Ким Стенли Робинсън
Синият Марс (5)

Част пета
Най-накрая у дома

Старец, седящ до болнично легло. Стаите в болницата са си същите. Чисти, бели, студени, бръмчащи, флуоресцентни. В леглото лежи мъж — висок, тъмнокож, с дебели черни вежди. Той спи на пресекулки. Старецът е приведен над главата му. Единият му пръст докосва черепа зад ухото. Старецът си мърмори тихо под носа: „Ако това е алергична реакция, тогава собствената ти имунна система трябва да бъде убедена, че алергенът в действителност не е проблем. Не са идентифицирали алерген. Оттичането на белите дробове често е предизвикано от височинната болест, само че може да се дължи на смесицата от газове или пък да е заради надморската височина. Треската и простудата може би ще се оправят от биолечението. Трябва да помниш, че истински опасна е силната треска. Спомням си момента, когато дойдохте в банята, след като бяхте паднали в езерото. Беше посинял от студ. Джаки дойде… не, всъщност май тя престана да гледа. Ти хвана Хироко и мен за ръцете и всички видяхме как се затопляш. Нетрепереща термогенеза. Всички я правят, само че ти можеш да я предизвикаш по твое желание, и то доста мощна. Никога не бях виждал нищо подобно. И все още не мога да проумея как го правиш. Ти беше чудесно момче. Хората могат да треперят с усилие на волята си; може би и това е нещо подобно, само че отвътре. Пък и няма значение как го правиш, просто трябва да го правиш. Ако можеш, само обърни посоката. Смъкни си температурата. Опитай се. Опитай се. Ти бе такова чудесно момче.“

Старецът се протяга, сграбчва младежа за китката и силно я стисва.

„Ти обичаше да задаваш въпроси. Беше любопитен и добродушен. Често казваше: «Защо, Сакс, защо? Защо, Сакс, защо?» Беше ми приятно и забавно винаги да се опитвам да ти отговарям. Светът прилича на дърво — от всяко листо можеш да се върнеш назад чак до корените. Сигурен съм, че и Хироко мислеше по този начин, вероятно тя бе първата, която ми го каза. Чуй ме, идеята да потърсиш Хироко бе добра. И аз съм правил същото. И ще продължа да го правя. Понеже веднъж, на Дедалия, я видях. Тя ми помогна, когато се бях изгубил в бурята. Тя стисна ръката ми. Точно по този начин. Тя е жива, Ниргал, Хироко е жива. Тя е някъде там. Ще я откриеш някой ден. Само включи този твой вътрешен термостат, смъкни тази проклета температура и ще я откриеш…“

Старецът пуска китката на младежа. Отпуска се полузаспал, като продължава да си мърмори: „Често питаше: «Защо, Сакс, защо?»“

 

 

Ан тръгна от убежището с един метеорологичен ровър от миналото столетие — високо квадратно нещо с луксозен прозорец на върха на кабинката за шофьора. Въобще не приличаше на онзи ровър, с който за пръв път бе ходила до Южния полюс, заедно с Надя, Филис, Едмънд и Джордж. Тя бе прекарала хиляди дни в подобни машини и затова отначало усещаше, че това, което прави, е нещо обичайно и служи като продължение на целия й досегашен живот.

Само че сега подкара ровъра на североизток, надолу по каньона, докато не се озова в коритото на един малък безименен канал на 60 градуса дължина и 53 градуса на север. Долината бе изкривена заради избухването на един акуифер през късния амазонийски период, което се проточваше към едно по-ранно пропадане на грабена към по-ниските склонове на големия насип. Следите от наводнението все още личаха върху ръбовете на стените на насипа и по лещообразните острови скала по дъното на канала.

Който сега се виждаше в леденото море.

Ан излезе от ровъра, облечена в подплатен скафандър, маска против CO₂, очила и нагреваеми ботуши. Въздухът бе тънък и студен, въпреки че навън бе северната пролет на М-53. Времето бе студено и ветровито, а разпарцаливените гърбове на пухкавите облаци се надпреварваха на изток. Или настъпваше ледников период, или, както предсказваха зелените, годината щеше да бъде без лято, както през 1810 на Земята, когато изригването на вулкана Тамбори бе замразило целия свят.

Тя се приближи към брега на новото море, което лежеше в подножието на Големия насип, насред Темпе Тера. Мисленето й бе забързано, натрошено, непредсказуемо — също като онова ято птици над леда, прекосяващо на зиг-заг небето през поривите на вятъра на запад. Ах, чувството на същия вятър около тялото й, милувката му, благодарение на новата плътна атмосфера, подобна на гигантска животинска лапа…

Птиците се бореха с него безразсъдно и неумело. Ан спря за известно време и се загледа. Това бяха морелетници, излезли на лов над мрачните вълни на незамръзналата вода. Повърхността на морето бе осеяна с подобни езерца, разкриващи невъобразимото количество вода под леда. Тя бе чувала, че в момента цялата планета била опасана с непрекъснат канал с вода под леда, извиващ се на изток над стария Ваститас, обсипан с незамръзващи ден, два или седмица езерца. Въпреки че температурата на въздуха бе доста ниска, водата се затопляше от наводнените мохоли на Ваститас и от избликващата топлина на хилядите термоядрени експлозии, предизвикани от метанационалите в началото на века. Предполагаше се, че тези бомби са били поставени достатъчно дълбоко в мегареголита, за да бъде уловена радиоактивността им, но въпреки това топлината им сега се издигаше като термален пулс през скалата — ритмично туптене, което щеше да продължи още десетки години. М-да… Мишел бе казал, че това е природна вода, но в цялото огромно море пред нея имаше и нещо неестествено.

