Изпълненото с натрошен лед море сега покриваше по-голямата част от севера. Баститас Бореалис се бе намирал на около километър или два под нулевата точка, а на някои места — даже и на три. Сега, когато нивото на водата се бе стабилизирало при линията „минус едно“, по-голямата част от него бе наводнена. Ако на Земята съществуваше океан с подобни размери, той би трябвало да се нарича Арктически океан и да покрива Русия, Канада, Гренландия и Скандинавия, след което да нахлуе на две места далеч на юг — тесни морета, които да се различават чак до екватора. На Земята това щеше да е тесният Североатлантически океан, а в средата на Тихия океан щеше да има голям квадратен остров.

Океанус Бореалис бе осеян с няколко големи и покрити с лед острова и един дълъг и нисък полуостров, който бе причината огромната маса вода да не обикаля изцяло планетата. Той свързваше северната част на Сиртис с края на полярния остров. Северният полюс вече бе покрит от леда на залива Олимпия и се намираше на няколко километра от брега на острова.

Това бе то. На Марс никога нямаше да има еквивалент на земните южен Тихи океан, южен Атлантически океан, Индийски океан или Антарктически океан. На юг имаше само пустиня, ако не се брои морето Хелас — кръгло пространство, запълнено с вода, с размерите приблизително на Карибско море. Така че докато на Земята океанът покриваше около 75 процента от площта на планетата, на Марс процентът бе 25.

През 2130 година по-голямата част от Океанус Бореалис бе покрита с лед. Въпреки това обаче по повърхността му имаше огромни езера, пълни с вода, а през лятото целият океан се покриваше с парчета разтопен лед и пукнатини. Тъй като повечето от водата бе изпомпана или по някакъв начин изкарана на повърхността от пермафроста, тя притежаваше онази чистота, присъща на подземната вода, което на практика означаваше, че бе едва ли не дестилирана. Тоест, Бореалис бе пресноводен океан. Независимо от това обаче се очакваше водата съвсем скоро да придобие соленост, понеже реките, вливащи се в него, течаха през доста солен реголит и занасяха товара си в морето, след което се изпаряваха, кондензираха и повтаряха процеса на пренасяне на соли от реголита в океанската вода, докато не се стигнеше до някакъв баланс — процес, наблюдаван с интерес от много океанографи, понеже степента на соленост на земните океани, останала постоянни за много милиони години, не бе добре проучена.

Бреговите линии бяха диви. Полярният остров, по принцип без име, в различни случаи бе наричан полярен полуостров, полярен остров или Моржът заради формата си. В действителност бреговата му линия на много места бе покрита с леда на старата полярна шапка и бе отрупана навсякъде със сняг. Тази набръчкана бяла повърхност се простираше на много километри навътре в океана, докато подводните течения не я превърнеха в „брегова линия“, осеяна с канали, върхове и хаотично разпръснати големи слоести хълмове, както и с все по-големи и по-големи ивици открита вода. От бъркотията на този леден бряг се бяха издигнали няколко обширни вулканични или метеоритни острова, както и няколко кратера, стърчащи от белотата подобно на огромни черни хълмове.

Южните брегове на Бореалис бяха по-открити и разнообразни. Там, където ледът покриваше подножието на големия насип, се бяха образували цели архипелази, които заедно с главната брегова линия украсяваха множеството рифове, носове, кратери, заливи, ровове, фиорди и дълги отсечки равни плажове. Водата в двата големи южни залива бе до голяма степен разтопена под леда, а през лятото — и на повърхността. Заливът Крайси може би имаше най-зрелищна брегова линия — осем големи канала, спускащи се към него, частично запълнени с лед, които след разтапянето му се превръщаха в стръмни фиорди. На южния край на залива четири от тях се преплитаха и образуваха няколко големи скалисти острова. Това вероятно бе най-привлекателният морски пейзаж.

Над цялата тази вода ежедневно прелитаха ята птици. В небето разцъфваха облаци, поемани веднага от палавия вятър, и нашарваха червеното и бялото със сенките си. Сред разтопените морета плаваха айсберги, които не след дълго се разбиваха в брега. От Големия насип със страшна сила се спускаха бури, които хвърляха огън и жупел срещу скалите. В момента на Марс имаше приблизително около 40 000 километра брегова линия. И по време на светкавичния цикъл топене/замръзване, причиняван от смяната на денонощията и сезоните, под постоянните пориви на вятъра, всяка част от нея оживяваше.

Когато конгресът свърши, Надя реши незабавно да се махне от Павонис Монс. Беше й писнало от кавгите и споровете в склада, от политиката, от насилието и от заплахата за прилагане на насилие, от революцията, саботажите, конституцията, от елеватора, Земята и заплахата от избухване на война. Земята и смъртта — ето това представляваше Павонис Монс, Пауновата планина, с всичките си пауни, които се перчеха и се поклащаха насам-натам, крещейки пронизително „Аз, аз, аз“. Това бе последното място, където Надя искаше да се намира в момента.

Копнееше да се махне от планината и да подиша малко свеж въздух, да поработи върху реални неща, да строи — с деветте си пръста, с гърба си и със съзнанието си, да строи каквото и да било, всичко, не просто сгради, въпреки че без съмнение щеше да бъде чудесно, но също и неща като въздуха и пръстта, части от нов за нея проект, който просто се тераформираше сам. Още от времето на първата й разходка на открито по кратера Дю Мартерей, без нищо върху себе си, с изключение на малка маска, задържаща CO₂, най-накрая бе проумяла натрапчивата идея на Сакс. Бе готова да се присъедини към него и към останалите в този проект и особено сега, когато премахването на орбиталните огледала щеше да причини настъпването на ледников период. Възможността да изгражда въздух, почва, да разпръсва по планетата растения, животни и всякакви подобни неща изглеждаше прекрасна. А и естествено се задаваха още много подобни проекти. Когато новото Северно море се разтопеше напълно и бреговата му линия се стабилизираше, навсякъде щеше да се наложи строителство на пристанищни градове, всеки от тях с вълноломи, пристани, канали, докове и кейове, зад които щяха да се издигат жилищни сгради. На по-високите надморски височини щяха да изградят нови, покрити с куполи градове и каньони. Говореше се дори за покриването на някои от големите калдери, за пускането на лифт между трите главни вулкана, за прехвърляне на мостове през тесните пукнатини на Елизиум. За населването на полярния остров имаше нови концепции за биостроителство — планове за изграждане на къщи и постройки направо от подобрени с биоинженерство дървета, както Хироко бе използвала бамбука, само че в по-голям мащаб. Да, един строител, готов да научи всички тези нови техники, имаше пред себе си хиляди години, пълни с прекрасни проекти. Сякаш мечтите й се бяха сбъднали.

След известно време при нея дойде малка групичка и й съобщи, че проучват възможностите за първия изпълнителен съвет на глобалното правителство.

Надя се взря в тях. Предложението им й се стори като голям, бавно движещ се капан, затова се опита да направи каквото зависи от нея, за да ги отпъди, преди капанът да се е захлопнал.

— Има толкова много възможности. Хората, подходящи за тези длъжности, са десет пъти повече от местата в съвета.

— Да — съгласиха се те със замислен вид. Но се чудели дали тя е готова за подобно нещо.

— Не — отряза Надя.

Арт се хилеше, понеже виждаше, че е ядосана до краен предел.

— Смятам да продължа със строителството — продължи тя твърдо.

— Едното не изключва другото — възрази Арт. — Съветът е работа за част от деня.

— Да бе!

— Честно!

Истина бе, че концепцията за гражданското управление бе изцяло записана в новата конституция — от глобалната законодателна власт до съдилищата в градовете. Вероятно работата наистина нямаше да е много. От друга страна обаче Надя бе сигурна, че съветът нямаше да попада в тази категория.

— Не трябва ли членовете на изпълнителния съвет да бъдат избирани сред представителите на законодателната власт? — попита тя.

Избирани от законодателната власт, обясниха й щастливо. Обичайната практика щеше да е да се избират приятели, но това не бе задължително.

— Ами тогава значи в конституцията има грешка! — отсече Надя. — Добре стана, че сте я забелязали толкова скоро. Ограничете хората до избраните законодатели и въпреки всичко ще има много подходящи кандидати.

Само че те продължаваха да настояват. Не спираха да идват при нея в най-различни комбинации. С всеки път Надя все повече се приближаваше до стесняващата се цепнатина между зъбите на капана. Най-накрая започнаха да я молят едва ли не на колене. Пристигна цяла делегация. Това било съдбоносно време за новото управление, нуждаели се от изпълнителен съвет, на който всички да се доверяват, за да помръднат нещата от мъртвата точка и така нататък, и така нататък. Сенатът бе избран. Думата бе свикана. Сега двете камари трябваше да изберат седмината членове на изпълнителния съвет. Сред кандидатите личаха имената на Михаил, Зейк, Питър, Марина, Ецу, Нанас, Ариадна, Марион, Иришка, Антар, Рашид, Джаки, Шарлот, четиримата посланици на Земята — Сакс, Ниргал, Мая и Мишел, както и няколко други, които Надя за пръв път бе срещнала в склада по време на събиранията. — „Много са подходящите кандидати“ — напомни им Надя. Революцията бе удивително „многоглава“, също като хидра.

Но хората не посрещаха еднозначно списъка, повтаряха й отново и отново. Бяха свикнали тя да играе ролята на балансиращ център — както по време на конгреса, така и по време на самата революция, а още по-рано и на конференцията в Дорса Бревиа, както и по време на годините, прекарани в подземния свят, и така нататък, та чак до началото. Хората искаха тя да влезе в съвета като успокояващ фактор, трезвомислещ човек, неутрално гледище и т.н.

— Я се разкарайте! — кресна Надя, внезапно вбесена, въпреки че хората не можаха да разберат защо. Те посрещнаха гнева й със загриженост, дори с тревога. — Ще си помисля — каза тя, докато ги изритваше. Останаха единствено Арт и Шарлот, гледайки сериозно и невинно, сякаш въобще не си бяха помисляли да повдигнат този въпрос.

— Май хората искат да си в изпълнителния съвет — подметна Арт.

— Няма ли да млъкнеш!

— Така е, честно. Искат човек, на когото могат да се доверят.

— Имаш предвид, че искат човек, от когото да не се боят. Искат една стара „бабушка“, която да не се опитва да прави каквото и да било, за да могат истинските им противници да останат извън съвета и по-лесно да си прокарват собствените интереси.

Арт се намръщи. Явно не бе помислил за тази възможност, понеже бе твърде наивен.

— Знаеш, че конституцията е нещо като ксерокопие — обади се Шарлот замислено. — Но създаването на истинско и работещо правителство е истинският акт на конституцията.

— Марш! — кратко нареди Надя.

Само че в края на краищата се съгласи. Бяха безпощадни, бяха невероятно много и нямаше да се предадат лесно. А и не й се искаше да изглежда като човек, който кръшка от сериозната работа. Затова позволи на капана да се затвори с щракване около крака й.

Двете камари се събраха и бе насрочен избор. Надя бе една от избраните, заедно със Зейк, Ариадна, Марион, Питър, Михаил и Джаки. На същия ден Иришка бе избрана за председател на Върховния екологичен съд — огромно постижение лично за нея и за червените като цяло. Това бе част от „Големия жест“, който Арт предложи в края на конгреса, за да могат да разчитат на поддръжката на червените. Около половината съдии в този съд бяха червени от най-различни оттенъци, което според Надя бе леко пресилен „жест“.

Веднага след избора при нея пристигна нова делегация. Казаха й, че по време на избора тя бе получила най-голямо количество гласове и затова искаха да я изберат за президент на съвета.

