Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (10)

Десета глава

Спокойно си течеше животът в мелницата на стария Прокоп Шапел, наричан Прокоп Мелник. Ведрото синьо небе се отразяваше в гладката повърхност на спокойните езера, от липите се разнасяше медено ухание, добрата вода-хранителка като лъскава панделка падаше върху голямото воденично колело, сякаш беше безкрайна огледална лента, която върху перките се пръсва на зелени прозрачни парченца, все по-дребни, все по-бели, докато се превърнат долу в кълбеста пяна, летлива и съскаща.

Долу водата бълбукаше, горе монотонно мъркаха доволните и сити от смляното зърно воденични камъни, а в коритата се сипеше пухкаво скъпоценно брашно. Хлебният поток чакаше само чували.

Преди жътва във воденицата нямаше много работа. Към три часа следобед ратаят Виталис отбиваше водата и колелото, освободено от тежестта й, се завъртваше по инерция веднъж-дваж, изскрибуцваха дъбовите оси, изтракваха зъбните колела, простъргваха воденичните камъни и настъпваше тишина. Само брашненият прах се спускаше безшумно отгоре и се стелеше по земята, по наредените чували, по кантарите, покриваше всичко със слой, който сутрин стигаше до половин пръст дебелина.

Някои безсъвестни мелничари и това брашно продаваха на хората, но старият Прокоп нареждаше да го смитат за говедата и другите животни, затова кравата и конят му, пък и свинете, патиците, гъските и кокошките на майка Агата бяха угоени, сякаш са господарски.

След три часа̀ във воденицата нямаше никаква работа и точно по това време знахарят Антони Кошиба обикновено се стягаше за града. Отупваше се от брашното, слагаше чиста риза, измиваше ръце и лице до големия пън край езерото, където най-удобно се слизаше до водата, и тръгваше към Радолишки.

Болните през лятото бяха малко, и то главно вечер, след залез-слънце, когато хората, както е известно, са по-свободни.

Напоследък всички домашни и особено жените бяха забелязали големи промени в поведението на знахаря. Беше започнал да се грижи повече за себе си, лъскаше обущата си с вакса до блясък, беше си купил две цветни ризи, подстригваше си брадата и косата, които преди достигаха чак до раменете му като на поп.

Зоня ни най-малко не се заблуждаваше за причините на това издокарване. Безпогрешният в такива случаи женски инстинкт отдавна беше й подсказал, че безразличният досега към женската красота Антони Кошиба трябва да си е харесал в града някаква жена. Първоначалните подозрения, насочени към Шкопкова, собственичката на магазина, след кратко разпитване се оказаха погрешни. Антони наистина се отбивал в нейния магазин, но там се срещал единствено с младичката госпожица, която работи при Шкопкова.

Зоня я беше виждала неведнъж и я обхващаше и смях, и гняв, като си помислеше за това ухажване.

— Ех, старче — викаше, наблюдавайки издокарването на знахаря. — Какво те е прихванало? Я се виж, за тебе ли е тя?… Опомни се! Разбра ли! За какво ти е? Мъкнеш ли се, мъкнеш там, ама какво ли ще домъкнеш? На тебе ти трябва яка, работна жена, а не такава белоръка.

— Такава като тебе му трябва, нали? — смееше се Олга.

— Защо пък не! Защо пък не! — слагаше войнствено ръце на кръста Зоня. — Няма да си кривя душата я. С какво съм по-лоша от оная?… Че не съм толкова млада, а?… Много важно! Помисли, бе, Антони, що ти е такава млада?… Отгоре на това и гражданка! С разните й прищевки. С шапки и шапчици. Грях ще си сложиш на душата!

— Млъкни най-после! — обаждаше се и знахарят, загубил търпение.

