Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (8)

Глава 6

— Хайде да спрем тук — каза Карамон и се упъти към една паянтова постройка, сгушена малко встрани от пътя, притаена в гората като дебнещ звяр. — Може би тя се е отбила насам.

— Не ми се вярва много — отвърна Тас, гледайки подозрително табелката, която висеше на верига над вратата. — „Пукнатата халба“ не ми изглежда точно мястото, където…

— Глупости — изръмжа Карамон. По време на пътуването им това беше едно от многото му изръмжавания, на които Тас вече беше изгубил броя. — Тя също яде. Дори и най-възвишените и важни жрици ядат. Или може би някой тук ще е чул нещо за нея. До този момент късметът не е на наша страна.

— Така е — промърмори Тасълхоф с половин уста, — но може би ще имаме повече късмет, ако претърсваме пътищата, а не кръчмите.

Те бяха на път от три дни и най-лошите опасения на Тас за това приключение вече се сбъднаха.

По принцип кендерите са запалени пътешественици. Около двайсетата си година всеки кендер бива обзет от страст към пътешествия. Тогава те с радост потеглят на път към непознати краища на света, търсейки само приключения и красиви, страховити и любопитни неща, които по случайност могат да попаднат в издутите им кесии. Напълно лишени от страх и от чувство за самосъхранение, страдащи от неутолимо любопитство, кендерите не бяха многобройна раса на Крин, за което повечето от обитателите му бяха искрено благодарни.

Тасълхоф Кракундел, доколкото си спомняше, наближаваше трийсетата си година и в много отношения беше типичен кендер. Той бе пребродил надлъж и нашир континента Ансалон, като в началото пътуваше с родителите си, преди те да се заселят трайно в Кендерия. След като навърши пълнолетие, Тас се отдаде на самотни скиталчества, докато накрая срещна джуджето-ковач Флинт Наковалнята и приятеля си Танис Полуелф. След като соламнийският рицар Стурм Сияйното Острие и близнаците Карамон и Рейстлин се присъединиха към тях, Тас бе въвлечен в най-изумителното приключение на живота си — Войната на Копието.

Но в някои други отношения Тасълхоф не беше типичен кендер, макар да го отричаше. Загубата на двама близки до сърцето му приятели — Стурм Сияйното Острие и Флинт — го нарани дълбоко. Тас позна страха, макар това да не беше страх за собственото му съществувание, а страх и загриженост за онези, които обичаше. Тревогата му за Карамон точно сега беше съвсем искрена.

И нарастваше с всеки изминал час.

Първият ден мина приятно. Когато Карамон престана да се муси заради безсърдечието на Тика и неспособността на света да го разбере, той опъна няколко здрави глътки от плоското си шише и му стана по-добре. След още няколко глътки започна да разказва истории за онези дни, когато бе участвал в залавянето на дракониди. Всичко това се струваше увлекателно и забавно на Тас и макар да се налагаше непрекъснато да държи Бупу под око, за да не бъде прегазена от някоя каруца или да не се оваля в първата кална локва, предобедът вървеше чудесно.

Следобед шишето вече беше празно и на Карамон му беше толкова хубаво, че беше готов да чуе някои от историите на Тас, които кендерът никога не се уморяваше да разказва. За съжаление точно на най-интересната част, когато той препускаше на гърба на един космат мамут, докато магьосниците пращаха подире му огнени мълнии, Карамон съгледа една кръчма.

— Ще се отбия тук само да си напълня шишето — смотолеви той и влезе вътре.

Тас понечи да го последва, но в този момент видя Бупу да гледа със зяпнала от почуда уста пламтящото огнище на ковачницата от другата страна на улицата. Давайки си сметка, че тя е способна да подпали себе си или града, или и двете едновременно и знаейки, че не може да влезе с нея в кръчмата (на повечето места отказваха да сервират на блатни джуджета), Тас реши да остане навън и да я държи под око. В края на краищата Карамон вероятно щеше да се забави само няколко минути…

Два часа по-късно грамадният мъж излезе препъвайки се навън.

— Къде се изгуби в името на Бездната? — извика Тас и се нахвърли към Карамон като котка.

— Изпих само едно… само едно малко… — Карамон залитна несигурно, — едно малко… за из път.