— А, не — категорично отказа тя.

Те кимнаха тържествено. Обясниха й, че президентът е само един от членовете на съвета — равен сред равни. Просто нещо като почетен пост. Церемония. Тази част от управлението е оформена по швейцарския модел, а повечето швейцарци дори не знаят кой е техният президент. И така нататък в същия дух. Въпреки че задължително се нуждаят от съгласието й (очите на Джаки леко припламнаха при тези думи). Тя трябва да приеме поста.

— Марш оттук! — кресна Надя.

След като си тръгнаха, тя се свлече в стола си. Чувстваше се вцепенена.

— Ти си единствената, която има доверието на всички марсианци — обади се внимателно Арт и сви рамене, сякаш за да покаже, че не е замесен в това — нещо, което Надя знаеше, че е лъжа. — А и какво можеш да направиш? — продължи той и избели очи в детински театрален жест. — Само три годинки, докато нещата се поуталожат, след което винаги можеш да кажеш, че си изпълнила задачата си, и да се оттеглиш. А от друга страна, като погледнеш — първият президент на Марс! Как можеш да устоиш на подобно изкушение?

— Лесно.

Арт изчака. Надя му хвърли яростен поглед. След дълго мълчание той каза:

— Но така или иначе ще го направиш, нали?

— Ще ми помогнеш ли?

— О, естествено. — Той сложи ръката си върху нейната, която бе свита в юмрук. — Всичко, каквото пожелаеш. Имам предвид, че ще бъда на твое разположение.

— Това ли е официалното становище на „Праксис“?

— Ами… да, всъщност, сигурен съм, че ще е нещо от този род. Съветникът на марсианския президент — от редовете на „Праксис“? Можеш да се хванеш на бас.

Надя въздъхна тежко и се опита да не чувства стомаха си толкова свит. Можеше да поеме поста и след това да прехвърли повечето задачи на Арт. Нямаше да е нито първият, нито последният президент, който щеше да постъпи по този начин.

— Съветникът на марсианския президент — от редовете на „Праксис“ — повтаряше Арт. Изглеждаше поласкан.

— Я стига с тези глупости!

— Няма проблеми.

Той я остави сама, за да свикне с мисълта. Не след дълго се върна с димяща купа, пълна с кава, и две малки чашки. Наля и в двете от огнената течност. Тя пое своята и отпи от горчивото питие.

— Изцяло съм твой, Надя — обади се Арт. — Знаеш го много добре.

— Ммм-хм.

Изгледа го, докато той сърбаше от своята чаша с кава. Знаеше, че говори не само за политическата страна на въпроса. Арт направо я обожаваше. През цялото време бяха работили заедно, пътували един до друг и споделяли едно и също легло. Тя също го харесваше. Мечкоподобен човек, грациозен и пълен с добро настроение, който обожаваше кавата, ако се съдеше по сърбането му и смръщеното му лице. Бе изнесъл целия конгрес на плещите си благодарение на това добро настроение, което се предаваше и на останалите като епидемия — чувството, че е толкова забавно да създадеш една конституция… пълен абсурд! Само че бе свършило работа. А по време на конгреса се бяха превърнали в нещо като двойка. Да, трябваше да го признае.

Само че Надя беше на 159 години. Поредният абсурд, но това си беше чистата истина. Не бе сигурна на колко е той, вероятно на около 70–80, въпреки че изглеждаше на петдесет. Нещо обичайно, когато човек отрано се подложеше на геронтологична терапия.

— Аз съм достатъчно възрастна, за да ти бъда баба — каза тя.

Арт смутено сви рамене. Знаеше какво има предвид.

— Аз пък съм достатъчно възрастен, за да бъда прадядо на това момиче — възрази той, сочейки към една млада марсианка, която в момента преминаваше покрай вратата на офиса им. — А тя пък е достатъчно възрастна, за да има деца. По някое време това просто престава да има смисъл.

— Не и за мен обаче.

— Да де. Само че това е половината от мненията, които имат значение в случая.

Надя запази мълчание.

— Виж — продължи Арт, — ние ще си поживеем доста годинки. По някое време числата престават да имат смисъл. Искам да кажа, че не съм бил с теб през първите години, само че двамата сме заедно от доста време и сме преживели много неща.

— Знам.

Надя сведе поглед към масата и се замисли за някои от въпросните неща. Очите й се спряха на чуканчето от отдавна загубения й пръст. Сега обаче онзи живот вече го нямаше. Сега тя бе президент на Марс.

— По дяволите!

Арт сръбна от кавата си и я погледна със симпатия. Той я харесваше, тя него — също. Вече бяха някакъв вид двойка.

— По-добре ми помогни с всичките тези лайна около съвета! — сопна му се Надя, сърдита, че технофантазиите й се стопиха.

— Можеш да бъдеш сигурна в това.

— А после ще видим.

— Ще видим — повтори той и се усмихна.

Така че тя отново се оказа вързана за Павонис Монс. Там се събираше новото правителство, премествайки се от складовете в Шефилд и заемайки сградите от полиран камък, изоставени от метанационалите. Естествено веднага възникна спор дали метанационалите ще бъдат овъзмездени за тях или всичко ще премине като някаква „национализация“ от страна на бунтовниците и новия ред.

— Добре де, овъзмездете ги — кресна Надя, пламтяща от гняв, на Шарлот. Само че президентството на Марс явно не включваше в себе си възможността хората да подскачат при всяка твоя дума.

Така или иначе обаче правителството полека-лека се придвижваше, а Шефилд се превръщаше ако не в столица, то поне във временен център на планетарното управление. Бъроуз бе наводнен, а Сабиши — опожарен. Нямаше друго място, което да е по-подходящо за целта, а и честно казано, Надя не мислеше, че някой друг от градовете под куполи ще се натисне с кандидатурата си. Чуваха се гласове за построяването на нова столица, само че това щеше да отнеме доста време, а междувременно трябваше все пак да се събират някъде. Така че се установиха до линията за Шефилд, под нейния купол, под мрачното небе, сред което като пукнатина в реалността се открояваше изпънатата и черна линия на кабела.

Надя се нанесе в един апартамент в най-западния от всички куполи, до парка на ръба на калдера. Стаята бе на четвъртия етаж, откъдето се откриваше приятна гледка към величествения калдер. Апартаментът на Арт бе на партера в същата сграда, а прозорците му гледаха назад. Явно от гледката на калдера му се завиваше свят. Офисът на „Праксис“ бе в съседната постройка — куб от полиран яспис с размерите на жилищен блок. Тук-там по фасадата му проблясваха сините стъкла на прозорците.

Дотук добре. Вече бе вътре в нещата. Трябваше да си поеме дълбоко въздух и да се заеме с онова, което се изискваше от нея. Нещо като лош сън, в който конституционният конгрес бе разтеглен допълнително с още три години… три марсиански години.

Тя започна работа с намерението от време на време да се маха от планината и да се присъединява към някой друг строителен проект. Естествено щеше да изпълнява и задълженията си в съвета, само че работата (например) върху увеличаването на изпусканите в атмосферата оранжерийни газове й се струваше привлекателна. По този начин щеше да комбинира техническите проблеми с политиката на конформизъм в един нов екологичен регулаторен режим. Това щеше да й позволи да се върне сред природата, където бяха разположени повечето от фабриките, изпускащи газовете в атмосферата. Оттам можеше да изпълнява задачите си в съвета по видеовръзката с компютъра на гривната си.

Само че работата я задържа в Шефилд. Събитията валяха едно след друго — общо взето, нищо интересно или важно, сравнено със самия конгрес, само че се налагаше да организира подробностите, за да продължава работата. Ставаше точно така, както бе предсказала Шарлот — след процеса на дизайн следваха безкрайно много дреболии, свързани със строителството. Подробност след подробност.

По-късно обаче, когато Надя успя някак си да отдели малко лично време, се оказа, че за марсианския президент е крайно трудно да се присъедини към какъвто и да било проект. Всичко вече бе част от купола или от някаква кооперация. Много често строителните проекти бяха дело на търговски предприятия, занимаващи се с транзакции, които бяха частично обществено „непечелившо“ дело, частично комерсиално. Така че ако президентът на Марс се присъединеше към някой от проектите, това щеше да се изтълкува като официален патронаж и нямаше да е справедливо. Конфликт на интереси.

— Ега ти лайната! — кресна тя на Арт с обвинителен тон.

Той сви рамене, опитвайки се да се престори, че не е знаел за това преди.

Тоест, нямаше измъкване. Бе пленник на властта си. Трябваше да проучи ситуацията, като че ли бе инженерен проблем. Да се опита да упражни властта си в някоя трудна област, например за построяване на нови фабрики за производство на оранжерийни газове. Не можеше да се присъедини към никоя кооперация, следователно трябваше да измисли нещо друго. Измъкване на високо равнище, като например координиране на кооперациите.

Струваше й се полезно да предизвика построяването на нови фабрики за оранжерийни газове. „Годината без лято“ се бе проточила доста, включвайки няколко особено свирепи бури, спуснали се от северната страна на Големия насип. Повечето от метеоролозите бяха съгласни, че тези „кросекваториални бури на Хадли“ са причинени от премахването на орбиталните огледала и последвалото спадане на осветеността на планетата. Пълният ледников период вече изглеждаше неизбежен, а изпомпването на повече оранжерийни газове явно бе най-добрият начин за противодействие. Така че Надя помоли Шарлот да свика конференция, която да приеме препоръки за посрещането на ледниковия период. Шарлот се свърза с хора от Да Винчи, Сабиши и от десетки други места. Не след дълго датата на конференцията вече бе насрочена. Името й, измислено без съмнение от някой от „клонингите на Сакс“, бе „Отслабване на ефектите на намалената осветеност. Научна конференция, М-53“.

Въпреки всичко обаче Надя така и не присъства на някое от заседанията на тази конференция. Вместо това бе въвлечена в решаване на проблемите в Шефилд, повечето от които касаеха установяването на новата икономическа система — достатъчно важна тема, за да присъства на обсъжданията. Двете камари на парламента в момента гласуваха законите на еко-икономиката, обличайки с плът голите скелети, описани от конституцията. Те изискваха от новосъздадените кооперации да помагат на придобилите наскоро независимост местни компании, субсидирани от метанационалите, да се преобразуват в подобни организации на кооперативна основа. Този процес, наречен „хоризонтиране“, се радваше на доста широка обществена подкрепа, особено от страна на младите марсианци, затова в общи линии протичаше сравнително гладко. Сега всеки марсиански бизнес трябваше да е собственост на занимаващите се с него хора. Никоя кооперация не можеше да надхвърля хиляда души; по-големите трябваше да бъдат изградени като асоциирани кооперации с обща дейност.

Икономическата комисия освен това имаше за цел да утвърди марсианската парична единица — както за вътрешна употреба, така и за търговия и размяна със земните валути. Комисията искаше валута, устойчива на земните спекулации, но при пълното отсъствие на марсиански борсов пазар цялата тежест на земните инвестиции (като единствените предлагани) щеше да се стовари върху марсианската парична единица. Това заплашваше да предизвика инфлация на марсианския секуин към земните валути, което в миналото можеше направо да доведе до пълен фалит, като се имаше предвид преимуществото на земните пазари спрямо марсианските. Но тъй като постоянно разцепващите се метанационали продължаваха да се борят против кооперативизацията на Земята, финансите бяха в пълен хаос и им липсваше старата интензивност „на пожар“. Така че секуинът се позадържа в едно стабилно, но не чак толкова солидно положение. На Марс това бе просто парична единица. „Праксис“ им оказа незаменима помощ в този процес, понеже се бяха превърнали в нещо като федерална банка за новата икономика, осигурявайки им безлихвени заеми и обменяйки тяхната валута за земни на доста разумен курс.