Ан се изкачи на един рид, за да огледа морето по-добре. Лед, в по-голямата си част гладък, на места пропукан и насечен. Всичко бе неподвижно като пеперуда, кацнала върху вейка — сякаш белотата всеки момент можеше да разпери крила и да отлети. Движенията на птиците и на облаците показваха колко огромна е силата на вятъра; всичко във въздуха се носеше стремително на изток, но ледът оставаше неподвижен. Гласът на вятъра бе дълбок и плътен. От него в тялото й сякаш се забиваха милиарди ледени иглички. Парчетата сива вода бяха набраздени от повеите на вятъра, всеки от които бе прецизно отбелязван от подобното на котешко одраскване изтръпване. Вода. А под нея — планктон, скариди, риба, сепии… бе чувала, че в рибарниците наоколо се развъждат всички елементи на невероятно късата антарктическа хранителна верига, които след това се пускат в морето. Водата гъмжеше от тях.

Морелетниците продължаваха да се реят над главата й. Една част от тях като ураган се спусна към нещо на брега, скрито от скалите. Ан тръгна към мястото. Изведнъж видя каква бе целта на птиците, която лежеше до една пукнатина в ръба на леда — почти изядените останки на тюлен. Тюлен! Тялото лежеше върху тундровата трева, защитено от пясъчните дюни и един друг скалист рид, който се спускаше към леда. Белият скелет се подаваше иззад тъмночервената плът, обградена с бял пласт тлъстини и черна козина. Вътрешностите гледаха към небето. Очите му бяха избодени.

Тя премина забързано покрай тялото и се насочи към друг малък рид, който образуваше нещо като нос, вдаден в леда. Зад него се бе образувал залив. Доста кръгъл залив — кратер, — запълнен с лед. По някаква случайност се бе намирал точно на морското равнище и бе имал пукнатина в страната си, насочена към морето, затова водата и ледът бяха нахлули в него и го бяха запълнили. Сега това бе кръгъл залив, идеален за пристанище. Един ден щеше да стане пристанище. Диаметърът му бе около три километра.

Ан седна на една скала от носа и се вгледа в новия залив. Чувстваше се изцедена. Всичко наоколо бе неподвижно, с изключение на облаците и белите гриви на вълните по участъците незамръзнало море. Водата се движеше, земята не помръдваше.

Най-накрая Ан се изправи. Ако трябваше да бъде искрена, над леда нямаше кой знае колко много промени, засегнали първичното състояние на планетата. Долу, до повърхността на водата обаче, положението беше различно. Там дневните ветрове вдигаха достатъчно големи вълни, които разчупваха останалите ледени късове и ги изхвърляха по бреговете над сегашното морско равнище. Приличаха на ледени скулптури. През лятото този лед помагаше за образуването на пясъка на нови плажове, превръщайки се в суспензия от лед, кал и пясък, която сега бе замръзнала в някакво подобие на кафява питка.

Тръгна бавно над цялата тази бъркотия. Зад нея имаше малък проток, препълнен с ледени канари, набити в кухините и след това замръзнали в повърхността на леда. Слънчевите лъчи и вятърът бяха превърнали тези буци в барокови фантазии от прозрачен син лед и матов червеникав лед, подобно на други от сапфир и халцедон. Най-разтопени бяха южните им части, където водата след това отново бе замръзнала в подобия на ледени бради, ледени листове, ледени колони, ледени шушулки и така нататък.

Когато излезе от залива, спря и се огледа наоколо. Хоризонтите бяха теснички, разбира се. Тя се изкачи върху един хълм с равен връх, което й даде възможност да огледа огромното ледено пространство. Въпреки че бе напукан, разбъркан и покрит с бразди от различното налягане, ледът успяваше да покаже гладкостта на водата под него. На север пустотата на морето бе очевидна. Подредени в редици върхове се подаваха от повърхността на леда като някакви деформирани замъци.

След като се опита да свикне с тази гледка и не успя, Ан слезе от върха и тръгна към колата си. Докато прекосяваше малкия рид, вдаден в морето, погледът й бе привлечен от някакво движение долу на ръба на леда. Нещо бяло се движеше… човек в бял скафандър на четири крака… не. Полярна мечка.

Тя забеляза движението на морелетниците над останките на мъртвия тюлен. Ан клекна зад скалата, пропълзя към ивицата замръзнал пясък и погледна към леда.

Козината на мечката с цвят на слонова кост бе пожълтяла отстрани и по лапите. Тя повдигна тежката си глава, започна да души наоколо като куче и се огледа любопитно. Приближи се до тялото на тюлена, без да обръща внимание на пищящото ято птици, и започна да ръфа от месото му като куче от паничка. След това повдигна обагрената си в тъмночервено муцуна. Сърцето на Ан заби учестено. Мечката седна и започна да се мие като котенце, докато муцуната й не светна от чистота. След това, без каквото и да било предупреждение, скочи на четири лапи и започна да се катери по пясъчно-скалистия склон покрай скривалището на Ан зад скалите. Тичаше в тръс, като движеше две по две лапите си от всяка страна — ляво, дясно, ляво.

