Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (13)

Тринадесета глава

Във воденицата лягаха да спят рано. Дори жените, които въпреки дневната умора обичаха да си побъбрят и все не можеха да се наприказват, та често седяха пред къщи до среднощ, сега също се канеха да лягат, защото нощите захладняваха.

Старият Прокоп казваше пред иконите дългите си вечерни молитви и опираше чело в пода от усърдие, защото беше неделя. Ратаят Виталис отдавна хъркаше в одаята. Младият Васил седеше в пристройката при Антони Кошиба и свиреше тихичко, по майсторски на устната си хармоника, свиреше и наблюдаваше знахаря, който в една малка гаванка мълчаливо бъркаше с дървеното чукало лой, някакво лекарство и свинска жлъчка. Приготвяше прочутия си мехлем против измръзване.

Изведнъж в тишината излая кучето. Събудените гъски се разкрякаха.

— Някой иде — каза Васил.

— Виж кой е — промърмори знахарят.

Васил избърса с ръкав хармоничката, прибра я в джоба и без да бърза, излезе навън. Чу ясно тропота на каруца и смесени човешки гласове. Много гласове, трябва да бяха девет-десет души. Единият бягаше напред и тежко дишаше. Когато стигна до Васил и спря сред падащата от прозореца светлина, момчето се отдръпна.

— Що за дявол си ти?! — попита застрашително, за да си придаде смелост.

Дошлият, с лице и ръце в кръв и обезумели очи, запелтечи с дрезгав глас:

— Знахарят… Помощ… Живи са още…

— В името на отца и сина, кои?

— Бързо! Бързо! — простена дошлият. — Знахарят! Знахарят!

— Какво има? — обади се от пруста Антони Кошиба.

— Спасявай ги! Спасявай! И моята душа проклета! — хвърли се към него. — Живи са още!

Васил го погледна в очите и рече:

— Това е Зенон на сарача Войдило.

— Какво има? — разнесе се край тях гласът на Прокоп.

— Пребиха се с мотоциклета! — трепереше като трескав Зенон. — Но са живи!

Знахарят го хвана за раменете.

— Кой?! Човече, кой?!… — в гласа му прозвуча ужас.

Отговорът вече беше излишен. Каруцата пристигна. В нея лежаха две безжизнени тела. От стаята изскочи Виталис, дотърчаха и жените, донесоха лампи.

Окървавеното лице на младия Чински изглеждаше страшно, но очите му бяха отворени и сякаш виждаха. Докато с бледото си като хартия лице Мариша приличаше на мъртвец. От светлата коса над слепоочието се процеждаше кръв. Наведен над каруцата, знахарят проверяваше пулса.

Селяните разказваха един през друг.

— Тъкмо минавах край вицкунския път, когато този връхлетя и се развика „помощ“. Отивам и що да видя, господ да е с тях, лежат си на пътя…

— Вече и дъхът им беше спрял…

— Ей с тоя мотоциклет са се пребили. Някой е сложил пън на пътя, а те в пъна, та на̀…

— Чудим се и се маем що да правим, а тоя падна на колене и ръце ни зацелува. Спасявайте ги, вика, карайте ги на доктор в града, бъдете, вика, християни…

— Че как иначе, хора сме, я. Ама как да ги откараме в града? Душата им ще излезе от тръскането, дори да са живи още. Та, викаме си, само при знахаря…

— Макар тука най-нужен да е свещеникът.

Антони Кошиба се обърна към тях. Лицето му така се бе вкаменило, че приличаше повече на труп, отколкото на жив човек. Само очите му искряха.

— Сам няма да се справя — рече. — Някой да яхне коня и да върви за доктора.

— Виталис! — извика Прокоп. — Впрягай!

— Няма време да впряга — кресна знахарят.

— Дайте ми кон, аз ще ида — обади се Зенон.

— Извеждай коня, Виталис! — съгласи се Прокоп. — А ти обади в Людвиково, че синът им е тука.

В това време знахарят вече беше в стаята. С един замах смете всичко от масата, с втори разчисти пейката. Ръцете му трепереха, на челото му избиха едри капки пот.

Отново изтича навън. Сега даваше разпореждания. Внимателно пренесоха на ръце ранените в стаята, където Васил запали още две лампи. Олга разпалваше жарта в печката. Наталка сипваше вода в тенджерите. Зоня режеше с голямата ножица платно за бинтове.

Навън се разнесе бърз тропот на копита. Зенон полетя към града, яхнал неоседлан кон.

— И този ще си строши врата — измърмори след него Виталис. — Пък и коня ще пребие в тъмното.

— Как ще го пребие — отвърна Мелник, обезпокоен и ядосан от това лошо предсказание. — Пътят е прав, равен.

— Боже, божичко, такова нещастие! — повтаряше старата Агата.

— Що му е трябвало на свят ден злия дух да изкушава — мъдруваше единият селянин. — С машината да се разкарва.

— Ти пък — грях, какъв ти грях? — възрази друг, по-млад.

— Може и да не е грях, ама захлупеното мляко котките не го ядат.

— Казвайте, добри хора, как е станало, ама поред — попита Прокоп.

Всички се струпаха край каруцата. Излязоха и домашните от стаята, откъдето Антони, изглежда, ги беше отпратил. Започнаха от подробни по-подробни описания. От време на време някой от слушателите се откъсваше от групата и надничаше през прозореца. Знахарят като че бе забравил да дръпне пердето, както, правеше обикновено.

Но Антони не беше забравил. Просто знаеше, че не бива да губи нито секунда. Първо прегледа Мариша. Слабото дишане и едва доловимият пулс показваха, че бере душа. Трябваше час по-скоро да се установи къде е нараняването. Раната над слепоочието не можеше да бъде причина за тежкото й състояние. Тя беше повърхностна, навярно при падането се е ударила на остър камък, който бе разкъсал кожата и се бе хлъзнал по костта. Костта не беше засегната. Кожата по ръцете и колената й също беше ожулена на много места, но костите бяха здрави.

Пръстите на знахаря бързо, но системно изследваха неподвижното тяло на момичето, ребрата, ключиците, гръбначния стълб и се върнаха пак към главата. Едва докосна мястото, където главата се свързва с врата, и Мариша трепна веднъж, втори, трети път…

Сега вече знаеше: имаше счупване на черепната основа.

Ако мозъкът не бе засегнат, една незабавна операция все още можеше да я спаси. Можеше… надеждата беше нищожна… но все пак я имаше.

С опакото на ръката знахарят изтри потта от челото си. Погледът му се спря на примитивните инструменти, които употребяваше досега. Разбираше отлично, че с тях няма да може да направи толкова опасна и трудна операция.

— Единственото спасение е в доктора — мислеше трескаво. — Дано по-скоро да дойде.

Знахарят проми и превърза раните на Мариша, после се зае с Чински. Младежът беше дошъл в съзнание и стенеше високо. След като изми съсирената кръв от лицето му, установи, че челюстта е счупена. По-лошо беше сложното счупване на лявата ръка. Косо счупената кост беше пробила мускулите и кожата.

С няколко движения на ножа отряза ръкава и започна операцията. За щастие раненият загуби съзнание от болката. След двадесет минути операцията беше свършила. Поне опасност за живота на Чински нямаше.

В това време Зенон препускаше като луд към града. Едва не прегази някаква жена пред църквата и най-сетне скочи от коня пред дома на доктор Павлицки.

Лекарят още не беше заспал и веднага се ориентира какво трябва да направи. Изпрати сестра си до пощата да се свърже с Людвиково, а сам бързо извади от шкафа чантата с хирургическите инструменти, провери дали нещо не липсва, сложи още някои лекарства, спринцовка и бинтове.

Сестра му се върна и съобщи, че семейство Чински са тръгнали с автомобила и след пет-десет минути ще са в Радолишки.

— Ще отида с тяхната кола — реши лекарят.

— Ама тръгвайте бе, докторе, ей ви коня! — препираше Зенон.

— Луд ли си! — възмути се Павлицки. — Да се друсам на кон, и то без седло?!… Пък и с автомобила ще стигна по-бързо.

И имаше право. Неочаквано бързо пристигна големият автомобил от Людвиково. Ужасени, Чински искаха да разпитат Зенон какво и как се е случило, но лекарят заяви, че ще имат време за това по-късно.

