Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за Марс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Mars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
proxim (2012 г.)

Издание:

Ким Стенли Робинсън. Синият Марс

Американска, първо издание

Превод: Сибин Майноловски

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: Megachrom, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Дима Василева

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

ИК „БАРД“ ООД — София, 1999 г.

История

  1. — Добавяне

Част единадесета
Експериментални процедури

Ниргал тръгна за Шефилд в последната минута. От гарата взе метрото до Муфата, без да вижда каквото и да било. Влезе в просторната вътрешност на Муфата и се насочи към терминала за заминаване. Тя беше там.

Когато го видя, беше едновременно зарадвана, че го вижда, и ядосана, че е закъснял. Вече трябваше да тръгва. Нагоре по кабела, след това в совалката и напред към един от наскоро издълбаните астероиди, който бе особено голям и луксозен; после напред с ускорение, еквивалентно на гравитацията на Марс, за няколко месеца, докато накрая не достигнеха няколко процента от скоростта на светлината. Този астероид представляваше огромен космически кораб, който щеше да се насочи към една звезда в близост до Алдебаран. Там една подобна на Марс планета обикаляше около подобна на Слънцето звезда в подобна на земната орбита. Нов свят, нов живот. Джаки бе тръгнала натам.

Ниргал все още не можеше да повярва. Откакто бе получил съобщението (по компютърната си гривна), не бе спал, чудейки се дали това имаше някакъв смисъл, дали бе част от неговия живот, дали трябваше да отиде да я изпрати, дали трябваше да се опита да я разубеди.

Сега, когато я видя, вече не можеше да се опитва да я разубеждава. Тя искаше да опита нещо ново, както бе казала и в съобщението си — гласов запис без визуален образ. Още си спомняше гласа, донасящ се по гривната му: „За мен тук вече няма нищо. Направих каквото можах. Искам да опитам нещо ново.“

Хората в астероида бяха в по-голямата си част от Дорса Бревиа. Ниргал се бе обадил на Шарлот, за да разбере защо въобще тръгват. Сложно е за обясняване, каза Шарлот. Има доста причини. Тази планета, към която сме се запътили, е сравнително близо и условията за тераформиране са страхотни. Ако човечеството отиде там, това ще бъде гигантска стъпка напред. Първа стъпка към звездите.

Знам, бе казал Ниргал. Няколко кораба вече бяха тръгнали към други подобни планети. Стъпката бе направена.

Само че тази планета засега е най-добрата. А в Дорса Бревиа хората вече се чудят дали именно заминаването на такова разстояние от Земята не е необходимото условие за едно ново начало. Най-трудното е да оставим Земята зад гърба си. Нещата отново са тръгнали на зле. Има неправомерни приземявания, които биха могли да бъдат началото на нашествие. А ако приемем Марс за ново демократично общество, а Земята — за представител на стария феодализъм, то сблъсъкът им би могъл да заприлича на опит на старото да прекърши новото, преди да е станало прекалено голямо. Пък и те все още имат числено превъзходство — двайсет милиарда срещу нашите два. Затова хората в Дорса Бревиа искат този път да се отдалечат повече. До Алдебаран има само двайсет години път, а те ще живеят сравнително дълго. Именно затова тръгват. Семейства, семейни двойки, бездетни двойки, бездетни самотници. Също както Първата стотица се е отправила към Марс по времето на Буун и Чалмърс.

Джаки седна на покрития с килим под на терминала. Ниргал се отпусна до нея. Терминалът беше претъпкан с хора, обаче бе сравнително тихо. Хората бяха замислени, разстроени, угрижени… Някои заминаваха, други пък само изпращаха. През широкия прозорец, който гледаше към вътрешността на Муфата, се виждаше как кабинките на елеватора левитират в мълчание към стените, а дългият 37 000 километра кабел безмълвно се поклаща на десетина метра над бетонния под.

Значи все пак тръгваш, обади се Ниргал.

Да. Искам да започна отначало.