Ан се премести от другата страна на носа, стана и се затича по една плитка пукнатина, която водеше на югозапад. Спомняше си, че ровърът й е на север, но мечката идваше от северозапад. Тя се изкачи по късия стръмен склон на водещия каньон и тичешком стигна до съседната пукнатина, която водеше малко по на запад от предишната. След това отново нагоре и бегом по следващата ивица земя между каньончетата. Обърна се назад. Беше започнала да се задъхва. Вече се бе отдалечила на близо два километра от ровъра си, който беше на запад и малко на юг. Не можеше да го види, понеже разпокъсаните хълмчета го закриваха. Мечката бе на североизток от нея. Дали я преследваше затова, че я бе видяла, или я бе подушила? Дали бе в състояние да предвиди накъде се движи плячката, за да я пресрещне?

Сигурно можеше. Ан се свлече в поредния каньон и се затича в посока запад-югозапад. Не след дълго забеляза някаква малка рампа и се изкачи по нея до следващата ивица земя между два каньона — нещо като широк високопланински път, ограден с две плитки дефилета. Като се обърна назад, срещна погледа на бялата мечка. Тя бе застанала на четири крака; приличаше на извънредно голямо куче или на кръстоска между куче и човек, облечен в кожух от сламенобяла кожа. Ан де крайно изумена, че вижда подобно същество тук — хранителната верига едва ли можеше да осигури съществуването на такъв огромен хищник… или? Сигурно ги хранеха по станциите. Дано бе така, защото в противен случай щеше да умира от глад. Мечката се спусна в единия от каньоните и Ан хукна по ивицата, водеща към ровъра. Независимо, че доста бе обиколила, а и плътният парцалив хоризонт не даваше никаква видимост, тя бе убедена къде точно е колата й.

Постара се да влезе в такъв ритъм, който да й помогне да издържи на дългото разстояние. Трудно й бе да се сдържа да не се затича с всички сили, но не, не, това щеше веднага да я изтощи. Поддържай ритъма, постоянно си повтаряше тя наум и дишаше на пресекулки. Слез долу в грабена и вече няма да се виждаш. Не губи ориентация — не се ли отклоняваш на юг от ровъра? Хайде, горе на ивицата между каньоните, поглед наоколо, след това зад онзи хълм с равен връх, който се оказа малък кратер с лека гърбица от южната страна. Сигурна бе накъде отива, въпреки че ровърът все още не се виждаше, а и хаосът наоколо лесно можеше да я обърка. Хиляди пъти почти се изгубваше, несигурна за положението си спрямо някаква фиксирана точка, най-често колата й. Не бе чак толкова фатално, понеже компютърът на гривната й винаги можеше да й подскаже обратния път. Сега обаче бе сигурна, че ровърът е зад онзи заоблен кратер.

Студеният въздух изгаряше дробовете й. Тя си спомни за лицевата маска за критични ситуации, която бе в раницата й, спря и зарови трескаво в нея. След като я откри, смъкна рязко CO₂-маската и нахлузи другата, която съдържаше малък запас от сгъстен кислород в рамката си. След едно-две вдишвания се почувства по-силна, по-бърза и способна да поддържа по-добър ритъм. Затича се напред, надявайки се да зърне ровъра си зад кратера. А, чудесно, ето го и него! С триумфиращо дишане, Ан вдъхна жадно студения кислород. Само че това не бе достатъчно, за да я накара да спре да се задъхва. Ако слезеше в дефилето отдясно, както изглеждаше щеше да стигне право до колата си.

Хвърли поглед назад и видя полярната мечка. Тя също тичаше. Лапите й се развяваха в някакво подобие на галоп. Движеше се тежко, но поглъщаше разстоянието със завидна лекота. Ниските стени на каньона изобщо не бяха пречка за нея — тя ги прескочи като на шега, бял кошмар, същество, едновременно красиво и плашещо, мускулите му се издуваха под жълтеникаво-бялата му козина. Ан видя всичко това в един-единствен миг с ужасяваща яснота. Всичко в полезрението й бе отчетливо, остро и сякаш осветено отвътре. Затича се с всичка сила, съсредоточена в земята, за да е сигурна, че няма да пропусне целта си, пред очите й продължаваше да плува остатъчният образ на бялата мечка. Тичаше като луда. Мечката бе бърза и теренът не означаваше нищо за нея, но и тя самата беше животно, прекарало доста години в марсианската провинция — всъщност доста повече от самата мечка и затова бе в състояние да тича като дива коза от скала върху камъни, върху пясък, върху чакъл. Бягаше, за да спаси живота си. А ровърът бе наблизо. Още едно прехвърляне през стената на каньона и склона на кратера и ето я колата й, едва не се блъсна в нея, спря, дръпна се назад и удари извитата метална страна с триумфиращо „Бам!“, което й заприлича на рев на мечка, и след секунда вече бе вътре. Вратата на шлюза се затвори зад нея.

