиня…
Вилчур се наведе към него и изфъфли:
— С корените… точно така…
— Виждаш ли. И силата не помага, няма ли опора. Почвата се е размекнала, размила се е, престанала е да съществува. Още Архимед е казал… Какво беше казал… Впрочем яли го вълци… Аха… За какво говорех? За корените! И най-силните корени пукната пара не струват, няма ли за какво да се заловят. Ох!… Кучешка радост… това е животът…
Езикът му се преплиташе все повече. Най-сетне клюмна, подпря се на стената и заспа.
В проблясъците на съзнание Вилчур мислено си повтаряше:
— Като дърво, изтръгнато с корените… Като дърво, изтръгнато с корените…
Не беше май спал дълго, събуди го безцеремонно разтърсване, с мъка отвори очи и се олюля. Алкохолът не беше успял да се изпари. На масата пак имаше водка, а освен нощния му другар седяха още трима непознати. Професор Вилчур едва осъзна къде се намира и споменът за Беата го жегна изведнъж болезнено. Скочи и се втурна към вратата, събаряше столовете по пътя си.
— Хей, господинчо! — извика след него кръчмарят.
— Какво?
— Няма ли да благоволиш да платиш? Сметката е четирийсет и шест злоти.
Вилчур машинално извади портфейла от джоба си и подаде една банкнота.
— Ама че мангизи! Фююю! — подсвирна тихо един от компанията.
— Затвори си плювалника — изръмжа друг.
— Дрожджик! — викна третият. — Я не се прави на балама! Върни на човека рестото, бе! Виж го ти!
Кръчмарят го погледна с омраза, отброи пари и ги подаде на Вилчур.
— А ти, нахалнико — изръмжа, — си глей твойта работа.
Вилчур не им обърна ни най-малко внимание и излезе навън. Валеше гъст, мокър сняг, но улицата и тротоарите бяха черни, защото се топеше веднага. По платното пъплеха каруци, натоварени с въглища.
— Напусна ме… напусна… — повтаряше си Вилчур. Вървеше без посока, залитайки… — Като дърво, изтръгнато с корените…
— Към Грохув ли сте, уважаеми господине? — чу наблизо глас. — По-добре ще е да се заобиколи Равска. Калта е по-малко.
Позна един от компанията.
— Все ми е едно — махна с ръка.
— Чудесно. На път ми е. Да вървим заедно. Все си е по-весело. Някаква мъка имате, а?
Вилчур не отговори.
— Така е, хора сме. Мене ако питате, на мъката цярът е един: да я удавиш пущината с водка. Ясно, не в дупка като на Дрожджик, той е ментърджия, дето дава на клиентите си не салам, а отрова. Ей тука, наблизичко, на улица Равска, има една порядъчна кръчма като за хора. Човек може и да се позабавлява, келнерки обслужват. А цената е същата.
Продължиха пътя мълчаливо. Човекът, доста по-нисък и по-слаб от Вилчур, го хвана под ръка и от време на време вдигаше глава, за да го погледне изпод козирката на каскета си. Минаха няколко преки и той го дръпна настрана.
— Я да влезем, а?… Най-добре е да удави човек мъката. Тука е. Ще обърнем по една.
— Добре — съгласи се Вилчур и влязоха в кръчмата.
Първата глътка водка не му донесе облекчение. Напротив, замъгленото съзнание сякаш се проясни, следващите обаче си изиграха ролята.
В съседната стая дрезгаво свиреше музикален шкаф. Запалиха лампите. След малко към тях се присъединиха още двамина мъже, на вид работници. Приседна и една дебела, силно гримирана келнерка. Пиеха вече третата бутилка, когато изведнъж откъм страничната стаичка се разнесе висок женски смях.
Професор Вилчур скочи на крака. Кръвта нахлу в главата му, за миг остана като закован. Бе готов да се закълне, че е чул гласа на Беата. Рязко отстрани мъжа, който препречваше пътя му, и с един скок се оказа до вратата.
Две газови лампи ясно осветяваха малката стая. Край масата седяха шкембест, як човек и някакво луничаво момиче със зелена шапка.
Бавно се върна, стовари се на стола и избухна в ридание.
— Налей му още — прошепна човекът с каскета, — здрава глава има.
Разтърси Вилчур за рамото.
— Пий, братко! Другото е вятър!
Когато в единайсет затваряха кръчмата, компанията трябваше да подкрепя Вилчур, защото не можеше да върви сам. Залиташе и с едрото си тяло ги понасяше ту на едната, ту на другата страна. Здравата се задъхаха от усилието. За щастие не вървяха дълго. Зад ъгъла в тъмната, пуста уличка ги чакаше файтон с вдигнат гюрук. Натовариха мълчаливо Вилчур вътре и се наместиха до него. Файтонджията шибна коня.