Ниргал замълча.

Това ще е доста забавно приключение, продължи тя.

Вярно е. Не знаеше какво да каже.

Тя изписа с пръст на килима „Джаки Буун тръгна за Луната“.

Доста добра идея, ако се замислиш, каза тя. Човечеството, което се разпръсва из галактиката. Звезда след звезда и винаги напред. Това е съдбата ни. Това се предполага, че трябва да правим. Всъщност дори съм чувала хора, които се кълнат, че и Хироко е направила същото — че се е качила заедно с групата си на първия кораб, пътуващ към Звездата на Барнард. За да изградят един нов свят. Да разпръснат viriditas.

Също както и останалите легенди, възрази Ниргал. Така си и беше: въпреки това можеше да си представи как Хироко слага началото на ново Велико преселение. Стъпка извън люлката. Край на старата история.

Той впи поглед в профила и. Тя продължаваше да си рисува по килима. Днес я виждаше за последен път. Всеки един от двамата се чувстваше така, сякаш другият умираше. Това важеше и за останалите двойки, които се прегръщаха в мълчание из просторната зала на терминала. Тези хора щяха да напуснат всички, които познаваха.

Така някога се бе чувствала и Първата стотица. Затова и хората в нея изглеждаха толкова странно — понеже напускаха всички, които познаваха, и тръгваха с още 99 непознати. Някои от тях бяха прочути учени и без съмнение всички имаха родители. Но всички бяха бездетни. Никой от тях не бе имал семейство, с изключение на шест съпружески двойки, част от стотицата. Самотни бездетни хора, готови за новото начало. Такава бе и Джаки сега: самотна и бездетна.

Ниргал извърна поглед встрани, след това отново я загледа. Светлината открояваше фината й черна коса. Тя го погледна светкавично, след което отново сведе поглед. Написа на килима: „Ти си там, където отидеш“.

Какво мислиш, че стана с нас? попита го тя.

Не знам.

Двамата се загледаха мълчаливо в килима.

Не си тръгвай, искаше му се да й каже. Не тръгвай. Не напускай този свят завинаги. Не ме оставяй. Спомняш ли си как правехме любов под топлината на вулкана? Спомняш ли си Зигота?

Той не каза нищо. Знаеше, че си спомня.

Не знам.

Ниргал се пресегна и изтри с пръст от килима „Ти“, след което написа на негово място „Ние“.

Тя се засмя замислено. Какво представляваха думите след всички онези години?

По радиоуредбата съобщиха, че елеваторът е готов за отпътуване. Хората наставаха, говорейки си напрегнато. Ниргал стана, без да осъзнава какво прави, и впи поглед в Джаки. Този път тя го гледаше в очите. Прегърна я. Косата й се опря в ноздрите му. Той вдъхна дълбоко, задържа дъха си, след това я пусна. Джаки се отдалечи, без да каже нито дума. Преди да влезе в кабинката, се озърна за миг. След това изчезна.

По-късно Ниргал получи печатно съобщение по гривната си от дълбокия космос. „Ние сме там, където отидеш“. Не беше истина. Но поне го накара да се почувства по-добре. Ето какво можеха да направят думите. Добре, каза си той докато се скиташе из планетата. Сега летя към Алдебаран.

 

 

Хората казваха, че северната полярна шапка е пострадала много повече, отколкото останалите части от пейзажа. Сега, когато Сакс се разхождаше из едно възвишение на брега на реката Касма Бореалис, той разбираше какво са имали предвид. Полярната шапка се бе разтопила до около половината и масивните ледени стени на Касма Бореалис бяха почти изчезнали. Подобно топене Марс не бе виждал още от средния хесперийски период. Всичката тази вода стремително се изливаше всяко лято и всяка пролет през вкаменения пясък и льос, като ги прорязваше с огромна сила. Нанадолнищата се бяха превърнали в дълбоки каньони със стени от пясък, които се спускаха надолу към Северно море под формата на нестабилни речни корита. Заради резките колапси на склоновете тези корита се променяха светкавично, а свлачищата създаваха езера с кратък живот, около които бяха изграждани бентове, оставящи само плажни тераси и нови свлачища.

