Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (20)

Глава 2

Красивите елфически гласове се издигаха все по-нависоко и по-нависоко, сладостните им тонове се въртяха нагоре по спиралата на октавите, сякаш отнасяха молитвите чак до небесата на крилете на музиката. Лицата на елфическите жени, докоснати от лъчите на залязващото слънце, които падаха косо през високите кристални прозорци, бяха леко поруменели, а очите им грееха с пламъка на вдъхновението.

Заслушаните в музиката поклонници плачеха пред тази красота и белите и сините мантии на хористките бяха замъглени от сълзите в очите им. Белите принадлежаха на Дъщерите на Паладин, а сините на Мишакал. Мнозина бяха готови да се закълнат, че са видели елфическите жени да се понасят към небето, обгърнати от пухкави облаци.

Когато песента достигна момента на сладостно кресчендо, в нея се включиха дълбоките гласове на мъжкия хор, сякаш за да задържат на земята молитвите, които бяха политнали нагоре като волни птици — подкастряйки така да се каже крилете им, помисли си кисело Денубис. Предполагаше, че просто бе преситен. Като млад, когато за първи път чу Вечерния химн, той също бе пречистил със сълзи душата си. След това минаха години и рутината надделя. Добре си спомняше огромната си изненада, когато за първи път откри, че по време на пеенето мислите му са се отклонили към някакви неотложни църковни дела. После нещата се влошиха още повече. Сега пеенето будеше у него само раздразнение и досада. Беше започнал дори да се бои от тази част на деня и използваше всяка възможност, за да се измъкне от залата за оратории.

Защо беше станало така? Според него виновни бяха най-вече елфическите жени. „Расови предразсъдъци“, каза си той навъсено. И въпреки това не можеше да промени нищо. Всяка година група елфически жени — в това число Преподобни дъщери и послушнички — тръгваха на път от славните земи на Силванести, за да прекарат една година в Истар и да се посветят на църквата. С други думи те пееха всяка вечер Вечерния химн и прекарваха времето си да напомнят на другите около тях, че елфите са любимците на боговете, че са били сътворени преди останалите раси и затова им е даден дълъг живот. И все пак, като че ли никой освен Денубис не се обиждаше от това.

Тази вечер пеенето го дразнеше особено много, защото се безпокоеше за младата жена, която сутринта бе докарал в храма. Всъщност той почти бе успял да се освободи от ангажимента си да бъде тук, но в последния момент налетя на Джералд, възстар свещеник от човешката раса, комуто не оставаха много дни на Крин и който намираше най-голяма утеха в участието си във Вечерните молитви.

Денубис предполагаше, че обяснението за това беше пълната глухота на стареца. И пак по същата причина беше абсолютно невъзможно да обясни на Джералд, че той трябва да отиде някъде другаде. Най-накрая Денубис се предаде и подкрепи стария свещеник с ръка. А сега Джералд стоеше до него със замечтано изражение, представяйки си несъмнено красивата страна, в която някой ден щеше да се възнесе.

Денубис се беше унесъл в мисли за всички тези неща, а също и за младата жена, която нито бе виждал, нито чувал, откакто докара в Храма тази сутрин, когато почувства някой да го докосва леко по ръката. Свещеникът подскочи и се огледа гузно, питайки се дали неговата разсеяност е била забелязана и дали няма да бъде докладвана. В началото не можа да разбере кой го бе докоснал, защото и двамата му съседи очевидно бяха потънали в молитвите си. Сетне усети докосването отново и осъзна, че е дошло откъм гъба му. Поглеждайки назад, той видя една ръка да се плъзва дискретно между завесите, отделящи балкона, на който стояха Преподобните синове от преддверието около него.

Ръката му махна и Денубис озадачено отстъпи от редицата на свещениците, опитвайки се да се провре през завесите, без да привлича много вниманието на останалите върху себе си. Неизвестният вестител обаче се беше дръпнал и той не можа да открие мястото, където тежката кадифена завеса се разделяше на две. Най-накрая, когато всички поклонници бяха вперили възмутено очи в него, Денубис намери пролуката и препъвайки се премина през нея.

Един млад дякон с гладко и ведро лице се поклони на зачервения и изпотен свещеник, сякаш нищо не се беше случило.