След по-малко от пет минути бяха вече пред воденицата. Когато влязоха в стаята на пристройката, знахарят тъкмо бе бинтовал главата на ранения.

— Жив ли е, жив ли е синът ми?! — извика госпожа Чинска.

— Жив е, госпожо, и нищо страшно няма — отвърна знахарят.

— Какво знае този човек, докторе, спасявайте сина ми!

— Ей сега ще сваля парцалите и ще го прегледам — каза лекарят.

— Няма защо да го мъчите. Ще ви кажа, докторе, какво му е. Има счупване на челюстта на това място и на лявата ръка, ей тук. Наместил съм костите както трябва.

— Моля не ми пречете! — кресна докторът. — Струва ми се, по-добре от вас зная какво трябва да се направи!

— Няма какво повече да се прави — упорито твърдеше знахарят. — Но нея, това момиче трябва веднага да се спасява.

— Какво й е? — попита лекарят.

— Костта е влязла в мозъка.

— Господин докторе! — простена госпожа Чинска.

Пулсът беше задоволителен.

— Само ще му направя инжекция против тетанус и ще можете да го откарате в болница. Трябва час по-скоро да се направи рентгенова снимка. А сега ще прегледам момичето.

Наведе се над Мариша и се опита да напипа пулса. След малко обърна глава.

— Вече агонизира — заяви.

— Спасете я, господин докторе — обади се знахарят с пресипнал глас.

Лекарят вдигна рамене.

— Вече нищо не може да се направи. Но ще видя раната… Хм… Разбира се… Счупена е черепната основа.

Неподвижното тяло започна да трепери.

— Засегнати са мозъчните ципи — добави. — Затова са гърчовете… Да… На нея и чудо не може да й помогне. Имате ли огледало?

Знахарят му подаде парче счупено огледало. Докторът го приближи до полуотворената уста на ранената. То леко се замъгли.

— Уви — разпери ръце. — Единственото, което мога да направя, е една инжекция за засилване на сърцето. Състоянието е безнадеждно.

Отвори чантата, пълна с лъскави хирургически инструменти. Знахарят ги гледаше като омагьосан, не можеше да откъсне поглед от тях.

Лекарят напълни спринцовката с прозрачната, гъста течност от една ампулка и заби иглата подкожно в ръката на момичето.

— Усилията са напразни — промърмори, — всеки момент може да настъпи краят.

И отново се обърна към Чински с намерение да свали бинтовете.

Знахарят докосна лакътя му.

— Господин докторе! Спасете я!

— Невежи човече! — обърна се Павлицки ядосан. — Как да я спасявам?!

— Та това е ваш дълг — изрече мрачно Кошиба.

— Ти ли ще ме учиш какъв ми е дългът. Аз пък ще ти кажа, че ако раненият получи инфекция от твоите превръзки, ще отидеш в затвора. Ясно ли ти е? Нямаш право да се занимаваш с лечение.

Знахарят сякаш нищо не чуваше.

— Направете й операция — каза. — Може и да е сполучлива.

— Я ме остави на мира! Стига с тая операция!

И като се обърна към семейство Чински, сякаш искаше да му бъдат свидетели, викна:

— Труп да оперирам?! Счупена е основата на черепа. Парченца от костта сигурно са засегнали мозъка. И най-гениалният хирург няма да се справи. Пък и как ще се направи трепанация в такива хигиенни условия…

Направи широк жест с ръка към прашните връзки билки по тавана, опушените газени лампи и мръсотиите по пода.

— Ако имах вашите инструменти — упорито продължаваше знахарят, — щях да опитам…

— В такъв случай цяло щастие, че нямате. Щяхте по-бързо да попаднете в затвора — вече по-спокойно отговори лекарят, опипвайки челюстта на младия Чински. — Хм… наистина има счупване, струва ми се, че не е опасно… Все пак без рентгенова снимка нищо не е сигурно… Раните са повърхностни…

С вещина ги дезинфектира и превърза със свои бинтове. После прегледа ръката и като видя двата прореза, избухна:

— Как сте посмели да го направите!… Как сте посмели!… Сигурно с някакъв мръсен джобен нож!…

— Костта стърчеше — оправдаваше се Кошиба, — а ножа го попарих с вряла вода…

— Ще ви науча аз!… За това вече ще отговаряте!…

— Добре, ще отговарям — промълви примирено знахарят. — А какво трябваше да сторя?