Ан тичешком изкачи стълбите към кабината на шофьора, за да се огледа наоколо. През стъклото видя полярната мечка, която изучаваше превозното средство от почетно разстояние, извън обсега на пушката с упойващи стрелички, душейки замислено. Ан бе цялата плувнала в пот и дишаше жадно и на пресекулки — вдишване-издишване, вдишване-издишване… през какви кризи само можеше да премине гръдният кош! Ето че най-накрая седеше на седалката на шофьора в безопасност! Тя притвори очи и зад клепачите отново изплува образът на бялата мечка, прелитаща над скалите. Когато ги отвори обаче, пред нея бе само арматурното табло — ярко, изкуствено и толкова познато. Ах, колко странно.

 

 

След ден, два още бе в нещо като състояние на шок, с образа на бялата мечка, появяващ се пред очите й миг след като ги притвори. Нощно време ледът в залива бумтеше и стенеше, понякога пропукваше със звук на експлозия, което я караше да сънува атаката срещу Шефилд. Денем шофираше толкова безгрижно и разсеяно, че се наложи да превключи на автопилот, програмирайки го така, че да заобиколи брега на кратера/залив.

Докато ровърът вървеше самичък, Ан се мотаеше насам-натам из шофьорската кабина. Съзнанието й препускаше в бесен галоп. Извън контрол. Не можеше да направи нищо, освен да се усмихне и да търпи. Удряше стените и гледаше през илюминаторите. Мечката си бе отишла… и същевременно още бе тук. Тя провери: Урсус Маритимус, океанска мечка. Ескимосите я наричаха „Тьорнасук“ — „онази, която дава сила“. Това бе нещо като свличането, което едва не я уби в Мелас Касма — част от живота й завинаги. Когато се бе изправила очи в очи със свличането обаче, не бе помръднала и на косъм, а сега бе тичала, сякаш я гонеха стотици дяволи. Марс можеше и да я убие, без съмнение бе способен на това, само че нямаше да даде живота си на някакво огромно същество от земните зоологически градини — не и ако можеше да избегне това. Не че бе чак толкова очарована от живота — далеч беше от тази мисъл, но човек трябваше да е в състояние сам да избира смъртта си, както Ан вече бе правила в миналото поне два пъти. Само че Симон, а след това и Сакс — като малки кафяви мечки, — бяха изтласкали смъртта от леглото й. Тя все още нямаше понятие какво да мисли за това и как да се чувства заради него. Съзнанието й препускаше лудешки. Впи пръсти в облегалката на шофьорското място. Най-накрая се пресегна и набра на клавиатурата на автопилота стария код на Сакс от Първата стотица — XY23. Изчака малко компютърът да се свърже със совалката, която връщаше Сакс и останалите на Марс. Не след дълго познатото лице се появи на екрана.

— Защо направи това? — кресна тя. — Смъртта си е моя и аз имам право да си я избирам, както ми е угодно!

Изчака посланието да стигне до него. Той леко подскочи. Образът се залюля.

— Защото… — започна той и спря.

Побиха я тръпки. Същото бе казал и Симон, след като я бе издърпал от хаоса. Никога нямаха причина, само това идиотско „защото“.

Сакс продължи:

— Не съм искал… Това изглеждаше голяма загуба… Каква изненада, че се обаждаш. Радвам се да те чуя.

— Майната ти — сопна се Ан. Бе на път да прекрати връзката, но той отново заговори (в момента бяха в режим на едновременно предаване):

— Така или иначе това вече е минало и сега мога да говоря с теб, Ан. Мисля, че го направих заради самия себе си. Не исках да ми липсваш. Исках да ми простиш. Исках да продължим да спорим… и да те накарам да разбереш защо направих това.

Бърборенето му спря внезапно, както бе започнало. Сега изглеждаше смутен, дори изплашен. Вероятно току-що бе чул „Майната ти“. Без съмнение още бе в състояние да му вземе страха.

— Ега ти лайната — каза тя. След малко:

— Да. Ъ-ъ-ъ… как си? Изглеждаш…

Ан изключи връзката. „Преди малко си играх на гоненица с една полярна мечка — кресна тя наум. — Едва не пукнах заради идиотските ти игрички!“

Не. Нямаше да му каже. Бе му потрябвал добър арбитър за публикациите му в „Метажурнал на марсианската история“, ето това беше. Да се увери, че науката му е добре позната… и за това бе готов да потъпква най-съкровените човешки желания — свободата да избираш между живот и смърт, да решаваш дали да бъдеш свободно човешко същество!

Е, поне не се бе опитал да я излъже.

И… така… ето я и нея. Бяс. Милост без причина. Мъка, която не можеше да бъде обяснена. Странно болезнена оживеност. Всичко това я изпълваше едновременно. Лимбичната й система вибрираше лудо, насищайки всяка една мисъл с противоречиви и диви емоции, които нямаха нищо общо със съдържанието на мислите: Сакс я беше спасил, тя го мразеше, чувстваше пронизваща радост, Касей бе мъртъв, Питър не беше, никоя мечка не беше в състояние да я убие и така нататък. Господи, колко странно!