— Натоварен съм с мисия — изкрещя вбесен Тас. — Първата мисия, възложената ми от Важна личност, която е в опасност. И междувременно прекарах два часа забит тук с едно блатно джудже! — Тас посочи Бупу, която спеше в една близка канавка. — Никога през живота си не съм бил по-отегчен, а през това време ти си къркал там джуджешка ракия!

Карамон го изгледа сърдито и нацупи устни.

— Знаеш ли какво — промърмори едрият мъж, докато залиташе по пътя, — за-започваш да звучиш като Тика…

От този момент нещата тръгнаха надолу.

През нощта стигнаха до един голям кръстопът.

— Да тръгнем натам — каза Тас, сочейки с ръка. — Лейди Кризания със сигурност знае, че някои хора ще се опитат да я спрат. Тя ще избере път, който не е много натоварен, за да се опита да се откъсне от евентуалните си преследвачи. Мисля, че трябва да тръгнем по същата пътека, по която поехме преди две години, когато напуснахме Утеха…

— Глупости! — изсумтя Карамон. — Тя е жена и при това с жречески сан. Ще избере най-лесния път. Да тръгнем към Хейвън.

Тас никак не беше убеден, че това решение е правилно и съмненията му се оказаха основателни. Не бяха изминали и няколко мили, когато стигнаха до друга кръчма.

Карамон влезе вътре, за да разпита дали някой е виждал жена, която да прилича на лейди Кризания и отново остави Тас да го чака навън заедно с Бупу. Час по-късно големият мъж се появи на вратата с пламнало лице и видимо развеселен.

— Е, виждал ли я е някой? — попита Тас ядосан.

— Кого да е виждал? А… нея ли. Не…

И сега, два дни по-късно, те бяха само по средата на пътя до Хейвън. Но пък кендерът можеше вече да напише пътеводител на крайпътните кръчми.

— В миналото — ядосваше се Тас — за толкова време можехме да стигнем до Тарсис и да се върнем обратно!

— Тогава бях по-млад и незрял. Сега тялото ми вече е възмъжало — каза важно Карамон — и ми се налага от време на време да трупам сила. Малко по малко.

— Той определено трупа нещо малко по малко — каза си Тас безрадостно, — но то в никакъв случай не е сила!

Карамон не можеше да върви повече от час, без да спре и да си почине. Понякога се сгромолясваше на земята, стенейки от болка, целият плувнал в пот. За да се вдигне отново на крака, бяха необходими обединените усилия на Тас, Бупу и шишето с джуджешка ракия. Грамадният мъж се оплакваше непрестанно и горчиво. Или го жулеше бронята му, или беше гладен, или слънцето печеше твърде силно, или пък беше жаден. През нощта настояваше да се отбият в някоя окаяна кръчма. Там Тас ставаше свидетел на вълнуващия спектакъл по време, на който исполинът се напиваше до безсъзнание. След това той и кръчмарят го дотътряха до стаята му, където Карамон спеше, докато не преполовеше целия предобед.

След края на третия подобен ден (и след двадесетата кръчма), който не донесе никаква следа от лейди Кризания, Тасълхоф сериозно се замисли дали да не се върне в Кендерия, да си купи една малка хубава къща и да се оттегли от активен приключенски живот.

Беше около обяд, когато пристигнаха в „Пукнатата халба“. Карамон моментално изчезна вътре. Тас остана отвън с Бупу, загледан мрачно и мълчаливо в разнебитената постройка, а от гърдите му се откърти въздишка, която тръгна чак от върха на новите му яркозелени обувки.

— Мен вече не харесва това — обяви Бупу. Тя гледаше към Тас обвинително. — Ти каза, че ние отива намери хубав мъж в червени дрехи. А намерили само един дебел пияница. Аз си отива вкъщи. При върховния булп Фудж I.

— Не, не си тръгвай. Не още! — извика Тас отчаян. — Ще намерим… ъъъ… хубавия мъж. Или поне една хубава жена, която иска да помогне на хубавия мъж. Може би… може би ще научим нещо тук.

Очевидно беше, че Бупу не му повярва. Тас и сам не си вярваше.