Поради тези причини изпълнителният съвет се събираше всеки ден на продължителни дискусии относно законодателството и другите програми на правителството. Това отнемаше толкова много време, че Надя забрави за конференцията в Сабиши, която самата тя бе организирала. Все пак прекарваше час-два от малкото си свободно време във видеовръзка с приятелите си в Сабиши. Както изглеждаше, нещата вървяха добре. На тяхно разположение бяха голяма част от марсианските еколози, всички от които бяха на мнение, че увеличеното производство на оранжерийни газове ще отслаби ефекта от отсъствието на орбиталните огледала. Естествено CO₂, бе най-лесният за емитиране от всички газове, но дори и без да го използват (все още се опитваха да ограничат процента му в атмосферата, за да получат годен за дишане въздух), се стигна до извода, че е необходимо създаването й изпускането в атмосферата на по-сложни и мощни газови коктейли. Отначало не мислеха, че това ще причини някакви проблеми — в конституцията се споменаваше за ограничение от 350 милибара до шесткилометровата граница, но не се казваше нищо за състава на въздуха. Изчислиха, че ако халогеновъглеродите и останалите газове от „Коктейла Ръсел“ достигнат съотношение 1:100 вместо 0,0027:100, температурата на въздуха ще се повиши с няколко Келвина. Това щеше да е достатъчно, за да се предотврати ледниковия период или поне настъпването му щеше да се отложи. Така че според съставения от тях план трябваше да се започне усилено производство и освобождаване в атмосферата на тонове въглероден тетрафлуорид, хексафлиоретан, серен хексафлуорид, метан, водороден оксид и микроскопични части от някои минерали, които да намалят темпото, с което ултравиолетовата радиация унищожава халогеновъглеродите.

Друга често споменавана стратегия бе да се завърши разтапянето на Северно море. Докато цялата вода в него не станеше течна, албедото на леда щеше да изхвърля страшно много енергия в космоса, а и жизненият воден цикъл някак си бе ограничен. Ако можеха да разтопят всичката вода в океана (или поне да я накарат да се топи през лятото, като се имаше предвид колко далеч на север се намираше той), с перспективата за ледников период щеше да е свършено и тераформирането практически щеше да приключи — щяха да имат силни течения, вълни, изпарявяне, облаци, кондензация, топене, вълнения, реки, делти… пълният хидрологичен цикъл. Това бе основната им цел. Само че проблемите се оказваха доста заплетени…

Цялото участие на Надя в конференцията, свикана по нейна собствена инициатива се ограничаваше до кратките видеовръзки. И понеже всички технически проблеми бяха примесени с политически казуси, можеше да се каже, че тя въобще не съжаляваше за това. На тази конференция нито Надя, нито който и да е друг, свършиха някаква полезна работа. Междувременно в Шефилд, съветът се сблъскваше с хиляди собствени трудности: непредвидени проблеми с инициирането на еко-икономиката, оплаквания, че Върховният екологичен съд (ВЕС) надхвърля правомощията си, оплаквания от новата полиция, от системата за криминално правосъдие, от неправомерно или направо глупаво поведение от страна на двете камари на парламента, доклади за нови саботажи на червените или на други групировки и така нататък. Проблемите валяха един след друг, варирайки от страхотно важни до безкрайно дребни, докато най-накрая Надя не започна да губи реална представа къде сред целия този континуум е мястото на личните проблеми.

Например тя прекарваше голяма част от времето си във вътрешните противоречия на съвета, които според нея бяха тривиални, но нямаше как да бъдат избегнати. Тези вътрешни борби се свеждаха най-вече до това да попречи на Джаки да си отгледа мнозинство, което винаги послушно да гласува с нея, и по този начин да използва съвета като гумен печат за легализиране на официалната партийна линия на „Свободен Марс“ (с други думи, лично нейната…). А това изискваше по-добро познаване на останалите членове на съвета и създаване на стратегия за работа с тях. Зейк бе стар познат на Надя, тя го харесваше, а и той притежаваше доста власт сред арабите. Бе се превърнал в техен представител в общата култура, побеждавайки поне в това Антар. Беше грациозен, умен, любезен и по доста въпроси бе на едно мнение с Надя, включително и по основните въпроси. Това правеше връзката им приятелска. Ариадна бе една от богините на матриархата в Дорса Бревиа — властна и упорита в принципите си. Тя бе идеолог — вероятно единственото нещо, което й пречеше да бъде основният конкурент на Джаки сред местните. Марион бе червена, също идеолог, само че доста попроменена в сравнение с миналото. Рядко се срещаше човек, който да е в състояние да я обори по време на спор. Питър, синчето на Ан, бе израснал и се бе превърнал в сила едновременно в няколко течения на марсианското общество — „космическата команда“ от Да Винчи, зелената част на подземния свят, привържениците на кабела и като допълнение — заради Ан — сред по-умерените червени. Тази многостранчивост бе част от характера му. Надя срещна големи трудности, докато се опитваше да го привлече на своя страна. Той бе особняк и отшелник като родителите си, а и изпитваше, както изглежда, нещо като страх от Надя и от останалите от Първата стотица. Искаше постоянно да бъде на разстояние от тях. Беше нисей до мозъка на костите си. Михаил Янгел бе един от първите исеи, последвали Първата стотица на Марс, и бе работил още от началото с Аркадий. Той бе помогнал на бунта от 2061 година да започне и впечатлението на Надя бе, че по онова време е бил един от най-радикалните червени (което понякога я караше да се ядосва, понеже бе глупаво и ограничаваше възможностите й да намери общ език с него). Само че сега той бе един от богдановистите и бе готов на доста компромиси. Присъствието му в съвета бе голяма изненада за Надя — жест към паметта на Аркадий, вероятно. Надя намираше това за трогателно.

И най-накрая идваше ред на Джаки — най-популярната и най-могъщата сред всички марсиански политици. Поне докато Ниргал не се върнеше.

Така че Надя общуваше с тези шест души всеки ден и се стараеше да запомни начина им на работа и мислене, докато минаваха точка по точка през дневния ред за Деня. От важното към тривиалното, от абстрактното към конкретното — за Надя това бе част от някаква мрежа, където всичко бе прикачено към всичко. А работата й в съвета не само че не беше „на половин ден“, но и отнемаше почти цялото й свободно време. Тя поглъщаше живота й. А досега от тригодишния мандат бяха изминали само два месеца.

Арт усещаше какво става с нея и правеше всичко, което зависеше от него, за да й помогне. Всяка сутрин идваше в стаята й с готова закуска. Доста често я приготвяше собственоръчно и винаги всичко бе страшно вкусно. Още с влизането си намираше в паметта на компютъра джаз и го пускаше като музикално оформление по време на закуската: не само Луис Армстронг, любимецът на Надя (въпреки че бе успял да изрови някои доста редки и странни записи на Сачмо, които доста я развеселиха, като „Дайте шанс на мира“ или „Спомени от звезден прах“), но и някои от по-късните стилове в джаза, които никога не й бяха харесвали, понеже звучаха направо френетично. Само че това изглежда бе темпото на настоящето. Така или иначе понякога звучеше Чарли Паркър, след него — Чарлс Мингус, чиято банда приличаше на тази на Дюк Елингтън, надрусана до козирката… точно това, от което според нея винаги се бе нуждаела — от малко живец. В най-добрите случаи Арт пускаше Клифърд Браун — откритие, направил заради нея и с което много се гордееше. Според него това бе наследникът на Армстронг — вибриращ тромпет, който звучеше радостно, положително и мелодично като този на Сачмо, брилянтно бърз, интелигентен и труден — подобен на Паркър, само че по-щастлив. Това бе идеалното оформление за тези диви времена — увличащо и могъщо, само че изпълнено с положителна енергия.

Ала независимо как започваха дните, съветът бавно и сигурно поглъщаше живота й. На Надя с всеки изминал ден й писваше все повече и повече — препирни, увещания, преговори, компромиси, омилостивяване… все сделки с хората, минута след минута. Започваше да ненавижда работата си.

Арт естествено забелязваше това и започваше да изглежда угрижен. Един ден след работа той домъкна в апартамента й Урсула и Влад. Четиримата вечеряха заедно, готвач бе Арт. Надя много се зарадва на компанията на старите си приятели. Бяха в града по работа, но Арт ги бе довел тук… чудесна идея. Докато го гледаше как щъка из кухнята, Надя си мислеше колко добър е той. Изкусен дипломат в ролята на простодушен наивник или обратното. Също като Франк, само че по-мил. Или нещо средно между уменията на Франк и прекрасното настроение на Аркадий. Тя се усмихна мислено — винаги преценяваше хората в съотношение с членовете на Първата стотица, сякаш всички бяха смесица на характерните белези от съставките на това огромно семейство! Доста неприятен навик.

Влад и Арт в момента говореха за Ан. Сакс очевидно се бе обадил на Влад от совалката, която бе на път към Марс, потресен от разговора си с нея. Чудеше се дали Влад и Урсула няма да подложат Ан на същата мозъчна пластична хирургия, на която го бяха подложили и него след удара.

— Ан никога няма да се съгласи — обади се Урсула.

— Много съм доволен, че е така — отговори Влад. — Това вече ще бъде прекалено. Нейният мозък не е претърпял никаква травма, а ние не знаем какво би могло да причини тази терапия на един здрав мозък. Човек трябва да се нагърбва само с това, което разбира, освен ако не е отчаян.

— Може би Ан е отчаяна — възрази Надя.

— Не. Сакс е отчаян. — Влад се засмя отсечено. — Иска да види една различна Ан, когато се върне.

— Ти не искаше да подлагаш и Сакс на тази терапия — припомни му Урсула.

— Така си е. Не бих я приложил на себе си. Само че Сакс е смелчага. Много импулсивен човек. — Той погледна към Надя: — Трябва да се занимаваме с неща като твоя пръст, Надя. С неща, с които можем да се справим.

— Че какво ми има на пръста? — изненада се Надя.

Те се засмяха.

— Вече можем да ти отгледаме нов, ако желаеш.

— А стига бе! — възкликна Надя и впи поглед в чуканчето на липсващия си пръст на мършавата си лява ръка. — Ами… всъщност той не ми трябва кой знае колко…

Те се засмяха отново.

— Значи си успяла да ни заблудиш — каза Урсула. — Докато работиш, постоянно се оплакваш от него.

— Така ли правя?

Всички кимнаха едновременно.

— Ще ти помага при плуване — продължи Урсула.

— Вече не плувам.

— Вероятно си спряла заради пръста си.

Надя впи отново поглед в ръката си.

— Хм… Не знам какво да кажа. Сигурни ли сте, че всичко ще бъде наред?

— Ами ако продължи да се развива и ти изникне цяла нова ръка? — предположи Арт. — А след това и изцяло нова Надя? Ще се превърнеш в сиамски близнаци.

Надя го блъсна към стола му. Урсула поклати глава.

— Не, не. Вече сме го правили доста пъти — както на животни, така и на хора. Длани, ръце, крака… Научихме се от жабите. Направо е чудесно. Клетките започват да се развиват по същия начин, по който са се развивали в началото, когато пръстът ти е израствал.

— Буквална проява на теорията за внезапна поява — каза усмихнат Влад. От усмивката му Надя разбра, че той стои в дъното на цялата процедура.

— Върши ли работа? — попита го тя направо.

