Ким Стенли Робинсън
Синият Марс (8)

Част осма
Природна история

Наскоро Хари Уайтбук бе открил начин за повишаване на устойчивостта на животните към CO₂, като вкарваше в млекопитаещи ген, съдържащ кодираните характеристики на крокодилския хемоглобин. Крокодилите можеха да не дишат доста време под водата, а CO₂, който се образуваше в кръвта им през този период се дисоциираше на бикарбонатни йони, свързани с аминокиселините в хемоглобина, в резултат на което хемоглобинът започваше да отделя кислородни молекули. С други думи, високата издръжливост на голяма концентрация CO₂ бе комбинирана с увеличено образуване на кислород — много елегантно, а и както се оказа, доста лесно (след като Уайтбук очерта пътя). Всичко бе въпрос на вкарване на гена посредством оползотворяването на съвременната технология — създаваха се проектирани вериги от „ремонтиращия“ ензим протолиаза в ДНК, които въвеждаха гена в генома по време на геронтологичната терапия. По този начин леко се изменяше състава на хемоглобина.

Сакс бе един от първите хора, върху които бе изпробвана тази нова идея. Това му харесваше, понеже по този начин щеше да отпадне необходимостта от носене на лицева маска навън. А той прекарваше доста време извън куполите. След процедурата всеки можеше да се разхожда напълно спокойно и да наблюдава множеството най-различни животни, вече подложени на трансформацията. Чудовища, които се притаяваха в своите екологични ниши, извършваха причудливи миграции, отчаяно търсеха някакъв баланс, който, като се имаше предвид сегашното положение на нещата, не можеше да съществува. Нищо по-различно от живота на Земята, с други думи, само че на Марс всичко вървеше с много по-бързи темпове, ускорено от инспирираните от хората промени, модификации, трансмутации и така нататък — интервенции, които вършеха работа, с непредсказуеми и невиждани досега ефекти, до такава степен, че по-мъдрите учени отдавна се бяха отказали да претендират за какъвто и да е контрол върху ситуацията.

С една дума — еволюция.

 

 

Ниргал влезе в ритъм и продължи да го поддържа през целия ден. Лунг-гом-па. Религията на тичането, тичането като медитация или молитва. Част от ареофанията, понеже марсианската гравитация бе интегрирана с него. Това, което човешкото тяло можеше да постигне в ритъм 2/5, предизвикваше едва ли не еуфория.

Религия с доста малко паство обаче. На пръсти се брояха самотните бегачи, тичащи наоколо безцелно. Понякога се организираха състезания и надбягвания — „Проследи лабиринта“, „Пробягай през хаоса“, „Трансмаринерис“, „Обиколи света“ и така нататък. А между тях — ежедневни тренировки. Безсмислена дейност; изкуство заради самото изкуство. За Ниргал това бе преклонение, медитация или потъване в забрава. Съзнанието му или се скиташе наоколо, или се съсредоточаваше върху тялото му, или поддържаше ритъма, или напълно изключваше. В тези моменти той тичаше под звуците на музика — Бах, Брукнер или Бони Тиндал — неокласик, чиято музика течеше плавно като самия ден, високи акорди, които се местеха в постоянна вътрешна модулация, нещо от рода на Бах или Брукнер, само че по-бавно и по-постоянно, по-неумолимо и велико. Чудесна музика за тичане. Всъщност Ниргал дори не я чуваше. Той просто тичаше.

Идваше времето на „Обиколи света“, което започваше всеки перихелий. Съперниците тръгваха от Шефилд и обикаляха с тичане целия свят на изток или на запад, без компютърна гривна или друго средство за навигация, въобще без нищо, с изключение на собствените си сетива, малки чанти с храна, вода и лични принадлежности. Позволяваха им да бягат по всякакви пътища, които бяха плюс-минус на 20 градуса от екватора. Траекториите им се проследяваха по сателитен път и ако се установеше, че са напуснали екваториалната зона, ги дисквалифицираха. Позволяваха им също така да използват всички мостове, включително и този над Ганг, който се простираше на север и на юг от Маринерис и образуваше толкова много маршрути, колкото бяха и състезателите. Ниргал бе печелил състезанието пет от общо девет пъти, главно поради способността си за ориентиране, а на скоростта си на бягане. „Начинът на Ниргал“ според повечето бегачи бе едва ли не мистично постижение, пълно с противоречиви екстравагантности. Последните няколко старта много хора започваха да го следват още от началото. Само че той всеки път поемаше по различен маршрут, а понякога вземаше решения, които изглеждаха толкова лоши и не на място, че преследвачите му се отказваха и поемаха по други, по-благонадеждни пътеки. Някои пък не можеха да устоят на темпото през всичките двеста дни околосветско надбягване, по време на които се изминаваха около 21 000 километра. За да се справи с това, човек трябваше още от малък да е свикнал на подобни натоварвания и всеки ден от живота си да е тичал.