— Извинете, че прекъсвам Вечерните ви молитви, Преподобни сине, но Царят-жрец помоли да му отделите няколко минути от времето си, ако е възможно. — Дяконът говореше толкова формално и с такава безучастна любезност, че един случаен свидетел на този разговор никак нямаше да се изненада, ако Денубис бе отвърнал: „Не, не мога сега. Имам други неща, за които трябва да се погрижа веднага. Може би по-късно?“

Денубис обаче, не каза нищо подобно. Видимо пребледнявайки, той смотолеви нещо, че „за него ще бъде голяма чест“, а гласът му почти му изневери. Дяконът обаче, беше свикнал с подобни неща и след като му благодари с леко кимване, се обърна и го поведе по просторните, високи и виещи се коридори на Храма към личните покои на Царя-жрец на Истар.

Докато подтичваше след младежа, Денубис нямаше нужда да се пита на какво дължи честта. Причината, разбира се, беше младата жена. Не се беше озовавал в присъствието на Царя-жрец повече от две години и едва ли беше съвпадение, че го викаха в същия ден, в който бе намерил Преподобната дъщеря почти мъртва на улицата.

„Може би е умряла, помисли си Денубис с тъга. Царят-жрец ще ми съобщи новината лично. И това несъмнено ще бъде много любезно от негова страна. Малко нетипично може би за човек, на чиито плещи тежат съдбите на нациите, но все пак много мило.“

Надяваше се да се окаже, че не е прав. Не само заради жената, но и заради онзи мъж и кендера. Денубис бе мислил много и за тях двамата. Особено за кендера. Подобно на други на Крин свещеникът нямаше високо мнение за кендерите, които не изпитваха никакво уважение към личната собственост — тяхна или чужда. Но този изглеждаше различен. Повечето кендери, които Денубис познаваше (или си мислеше, че познава), щяха да хукнат презглава и при най-малката опасност. Този обаче бе проявил затрогваща преданост, оставайки редом с приятеля си и дори се опита да го защити.

Денубис поклати тъжно глава. Ако момичето умреше, те неминуемо щяха да срещнат… Не, не искаше да мисли за това. Зашепвайки чистосърдечна молитва към Паладин да закриля всички участници в тази история (ако го заслужаваха), Денубис отклони ума си от потискащите мисли и се застави да се порадва на великолепието на това крило на Храма, представляващо личните покои на Царя-жрец.

Той бе забравил за красотата им. Млечнобелите стени сияеха със своя собствена светлина, която според легендата идваше от самите камъни. Така изящно оформени и изсечени бяха те, че блестяха като цветовете на големи бели рози, поникнали направо от полирания под. Между тях лъкатушеха бледи светлосини нишки, които смекчаваха общата белота.

След чудесата на коридорите следваха прелестите на преддверието. Тук стените се въздигаха нагоре като молитвата на смъртен към боговете, поддържайки огромен купол. По тях бяха изрисувани фрески на самите богове, оцветени в меки тонове. Те също като че ли грееха със своя собствена светлина. Тук бяха Паладин, Платинения дракон, богът на Доброто; Гилиан богът на Просвещението и Неутралността; дори и Тъмната царица бе представена тук, защото Царят-жрец не смееше да прояви непочтителност към нито едно божество. Тя беше изобразена като петглав дракон, но това беше толкова безобиден и кротък дракон, че на Денубис му се струваше, че всеки момент ще се претърколи и ще близне крака на Паладин.

Всички тези мисли обаче дойдоха в ума му по-късно. Точно в този момент беше твърде неспокоен, за да се любува на красивите стенописи. Погледът му бе прикован в изкусно изработените платинени врати, които водеха към самото сърце на Храма.

Вратите се отвориха широко и отвътре грейна божествена светлина. Беше настъпил моментът да бъде приет.

Първите чувства, които Залата за аудиенции будеше у озовалите се в нея, бяха смирение и покорство. Тук беше сърцето на добротата. Тук бяха представени величието и могъществото на Църквата. Вратите водеха към огромно овално помещение с под от полиран гранит, който неусетно се сливаше със стените. Те пък се издигаха като венчелистчетата на гигантска роза, извисени, за да дадат опора на огромния купол. Самият той беше от матиран кристал, който поглъщаше светлината на слънцето и луните. Тяхното сияние изпълваше всяко кътче на залата.

Голяма вълна от синя морска пяна се възправяше като дъга в центъра на залата, образувайки нещо като алков, който беше точно срещу вратата. Тук имаше един-единствен трон, а светлината и топлината, които струяха от него бяха по-ярки дори от сиянието на купола.

Денубис влезе в залата с наведена глава и със сключени пред себе си ръце, както подобаваше. Беше вечер и слънцето вече бе залязло. Единственото осветление сега идваше от свещите. И въпреки това, както винаги, на него му се струваше, че се е озовал в някакъв открит двор, който се къпе в слънчевите лъчи.

За миг беше заслепен от ярката светлина. Денубис бе навел очи, както повеляваше обичаят и нямаше да погледне нагоре, преди да му дадат разрешение. През това време се загледа в пода, зървайки различни предмети и хора, които също присъстваха в залата. Видя също и стълбите, докато се изкачваше по тях, но сиянието, което извираше от центъра на помещението, беше толкова великолепно, че той не забелязваше почти нищо друго.

— Вдигни поглед, Преподобни сине на Паладин — каза глас, чиято музика извика сълзи в очите на Денубис, макар песните на елфическите жени вече да не трогваха сърцето му.

Денубис вдигна очи и душата му потрепери от благоговение. Бяха изминали две години, откакто се беше приближавал до Царя-жрец и времето бе притъпило спомена му. Колко различно беше да го наблюдаваш всяка сутрин отдалече, както човек следи изгряващото слънце на хоризонта, радвайки се на светлината му и ликувайки под лъчите му. Съвсем друго беше да се озовеш в непосредствена близост до същото това слънце, да застанеш пред него и да почувстваш как душата ти изгаря от чистотата и яснотата на ослепителния му блясък.

„Този път ще запомня“, помисли си решително Денубис. Но нито един от хората, които бяха ходили на аудиенции при Царя-жрец, не можеха да си спомнят точно как изглежда той. Дори самият опит да запомниш каквото си видял, приличаше на светотатство, а да мислиш за него като за създание от плът, беше осквернително. Завърналите се от тази зала знаеха само, че са били в присъствието на нещо невероятно красиво.

Светлината обгърна Денубис и той веднага бе обзет от чувство на ужасна вина за своите съмнения, колебания и опасения. Близостта до Царя-жрец го накара да се почувства най-окаяното създание на Крин. Той падна на колене, молейки за опрощение, почти без да осъзнава какво точно прави, макар да знаеше, че то е правилно.

И получи търсеното опрощение. Мелодичният глас заговори отново и Денубис на часа се изпълни с чувство за блаженство и сладостен покой. Изправяйки се на крака, той застана пред Царя-жрец в почтително смирение и покорно пожела да научи как би могъл да бъде на неговите услуги.

— Тази сутрин сте докарали в Храма една млада жена, Преподобна дъщеря на Паладин — каза гласът, — и ние разбрахме, че вие се безпокоите за нея, което е съвсем обяснимо и подобаващо. Сметнахме, че за вас ще бъде утеха да научите, че тя е добре и е напълно възстановена от ужасното си изпитание. Може би ще намерите допълнително успокоение, Денубис, възлюбени сине на Паладин, при вестта, че жрицата не е била физически наранена.

Денубис благодари мислено на Паладин за избавлението на младата жена и тъкмо се канеше да се отдръпне настрани и да се погрее още няколко мига на божествената светлина, когото до ума му достигна пълното значение на съобщената му новина.

— З-значи над нея не е извършено физическо насилие? — успя да каже той заеквайки.

— Не, сине мой — отвърна гласът, който звучеше като радостен химн. — Паладин с безкрайната си мъдрост бе прибрал душата й при себе си, но след дълги часове на молитви аз успях да го убедя да ни върне това съкровище, което бе грабнато от тялото й. Младата жена сега си почива в прегръдките на живителен сън.

— Но следите по лицето й? — възрази объркано Денубис. — Кръвта…

— Нямаше никакви следи — отвърна Царят-жрец кротко, но съвсем леките нотки на укор накараха Денубис да се почувства необяснимо нещастен. — Казах ви, че не е била физически наранена.

— Рад-радвам се, че съм сбъркал — каза искрено Денубис. — И още повече се радвам, защото това означава, че младият мъж, който беше задържан, е невинен, както сам твърдеше и може да бъде пуснат на свобода.

— Аз също ликувам с вас, Преподобни сине, да науча, че едно божие създание не е извършило гнусното престъпление, в което е било заподозряно. И все пак кой от нас е наистина невинен?

Мелодичният глас направи пауза, като че ли очакваше отговор. И такъв действително предстоеше. Денубис чу наоколо да се надига одобрителен шепот и за първи път ясно осъзна, че близо до трона има и други същества. Толкова силно беше влиянието на Царя-жрец и толкова притихнали бяха другите преди това, че свещеникът почти бе повярвал, че е на лична аудиенция.

Денубис смотолеви съгласието си заедно с останалите и изведнъж осъзна, без никой да му казва, че е свободен да се отдръпне от светейшото присъствие. Светлината вече не падаше пряко върху него, беше се насочила към друг. Завладян от усещането, че слънцето се е скрило, оставяйки го в дълбока сянка, той се запрепъва надолу по стълбите, наполовина заслепен. Едва когато стигна долу, успя да се пребори със задъхването си, да се успокои и да се поогледа.

Царят-жрец седеше горе, обгърнат от светлина. Но на Денубис му се стори, че очите му като че ли започват да свикват с тази светлина, така да се каже, защото най-накрая започна да разпознава хората около себе си. Тук бяха главите на различните ордени на Преподобните дъщери и синове на Паладин. Познати под почти шеговитото име „ръцете и краката на слънцето“, те бяха онези, които се грижеха за светските и ежедневните дела на Църквата. Именно те управляваха Крин. Но не всички тук бяха висши църковни служители. Денубис почувства погледа си привлечен към един ъгъл на залата, единственият, който като че ли оставаше в сянка.

Там седеше една черна фигура, чийто мрак отстъпваше по сила на светлината на Царя-жрец. Но изведнъж Денубис потръпна, защото му се стори, че тъмнината просто изчакваше благоприятен момент, знаейки, че накрая слънцето все пак трябва да залезе.

Осъзнаването на факта, че Тъмния, както наричаха Фистандантилус в двора, е допуснат в Залата за аудиенции подейства на Денубис като шок. Царят-жрец се опитваше да освободи света от злото, но въпреки това този демоничен човек беше тук, в двореца! И после в ума на свещеника долетя една утешителна мисъл — може би когато светът се избави напълно от злото и последните великани-човекоядци бъдат заличени от лицето на земята, тогава ще дойде и краят на Фистандантилус.

Но дори докато се усмихваше на тази мисъл, свещеникът усети студените блестящи очи на мага да се насочват към него. Той потръпна и побърза да погледне настрани. Какъв контраст имаше между този човек и Царя-жрец! Докато се радваше на светлината на Върховния свещенослужител, Денубис се чувстваше спокоен и блажен. А случеше ли се да срещне очите на Фистандантилус, нещо могъщо му напомняше за мрака в самия него.

И докато се огъваше под тежестта на този поглед, той неочаквано откри, че се опитва да отгатне какво е искал да каже Царят-жрец с думите „кой от нас е наистина невинен?“

Не след дълго му стана неловко и тръгна към преддверието, където се спря до една огромна банкетна маса.

Уханието на сладостни, екзотични храни, донесени тук от цял Ансалон от набожни поклонници или купени от откритите пазари на различни градове чак до Ксак Тсарот, накара Денубис да си спомни, че не беше ял нищо от сутринта. Взимайки си чиния, той заоглежда чудесните блюда и започна да си избира по нещо оттук и оттам. Накрая съдът се препълни толкова много, че когато го сложи на масата, дървената плоскост под него буквално изскърца под ароматния товар.

Един слуга донесе кръгли чаши с дъхаво елфическо вино. Взимайки една от тях и поемайки чинията и приборите с другата си ръка, Денубис седна на един стол и започна да се храни с охота. Той тъкмо се наслаждаваше на комбинацията на печения фазан и сладостния вкус на елфическото вино, когато една сянка се спусна над чинията му.

Свещеникът вдигна глава и толкова се смути, че се задави и хапката от фазана излетя от устата му, а виното потече по брадичката му.

— Пре-преподобни сине — заекна той и направи немощен опит да се изправи на крака, за да изрази подобаващото уважение към Главата на Братството.

Кварат го изгледа със сардонична усмивка и му махна нехайно с ръка.

— Моля те, Преподобни сине, нека не те безпокоя точно сега. Нямах намерение да прекъсвам вечерята ти. Просто исках да поприказвам с теб. Може би, когато свършиш…

— Вече… вече свърших — каза бързо Денубис и подаде наполовина пълната си чиния и чаша на един минаващ слуга. — Май не съм толкова гладен, колкото си мислех. — В това отношение той поне бе искрен, защото напълно бе изгубил апетита си.

Кварат се усмихна деликатно. Слабото му елфическо лице с изящно изваяни черти като че ли беше направено от крехък порцелан и той винаги се усмихваше едва-едва, сякаш се боеше то да не се счупи.

— Много добре, щом десертите не те изкушават.

— Н-не, ни най-малко. Сладките неща… са ло-лоши за храносмилането…

— Тогава ела с мен, Преподобни сине. Отдавна не сме си говорили с теб. — Кварат хвана Денубис под ръка с небрежна фамилиарност, сякаш не бяха минали месеци, откакто свещеникът се беше виждал за последно с игумена си.

Първо Царят-жрец, а сега и Кварат. Денубис почувства някаква студена буца под лъжичката си. Докато игуменът го извеждаше от Залата за аудиенции, мелодичният глас на Царя-жрец се издигна високо, предизвиквайки Денубис да се извърне назад, за да се порадва още миг на чудната светлина. Сетне въздъхна и погледна отново напред, но в този момент срещна очите на мага с черната мантия. Фистандантилус се усмихна и му кимна. За пореден път Денубис потръпна и бързо излезе с Кварат от Залата за аудиенции.

Двамата свещеници вървяха по пищно украсените коридори, докато стигнаха до едно по-малко помещение, обитавано от самия Кварат. Това беше една чудесно подредена стая, но Денубис беше твърде неспокоен, за да забележи подробностите.

— Моля те, седни, Денубис. Сега, когато вече сме сами и сме се разположили удобно, мога да се обръщам към теб по име.

Денубис не беше много сигурен дали му е удобно, но наистина бяха сами. Той седна на края на предложения му от Кварат стол и прие малката чашка с ободрително питие, но не отпи от нея нито глътка. Чакаше. Известно време Кварат говореше за незначителни дреболии, разпитваше Денубис за работата му (той превеждаше пасажи от Дисковете на Мишакал на родния си соламнийски) и за разни други неща, от които очевидно не се интересуваше ни най-малко.

После игуменът направи кратка пауза и поде нехайно:

— Днес дочух въпросите ти към Царя-жрец.

Денубис остави чашата с напитката на масата с разтреперана ръка, едва успявайки да не я разлее.

— Аз… аз… просто се тревожех… за… за младия мъж. Те… го арестуваха по грешка — заекна той леко.

Кварат кимна със сериозно изражение.

— Съвсем правилно. И много уместно. Писано е, че ние трябва да се грижим за ближните си на този свят. Така и подобава, Денубис и аз със сигурност ще отбележа това в годишния си доклад.

— Благодаря ти, Преподобни сине — промърмори Денубис, без да знае какво друго да каже.

Кварат не продума нищо повече и се зае да изучава събеседника си с наклонените си елфически очи.

Денубис попи лице с ръкава на мантията си. В стаята беше невероятно горещо. Елфите имаха толкова рядка кръв.

— Не искаше ли тогава да кажеш и нещо друго? — попита накрая Кварат благо.

Денубис си пое дълбоко въздух.

— Господарю — поде той настойчиво, — какво ще стане с младия мъж? Ще бъде ли освободен? А кендера? — Изведнъж го обзе някакво въодушевление. — Мислех си, че мога да им помогна, да ги напътствам, докато намерят отново пътя на доброто. Понеже младият мъж е невинен…

— Кой от нас наистина е невинен? — повтори Кварат въпроса на Царя-жрец и се загледа в тавана, сякаш очакваше самите богове да напишат там отговора.

— Убеден съм, че това е един много добър въпрос — каза Денубис смирено — и няма съмнение, че заслужава да бъде обсъждан и дискутиран, но този мъж очевидно е невинен или поне толкова невинен, колкото може да се очаква от един човек… — Той замълча, леко смутен.

Кварат се усмихна тъжно.

— Аха, ето виждаш ли? — рече игуменът и разпери ръце, втренчвайки се в свещеника. — Вълкът козината си мени, ала нрава не.

Сетне Кварат се облегна на стола си и отново се загледа в тавана.

— Утре двамата ще бъдат продадени на пазара за роби.

Денубис се изправи наполовина от стола си.

— Какво? Но, господарю…

Кварат моментално отмести поглед към подчинения си и го накара да замръзне на място.

— Отново въпроси? За втори път днес?

— Но… той е невинен! — успя само да каже Денубис.

Кварат се усмихна отново, този път уморено и снизходително.

— Ти си добър човек, Денубис. Добър човек и добър свещеник. Малко простоват може би, но добър. Не ни беше лесно да вземем това решение. Ние разпитахме младия мъж. Разказът му за това откъде идва и какво прави в Истар звучеше най-меко казано объркано. И да няма вина за раните на момичето, той несъмнено е извършил други престъпления, които разкъсват душата му. Това е изписано дори на лицето му. Лишен е от всякакви средства да се издържа — никакви пари не бяха намерени у него. Този човек е скитник и най-вероятно ще стане крадец, ако бъде оставен да се оправя сам. Ние му правим услуга, осигурявайки му господар, който да се грижи за него. След време той може да спечели свободата си, а и да се надяваме, че душата му ще се пречисти от товара на греха. А що се отнася до кендера — Кварат махна пренебрежително с ръка.

— Царят-жрец знае ли това? — събра Денубис кураж да попита.

Игуменът въздъхна и този път свещеникът видя на гладкото му елфическо чело да се появява една малка бръчка на раздразнение.

— Царят-жрец има много по-неотложни неща, за които да се погрижи, Преподобни сине Денубис — отвърна той хладно. — Духовният ни водач е толкова добър, че болката от страданията на дори един-единствен човек би вгорчила дните му. Той не каза изрично човекът да бъде освободен и затова ние просто свалихме товара на това решение от плещите му.

Виждайки съмненията в измъченото лице на Денубис, Кварат се наведе напред и се втренчи в него с намръщено изражение.

— Много добре, Денубис. Щом държиш да научиш, ще ти кажа, че има някои много странни обстоятелства около откриването на младата жена. Не на последно място буди подозрение и факта, че в него, както разбрахме, има участие и Тъмния.

Денубис преглътна и се облегна на стола си. Стаята вече не му се струваше гореща. Той потръпна.

— Това е така — каза свещеникът злочесто, прокарвайки ръка над лицето си. — Той ме срещна…

— Зная! — отсече Кварат. — Той ми разказа. Младата жена ще остане тук при нас. Тя е Преподобна дъщеря. И носи медальона на Паладин. Освен това е малко объркана и замаяна, но това е в реда на нещата. Ние можем да я държим под око тук. Но предполагам разбираш колко е невъзможно да оставим един млад мъж просто да се скита накъдето му хрумне. В миналото нямаше да му мислят много и просто щяха да го хвърлят в затвора. Но ние не сме такива варвари. Ще му осигурим приличен дом и в същото време ще можем да го наблюдаваме.

„По думите на Кварат излиза, че да продадеш един човек в робство е акт на милосърдие, мислеше си Денубис объркан. И може би е така. Може би аз греша. Както казва игуменът, аз съм простоват човек.“ Той стана замаян от стола си. Богатите ястия, от които бе хапнал, тежаха в стомаха му като воденичен камък. Измънквайки някакво извинение на игумена си, той тръгна към вратата. Кварат също се изправи с помирителна усмивка на лицето.

— Посетете ме някой ден пак, Преподобни сине — рече той, заставайки на прага. — И не се страхувайте да задавате въпроси. Именно така ние се учим.

Денубис кимна вдървено и се забави преди да отговори:

— Аз… аз, в такъв случай имам още един въпрос — каза той колебливо. — Ти спомена Тъмния. Какво знаеш за него. Искам да кажа, защо той е тук? Този човек… ме плаши.

Лицето на Кварат стана сериозно, но въпросът като че ли не предизвика у него раздразнение. Може би изпитваше облекчение, че мислите на Денубис се бяха насочили в друга посока.

— Онзи, който познава донякъде пътищата на магьосниците — каза той, — знае, че те не са като нашите, нито като пътищата на боговете. Именно по тази причина Царят-жрец се видя принуден да избави Ансалон от тях, доколкото беше възможно. Сега те са наврени в единствената им останала Кула на върховно чародейство в далечната Уейритска гора. Скоро дори и тя може да изчезне с намаляването на членовете им, защото ние затворихме училищата им. Предполагам си чул за проклятието над Палантийската кула?

Денубис кимна мълчаливо.

— Това е ужасно произшествие! — каза Кварат намръщено. — И идва само да покаже как боговете са проклели тези чародеи, довеждайки един клет нещастник сред тях до такава лудост, че да се наниже сам на островърхите прътове на оградата. Така гневът на боговете се стовари върху тази Кула и ние се надяваме тя да остане затворена завинаги. Но за какво говорехме?

— За Фистандантилус — промърмори Денубис, съжалявайки, че е отворил дума. Сега искаше единствено да се прибере в стаята си и да си вземе прахчето за стомах.

Кварат повдигна пухкавите си вежди.

— Зная само, че той беше тук, когато аз дойдох преди около сто години. Той е стар, по-стар дори от мнозина от рода ми, защото малко са онези от моята раса, които си спомнят далечното време, когато името му не е било мълвено. В същото време той е човек и следователно използва магически изкуства, за да поддържа живота си. Как точно, не смея дори да си мисля. — Кварат се вгледа внимателно в Денубис. — Нали сега вече разбираш защо Царят-жрец го държи в двора си?

— Защото се бои от него? — попита Денубис невинно.

За миг развеселеното лице на Кварат застина като порцеланова маска. След това той се усмихна като родител, който обяснява нещо просто на глупавото си дете.

— Не, Преподобни сине — каза той търпеливо. — Фистандантилус ни е от голяма полза. Кой познава света по-добре от него? Той е пътувал по него надлъж и нашир. Знае езиците, обичаите и фолклора на всяка раса на Крин. Ерудицията му е огромна. Той е полезен на Царя-жрец и затова ние му позволяваме да остане тук, вместо да го прокудим в Уейрит, както сторихме с другите като него.

Денубис кимна.

— Разбирам — рече той и се усмихна леко. — А сега… сега трябва да вървя. Благодаря ти за гостоприемството, Преподобни сине и за това, че разсея съмненията ми. Чу-чувствам се много по-добре.

— Приятно ми е да знам, че съм ти помогнал — каза Кварат кротко. — И дано боговете ти дадат спокоен сън, сине мой.

— И на теб също — промърмори Денубис в отговор и с облекчение чу вратата да се затваря зад него.

Свещеникът мина бързо покрай Залата за аудиенции на Царя-жрец. Под вратата струеше познатата светлина, а отвътре се чуваше сладостният мелодичен глас, който докосна сърцето му, но той се страхуваше, че се разболява и затова устоя на изкушението да се върне и да го послуша още малко.

Копнеейки за покоя на тихата си стаичка, Денубис вървеше бързо през Храма. По едно време дори се загуби и тръгна в погрешната посока на място, където се пресичаха два коридора, но един услужлив прислужник го упъти към онази част на Храма, в която живееше.

Това крило беше по-аскетично в сравнение с покоите на Царя-жрец и придворните му, макар и тук да имаше всевъзможни удобства, типични за тази епоха на Крин. Но докато крачеше по коридорите, Денубис си мислеше колко е уютно наоколо и колко утешително му действа меката светлина на свещите. По пътя си срещна други свещеници, които му се усмихваха и го поздравяваха. Това бе неговият дом. И той бе прост и безизкусен като самия него.

Отново въздъхвайки с облекчение, Денубис стигна до собствената си малка стая, отвори вратата (нищо не се заключваше в Храма, защото това показваше недоверие към ближните) и понечи да влезе. Но после се спря. С крайчеца на окото си зърна някакво движение, една тъмна сянка сред още по-сумрачните сенки на полумрака. Свещеникът се загледа напрегнато надолу по коридора. Но там нямаше нищо. Коридорът бе съвършено пуст.

„Остарявам. Очите започват да ми изневеряват“, каза си Денубис и поклати уморено глава. Влизането му в стаята беше придружено от шумоленето на бялата мантия около глезените му. След това той затвори вратата здраво и посегна към прахчето за стомах.