Сакс тръгна с мързелива, приплъзваща се походка. В една пукнатина бе изникнало малко пурпурно обичниче, което упорито се бореше за правото си на живот под прикритието на скалата.

Нещо в гледката го караше да се чувства толкова доволен: слоестият терен, обичничето, огряно от светлината, приятното изтощение… и нещо, което не подлежеше на определение, трябваше да признае това — нещо необяснимо, което не можеше да бъде описано с обичайните термини на чувствата и опита. Някакъв вид еуфория. Може би дори любов. Духът на самото място, любовта към планетата — ареофания, както би го нарекла Хироко и както би го почувствала самата тя. О, Хироко, наистина ли си чувствала всичко това през цялото време? Благословена да си! Изобщо не се учудваше вече, че аурата й бе толкова наситена и че толкова хора тръгваха по стъпките й. Да бъдеш близо до това върховно наслаждение, да се научиш да чувстваш подобно нещо… любов към планетата, любов към живота на планетата. Определено биологическият компонент се бе оказал критичен за наблюдателите. Дори и Ан щеше да бъде принудена да го признае, ако в момента бе тук заедно с него. Интересна хипотеза. Трябваше да я провери някога. Ето, Ан, погледни това пурпурно обичниче. Виж как направо хваща окото. Вниманието на човек се съсредоточаваше точно в него, в средата на този извито-прав пейзаж. Толкова спонтанно възникнала любов…

Той се препъна и с труд възстанови равновесие. Поредното прагче в пясъка, около три пъти по-голямо от обикновените. Добре, хайде напред и в колата. Е, за какво мислеше?

Не можа да си спомни. Мислеше си за нещо интересно, но колкото и да напрягаше мислите си, не можа да се сети какво точно. Издуваше се в задната част на съзнанието му като камъче в обувката, нещо на върха на езика му, което никога нямаше да изскочи. Повече от неудобно — беше направо влудяващо. Доколкото си спомняше, случвало му се бе и преди… все по-често в последно време. Не беше сигурен, но така изглеждаше. Бе загубил нишката на мисълта си и не можеше да я улови наново, макар че опитваше с всички сили.

Сакс стигна до ровъра си, без въобще да забелязва каквото и да било. Любов към мястото, да… само че човек трябваше да си спомня нещата, за да бъде в състояние да ги обича! Трябваше да си спомня собствените си мисли! Объркан до краен предел, той си приготви вечеря и я изяде, но дори не усети вкуса й.

Повече не можеше да продължава така.

 

 

Всъщност сега, като се замислеше, излизаше, че напоследък доста често си бе губил мисълта. Или поне така си спомняше. Странен проблем. Но определено беше сигурен, че забравяше неща, които в пустотата, която оставаше след тях, изглеждаха доста добри. Дори някога се бе опитал да диктува в компютърната си гривна, когато в съзнанието му започна един от тези взривове на мисълта, когато почувства, че няколко отделни нишки се сплитат заедно, за да образуват нещо съвършено ново.

Само че самото говорене прекъсна мисълта му. Явно не беше „говорящ мислител“ — всичко бе въпрос на отделни образи, понякога на езика на математиката, понякога във вид на някакво странно течение, което той не можеше да разпознае. И говоренето го прекъсваше. Може пък и мислите му да не бяха чак толкова впечатляващи, колкото изглеждаха, понеже записаното в гривната му се състоеше от няколко несигурни, разпокъсани, бавни изречения, които нямаха нищо общо с мислите, които той се бе надявал да запише. Те бяха точно обратното на записаното — бързи, свързани, изречени сякаш на шега… свободната игра на съзнанието. Точно този процес не можеше да бъде уловен. Сакс се замисли за това колко малка част от мисленето на човек можеше да бъде записано, припомнено или изразено пред останалите. Потокът на мисълта на даден човек никога не се споделяше с никого, дори човекът да бе най-надареният математик или да имаше талант за водене на записки.