 

 

Тя забеляза малък зелен ровър, спрял на една почти отвесна скала над ледения залив. Под влиянието на някакъв странен импулс Ан хвана волана и подкара към него. От вътрешността му в нея се взря дребно лице. Тя му помаха през ветробрана. Черни очи, очила, плешиво теме. Също като втория й баща. Спря ровъра си до неговия. Мъжът я покани да влезе с жест. В ръката си държеше дървена лъжица. Изглеждаше замислен.

Ан навлече едно кафяво яке, премина през шлюза и се запъти към неговата кола. Студеният въздух я пронизваше, сякаш се бе гмурнала в ледена вода. Беше много приятно да можеш да преминеш между два ровъра, без да рискуваш живота си. Учудващо бе, че твърде малко хора бяха загинали поради неизправности в шлюзовете. Е, някои умряха, разбира се… Сигурно бяха доста много, ако се направеше сметка. Сега обаче навън бе единствено леденият повей на вятъра.

Плешивият мъж отвори външната врата на своя шлюз.

— Здравейте — каза той и протегна ръка.

— Здравейте — отвърна Ан и я стисна. — Аз съм Ан.

— Аз съм Хари. Хари Уайтбук.

— А, чувала съм за вас. Занимавате се с животински дизайн.

Той се засмя любезно.

— Така е. — Никакъв срам, никаква отбранителна реакция.

— Днес тъкмо ме преследваше една от вашите бели мечки.

— Сериозно? — Очите му се разшириха. — Но те са доста бързи!

— Така си е. Само че те не са обикновени полярни мечки, нали?

— Имат гени от гризли заради височината. Но по-голямата част от тях е Урсус Маритимус. Доста корави създания.

— Повечето създания са издръжливи.

— Да, не е ли чудесно? О, извинявайте, обядвали ли сте? Искате ли малко супа? Тъкмо варях супа, супа от праз, мислех, че се познава.

Така си и беше.

— С удоволствие — отвърна Ан.

 

 

Докато обядваха, тя го разпитваше за полярните мечки.

— Има ли тук достатъчно дълга хранителна верига за подобно грамадно същество?

— О, да. В този регион има. Това е първият биорегион, достатъчен за изхранването на мечки. Виждате ли, заливът е течен откъм дъното си. Мохолът Ап се намира точно в центъра на кратера, така че може да се каже, че заливът представлява нещо като бездънно езеро. През зимата естествено е покрито с лед, само че мечките са свикнали на това още от Арктика.

— Зимите тук са дълги.

— Женските си изкопават бърлоги в снега в близост до пещерите в оголените диги на запад. В действителност не изпадат напълно в хибернация — телесната им температура се смъква само с няколко градуса, а и те могат да се събудят за минута-две, ако бърлогата има нужда от промяна на топлината. Изкарват там до пролетта, когато ние издърпваме няколко ледени блокчета от устието на залива, към морето и нещата започват да се развиват от дъното към върха. Основните вериги са антарктически за водата и арктически за повърхността. Планктон, скариди, риба и сепии, тюлени, а на повърхността — зайци, леминги, мармоти, мишки, рисове… И мечки. Опитваме се да внедрим северноамерикански и северни елени, както и вълци, но все още няма достатъчно храна за копитните. Мечките живеят тук само от няколко години, понеже атмосферното налягане доскоро не бе достатъчно. Само че сега тук е еквивалентно на 4000 метра надморска височина и открихме, че мечките се справят доста добре. Много бързо се адаптират.

— Хората също.

— Е, все още не сме виждали много хора на 4000-метровото равнище. — Имаше предвид 4000 метра надморска височина на Земята. Доста по-високо от което и да е постоянно човешко населено място, доколкото си спомняше. Хари продължаваше:

— … Евентуално виждаме торакална^[1] експанзия, свързана с…

Човек, който говореше на себе си. Огромен и набит. Около плешивината му, подобно на ореол, се простираше бял пух. Черните му очи плуваха насам-натам зад кръглите очила.

— Срещали ли сте се някога с Хироко? — попита го тя.

— Хироко Ай? Да, веднъж. Чудесна жена. Чух, че се върнала на Земята, за да помогне на хората да се справят с наводнението. Познавате ли я?

— Да. Аз съм Ан Клейборн.

— Така си и мислех. Майката на Питър Клейборн, нали?

— Да.

— Той наскоро бе тук, в Буун.

— В Буун ли?

— Това е малката спирка срещу залива. Нарича се Ботаническият залив, а станцията е Буун Харбър. Нещо като шега. Очевидно има подобна двойка в Австралия.

— Така е. — Тя поклати глава. Джон щеше да бъде завинаги с тях. И несъмнено щеше да е най-лошият от всички духове, вселили се в телата им.

Както например този мъж — прочутият дизайнер на животни, който в момента дрънчеше нещо из кухнята, опипвайки късогледо всичко. Той сложи пред нея чиния супа и Ан започна да яде, като го поглеждаше скришом от време на време. Хари знаеше коя е тя, но не изглеждаше смутен. Не се опита да се оправдава. Ан бе червен ареолог, той проектираше нови марсиански животни. Работеха върху една и съща планета. Само че за него това явно не означаваше, че са врагове. Обядваше с нея без каквато и да било злоба. В това имаше нещо смразяващо и арогантно, независимо от любезните му маниери. Разсеяността му бе толкова брутална, но въпреки това Хари й хареса. Дали заради неяснотата или заради тази безстрастна сила… заради нещо. Той премина с клатушкане през кухнята, седна до нея и започна да сърба бързо и шумно. Лицето му бе мокро. Чупеха заедно парчета от някакъв дълъг самун хляб. Ан го заразпитва за Буун Харбър.

