Ким Стенли Робинсън
Синият Марс (4)

Част четвърта
Зелената Земя

Междувременно на Земята голямото наводнение доминираше над всичко.

То бе причинено от серия яростни вулканични изригвания под западно-антарктическия леден слой. Земята под леда, напомняща територията на Северна Америка, се бе слегнала под тежестта му, затова, когато започнаха изригванията, лавата и нажежените газове разтопиха леда над вулканите, причинявайки гигантски свличания. В същото време водата започна да залива леда на най-различни места около бързо разяжданата брегова линия. Дестабилизирани и разклатени, огромни парчета лед се свлякоха в морето Рос и в морето Рон и бяха отнесени от морските течения. Разрушението продължи да се придвижва към вътрешността, а турбулентността накара процеса да се ускори. По време на първите месеци от събитието Антарктическо море се изпълни с огромни слоести айсберги, които изместиха толкова голямо количество вода, че нивото на океаните из целия свят се повиши. Водата продължаваше да нахлува в слегналия се басейн, заеман някога от леда, разцепвайки го парче по парче, докато леденият слой не изчезна съвсем и не бе заменен от плитко ново море, размътвано от постоянно продължаващите подводни изригвания, които можеха да бъдат сравнени по сила с тези от късната креда.

И така една година след започването на изригванията Антарктида бе наполовина по-малка отпреди. Източна Антарктида приличаше на полумесец, Антарктическият полуостров напомняше за покрита с лед Нова Зеландия, а между тях лежеше плитко, изпълнено с рифове море. Що се отнася до останалия свят, нивото на океаните бе със седем метра по-високо отпреди.

От хиляди години насам, още от времето на последния ледников период, човечеството не се бе сблъсквало с природно бедствие от подобна величина. Този път обаче не бяха засегнати само няколко милиона ловци от номански племена, а петнайсет милиарда цивилизовани граждани, живеещи на върха на нестабилна социо-технологическа пирамида. Всички големи крайбрежни градове бяха наводнени. От лицето на Земята бяха изтрити цели страни, като Бангладеш, Холандия и Белиз. Повечето от нещастниците, които живееха в региони с ниска надморска височина, бяха имали време да се преместят нависоко, понеже прииждането напомняше повече на прилив, отколкото на приливна вълна. И ето ги сега — някъде между една десета и една пета от населението на Земята — бежанци.

Няма нужда да споменаваме, че човечеството не бе готово да се изправи пред подобна ситуация. Дори и в най-добрите времена пак не би било лесно, а началото на XXII век съвсем не бе едно от добрите времена. Населението продължаваше да се покачва, природните ресурси все повече и повече се изтощаваха, а конфликтите между богати и бедни, правителства и метанационали, все повече се изостряха. Катастрофата се бе случила точно по време на сериозна криза.

Колкото и да е странно обаче, катастрофата сложи край на кризата. Изправени пред лицето на световно отчаяние, въоръжените сблъсъци от всички видове придобиха нов контекст, а повечето от тях бяха преценени като ненужни. Цели популации се нуждаеха от помощ и легалността на собствеността и печалбите избледня пред това. ООН възкръсна като митическа птица феникс от хаоса и се превърна в нещо като контролна кула за всички спасителни операции: миграция извън националните граници, построяване на убежища, разпространяване на хуманитарни помощи и т.н. Заради съществото на тази работа Швейцария и „Праксис“ бяха в първите редици на тези, които помогнаха на ООН. ЮНЕСКО също възкръсна от онзи свят заедно със Световната здравна организация. Индия и Китай, като най-големите от зле засегнатите държави, също имаха доста голямо влияние в настоящата ситуация, понеже начинът, по който решаваха да се борят с катастрофата, щеше да бъде от значение навсякъде. Всеки се съюзяваше с всеки, с ООН и с новите й съюзници. Те отказаха каквато и да било помощ от Групата на единайсетте и от метанационалите, които бяха тясно свързани със сделките на повечето от Г-11.

От друга гледна точка обаче, катастрофата задълбочи допълнително кризата. Наводнението бе поставило самите метанационали в доста любопитно положение. Преди събитията те бяха погълнати от това, което коментаторите наричаха „метаубийство“, борейки се една с друга за пълен краен контрол върху световната икономика. Ала сега, когато наводнението бе заело мислите на хората, метанационалите се бореха просто да си върнат предишните позиции. Г-11 и останалите индустриални правителства, които преди бяха свързани с метанационалите, се стремяха да запазят поданиците си живи и затова не можеха да бъдат от кой знае каква помощ на гигантските конгломерати. Навсякъде хората напускаха предишната си месторабота, за да се присъединят към спасителните операции. Създадените в стил „Праксис“ предприятия, притежавани от работниците, придобиваха все повече популярност, откакто се бяха ангажирали да помагат, предлагайки в същото време на членовете си геронтологична терапия. Някои от метанационалите задържаха хората си, използвайки същите похвати. Така че борбата за контрол продължаваше на много нива, както и преди, но вече подредена по друг начин заради катастрофата.

В този контекст за повечето земни жители Марс стоеше напълно безучастен. О, естествено марсианците отнесоха доста псувни като неблагодарни деца, изоставили родителите си във време на нужда. Това бе само един от примерите за многото лоши (и добри) отзиви за наводнението. Съществуваха герои и злодеи, а много от земяните набедиха марсианците за злодеи — плъхове, напускащи потъващия кораб. Друга част пък гледаше към тях с надежда като към потенциални спасители, но как точно щеше да стане самото спасяване, никой не можеше да каже… Все пак имаше нещо обнадеждаващо в това, че хората забелязваха новото общество, което се образуваше на съседния свят.

Междувременно, без значение какво се случваше на Марс, хората от Земята се бореха да се справят с наводнението. Към дългия списък на щетите се прибави още една — резки климатични промени като увеличаване на облачната покривка, която отразяваше повече слънчева светлина и причини спад на температурите, поява на бури, които унищожаваха така необходимите реколти. Понякога дъжд падаше на такива места, където никога преди не бе валял — в Сахара, в Мохаве, в северната част на Чили… Сякаш колосалното наводнение бе навсякъде. Последиците му — също. С унищожаването на селскостопанската продукция от новите свирепи бури гладът се превърна в проблем. Заплашено бе всякакво общо чувство на кооперация, понеже изглеждаше, че храната няма да стигне за всички. Заговори се за подбор или сортиране. Тоест, във всяка една част от Земята цареше такава бъркотия, сякаш някой бе разровил мравуняк с пръчка.

Това бе Земята през лятото на 2128 година: безпрецедентна катастрофа и продължаваща всеобща криза. Старомодният свят вече изглеждаше като лош сън, от който всички се бяха събудили по особено груб начин и бяха попаднали в дори още по-лоша действителност. М-да, от трън на глог… Имаше хора, които се опитваха да се върнат на тръна, докато други гледаха да се махнат и от двете. Никой не можеше да каже какво ще се случи оттук.

 

 

Ниргал се чувстваше така, сякаш някакво невидимо менгеме го пристягаше все по-здраво с всеки изминал ден. Мая постоянно мрънкаше и се оплакваше, а на Мишел и Сакс явно не им пукаше. Мишел бе много щастлив, че в момента пътува към Земята, а Сакс бе прекалено погълнат от наблюдаване на репортажите за конгреса в Павонис Монс. Най-после след пет месеца пристигнаха. От Земята се извисяваха десет космически елеватора. Няколко от тях бяха от така наречените „разделени кабели“, които се разцепваха надве и слизаха на север и на юг от екватора. Единият „разделен кабел“ се спускаше като буквата Y до Вирак във Филипините и до Убагума в западна Австралия, а другият — до Кайро и Дърбан. Този, по който се спускаха в момента, се разцепваше на около 10 000 км от Земята. Северната линия стигаше Порт-ъв-Спейн в Тринидад, а южната се спускаше в Бразилия, близо до Арипуана.