Хм, добре; тези неприятности бяха само един от проблемите, с които щяха да се сблъскват и занапред заради ненормално удължения си живот. Неудобно, дори дразнещо. Несъмнено въпросът следваше да бъде щателно проучен, въпреки че спомените бяха тъмна Индия за мозъчната наука. Внезапната пустота, която възникваше след някоя по-ярка мисъл, и емоционалната възбуда направо го влудяваха. Само че след половин час всичко изглеждаше незначително, също като забравен сън. Имаше по-важни неща, за които трябваше да се тревожи.

Като например за смъртта на приятелите си. Йели Зюдов, член на Първата стотица, когото никога не бе познавал прекалено добре. Въпреки всичко той слезе до Одеса и след траурната церемония — доста неприятен ритуал, по време на който непрекъснато го отвличаха мисли за Влад, за Спенсър, за Филис и за Ан — те се върнаха в сградата на „Праксис“ и седнаха в апартамента на Мая и Мишел. Тази квартира не беше същата, в която двамата бяха живели преди втората революция, но Мишел се бе постарал да я направи почти същата отвътре, поне доколкото Сакс си спомняше — в мислите му се въртеше нещо за терапията на Мая, която имаше все повече проблеми с паметта… не можеше да се сети кой бе последният. Никога не бе успял да свикне с мелодраматичните аспекти на Мая и никога не бе обръщал внимание на приказките на Мишел за това как най-накрая двамата се събрали заедно. Винаги беше различно и винаги бе едно и също.

Сега обаче той пое от ръцете на Мая чаша чай и се загледа в нея, докато тя се връщаше в кухнята покрай масата, върху която бяха разпилени албумите на Мишел. Най-отгоре лежеше една снимка на Франк, която Мая къташе като безценно съкровище от доста отдавна. Някога я бе залепила върху кухненското шкафче на мивката — Сакс си спомняше това съвсем отчетливо. За нея тази снимка беше нещо като хералдически елемент през всичките тези години — всички се борят, а младият Франк им се хили от стената.

Мая рязко спря и се вгледа отблизо в снимката. Несъмнено си припомняше миналото. Както и онези, които си бяха отишли много преди Йели.

Само че най-неочаквано тя изрече:

— Какво интересно лице.

Сакс почувства леден хлад в най-долната част на стомаха си. Физиологическите прояви на стреса бяха толкова разнообразни. Да загубиш нишката на мисълта си — това да, това беше от областта на метафизиката. Но да загубиш спомените за собственото си минало — за общото им минало — бе невероятно. Човек едва ли би понесъл подобно нещо. Поне той едва ли щеше да го понесе.

Мая видя изумлението им, но не можа да разбере от какво са толкова шокирани. В очите на Надя блестяха сълзи — нещо доста необичайно за нея. Мишел изглеждаше потресен. Мая почувства, че нещо не е наред и изхвръкна от апартамента. Никой не я спря.

Останалите се струпаха на едно място. Надя отиде до Мишел.

— Подобни неща се случват все по-често — промърмори Мишел замаяно. — Все по-често и по-често. И аз самият чувствам нещо такова. Но Мая… — Той поклати глава, дълбоко обезкуражен. Дори Мишел не можеше да се справи с това — Мишел, който разработваше алхимичния оптимизъм на всичките им предишни „прераждания“ и ги правеше част от великата история, от мита за Марс, който самият той отделяше от всекидневната тиня и помия. Но това бе краят на легендата Мишел. Не… Да живееш, след като паметта ти е умряла, бе просто фарс, ужасен и безсмислен. Нещо трябваше да се направи.