— Да. Всъщност това е нещо като да ти „присадим“ нов пръст на чуканчето на ръката. Комбинация от ембрионни клетки и клетки от другото ти кутре, която функционира също като твоите гени, когато си била зародиш. Получаваш една ултразвукова инжекция с фибробластен ускорител на растежа, плюс няколко клетки от кутрето и от нокътя… и работата е свършена.

Докато обясняваше, Надя почувства как вътре в нея се заражда интерес. Арт я наблюдаваше с характерното си приятелско любопитство.

— Ами… добре — каза тя накрая. — Защо не?

Така че следващите няколко седмици взеха биопсия от другото й кутре и й поставиха ултразвукови инжекции в чуканчето и в ръката, глътна някоя и друга таблетка и това бе всичко. После й слагаха само по една инжекция седмично… и чакаше.

След време обаче тя забрави напълно за това, понеже Шарлот й се обади. Имаха проблем. Кайро пренебрегваше решение на ВЕС относно изпомпването на вода.

— Според мен ще е по-добре да дойдеш и да провериш лично. Мисля, че хората от Кайро изпробват съда, защото някаква фракция на „Свободен Марс“ иска да хвърли ръкавицата на централното правителство.

— Джаки?

— Така си мисля.

Кайро се намираше на ръба на едно плато, откъдето се откриваше гледка към най-северозападната U-образна долина на Ноктис Лабиринтус. Арт и Надя слязоха на гарата и тръгнаха по някакъв площад, ограден с високи палмови дръвчета. Някои от най-лошите мигове в живота на Надя се бяха случили именно в този град по време на атаката през 2061 година. Саша, заедно с още много хора, бе убит тук, тя самата бе взривила Фобос и всичко това само няколко дена, след като бяха открили овъглените останки на Аркадий. Никога след това не бе стъпвала тук. Мразеше този град.

Сега видя, че по време на последните вълнения градът отново е понесъл щети. Части от купола бяха взривени, а животоподдържащата фабрика бе тежко повредена. В момента явно кипеше строителство — към стария град се прибавяха нови сегменти, които се разтягаха на запад и на изток по цялата дължина на ръба на платото. Сякаш процъфтяваше — нещо, което Надя намери за доста странно, като се имаше предвид надморската му височина (10 000 метра над нулевата точка). Никога нямаше да могат да премахнат купола или да излизат на повърхността без скафандри, затова тя предположи, че след време градът ще западне. Само че Кайро се намираше на пресечната точка на екваториалната линия и тази от Тарсис — единственото място, където човек можеше да прекоси екватора. Затова, докато не построяха някъде Трансмаринерис-мост, Кайро винаги щеше да бъде стратегически кръстопът.

Но кръстопът или не, на тях им трябваше повече вода. Акуиферът Комптън, който се намираше между Ноктис и горната част на Маринерис, бе пробит през 2061 година и водата му се бе разляла по цялата дължина на каньоните на Маринерис, причинявайки онова наводнение, което едва не бе убило Надя и приятелите й след завземането на Кайро. По-голямата част от водата или бе замръзвала сред каньоните, образувайки дълги глетчери с неправилна форма, или бе изтекла и бе замръзнала сред бъркотията на дъното на Маринерис. Е, известна част все още се намираше и в акуифера и в годините след 2061-а бе изпомпана за нуждите на всички градове в източен Тарсис. Ледникът Маринерис бавно се бе свлякъл по каньона, като оставяше зад себе си опустошена земя и няколко плитки ледени езерца. Следователно Кайро нямаше готов източник на вода. Хидроложкият офис бе отвърнал с изграждането на тръбопровод към дългото южно разклонение на северното море, разположено в депресията Крайси, който прекарваше вода към града. Дотук нищо обезпокояващо — в края на краищата всеки град се снабдяваше с вода отнякъде. Само че жителите на Кайро по-късно бяха започнали да изливат водата в един резервоар в каньона Ноктис под тях, от който пък тя после се изливаше надолу по Иус Касма, събираше се в горната част на Маринерис или преливаше през нея. Всъщност бяха създали нова река, течаща през огромната система от каньони, около която след това бяха започнали да изграждат селища и ферми. Една легална група червени бе уведомила ВЕС за това действие, твърдейки, че Валес Маринерис е природен феномен, явявайки се най-големия каньон в Слънчевата система. Оставен на самотек, глетчерът можеше да се плъзне надолу в бъркотията и да остави каньоните голи. Според тях именно това бе на път да се случи. ВЕС се бе съгласил и бе постановил жителите на Кайро да спрат изтичането на вода от резервоара. Кайро обаче бе отказал да се подчини и бе заявил, че централното правителство не може да се меси в онова, което те наричаха „въпроси, свързани с жизнеобезпечаването на града“. Междувременно с всички сили строяха нови селища по течението на изкуствената река.

Определено ставаше дума за провокация. Предизвикателство към новата система.

— Това е тест — промърмори Арт, докато преминаваха през площада. — Просто един тест. Ако наистина бе конституционна криза, щеше да се разчуе из цялата планета.

Тест… Именно затова Надя бе изгубила всякакво търпение. Прекоси града в отвратително настроение. Вероятно имаше значение и фактът, че събитията от 2061 година се връщаха в спомените й, ярки и живи, предизвикани от площада, от булевардите, от стената на купола до ръба на каньона… сякаш прииждаха обратно. Тя с удоволствие би изтрила тези спомени… стига да можеше. Страхът и яростта обаче явно й действаха като някакъв кошмарен фиксатор. Сякаш всичко се бе върнало — Франк блъскаше диво по клавиатурата на компютъра си, Саша похапваше пица, а Мая крещеше бясно на някого… дългите часове, изпълнени с очакване да види дали наоколо ще започнат да падат парчета от Фобос… гледката на тялото на Саша, от чиито уши тече кръв… тихото изщракване на предавателя, с който бе взривила Фобос.

Ето защо й бе доста трудно да прикрива раздразнението си, когато отиде на първото събиране с жителите на Кайро и откри, че и Джаки е там — естествено, застанала на тяхна страна. От известно време бе бременна и сега стоеше отпред — излъскана, накипрена, красива. Никой не знаеше кой е бащата на детето й — това бе нейна тайна. Традициите на Дорса Бревиа в стила на Хироко… още едно нещо, което вбеси Надя.

Събраха се в една сграда срещу градската стена, която гледаше към U-образния каньон отдолу, наречен Нилус Ноктис. Водата — източникът на всички проблеми — се виждаше: широк, покрит с лед резервоар, преграден с някаква невидима дига, застанала точно пред Илириан Гейт и Комптън Брейк.

Шарлот седна с гръб към прозореца и зададе на официалните представители на Кайро същите въпроси, които и Надя бе възнамерявала да зададе, само че без капчица от раздразнението на Надя:

— Винаги ще живеете под купол. Възможностите ви за разрастване са ограничени. Защо тогава да наводнявате Маринерис, щом като няма да можете да извлечете някаква полза от това?

Явно на никого не му се губеше времето с отговори. Най-накрая Джаки каза:

— Облагите ще бъдат за хората в онези селища надолу по течението. А те са част от голямо Кайро. На тези височини водата е жизненоважна в каквато и да е форма.

— От течаща свободно из Маринерис вода няма никаква полза — възрази Шарлот.

Започнаха спорове за ползата на водата в Маринерис. Сред присъстващите имаше и представители на селищата по течението, които в по-голямата си част бяха египтяни. Те гръмко заявяваха, че живеят в Маринерис от поколения насам, че тяхно право е да живеят тук, че това е най-подходящата за обработка земя на Марс, че ще им я отнемат само с битка и така нататък в същия дух. Понякога жителите на Кайро (и Джаки) сякаш защитаваха съседите си, понякога — собственото си право да използват Маринерис като резервоар. Всъщност единственото нещо, което защитаваха, беше правото им да си развяват байрака както искат. Надя побесняваше все повече с всеки изминал миг.

— ВЕС вече изказа становището си — обади се тя. — Не сме тук, за да, го обсъждаме, а за да видим как се изпълнява то.

И напусна събирането, преди да е казала нещо по-нецензурно.

Вечерта седна на една маса с Шарлот и Арт. Толкова бе ядосана, че не можеше да се наслади като хората на превъзходните етиопски ястия в ресторанта на гарата.

— Какво искат, да ги вземат мътните? — попита тя Шарлот.

Шарлот сви рамене, понеже устата й беше пълна. След като преглътна, подхвърли:

— Забелязала ли си, че да си президент на Марс не е чак толкова авторитетно?

— Да, по дяволите. Трудно щеше да ми бъде да не го забележа.

— М-да… Е, всъщност и с целия изпълнителен съвет е така. Изглежда сякаш истинската власт в цялата система на управление ще бъде екологичния съд. Иришка бе сложена на висок пост там като част от „Големия жест“, затова тя полага доста усилия да узакони умерената линия на червените посредством струпване на средното ниво. Това позволява доста развитие под шесткилометровата граница, само че над нея всичко се спазва стриктно. Всичко това е описано от конституцията, затова могат да спрат абсолютно всеки проект. Парламентът временно не работи, така че първата сесия на ВЕС бе доста впечатляваща.

— Искаш да кажеш, че Джаки ревнува.

Шарлот сви рамене.

— Напълно е възможно.

— Повече от възможно — възрази мрачно Надя.

— И тук стигаме до самата същност на съвета. Джаки вероятно си мисли, че може да намери още трима, които да я подкрепят, така че съветът да й стане бащиния. Кайро е такова място, където тя може би се надява, че Зейк ще гласува с нея заради арабската част на града. Остават още двама. А Михаил и Ариадна са непоклатими локалисти.

— Но съветът не може да отменя постановленията на съда — възрази Надя. — Само парламентът има такова право, нали? Като издава нови закони.

— Така е, само че ако Кайро продължи да не изпълнява нарежданията на ВЕС, съветът ще трябва да издаде заповед на полицията да дойде тук и да ги спре с използването на физическа сила. А това е привилегия на изпълнителната власт. Ако съветът не направи това, репутацията на съда ще бъде подронена и Джаки ще получи действителен контрол върху съвета. С един куршум два заека.

Надя захвърли филията си настрани.

— Проклета да съм, ако допусна това да се случи! — кресна тя.

Известно време седяха мълчаливо.

— Мразя всичко това — наруши най-сетне тишината Надя.

— След няколко години ще има — установен ред, институции, закони, поправки към конституцията… Неща, които изобщо не са залегнали в конституцията, които превръщат думите в дела. Като ролята на политическите партии например. Точно в момента всичко това се изгражда.

— Дори и да е така, това мразя всички тези глупости.

— Мисли за това като за мета-архитектура. Отсъждането е направено, трябва само да бъде спазено.

— Ами ако не се подчинят?

— Време за полиция.

— Тоест — гражданска война!

— Едва ли ще се стигне чак дотам. Те подписаха конституцията също като останалите. Ако не я спазват, както правят другите, ще означава, че вече са извън закона като червените еко-саботьори. Не мисля, че ще стигнат толкова далеч. Просто опипват почвата, за да разберат докъде са границите.

На събирането на следващия ден Надя се изправи и заяви:

— Вече е издадена заповед против изпомпването на вода в Маринерис. Ако продължавате да упорствате, централното правителство ще бъде принудено да упражни правата си и да повика полицейски сили. Не мисля, че някой иска това.

— Аз пък не мисля, че можеш да говориш от името на изпълнителния съвет — веднага подскочи Джаки.

— Напротив, мога — каза кратко Надя.

— Не, не можеш — възрази Джаки. — Ти си само една от седем члена. А и това не е въпрос от компетенцията на съвета.

— Ще видим — обеща Надя.