— Имат добра фурна — отвърна Хари, сочейки хляба. — И добри лаборатории. Останалото е просто пост. Миналата година смъкнаха купола и сега там е доста студено, особено през зимата. 46 градуса дължина, само че прилича на северно място. Толкова, че вече се заговори за връщане на купола поне зимно време. Има хора, които настояват, че той трябвало да стои постоянно, докато навън не се затопли достатъчно.

— Тоест, докато свърши ледниковият период?

— Не съм уверен, че въобще ще има ледников период. Първата година без Солета бе доста зле, разбира се, но са възможни някои други компенсации. Цялата работа ще бъде въпрос на една-две студени години, това е всичко.

Той размаха лапа. Ан едва се сдържа да не го замери с парчето хляб. Само че беше по-добре да не го дразни. Тя се овладя с потреперване.

— Питър все още ли е в Буун? — попита тя.

— Така мисля. Беше там преди няколко дена.

Поговориха си още малко за екосистемата на Ботаническия залив. Дизайнерите бяха ограничени от липсата на пълен обхват на растителния свят. В това отношение областта приличаше повече на Антарктика, отколкото на Арктика. Вероятно новите методи за насищане на почвата можеха да ускорят развитието на по-висшите растения. Сега в по-голямата си част наоколо господстваха лишеи. Щеше да ги последва тундрова растителност.

— Само че това сигурно ви дразни — забеляза най-накрая Хари.

— Харесва ми така, както беше преди: целият Ваститас Бореалис пълен с барханови дюни от черен гранатов пясък.

— Няма ли известна част от тях да останат, например тези до полярната шапка?

— На повечето места полярната шапка ще се спусне до морското равнище. Както вие самият казахте, нещо от рода на Антарктика. Не, дюните и слоестият терен ще са под водата. Цялото северно полукълбо ще бъде потопено.

— Това е северното полукълбо.

— Просто един планински полуостров. Той също е потопен в известен смисъл. Ботаническият залив преди се наричаше Аркадия Кратер Ап.

Той я погледна втренчено през очилата си.

— Вероятно, ако човек живее на място с висока надморска височина, ще му се струва, че е в миналото. Старите условия, но с атмосфера.

— Може би — отвърна Ан предпазливо. Хари обикаляше из кухнята с тежки стъпки, след това се спря до мивката и започна да чисти големите кухненски ножове. Пръстите му завършваха с големи притъпени нокти. Дори и подрязани, те не му позволяваха да работи с малки обекти.

Тя се изправи внимателно.

— Благодаря за обяда — каза Ан и тръгна към шлюза. Пътьом грабна якето си и трясна вратата пред изненадания му поглед. Навън, под студените шамари на вятъра, наметната с якето. Никога не бягай от хищник. Тя влезе в ровъра си, без да поглежда назад.

 

 

Древните високи земи на Темпе Тера бяха осеяни с множество малки вулканчета, затова навсякъде имаше лавови полета и канали, полутечни пластични обекти, причинени от повърхностния лед, както и един отделен малък лавов канал, спускащ се отстрани на големия насип. Всичко това бе обичайната колекция от ноахийски обекти, резултат от удари и деформации, така че на ареоложките карти Темпе Тера приличаше на палитра на художник — навсякъде бяха разпръснати различни цветове, показващи различните аспекти от продължителната история на региона. Според Ан цветовете бяха прекалено много. За нея и най-малките различия в различните ареоложки обекти бяха дело на човешките представи, остатъци от космическата ареология, когато разликата се правеше единствено между региони, повече или по-малко с кратери от останалите, повече или по-малко ерозирали или повече или по-малко начупени. А всъщност при близък поглед всичко изглеждаше еднакво. Просто груб терен — ноахийски пейзаж и толкова.

Отделни острови ерозирала скала стояха прави сред всичката тази бъркотия, но навсякъде се простираше обширният реголит, покрит със следи от вода от подземния пермафрост, причиняващ леки издувания и огъвания на терена. Сега, когато температурите се повишаваха, а може би и заради топлината, идваща от подземните експлозии във Ваститас, процесът на размекване се бе ускорил. Навсякъде имаше следи от нови свличания. Една известна на всички пътека на червените беше заличена, когато бе прокопана нова рампа през Темпе 12. Стените на Темпе 18 се бяха свлекли, така че U-образният каньон се бе превърнал във V-образен. Темпе 21 въобще бе изчезнала в резултат от колапса на западната си стена. Навсякъде земята се топеше. Ан дори забеляза няколко разтопени зони на върха на пермафроста — главно ледени блата. Много от овалните ями бяха запълнени с езера, течни през деня и замръзващи през нощта — действие, което разкъсваше на парчета терена с невероятна скорост.