 

 

Сакс продължаваше да мисли за това, седнал в ъгъла, загледан в гривната си. Четеше подборка от най-важното от поредицата статии относно паметта. Изведнъж от кухнята се чу глухо тупване, последвано от писъка на Надя. Сакс се затича натам и откри Надя и Арт надвесени над Мишел, който лежеше на пода с бяло като платно лице. Сакс повика портиера и буквално след броени секунди пристигна спешният медицински екип, високи млади марсианци, които избутаха Арт встрани и оплетоха Мишел със сложната паяжина на машината за реанимация, оставяйки възрастните безпомощно да наблюдават борбата на стария си приятел.

Сакс седна сред медицинския екип и сложи ръка върху врата и рамото на Мишел. Дишането на приятеля му бе спряло, пулсът му също. Лицето му продължаваше да е мъртвешки бяло. Машината се опитваше да го съживи с всички сили — прилагаше му серия електрически шокове с най-различна сила, като същевременно го прикачи към апарата „сърце — бял дроб“. Младите медици работеха в пълно мълчание, само разменяха от време на време някое изречение, когато беше необходимо. Сякаш въобще не забелязваха вцепенените възрастни, седнали около стената. Правеха всичко възможно; но Мишел продължаваше да изглежда мистериозно мъртъв.

Естествено проблемите на Мая го бяха разтревожили доста. Само че едва ли това бе главната причина. Винаги бе знаел за мозъчните й неприятности, повече от всеки друг, така че още един симптом не би трябвало да го притесни чак толкова. Съвпадение. И то лошо съвпадение. Доста по-късно вечерта, когато докторите се бяха предали и бяха изнесли Мишел от апартамента, Мая се върна. Разказаха й какво се бе случило.

Тя естествено беше потресена. Шокът и терзанията й бяха последната капка за един от младите медици, който се опита да я успокои. „Няма смисъл“ — искаше му се на Сакс да каже, — „вече опитвах.“ Накрая младежът се отказа, излезе навън и се отпусна на първия стол.

Сакс също излезе и седна до него. Момчето плачеше.

— Не мога повече — каза то след малко. — Безнадеждно е. Идваме, правим всичко възможно, но разлика няма. Нищо не може да спре бързия срив.

— Какъв е този срив? — попита Сакс.

— Там е проблемът, че никой не знае.

— Поне няма ли някакви хипотези? Какво казват аутопсиите?

— Сърдечна аритмия — подхвърли един от останалите медици, докато минаваше покрай тях, носейки някакви инструменти.

— Това е само симптом — изръмжа младежът и подсмъркна. — А защо се получава аритмията? И защо нищо не може да помогне?

Никой не му отговори.

Още една загадка, която чакаше разрешаването си. През вратата Сакс видя Мая, легнала разплакана на кушетката. До нея като статуя се бе изправила Надя. Сакс изведнъж осъзна, че дори и някой да успее да намери отговор, Мишел ще продължи да бъде мъртъв.

Арт говореше нещо с докторите. Сакс потърси в компютърната си гривна статиите за „бързия срив“. 8 361 статии под този индекс. Литературни описания и таблици, подготвени от изкуствените интелекти, но не и нещо, което да дефинира парадигмата на въпроса. Всичко бе на стадий хипотеза и наблюдение. В много отношения приличаше на разработките относно паметта, които Сакс бе прочел. Смъртта и съзнанието… От колко отдавна хората се занимаваха с тези проблеми, а те продължаваха да не се влияят от нищо! Самият Мишел бе коментирал някога това, употребявайки такива термини, които обясняваха дори необяснимите неща. Мишел, човекът, който бе възстановил паметта на Сакс след афазията и който го бе научил да разбира части от съзнанието си, за чието съществуване дори самият той не бе предполагал. Мишел си бе отишъл. Нямаше как да го възкресят. Бяха изнесли последната версия от тялото му от апартамента. Той бе горе-долу колкото Сакс — около 220-годишен. Доста напреднала възраст, ако се разглеждаше от предишната им гледна точка.