На Ниргал това му харесваше. Искаше му се да спечели и тазгодишното състезание „Обиколи света“, за да има в актива си мнозинството победи в първата десятка. Сега бе излязъл да проучи терена, търсейки нови пътища. Всяка година хората изграждаха нови и нови пътища. Дори съществуваше нова мания да се изсичат стъпала в стените на каньоните, насипите и кратерите, които бяха осеяли пейзажа. Пътеката, на която се намираше в момента, бе построена след последното му посещение тук. Тя се спускаше по стръмната стена на склона на Ароматум Каос. На отсрещната стена имаше подобна пътека. Ако преминеше през Ароматум, това щеше да прибави доста вертикалност в маршрута му, но всички по-равни пътища заобикаляха далеч на север или на юг. Ниргал си помисли, че ако всички пътеки бяха толкова добри, колкото тези тук, май щеше да се окаже, че в изкачването има доста смисъл.

Надолу триста стъпала (преброи ги), след това през подножието. Беше малко преди залеза. Небето представляваше копринено-виолетова лента, която пламтеше над мрачните стени на урвата. По покрития вече със сенки пясък на дъното не се забелязваше никаква пътека, така че Ниргал съсредоточи вниманието си върху разпръснатите върху него скали и растения. Докато тичаше между тях, вниманието му бе приковано върху светлите цветове, разцъфнали по върховете на закръглените кактуси, обагрени в нюансите на небето над главата му. Тялото му пламтеше почти по същия начин заради целодневното тичане. А и вечерята наближаваше. Гладът му се изостряше с всяка изминала минута.

Той откри стълбата върху противоположната стена на урвата и се изкачи по нея. Положението й бе направо елегантно. Благодарение на него той почти през цялото време тичаше до една висока до кръста му каменна стена от наветрената страна. Чувстваше мускулите си като гумени ленти. Бе уморен до смърт.

На плинта вляво от стълбището имаше равна площадка, откъдето се откриваше разкошен изглед към дългия и тесен каньон отдолу. Ниргал спря и седна в оформен като стол камък. Беше ветровито. Той разпъна гъбообразната палатка, която носеше със себе си. Куполът й се изправи прозрачен под лъчите на залязващото слънце. Спален чувал, лампа, лектерн, издърпани нетърпеливо в търсене на храна, очукани от дългогодишното използване и леки като перца. Цялата му лична раница тежеше по-малко от три килограма. Ето че откри и фурната, захранвана с батерия, пакетът с храна и бутилката вода — всички бяха в най-задния джоб на раницата, където им беше мястото.

Здрачът излъчваше направо хималайско благородство. Ниргал си сготви чиния супа на прах и я изсърба, седнал по турски върху спалния си чувал, облегнат на прозрачната стена на палатката. Изморените му мускули се наслаждаваха на лукса от седенето. Поредният прекрасен ден.

 

 

Тази нощ спа лошо и се събуди от студения предизгревен вятър. След като набързо събра всичко обратно в раницата, се затича, треперейки, на запад. Като премина през последните разпилени склонове на Ароматиум, се озова до северния бряг на залива Ганг. Докато тичаше, тъмносинята повърхност на водата му беше отляво. Дългите плажове тук бяха оградени с широки пясъчни дюни, покрити с къси стръкове трева, която сякаш бе създадена за тичане. Ниргал плуваше над дюните в своя ритъм, като от време на време хвърляше по някой поглед към морето или към тайгата отдясно. Около бреговата линия бяха засадени милиони дървета, за да укрепят почвата и да служат като преграда по време на прашните бури. Голямата гора на Офир бе една от най-слабо заселените области на Марс. В ранните години на своето съществуване тя бе рядко посещавана и никой не бе издигал град под купол в нея. Дълбоките пластове прах и други частици бяха разубеждавали потенциалните заселници. Сега тези пластове бяха почти фиксирани от гората, но около потоците имаше много блата и плаващи пясъци, както и нестабилни льосови стръмнини, които бяха причина за пролуките в иначе равния покрив, образуван от клоните и листата на дърветата. Ниргал се придържаше към границата между гората и морето, като тичаше по дюните или по пътеките между по-малките дръвчета. На няколко пъти премина по малки мостчета, прехвърлени през устиетата на реките. Пренощува на плажа, приспан от звука на разбиващите се вълни.

На следващия ден призори тръгна по пътеката под покривалото на зелените листа. Светлината наоколо бе мрачна и студена. Всичко в този час приличаше на своята собствена сянка. На няколко пъти пътеката се разклоняваше на по-малки, едва забележими пътечки, които продължаваха нагоре и наляво по хълма. Гората тук бе в голямата си част иглолистна — секвои, растящи накуп, заобиколени от по-малки борове и хвойни. Земята под тях бе покрита със сухи иглички. На по-влажните места този кафяв килим бе пробит от папрати, които прибавяха своите пукнатини към и без това пропукания и набразден от слънчевите лъчи терен. Видимостта бе само около стотина метра напред. Зеленото и кафявото преобладаваха; единственото червено нещо бе кората на секвоите. По земята под дърветата танцуваха палави слънчеви зайчета, които някак си приличаха на живи същества. Ниргал се затича заедно с тях, едва ли не хипнотизиран. За да избегне скалите, премина през едно плитко дере, чието дъно бе покрито с папрати. Усещането бе сякаш прекосява стая с коридори, които водят към почти еднакви помещения. От лявата му страна ромолеше малък водопад.

Той спря, за да пийне глътка вода. Когато се изправи, забеляза един мармот, който се клатушкаше към водопада. Ниргал почувства как гърлото му започна да пулсира. Мармотът пийна вода, изми лапите и муцунката си. Още не бе забелязал човека зад него.

След това се разнесе шумолене и мармотът побягна, но набързо бе погребан между огромни бели зъби — голям рис, който стискаше гърлото на зверчето с мощните си челюсти. Той разклати телцето на мармота, пусна го на земята и го притисна със силната си лапа.

Ниргал бе подскочил още в мига на атаката. Рисът се изправи и погледна към човека, сякаш просто отбелязваше факта на движението. Очите му блестяха в бледата светлина. Челюстта му бе окървавена. Ниргал потрепери. Когато най-накрая погледите им се срещнаха, той внезапно си представи как звярът се хвърля към него, а насочените му към гърлото зъби блестят ярко в полумрака…

Но не. Рисът бе изчезнал с плячката си, оставяйки зад себе си само люлеещите се клонки папрат.

Ниргал отново се затича. Светлината бе по-бледа, отколкото можеше да се обясни с наличието на сянката на облаците. Пагубен мрак. Той си наложи да се съсредоточи върху пътеката. Светлината проблясваше между листата: бялото пронизваше зеленото. Ловец и дивеч. Обрамчени с лед езерца сред зеленината. Мъх върху кората на дърветата. През периферното му зрение преминаваха най-различни папратови шарки. Отляво — разкривени борове. Отдясно — яма, пълна с плаващи пясъци. Денят бе хладен, нощта щеше да бъде студена.

Той тича цял ден. Раницата му се клатушкаше на гърба. Без храната беше почти празна. Бе доволен, когато наближи следващия си таен склад за провизии. Понякога, когато излизаше навън, за да тича, вземаше със себе си само една шепа храна и живееше с даровете на природата, доколкото можеше — ловеше риба и събираше борови шишарки. Само че в такива случаи поне половината му ден преминаваше в търсене на храна, а и не че имаше кой знае какво за намиране. Само там, където рибата кълвеше, езерото бе подобно на рог на изобилието. Само че този път щеше да пробягва от скривалище до скривалище. Всеки ден изяждаше по 8000 калории и въпреки всичко вечерно време умираше от глад. Затова, когато се приближи до поредния си таен склад и откри, че една от стените на пресъхналото дере, където се намираше скривалището му, е погребана под свлачище, Ниргал изкрещя от безпомощност и гняв. Дори се опита да разрови купчината камъни. Свличането бе малко, но въпреки това щеше да му се наложи да премести няколко тона натрошена скала. Нямаше смисъл. Трябваше да тича с всички сили през Офир към следващото си скривалище, и то гладен. Още в момента, когато му хрумна това, той се затича. Искаше да пести време.

Докато тичаше, се оглеждаше за годни за ядене неща — борови шишарки, ливаден лук или въобще каквото и да е. Стараеше се да яде по-малко от останалата в раницата му храна и се опитваше да си представи, че е на по-високо питателно ниво. Пестеше всяка хапка. Гладът го поддържаше буден по цяла нощ, но независимо от това успяваше да дремне неспокойно в часовете преди зазоряване.

На третия ден от този неочакван бяг за храна той излезе от гората на юг от Ювента Касма, където теренът бе разпокъсан от древното избликване на акуифера Ювента. Да тича през този терен по права линия бе доста сложна задача, а и беше по-гладен от всякога. А следващият му склад бе на два дена път оттук… Тялото му бе използвало всички резерви мазнина (или поне така се чувстваше) и сега караше буквално на мускули. Благодарение на този своего рода автоканибализъм виждаше всичко с невероятно остри ръбове и с ореоли около него — белотата сияеше отвсякъде, сякаш самата реалност излъчваше светлина. Скоро след този момент (знаеше го от личен опит) лунг-гом-па щеше да го доведе до халюцинации. И без това пред очите му плуваха множество червеи, черни точки, кръгове от малки сини гъби и зелени гущероподобни неща, които пълзяха по пясъка под краката му.

Ниргал събра всичките си останали сили, за да може да се ориентира в обстановката. Гледаше по равно както камъните под краката си, така и хоризонта пред очите си. Направо умираше от глад, виеше му се свят от липсата на храна, а в раницата му нямаше нищо, освен няколко глави ливаден лук, откъснати преди малко. Е, поне щеше да му помогне да се унесе по-бързо — беше толкова изтощен, че щеше да заспи, дори да не хапнеше нищо. Изтощението винаги побеждаваше глада.

Той се насочи със залитане към една плитка депресия върху могилката между две скали с размерите на къщи. Изведнъж отпред проблясна бяла светлина и пред него се изправи гола жена, която размахваше зелен пояс. Ниргал рязко спря, олюля се и застина при вида й. След това се сети, че понякога халюцинациите излизаха извън контрол. Само че тя наистина стоеше пред него, жива като пламък; по гърдите и краката й се стичаха кървави струйки. Безмълвно размахваше зеления пояс. След това зад нея пробягаха други човешки силуети, насочили се към следващата могилка, накъдето сочеше тя. Или поне така изглеждаше. Жената погледна към Ниргал, посочи с ръка на юг, сякаш сочеше и на него верния път, след което се затича. Стройното й бяло тяло плуваше във въздуха сякаш в повече от три измерения — силен гръб, дълги крака, закръглен задник. Вече се бе отдалечила доста. Зеленият пояс летеше във въздуха насам-натам, като че ли го използваше, за да му сочи верния път.

Внезапно Ниргал забеляза отпред три антилопи, чиито силуети, очертани от залязващото слънце, се бяха насочили на запад. А! Ловци. Хората изтикваха антилопите на запад. Бяха се струпали в дъгообразен строй пред тях и размахваха поясите си. Всичко това безмълвно, сякаш звукът бе изчезнал от света — никакъв вятър, никакви викове. Когато антилопите стъпиха на хълмчето, всички спряха да се движат, нащрек, но неподвижни. И ловците, и плячката им замръзнаха в някаква жива картина. Ниргал се боеше да мигне от страх, че цялата тази сцена ще изчезне, все едно никога не е съществувала.

Мъжката антилопа тръгна предпазливо напред, стъпка по стъпка, разваляйки ефекта от живата картина. Жената със зеления пояс се втурна след нея, без въобще да си прави труда да се прикрива. Останалите ловци изчезнаха от погледа му. Движеха се като светкавици — от една позиция на друга. Бяха почти голи, ако не се брояха набедрените препаски и потниците им. Стъпваха боси. Лицата на някои бяха оцветени в червено, бяло или охра.

Ниргал тръгна след тях. Те се разместиха и младежът се оказа от лявата им страна. Движеха се на запад. Това се оказа добър ход, понеже мъжката антилопа се опита да пробие кордона от неговата страна. Ниргал изскочи на пътя й и размаха диво ръце. Трите антилопи се обърнаха като по команда и тръгнаха отново на запад. Ловците пак се затичаха. Бягаха по-бързо дори й от Ниргал. Продължаваха да запазват дъгообразния си строй. Той трябваше да полага огромни усилия, за да не ги изгуби от поглед — независимо че бяха боси, скоростта им бе невероятна. Заради издължените вече сенки ги виждаше с труд, а и те продължаваха да не издават нито звук. В противоположния край на дъгата някой изскимтя веднъж и това бе единственият звук, който някой от тях издаде, ако се изключеше скриптенето и почукването на пясъка и чакъла под краката им и запъхтяното им дишане. Антилопите продължаваха да бягат напред с невъобразима скорост. Никой човек не бе способен на подобен подвиг — да ги стигне, но независимо от това Ниргал продължи да тича. А… антилопите спряха! Бяха стигнали до ръба на някаква канара. Ръбът на каньона — той успя да забележи депресията и противоположния ръб. Плитка кухина, от която стърчаха върховете на боровете. Дали антилопите знаеха за съществуването й? Познаваха ли терена наоколо? Каньонът не се виждаше, дори човек да се върнеше стотина метра назад…

Само че вероятно познаваха мястото, защото с чисто животинска грациозност се затичаха на юг по ръба към някаква малка вдлъбнатина, която се оказа върхът на една стръмна клисура. Антилопите се приближиха до нея и се спуснаха по чакъла, покриващ склоновете й, до дъното. Всички ловци едновременно се затичаха натам и с невъобразимо дълги скокове се понесоха надолу, демонстрирайки превъзходно чувство за равновесие и могъщество. Един от тях започна да вие — „Ауууууу“; останалите подеха вика му и всички заедно се насочиха към горната част на дефилето. Ниргал тръгна с тях и заскача безразсъдно надолу. Въпреки че краката му бяха като гумени, безкрайните дни на лунг-гом-па му помогнаха доста. Той успя да изпревари голяма част от ловците, скачаше от скала на скала и се плъзгаше по малките свлачища, правеше огромни отчаяни подскоци, подпираше се от време на време на ръце, за да запази равновесие. Също като останалите бе потънал напълно в себе си, съсредоточен до крайна степен, за да не падне лошо.

Чак когато стигна до дъното на каньона, се осмели да вдигне глава, за да види, че около него има гора, която преди не бе забелязал. Дърветата стърчаха над пласт стар сняг. Бяха предимно борове и ели, а на юг — масивни гигантски секвои, които не можеха да бъдат сбъркани с други дървета. Бяха наистина огромни, толкова грамадни, че внезапно каньонът започна да изглежда невероятно плитък, въпреки че спускането по клисурата бе доста продължително.

Антилопите се бяха насочили нагоре по каньона точно към тази първична и девствена гора, след това тръгнаха на юг. Не след дълго секвоите оредяха, докато накрая не останаха единици. Когато погледна през остатъците от гигантите, Ниргал отново се сепна: от другата страна каньонът бе блокиран от водна стена. Отвесна водна стена, която се издигаше чак до върха на каньона, придържана от някаква равна прозрачна материя.

Бент на резервоар. Наскоро бяха започнали да ги изграждат от прозрачни листове, здраво закрепени в бетонен фундамент. Ниргал забеляза от двете страни на каньона и по дъното му дебела бяла линия.

Водната маса стоеше пред тях като стена на гигантски аквариум. Трите антилопи нервно се засуетиха пред тази преграда. Женската и малкото вървяха след мъжкаря, който обикаляше наоколо със светкавични движения. Когато ловците ги обградиха, той се засили и се хвърли с рогата напред към бента. Разклоненията на рогата му приличаха на костени ножове. Прас! Ниргал замръзна ужасен. Всички застинаха при тази проява на сляпа ярост, толкова свирепа, че приличаше едва ли не на човешка. Само че антилопата се залюля и залитна, след което се обърна и впи очи в тях. Във въздуха просвистя бола^[1]. Въжето се омота малко над ставите на краката му. Мъжкарят се строполи безпомощно на земята. Една част от ловците се хвърлиха върху него, а останалите повалиха женската и малкото с камъни и копия. Във въздуха се раздаде почти човешки писък. Ниргал погледна и видя как един от ловците прерязва гърлото на малкото антилопче с обсидианова кама. Кръвта шуртеше на земята и попиваше в основата на бента.

Жената със зеления пояс не се виждаше никъде. Един от ловците, който не носеше нищо, освен някаква огърлица, килна глава назад и започна да вие, нарушавайки странната тишина, в която бе протекло всичко. След това той започна да танцува в кръг, изведнъж рязко спря, затича се към прозрачната стена на бента и захвърли яростно копието си към нея. То отскочи със звън встрани. Тържествуващият ловец се приближи до стената и удари с юмрук прозрачната твърда мембрана.

Една жена с окървавени ръце извърна глава и дари мъжа с презрителен поглед.

— Стига си се правил на глупак — отряза тя.

Мъжът се ухили.

— Не се притеснявай. Тези бентове са сто пъти по-яки, отколкото е необходимо.

Жената поклати отвратено глава.

— Глупаво е да се предизвиква така съдбата.

— Удивително колко много суеверия оцеляват в съзнания, пълни със страх.

— Идиот — сопна се жената. — Късметът е реално нещо като всичко останало.

— Късмет! Съдба! Пфу. — Мъжът взе копието си, засили се и отново го метна към стената. То рикошира и едва не го прониза. Той се захили лудешки: — Какъв съм късметлия! На ахмак врабче Господ му вие гнездото, а?

— Задник такъв. Имай поне малко уважение.

— Моите уважения към антилопата, която удари стената като мен. — Мъжът се засмя дрезгаво.

Останалите не обръщаха внимание на препирнята между двамата и се бяха заели да изкормват животните.

Ниргал не можеше да откъсне поглед от тях. Ръцете му се тресяха. Оттук можеше да подуши кръвта. Устата му се пълнеше със слюнка. Вътрешностите на животните димяха, изсипани безразборно на земята. От чантите, увити около кръста им, ловците извадиха телескопични магнезиеви пръчки, разгънаха ги и окачиха за краката обезглавените антилопи. Онези, които придържаха пръчките, вдигнаха безглавите туловища във въздуха.