След няколко минути къщите оредяха. От двете страни между оградите тук-таме проблясваха светлините на газени лампи. Най-сетне и те изчезнаха. Сега в ноздрите ги удари вонята на градските сметища. Файтонът сви встрани, утихна тропотът на конските копита. По мекия черен път те не се чуваха. Стигнаха до една яма, изкопана в глината.
— Стой, най-добре тука — обади се тих глас.
Ослушаха се. Някъде далече еднообразно бучеше градът. Тук цареше пълна тишина.
— Смъквай го — разнесе се кратка команда.
Три чифта ръце сграбчиха безчувственото тяло. След малко съдържанието на джобовете му бе извадено. Лесно свалиха балтона, сакото и жилетката. Изведнъж навярно от студа Вилчур се опомни и извика:
— Какво става, какво правите?…
Същевременно се мъчеше да се надигне. Но точно когато се изправяше на крака, силно го удариха отзад в главата. Без звук да издаде, се строполи като пън. Падайки, се изтърколи до голямата яма, в която изхвърляха сметта, и по стръмната й стена се свлече на дъното.
— Майната му! — изруга единият. — Не можа ли да го задържиш?!
— Що ми е?
— Глупав пикльо! Що?! Слизай сега след него за обущата и панталона му.
— Сам слез, щом си толкоз хитър.
— Кво рече?! — приближи се застрашително до него първият.
Вървеше към сбиване, ако не беше се обадил флегматично файтонджията, който досега си пушеше мълчаливо.
— Хайде, качвайте се и да тръгваме. Да ни сбарат ли искате?…
Мъжете се опомниха и скочиха във файтона. Конят веднага тръгна. Преди да излязат на главното шосе, спряха, файтонджията извади изпод капрата един стар чувал и старателно избърса колелата от мръсотиите, залепнали по тях, после се качи, изцъка на крантата и след малко по полето се възцари тишина.
Денем тук никой не идваше, а нощем още по-малко. Чак призори сметището се оживяваше. Селяните от селцата край столицата, хванали се на работа в града като боклукчии, пристигаха с вонящия си товар. Идваха, изсипваха боклуците от каруците и се връщаха у дома с няколкото припечелени злоти. По-съзнателните стоварваха нечистотиите в самите ями, както му е редът, а други използуваха липсата на контрол и ги изсипваха направо сред полето.
Старият Павел Банковски, селянин от Бжозова Вулка, обичаше добре свършената работа. Затова и докара каруцата до самата яма и старателно я изпразваше. Не бързаше, защото и кобилата трябваше да си почине, преди да потегли, пък и страдаше от задух, нещо нормално за неговата възраст.
Тъкмо бе свършил и си нагласяше чувала с малко сено, когато отдолу ясно чу стенание. Прекръсти се за всеки случай и нададе ухо. Стенанието прозвуча по-силно.
— Хей ти! — викна той. — Що за дявол си?
— Вода… — изохка слаб глас.
Гласът се стори познат на Павел Банковски. Снощи на път за града настигна Матеуш Пьотровски от Бичинец, който също бе тръгнал натам да извозва боклуци с каруцата си. Нещо го жегна, че това ще е само Пьотровски. И гласът същият, пък и все в тази яма изсипваше. А и обичаше да си попийва. Напил се, паднал долу, може и да се е потрошил и лежи.
Огледа се. Беше още тъмно, на изток едва просветляваше. Ако Пьотровски е оставил каруцата си тук, конят сигурно сам е потеглил към Бичинец.
— Ти ли си, Пьотровски? — попита. — Падна ли, що ли?
Единственият отговор беше тихо стенание.
— А може тия граждани да са го подредили? — замисли се селянинът. От тях винаги най-лошото е очаквал.
Опипа с крак наклона, замисли се, върна се при коня, отвърза въжетата, които му служеха за юзди, съедини ги, върза ги здраво на възел за колелото и, придържайки се за въжето, слезе долу.
— Матеуш, обади се бе, че е тъмно — извика. — Къде си?
— Вода!… — чу глас съвсем наблизо.
Наведе се и напипа едно рамо.
— Нямам вода, откъде вода? Трябва да се изкатериш горе. А къде е конят ти?… Сам ще се е върнал вкъщи… Хайде де, не мога да те поместя, опитай се да станеш.
Заби крака в боклуците, напъна се и дръпна отпуснатото тяло.
— Поразмърдай се, де. Чуваш ли! Сам няма да се справя.
— Не мога.
— О-о-о, не можел! Напъни се, бе! Няма да умираш тук, я!
Ръцете на Банковски се натъкнаха на гъста течност, слепила косата. Помириса пръстите си и попита:
— Пребили са те май, а?
— Не зная…
Селянинът се замисли.