„Това е по-добре от смъртта на съзнанието“, би казал Мишел. Но Сакс не беше толкова сигурен. Неговите проблеми със спомените сега изглеждаха направо незначителни, както и тези на Мая. В края на краищата тя си спомняше достатъчно, за да се чувства съсипана. Както и той. Не бе забравил напълно важните неща. Мая се сети нещо странно — Сакс беше с нея при смъртта на тримата й компаньони. Джон, Франк, сега и Мишел. Всеки път за нея бе по-лошо. За него — също.

Тленните останки на Мишел бяха поставени в контейнер, привързан за балон, които пуснаха да лети над морето Хелас. Оставиха малка част от праха му, за да го върнат в Прованс.

 

 

Литературата за геронтологичната терапия и остаряването бе толкова много и толкова специализирана, че дори Сакс с труд организира обичайния си първи щурм. Очевидно трябваше да започне с най-скорошните разработки за бързия срив, само че за да разбере всичко, трябваше да се върне към по-ранните изследвания, постепенно да проумее самата природа на геронтологичната терапия.

Толкова огромна и обширна тема беше това… Понякога Сакс свършваше с четенето за деня и слизаше до крайбрежието, където сядаха заедно с Мая на крайбрежния булевард, хапваха в някое от кафенетата или просто седяха и размишляваха. Често той впиваше поглед в цялата тази материя, във всичко, което ги поддържаше живи, чувстваше дъха си — нещо, което никога преди не бе забелязвал — и внезапно усещаше, че се задушава, губеше апетит и изведнъж преставаше да вярва, че подобна сложна система би могла да съществува за повече от миг, преди да се загуби в първичния хаос и елементарните модели на астрофизиката. Като къщичка, състояща се от хиляди най-различни истории, поклащаща се под полъха на вятъра… Цяло щастие беше, че Мая не изискваше от него чак толкова активно компаньонство, понеже много пъти той оставаше безмълвен цели минути, потънал в наблюдение на собствената си очевидна невъзможност.

И въпреки всичко продължаваше да упорства. Именно по този начин трябваше да процедира ученият, когато се сблъскаше с поредната загадка. Имаше и други, които му помагаха в търсенето — някои го изпреварваха, други работеха заедно с него, започвайки от най-малкото — вирусологията. Там изследванията на такива миниатюрни форми като вирусоидите разкриваха дори още по-малки образувания, които с труд можеха да бъдат наречени „живот“, но всяко едно от тях можеше да бъде свързано с по-големия проблем. Постепенно се задълбочаваха все повече и навлизаха в по-сложната материя, като например ритмите на мозъчните вълни и връзката им със сърцето и останалите органи или пък постоянно намаляващото отделяне на мелатонин от хипофизната жлеза. А мелатонинът явно оказваше доста голямо влияние върху различните процеси на стареенето. Сакс разглеждаше всеки един проблем съсредоточено и се опитваше да ги изследва в някаква по-обширна перспектива. Трябваше да следва интуицията си, за да открива по-важните неща и да ги изучава.

Сред цялата тази работа срещите с Мая бяха истинско удоволствие. Всяка вечер (ако забележеше, че е вечер), той спираше да чете и се спускаше по стъпаловидните улици на града до крайбрежния булевард. Често намираше Мая, седнала на една от четирите пейки, да наблюдава пристанището и морето. Тогава Сакс се връщаше до някое от заведенията за бърза закуска, купуваше нещо за хапване и сядаше до нея. Тя кимваше и двамата се залавяха за ядене, без да обелват нито дума. След като приключеха, просто седяха и наблюдаваха океана. „Как мина денят ти?“ „Чудесно. А твоят?“ Той се опитваше да не говори много за изследванията си, а и тя не приказваше много за своята хидрология или за театралните постановки, които щеше да посети, след като паднеше здрач. Нямаха какво чак толкова да си кажат. Но независимо от това беше приятно. Една вечер, когато залезът блестеше с обичайното си лавандуловосиньо великолепие, Мая се обади:

— Чудя се какъв ли е този цвят?