Събранието продължи с родилни мъки. Жителите на Кайро бяха непоклатими като скала. Колкото повече Надя проумяваше същността на онова, което вършеха, толкова по-малко й харесваше всичко. Техните лидери играеха важни роли в „Свободен Марс“. Дори и от предизвикателството да не излезеше нищо, можеше да се стигне до отстъпки в други области и така партията им щеше да придобие повече влияние. Шарлот бе съгласна, че по всяка вероятност това бе главният им мотив. Този откровен цинизъм направо отврати Надя. Тя откри, че й е много трудно да бъде хладнокръвна, когато говори с Джаки с нейната простовата очарователност — бременната кралица, кръжаща около креатурите си като боен кораб сред гребни лодки: „Лельо Надя, толкова съжалявам, че ти се наложи да отделиш време за подобно нещо…“

Вечерта Надя сподели с Шарлот:

— Искам такова решение, че „Свободен Марс“ да не извлече никаква изгода от всички тези лайна.

Шарлот се засмя кратко.

— Говорила си с Джаки, нали?

— Да. Защо е толкова популярна? Не мога да го проумея, но това е факт!

— Тя изглежда красива за повечето хора. Според нея всички я мислят за красива.

— Напомня ми за Филис. — Пак Първата стотица… — Може би греша. Така или иначе обаче няма ли някакво наказание, което да измислим за подобни искове и предизвикателства?

— Може би заплащането на съдебните разноски.

— Виж тогава можеш ли да ги накараш да платят.

— Нека първо да видим дали въобще ще спечелим.

Събиранията продължиха още една седмица. Надя предостави на Шарлот и Арт воденето на преговорите, а самата тя по време на дебатите гледаше през прозорците към каньона долу и почесваше чуканчето на липсващия си пръст, върху което се бе появила явна подутинка. Странно… въпреки че внимаваше доста, не можеше да си спомни кога за пръв път се е появила тя. Беше топла и розова, леко розова като бебешки устенца. В средата й по всяка вероятност имаше кост — не знаеше със сигурност, понеже избягваше да я стиска по-здраво. В края на краищата раците едва ли човъркаха отново израстващите си клещи. Всичкото това „пъпкуване“ на клетките изглеждаше смущаващо — подобно на рак, само че контролирано и дирижирано от човека. Поредната проява на чудесата, на които бяха способни веригите на ДНК. Самият живот, процъфтяващ в цялата си сложност. А и едно кутре не бе нищо в сравнение с окото или с ембриона. Странна работа…

Но политическите събирания бяха жив ужас. Веднъж Надя си тръгна от едно от тях, без да чуе нищо от разговорите, защото бе сигурна, че нищо важно не се е случило, и тръгна на дълга разходка към едно високо възвишение в западния край на градската стена. Обади се на Сакс. Четиримата пътешественици стигаха все по-близо до Марс — закъснението между въпроса и отговора бе спаднало до няколко минути. Ниргал постепенно оздравяваше и бе в добро настроение. Мишел изглеждаше по-изцеден и от Ниргал. Явно пътешествието до Земята се бе отразило най-зле на него. Надя вдигна пръст пред екрана, за да го поздрави. Това подейства.

— Кутре — нали така го наричат?

— Май да.

— Явно не си вярвала, че ще проработи, а?

— Не, предполагам, че не съм.

— Според мен сега сме в преходен период. Като се има предвид възрастта ни, не можем да повярваме, че все още сме живи и действаме така, сякаш ще умрем всяка минута.

— Не че не можем. — Мислеше си за Симон. За Татяна Дурова. За Аркадий.

— Естествено. Само че със същия успех можем и да живеем още десетилетия или векове. След известно време просто ще ни се наложи да повярваме в това. — Сякаш се опитваше да убеди и себе си, а не само нея. — Ще хвърлиш един поглед към непокътнатата си ръка и ще повярваш. Доста интересно ще бъде.

Надя размърда насам-натам малката бучка в края на ръката си. По полупрозрачната кожа все още нямаше никакви папиларни линии. Несъмнено, когато се появеше, отпечатъкът щеше да бъде същият, както онзи на другото й кутре. Много странно.

Арт се върна угрижен от поредното събиране.

— Разпитвах този и онзи защо продължават да упорстват. Ангажирах със задачата хора от „Праксис“, внедрени долу в каньона, на Земята и в ръководството на „Свободен Марс“…

Шпиони, помисли си Надя. Вече си имаме и шпиони.

— … Явно правят лични споразумения със земните правителства относно емиграцията. Тоест, строителство на селища, в които ще се заселват хора от Египет със сигурност и може би от Китай. Естествено всичко ще бъде танто за танто, само че още не знаем какво ще искат нашите в замяна. Пари, по всяка вероятност.

Надя изръмжа.

През следващите няколко дена тя се срещна по видеовръзката или лично с всички останали членове на изпълнителния съвет. Марион, както и очакваше, бе против продължаването на изпомпване на вода в Маринерис, тоест, Надя се нуждаеше само от още два гласа. Но Михаил, Ариадна и Питър бяха против полицейска намеса, ако имаше как това да бъде избягнато. Надя подозираше, че те са не по-малко радостни от Джаки от относителната слабост на съвета. Явно бяха настроени за отстъпки, за да не бъде наложено със сила решението на съда (което те подкрепяха, но доста колебливо).

Зейк със сигурност искаше да гласува против Джаки, но се чувстваше ограничен от арабското присъствие в Кайро и от очите на арабите, впити в него. За тях контролът върху земята и водата беше от особена важност. Само че бедуините бяха номади, а пък и Зейк бе заклет последовател на конституцията. Надя вярваше, че ще я подкрепи. Значи оставаше само още един глас…

Връзката им с Михаил така и не се бе подобрила. Той сякаш искаше да бъде по-близко до паметта на Аркадий, отколкото бе тя. Не разбираше добре Питър; не харесваше много Ариадна, но някак си чувстваше, че с нея ще е по-лесно, затова реши да я обработи.

Ариадна бе предана на конституцията също като останалите от Дорса Бревиа. Само че и те бяха локалисти и несъмнено искаха определена независимост от централното управление. На всичкото отгоре бяха далеч от какъвто и да е водоизточник. С други думи тя се колебаеше.

— Добре де — каза й Надя; бяха в една малка стаичка в градските офиси. — Трябва да забравиш за Дорса Бревиа и да мислиш за Марс.

— Така и правя.

Бе раздразнена от срещата им. Явно би предпочела да не се среща с Надя. Последиците от делото не я засягаха чак толкова. За нея това бе просто един прецедент — незачитане на мнението на който и да е от исеите. Сред тези хора вече имаше определена могъща политическа йерархия. Бяха забравили какво изискват истинските проблеми. А и в този проклет град… Надя внезапно изгуби всякакво търпение и почти изкрещя:

— Напротив! Не мислиш! Изобщо не мислиш! Това е първото предизвикателство към конституцията, а ти гледаш какви облаги можеш да извлечеш от него! Няма да стане! — Тя размаха пръст пред изуменото лице на Ариадна. — Ако не гласуваш за силово налагане на решението на ВЕС, то следващия път, когато в съвета влезе за обсъждане нещо, което ти желаеш, ще станеш свидетел на моя отговор! Разбра ли ме?

Очите на Ариадна бяха като огледало на това, което ставаше вътре в нея — първо шокирани, после направо уплашени, най-накрая вбесени.

— Никога не съм казвала, че няма да гласувам в твоя полза! Какво намекваш?

Надя продължи по-меко и по-цивилизовано, въпреки че все още се чувстваше напрегната и безмилостна. Най-накрая Ариадна вдигна ръце:

— Така или иначе повечето от съвета на Дорса Бревиа искат да гласувам това, значи така и ще направя. Не беше необходимо да се пениш чак толкова.

Тя изхвърча от стаята. Първоначално Надя бе залята от вълна на триумф. Само че онзи проблясък на страх в очите на Ариадна… Тя си спомни какво й бе казал Койота в Павонис: „Властта развращава“. Почувства се зле. Това бе първата й проява на власт — използвана за добро или лошо.

Много по-късно същата нощ, все още разстроена от това чувство, почти разплакана, тя разказа на Арт за противопоставянето си.

— Звучи зле — отсъди той храбро. — Звучи като грешен ход. Тепърва ще ти се налага да работиш с нея. Когато е необходимо, трябва само леко да пощипваш хората.

— Знам, знам… Господи, колко ненавиждам това! Искам да се махна. Искам да върша истинска работа.

Той кимна мрачно и я прегърна през раменете.

Преди следващото събиране Надя се срещна с Джаки и вежливо й съобщи, че разполага с достатъчно гласове на членове на съвета, за да наложи полицейска намеса, която да предотврати по-нататъшно изпомпване на вода. След това на самото събиране намери начин уж мимоходом да подметне, че Ниргал се връща заедно с Мишел, Сакс и Мая. Неколцина от групата на „Свободен Марс“ се позамислиха, независимо от това, че самата Джаки остана с каменна физиономия. Докато продължаваха с препирните, Надя почесваше растящия си пръст и все още се укоряваше за разговора с Ариадна.

На следващия ден жителите на Кайро се съгласиха да се подчинят на решението на ВЕС. Щяха да прекратят изпускането на вода от резервоара си и селищата по каньона трябваше да разчитат само на вода по тръбопровода, което без съмнение щеше да поограничи малко разрастването им.

— Чудесно — горчиво каза Надя. — Всичкият този шум, само за да спази едно решение на закона.

— Те ще обжалват — отбеляза Арт.

— Хич не ме е грижа. Вече са бита карта. Дори и да не са, поне са ограничени. По дяволите, ако ще и да спечелят цялата планета! Брои се само този процес, така че сме спечелили. Майната му на другото.

Арт се засмя при тези думи. Крачка напред в политическото й образование — крачка, която несъмнено Арт и Шарлот бяха направили отдавна. Това, което наистина имаше значение, бе не резултатът от което и да е неразбирателство, а изходът на процеса. Ако „Свободен Марс“ сега олицетворяваше мнозинството (по всяка вероятност така си и беше, понеже имаше подкрепата на всички млади марсианци, глупавите му младоци!), то тогава подчиняването на конституцията означаваше, че отсега нататък те няма да могат просто да правят каквото си искат поради численото си превъзходство. Когато „Свободен Марс“ отсега нататък спечелеше нещо, това щеше да става след преценката на съответните съдии, които бяха събрани от всички фракции и партии. Доста добре, всъщност — сякаш виждаше пред себе си някаква крехка стена, която постепенно става все по-яка заради майсторски построеното си скеле.

Само че за да постигне целта си, бе използвала заплахи. Ето защо цялата история остави лош привкус в устата й.

— Искам да върша някаква полезна работа.

— Като например да станеш водопроводчик?

Тя кимна, без всякакъв намек за усмивка.

— Да. Хидролог.

— Може ли и аз да дойда?

— Като помощник на водопроводчика?

Той се разсмя.

— Защо не? Правил съм го и преди.

Надя впи очи в него. Караше я да се чувства по-добре. Беше доста любопитна и старомодна ситуация — да отидеш някъде само и само за да бъдеш с някого. Това не се случваше често напоследък. Хората отиваха там, където трябваше, и навсякъде си намираха нови приятели. Това бе марсианският начин. Или начинът на Първата стотица. Или нейният собствен начин.

Така или иначе обаче ставаше ясно, че пътуването навсякъде заедно означаваше нещо повече от приятелство, дори може би повече и от любовна връзка. Тя прецени, че това не е чак толкова зле. Всъщност въобще не беше зле. Може би нещо, с което вече бе свикнала. Винаги имаше нещо, с което да се налага да свикваш.

Като новото й кутре например. Арт бе уловил ръката й и нежно масажираше новия израстък.