Те поеха по северното разклонение към Тринидад. От кабинката на елеватора се откриваше изглед към западното полукълбо, в центъра на което бе басейнът на Амазонка, чиято кафява вода преминаваше като вена през зелените бели дробове на Земята. Надолу, надолу, надолу… По време на петте дена, колкото трая спускането им, светът постепенно се приближи толкова, че изпълни всичко под тях. Съкрушителната гравитация, която бяха търпели, за да се подготвят месец и половина на кораба, се завърна, пое ги бавно в хватката си и стискаше, стискаше… Ниргал си мислеше, че поне малко се е приспособил към тежестта, но явно грешеше, понеже сега се задъхваше. Всяка глътка въздух за него бе усилие. Той бе застанал стабилно пред един от илюминаторите, стиснал здраво перилата, и се взираше през облаците в брилянтното синьо на Карибите и тъмнозелената Венецуела. Извивката на небето бе смесица от нагънати ленти бяло и тюркоазеносиньо, над които тъмнееше мракът на космоса. Всичко бе толкова лъскаво. Облаците бяха същите като на Марс, само че по-плътни, по-бели и по-дебели. Вероятно силната гравитация бе причина за по-високото налягане върху ретината му или върху очния му нерв и затова цветовете изглеждаха толкова ярки. Звуците също бяха по-остри.

Заедно с тях в елеватора пътуваха дипломати от ООН, съветници на „Праксис“, представители на медиите. Всички те се надяваха марсианците да им дадат малко време, за да поговорят. Ниргал откри, че му е трудно да ги слуша или да се съсредоточи върху тях. На всички сякаш въобще не им пукаше от положението им в космоса, като че ли не се намираха на десет хиляди километра над Земята и не падаха бързо към нея.

Дълъг последен ден. След това влязоха в атмосферата и не след дълго кабинката на елеватора ги откара до зеления квадрат на Тринидад при огромния комплекс на муфата в съседство до изоставеното летище, чиито писти приличаха на сиви руни. Кабинката на елеватора се приплъзна в бетонната маса, постепенно забави ход и спря.

Ниргал се пусна от перилата и внимателно последва останалите, туп, туп, тежестта изпълваше цялото му тяло, туп, туп. Той стъпи на пода на земната сграда. Интериорът на муфата напомняше на онази в Павонис Монс — доста нелепа познатост, защото въздухът бе солен, плътен, горещ, кънтящ и тежък. Ниргал бързаше с всички сили през залите. Искаше му се да излезе навън и да види най-накрая всичко. Цялата тълпа го наобиколи, но съветниците на „Праксис“ разбраха и направиха коридор през насъбралите се хора. Сградата беше огромна и вероятно бе пропуснал възможността да излезе от нея с метрото. Но отпред се виждаше врата, през която нахлуваше светлина. Леко зашеметен от усилието, той се потопи в заслепяващия блясък навън.

После закуцука към колата, към която го поведоха — истинска антика, с открит покрив и каучукови гуми. Кабриолет. Ниргал седна на задната седалка между Сакс и Мая, за да може да вижда по-добре. Под ослепителните лъчи на светлината имаше стотици, хиляди хора, облечени в смешни костюми — неонова коприна, розово пурпурно златист аквамарин, скъпоценни камъни пера, шапки…

— Карнавал — обади се някой от предните седалки. — Обличаме се в такива странни костюми за карнавала в Деня на Откритието, когато Колумб е пристигнал на острова. Той бе преди около седмица, но ние поудължихме фестивала във ваша чест.

Подрусвайки се леко, колата премина през хорските кордони и се насочи към една скала с почти отвесен склон. Зад нея се оказа областта на пристанището, което сега бе потопено под водата. Сградите се издигаха сред парчета мръсна пяна, която се поклащаше върху невидими вълни. Целият комплекс представляваше залято от прилива езеро, в което се поклащаха лодки с гребла. Изведнъж Ниргал усети рязка смрад на катран.

— Това е Катраненото езеро там долу до Ла Бреа. Цялото е изкопано и направено на малко езерце, което понякога използваме. Вижте кое смърди — онзи нов път там до водата.

Асфалтов път. От двете му страни се бяха натрупали хора. Колата бавно премина през някакъв очевидно древен квартал и се озова на широк асфалтиран булевард, осеян с огромни дървета и големи мраморни сгради.

— Това са метанационални небостъргачи. Като ги построиха първо, ни се струваха огромни, само че нищо не може да изглежда по-огромно от кабела.

Спряха. Ниргал се изправи с усилие, излезе навън и откри, че му е трудно да върви. Едва не падна, понеже всичко се въртеше около него. Мая го стисна здраво за ръката. Той сграбчи слепоочията си, дишайки тежко през устата.

— Добре ли си? — попита го Мая рязко.

— Да — отвърна той и се опита да кимне.

Озоваха се в комплекс, изграден от груби нови постройки. Небоядисано дърво, бетон, гола мръсотия, сега покрита с листенца от цветя. Хората бяха навсякъде, почти всички облечени в карнавални костюми. Отблясъкът на слънцето в очите му не искаше да изчезне. Поведоха го към дървения подиум отпред. Тълпата аплодираше бясно.

Една красива млада жена, облечена в зелено сари, препасано с бял платнен пояс, представи четиримата марсианци. Хълмовете зад нея се извиваха като зелени пламъци под силния западен вятър. Беше по-студено отпреди, а и смрадта се бе поуталожила. Мая застана пред камерите и микрофоните и годините й изведнъж изчезнаха. Тя заговори отделни сухи изречения, всяко от които бе лудо аплодирано — повик и отговор, повик и отговор. Медийна звезда, наблюдавана от цял свят, с изключителен талант да увлича хората след себе си, изричаща слова, които напомняха за речта й в Бъроуз в кулминационната точка на революцията, когато бе успяла да повдигне духа на тълпата в Принсес Парк. Нещо от този род.

Мишел и Сакс отказаха да изнесат речи и изтикаха напред Ниргал, за да се изправи лице в лице с тълпата и със сочещите към слънцето зелени хълмове. Когато се озова на подиума, Ниргал не можа да чуе дори мислите си. Бял шум на овации, плътен звук в плътния въздух.

— Марс е едно огледало — каза той в микрофона, — в което Земята вижда собствената си същност. Преместването на Марс бе едно пречистващо пътешествие, което свали от човека всичко, с изключение на най-важните неща. Това, което пристигна на Марс най-накрая, бе земен човек от-до. А това, което се случи оттогава насам, беше изражение на земните гени и земните мисли. И така можем да помогнем на родната си планета по много по-важен начин, отколкото материално — с редки метали и нови генетични вериги. Можем да ви послужим като способ да видите самите себе си. Като карта на една невъобразима огромност. Затова с нашите скромни усилия ние правим онова, което зависи от нас, за да допринесем за създаването на една велика цивилизация, която е на път да възникне. Ние всички сме примати, първообрази на една независима цивилизация.

Бурни аплодисменти.

— По този начин виждаме нещата ние, на Марс — дълга еволюция през вековете, водеща към справедливост и мир. Научавайки все повече неща, хората започват да разбират по-добре колко са зависими един от друг и от света, който обитават. На Марс ние открихме, че най-добрият начин да изразим тази взаимосвързаност, е да живееш, за да даваш, да създаваш култура, основана на състраданието. Всеки човек е свободен и равен пред останалите, а всички заедно работят за всеобщото благоденствие. Тази работа ни прави свободни. Никоя друга йерархия не си струва. Колкото повече даваме, толкова по-велики ставаме. Сега, сред това грандиозно наводнение, пришпорени от него, ние виждаме как тази култура на състраданието разцъфва едновременно на двата свята.

Той седна, обкръжен от страхотен шум. Речите свършиха и започна нещо от рода на открита пресконференция — отговори на въпросите на красивата жена в зеленото сари. Оказа се, че тя е министър-председател на Тринидад и Тобейго. Ниргал забеляза, че е удивително красива.

Внезапно всичко притъмня. Той изненадано се огледа наоколо и видя, че на западния хоризонт над морето се е струпала огромна мрачна маса облаци, чиито оловни ръбове бяха закрили слънцето. Тълпата се разсипа и всеки се укри под навес, дърво, веранда или под големите тенекиени автобусни спирки. Изведнъж долетя силен повей на вятъра и по мръсотията закапаха едри дъждовни капки. Четиримата марсианци бяха избутани под покрива на един павилион, където им направиха място.