На огрените от слънцето южни склонове, защитени от силата на вятъра, върху покривка от мъх, трева и храсталаци растяха бонсаи, запълнили всяка кухина, огрявана от слънцето. Кухините в сянка бяха пълни само с мръсен сняг и фирн. Толкова много земя и руини… Разрушена страна, пуста и същевременно не съвсем — камъни, лед и блатисти ливади, очертани от разклатени ниски ридове. В следобедната горещина над главата й проплуваха облаци, чиито сенки допълнително внесоха сложни мотиви във всичко — лудешка плетеница от червено, черно, зелено и бяло. Никой вече нямаше да се оплаква от хомогенността на Темпе Тера. Всичко бе застинало под рязко приплъзващите се сенки на облаците. И дори там, в здрача, зад една скала се мярна някакъв силует. Сърцето й подскочи, само че повече нищо не помръдна.

Но явно бе видяла нещо. Някой почука на вратата. Сърцето й потрепера като ровърът върху амортисьорите си. Тя се затича към прозореца и погледна навън. Силуети с цвета на скалата, които махаха с ръце. Хора.

Оказаха се малка група червени еко-саботьори. След като влязоха вътре, казаха, че са познали ровъра й по описанието, което им бяха дали хората от убежището Темпе. Бяха се надявали да я срещнат и затова бяха щастливи — смееха се, бърбореха, докосваха я — млади марсианци с каменни кучешки зъби и блестящи младежки очи, някои ориенталци, някои бели, някои черни. Всички бяха щастливи. Познаваше ги от Павонис Монс, не лично, но като група — младите фанатици. Ан отново почувства смразяващ студ.

— Къде отивате? — запита ги тя.

— Към Ботаническия залив — отвърна една млада жена. — Искаме да извадим от строя лабораториите на Уайтбук.

— И Буун Стейшън — добави друг.

— О, не! — възкликна Ан.

Те притихнаха и се взряха в нея, също като Касей и Дао в Ластфлоу.

— Какво искаш да кажеш? — попита младата жена.

Ан си пое дълбоко въздух и се опита да си събере мислите. Всички я гледаха.

— Бяхте ли в Шефилд? — попита ги тя.

Те кимнаха. Знаеха прекрасно какво има предвид.

— Тогава трябва да се досещате — продължи бавно Ан. — Безсмислено е да се опитваме да постигнем един червен Марс, като проливаме навсякъде из планетата кръв. Трябва да намерим друг начин. Не можем да избиваме хора наляво и надясно. Нито пък да изтребваме животни и растения или да взривяваме машини. Просто няма да се получи. Това е разрушение. По този начин няма да накараме хората да ни разберат, ясно ли ви е? Никой не е спечелен. Всъщност дори сме ги отблъснали. Колкото повече такива неща вършим, толкова по-зелени стават всички. Следователно просто плюем на първоначалната си цел. Ако разбираме това и въпреки всичко продължаваме да го правим, значи предаваме себе си. Схващате ли? Не го правим за нищо друго, освен за собствено удоволствие, понеже сме бесни. Или заради тръпката. Трябва да намерим друг начин.

Всички се взряха в нея неразбиращо, раздразнено, шокирано, презрително… Но заинтригувани. В края на краищата това бе Ан Клейборн.

— Не знам какъв трябва да бъде този друг начин — продължи тя. — Не мога да ви кажа. Мисля, че… че трябва да помислим именно върху това. Трябва да е нещо като червена ареофания. Ареофанията винаги се е приемала за приоритет на зелените. Предполагам, заради Хироко, понеже тя първа я дефинира. И я вкара в употреба. Тоест, ареофанията винаги е била примесена с viriditas. Само че няма никаква причина за това. Трябва да се променим, в противен случай никога няма да постигнем нищо. Трябва да създадем нещо като червен култ към това място и да научим хората да го чувстват. Червеното на първичната планета трябва да се превърне в противодействие на viriditas. Трябва да претопим това зелено, така че да се превърне в друг цвят. Цвят, който съществува в естествената среда — яспис, охра или друго. Ще разберете какво имам предвид. Това означава да доведем хората тук, навън, може би горе във високите земи, за да видят какво представлява Марс. Означава да бъдем навсякъде и да утвърдим правилата за „домакинство“ и „собственост“ върху земята, така че да говорим от името на Марс и хората да са принудени да ни слушат. Да установим правата на скитниците, ареолозите и номадите. Ето това трябва да означава ареоформирането. Разбрахте ли?

Тя спря. Младите марсианци сега изглеждаха загрижени за нея или за това, което бе казала току-що.

— Говорили сме за тези неща и преди — обади се един младеж. — Има хора, които са ангажирани с тях. Понякога и ние ги правим. Но според нас активната съпротива е жизнено необходима за каузата ни. В противен случай ще ни отнесат като вятър листо. Всички наоколо са зелени.

— Не и ако ги превърнем в нещо друго. Да претопим зеленото още отвътре в тях, от сърцата им. Само че не със саботажи и убийства… От всичко това изскача жизнено и дееспособно зелено. Повярвайте ми, виждала съм го. Борила съм се не по-малко от вас и го знам със сигурност. Тъпчеш живота, а той се възражда и дори става още по-могъщ.