И се отдалечаваше с мърморене:

— Що за глупости й се въртят в главата!…

Всъщност смяташе, че приказките на Зоня са преливане от пусто в празно. И през ум не му минаваше да се жени. Към жените беше с предубеждение, без да се замисля за причините, страхуваше се от тях, пък и малко ги презираше. Но с Мариша от Радолишки беше съвсем друго. Мариша се различаваше от всички. До такава степен се различаваше, че му се струваше нелепо да бъде сравнявана с жените въобще. Самото хрумване на Зоня за женитба с Мариша беше толкова глупаво, че не си струваше да се мисли за него. И ако все пак мислеше, то беше, защото искаше да разбере откъде е могло да се появи нещо такова в празната й глава.

Отбивал се бил в магазина?… Отбиваше се, какво от това? Носел от време на време по някое подаръче на Мариша?… Защо не, да не би да няма право?… Обичал да си бъбри с нея?… Разбира се, че предпочита с нея вместо с някой друг, но защо трябва веднага да се говорят разни глупости… Горкото момиче, почти дете, а е сам-самичко. Лошо ли е да си по-сърдечен към такова същество?… И то искрено сърдечен, без никакви облаги, без сметки. Между другото чувствуваше, че и тя се привърза към него и че също го бе обикнала искрено. Ако не беше така, нямаше винаги с такава радост да го посреща, нямаше да го задържа в магазина колкото може повече, нямаше да му доверява тъгата и грижите си.

А напоследък те не бяха малко. Още в понеделник Мариша сякаш бе посърнала, а когато знахарят дойде в четвъртък, веднага забеляза, че е плакала.

— Какво има, момичето ми — попита, — пак ли мира не ти дават лоши хора?

Тя поклати глава.

— Не, чичо Антони! Не е това! Само че заради онзи скандал се случи нещо много лошо.

— Кому? — разтревожи се.

— На Войдило, сарача.

— Какво лошо?

— Младият Чински, изглежда, е научил, че екссеминаристът ме е обидил, и се е стигнало до сбиване. Във всеки случай сарачът вчера изпратил каруцата с готовата работа в Людвиково, а нова не му възложили. Преди старият Мостерджей не бил в града. Ходил във Вилно и едва вчера се върнал. Когато каруцата пристигнала празна, попитал:

— А къде е поръчката?

Каруцарят отвърнал:

— Господарката от Людвиково нареди да предам, че вече няма да има поръчки за нас.

— Защо няма да има? Фабриката ли затварят?

— Не затварят фабриката — рекъл каруцарят. — Ами защото вашият син обидил младия господар, затова не искат да ви дават работа.

Знахарят се изкашля.

— Това не е справедливо. Как бащата ще отговаря заради сина си? Синът е развейпрах, но бащата си е порядъчен човек и няма никаква вина.

— Разбира се — съгласи се Мариша. — И аз това му казах.

— На кого?

— На Мостерджей. Едва когато чул тези неща от каруцаря, започнал да разпитва и научил какво е станало. Тогава първо отишъл при господин Собек, подал му ръка и го поздравил, затова че постъпил добре със сина му, а после дойде при мене.

— И какво искаше?

— Отначало ме изгледа сурово и каза: — Дойдох да се извиня заради моя Зенон. Глупав и лош е той. Падаше му се на този хаймана някаква поука, но му е малко това, дето е получил от господин Собек. Разбирам, казва, че не е имал право да ви обиди вас, тоест мене. Не е негова работа какво правите вие. Госпожа Шкопкова се грижи за вас, тя да му мисли, а не този готованец. И ако бяхте дошла да се оплачете на мене, щях да го науча аз него. Но вие, казва, сте се оплакала на младия господар от Людвиково и сега мене, стария човек, ме сполетя беда, без да съм виновен, защото си оттеглиха поръчките, а те носят повече от половината ми печалба.

Знахарят се учуди:

— Но нали ти не си се оплаквала на младия господар?

— Разбира се. Казах го и на господин Войдило, но той, изглежда, не ми повярва.

— Е, дотук не виждам нищо лошо.

— Лошото е другаде. Днес сутринта старият Войдило изгонил сина си от къщи!