След това се изля такъв порой, какъвто Ниргал никога не бе виждал. Дъждовните капки приличаха на завеса, която ревеше и се разбиваше във внезапно появилите се локви и вади. Всичко наоколо бе осеяно с милиони малки бели дъждовни експлозии. Целият свят навън бе размазан от падащата вода и превърнат в отделни цветни ленти. Зеленото и кафявото бяха омесени в едно. Мая се ухили:

— Сякаш върху нас пада океан!

— Толкова много вода! — изумяваше се Ниргал.

Министър-председателката сви рамене.

— Това се случва всеки ден по време на мусоните. Вярно, че дъждът е повече отпреди, пък и вече си имаме достатъчно вода.

Ниргал поклати глава и почувства пулсираща болка в слепоочията си. Дишането във влажния въздух му причиняваше болка. Сякаш се давеше.

Дъждът рязко спря. Слънцето си проби път през облаците и отвсякъде се заиздига пара. Ниргал отново плувна в пот. Не можеше да диша спокойно.

— Струва ми се, че трябва да полегна.

— О, да, да, естествено. Сигурно си изтощен от толкова много емоции. Ела.

Отведоха го в една малка сграда в квартала. Стаята, в която го настаниха, беше с бамбукови стени и бе абсолютно празна, с изключение на един матрак до вратата.

— Страхувам се, че матракът не е достатъчно дълъг за теб.

— Няма значение.

Оставиха го сам. Нещо в интериора на стаята му напомни за апартаментчето на Хироко в горичката от далечната страна на езерото в Зигота. Не само бамбукът, но и формата и размерите на стаята… и нещо, което му се изплъзваше, вероятно зелената светлина, която струеше отвсякъде. Усещането, че Хироко е някъде наблизо, бе толкова силно, че той се хвърли върху матрака и заплака. Пълно объркване на чувствата. Цялото му тяло и особено главата му бяха пълни с пронизваща болка. Накрая спря да плаче и потъна в дълбок сън.

 

 

Събуди се гол и подгизнал от пот. Все още бе тъмно. Ниргал се облече и излезе от стаята. Беше вечер; бе проспал целия ден. Мая, Мишел и Сакс бяха седнали да вечерят с някаква голяма група хора. Той ги увери, че е добре. Беше гладен като вълк.

Настани се сред тях. Цялата му глава гореше. Някой му подаде резенчета подсладен портокал, които малко поохладиха устата му.

Когато приключиха с яденето, разтребиха масите заедно, също като в Зигота или в Хираниягарба. Главата на Ниргал пулсираше. Очите му все още сълзяха, независимо от подсладените портокалови резенчета. Клепачите му натежаха.

— Знам, че звучи странно — промълви той, — но ми се струва, че отново ми се спи.

Събуди се преди зората и излезе на верандата, за да наблюдава как небето изсветлява почти като марсианското — от черно към пурпурно към розово и светлорозово, преди да се превърне в зашеметяващото циановосиньо, характерно за земните тропически сутрини. Главата му още натежаваше, но най-накрая се чувстваше отпочинал и готов да щурмува отново света. След закуската от зелено-кафяви банани той и Сакс се присъединиха към няколко от домакините им, за да ги поразведат из острова.

Където и да отидеха, в полезрението им винаги оставаха стотици хора. Всички бяха нисички, с кафява кожа като него в околностите и по-тъмни в градовете. Ниргал се учуди, когато видя колко мършави са всички. Ръцете и краката им бяха жилести от многото работа или тънки като вейки. На подобен фон формите на младите жени изглеждаха като съцветия, нехарактерни за този свят.

Жилищата им бяха разположени в дупки, изсечени в зелената джунгла, която след това се бе опитала да си върне обратно пространството. По-старите сгради бяха построени от потъмнели от времето тухли, които се рушаха и се сливаха отново със земята. Оризовите полета бяха терасирани толкова прецизно, че хълмовете изглеждаха по-големи, отколкото бяха в действителност. Светлозелените проблясъци на оризовите кълнове бяха нещо, което на Марс не бе виждал никога. Нюансите на зеленото бяха ярки и блестяха по-силно от всичко, което Ниргал си спомняше да е виждал. Те сякаш го натискаха, бяха толкова различни и интензивни. Слънцето позлатяваше тила му.

— Заради цвета на небето е — обясни Сакс, когато Ниргал му спомена за това. — Червеното в марсианското небе променя мъничко зеленото.

Въздухът бе плътен, влажен и вонеше на гранясало. Призрачният океан се простираше надалеч към хоризонта. Ниргал се закашля и започна да диша през устата, опитвайки се да не забелязва пулсиращите си слепоочия и чело.

— Влияе ти ниската надморска височина — размишляваше Сакс. — Чел съм, че така се случва с жителите на Хималаите и Андите, които слизат до морското равнище. Повишава се киселинното равнище в кръвта. Май трябваше да се приземим на по-високо място.

— Ами тогава защо не го направихме?

— Искаха да дойдем именно тук, понеже това е родното място на Дезмънд. Всъщност май е имало леки кавги кой да бъде следващият ни домакин.

— Дори и тук ли?

— Според мен доста повече, отколкото на Марс.

Ниргал изстена. Тежестта на света, задушаващият въздух…

— Ще потичам — обяви той и тръгна.

В началото всичко бе обикновено. Движенията, с които бе свикнал, се разляха из цялото му тяло и му напомниха, че все още си е същият. Но скоро започна да чувства натиска на плътния въздух върху белите си дробове, натиска на погледите на малките хора, покрай които минаваше, и натиска на собствената си тежест, която караше ставите му да изтръпват от болка. Тежеше почти два пъти повече, отколкото бе свикнал. Усещането бе такова, сякаш носеше някаква невидима личност на гърба си, всъщност не… тежината бе вътре в него. Пътят изгаряше краката му и сякаш ги превръщаше в пламтящи дървесни стволове. Бягането можело да причинява и болка! Чувстваше главата си като гигантски балон. Всички влажни зелени растения сякаш се мъчеха да се докопат до него. Стотиците отсенки на зеленото се сливаха в една преобладаваща зелена ивица, която наводняваше света. Черни точки плуваха пред очите му. „Хироко! — изстена той и се затича. — Хироко, каза ми, че ще е съвсем различно!“

Ниргал се запрепъва по мръсотията с цвят на охра по улиците на квартала. Стотиците хора го последваха. Той откри Мая, сложи глава на рамото й и заплака.

— Трябва да го отведем в Европа — каза бавно Мая на някого зад гърба му. — Беше абсолютна глупост да го водим направо в тропиците.

Ниргал се извърна и погледна назад. Мая говореше на министър-председателката.

— Винаги сме живели по този начин — отвърна тя и прониза Ниргал с горд поглед.

Само че Мая не остана много впечатлена.

— Трябва да го заведем в Берн.

 

 

Улиците в Берн бяха претъпкани с дипломати и репортери със закачени табелки с идентификация върху гърдите им.

Ниргал, Сакс, Мишел и Мая бяха настанени в главната квартира на „Праксис“ — малка каменна сграда, точно над реката. Ниргал бе изумен колко близо до реката се осмеляват да строят швейцарците — дори двуметрово покачване на нивото й би причинило нещастие, само че на тях изглежда не им пукаше. Очевидно бяха установили доста здрав контрол върху реката, въпреки че тя извираше от най-стръмния планински масив, който Ниргал някога бе виждал! Тераформиране, без съмнение. Никак не бе чудно, че швейцарците се оправяха толкова добре на Марс.

Сградата на „Праксис“ бе само на няколко пресечки от стария център на града. Близо до средата на полуострова се намираха офисите на Международния трибунал, точно в съседство с швейцарските федерални сгради. Затова всяка сутрин четиримата вървяха по покритата с калдъръм главна улица „Крамгасе“, която бе невероятно чиста, гола и пуста в сравнение с улиците в Порт-ъв-Спейн, минаваха покрай часовниковата кула и стигаха до офисите на Международния трибунал. В тях те се срещаха с най-различни групи, с които обсъждаха ситуациите на Марс и Земята: длъжностни лица от ООН, представители на национални правителства, изпълнителни представители на метанационалите, спасителни организации, медийни групировки и т.н. Всички искаха да знаят какво е положението на Марс, какво смятаха да правят след това, какво мислеха за ситуацията на Земята, какво би могъл да предложи като помощ Марс на Земята и много други. Ниргал откри, че му е много лесно да говори с повечето хора, на които го представяха — те явно разбираха сходните ситуации на двата свята, гледаха реалистично на възможностите на Марс да „спаси Земята“, не очакваха да си върнат контрола върху Марс, нито пък да възстановят метанационалния световен ред от праисторическите години.

Опита се да се съсредоточи върху събранията в Международния трибунал и в швейцарския Бундесхаус. „Праксис“ продължаваше да ръководи спасителните операции около наводнението, наслаждавайки се на факта, че работят без каквито и да било планове. Вече всички бяха обърнали достатъчно внимание на производството на стоки и услуги от първа необходимост, включително и геронтологичната терапия. Затова просто трябваше да се пришпори процесът и да се поеме водачеството, за да се види какво може да бъде сторено в случай на опасност. И тъй като „Праксис“, швейцарците и техните съюзници бяха хвърлили всичките си сили в изграждането на убежища и в геронтологичната терапия, хората навсякъде им помагаха с готовност. Ако имаш възможност да си уредиш живота, докато спасяваш света, ако това представлява най-добрата ти възможност за стабилност, дълъг живот и шанс за децата ти, тогава защо не? Защо не? Какво имаше да губят по-голямата част от хората? Късният метанационален период бе облагодетелствал някои, но милиарди бяха пренебрегнати, а ситуацията от ден на ден се влошаваше.

Тоест, метанационалите губеха масово работниците си. Не можеха да ги вкарат в затворите, ставаше все по-трудно да ги уплашат и единственият начин, по който можеха да ги запазят, бе да създадат същите програми, каквито „Праксис“ вече осъществяваше. Те това и правеха или поне така казваха. Мая бе сигурна, че промените, които извършваха, бяха само повърхностни и наподобяваха тези на „Праксис“, само за да запазят работниците и печалбите си. Но също така бе възможно Сакс да е прав — те да се окажат неспособни да контролират ситуацията и да обявят някакъв нов световен ред.

Точно това реши да каже и Ниргал по време на една от възможностите си да се изкаже — на конференция в голямата зала на Бундесхауса. Застанал на подиума, вперил поглед в пълната с делегати и репортери зала, Ниргал изведнъж разбра, че неговата роля е да бъде младият марсианец, говорещ от името на новия свят. Вече можеше да престане да говори същото като Сакс и Мая и да предостави на хората и чуждата, „извънземна“ гледна точка.

— Всичко ще бъде наред — започна той, стараейки се да обхване с поглед колкото се може повече хора. — Всеки един миг от историята се състои от смесица от най-различни архаични елементи, събрани от цялото минало чак до праисторическия период. Настоящето винаги е колаж от всички тях. Все още се срещат рицари, които идват, яхнали коне, и отнемат реколтата на селяните. Все още има гилдии, има и племена. Сега виждаме колко много хора изоставят работата си, за да се включат в спасителните операции по последствията от наводнението. Уж нещо ново, но всъщност чиста проба поклонничество. Те искат да странстват, искат от тях да има някаква духовна полза, иска им се да вършат истинска работа. Смислена работа. Те вече няма да търпят да бъдат обирани от когото и да било. Тези от вас тук, които представляват аристокрацията, изглеждат разтревожени. Вероятно ще ви се наложи да зарежете сегашния си статус и да работите за себе си. Да живеете по същия начин като всички други. Това е истина — така ще се случи. Но всичко ще бъде добре, дори и за вас. Щом има достатъчно, недейте да ламтите за повече. А когато всички станат равни, тогава и вие, момчета, ще бъдете в най-голяма безопасност. Това всеобщо разпространение на геронтологичната терапия, на което ставаме свидетели в момента, е може би главният смисъл на демократичното движение. То е нещо като физически триумф на демокрацията, дълго очакван и най-накрая настъпил. Здраве за всички. И когато това се случи, експлозия от позитивна енергия ще промени цялата Земя само за няколко години.

Някой от тълпата се изправи и го попита за възможността от демографски взрив. Той кимна.

— Да, разбира се. Това е доста голям проблем. Човек не трябва да бъде демограф, за да разбере, че когато постоянно се раждат нови и нови деца, а възрастните не умират, населението скоро ще нарасне до страховити размери. До такива размери, че в един момент ще настъпи катастрофа. Затова се налага този проблем да бъде разгледан сега. Просто трябва да се ограничи раждаемостта, поне за известно време. Това не е нещо, което ще продължи вечно. Геронтологичната терапия съвсем не означава безсмъртие. Все някога ще настъпи миг, когато първите подложени на терапия ще умрат. Ето там е решението на въпроса. Да кажем, че населението на двата свята в момента е около 15 милиарда. Това значи, че започваме от лоши начални условия. Като се има предвид сериозността на проблема, докато имаш възможности да станеш баща, няма причини да се оплакваш — в края на краищата причина за неприятностите е лично твоето дълголетие, а дали ще имаш едно или десет деца, проблемът си остава. Да приемем, че всеки двама родители или партньори имат само по едно дете. Това означава по едно дете за всеки двама души от предното поколение — тоест, седем и половина милиарда деца от сегашното поколение. Всички те също ще бъдат подложени на терапия и грижливо коткани, понеже са нашето безценно съкровище. Те на свой ред ще имат около четири милиарда деца — нови безценни съкровища, — които пък ще имат две и така нататък. След това в един определен момент — може би след сто, може и след хиляда години — първото поколение ще умре. Всички са живи по едно и също време и населението постоянно нараства, макар и с постоянно забавящи се темпове. Вероятно това ще стане за доста кратко време, но така или иначе, когато процесът приключи, останалото население ще бъде намалено наполовина. Тогава хората могат да започнат да се вглеждат в ситуацията, инфраструктурите, околната среда на двата свята… капацитета на цялата Слънчева система или каквото им хрумне. След като първото поколение изчезне, останалите ще могат вече да имат по две деца, за да стои броят на хората постоянно на едно стабилно ниво. Бъде ли приет подобен подход, с демографската криза е свършено. Може да отнеме около хиляда години.

Ниргал спря, за да огледа аудиторията. Хората го наблюдаваха мълчаливо, захласнати от идеята. Той направи жест с ръка, сякаш за да обхване всички.

— Междувременно трябва да си помагаме един на друг, да поправим грешките, да се грижим за природата. И точно в тази част на проекта Марс може да помогне на Земята. На първо място ние сме специалисти по грижи за природата. Всички се учим на това и някои от уроците могат да бъдат приложени тук. Второ, по-важно, въпреки че голяма част от хората завинаги ще останат на Земята, известна част могат да се преселят на Марс. Това ще помогне да се облекчи ситуацията. Ние ще бъдем щастливи да ви приемем. Можем да поемем задължението да вземем при нас известен брой хора, понеже ние, марсианците, въпреки всичко произхождаме от Земята и трябва да не оставаме безучастни. Земята и Марс… А има и други годни за обитаване планети в Слънчевата система — наистина, не толкова големи като нашите, но въпреки всичко са много. Ако успеем да ги използваме всички, можем да преживеем пренаселените години и заедно да навлезем в нашата Златна ера.

Тази реч произведе доста голямо впечатление, ако можеше да се съди по медийния фурор. След това Ниргал часове наред всеки ден разговаряше с най-различни групи, доказвайки идеите, които бе изказал на това събиране. Доста изтощителна работа, затова след няколко седмици непрекъснати разговори без каквато и да е почивка той погледна през прозореца на стаята си една безоблачна сутрин, излезе и помоли ескорта си за кратка експедиция. Охраната се съгласи да каже на хората в Берн, че е заминал на частно пътешествие и заедно с него тръгна към Алпите.