Младият марсианец не изглеждаше особено убеден.

— Предоставиха ни шесткилометровата граница, понеже се боят от нас, понеже ние задвижихме нещата, които изкараха революцията на плещите си. Ако не бяхме ние, метанационалите щяха да продължават да ни управляват.

— Само че в случая противникът е друг. Когато победихме земяните, зелените марсианци останаха впечатлени. Но когато се бием със зелените марсианци, те не са впечатлени — те са разгневени. И стават все по-зелени от всякога.

Групичката се умълча замислено. Може би и разочаровано.

— Добре де, тогава какво да правим? — попита една жена с посивяла коса.

— Идете там, където теренът е застрашен — предложи Ан. Тя махна с ръка към прозореца.

— Тук например не е лошо. Или някъде около шесткилометровата граница. Заселете се там, основете град, направете го главно убежище, направете го едно чудесно място за живот. После ще се плъзнем надолу от високите земи.

Те обмислиха мрачно идеята.

— Или отидете в големите градове и започнете легално да водите навън туристи. Покажете им земята. Осъждайте всяка предложена от тях промяна.

— Дявол да го вземе. Звучи ужасно — обади се младежът и поклати глава.

— Да, така е — съгласи се Ан. — Има доста противна работа, която трябва да се свърши. Но е важно да ги измъкнем от дупките им. Оттам, където живеят.

Издължени лица. Седнаха наоколо и поговориха още малко за начина, по който им се искаше да живеят. За това, което можеха да направят, за да преминат от единия към другия начин. За невъзможността да продължат да живеят по партизански, след като войната бе свършила. И така нататък в същия дух. Ровърът се изпълни с въздишки, сълзи, взаимни обвинения и насърчения.

— Елате с мен утре и хубавичко разгледайте това ледено море — предложи Ан.

 

 

На следващия ден групата партизани тръгна с нея на юг по линията на 60-ия паралел. Километър след километър, по-трудно и по-трудно. „Хала“, така я наричаха арабите — „пуста земя“. От една страна беше прекрасно — ноахийска пустош, която караше сърцата им да се изпълват с радост. От друга страна обаче еко-саботьорите бяха умълчани и унили, сякаш бяха тръгнали на погребение. Стигнаха до един голям каньон, наречен Нилокерас Скопулус, и се спуснаха в него по широка естествена рампа. На изток лежеше Крайси Планития, която сега бе покрита с лед. Още едно пипало на северното море. Пред тях на юг се намираше Нилокерас Фоси, най-крайното разклонение на един комплекс от каньони, започващи далеч на юг от огромната яма на Хебес Касма. От Хебес Касма нямаше изход. Вече се знаеше, че тя е възникнала в резултат от изригването на някакъв голям акуифер на запад, на върха Екус Касма. Огромното количество вода се бе изляло по Екус към яката западна стена на Луна Планум, издълбавайки високия стръмен рид до Наблюдателницата Екус, след това си бе пробило път през него и се бе устремило напред, за да разкъса обширната лента на Касей Валис и да прореже дълбок канал в ниските земи на Крайси. Тук бе станало едно от най-големите избликвания в марсианската история.

Сега северното море се бе вляло обратно в Крайси и водата му стигаше чак до долния край на Нилокерас и Касей. Хълмът с равния връх, който някога бе представлявал кратер Шаранов, сега беше огромен замък, изправен върху високия нос до устието на новия фиорд. В средата на фиорда имаше тесен и издължен остров — един от първите потопени по време на древното наводнение, който сега отново се бе издигнал над нивото на водата. Червената му повърхност рязко се открояваше сред леденото море. От този фиорд вероятно щеше да се получи пристанище, по-добро, отколкото в Ботаническия залив, понеже стените му бяха почти отвесни с разклонения тук-там, върху които евентуално можеха да се издигнат пристанищни градове. Естествено, щеше да им се наложи да помислят и за проблема с яростните вихри на катабатичния вятър, който щеше да идва откъм Касей и да държи корабите далеч от залива Крайси…

Странно. Ан поведе групата червени по една рампа, която стигаше широко разклонение в западната част на ледения фиорд. Когато се добраха дотам, залезът вече догаряше. Тя ги накара да излязат от ровърите и всички се спуснаха за разходка под последните слънчеви лъчи долу на брега.

В самия миг на залеза те се озоваха скупчени плътно един до друг около самотен леден блок, висок около четири метра, чийто изпъкнал релеф приличаше на мускули. Изправиха се зад ледената буца, така че слънцето да блести през нея. От двете й страни слънчевите лъчи се отразяваха в стъкловидния влажен пясък. Предупреждението на светлината. Невъзможно за отричане и блестящо реално; какво можеха да направят? Те застанаха мълчаливо и се загледаха.

Когато слънцето с последен проблясък изчезна зад мрачния хоризонт, Ан се отдели и тръгна към ровъра си. Обърна се да ги погледне веднъж: червените все още стояха потънали в мълчание около ледения блок, който приличаше на огромен бял тотем, обагрен леко в оранжево, подобно на набръчканата бяла повърхност на ледения залив. Бяло божество, мечка, залив, долмен на марсианския лед. Океанът щеше завинаги да бъде сред тях, реален като скалите наоколо.