— Боли ли те? Можеш ли да го свиваш?

Болеше малко. Можеше да го свива — също малко. Бяха й инжектирали клетки от ставата, така че сега израстъкът стигаше малко над първата става на другото й кутре. Кожата му все още бе бебешко-розова, без всякакви мазоли или белези. С всеки изминал ден ставаше все по-голямо.

Арт стисна невероятно внимателно крайчеца му и опипа малката костица вътре в него.

— Усещаш ли нещо?

— Да, разбира се. Също като другите ми пръсти е, само че по-чувствително.

— Понеже е по-ново.

— Предполагам.

— Всичко ще бъде наред — увери я той.

Арт бе очарован от новия й пръст (и не само от него). Той се зае да масажира ръката й, която бе леко изтръпнала, след това се прехвърли нагоре към рамото и врата. Би масажирал цялото й тяло, ако му позволеше. А съдейки по това как се чувстваха новото й кутре, ръката и раменете й, определено трябваше да го остави. Беше толкова успокояващ. Животът за него бе просто ежедневно приключение, изпълнено с чудеса и смешки. Всеки ден намираше за какво да се разсмее — това направо си бе дар от Бога. Голям, с кръгло лице и тяло, подобен на Надя в някои отношения — смел, непретенциозен, грациозен. Приятелят й.

Е, тя обичаше Арт, най-малкото от времето на Дорса Бревиа. Нещо подобно на чувството й към Ниргал, който несъмнено бе най-обичаният сред всички племенници, студенти, кръщелници, деца и внуци. Арт пък следователно бе един от приятелите на детето й. В действителност той бе малко по-възрастен от Ниргал, но независимо от това двамата бяха като братя. Ето там бе проблемът. Само че всички подобни изчисления се обезсмисляха от прогресивно удължаващият се техен живот. Когато някой е пет процента по-млад от теб, има ли някакво значение? Когато двама души преминеха през трийсетгодишен непрекъснат съвместен опит като тях двамата — равни помежду си, сътрудници, архитекти на декларации, конституции и правителства, близки приятели, довереници, които си помагаха един на друг и взаимно се масажираха… имаше ли значение различният брой на годините? Разбира се, че нямаше. Беше очевидно, стига човек само да обмислеше всичко. И след това да се опиташе да го почувства.

— Добре де, ела да ми помогнеш в работата на водопроводчик — каза тя на Арт и го прегърна здраво, сякаш можеше да улови щастието, ако го стиснеше достатъчно силно. После се отдръпна назад. Той все още бе широко опулен и стискаше кутрето й.

Само че тя все още беше президент на изпълнителния съвет и независимо от нейното решение, всеки пореден ден работа я привързваше все по-здраво към поста й с всевъзможни „събития“. Екопоетите в Амазония искаха да предизвикат всеобщи горски пожари. Други екопоети пък, тези на Касей, искаха да премахнат гората, засята от Сакс на извивката на долината (това беше първият проект, който получи единодушното одобрение от страна на ВЕС). Червените, които живееха около Уайт Рок — едно осемнайсеткилометрово чисто бяло плато — искаха тяхната област да бъде обявена за забранена за човешки действия. Екипът дизайнери от Сабиши препоръчваха новата столица да бъде построена на брега на Северно море на 0 градуса дължина, където в момента имаше дълбоко вдаден навътре залив. Ню Кларк постепенно се препълваше с нещо, което подозрително много приличаше на метанационални шпиони и сили за сигурност. Техниците от Да Винчи искаха да предадат контрола върху марсианското космическо пространство на някаква агенция от централното управление, която още не съществуваше. Сензени На искаше да запълни мохола си. Китайците молеха за разрешение да построят нов космически елеватор в близост до кратера Скиапарели, за да бъде удобно на техните емигранти, а и на останалите, които пожелаеха да сключат договор с тях. Имиграцията нарастваше не с дни, а с часове.

Надя разглеждаше всички тези проблеми на половинчасови интервали по график, съставен от Арт. Дните преминаваха един след друг, забулени в мъгла. Да продължиш да усещаш кога един въпрос е доста по-важен от останалите бе цяло изкуство. Китайците, например: те щяха да наводнят Марс с емигранти, ако имаха и най-малката възможност. А червените еко-саботьори ставаха все по-опасни. Имаше случаи на убийство, отправени дори и към Надя. Апартаментът й вече се охраняваше дискретно, а тя се движеше навсякъде с охрана. Надя обаче не обръщаше внимание на всичко това и продължаваше да работи по проблемите, както и да обработва членовете на съвета, за да продължи да разполага с мнозинство на гласовете при важните за нея вотове. Установи добри отношения със Зейк, с Михаил, дори и с Марион. Въпреки това обаче нещата с Ариадна изобщо не се оправиха, което й остана като обица на ухото.

Тя работеше и работеше. През цялото време обаче искаше да се махне от Павонис. Арт виждаше как търпението й се изчерпва с всеки изминал ден. По погледа му се разбираше, че става все по-изгърбена, по-раздразнителна, с диктаторски манталитет. Надя го знаеше, но не можеше да направи нищо със себе си. След срещите с поредните фриволни или пречещи марсианци тя често изпитваше див и неутихващ гняв, който очевидно доста изнервяше Арт. При нея пристигаха делегации, с желания да бъде вдигнат мораториумът върху смъртното наказание, да им бъде дадено право да строят върху калдера на Олимпус Монс, да получат място за осми член в изпълнителния съвет и още милиони други неща. Веднага след като вратата се затвореше след поредния посетител, Надя избухваше:

— Ако знаете само какви тъпи и шибани идиоти сте, кретени, които никога не са чували за равенство при гласуване, задници, които никога не са си помисляли за това, че отнемането на нечий друг живот отменя и тяхното собствено право на живот…

И така нататък в същия дух. Наскоро новата полиция бе заловила група еко-саботьори, които отново се бяха опитали да взривят Муфата, като при това бяха убили пазача й на поста му. Тогава тя изрече най-строгата присъда:

— Екзекутирайте ги! — възкликна. — Вижте, щом някой убие човек, по този начин загубва правото си да остане жив. Екзекутирайте ги или ги изгонете доживотно от Марс… въобще накарайте ги да платят за стореното по начин, който наистина ще накара червените да се позамислят малко за в бъдеще.

— Е де — обади се Арт несигурно. — Стига де…

Само че Надя продължи да беснее, докато гневът й не поутихна. Арт виждаше, че с всеки ден й е по-трудно да се владее.

За да се поуспокои малко, тя препоръча организирането на нова конференция, подобна на онази в Сабиши, която бе пропуснала; направи всичко възможно, за да е сигурна, че няма да пропусне и тази. Организиране на усилията на различните организации, подчинени на една цел. Това не приличаше чак толкова много на строителство, но поне бе близко по идея.

Битката в Кайро я бе накарала да се замисли за хидрологичния цикъл и за това, което можеше да се случи, когато ледът започнеше да се топи. Ако успееха да нахвърлят някакъв план относно този цикъл, дори само приблизително, до голяма степен щяха да намалеят конфликтите от този род. Затова реши да види какво може да се направи по въпроса.

Японските заселници в Месши Хоко (което в превод означаваше „саможертва за благото на колектива“) дойдоха в съвета с изискването да им бъде отстъпена повече земя и вода за строителството на новия им купол нависоко в южен Тарсис. Надя демонстративно стана, напусна залата и заедно с Арт отлетя в далечния юг, в Кристианополис.

На конференцията ежедневно бяха показвани огромни глобуси на Марс с отметки, отбелязващи различните водни режими. Имаше също така цели стаи, пълни с триизмерни топографски карти. Отделните групи спореха относно предимствата и недостатъците на всеки един вариант, наблюдаваха картите и бърникаха из колчетата им, превключвайки ги от един режим в други. Надя се скиташе из стаите, гледаше тези хидрографии и по този начин научаваше неща за южното полукълбо, които никога преди не бе знаела.

Полека-лека най-ефективното, логичното или естетически издържаното бе отделено настрани и най-добрите предложения за всеки един регион бяха съшити заедно, като някаква мозайка.

Когато конференцията свърши, бяха очертали подробно цялата хидрография на терена — всички бъдещи езера, реки и потоци в южното полукълбо. Планът вероятно трябваше да бъде обединен с подобни планове за северните области, които засега бяха крайно неопределени, понеже никой не можеше да предскаже колко голямо ще стане Северно море. Вече не изпомпваха вода от акуиферите и от пермафроста (много от помпените станции бяха взривени от червени еко-саботьори миналата година), но в морето постоянно се вливаше известно ново количество под тежестта на вече изпомпаната вода. А и във Ваститас продължаваха да се вливат летните отточни води от северната полярна шапка и от Големия насип, които с всяка година ставаха все повече и повече. От друга страна известно количество вода се изпаряваше под напорите на непрестанните ветрове, след което се кондензираше на други места. Този процес бе много по-бърз от сублимацията на леда там. Така че се налагаше прецизно изчисляване на количествата постъпваща и оттичаща се вода. Картите бяха покрити с преценки и изчисления и заради най-разнообразните предсказания разликите в бъдещите брегови линии понякога бяха стотици километри.

Надя си помисли, че тази несигурност ще доведе до сериозно забавяне на решенията на ВЕС, понеже де факто съдът трябваше да съпостави всички текущи данни, да изчисли моделите, да пресметне бъдещото ниво на морето и след това да одобри съответните речни басейни. На този етап бе почти невъзможно да се предскаже съдбата на Аргире Бейсин. Първо трябваше да бъде одобрен планът относно северното полукълбо. Някои от проектите предвиждаха изпомпване на вода от Северно море в Арджайр, ако морето се препълнеше, за да се избегне евентуално наводняване на каньоните в Маринерис, Саут Фоса и новите пристанищни градове, които щяха да бъдат построени след това. Радикалните сред червените вече заплашваха, че ще построят „селища по западния бряг“ из целия Аргире, за да попречат на подобен ход.

Тоест, ВЕС бе изправен пред поредното важно решение. Определено той се превръщаше в най-значимата марсианска институция — ръководен от конституцията и от собствените си предишни разпоредби, съдът трябваше да се произнася по почти всеки аспект от живота на Марс. Според Надя точно така трябваше и да бъде; или поне във всичко това нямаше нищо лошо. Нуждаеха се от решения за важните глобални проблеми: така се бе стигнало до създаването на ВЕС.

Но каквото и да се случеше в съда, поне бяха формулирали плана за съдбата на южното полукълбо. За всеобща изненада обаче одобрението на ВЕС дойде доста бързо след внасянето на проекта: защото, както се казваше в становището, планът може да бъде задействан на етапи и да се продължи по същия начин, независимо от бъдещото ниво на Северно море. Затова и нямаше причина да се отлага началото му.

Арт пристигна, сияещ от наученото.

— Можем да започнем да се правим на водопроводчици — каза той.

Само че естествено Надя не можеше. Имаше събития в Шефилд, заради които трябваше да се ходи там, редения, които да се вземат, хора, които да бъдат убеждавани за нещо или заставяни да се подчинят. И тя продължаваше автоматично да си върши работата, без значение дали й харесваше или не, и постепенно с течение на времето започна да се справя все по-добре и по-добре. Вече се бе научила как незабележимо да оказва натиск върху хората, за да приемат нейната гледна точка, виждаше как можеха да направят това, което се искаше от тях, ако ги помолеше или предположеше по определен начин. Постоянният поток от взети решения приглади някои от вижданията й. Тя откри, че това й помага да си установи някакви политически принципи, вместо да преценява всеки път по интуиция.