— Изгонил ли го?… Как така го е изгонил? — учуди се знахарят.

— Той си е такъв, суров човек. Целият град само за това говори. И всички твърдят, че било заради мене… А аз какво съм виновна? Какво лошо съм направила?…

Гласът на Мариша затрепери, а в очите и се появиха сълзи.

— Мислех да изтичам при господин Войдило и да го помоля да прости на Зенон, но се страхувах… Впрочем той нямаше да обърне никакво внимание на молбите ми. Свещеникът се застъпил за Зенон, казал, че момчето е разхайтено, но ако го изхвърлят от къщи, ще тръгне по още по-лош път… Нищо не помогнало. Старият отвърнал, че дори Зенон да изгниел по затворите, пак нямало да се трогне, защото, казал, не стига, че е мързелив, безделник и нехранимайко, ами на това отгоре отнема хляба на баща си и братята си.

Знахарят поклати глава.

— Неприятно нещо, но ти нямаш вина, моето момиче.

— Какво от това, че нямам! — закърши тя ръце. — Сега всички ме сочат с пръст, сякаш съм някаква престъпничка… Гледат ме накриво… Дори госпожа Шкопкова настройват против мене. С ушите си чух как един дърводелец й казваше: само бели на хората навличате и бога обиждате, като държите тая пришълка.

Мариша закри лице с ръцете си и заплака.

— Зная — хълцаше, — зная как ще свърши всичко това… Те ще ме прогонят… ще ме оставят без работа… А пък аз исках, исках всичко да е колкото може по-добре… Ако господин Лешек беше дошъл, на колене щях да го моля да прости вината на Зенон… Но той… той не идва. Никакъв не се обажда. Само това ми липсваше… толкова съм нещастна… О, боже господи!…

Антони Кошиба седеше, отпуснал безпомощно големите си ръце. Лицето му бе пребледняло от вълнение. Беше готов душата си даде, за да отнеме страданията и тревогите на това добро момиче. Обхващаше го ту гняв и желание да действува незабавно, ту си даваше сметка за собственото си безсилие.

Нямаше дори думи, с които би могъл да я утеши. Тогава стана, прегърна я и започна да я гали с грубата, отрудена ръка по косата, повтаряйки:

— Успокой се, гълъбче, успокой се!

Тя се сгуши до него, разтърсвана от плач. Толкова тъжно му стана и за нея и себе си, и за самотата и безпомощността им, че и неговите сълзи потекоха по лицето, по прошарената брада, по пръстите, които с искреното желание да я утеши плъзгаше по светлата глава на момичето.

— Успокой се, гълъбчето ми, успокой се, успокой… — повтаряше той едва чуто.

— Чичо Антони, единствено тебе… само тебе си имам на света… аз… пришълката.

— И двамата сме чужди сред тия хора, и двамата сме пришълци, гълъбче! И не се тревожи, не проливай сълзи. Няма да им дам да ти сторят нещо лошо. Стар съм, но ще намеря сили… Докато мене не ме сполетят глад и беднотия, дотогава и ти, гълъбче, всичко ще имаш. Успокой се, успокой се, моето момиче, успокой се, скъпо дете… Когато ти дойде до гуша, ще дойдеш при мене, във воденицата. Може да не е хубаво, не е богато, но ще си сита и на топло, няма сама да си. Гора колкото искаш, просторни ливади, ще събираме билки, ще ми помагаш, гълъбче, да лекуваме хората… Зли езици няма да те стигнат, лоши думи няма да те наскърбят… Хубаво ще ни бъде заедно на нас, пришълците… Успокой се, гълъбче, успокой…

— Колко си добър, чичо Антони, колко си добър — идваше полека-лека Мариша на себе си. — Роден баща не може да бъде по-добър… С какво го заслужих?…

— С какво ли? — замисли се знахарят. — Кой знае? А с какво аз съм заслужил да се сгушиш ей така до мене, гълъбче мое, та чак старото ми сърце, дето по навик, а не от желание биеше, да се сгрее като от слънце… Един бог знае, а аз, макар да не зная, съм му признателен и няма да престана да му благодаря до сетния си дъх…

Пред магазина спря някаква бричка и след малко влезе един мъж. Купуваше цветна хартия за гирлянди, сигурно за наближаващия празник на реколтата. Дълго избира, пазареше се и негодуваше от високите цени.

Когато най-сетне излезе с пакетите, знахарят рече:

— А ще позволиш ли, гълъбче, да ти кажа искрено какво си мисля?

— Моля те, разбира се — усмихна се тя не без опасение, че след един такъв увод няма да чуе нещо приятно.

И не се излъга: знахарят започна да говори за Лешек.

— Заради него са ти всичките ядове и горчилки. Какво хубаво си видяла от него, гълъбче?… Не казвам, че е лош или злосторник, очите му са добри, но е още млад, неулегнал, още гони вятъра. Наблюдавал съм го, неведнъж и не десет пъти съм го виждал да идва и да се застоява тука… Пък хората говорят. А както е млад и лекомислен, не е чудно, че го подозират в лоши намерения. Самият аз, бог ми е свидетел, не вярвам! Главата си залагам, че всичко, дето го приказват, са врели-некипели. Но видиш ли, гълъбче, защо да те одумват?… Не можеш да им запушиш устата, нито да им затвориш очите. Гледат и одумват. А на тебе, момичето ми, за какво ти е неговото ухажване? Само беля си навличаш. Млада си, неопитна, лесно ще повярваш на всяко обещание.

— Той никога нищо не ми е обещавал — прекъсна го Мариша изчервена и сконфузена.

— Не ти е обещавал ли?… Тогава какво иска?… Не забравяй, че той е голям господар, богат, светски човек. Какво си ти за него?… Една играчка. А сърцето се привързва. Ей ти сега, няма го и ти е тежко.

— Друга е причината…

— Може да е друга, а може да е тази — кротко поклати глава. — А да се ожени за тебе, няма да се ожени. Тогава защо ти е?

Мариша сведе поглед.

— За това изобщо не съм помислила. Просто разговорите с него са приятни. Много е пътувал, много е видял. Хубаво разказва…

— Да си разказва на други. Защо е избрал тъкмо тебе?

— Защото… казва, че… ме харесвал.

— Оставаше да не те харесва. Да не е сляп.

— Не предполагах, че и ти, чичо Антони, ще виждаш нещо лошо в това.

Знахарят протегна ръце, сякаш да се скрие зад тях.

— Опазил ме бог! Не е лошо, но е никому ненужно. И на тебе, и на хората вреди, и тревоги ти създава, а от това никаква полза няма. Аз не ти говоря против него. Не. Но ако той беше толкова почтен, нямаше да излага тебе, гълъбчето ми, на одумване, нямаше да гледа да ти замае главата, нямаше да седи тука като пън.

— Но… но аз не мога да го изгоня — опитваше да се защити Мариша.

— И не трябва. Ако искаш да чуеш един добър съвет, съвет от сърце, тогава ще ме послушаш и няма да се впускаш в приказки с него. Така ще престане да идва. Не ме ли послушаш, нищо не мога да ти помогна.

Мариша се замисли. Много добре знаеше, че знахарят я съветва с най-добри чувства и има право. Познанството й с Лешек тъй или иначе, рано или късно щеше да свърши. Или ще му хрумне някакъв нов каприз, или ще се ожени. И толкоз. Да продължава така наистина няма смисъл. Колкото по-дълго трае, толкова по-трудно ще й бъде да се раздели с него, толкова по-болезнена ще бъде тъгата й. Ето, само от няколко дни го няма, а животът й вече се превърна в мъчение… Но, от друга страна, нима тя не предпочиташе да заплати с години отчаяние за няколко месеца щастие да го вижда, да потъва в погледа му, да слуша гласа му?…

Споменът за най-краткотрайното щастие остава в душата завинаги, до смърт. Трябва ли да се отказваме от такава скъпоценност? Нима е по-добре да я пренебрегнем от страх пред страданието и да живеем единствено с безплодната, безсмислена пустота?…

Знахарят е добър и умен, но дали в случая не греши?

— Ще си помисля над съвета ти, чичо Антони — изрече със сериозен тон. — Ще си помисля, макар че може да е излишно, защото той сигурно няма повече да дойде.

И наистина дните минаваха, а никой не беше виждал младия Чински нито в града, пито в околността.

В същото време Радолишки кипеше от клюки. Едни порицаваха, други хвалеха строгата постъпка на стария Мостерджей. Но всички мнения бяха единодушни по две точки: първата беше убеждението, че Зенон Войдило ще свърши зле, а втората — увереността, че Мариша е виновна за станалото.

Дори онези, които по-рано я поздравяваха приятелски, сега гледаха да я отминат, все едно че не я виждат. Други пък гласно и при всеки удобен случай изразяваха мнението си, без да пестят солените думи. Дори не бяха лоши или озлобени хора. В скромния живот на малкия град бяха чисто и просто свикнали с определени нрави и ако нещо се отклоняваше от нормите на навиците им, заслужаваше според тях да бъде заклеймено. Едно бедно работещо момиче, поддържащо връзки с богат господарски син, не може да разчита на женитба, тогава на какво се надява?…

Подобна логика на мислене допадаше особено на онези, които най-горещо хвалеха сарача, че е изгонил от родителския дом своето синче безделник и скандалджия. Щом е стигнал до тази възраст и още не е станал човек, вече нищо не ще му помогне. Да би мирно седяло, не би чудо видяло. Да върви, където му очите видят и да не срами почтеното си семейство.

Но Зенон явно не възнамеряваше да заминава. Първия ден наистина беше изчезнал някъде, но на следващия се завърна и с поведението си веднага потвърди най-лошите предположения и предсказания. Напи се до припадък в кръчмата на Юдек, пропи всичките пари, които баща му бе дал за път, а после до среднощ вдига скандали по улиците, крещеше, че щял да запали бащината си къща, да застреля всички Чински и да счупи главата на онази фльорца Мариша.

Накрая се нахвърли върху полицая, отпра единия му джоб, а когато със сила го замъкнаха в участъка, изпотроши прозорците и мебелите. Сложиха му белезници и го задържаха цяло денонощие в ареста, а на следващия ден направиха протокол, за да се заведе дело и естествено да го осъдят на поне два месеца.

Засега го пуснаха на свобода и Зенон изчезна от градчето, но се говореше, че се навъртал наоколо.

Тези събития развълнуваха не само градското обществено мнение. За тях научиха и в Людвиково. Госпожа Чинска веднага изпрати едно момче при сарача и го уведоми, че макар и да смята бащиното наказание, наложено на Зенон, за правилно, в желанието си да помогне Зенон да не затъне в блатото, решава да възобнови старите поръчки с надеждата, че господин Войдило ще прости на сина си.

Сарачът обаче беше твърд човек. Благодари за поръчките, но заяви, че решил ли е веднъж нещо, връщане назад няма и че повече не иска да види провинилия се син. Не се поддаде на уговарянията.

— Виждаш ли — казваше по-късно госпожа Чинска на съпруга си. — Виждаш ли как се отнася към децата си един баща, когато е принципен и с характер.

Господин Станислав се престори, че не е разбрал намека, измърмори нещо под носа си и се задълбочи в четенето. Затова пък госпожа Елеонора стигна до убеждението, че от цялата тази случка може да извлече полза за възпитанието на Лешек и написа до единствения си син обширно писмо с подробности за случилото се и множество поучителни бележки.

Това писмо сигурно щеше да окаже благотворно влияние върху Лешек, ако беше го получил. За съжаление обаче в същото време, когато шедьовърът на майчините възпитателни способности се намираше в пощенския вагон на влака за Варшава, получателят му се въртеше неспокойно в спалния вагон на влака за Людвиково.

Въртеше се и не можеше да заспи, защото бе обхванат от угризения, които не можеше да потисне с никакви доводи и самозалъгвания. У чичови си той, разбира се, умираше от скука, но скучаеше не по обективни причини. Компанията беше шумна, приятна и весела, развлеченията — разнообразни и непрекъснати, жените — хубави, кухнята — превъзходна, времето — чудесно. Причината за скуката се криеше в самия него. Чисто и просто тъгуваше.

Беше глупаво и несериозно, че той, един зрял, здравомислещ човек тъгуваше като хлапак по някаква пансионерка, по русокосото момиче от магазинчето в малкото градче, тъгуваше въпреки усиленото самовнушение, въпреки необоримите доводи, въпреки волята си и взетите решения. Беше заминал с твърдото намерение да се отърси от нелепите чувства и от хаоса на отвратителните дребни неприятности, които възникнаха от тях. Но още с тръгването го връхлетяха други мисли, изпълниха го, завладяха го и не му даваха мира нито денем, нито нощем.

Безразличието се изместваше от тъга, нежност, умиление, въображението му поднасяше фантастични сцени, в които виждаше Мариша разплакана в прегръдките на този самозван рицар Собек или пък оскърбявана и хулена от тълпа простаци, или пък заминаваща в неизвестна посока… с протрито палтенце, смешна провинциална шапка, с бедничкото си имущество в малко охлузено куфарче.

Картината беше толкова жива, че чак се изплаши. Скочи от леглото, облече се, стегна си багажа и нареди да събудят шофьора да го закара до Варшава. На чичови си остави писмо с обяснение, че внезапно се бил сетил за нещо изключително важно и неотложно.

Във Варшава имаше още два часа до тръгването на влака. Мотаеше се по „Маршалковска“ и спря пред витрината на едни бижутерски магазин. Неволно мярна един красив платинен пръстен с розетка от бледосини сапфири.

— Това е цветът на очите й — мина му през ум и разчувствуван, без да му мисли, влезе в магазина.

Пръстенът не беше много скъп, но глътна парите, които му бяха останали след купуването на билета за влака.

Сега, както не можеше да заспи, извади кутийката от джоба на палтото и заразглежда пръстена. Никога досега не беше правил на Мариша какъвто и да е подарък. Дори беше съмнително ще приеме ли нещо.

— Би приела — хрумна му, — ако пръстенът е годежен.

И изведнъж усети, че сърцето му заби по-силно.

Протегна ръката с пръстена и се загледа в блясъка на камъните.

— Това е годежният ми пръстен — изрече на глас.

Вдигна глава и огледа купето със страшен поглед, сякаш очакваше някой да го оспорва. Купето обаче беше празно, стените мълчаха, само завесите се полюшваха в такт с движението на влака.

Веднага потъна в блажено, напомнящо сън спокойствие. Сега вече знаеше, вече нямаше място за никакви съмнения. Да, ще се ожени за нея. Ще бъде до него, до него завинаги. Край на тъгата, край на тревогите, край на съмненията и страданията.

Да си го наричат лудост! Ще го нарекат така онези, които не знаят каква лудост, каква безнадеждна лудост е да се бориш срещу любовта!

И престъпление! Защото бива ли човек да изтръгва от себе си най-хубавото, най-благородното, най-красивото чувство? Кой знае, може би единственото чувство, което оправдава съществуването, което е цветът на душата?… Да го потъпче, да го унищожи, да се отрече от него?… В името на какво?… За да се хареса на хората ли?… Що за глупост! Заради другите да се отречеш от себе си, да се отречеш от най-същественото в себе си, от собствения си стремеж към щастие!