 

 

Ниргал слезе от влака, придружен от ескорта си, и се запъти към една тясна тераса извън сградата на гарата. Въздухът бе лек, чист и остър, около 270 градуса К — най-добрият въздух, който Ниргал бе дишал, откакто пристигна на Земята. Имаше толкова познат аромат, че очите му се насълзиха. Ето това се казваше място.

Независимо от слънчевите очила, светлината бе ослепително ярка. Небето имаше тъмно-кобалтовосин цвят. Снегът покриваше планините почти изцяло, но гранитът се показваше навсякъде, особено в северните страни на огромните масиви, където ридовете бяха прекалено стръмни и не задържаха сняг върху себе си. Оттук Алпите въобще не приличаха на склон: всяка група скали имаше различен вид и излъчване, отделена от останалите дълбоки маси пуст въздух, включително и глетчеровите долини, представляващи огромни празни пространства с формата на буквата „U“. На север тези макроровове бяха доста по-ниско, покрити със зеленина. Някои дори служеха за корита на езера. На юг обаче те бяха нависоко и пълни единствено със сняг, лед и камъни. В момента вятърът духаше тъкмо от юг и носеше със себе си студения дъх на леда.

Поглеждайки надолу по ледената долина на юг от превала, Ниргал видя огромно нагънато бяло плато, където се срещаха всички глетчери, изливащи се от околните басейни. Обясниха му, че това място се наричало Конкордияплац. Тук се срещали четири големи глетчера, за да продължат после на юг и да се влеят в най-големия ледник в Швейцария.

Ниргал помоли съпровождащите го да останат в гарата и да го изчакат. Искаше му се да се поразходи наоколо сам. Те възразиха, но в крайна сметка върху глетчера през лятото нямаше сняг, пукнатините се виждаха ясно, а и по пътеката нямаше такива. Въпреки всичко членовете на ескорта не бяха съвсем сигурни дали е редно да го пускат съвсем сам. Двама от тях настояха да дойдат с него, поне за част от пътя и на разстояние зад него — „просто за всеки случай“.

Най-накрая Ниргал се съгласи на подобен компромис, дръпна качулката си и тръгна надолу по ледените стълби с болезнени тупвания, докато в края на краищата не се озова върху равното и широко плато на Юнгфрауфирн. Ридовете от двете страни на тази долина се простираха на юг съответно от Юнгфрау и Монх и след няколко километра се спускаха рязко надолу към Конкордияплац.

Дълго време той просто вървя. Това място бе също толкова важно, колкото и първичният марсиански пейзаж. Огромен също като марсианския, да, дори по-голям заради по-отдалечените хоризонти и размазващата гравитация. И беше по-стръмно. И по-бяло. И по-ветровито, ух, пронизваше го през анорака, дори по-ветровито и по-студено… о, Боже, сякаш вятърът се забиваше право в сърцето му! Внезапно го заля прозрението, че Земята е толкова огромна, че в колосалното си разнообразие дори притежава региони, които са по-марсиански от самия Марс… че при всичките си показатели, по които бе по-велика от Марс, тя бе по-велика дори, когато изглеждаше марсиански.

Тази мисъл го накара да притихне. Няколко секунди просто стоя и се взира, опитвайки се да проумее това. Вятърът спря за момент. Светът също бе замрял. Никакво движение, никакъв звук.

Щом забеляза това мълчание, Ниргал се опита да чуе нещо, но без всякакъв успех, така че тишината ставаше все по-осезаема. Не приличаше на нищо, което бе чувал някога. Той се замисли върху това. На Марс винаги бе живял с помощта на някаква машина — купол или скафандър, ако не се броят редките разходки по повърхността през последните няколко години. Само че винаги се бе донасял или звукът на вятъра, или на работещите наоколо машини. Или просто не бе обръщал внимание. Сега около него бе само тази велика тишина — тишината на самата вселена. Никое въображение не можеше да си представи подобно нещо.

След известно време отново започна да долавя звуци. Пулсирането на кръвта в ушите си. Дишането от носа си. Собствената му животоподдържаща система — неговото тяло с органичните си помпи, генератори и вентилатори. Всички механизми бяха там, вътре в тялото му, и издаваха звуците си. Но сега около него цареше единствено тишината и затова можеше да чуе самия себе си. Само той в този огромен свят, сам, свободно тяло, застанало върху майката-земя, свободен сред леда и скалите — там, където бе започнало всичко. Майката-Земя — той си помисли за Хироко, само че без онази разкъсваща скръб, заляла го в Тринидад. Когато се завърнеше на Марс, можеше да живее по същия начин. Можеше да се разхожда навън в тишината, свободен, жив навън, сред вятъра, сред подобна девствено чиста колосална безжизнена белота, под подобен тъмносин свод, син като дъха на самия живот — кислород, цветът на живота. Обгръщащ като купол белотата. Нещо като поличба. Бялото и зеленото, само че тук зеленото бе синьо.

И покрито със сенки. Сред вече по-бледите олюляващи се остатъчни образи лежаха дълги сенки, прострели се от запад на изток. Доста се бе отдалечил. Обърна се и се закатери към Юнгфрауфрин. Назад по пътеката двамата му спътници кимнаха и на свой ред тръгнаха бързо назад.

Най-накрая се настаниха в малките осветени купета на влака, който със скърцане се устреми към гранитен тунел.

Ниргал се изправи в края на един от вагоните, впил поглед в издълбания с динамит тунел, който сякаш го връщаше назад във времето. Щом излязоха на светлина, той се загледа в колосалната стена на Айгер над тях. Покрай него премина някакъв пътник, който се вгледа в Ниргал и рязко спря.

— Удивен съм да те видя тук — заговори го той. В гласа му се долавяше някакъв британски акцент. — Миналата седмица направо се сблъсках с майка ти.

— Майка ми ли? — смутен попита Ниргал.

— Да, Хироко Ай, не съм ли прав? Тя бе в Англия и работеше с някакви хора при устието на Темза. Имах път нататък и тогава я срещнах. Трябва да кажа, че да те срещна и теб ми се струва доста странно съвпадение. Почвам да се съмнявам дали всеки момент няма да започна да виждам червени човечета.

Мъжът се усмихна при тази мисъл и тръгна към следващия вагон.

— Хей! — извика Ниргал. — Почакай!

Но мъжът само забави леко крачка:

— Не, не — каза той през рамо, — не исках да се намесвам… Пък и това е всичко, което зная. Ще трябва да я потърсиш.

След това влакът със скърцане спря на гара Клайн Шадег и мъжът скочи през отворената врата на съседния вагон. Ниргал понечи да го последва, но на пътя му се изпречиха други хора, а ескортиращите го дойдоха и му обясниха, че трябва незабавно да слязат до Гринделвалд, ако искат тази нощ да се приберат у дома. Ниргал не можеше да им противоречи. Но докато влакът бавно излизаше от гарата, той погледна през прозореца и видя англичанина, който го бе заговорил, да слиза чевръсто по една пътека надолу по прашната долина.

 

 

Ниргал се приземи на едно голямо летище в южна Англия и бе откаран на североизток в град, който според ескортиращите го се наричаше Фавършам. Зад този град пътищата и мостовете бяха наводнени. Бе решил да пристигне инкогнито, а ескортът му тук бе съставен от полицаи, които му напомняха повече на силите за сигурност на ЮНТО, отколкото на швейцарските съпровождащи — осем мъже и две жени, тихи, погълнати в себе си, впили очи в него. Когато разбраха за какво е дошъл тук, те предложиха да му водят различни хора, за да ги разпитва за Хироко. Ниргал бе сигурен, че това ще я накара да започне отново да се крие, затова настоя търсенето да протече без излишно разтръбяване.

Качиха се една лодка. На палубата й стоеше някакъв толкова нисък мъж, че му се наложи да се повдигне на пръсти, за да стисне здраво ръката на Ниргал.

— Значи ти си марсианец — каза той с енергична интонация. — Добре дошъл на борда на нашия малък изследователски плавателен съд. Идваш, за да търсим някаква възрастна азиатска лейди, както дочувам?

— Да — отвърна Ниргал с ускорен пулс. — Японка.