— Да ме чакате!

— Нали изпратих да ви повикат. За щастие са ви заварили вкъщи, а какво щеше да стане, ако ви нямаше?… Трябваше да оставя момчето без помощ, така ли?…

— Благодарни сме ви за това — обади се господин Чински. — Човекът има право, докторе.

— Вероятно — съгласи се неохотно лекарят. — Наистина можеше да ме няма вкъщи. Дай, боже, само да мине без инфекция.

Господин Чински извади една банкнота от портфейла си и я подаде на знахаря.

— Заповядайте, за помощта.

Кошиба поклати глава.

— Не ми трябват пари.

— Вземете. Правилно постъпвате, че помагате даром на бедните, но от нас можете да вземете.

— Аз не помагам на бедни или на богати, а на хората. И ако не беше съвестта ми, изобщо нямаше да помогна на младия господин. По-справедливо щеше да е той да загине, а не това нещастно момиче. Заради него умира сега…

Госпожа Чинска се обърна към лекаря на френски език:

— Можем ли вече да го пренесем в автомобила?

— Да!… — отговори. — Ей сега ще извикам хора. Само да прибера нещата.

Набързо прибра разхвърляните превързочни материали, затвори чантата и излезе навън. През прозореца Антони Кошиба видя как лекарят слага чантата в колата. В този миг се роди решението:

— Трябва да я взема!

Възползувайки се от суматохата, която се създаде при пренасянето на младия Чински, знахарят излезе навън. Вратата на автомобила беше отворена, шофьорът седеше от другата страна. Достатъчно беше само да посегне и да се върне обратно вкъщи.

Никой не забеляза изчезването на чантата. След две минути колата потегли към Радолишки.

Знахарят не губеше време. Затвори се в стаята и с трескава бързина нареди върху масата до главата на Мариша взетите инструменти, приближи лампата, след което най-внимателно обърна безжизненото тяло в удобно положение. После се прекръсти и пристъпи към операцията.

Първо трябваше да обръсне косата на тила. Върху разкритата кожа се виждаше голямо синкаво петно. Отокът беше незначителен.

Още веднъж прилепи ухо до гръдния кош. Сърцето едва потрепваше. Протегна ръка и взе остро, тясно ножче с дълга дръжка. След първото сечение шурна тъмна кръв, която се просмукваше в платното. Второ, трето, четвърто… Сигурните, бързи движения на ръцете му разкриваха мускулните връзки. Показа се розово-бялата кост на черепа.

Да, доктор Павлицки не грешеше, костта беше хлътнала и напукана, а няколко мънички парчета се подаваха и притискаха мозъка.

Преди всичко трябваше да ги отстрани изключително внимателно, за да не се нарани мозъчната ципа. Това беше неописуемо трудно и мъчително. На всичко отгоре тялото на оперираната започна да се гърчи. Изведнъж спазмите престанаха.

— Нима това е краят? — помисли си знахарят.

Но не прекъсна операцията. Нямаше време да провери пулса. Не откъсваше поглед от раната, не виждаше, че оттатък прозорците, залепили носове на стъклото, хората упорито наблюдаваха отчаяните му усилия.

Пропяха първи петли, когато свърши и заши раната. Сега отново се прекръсти и прилепи ухо до гръдния кош: не се чуваше нищо.

— Инжекция! — мина му през ума.

Лесно намери в чантата кутийката с ампули и спринцовката.

— Същото е, което инжектира докторът — увери се.

След новата инжекция ударите на сърцето вече се долавяха.

Тогава Антони Кошиба тежко се отпусна на пейката, подпря глава на ръцете си и заплака.

Седя така неподвижно може би час, а може и по-дълго, крайно изтощен, почти в несвяст. После стана да провери дали сърцето на Мариша бие. Едва доловимият пулс не беше се усилил, но и не отслабваше.

Тътрейки крака, знахарят събра инструментите, изми ги, подреди ги в чантата и след кратко колебание я отнесе в плевнята, загреба наръч сено и я мушна дълбоко. Тук беше в безопасност. Няма да я намерят, няма да му я отнемат. А той, с това съкровище, ще може много по-лесно, по-добре и по-бързо да прави операции, дори такива трудни като днешната.