— Лавандуловосиньо? — предположи Сакс.

— Да, прилича, но лавандуловото обикновено е по-пастелно, нали?

Сакс извика на екрана на гривната си цветовата таблица, която и преди му бе помагала да определи цвета на небето. Мая изсумтя нещо недоволно, но той задържа ръката си пред нея. Започнаха да сравняват различните цветни квадратчета с небето пред тях.

— Май ще ни трябва по-голям екран — обади се Мая.

Не след дълго откриха точния цвят: светловиолетово. Или нещо между светловиолетово и сивовиолетово.

След този случай това се превърна в тяхно хоби. Наистина беше забележително колко различни бяха цветовете на одеските залези, променяха багрите на всичко около тях — небе, океан, градски стени… Безкрайни вариации. Много повече, отколкото бяха самите имена на цветовете. Езикът просто не бе подготвен за Марс.

Една вечер Сакс прочете нещо толкова удивително, че го изрече на глас:

— „Червеното и зеленото образуват още една двойка цветове, които не могат да бъдат възприети едновременно като компоненти на един и същи цвят.“

— Не е вярно — възрази веднага Мая. — Това е, защото те използват цветово колело, а в него червеното и зеленото са в две противоположни страни.

— Какво искаш да кажеш? Че има и други цветове, освен тези ли?

— Разбира се. Цветовете на художниците, тези в театрите… В края на краищата можеш да насочиш към човек червен прожектор, след това зелен и да получиш цвят, който не е нито зелен, нито червен.

— Е, добре, какъв е тогава? Има ли си име?

— Не знам. Погледни в цветовото колело на художниците.

Двамата се задълбочиха в гривните си. Тя първа го откри:

— Ето. Обгорена умбра, индианско червено, ализарин… ето това са всичките червено-зелени смески.

— Интересно! Червено-зелени смески! Не намираш ли, че е многозначително?

Мая му хвърли странен поглед.

— Сакс, в момента говорим за цветове, а не за политика.

— Знам, знам. И въпреки това…

— Не. Не бъди глупак.

— И все пак не мислиш ли, че се нуждаем от една червено-зелена смеска?

— В практически смисъл ли? Сакс, вече има червено-зелена смеска. Ето там е цялата беда. „Свободен Марс“ качи червените на борда, само и само за да спрат емиграцията и затова имат такъв успех. Те се събират заедно и затварят Марс за Земята. Много скоро можем да очакваме нова война. Казвам ти, направо я виждам как наближава. Въртим се по спирала надолу и се приближаваме към война.

— Хммм… — промърмори Сакс замислено. От доста време не бе обръщал голямо внимание на междузвездната политика, но знаеше, че Мая, която имаше набито око за тези неща, все повече започва да се тревожи… с обичайната си хаплива добавка от леко удовлетворение при приближаването на криза. Така че може би нещата не бяха чак толкова лоши, колкото си ги представяше тя. Може би скоро щеше да му се наложи отново да се позанимае с това. А междувременно…

Една зимна вечер. Докато седяха на най-западната пейка точно в миговете преди залеза и всичко наоколо беше тихо и спокойно — морето Хелас неподвижно като някаква огромна равна повърхност вода, а небето безоблачно, ясно и прозрачно, — Мая надигна глава и сграбчи Сакс за ръката:

— О, Боже мой, виж!

Двамата отместиха настрани картонените си чинии и застанаха неподвижно напълно инстинктивно, като двама древни ветерани, които чуват националния химн, отбелязващ приближаването на парад. Сакс преглътна хамбургера си на един път, възкликна: „А!“ и замръзна. Всичко наоколо беше синьо, небето беше синьо, онова прекрасно и толкова земно синьо, наводняващо всичко за около час, заливащо ретините им и нервните пътечки към мозъците им, които несъмнено бяха зажаднели точно за този цвят, характерен за напуснатия завинаги техен роден дом.

Край
Читателите на „Синият Марс“ са прочели и: