Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (4)

Глава 2

Може би Танис се боеше най-много от мига, в който за първи път щеше да зърне странноприемницата „Последен дом“. Тук бе започнало всичко, есента преди три години. Именно тук бяха дошли през онази нощ той, Флинт и неудържимият кендер Тасълхоф Кракундел, за да се срещнат със старите си приятели. Тук неговият свят се беше преобърнал с главата надолу и никога повече не се намести напълно.

Но докато яздеше към странноприемницата, Танис откри, че страховете му са утихнали. Тя бе така променена, сякаш се завръщаше в някакво странно място, което не бе оставило никакви спомени у него. Сега постройката стоеше на земята, а не сред клоните на онова голямо валеново дърво. Имаше нови крила, стаите бяха повече, за да посрещнат увеличения брой гости, покривът също беше нов и много по-съвременен на вид. Всички белези от войната бяха заличени заедно с паметта.

И тъкмо когато Танис започна да намира покой в душата си, входната врата на странноприемницата се отвори. Отвътре бликна светлина, която очерта златна гостоприемна пътека, а лекият вечерен полъх донесе ухание на пикантни картофи и смях. Връхлетян от поредната вълна спомени, Танис наведе сломен глава.

Но навярно за негов късмет не му остана много време да мисли за миналото. Когато той и спътницата му наближиха странноприемницата, едно момче изскочи от конюшнята и пое конете за поводите.

— Храна и вода — каза Танис и слезе уморено от седлото, подхвърляйки на конярчето монета. Сетне се протегна, за да поотпусне схванатите си мускули. — Изпратих известие да ми приготвите отпочинал кон. Името ми е Танис Полуелф.

— Д-да, господарю — заекна момчето, смутено, че с него разговаря такъв велик герой. — К-конят е готов. Д-да го докарам ли в-веднага, сър?

— Не — усмихна се Танис. — Първо ще хапна. Докарай го след два часа.

— Д-два часа. Слушам, сър. Благодаря ви, сър. — Малчуганът наведе почтително глава и пое поводите, които Танис тикна в безчувствената му ръка, но после напълно забрави за задачата си и остана да зяпа там, докато накрая изгубилият търпение кон го бутна с муцуна и едва не го събори на земята.

Момчето забърза с коня на Танис към конюшнята, а в това време полуелфът помогна на повереницата си да слезе от седлото.

— Трябва да сте направен от желязо — каза жената, поглеждайки Танис, който й подаваше ръка. — Наистина ли смятате да продължим пътуването тази нощ?

— Да ви кажа право, боли ме всяка костица от тялото — поде Танис, но след това замълча, защото се почувства неловко. Просто не беше спокоен в присъствието на тази жена.

Полуелфът зърна лицето й, огряно от светлината на странноприемницата. Той видя там умора и болка. Очите й бяха хлътнали в бледите й, изпити страни. Младата жена залитна, когато стъпи на земята и Танис бързо протегна ръка, за да я подкрепи. Тя се облегна на нея, но само за миг. След това изпъна снага и нежно, но твърдо го отблъсна, остана да стои сама и се огледа наоколо без особен интерес.

Танис изпитваше болка при всяко движение на тялото си. Можеше само да си представи как се чувства тази жена, непривикнала към физически усилия и изпитания, и неохотно изпита възхищение към нея. Повереницата му не се оплака нито веднъж по време на дългото им и страховито пътуване. Тя бе вървяла редом с него, не изостана нито веднъж и изпълняваше безропотно всичките му указания.

Защо тогава, питаше се той, не изпитваше никакво чувство към нея? Какво предизвикваше раздразнението и яда му? Вглеждайки се в лицето й, Танис изведнъж откри отговора. Единствената топлина там идваше от отразените светлини на странноприемницата. Самото й лице — макар и изтощено — беше ледено, безстрастно, лишено от… от какво? Човечност? Такова беше по време на цялото им опасно пътуване. О, тя беше хладно учтива, хладно благодарна и хладно сдържана и резервирана. Вероятно би го погребала също така хладно, помисли си Танис мрачно. Сетне, сякаш за да бъде порицан за непочтителните си мисли, погледът му попадна върху медальона на шията й — Платинения дракон на Паладин. Той си спомни онова, което Елистан му довери на раздяла, малко преди да тръгнат на път.

— Подобава именно ти да я придружаваш, Танис — каза вече немощният свещеник. — В много отношения тя тръгва на едно пътуване точно като твоето отпреди години — в търсене на самопознание. Да, прав си, самата тя още не знае това. — Последните думи бяха отговор на съмнението в очите на Танис. — Потегля с поглед, вперен в небесата — усмихна се Елистан тъжно. — Все още не знае, че всеки, който прави така неминуемо се препъва. И ако не го открие, падането може да бъде болезнено. — Поклащайки глава, той прошепна тиха молитва. — Но ние трябва да се уповаваме на Паладин.

Тогава Танис се бе намръщил, намръщен беше и сега, припомняйки си този разговор. Макар да бе укрепил вярата си в истинските богове — най-вече чрез любовта и вярата на Лорана в тях — той се чувстваше неловко да им довери живота си и не беше особено благосклонен към онези като Елистан, които като че ли им възлагаха твърде големи надежди. Човек трябва сам да ръководи съдбата си, мислеше си Танис с раздразнение.

— Какво има, Танис? — попита го Кризания студено.

Давайки си сметка, че се беше взирал в нея през цялото това време, Танис се покашля смутено, изчисти гърлото си и извърна поглед. За късмет в този момент се появи момчето, за да отведе коня на Кризания и това му спести необходимостта да й отговори. Той махна с ръка към странноприемницата и двамата тръгнаха натам.

— Всъщност — поде Танис в настъпилото неловко мълчание, — повече от всичко искам да остана тук и да се видя с приятелите си. Но вдругиден трябва да бъда в Квалинести и само ако яздя усилено, ще стигна навреме. Отношенията ми със зет ми не ми позволяват да го обидя с отсъствието си от погребението на Солостаран. — Миг по-късно той уточни с мрачна усмивка: — В политически и личен план, ако разбирате какво имам предвид.

Кризания се усмихна на свой ред, но Танис забеляза, че не е вникнала в думите му. Това беше една снизходителна усмивка, която сякаш казваше, че тя стои над дребнавите разговори за политика и семейства.

Те стигнаха до вратата на странноприемницата.

— Освен това — добави Танис тихо, — ми липсва Лорана. Не е ли странно? Когато тя е наблизо и сме улисани в работата си, понякога минават дни, без да си разменим нещо повече от някоя усмивка или докосване и след това всеки изчезва в своя свят. Но когато съм далече от нея, се чувствам така, сякаш се събуждам и откривам, че дясната ми ръка е отсечена. Лягайки, аз не мисля за дясната си ръка, но щом открия, че я няма…

Изведнъж Танис се почувства глупаво и замълча, страхувайки се, че е прозвучал като чезнещ от любов хлапак. В същото време разбра, че Кризания очевидно не му обръща никакво внимание. Гладкото й мраморно лице бе станало още по-студено и сега дори сребристата лунна светлина изглеждаше топла в сравнение с него. Танис поклати глава и бутна вратата.

„Не им завиждам на Карамон и Речен вятър“, помисли си той мрачно.

Топлите, познати звуци и ухания връхлетяха сетивата на Танис и в продължение на доста време всичко плуваше като в мъгла. Тук беше Отик, по-стар и по-дебел, ако това въобще беше възможно, който се подпираше на бастун и го потупваше по гърба. Тук имаше хора, които не бе виждал от години, в миналото с тях го свързваха малко неща, но сега всички те раздрусваха ръката му и претендираха да са му приятели. Тук беше стария барплот, блестящо излъскан както винаги и по някаква необяснима причина той настъпи едно блатно джудже…

Имаше и един висок мъж, наметнат с кожи и скоро след това Танис се озова в сърдечната прегръдка на приятеля си.

— Речен вятър — прошепна той дрезгаво, притискайки силно към гърдите си мъжа от степите.

— Братко мой — отвърна Речен вятър на ке-шу, езика на неговия народ. Тълпата ликуваше, но Танис не чуваше нищо, защото в този момент една жена с пламтящи червени коси и луничаво лице сложи длан на рамото му. Без да се откъсва от Речен вятър, Танис привлече Тика в тяхната прегръдка и дълго време тримата останаха вкопчени един в друг — обвързани от скръбта, болката и спомена за миналата слава.

Речен вятър ги върна към действителността. Непривикнал да дава такъв публичен израз на чувствата си, високият степен човек си възвърна присъствието на духа с дрезгаво покашляне и се отдръпна назад. Сетне той премига бързо с очи, загледан намръщено в тавана, докато отново стана господар на себе си. Танис, чиято червеникава брада беше влажна от собствените му сълзи, притисна още веднъж Тика до гърдите си и се огледа наоколо.

— Къде е големият ти недодялан съпруг? — попита той оживено.

Това беше съвсем обикновен въпрос и Танис не беше подготвен за онова, което последва. Тълпата изведнъж се умълча, сякаш изведнъж някой бе затворил всички в бъчва. Лицето на Тика поруменя грозновато, тя промърмори нещо непонятно, наведе се, вдигна едно блатно джудже от пода и го раздруса така силно, че зъбите в устата му затракаха.

Озадачен, Танис погледна към Речен вятър, но степният мъж само сви рамене и повдигна тъмните си вежди.

Полуелфът се извърна да попита Тика какво се е случило, но точно в този момент почувства нечие хладно докосване по ръката. Кризания! Напълно беше забравил за нея!

Изчервявайки се на свой ред, той се зае с формалности по запознаването.

— Позволете ми да ви представя Кризания от Тариниус, Преподобна дъщеря на Паладин — каза Танис официално. — Лейди Кризания, Речен вятър, вожд на степния народ и Тика Уейлан Маджере.

Кризания развърза плаща си, с който пътуваше и дръпна качулката от главата си. Когато направи това, платиненият медальон, който носеше на шията си, проблесна под ярката светлина на свещите в странноприемницата. През гънките на плаща й се виждаше фината вълна на чисто бялата й роба. Сред тълпата премина шепот, в който се долавяше благоговение и почтителност.

— Свята жрица!

— Чухте ли името й? Кризания! Втората по ранг след…

— Наследничката на Елистан…

Кризания приведе леко глава. Със сериозно изражение Речен вятър се поклони с цялото си тяло, а Тика — изчервена толкова, че изглеждаше трескава — бързо бутна Раф зад бара и направи дълбок реверанс.

Чувайки брачното име на Тика — Маджере, Кризания погледна въпросително към Танис и в отговор той й кимна.

— За мен е чест — каза Кризания с плътен, хладен глас, — да се запозная с двама души, чиито смели дела блестят като пример за всички нас.

Тика поруменя от задоволство и смущение. Лицето на Речен вятър не трепна, но Танис забеляза колко много означаваше тази похвала на жрицата за дълбоко религиозния вожд от степите. Що се отнася до множеството в кръчмата, хората ликуваха шумно заради оказаната им чест и продължаваха да се веселят. С дължимата за случая тържественост Отик отведе гостите до една предварително подготвена маса, озарявайки героите с грейналото си лице, сякаш беше уредил цялата война в тяхна полза.

Танис седна на масата, в началото смутен от глъчката и шума, но скоро реши, че това е за добро. Поне можеше да разговаря с Речен вятър, без да се страхува, че някой ще чуе нещо. Но най-напред трябваше да разбере къде е Карамон.

Той още веднъж понечи да попита, но виждайки го да отваря уста, Тика — която, след като ги бе настанила, се суетеше около Кризания като квачка — рязко се обърна и изчезна в кухнята.

Танис поклати глава озадачено, но преди мислите му да тръгнат в тази посока, Речен вятър започна да го разпитва за разни неща и не след дълго двамата бяха увлечени в разговор.

— Много хора си мислят, че войната е свършила — рече полуелфът с въздишка. — И това ни поставя в още по-опасно положение, отколкото преди. Съюзът между елфите и хората, който беше силен през времето на мрака, днес започва да линее. В момента Лорана е в Квалинести на погребението на баща си и също ще се опита да постигне някакво споразумение с нейния твърдоглав брат Портиос и рицарите от Соламния. Единственият лъч надежда идва от жената на Портиос, Алхана Звезден бриз — каза Танис и се усмихна. — Никога не съм си мислел, че ще доживея да видя жена-елф, която не само е толерантна към хората и другите раси, но и горещо ги подкрепя пред своя неумолим съпруг.

— Странен брак — отбеляза Речен вятър, а Танис кимна в знак на съгласие. В този момент и двамата мъже си спомниха за техния приятел, рицарят Стурм Сияйното острие, вече напуснал света на живите — герой от Кулата на върховните жреци. И двамата знаеха, че сърцето на Алхана е погребано там, в здрача заедно със Стурм.

— Определено не е брак по любов — вдигна рамене Танис, — но пък може да помогне за възстановяването на световния ред. А какво става с теб, стари приятелю? Лицето ти е помрачено и изопнато от нови грижи, макар да виждам там и искриците на нови радости. Златна луна изпрати вест на Лорана за близначките.