— Как го каза докторът? — замисли се. — Трепанация на черепа… Да, трепанация… Разбира се. Че аз я знам тази дума. Чудно как ми е излетяла от главата…

Върна се в стаята, провери пулса на Мариша, изгаси лампата и легна наблизо, за да не пропусне някое движение на ранената. Впрочем не вярваше да се случи подобно нещо.

Слънцето бе изгряло, когато се събуди. Някой силно чукаше на вратата. Излезе и видя участъковия полицай на Радолишки, старшия Жомек. До него стояха Мелник и Васил.

— Как е момичето, господин Кошиба? — попита старшият. — Живо ли е още?

— Живо е, господин старши, но един господ знае ще оживее ли.

— Трябва да я видя.

Влязоха в стаята. Полицаят погледна момичето, което беше в безсъзнание, и заяви:

— И дума не може да става да я разпитам. Но всички останали трябва да дадете показания. Хм… Доктор Павлицки обеща да се върне довечера и да напише смъртния акт. Мислеше, че още вчера е…

— Докторът е заминал, така ли? — попита знахарят.

— Нали замина с младия Чински, откара го до болницата в града. Казват, че щял да се оправи, но не можел да говори. Едната жертва в безсъзнание, другата не може да си движи устата… И като си помисли човек, ако престъпникът сам не беше си признал, спокойно можеше да избяга.

— Престъпникът ли? Какъв престъпник? Нали било злополука — учуди се Васил.

— Така ли мислите?… А някой от вас бил ли е на мястото, на онзи завой?

— Не.

— Аз пък още на разсъмване отидох. И как ви се струва, ни в клин, ни в ръкав цели дънери от старото сечище да изскочат насред пътя и да се наместят напреки? И камъните сами да се изсипят?… Такива чудеса още не са ставали. Това си е работа на престъпник.

— Кой ще го е сторил?

— Кой ли?… Ами че Зенон, оня вече регистриран тип, синът на сарача Войдило.

Присъствуващите се спогледаха недоверчиво.

— Трябва да е грешка, господин старши — обади се най-сетне старият Прокоп. — Нали Зенон пръв започнал да ги спасява, викал за помощ, докара ги във воденицата, че и за доктора отиде!

— Я виж ти — поклати глава полицаят. — Значи е истина, дето ми го каза. Разправяше той, ама не му вярвах. Викам си, иска да се оправдае, за да има на делото смекчаващи обстоятелства. Съвестта му май наистина е заговорила.

— И сам ли дойде да си признае?

— Сам. Дяволът бил го обладал, пиян бил… Е, хайде, започвам да пиша.

Прокоп покани полицая вкъщи, където започна разпитът на цялото домочадие в качеството на свидетели. И Антони Кошиба беше разпитан, но той не каза много. Към показанията на другите прибави само, че е дал първа помощ на пострадалите. После жените сложиха масата и докато ядоха, старшият използува случая да поиска съвет от знахаря какво да прави за болките от дясната страна, които усещал от няколко месеца насам. Получи билки, благодари, нареди, ако момичето умре, да му се съобщи в участъка, сбогува се и си отиде.

Но Мариша не умираше. Дните минаваха, а тя лежеше неподвижна и в безсъзнание. Единствената промяна, настъпила в здравословното й състояние, беше температурата, която с всеки изминал час сякаш се увеличаваше. Лицето й от тебеширено бяло ставаше все по-розово, дишането от едва доловимо стана бързо, рязко, отсечено.

Три пъти дневно знахарят наливаше в стиснатите и уста някаква тъмнокафява отвара, денем и нощем сменяше студените компреси — парцали, намокрени в ледена кладенчова вода, върху горещата глава и разтуптяното сърце.

Самият той още повече отслабна, косата му още повече побеля. Лицето му приличаше на мъртвешко, единствено очите му излъчваха отчаяние. Вече губеше всякаква надежда. Напразни бяха всичките старания, усилия, бдения. Виждаше как от ръцете му се изплъзва този млад живот, животът на единственото на света същество, за което беше готов без колебания да даде живота си.

На третия ден помоли Васил да отиде в града за лекаря.

— Може той да помогне с нещо — рече.

Васил замина, но се върна сам. Оказа се, че докторът останал във Вилно за по-дълго и нямало скоро да се върне, защото щял да води младия Чински чак в чужбина.

Вечерта Антони Кошиба изпрати да повикат от Печки тамошния овчар. Никак не вярваше в неговите „баяния“, но давещият се и за сламка се лови.

Овчарят дойде въпреки професионалната си омраза към съперника. В този случай виждаше своята голяма победа. Погледна умиращата, докосна ръката й, повдигна единия й клепач, после другия, дръпна долната й устна, внимателно я огледа отвътре, леко се усмихна и започна да мърмори нещо под нос с протегнати над главата й ръце.

Старческите му изкривени пръсти бавно се свиваха, сякаш вземаше нещо, после се преместваха чак до стъпалата и там отново се разтваряха с движение, сякаш изтърсват нещо невидимо. Повтори го седем пъти, мърморейки постоянно своите заклинания, в които по-ясно произнасяше само последните думи:

— … в широка река, в чужда страна, под горещо слънце, в тъмна тъмнина, под лунна светлина, за триста лета̀, вън през прозореца!

При последните думи скочи бързо към прозореца, отвори го и протегна ръце навън, заповядвайки:

— Бързо ми полейте вода от дървено ведро.

Някой от присъствуващите изпълни заповедта. Тогава овчарят загреба с един капак малко разпалени въглени от печката, посипа ги с шепа билки, които извади от конопената торба, преметната през рамото му, и започна да обикаля бавно всяко кътче от стаята. В ъглите спираше, раздухваше въглените, докато билките не вдигнеха облак дим, казваше молитвата „Отче наш…“ и се връщаше до леглото на болната, за да тръгне пак към следващия ъгъл.

Цялата тази церемония продължи около час. Най-сетне овчарят се приближи до Мариша, отново погледна под клепачите й и кимна:

— Ще оживее — рече уверено. — Побаях на смъртта. Но смъртта е силна. Тя не чува и най-силното баене. Вкопчи ли се някъде, с празни ръце не си отива. Затова изберете една кокошка и точно в полунощ я заколете тук, под прозореца. Болната мома ли е, или невяста?

— Мома е — отвърна Кошиба.

— Тогава кокошката трябва да е бяла. Имате ли бяла кокошка?

— Имаме — кимна Олга, сериозно развълнувана.

— Заколете я. А сетне я сварете и четири дни давайте на болната да яде. Да не дава господ да я храните с нещо друго, само от кокошката и от чорбицата от нея. А сега без благодарности, че пречат, пък аз ще си вървя. Останете с бога!

— Амин — отвърнаха присъствуващите.

Всички излязоха подир овчаря, остана само Зоня. Побутна умисления знахар и попита:

— Как мислиш, Антони, ще помогне ли нещо?

— Знам ли — вдигна рамене.

— Че то, мисля си аз, тия неща са вятър работа. Може ли болен да се вдигне от такова кадене и мърморене?… Покойният ми мъж, дето е ходил и по широкия свят, и на война, все им се присмиваше. Приказките и кадежите не са лек. Ти лекуваш иначе, защо ти трябваше да викаш овчаря! Сега наляво и надясно ще разправя, че там, дето ти вече нищо не си могъл да сториш, той е помогнал. А на Мариша, ако й е писано да оздравее, и така щеше да си оздравее. Ама сега за тебе ще е по-добре да умре, че…

От погледа на Антони тя изведнъж млъкна и се дръпна до стената.

— Ти кво, Антони, кво?! — забърбори бързо. — То аз нищо лошо… Само за твое добро… Бога ми. Никому не пожелавам смъртта… Пък ти веднага… Един бог знае какво си помислил. Хайде, не се сърди, пък кокошката в полунощ под прозореца сама ще заколя. Най-бялата ще избера, чисто бяла да е…

— Върви си, Зоня, върви, остави ме сам — прошепна знахарят.

— Ще си ида. Лека нощ. А ти, Антони, и ти полегни, почини си. Съвсем си се стопил. Пък за кокошката не бери грижа. Ще е, както нареди овчарят. Лека нощ.

Излезе и настъпи тишина. Само свистящото дишане на Мариша показваше, че в тази тишина и спокойствие нещо става, нещо бърза, бърза към своя неизбежен край.