— Виж какво — каза той, — просто ме почакай тук. Вече не сме толкова далече. Разбирам те… Ей сега ще ти донеса нещо за ядене. Обещаваш ли, че няма да си тръгнеш?

Бупу премлясна с устни и погледна Тас подозрително.

— Мен почака — каза тя и се пльосна на калния път. — Поне докато свърши обед.

Тас вирна решително брадичка и влезе в кръчмата. Налагаше се той и Карамон да си поговорят.

Оказа се обаче, че това не е необходимо.

— За ваше здраве, господа — каза Карамон и вдигна чаша към окаяната сбирщина в кръчмата. Гостите вътре не бяха много — няколко пътуващи джуджета, които седяха близо до вратата и група хора, облечени като горски пазачи, които вдигнаха халбите си в отговор на поздрава на Карамон.

Тас седна до него, толкова потиснат, че дори върна кесията, която ръцете му, без да искат бяха дръпнали от пояса на едно от джуджетата, докато минаваше покрай него.

— Мисля, че сте си изпуснали това — смотолеви той, подавайки кесията на джуджето, което го зяпна смаяно.

— Търсим една млада жена — поде Карамон с намерение да прекара тук следобеда. После издекламира описанието, както бе правил във всяка една кръчма от Утеха до тук. — Черни коси, невисока, изящна, бледо лице, бели одежди. Тя е жрица…

— Да, видяхме я — отговори един от горските пазачи.

Изненадата на Карамон беше толкова голяма, че неволно изплю част от бирата в устата си.

— Така ли? — успя да каже той, задавен.

Тас се оживи.

— Къде? — попита той нетърпеливо.

— Скиташе се в горите на изток оттук — отвърна горският, указвайки посоката с палец.

— Не думай! — каза Карамон подозрително. — А какво правите в горите самите вие?

— Преследваме таласъми. В Хейвън ги има много.

— Три жълтици за чифт таласъмски уши — обади се приятелят му и се ухили с беззъбата си уста, — ако човек реши да опита късмета си.

— И как ви се стори тази жена? — продължи да разпитва Тас.

— Мисля че е луда — поклати глава горският пазач. — Казахме й, че наоколо гъмжи от таласъми, и че не трябва да се движи сама. А тя пък ни вика, че била в ръцете на Паладин или нещо подобно и, че той щял да се погрижи за нея.

Карамон въздъхна дълбоко и вдигна халбата към устата си.

— Да, това трябва да е тя…

Тас скочи на крака и дръпна халбата от ръката на едрия мъж.

— Какво по дяволите… — Карамон го изгледа гневно.

— Хайде! — подкани го Тас и го задърпа. — Трябва да тръгваме! Благодаря ви за помощта — добави той задъхано, докато влачеше Карамон към вратата. — Къде казахте, че сте я видели?

— На около десет мили източно оттук. Ще видите една пътечка откъм гърба на кръчмата. Отклонява се от главния път. Тръгнете по нея през гората. Преди време я използваха като пряк път до Прохода, преди пътуването да стане твърде опасно.

— Благодаря ви още веднъж! — В този момент Тас избутваше протестиращия Карамон навън през вратата.

— За какво е това бързане, дявол да го вземе? — ръмжеше гневно Карамон, опитвайки се да се отскубне от ръцете на кендера, които го мушкаха и тикаха. — Можехме поне да хапнем…

— Карамон! — каза Тас настоятелно, подскачайки около него. — Помисли малко! Спомни си! Не разбираш ли къде е тя? Десет мили източно оттук. Виж… — Кендерът развърза припряно една от кесиите си, извади оттам цяла връзка карти и се зае бързо да ги преглежда, хвърляйки ненужните на пода. — Ето, виж — повтори той накрая, разгъна една от тях и я тикна към зачервеното лице на Карамон.

Едрият мъж надникна в нея, опитвайки се да фокусира изображението по-ясно.

— Е?

— О, за бога… Погледни, доколкото разбирам, ние сме някъде тук. А това тук е Хейвън, на юг от нас. По-нататък е Прохода. Ето я пътеката, за която говореха те и сега прочети какво пише тук… — Тас посочи с пръст.

Карамон присви очи.