— Хм. — Мъжът се намръщи. — Виждал съм я само веднъж, но бих казал, че е азиатка, вероятно от Бангладеш. Такива като нея са навсякъде след наводнението. Само че кой би могъл да каже, а?

Четирима от ескорта на Ниргал се качиха на борда. Собственикът на лодката натисна някакъв бутон, с който запали двигателя, завъртя румпела в кабинката на щурвала. Задният край на лодката се потопи във водата, завибрира и те тръгнаха настрани от потопените сгради. Беше облачно, небето и морето бяха обагрени в сивкав неопределен цвят.

— Как се казваш? — попита Ниргал.

— Блай. Б-Л-А-Й.

— Аз съм Ниргал.

Мъжът кимна рязко.

— Значи това служи за докове? — махна с ръка Ниргал.

— Това беше Фавършам. Тук някога бяха блатата… Хам, Магдън — всичко тук бе блато, оттук чак до остров Шепи. Суейл. Повече мочурище, отколкото течение, ако разбираш какво искам да кажа. Сега обаче излизаш тук някой ветровит ден и ти се струва, че си в самото Северно море. А Шепи е ей онзи хълм там. Чиста проба остров.

— Там ли си видял… — Не знаеше как да я нарече.

— Твоята азиатска бабичка слезе от един ферибот, пътуващ от Влисинген до Шиърнес, другата страна на този остров. Тогава Шиърнес и Минстър вместо улици имаха реки, които в дни на силен прилив стигаха до покривите на къщите. В момента сме над Магдън Марш. Ще минем около Шел Нес, понеже над Суейл е прекалено гъсто.

Водата с цвят на кал плискаше тихо под дъното на лодката. Движеха се сред дълги, извиващи се следи от жълтеникава пяна. Към хоризонта водата ставаше сивкава. Блай завъртя щурвала и лодката зави сред късичките, но силни вълни. Започнаха да се клатят. Ниргал никога не се бе качвал на лодка преди. Сивите облаци бяха надвиснали над главата му толкова ниско, че между тях и набръчканата вода имаше само тъничка ивица въздух. Лодката се поклащаше насам-натам, люлеейки се като парче корк. Течен свят.

— Тук е доста по-плитко, отколкото е обикновено — обади се капитан Блай иззад щурвала. — Ако водата беше по-прозрачна, щеше да видиш точно под нас Сейс Корт.

— Колко е дълбоко тук? — попита Ниргал.

— Зависи от прилива. Целият този остров беше около инч над морското равнище преди наводнението, тоест, с колкото се е повишило морското равнище, толкова е и дълбоко. Колко казват — 25 фута ли? Доста повече, отколкото е необходимо на момичето. Доста му се събра.

Той зави наляво и вълнението удари лодката отстрани така, че тя се залюля в серия неравномерни поклащания.

— Виждаш ли тази стрелка? Пет метра. Харти Марш. Виждаш ли онази картофена пътека ей там? Където е по-неравна вода? В средата на прилива прилича на удавен великан, погребан в калта.

— Сега приливът докъде е стигнал?

— Почти привършва. Отливът ще започне след около половин час.

— Трудно е за вярване, че Луната може да накара океана да се издига чак толкова.

— Какво, не вярваш в земното притегляне?

— О, вярвам му, понеже точно в момента ме измъчва. Просто ми е трудно да повярвам, че нещо толкова отдалечено може да дърпа толкова силно.

— Хм. — Капитанът се загледа в гъстата мъгла, която покриваше хоризонта отпред. — Искаш ли да ти кажа кое наистина е трудно за вярване? Трудно е да повярваш, че два-три айсберга могат да повдигнат толкова много морското равнище, че всичко да се наводни по този начин.

— Наистина.

— Направо ме изумява. Само че ей го доказателството — тече покрай нас. А, мъглата дойде.

— Лошото време повече ли е, отколкото си свикнал?

Капитанът се захили.

— Това ще бъде все едно да сравняваш абсолютни степени, мен ако питаш!

Мъглата премина през тях на дълги и влажни воали. Накъсаните вълни запушиха и засъскаха. Всичко наоколо бе замъглено. Внезапно Ниргал се почувства щастлив, независимо че му беше лошо заради непрекъснатото поклащане на лодката. Плуваше из един воден свят и нивото на светлината най-накрая бе поносимо. Беше спрял да примижва за пръв път, откакто бе на Земята.

Капитанът завъртя отново огромния щурвал и лодката започна да пори вълните право напред. Насочиха се на северозапад към устието на Темза. Отляво се виждаше нещо кафяво-зеленикаво, подаващо се от зелено-кафявата вода, покрито със сгради.

— Това е Минстър или поне онова, което остана от него. Единствената висока част на острова. Шиърнес е ей там, където водата е най-набраздена.

Под покривалото на струящата мъгла Ниргал успя да види нещо, което приличаше на струя пенеща се бяла вода, която се плискаше едновременно във всички посоки. Под бялата пяна личеше тъмна дълбочина.

— Това ли е Шиърнес?

— Аха.

— Всички ли са се преместили в Минстър?

— Или там, или някъде другаде. В Шиърнес хората са много упорити.

Капитанът се зае с нелеката задача да прекара лодката през наводнения Минстър. Там, където линията на покривите се подаваше над вълните, стърчеше върхът на една голяма сграда. Стената, която гледаше към океана, бе махната, а оставащите три образуваха нещо като малък яхт-клуб. За докове служеха горните етажи в задната й част. Там вече бяха привързани три лодки. Когато акостираха, няколко мъже от бордовете им погледнаха към тях и им помахаха.

— Кой е този? — попита един от тях, когато Блай привърза лодката си за дока.

— Един от марсианците. Опитваме се да открием азиатската дама, която е помагала на хората миналата седмица тук, в Шиърнес. Случайно да си я виждал?

— Наскоро не. Всъщност, виждах я преди месец-два. Чух, че е отишла в Саутенд. Долу със сигурност ще знаят.

Блай кимна.

— Искаш ли да разгледаш Минстър?

Ниргал се намръщи.

— По-скоро ми се иска да се срещна с хора, които знаят къде е тя.

— Ще се опитаме да стигнем до Шиърнес тогава. Приливът е добър.

И така поеха към полунаводнения град, следвайки някогашните улици с минимална скорост. В центъра, където водата се пенеше най-много, бе по-спокойно. От сивата течност стърчаха комини и телефонни стълбове. Ниргал от време на време виждаше части от къщи и сгради под водата, но имаше толкова много пяна отгоре и толкова много частици отдолу, че бе почти невъзможно да види каквото и да било. Извивката на някой покрив, част от улица, сляпото око на някой прозорец… — и толкова.

В далечната страна на града имаше плуващ док, закотвен за бетонна опора, стърчаща от пяната.

— Това е стар док за фериботи. Отцепиха една секция от него и изпомпаха водата от офисите, след което отново ги заселиха.

— Заселили са ги отново?

— Да, ще видиш.

Блай скочи върху дока и протегна ръка, за да помогне на Ниргал. Въпреки това марсианецът падна на едното си коляно, когато се приземи.

Бетонната опора стигаше до кръста на човек. Оказа се, че е пуста и от вътрешната й страна е прикрепена метална стълба. Около парапета й бе увит гумен кабел, от който стърчаха електрически крушки. Бетонният цилиндър свършваше след около триметрово спускане, но стълбата продължаваше и водеше към някаква голяма, влажна, топла и миришеща на риба стая, в която се долавяше шума на няколко генератора от съседната стая или от друга сграда. Стените, подът, таванът и прозорците й бяха покрити с нещо от рода на пластмасови листи. Намираха се в нещо като мехур от прозрачен материал, понеже през прозорците се виждаше вода, пенеща се като сапуна в мивката.

Лицето на Ниргал явно показваше изненадата му, понеже Блай каза с усмивка:

— Добра здрава сграда. Покрита е със „скален лист“ и прилича на вашите материи, с които покривате куполите си на Марс, само че е още по-здраво. Хората са пригодили доста сгради като тази за живеене, ако са с необходимия размер и дълбочина. Поставят една тръба и пуф! — сякаш издухват сапунен мехур. Доста от хората в Шиърнес се местят в подобни сгради. Наричаме ги „хората на прилива“. Според тях това е по-приемливо, отколкото да просят милостиня в Англия, нали?

— Добре де, а с какво се занимават?

— С риболов, както винаги. И реконструкции. Ей, Карна! Ей го моето марсианче, можеш да му кажеш здравей. Нисичък е за там, откъдето идва, а?

— Ама туй е Ниргал, нъл’ тъй? — И мъжът, чернокос и тъмнокож, приличащ на азиатец на външен вид, ако не по акцент, стисна внимателно ръката му.

Ниргал попита дали са виждали Хироко. Карна сви рамене.

— Никога не съм знаел как се казва. Мислех си, че е от тамилите — от южна Индия. Чух, че била заминала за Саутенд.

— Тя ли ви помогна за това тук?

— Аха. Тя и още няколко като нея донесоха мехурите от Влисинген. Чудесно стана, че пристигна. Преди да дойде се унижавахме пред онези в Хай Халстоу.

— Защо въобще дойдоха?

— Де да знам. Нещо като спасителен отряд, според мен. — Той се ухили. — Въпреки че не дойдоха точно по този начин. Местеха се насам-натам по бреговете, строяха най-различни неща от отпадъците просто за кеф, както изглеждаше. Те наричаха това „междуприливна цивилизация“. Майтапеха се както обикновено.

Ниргал усети, че сърцето му започна да бие по-забързано. В стаята бе доста горещо.

— Как изглеждаха хората с нея?

— Някои от тях бяха ориенталци. Азиатци, с изключение на един или двама бели.

— Имаше ли високи? — попита Ниргал. — Като мен?

Нямало. И въпреки това… Ако групата на Хироко бе дошла на Земята, твърде вероятно бе по-младите да са останали на Марс. Дори и Хироко не би успяла да уговори всички на подобен план. Биха ли напуснали Марс Франц, Нанеди…? Ниргал силно се съмняваше. Да се завърнеш на Земята в час на нужда… старите биха се зарадвали на подобна възможност. М-да, наистина приличаше на нещо, което Хироко би направила. Можеше да си го представи: как тя обикаля новите земни брегове и помага на хората да изградят нови места за живеене…

— Отидоха към Саутенд. Ще оправят нещата по брега.

Ниргал погледна към Блай. Той кимна; и те можеха да прекосят дотам.

На следващата сутрин тръгнаха през светлата и силно напомняща за Марс мъгла — розови и оранжеви проблясъци припламваха насам-натам над отпуснатата стъкловидна вода. Лодката се люлееше в груб неправилен ритъм. Из мъглата за миг изплуваха някакви мрачни обекти, само че Блай не им обръщаше внимание, зорко взрян в почти непрозрачния от водните пръски прозорец пред него.

Внезапно той изгаси мотора и клатенето на лодката прерасна в яростно люлеене наляво-надясно. Ниргал се улови за една от стените и се взря през илюминатора, опитвайки се да разбере какво е накарало Блай да спре.

— Ето един голям кораб от Саутенд — отбеляза Блай, докато съвсем бавно придвижваше лодката напред.

— Къде?

— Ляво на борд. — Той посочи. Ниргал не видя нищо.

Блай го закара до един дълъг и нисък вълнолом, около който бяха завързани множество лодки. Вълноломът пронизваше мъглата и стигаше до забуления в мъглата Саутенд-он-Сий. Някакви мъже поздравиха Блай — „Чудесен ден, а?“, „Направо приказен“ — и започнаха да разтоварват кашоните от трюма на тяхната лодка. Блай ги заразпитва дали са срещали някаква азиатка от Влисинген, но мъжете поклатиха глави.

— Японче? Не е тук, приятел.

— В Шиърнес казаха, че тя и групата й били дошли тук.

— И защо са казали така?

— Защото според тях така е станало.

— Пакистанска бабичка? — казаха хората при дизеловата помпа от другата страна на кея. — Тя отиде в Шубъринес преди известно време.

Блай хвърли поглед към Ниргал.

— Това е само няколко мили на изток. Ако е била тук, тези мъже казват истината.

— Ами да пробваме.

След като заредиха с гориво, те тръгнаха на изток през мъглата. От време на време отляво изплуваше покритият със сгради хълм. Завиха и тръгнаха на север. Блай ги заведе до друг плаващ док, към който бяха привързани по-малко лодки, отколкото бяха видели на кея в Саутенд.

— О, онази китайска банда? — извика някакъв беззъб старец. — Заминаха за Пигс Бей. Построиха си оранжерия! И нещо като църква!

— Пигс Бей… Това е следващият кей — каза замислено Блай и поведе лодката натам.

Така че потеглиха на север. Бреговата линия сега се състоеше изцяло от потопени сгради. Бяха строили толкова близо до морето! Сигурно са нямали никакви основания да се страхуват от промяна в нивото на морето. След това бе дошло наводнението и бе възникнала тази странна зона на амфибии, междуприливна цивилизация, влажна и олюляваща се в мъглата.

Пред тях изникна група сгради, чиито прозорци светеха. Бяха изпълнени с прозрачния материал и заселени наново. Входните им врати бяха точно над пенещата се вода. Блай докара лодката до една група от плаващи докове и поздрави няколко жени в широки работни комбинезони и жълти дъждобрани, които кърпеха голяма черна мрежа. Той изгаси двигателя и ги попита:

— Да сте мяркали насам някаква азиатка?

— О, да. Тя е долу, в сградата накрая.

Ниргал почувства как пулсът му се ускори. Изведнъж коленете му омекнаха и трябваше да се улови за бордовата ограда. Прескочи я, тупна на дока и се затича към последната сграда — пансион или нещо подобно, сега пропукана на десетки места, през които се процеждаше светлина; вътре имаше въздух; бе покрита с прозрачния материал. Зелени растения, бледи и неясни заради съскащата сивкава вода. Той сложи ръка върху рамото на Блай и се остави да бъде въведен в сградата и поведен надолу по тясното стълбище. Влязоха в стая, едната стена на която гледаше към морето и я караше да прилича на мръсен аквариум.

От вратата в далечния край на стаята излезе някаква миниатюрна жена, облечена в ръждивочервен работен комбинезон. Белокоса, черноока, дребничка и крехка. Изражението й беше като на птица. Не беше Хироко. Тя се вгледа в тях.

— Вие ли сте жената, дошла от Влисинген? — попита Блай, след като хвърли поглед към Ниргал. — Тази, която строи къщи-подводници?

— Да — отвърна жената. — Мога ли да ви помогна с нещо? — Гласът й бе висок, с британски акцент. Тя впи безизразен поглед в Ниргал. В стаята имаше и други хора, а и отвън продължаваха да влизат още. Жената приличаше на образа, който Ниргал бе видял издълбан в стената на Медуза Валис. Може би това бе някаква друга Хироко, скитаща се между двата свята и строяща различни неща…

Ниргал поклати глава. Въздухът смърдеше на гнило. Светлината бе слаба. Едвам успя да се изкачи обратно по стълбите. Блай се сбогува с всички и потеглиха наново. Бяха гонили онзи, дето духа. Уловка, за да го изкарат от Берн. Или невинна грешка. Или просто зелен хайвер.

Блай го сложи да седне в кабинката на лодката до парапета.

— О’кей!

Отново тръгнаха, олюлявайки се, през мъглата, която закриваше гледката отзад. Мрачен мъглив ден, прекаран във водата, приплъзвайки се през промяната на фазата, когато мъгла и вода постоянно разменяха местата си, а те бяха уловени между тях като сандвич. Ниргал задряма. Сигурно се бе върнала на Марс. М-да, вършеше си работата с пълна скорост. Абсурдно бе да мисли по друг начин. Когато се прибереше, щеше да я открие. Да, това бе неговата цел, задача, която самият той си бе поставил. Щеше да я открие и да я накара да излезе на открито. Да се убеди, че е оцеляла. Това бе единственият начин да бъде сигурен, да се отърве от онзи ужасен кошмар и да премахне товара от сърцето си. Да, щеше да я намери.