Бе започнала да става все по-безмилостна. От време на време усещаше колко здраво развращава властта и усещаше леко гадене. Само че бе започнала да привиква към това. Често кръстосваше шпага с Ариадна и когато си припомняше съжалението, което бе почувствала след първата си свада с нея, гледаше на това като на малодушие. Вече бе доста по-твърда оттогава, всеки ден се срещаше с най-различни хора, показваше си зъбките на събиране след събиране, избухваше в точно преценени микровзривове на бруталност, които прекрасно й помагаха да вкара хората в правия път. Всъщност, колкото повече си позволяваше да избухва, толкова по-сигурно бе, че ще успее да накара хората около нея да свършат работа. Тя притежаваше власт и те го знаеха; а властта разяждаше. Властта бе доста могъща и то в повече от един смисъл. С всеки ден тя все по-малко се тревожеше за това. Наистина всички заслужаваха по един лек ритник в задника, понеже си мислеха, че ще имат една стара „бабушка“, която кротко ще си седи в столчето, докато те си играят своите игрички. Само че столчето даваше голяма власт и проклета да беше, ако имаше намерение да мине през всичките тези лайна, без да използва поне част от тази власт, за да получи онова, което искаше.

И все по-рядко осъзнаваше колко отвратително е това. Веднъж, когато го усети, след един особено труден ден, Надя се свлече в стола и почти заплака, отвратена от себе си. От мандата й (три М-години) бяха изминали само седем месеца. На какво ли щеше да се превърне в края на третата година? Вече бе свикнала с властта. Дотогава можеше дори да й хареса.

Арт много се притесняваше за нея, докато я гледаше как страда.

— Така де — каза веднъж той, когато тя му обясни какво я притеснява, — властта си е власт… — Мислеше много усилено. — Ти си първият президент на Марс. Ти, така да се каже, определяш поста. Може би трябва да заявиш, че ще работиш един месец и ще почиваш два, за да можеш да се занимаваш с твоята работа. Или нещо от този род.

Надя се взря в него с уста, пълна с препечен хляб.

По-късно същата седмица тя напусна Шефилд и се присъедини към един керван хора, които се скитаха от кратер на кратер и инсталираха системи за източване на водата. При всеки един беше различно, но в общи линии работата им се състоеше в това да подберат правилния ъгъл и след това да предоставят всичко на роботите.

Постоянното местене от един кратер към друг й напомни за пътешествията й около южната полярна шапка в годините, когато живееше в подземния свят. Само че сега всичко бе на открито и по време на дните в средата на лятото, почти лишени от нощи, групата се наслаждаваше на слънцето под блясъка на езерата в кратерите. Пътуваха през груби замръзнали тресавища, покрити с разтопени от слънчевата светлина локвички и ливадна трева, през каменния пейзаж, обагрен в ръждивокафяво и черно, кратер след кратер, рид след рид. Пробиваха кратерите, поставяха тръби за оттичане и строяха фабрики за оранжерийни газове там, където скалите съдържаха достатъчно ресурси за производството им.

Само че и това не се оказа истинска работа в смисъла, който влагаше Надя. Липсваха й старите дни. Естествено да караш булдозер не бе ръчен труд, но да докосваш ръчките и да сменяш скоростите например бе достатъчно физическо усилие, а и цялата работа включваше повече заетост от този „труд“, който до голяма степен се състоеше в разходки наоколо и инструктиране на изкуствените интелекти, след това — просто седене и наблюдаване на малките роботизирани копачи, високи до кръста на човек, подвижните фабрики с размера на жилищен блок, подобните на къртици копачи на тунели, чиито диамантени зъби бяха големи колкото тези на акулите… всичко направено от биокерамични и метални сплави, доста по-здрави от кабела на елеватора, всичко действащо напълно автоматизирано. А тя съвсем нямаше това предвид.

Опитай отново. Надя пак премина през същия цикъл — връщане в Шефилд, работа в съвета, нарастващо отвращение, граничещо с отчаяние, търсене на някакво занимание, което да я отвлече, забелязване на някакъв привлекателен проект и вкопчване в него. След това — навън за проверка. Както Арт бе отбелязал, можеше да прави каквото си иска. Това също влизаше в привилегиите на властта.

Следващият проект, който прикова вниманието й, беше свързан с почвата. Чу, че учените в Богданов Вишняк се опитват да произвеждат почва и това я заинтригува. Така че отлетя за Вишняк. Не бе стъпвала там от години. Арт я придружи, понеже „ще е интересно да видим как старите градове от подземния свят свикват с мисълта, че вече няма нужда от криене“.

— Да ти кажа право, не разбирам защо хората продължават да стоят тук — възрази Надя, докато летяха на юг из нагърчения полярен пейзаж. — Толкова са далеч на юг, че зимите им практически продължават вечно. Шест месеца без грам слънце. Кой би останал тук?

— Хора от Сибир.

— Никой нормален не би се заселил тук, дори и да е от Сибир. Те знаят добре какво означава това.

— Тогава лапландци. Въобще хора, които обичат полюсите.

— Може да си прав.

Както се оказа, на никой от Богданов Вишняк не му пукаше от зимите. Бяха преразпределили насипа около мохола си и бяха изградили пръстен около самия мохол, като по този начин се бе образувал огромен кръгообразен амфитеатър, гледащ надолу към дупката. Това бе онази част от Вишняк, която се намираше на повърхността. През летата се превръщаше в плувнал в зеленина оазис, а през мрачните зими — потънал в бяло оазис. Имаха намерение да го осветят със стотици брилянтни улични лампи, които щяха да превърнат и нощите в дни. Град, вгледал се в самия себе си през една огромна дупка в пространството, от чиято горна стена се откриваше изглед към заскрежения хаос на полярните високи земи. Не, в никакъв случай нямаше да го напуснат. Това бе техният дом.

Надя бе посрещната на летището с почести като специален гост — нещо обичайно за богдановистите. Преди да се присъедини към тях, това винаги й се бе струвало смехотворно, дори малко обидно — „Гаджето на Създателя!“ Само че сега тя прие да бъде настанена в специалната стая за гости до ръба на мохола. През леко надвисналия прозорец се откриваше гледка на единайсет километра надолу. Светлините в дъното на мохола приличаха на звезди, пронизващи планетата.

Арт стоеше като вкаменен — не просто от гледката, а при мисълта за това, което наблюдаваше. Избягваше да се приближава много към прозореца и почти не пристъпваше във втората половина на стаята. Надя се усмихна на реакцията му и когато свърши с любуването си, дръпна пердетата.

На следващия ден отидоха да видят учените, които разработваха почвата. Естествено в лабораториите във Вишняк основата на повечето експерименти бяха марсианският първоначален материал. Хилядолетията прашни бури бяха рециклирали този материал из цялата планета, докато навсякъде съставките му не бяха станали еднакви — главно силикон и желязо. На повърхността марсианската почва бе рохкава, но колкото по-надълбоко проникваше човек, толкова по-твърда и компактна ставаше тя.

С други думи, глина. Смектитова глина, подобна на земните монтморилонит и нонтронит, с добавки на минерали като талк, кварц, хематит, анхидрит, диезерит, калцит, бейделит, гипс, магемит и магнетит. Всичко бе покрито с аморфните железни оксихидроксиди и други по-кристализирали железни оксиди, на които се дължеше и червеният цвят на всичко наоколо.

Така че първоначалният им материал бе богата на желязо смектитова глина. Хлабавата й пореста структура щеше да поддържа корените и същевременно да им осигурява пространство за растеж. Само че в нея нямаше никакви живи организми, а нивата на солите и азота бяха невероятно малки. Така че в действителност задачата им бе да извлекат чрез промиване солта и алуминия от базовия материал, като същевременно вкарват азот и живи организми. И всичко това колкото се може по-бързо. Така изложени нещата изглеждаха крайно елементарни, само че зад думите „живи организми“ се криеше огромно количество проблеми.

— Господи, същото е, като да се опитваш да накараш това правителство да работи! — възкликна Надя една вечер пред Арт. — Наистина яката са го загазили!

В останалите региони хората просто внедряваха в глината бактерии, водорасли и други микроорганизми, след това лишеи и халогенолюбиви растения. После само чакаха всички тези биообщности да преобразуват глината в почва. Това и сега вършеше работа навсякъде из планетата, само че бе доста бавен процес. Групата от Сабиши бе изчислила, че средно за планетата на всяко столетие се образува един сантиметър почва. И то благодарение на генетично обработени биопопулации, подобрени така, че да ускоряват всички процеси.

Надя се зае да изучава молекулярната структура на първоначалната глина, за да види дали нещо няма да й подскаже как да подходи към нея. Марсианските смектити представляваха алуминосиликати, което означаваше, че всяка частичка от глината съдържаше пласт от алуминиеви сандвичи с формата на октаедър между два пласта от силиконови тетраедри. Различните видове смектити леко се отличаваха един от друг по този общ модел. Колкото повече различия имаше, толкова по-лесно се просмукваше водата в междинните повърхности. Най-разпространената на Марс смектитова глина, монтморилонитът, имаше доста различия и затова бе най-открита за водата, разширявайки се при голяма влажност и свивайки се, когато бе суха, до степен на напукване.

Надя бе заинтригувана от това.

— Вижте — обърна се към учените, — какво ще кажете за един инкубатор, пълен с междуклетъчно подхранващо вещество, което ще разпръсква живите организми сред първоначалния материал? Вземете едно парче глина, навлажнете го и го оставете да изсъхне. След това поставете в пукнатините малко от подхранващото вещество, различни видове бактерии и други съставки, които биха могли да израснат. Тогава, ако бактериите и останалите организми могат да се измъкнат от междуклетъчното вещество (като междувременно го раздробят на частички), те изведнъж ще се окажат сред глината, взаимодействайки си помежду си. Това ще е доста сложно, докато разберете какви точно да са пропорциите на различните видове организми, но ако успеете, ще получите в резултат жива почва. Има такива подхранващи системи, които се използват в строителството, а наскоро чух, че докторите внедряват апатитова паста в счупените кости по същия начин. Съставени са от протеинови гелове, различни в зависимост от това каква субстанция ще съдържат.

Вещество за живот. Учените знаеха, че си струвало да опитат. Това накара Надя да се усмихне. През останалата част от деня тя бе в извънредно добро настроение и когато вечерта се срещна с Арт, възкликна:

— Хей, днес свърших една полезна работа!

— Чудесно! Значи ще празнуваме.

Да се празнува в Богданов Вишняк бе най-лесното нещо на света. Това в края на краищата бе град на богдановисти, весел и жизнерадостен като самия Аркадий. Всяка вечер имаше купон. Често вървяха по централния булевард привечер. Надя обичаше да се разхожда покрай перилата на най-високата от терасите, чувствайки по някакъв начин присъствието на Аркадий. Тази вечер чувството бе особено силно, понеже бе примесено и с удовлетворението от свършената работа. Тя улови ръката на Арт и се загледа в препълнените тераси под тях, с всичките ниви, градини, езера, стадиони, дървета, площади, пълни с кафенета, барове и дискотеки, в които групите се бореха коя ще надвика останалите, а между тях се тълпяха хора, някои от които танцуваха, но повечето просто се разхождаха насам-натам, също като тях двамата.

— Какъв огромен малък град — обади се Арт.

Стигнаха до една къща, на стената на която в близост до вратата бе закачена стара снимка на Аркадий, поставена в рамка. Надя спря и сграбчи ръката на Арт:

— Това е той! Това е той, жив!

Фотографът го бе уловил, докато разговаряше с някого, застанал до стената на купола, ръкомахайки. Косата и брадата му се вееха свободно и се сливаха с каменистия пейзаж наоколо, чийто цвят бе точно като този на дивите му къдрици. Лице, сякаш подаващо се от склона на някакъв хълм. Сините му очи примижаваха от лудешкия блясък на червенината около него.