Жената с окървавените ръце кресна на „копиехвъргача“:

— По-добре си размърдай задника и помогни, ако искаш да ядеш!

— Върви на майната си!

Но въпреки всичко той помогна на приятелите си да носят предния край на мъжката антилопа.

— Ела с нас — обърна се жената към Ниргал. Те тръгнаха забързано през каньона между огромната стена вода и последните остатъци от секвоите. Ниргал чувстваше как червата му куркат. Виеше му се свят. Стори му се, че на камъка зад него има издялана черна антилопа.

Отгоре, върху ръба на каньона, стояха изолирани няколко гигантски секвои. Когато стигнаха до ръба, светлината на залязващото слънце ги обля. Ниргал забеляза, че секвоите са подредени в кръг — девет дървета, образуващи някакъв Уудхендж^[2], с огромна опожарена дупка в средата.

Групата влезе в кръга и започна да приготвя огъня. Докато събираха съчки, няколко от тях успяха да одерат антилопите, като отрязаха големи пържоли от бутовете. Ниргал се изправи до тях и се загледа. Краката му трепереха като шевна машина, а устата му се пълнеше със слюнка като фонтан. Той преглъщаше отново и отново, докато вдъхваше аромата от соковете на пържолите, който се издигаше заедно с пушека към небето. Светлината на огъня танцуваше в сумрака и превръщаше кръга от дървета в проблясваща стая без покрив.

Трима или четирима от ловците се скупчиха около Ниргал, предлагайки му питки, които на вкус бяха като ечемик, и някаква огнена течност в глинена кана. Разказаха му, че са открили кръга от секвои преди няколко години.

— Какво стана с… водачката на лова? — попита Ниргал и се огледа наоколо.

— О, дианата^[3] няма да спи с нас тази нощ.

— При това се осра, затова не желае.

— Така си е. Познаваш Зоу — винаги намира някаква причина.

Те се засмяха и се приближиха до огъня. Една от жените набучи на пръчка една от пържолите и я размаха във въздуха, докато не се охлади.

— Ще те изям цялата, малка сестричке — каза тя и впи зъби в нея.

Ниргал вечеря с тях. Сетивата му направо потъваха във влажния и топъл вкус на месото. Опитваше се да дъвче, но въпреки всичко унищожаваше пържолите една след друга с шеметна скорост. Цялото му тяло вибрираше от главозамайващия глад. Храна, храна!

— Ето, пийни си от това — предложи копиехвъргачът и килна назад някакъв мях. След това се усмихна. По устните му се белееше нещо, което приличаше на мляко. — Пийни си малко от белия брат, братко.

Когато се затоплиха достатъчно, а и огънят изгоря, го поведоха по една от стълбите около дънера на една от секвоите. В короната й бе скрита малка и равна платформа за спане без покрив. Подът леко се люлееше под краката му заради лекия бриз, който разклащаше дърветата и ги караше да пеят с дълбоки въздушни гласове. Оставиха Ниргал на нещо, което явно бе най-високата платформа. Той разопакова раницата си и легна. Под хора на вятъра в игличките на секвоята той неусетно заспа.

 

 

Рано призори внезапно се събуди, изправи се и се облегна на стената на платформата. Учудваше се, че цялата нощ не бе просто сън. Погледна надолу — земята бе много, много далеч. Сякаш се намираше в наблюдателницата на мачтата на някакъв ненормално голям кораб.

Слезе внимателно по стъпалата и се върна в кръга от секвои. Няколко от ловците вече се бяха събудили и раздухваха огъня, треперейки от предизгревния студ. Ниргал ги попита дали днес възнамеряват да тръгват нанякъде. Възнамеряваха — на север през Ювента Каос, след това към югозападния бряг на залива Крайси. Оттам нататък — кой знае?

Ниргал ги помоли да се присъедини към тях за известно време. Те го изгледаха учудено и заговориха помежду си на някакъв език, който той не можа да разпознае. Докато говореха, Ниргал се зачуди защо ли ги бе помолил. Да, искаше му се да види дианата. Само че имаше и друго. Нито веднъж неговото лунг-гом-па не бе наподобявало дори на това през последния половин час на лова. Естествено изтощението и гладът си бяха казали думата, но въпреки това… Нещо напълно ново. Заснежената гора, преследването между първичните дървета, спускането през клисурата, сцената под бента…

Ранобудниците му кимнаха. Можеше да дойде.

 

 

През целия ден вървяха на север по някаква заплетена пътека през Ювента Каос. На вечерта стигнаха до малко плато, покрито с ябълкови градини. Към върха му водеше леко наклонен път. Дърветата бяха подкастрени така, че приличаха на чаши за коктейл. От възлестите стари клони се подаваха млади филизи.