Внезапно мъглата се вдигна. Над главите им проплуваха ниски сиви облаци, които изсипваха пороен дъжд върху водата. Докато прекосяваха огромното устие на Темза, течението й се развихри с пълна сила заради отлива. Сивокафявата повърхност на водата приличаше на някаква мътна каша, вълните идваха от всички страни едновременно, покритата с пяна повърхност се клатеше лудешки и се носеше на изток към Средиземно море.

Изведнъж вятърът промени посоката си и се изля върху прилива. В един момент се оказа, че всички вълни се носят към морето. Сред дългите парчета пяна плаваха всякакви предмети — кутии, кашони, мебели, покриви, цели къщи, прекатурени лодки, парчета дърво. Екипажът на Блай бе застанал на палубата с бинокли и абордажни куки, всички се бяха навели през перилата и от време на време изкрещяваха на Блай да избегне някой предмет или да се опита да се приближи до друг. Бяха изцяло погълнати от работата.

— Какви са всичките тези парчетии? — запита Ниргал.

— Лондон — отвърна му Блай. — Шибаният Лондон, отнесен от водата.

Облаците се носеха на изток над главите им. Като се огледа наоколо, Ниргал забеляза и други лодки, които събираха останките или просто ловяха риба. Блай помаха на някои от тях и свирна със сирената на други. Над сивкавото устие постоянно се разнасяха сигнали на сирени, които очевидно съдържаха някакви послания, понеже екипажът на лодката коментираше всеки един от тях.

След това изведнъж някой възкликна:

— Хей, това пък какво е!

Той сочеше напред. От мъглата, обвила устието на Темза, бе изплувал кораб с платна, много платна, квадратни, опънати върху три мачти в идеална конфигурация, силно позната на Ниргал, въпреки че никога преди не бе виждал нещо подобно. Хор от сирени посрещна появяването на този призрак — лудешки свирки, дълги и протяжни звуци, които постепенно се увеличаваха и ставаха все по-продължителни. Напомняха за хор кучета, събудили се и джафкащи през нощта. Над тях се извиси острият пронизващ откос на сирената на Блай, който се присъедини към компанията. Ниргал никога преди не бе чувал подобен звук, чак ушите го заболяха! Плътен въздух, още по-плътен звук… Блай се хилеше доволно, юмрукът му лежеше върху бутона на сирената, а екипажът, включително ескортът на Ниргал, бе застанал до парапета и крещеше беззвучно.

Най-накрая Блай спря сирената.

— Какво беше това? — изкрещя Ниргал.

— „Къти Сарк“! — изкрещя в отговор Блай, килна главата си назад и се разсмя. — Беше арестуван в Гринуич! Затворен в един от доковете! Сигурно някакви откачени копелета са го освободили. Прекрасна идея. Вероятно са го влачили на буксир. Погледни му платната!

Старият клипер имаше четири или пет платна, разпънати на всяка от трите мачти, между които се вееха и няколко триъгълни, разтягащи се напред към бушприта. Той плаваше точно в средата на отливното течение, пък и отзад вятърът бе доста силен, така че корабът се плъзгаше през пяната и предметите, разсичайки водата с предната си част, като при това вдигаше малки бели вълнички. Сред такелажа му се виждаха неколцина мъже. Ниргал видя, че повечето от тях се бяха навели през доковете и махаха с една ръка към разпокъсаната флотилия от лодки. От върховете на мачтите му се развяваше голям син флаг с червен кръст върху него. Когато се изравниха с тях, Блай отново натисна бутона на сирената и отново и отново. Мъжете зареваха.

Всички лодки свиреха със сирени, но „Къти Сарк“ дори не намали. Той отплува по пътя си с пълна скорост с издути платна. Прекрасна гледка.

— О, Господи, страшна гледка беше, истината ви казвам — възклицаваше един мъж от екипажа на Блай. — Вярно, че платната му бяха повече, сигурно са ги сложили само за фасон, ама майната му. Велика гледка.

Ниргал се чувстваше замаян и изцеден. Върнаха се в Шиърнес и го отведоха в подводния склад. Цялата голяма зала бе потънала в лепкав мрак, с изключение на точките ярка светлина. Всичко бе смесица от светлосенки, черно-бяло и много шумно.

Той се завлече в една част от стаята, отделена от останалото пространство — „мъжката стая“, като си мислеше, че ще се чувства по-сигурно, ако се поуспокои. Някаква млада жена мина покрай него и го докосна по челото.

— Ти си горещ!

Ниргал допря ръка до челото си и се замисли.

— Триста и десет келвина — каза накрая той. — По дяволите.

— Хванал си треска.

Един от бодигардовете му седна до него и Ниргал му съобщи за температурата си.

— Какво казва компютърната ти гривна? — попита го той.

Ниргал погледна екранчето. 309 градуса К.

— По дяволите.

— Как се чувстваш?

— Горещо ми е и цялото ми тяло тежи.

— По-добре да отидем някой да те види.

Ниргал поклати глава, но през цялото му тяло премина вълна замайване, когато направи това. Наблюдаваше как охранителите му се обаждат на някого. Блай се приближи до тях. Те тихо го попитаха нещо.

— През нощта? — възкликна Блай. Още тихи реплики. Телохранителите тръгнаха някъде. Блай гаврътна халбата си на един дъх и се изправи. Главата му бе на нивото на тази на Ниргал, въпреки че младежът бе седнал на пода и се бе облегнал на масата, за да си почине гърбът му. Различна порода хора — набити и мощни амфибии. Бяха ли разбрали това още преди наводнението? Знаеха ли го сега?

Сбогуваха се с него и му стиснаха ръката. Да се изкачи по стълбата в бетонния цилиндър се оказа същинско мъчение. Когато излязоха навън, мъглата бе покрила всичко. Без да каже нито дума, Блай ги поведе към лодката си, запали двигателя и отвърза въжетата, които ги прикрепяха към дока. Потеглиха сред леко мъртво вълнение. За пръв път поклащането на лодката върху вълните накара Ниргал да се почувства наистина лошо. Гадеше му се. Морската болест бе по-лоша и от болката. Той седна зад Блай и впери поглед в сивия конус осветена вода и мъгла пред тях. Когато пред тях изникнеше някакъв обект, Блай забавяше, понякога дори тръгваше на задна. Това продължи дълго време. Когато най-накрая акостираха до доковете на Фавършам, Ниргал бе толкова зле, че не можа дори да се сбогува. Той просто сграбчи ръката му и впи поглед в сините му очи. Лица. Можеше да разбереш каква е душата на един човек просто като го погледнеш в очите. Знаеха ли това преди? После Блай изчезна и се озоваха в една кола, която с бръмчене прорязваше нощта. Теглото му се увеличаваше, също както когато слизаха с елеватора. След това в някакъв самолет, приземяващ се в мрака. Ушите му пищяха. Повдигаше му се. Озоваха се в Берн, а до него стоеше Сакс, такова спокойствие…

Беше в леглото, с температура, дишаше болезнено и тежко. През прозореца се виждаха Алпите. Бялото се подаваше иззад зеленото, като самата смърт, надничаща иззад живота, пробиваща си път напред, за да му напомни, че viriditas е просто един зелен детонатор, който някой ден ще експлодира и ще стане свръхнова от белота, превръщайки ги отново в същите елементи, каквито са били, преди дяволът да ги сглоби в едно. Бялото и зеленото; сякаш Юнгфрау се надигаше в гърлото му. Искаше да заспи и да се отърве от това чувство.

Сакс седна до него и хвана ръката му.

— Мисля, че има нужда от марсианска гравитация — говореше той на някой, който май не беше в стаята. — Нещо като „височинна болест“. Или алергия. И отток. Нека да го качим в една совалка „земя-космос“ и да го отведем в такава област, където гравитацията е като марсианската. Ако не му помогне, поне няма да му навреди.

Ниргал се опита да каже нещо, но не можа. Този свят го бе заразил… смазал… бе го изпекъл в пара и бактерии. Удар под кръста: беше алергичен към Земята. Той стисна здраво ръката на Сакс и пое рязко въздух, който се заби като нож в сърцето му.

— Да — изхриптя той. — Вкъщи… да.