Антони премести стола, подпря се с лакът на ръба на масата и се загледа в бледосините жилки върху спуснатите клепачи на момичето.

Беше направил всичко, каквото можеше, каквото му подсказваше разумът, а дори въпреки разума, въпреки убежденията си, воден от отчаянието и от скрития някъде дълбоко в душата му инстинкт да търси помощ и спасение в тайнствената и може би несъществуваща сила на магиите.

Времето минаваше, нощта отвъд прозореца се сгъстяваше. Антони Кошиба се беше замислил, мислеше за себе си, за своята съдба, за живота си, толкова безсмислен и безплоден досега, несвързан с нищо, нито с хората, нито със света. Да, несвързан. Защото само чувствата ни свързват. Не хлябът, не битието, не чуждата доброта и сърдечност, дори не увереността, че си полезен някому, а собствените ти чувства. Стигаше само да обикне някого с цялата си душа и съдбата вече му го отнемаше, изтръгваше, грабваше…

— Пак както някога — обади се нещо в него и той разтърка чело.

И изведнъж осъзна, че някога, много отдавна, сякаш в някакъв предишен живот, бе преживял подобна загуба. Да, беше сигурен в това. Съдбата бе му отнела някого, когото обичаше, без когото не можеше да съществува…

Пулсът му заудря в слепоочията, мислите в главата му се блъскаха като в бесен водовъртеж.

— Как беше?… Кога?… Къде?… Защото сигурно е било… Сигурно е било…

Стисна зъби и юмруци така, че ноктите се впиха до болка в дланите.

— Да си спомня… Да си спомня… Трябва да си спомня…

Обтегнатите нерви сякаш трептяха от напрежение. Мислите се разбиваха в неуловими пръски, в безформена бяла пяна, като водата върху воденичното колело, и неуловимият, мъгляв образ започна да получава някакви очертания…, Мек овал на лицето… Лека усмивка, светла коса и накрая — очите. Тъмни, дълбоки, загадъчни…

От сухото, свито гърло на Антони Кошиба се изтръгна непозната и все пак до болка позната дума, име никога нечувано, а толкова близко:

— Беата…

Повтори го с учудване, ужас и надежда. Чувствуваше, че в него става нещо безкрайно важно, че само секунда и ще се разкрие голяма тайна…

Затвори се в себе си, настръхна…

Изведнъж в тишината зад прозорците се разнесе остро ужасяващо кудкудякане. Второ, трето…

Антони Кошиба скочи от стола и в първия момент не осъзна какво е станало. Едва след време се опомни.

— Зоня е заклала кокошка… Бяла кокошка… Полунощ е…

Бързо отиде при Мариша. Как можа да я остави толкова дълго… Пипна ръката й, бузата, челото… Провери пулса, прислуша дишането й.

Нямаше съмнение: температурата бе спаднала, рязко спаднала. Бузите и дланите бяха хладни.

— Тя… изстива, това е краят — помисли си.

Без да губи време, разпали огъня в печката, сипа шепа билки в една малка тенджера. След няколко минути отварата за засилване на сърцето беше готова. Наля три лъжички в устата на болната, след час пулсът като че ли се поусили. Даде й още три лъжички.

След четвърт час Мариша отвори очи. Спусна клепачи и отново ги вдигна. Устните й безгласно помръднаха и тя сякаш се усмихна. Очите гледаха трезво.

Знахарят се наведе над нея и прошепна:

— Гълъбчето ми, щастие мое… Познаваш ли ме?… Познаваш ли?…

Устните на Мариша помръднаха и макар да не се долавяха думи, той знаеше, отгатна по движението им, че изрича думите, с които винаги се обръщаше към него:

— Чичо Антони…

Веднага след това въздъхна дълбоко, затвори очи и равно, ритмично дишане започна да повдига гърдите и.

Беше заспала.

Знахарят падна с лице към земята и, плачейки от щастие, заповтаря:

— Благодаря ти, господи… Благодаря ти…

Разсъмваше се. В къщата на воденичаря ставаха от сън. Виталис отиде да отприщи бента, Васил — в обора, Агата и Олга шетаха в кухнята, а Зоня седеше на прага и скубеше бялата кокошка.