— Тъм… тъм… тъм… Тъмната гора — смотолеви той. — Тъмната гора. — Това ми се струва познато…

— Разбира се, че ще ти се струва познато! Едва не загинахме там! — извика Тас, размахвайки ръце. — Трябваше Рейстлин да ни спасява…

Забелязвайки намръщеното лице на Карамон, Тас побърза да продължи:

— И какво трябва да направим ние, ако тя се скита там самичка? — попита той умоляващо.

Карамон погледна към гората и проследи с помътнелите си очи тясната и обрасла с трева пътечка. Бръчките по челото му станаха още по-дълбоки.

— Предполагам, че очакваш от мен да я спра — промърмори той.

— Да, разбира се, ние трябва да я спрем! — извика Тас и след това изведнъж замълча. — Ти изобщо не си имал такова намерение — каза тихо кендерът и се втренчи в Карамон. — През цялото време не си имал намерение да тръгнеш след нея. Просто си решил да поскиташ наоколо, да обърнеш няколко халби, да се посмееш с този и онзи, а след това да се върнеш при Тика и да й кажеш, че си окаян неудачник с надеждата, че тя ще те приеме обратно, както обикновено се е случвало…

— А ти какво очакваше да направя? — изръмжа Карамон и се извърна към Тас с укорителен поглед. — Как бих могъл да помогна на тази жена да намери Кулата на върховното чародейство? — захленчи той. — Аз не искам тя да я намери! Заклех се никога повече да не се доближавам до това ужасно място! Те го унищожиха там, Тас. Когато излезе навън, кожата му беше придобила онзи странен златист цвят. Те му дадоха тези прокълнати очи, за да вижда с тях само смъртта. Разнебитиха тялото му. Не можеше да си поеме дъх, без да се закашля. И сетне го накараха… да ме убие! — Вълнението задави гласа му, той зарови лице в шепите си, разрида се от мъка и затрепери от ужас.

— Но т-той не те уби, Карамон — каза Тас, чувствайки се съвършено безпомощен. — Танис ми разказа за случилото се. Посегнал е само на едно твое изображение. И освен това тогава е бил болен, уплашен и разкъсван от душевна болка. Не е знаел какво прави…

Но Карамон само поклати глава. И добросърдечният кендер не можеше да го вини. „Няма нищо чудно в това, че не иска да се върне там, помисли си Тас, изпълнен с угризения. Трябва да го отведа вкъщи. В това състояние той определено не може да помогне никому.“ Но след това си спомни за лейди Кризания, която вървеше слепешката и съвсем самичка към Тъмната гора…

— Веднъж разговарях там с един дух — промърмори Тас, — но не съм сигурен, че ще си спомни за мен. Освен това в този район е пълно с таласъми. И макар да не се боя от тях, не мисля че бих могъл да се справя с повече от трима-четирима.

Тасълхоф беше в безизходица. Ех, ако Танис беше тук. Полуелфът винаги знаеше какво да каже и какво да направи. Той щеше да вразуми Карамон. „Но Танис не е тук — обади се в него един строг глас, който понякога много му приличаше на гласа на Флинт. Всичко е в твоите ръце, глупако!“

„Не искам всичко да е в моите ръце!“, проплака Тас и почака да чуе отговора на гласа. Но такъв не последва. Той беше сам.

— Карамон — каза кендерът с възможно най-авторитетен глас, правейки всичко възможно да звучи като Танис, — виж, просто ела с нас до началото на Уейритската гора. След това, ако искаш се прибери у дома. Оттам нататък ние вероятно ще сме в безопасност…

Но Карамон не го слушаше. Потънал в пиянското си опиянение и самосъжаление, той рухна на земята. Сетне се облегна на ствола на едно дърво и забръщолеви несвързано за някакви безименни ужасии, умолявайки Тика да го прибере обратно.

Бупу стана, тръгна към грамадния войн и се спря пред него.

— Мен тръгва — каза тя с отвращение. — Мен иска дебел, разлигавен пияница намери лесно път към дома. — Сетне Бупу кимна с глава и тръгна надолу по пътечката. Тас изтича подир нея, хвана я и я довлече обратно.

— Не, Бупу! Не можеш да си тръгнеш! Ние почти стигнахме!