О, напълно си даваше сметка за трудностите и пречките, които ще срещне по пътя си. Нито за миг не се заблуждаваше, че родителите му ще се съгласят на този брак. Не се съмняваше, че ще направят всичко, за да му попречат да постигне целта си. Общественото мнение, всички познати и роднини ще се опълчат срещу Мариша. Ще трябва да е готов за ожесточена борба.

Но не се страхуваше от борбата. Напротив. Вдъхновяваше го мисълта, че ще се изправи сам срещу всички в защита на своето щастие, на своето и Маришиното щастие, че ще преодолее пречките, ще устои на нападките, ще победи, защото трябва да победи.

Вече мислено си представяше плана на действията им. Виждаше целия арсенал от оръжия и хитрости, които щяха да употребят срещу него. Това ще са заплахи за прекратяване на всякакви отношения, за лишаване от наследство, или наистина ще го лишат, както и злобни шеги и подли клевети, сцени и скандали, тръшкания и припадъци, молби и закани. И ще се започне със заключване на касата. Родителите му при техните връзки като нищо ще му попречат да намери някаква работа.

— И това трябва да имам предвид — разсъждаваше.

Няма нищо по-лесно от това да започне открита борба и… да бъде победен. Но в случая не ставаше дума за самата борба, а за победа. Да оцелее на бойното поле. Наистина би могъл без много шум да продаде личните си вещи и да избяга с Мариша някъде накрай света. Тя е свикнала с бедността, ще свикне и той. Млад е, все някъде ще намери работа. Но подобно бягство нямаше да го удовлетвори, щеше да помрачи извоюваното щастие. Затова и трябваше да се изключи като възможност.

Ставаше ли въпрос за нещо важно, проявяваше достатъчно практичен разум, че да не се поддава на донкихотщина, която често го спохождаше. Затова сега реши да действува внимателно, прозорливо, без да посвещава някого.

В момента между другото нямаше желание да си блъска главата с бъдещата стратегия. Беше така упоен от откритието на собствените си желания, толкова щастлив от взетото решение, че всичко друго изглеждаше дребно, жалко, без значение.

Появата на Лешек, лъчезарен и приветлив, предизвика сензация в Людвиково. Първо, никой не го очакваше и, второ, бе видимо променен. Нямаше и следа от някогашната раздразнителност, резки движения, безразличие към семейните и имуществените проблеми, скучаещ вид.

— Какво се е случило, Лешек? — питаше доволна госпожа Елеонора.

— Променил съм се, мамо. Просто съм друг човек.

— Любопитна съм дълго ли ще продължи тази благоприятна фаза.

— О, да — усмихна се загадъчно. — Имам чувството, че това е последната фаза на моето развитие. Доста мислих и премислях и стигнах до извода, че е крайно време да се стабилизирам, да започна някаква работа, да уредя живота си и така нататък.

Господин Чински чак откъсна поглед от вестника.

— Това означава ли, че най-сетне възнамеряваш да се заемеш с фабриката?

— Не грешиш, татко.

— В такъв случай ще трябва да изпратя благодарствена телеграма до чичо ти. Да не би там да си срещнал някого, който така те е преобразил? Доста народ е имало при него, нали?

— О, да, твърде много. Цяла тълпа — кимна и добави замислено: — И сред тълпата срещнах… себе си.

— Ооо… И с какви впечатления остана от срещата?

— Отначало доста неприятни. Чух много критични забележки, нелишени от основание. Накрая обаче се убедих, че имам работа с човек, който знае какво иска. Това много зарадва и двама ни.

Госпожа Елеонора се наведе и го целуна по челото.

— Поздравяваме и двама ви, а в случая и себе си.

— Благодаря, мамо. Заслужавам много повече поздравления, отколкото предполагаш — отговори сериозно.

Разговорът се проведе след вечеря и изпълни господин и госпожа Чински с най-розови надежди. Затова на другия ден сутринта, когато попитаха прислужника спи ли още младия господар, се вцепениха от отговора.

— Младият господар нареди да му се докара мотоциклетът и замина в посока на Радолишки.