— Никога не съм виждала снимка, на която да си прилича до такава степен. Когато насочваха фотоапарат към него, това не му харесваше и затова снимките винаги излизаха грозни.

Тя впери поглед в снимката с пламнало лице. Чувстваше се странно щастлива. Каква поразителна прилика! Сякаш случайно се бе сблъскала с някого, с когото не се бе виждала от години.

— В известен смисъл приличаш на него. Само че си по-спокоен.

— Изглежда ми почти невъзможно да съм по-спокоен от това — възрази Арт, докато изучаваше снимката отблизо.

Надя се усмихна.

— За него това не представляваше трудност. Винаги бе сигурен, че е прав.

— Никой от нас няма подобен проблем.

Тя се разсмя.

— Очарователен си като него.

— А и защо не?

Те продължиха нататък. Надя потъна в мисли за стария си приятел. Фотографията продължаваше да стои пред очите й. Въпреки това обаче чувствата, свързани със спомените, полека-лека избледняваха, болката отшумяваше… сякаш фиксажът се бе излял и сега цялата тази травма изглеждаше нещо напълно обичайно. Изобщо не приличаше на сегашния момент, който, като се огледаше наоколо и почувстваше ръката си в тази на Арт, бе истински, кратък, постоянно променящ се… жив. Всичко можеше да се случи, всичко вече се бе случвало.

— Искаш ли да се върнем в стаята?

Най-накрая четиримата пътешественици до Земята се завърнаха, спускайки се по кабела в Шефилд. Ниргал, Мая и Мишел продължиха по пътя си, но Сакс долетя на юг при Надя и Арт — нещо, което много зарадва Надя. Отдавна вече бе абсолютно уверена, че където е Сакс, там е и най-оживено.

Изглеждаше по същия начин, както преди да тръгне за Земята, дори бе по-тих и загадъчен отвсякога. Каза, че искал да види лабораториите. Разведоха го из тях.

— Интересно е, да — каза той и потъна в мълчание. След малко отново се обади: — Чудя се обаче какво друго да правим?

— За тераформирането ли? — попита Арт.

— Ами…

За да достави удоволствие на Ан, помисли си Надя. Точно това имаше предвид. Тя го прегърна (Сакс остана много изненадан) и продължи да говори с него, без да си маха ръката от рамото му. Толкова се радваше, че най-накрая е при тях, от плът и кръв! Кога бе започнала да обича чак толкова много Сакс Ръсел? Кога бе свикнала да се осланя чак толкова много на него?

Явно и Арт бе схванал скритата мисъл на Сакс, понеже заговори:

— Вече си направил доста, не мислиш ли? Имам предвид, ти успя да обезвредиш чудовищните методи за тераформиране на метанационалите, нали така? Водородните бомби под пермафроста, Солета и орбиталните огледала, совалките с азот от Титан…

— Совалките продължават да пътуват — възрази Сакс. — И дори нямам представа как можем да ги спрем. Освен да ги взривим. Само че винаги можем да използваме този азот. Не съм сигурен, че ще съм доволен, ако спрат.

— Ами Ан? — попита Надя. — Какво би искала Ан?

Сакс отново трепна. Когато лицето му се изкривеше в несигурност, придобиваше старото си мише изражение.

— Добре, какво бихте искали двамата? — поправи се Надя.

— Трудно е да се каже. — Лицето му трепна в гримаса на несигурност, нерешителност или нещо средно между двете.

— Ти би искал първичност на всичко наоколо — предположи Надя.

— Първичността е… една идея. Или естетическа позиция. Не може да бъде навсякъде, просто не е такъв тип. Но… — Сакс махна с ръка и отново потъна в собствените си мисли. За пръв път, откакто го познаваше — вече повече от столетие — Надя почувства, че той просто не знае какво да прави. Опита се да разреши проблема, като седна пред един от компютрите и започна да въвежда някакви инструкции. Явно съвсем бе забравил за присъствието им.

Надя стисна ръката на Арт. Стана пределно ясно, че Сакс витае из облаците и ще продължи да стои в собствения си малък свят още дълго време. Те се изнизаха на пръсти от стаята, върнаха се в апартамента си и си легнаха.

Върнаха се в Шефилд и Надя отново бе погълната от всичко. Всеки ден разделен на трийсетминутни разбори на банални неща. Е, имаше и някои важни. Пристигна новата молба на китайците за изграждане на втори космически елеватор в близост до Скиапарели. Това бе само един от множеството въпроси, свързани с емиграцията, пред които бяха изправени. Споразумението ООН — Марс категорично заявяваше, че всяка година броят на емигрантите не може да надхвърля десет процента от населението на Марс, Ниргал бе говорил за това с голям ентусиазъм и бе разгледал случая като „Марс спасява Земята, давайки й пусти територии“. Само че колко ли души можеше наистина да издържи планетата им в настоящия момент, когато дори не можеха да произведат почва? В действителност, какъв ли беше капацитетът на Марс?

Никой не знаеше, а и нямаше научен метод, който да им помогне да изчислят това с достатъчна точност. Преценките варираха от 100 милиона до 200 трилиона, а дори най-предпазливите прогнози бяха от 2 до 30 милиарда. Междувременно населението на Земята вече надхвърляше 15 милиарда, а на Марс бройката бе около хиляда пъти по-малка — около 15 милиона. Разликата бе очевадна. Нещо трябваше да бъде направено.

Една от възможностите несъмнено бе масовата емиграция на Марс, само че количеството на емигрантите бе ограничено от размерите на транспортната система и от възможността на Марс да ги приеме. Сега китайците (и ООН, разбира се) спореха, че могат незабавно да построят нов елеватор.

Като цяло реакцията на марсианците бе негативна. Червените естествено се противопоставиха на по-нататъшна емиграция и конкретно на строителството на нов елеватор, за да се забави процесът колкото се може повече. Тази позиция съответстваше на философията им и Надя трябваше да признае, че в това има известен смисъл. Позицията на „Свободен Марс“ обаче не бе чак толкова категорична, въпреки че бе една от най-важните. Ниргал бе избягал от „Свободен Марс“, бе отишъл на Земята и бе отправил покана към земните жители да изпращат възможно най-много емигранти. А в исторически аспект „Свободен Марс“ винаги бе на мнение, че трябва да поддържат близки отношения със Земята и да се опитват да приложат стратегията „малките заповядват на големите“. Сегашните ръководители на партията обаче не бяха очаровани от подобна позиция. Джаки, разбира се, беше в центъра на тази нова група. Ако на Марс започнеха да се изсипват милиони земни жители, какво щеше да остане тогава от Марс, спореха те — не само що се касае до пейзажа, но и до марсианската култура, която се оформяше от доста М-години? Няма ли да бъде задушена и да бъде върната назад с новото нашествие на хора, които бързо ще надхвърлят местното население? В края на краищата раждаемостта навсякъде бе спаднала и семействата само с едно дете или въобще бездетни не бяха рядкост. Тоест, едва ли броят на местните жители щеше да се увеличи бързо. Скоро щяха да бъдат залети от земяни.

Това бяха думите на Джаки (особено когато имаше публика…) и много от жителите на Дорса Бревиа и от останалите групи се съгласяваха с нея. Ниргал явно нямаше чак толкова голямо влияние върху тях, понеже наскоро се бе върнал от Земята. Надя разбираше позицията на опонентите си, но като се имаше предвид какво бе положението на Земята, само наивници можеха да мислят, че ще успеят напълно да затворят вратите за земна емиграция. Марс не можеше да спаси Земята, както бе заявил Ниргал, само че споразумението с ООН бе ратифицирано и то ги задължаваше да приемат точно толкова земни жители, колкото се споменаваше в него. Следователно трябваше да поразширят малко моста между двата свята, за да изпълнят обещанието си и да спазят тяхната част от споразумението. В противен случай всичко можеше да стане.

Така че когато започнаха дебатите за втори космически елеватор, Надя застана зад предложението. Но само Зейк гласува заедно с нея. Това бе най-голямата победа, която Джаки бе удържала досега, и тя я направи временен съдружник с Иришка и останалите екологични съдии, които по принцип бяха против всякакви бързи промени.

Този ден Надя се прибра в апартамента си обезкуражена и разтревожена.

— Обещахме на Земята да приемем сума ти емигранти, след което вдигнахме подвижния мост. Предчувствам неприятности.

Арт кимна.

— Трябва да направим нещо.

Надя въздъхна с отвращение.

— Да направим. Ние нищичко не правим. Не това е точната дума. Ние се „дърлим“, „спорим“, „пазарим се“ и си „лафим“. — Тя отново въздъхна. — И така ще продължава и в бъдеще.

— Разбираш ли, от мандата ми са изминали само десет месеца. Остават ми още две и половина М-години…

— Знам.

— А М-годините са толкова шибано дълги!

— Така е. Но затова пък месеците са къси.

Надя изръмжа нещо към него, обърна се към прозореца и впи поглед в калдера на Павонис.

— Целият проблем е, че тази „работа“ вече не е никаква работа. Излизаме навън, присъединяваме се към различни проекти и работим по тях, само че и това не е работа. Имам предвид, че никога не излизам навън, за да правя нещо. Спомням си, че докато бях малка, в Сибир работата бе истинска.

— Май прекалено го идеализираш.

— Да де, сигурно е така, обаче дори и тук, на Марс, си спомням как работехме в Андърхил. И беше наистина забавно. Един ден, на път към северния полюс, където щяхме да инсталираме една галерия в пермафроста… — Тя въздъхна. — Какво ли не бих дала за работа като тази отново!

— Има още доста проекти, свързани със строителство — отбеляза Арт.

— Да бе — от роботи!

— Може би трябва да се заемеш с нещо по-човешко. Например да построиш нещо лично за себе си. Къща в провинцията. Или един от новите пристанищни градове, построен от хора, за да могат да се изпробват различни неща, методи, дизайни и какво ли не още. Това със сигурност ще забави процеса на строителство и ВЕС ще го одобри.

— Може би. Искаш да кажеш — след края на мандата ми.

— Дори преди това. В почивки като тези пътувания, които са само аналог на строителство, но никога не са били истинско строителство. Трябва да строиш истински неща.

Арт помълча малко и добави:

— Пък и знаеш ли, изграждането на семейство също може да се разглежда като определен вид човешко строителство.

— Какво?

— А и възпроизвеждането вече е доста добре планирано.

— Моля?

— Казах, че докато си жива, можеш да имаш деца по един или друг начин.

— Моля???

— Поне така казват хората. Ако искаш — можеш.

— Не.

— Така казват хората.

— Не.

— Идеята не е лоша.

— Не.

— Е, знаеш ли, дори работата на водопроводчика… е, велика е, няма спор, но не трае вечно. Да забиваш гвоздеи, да караш булдозер — всичко е достатъчно интересно, разбира се, поне така предполагам, но въпреки това… Имаме доста свободно време. А пък и единствената достатъчно интересна идея за запълване на един дълъг период от време е отглеждането на дете, не мислиш ли?

— Не, не мисля!

— Добре, имала ли си някога деца?

— Не.

— Ами значи сега ще имаш.

— О, Господи…

Липсващият й пръст отново я сърбеше. Само че вече наистина бе тук.

Към следващата част или към съдържанието

Ким Стенли Робинсън Синият Марс (6)

Метаданни

Данни

Синият Марс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част шестаНека всичко да заработи

Ким Стенли Робинсън
Синият Марс (6)

Част шеста
Нека всичко да заработи