Изведнъж търпението на Тасълхоф се изчерпа. Танис не беше тук. Нямаше кой да му помогне. Ситуацията беше същата като онзи път, когато бе счупил драконовата сфера. Може би не постъпваше правилно, но това беше единственото нещо, което му хрумна.

Тас тръгна към Карамон и го срита през пищялите.

— Ох! — хлъцна той и погледна сепнато към него. На лицето му беше изписана болка и озадачение. — Защо направи това?

В отговор Тас го ритна отново, силно. Карамон изпъшка и се хвана за крака.

— Хей, ето сега ние вече се забавлява — рече Бупу. Тя се втурна радостно към него и го ритна по другия крак. — Сега мен остава.

Грамадният мъж изрева. Той се изправи несигурно на крака и погледна свирепо към Тас.

— По дяволите, Кракундел, ако това е една от твоите игрички…

— Не е никаква игричка, вол такъв! — извика кендерът. — Просто реших да набия малко разум в главата ти с ритници, това е всичко! До гуша ми дойде от твоето вайкане! Как не спря да хленчиш през всичките тези години! Благородният Карамон, който пожертвал всичко заради неблагодарния си брат. Любящият Карамон, който винаги поставя Рейстлин на първо място. Е, добре — може и да е било така, може и не! Мен ако питаш, винаги си слагал Карамон на първо място! И може би дълбоко в себе си Рейстлин е знаел онова, което аз започвам да си мисля едва сега! Каквото и да си направил, направил си го, за да се чувстваш ти добре. Рейстлин не се нуждаел от теб — ти си се нуждаел от него! Живял си неговия живот, защото твърде много те е страх, за да живееш своя!

Очите на Карамон блеснаха трескаво, лицето му пребледня от гняв. Той бавно се изправи със стиснати юмруци.

— Този път отиде твърде далече, малък негоднико…

— Така ли? — Тас вече крещеше и подскачаше на място. — Е добре, чуй тогава и това, Карамон! Непрекъснато се оплакваш, че никой не се нуждаел от теб. Да ти е идвало на ум, че сега Рейстлин се нуждае от теб повече от всякога? И лейди Кризания — тя също се нуждае от теб! Въпреки това, ти стоиш тук като топка тресящо се желе, а мозъкът ти така се е просмукал от пиене, че е заприличал на качамак.

За миг Тасълхоф си помисли, че наистина е отишъл твърде далече. Карамон направи несигурна крачка напред, лицето му бе станало на петна, набраздено и грозно. Бупу нададе вик и се скри зад Тас. Кендерът не помръдна от мястото си точно, както направи, когато разгневените елфически властелини се канеха да го разсекат на две за това, че беше счупил драконовата сфера. Карамон беше възправил страшния си ръст над него, а напоеният му с алкохолни пари дъх едва не задави Тас. Той неволно затвори очи. Не от страх, а заради страшното терзание и ярост, които бяха изписани върху лицето на исполина.

Кендерът стоеше там, готов да понесе удара, който вероятно щеше да вгъне носа му от другата страна на главата му.

Но ударът така и не дойде. Вместо това се чу звук на счупени клони и тежки стъпки, които газеха през гъсти шубраци.

Тас предпазливо отвори очи. Карамон не беше пред него, а напредваше шумно надолу по пътеката към гората. Кендерът въздъхна и го проследи с поглед. В този момент Бупу изпълзя иззад гърба му.

— Това забавно — съобщи тя. — В крайна сметка аз остане. Може би ние отново поиграем после.

— Не смятам така, Бупу — каза Тас злочесто. — Хайде, мисля че трябва да го последваме.

— Е добре — отдаде се на философски размисъл блатното джудже. — Някоя друга игра също може бъде забавна.

— Да — съгласи се Тас разсеяно и сетне се извърна уплашен, че някой от окаяната кръчма може да ги е подслушал и да им причини неприятности. И тогава очите на кендера се отвориха широко.

Кръчмата „Пукнатата халба“ не беше там. Разнебитената постройка, окачената на верига табелка, джуджетата, горските пазачи, кръчмарят и дори чашата, която Карамон беше надигал към устните си. Всичко се бе стопило в следобедния въздух като видение, което изведнъж избледнява, когато човек се събуди от лош сън.