— Тъй или инак, няма да умираш тука. Тю-ю-ю!… Гледай, имам въже, да беше се надигнал, все някак ще се изкатериш.
Силите на падналия май се възвръщаха, защото се понадигна веднъж, втори път, но пак се повали, макар Банковски да го придържаше колкото може.
— Няма как — реши. — Ще трябва да ида за помощ. Сигурно и други са дошли.
С мъка се покатери и след малко се върна с още двама души, като им обясняваше как някакви варшавски мръсници пребили тук Пьотровски от Бичинец. Селяните се заловиха мълчешком за работа, изтеглиха бързо ранения и го наместиха в каруцата на стареца. Спасеният всъщност се почувствува по-добре, защото седна и се заоплаква, че му било студено.
— Само по панталони го оставили кучите му синове — Изруга единият от селяните.
— Трябва в участъка да се кара — забеляза другият.
Банковски вдигна рамене.
— Не ми е работа. Ще го закарам в Бичинец, така и така ми е по пътя, пък там синовете му да си го водят, където щат. В участъка ли, другаде ли.
— Така де — съгласиха се другите. — Тяхна си работа.
Старецът подложи под главата на човека чувала със сеното, сам седна на голите дъски и дръпна юздите. Щом излязоха на шосето, настани се по-удобно и задряма. Кобилата си знаеше пътя.
Събуди се, когато вече беше светло. Огледа се и разтърка очи. Зад него в каруцата, покрит с чула, лежеше някакъв непознат човек. Широко, подпухнало лице, черна коса, слепена на темето от съсирена кръв. Банковски можеше да се закълне, че никога през живота си не го е виждал. А с Пьотровски от Бичинец нямаше нищо общо. Само на височина и по дебелина, защото и оня беше коджамити мъжище. Изпод възкъсия продупчен чул се подаваше тънка, съдрана риза, кални панталони и градски обуща.
— Ама че проклетия! — изруга и се замисли какво да прави по-нататък.
Чуди се, чуди се, пък накрая се наведе назад и забута пътника си по рамото.
— Хей, господине, събуди се! Да го вземат мътните! Събуди се, бе! Що ми трябваше беля на главата… Събуди се!
Пътникът бавно отвори очи и се надигна на лакът.
— Ти кой си?… — попита ядосано селянинът.
— Къде съм, какво е това? — отговори пътникът с въпрос.
— Как къде?! В каруцата ми, не видиш ли?
— Виждам — избоботи човекът и с мъка сви краката си да седне.
— Е?
— А как съм попаднал тук?
Банковски се обърна напред и плю. Трябваше да помисли.
— Знам ли? — сви най-сетне рамене. — Заспал съм, а ти си се качил в каруцата. От Варшава си, така ли?
— Какво?
— Питам те аз, варшавянин ли си?… Че ако е така, нямаш работа чак до Вулка или до Бичинец. Вкъщи си отивам. Пък ти не си за Вулка. Ей там, оттатък мелницата, ще трябва да свия… Ще слезеш ли, или… Така или иначе до града са десетина километра…
— Докъде? — попита човекът с учуден поглед.
— Нали ти казвам, до Варшава. От Варшава ли си?
Човекът широко отвори очи, разтърка челото си и отвърна:
— Не зная.
Банковски чак подскочи. Сега вече разбра, че има работа с негодник. Опипа внимателно пазвата си, където беше скрил торбичката с парите, и се озърна. На около половин километър се виждаха някакви каруци.
— Ти какво се правиш на гламав, бе — викна му, — не знаеш ли откъде си?
— Не зная — повтори човекът.
— Да не си мръднал нещо? И тоя, дето ти е счупил главата, и него не го знаеш, а?
Другият опипа главата и промълви:
— Не зная.
— Тогава слизай от каруцата! — викна ядосано селянинът. — Дим да те няма! Слизай!
Дръпна юздите и кобилата спря. Непознатият кротко се смъкна на шосето. Слезе и започна да се озърта, сякаш не беше на себе си. Банковски видя, че непознатият явно няма лоши намерения, но все пак реши да бие на съвест.
— Държа се с него най-човешки, по християнски, а той вири нос. Тю-ю-ю, градска мърша! Питаш го от Варшава ли е, не знаел. Че си от майка роден и това ли не го знаеш, а?… Не знаеш и кой си, и как се казваш, така ли?…
Непознатият го гледаше с широко отворени очи.
— Как… се казвам?… Как?… Н-н-е. Н-н-н-е зная…
Лицето му се сви като от страх.
— Тфу! — плю Банковски и изведнъж шибна решително с камшика коня по гърба. Каруцата се понесе напред. Като се отдалечи на около двеста метра, селянинът се извърна: непознатият вървеше подире му в края на шосето.
— Тфу! — изплю се пак той и така удари крантата, че тя хукна в тръс.