В центъра на градините имаше постройка с объл покрив и открити стени. Дисковата къща, както я наричаха. Ниргал се разходи из нея, отдавайки дължимото на дизайна й. Фундаментът й беше бетонен, но бе така полиран, че приличаше на мрамор. Покривът бе заоблен и се поддържаше от простите Т-образни вътрешни стени — радиус и диаметър. В открития полукръг бяха кухнята и дневната. От другата страна се намираха спалните и банята. Периферията, която сега беше открита, при неблагоприятно време можеше да бъде заградена с прозрачни стени, които заобикаляха къщата като завеси.

Из цялото Луна Планум имаше подобни дискови къщи, обясни му жената, която бе изкормила антилопите. Останалите бяха използвани от други групи като тяхната, които се грижеха за овощните градини, когато се случеше да минат оттам. Всички бяха част от някаква доста свободна кооперация, която водеше скитнически живот — малко земеделие, малко лов, малко събиране на природни дарове. В момента няколко души приготвяха ябълков мармалад за запас, други изпичаха антилоповите пържоли на разпаления навън огън, трети пък опушваха месо за зимнина.

Двете кръгли бани в близост до дисковата къща вече изпускаха пара. Неколцина от ловците съблякоха дрехите си и се хвърлиха в по-малката, за да се освежат преди вечеря. Бяха доста мръсни и не се бяха къпали от много време. Ниргал последва жената, чиито ръце все още бяха покрити с петна засъхнала кръв, и се изкъпа заедно с тях. Горещата вода приличаше на някакъв друг свят. Сякаш топлината на огъня бе мутирала и се бе превърнала в течност, която човек можеше да почувства… и в която да потопи тялото си.

 

 

Събудиха се призори, закусиха и потеглиха отново. Всички носеха раници на гърба или на кръста си, но повечето пътуваха по-леко екипирани и от Ниргал — не носеха нищо, освен спален чувал и малко храна. Някои имаха копия или лъкове, небрежно преметнати зад гърбовете им.

Всеки ден изминаваха огромни разстояния и много често след поредния лов стигаха до такъв терен, бягането по който би било живо самоубийство, толкова груб, че понякога им отнемаше дни, докато се открият един друг в поредната дискова къща. Понеже Ниргал нямаше ни най-малка представа къде се намират, му се налагаше да се държи близо до някоя от групичките. Накрая стигнаха до Големия Насип, който тук особено зрелищно се спускаше от високото плато на 5000 метра до залива Крайси, въпреки че по хоризонтална линия изминаваше само стотина километра.

Продължиха на север и след два дни един завой на брега скри хоризонта. Точно на завоя лежеше малък пристанищен град, разположен около залив с формата на полумесец, който се намираше в южната част на нещо, което се оказа пролив или по-точно фиорд, понеже през тясната ивица вода се издигаше стена, по-стръмна дори от хълма, на който се намираха в момента: 3000 метра червена скала, извисяваща се над океана, гигантски рид, приличащ на края на някакъв континент, в който ветровете за милиарди години бяха прорязали дълбоки хоризонтални резки. Ниргал внезапно разбра точно къде се намират — този рид бе насипът на полуостров Шаранов, следователно фиордът бе Касей, а градът — Нилокерас. Доста път бяха изминали…

Решиха да продължат по въздуха. Ветровете, които се спускаха по фиорда Касей, бяха мощни също като останалите по планетата, затова в Нилокерас пристигаха уиндсърфисти и всякакви летци, за да ги използват пълноценно. Естествено ветровете по всяко време можеха да решат, че трябва да спаднат до нула за удоволствие на всички, с изключение на най-запалените летци, но обичайните пориви бяха невероятно мощни.

Летателната база се намираше в един малък кратер навътре в океана на име Санторини. След закуска групата слезе до доковете и се качи на малко фериботче. След половин час стигнаха до дъгообразния остров и заедно с останалите пътници тръгнаха към летището.

Ниргал не бе летял от години, затова за него бе огромно удоволствие да се хване здраво за гондолата на глайдера и да се издигне нависоко във въздуха, след което да започне да се рее върху крилата на силните възходящи въздушни течения, издигащи се от острия вътрешен ръб на Санторини. Докато се изкачваше, Ниргал забеляза, че много от летците носеха най-различни летателни костюми. Сякаш летеше в ято ширококрили летящи създания, които не приличаха съвсем на птици, а на нещо като летящи лисици или на някакъв митичен хибрид от рода на грифон или Пегас. Хора-птици.

Изведнъж видя до себе си лицето на дианата — жената, която бе водила атаката на варварите. Тя също го позна, вирна брадичка и го дари с мимолетна усмивка, след което сви крилата си и се спусна шеметно надолу с остър звук. Ниргал я наблюдаваше с уплашено въодушевление. За момент почувства и силен страх, когато тя се гмурна във въздуха до ръба на Санторини. От неговата гледна точка сякаш бе на косъм от сблъсъка. След това жената се заиздига нагоре в плътни спирали. Изглеждаше толкова грациозно, че той изпита огромно желание да се научи да лети с такъв костюм, въпреки че чувстваше как сърцето му бие като парен чук от гледката на нейното пропадане. Нагоре-надолу, нагоре-надолу — нищо не би могло да повтори този полет. Птиците бяха най-великите летци, дианата летеше като птица. Сега, освен всичко друго, хората се бяха превърнали в птици.

С него, покрай него, около него, сякаш изпълняваше едно от онези ухажвания, които някои животински видове правеха понякога. След около час подобни занимания тя му се усмихна за последно и отлетя към летището. Ниргал я последва, но се приземи почти половин час след нея. Затича се и я настигна. Тя го изчакваше със свити крила.

Дианата пак започна да обикаля около него в кръг, сякаш изпълняваше нов танц на ухажване, след което спря и дръпна качулката от главата си. Черната й коса се разпиля по гърба й като гарванови крила. Диана. Тя се изправи на пръсти и го целуна по устата, после се отдръпна и го загледа сериозно. Ниргал си спомни как бе предвождала гола лова, а в ръката й се бе развявал зеленият пояс.

— Закуска? — попита тя.

Беше следобед, а той бе прегладнял.

— Чудесно.

Ядоха в ресторанта на летището, откъдето се откриваше гледка към арката на малкия залив на острова, към огромните склонове на Шаранов и към акробатичните летци, които все още бяха във въздуха. Поговориха си за летене и за тичане по земята, за лова на антилопи, за островите в Северно море и за огромния фиорд Касей, който изсипваше вятъра си върху тях. С други думи, флиртуваха. Ниргал чувстваше сладкото привличане на онова, към което се бяха запътили, и го оценяваше по достойнство. Бе изминало доста време. Това бе поредният резултат от слизането в града сред цивилизацията. Флиртовете, прелъстяването — всичко беше прекрасно, когато човек виждаше, че е хлътнал, когато виждаше, че и другият е хлътнал! Тя бе съвсем млада, прецени той, само че лицето й бе опалено от слънцето и около очите й имаше бръчици. Разказа му, че е била на луните на Юпитер и е учила в новия университет в Нилокерас. Сега за известно време се бе присъединила към варварите. Вероятно бе на около двайсет М-години или повече — трудно бе да се каже, особено в последно време. Така или иначе беше зряла: през тези двайсет М-години хората придобиваха абсолютно целия опит, който животът можеше да им предложи, а след това всичко бе въпрос на повторения. Доста често се бе срещал както с възрастни глупци, така и с млади мъдреци. И двамата с нея бяха възрастни, връстници и сега стояха един до друг в споделеното настояще.

Ниргал гледаше внимателно лицето й, докато тя говореше. Безгрижно, умно, с тъмна кожа, черноока, орлов нос и драматична долна устна. Предците й вероятно бяха гърци, араби, индианци… Човек не можеше да е сигурен с който и да било от йонсеите. Просто марсианка, говореща на английски с акцент от Дорса Бревиа, а и този поглед, с който го наблюдаваше… о, да… по време на странстванията му това не се бе случвало веднъж или два пъти — прелъстяване, което неизменно завършваше в някое легло или скришно място сред скалите.

— Хей, Зоу — повика я жената-касапин, която тъкмо минаваше покрай тях, — идваш ли с нас до врата на предците си?

— Не — отвърна Зоу.

— Какво означава това?

— Буунс Нек^[4] — поясни Зоу. — Един град на полярния полуостров.

— Какво общо имат предците?

— Тя е правнучка на Джон Буун — намеси се жената-касапин.

— По каква линия? — попита Ниргал, гледайки към Зоу.

— По линия на Джаки Буун — обясни тя. — Майка ми.

— А… — успя да каже някак си Ниргал.

Той се облегна назад в стола си: Бебето, което бе видял в ръцете на Джаки в Кайро. Щом веднъж знаеше, нямаше как да не забележи приликата. Кожата му настръхна. Ниргал се прегърна и потрепери.

— Май остарявам — промълви той.

Зоу се усмихна. Ниргал внезапно разбра, че тя знае кой е той в действителност. Просто си играеше с него и му залагаше малко капанче… вероятно като експеримент или за да подразни майка си, или поради някаква друга причина, за която той не можеше да се досети. За майтап.

Сега тя се намръщи в опит да бъде сериозна.

— Това няма никакво значение.

— Не, няма — кимна Ниргал. Понеже останалите варвари се връщаха.