По устните на Речен вятър трепна усмивка.

— Прав си. Болно ми е всяка минута, когато съм далече от дома си — отвърна той с дълбокия си глас, — макар че възможността да те видя отново, братко мой, кара сърцето ми да бие по-леко. Но тъкмо когато тръгвах, две племена бяха пред прага на войната. До този момент успявах да спра насилието с увещания и ничия кръв не беше пролята. Зад гърба ми обаче, недоволниците действат. Всяка минута, през която ме няма, им дава шанс и време да разпалят старите кръвни вражди.

Танис скръсти ръце.

— Съжалявам да чуя това, приятелю мой и ти благодаря, че дойде. — След това той въздъхна отново и хвърли поглед към Кризания, припомняйки си новите си ангажименти. — Надявах се ти да можеш да осигуриш закрила и водачество на тази дама. — Гласът му стихна до шепот. — Тя пътува към Кулата на върховните жреци в гората Уейрит.

Очите на Речен вятър се разшириха от тревога и неодобрение. Народите от степите нямаха доверие на маговете и всичко свързано с тях.

Танис кимна.

— Виждам, че помниш разказите на Карамон за времето, когато той и Рейстлин са посетили това място. И на всичко отгоре те са били поканени. А тази дама е тръгнала без покана, да потърси съвет от маговете за…

Кризания му хвърли рязък, заповеднически поглед и поклати намръщено глава. Танис прехапа устни и добави неуверено.

— Надявах се, че ти би могъл да я придружиш…

— Точно от това се боях — каза Речен вятър, — когато получих вест от теб и именно затова реших, че трябва да дойда, за да ти обясня лично причината за отказа ми. Знаеш, че по друго време с радост бих помогнал и за мен би било особено голяма чест да предложа услугите си на една толкова уважавана дама. — Той се поклони леко на Кризания, която прие отдадената й почит с усмивка, изчезнала моментално, щом отново насочи погледа си към Танис. Между веждите й се очерта малка, но дълбока гневна бръчка.

Речен вятър продължи:

— Но залогът е твърде голям. Мирът, който установих между племената, много от които враждуват от години, е крехък. Оцеляването ни като нация и хора зависи от това дали ще успеем да се обединим, да работим заедно и да изградим отново нашия дом и живот.

— Разбирам — каза Танис, трогнат от очевидната мъка на Речен вятър за това, че е принуден да отхвърли молбата му. Полуелфът обаче долови втренчения, недоволен поглед на лейди Кризания и се обърна към нея учтиво, но неприветливо. — Всичко ще бъде наред, Преподобна дъще на Паладин — продължи той, давайки й да разбере, че проявява търпение. — Карамон ще ви води, а той струва колкото трима смъртни наведнъж, прав ли съм, Речен вятър?

Мъжът от степите се усмихна, припомняйки си минали случки.

— Със сигурност може да яде колкото трима смъртни наведнъж. И е силен за трима, че и повече. Помниш ли, Танис, как понякога вдигаше във въздуха онзи дебеланко със свинската глава, Уилям. Голямо представление устроихме тогава… къде беше това… в Корабното гробище?

— А когато уби онези двама дракониди, блъсвайки главите им една в друга — засмя се Танис. Струваше му се, че мракът над света изведнъж се вдига, докато си припомняше тези времена с приятеля си. — А помниш ли като бяхме в царството на джуджетата, как Карамон се промъкна зад Флинт… — Навеждайки се напред, Танис прошепна нещо в ухото на Речен вятър. Лицето на степния човек почервеня от смях. Сетне той си спомни за друга история и двамата продължиха да си разказват случки за силата на Карамон, за ловкостта му с меча, за неговата смелост и доблест.

— И колко благороден мъж е той! — добави Танис след миг на тих размисъл. — И сега го виждам как търпеливо се грижеше за Рейстлин, държейки брат си в ръце, когато онези пристъпи на кашлица едва не разкъсаха гърдите му…

Той беше прекъснат от нечий сподавен вик, трясък и тупване. Учуден, Танис се извърна и срещна втренчения поглед на Тика. Лицето й беше пребледняло, а в зелените й очи проблясваха сълзи.

— Тръгнете си веднага! — продума тя умолително през побелелите си устни. — Моля те, Танис! Не ме питай нищо! Просто си вървете. — Тя сграбчи ръката му, впивайки болезнено нокти в плътта му.

— Почакай, Тика, кажи ми какво става в името на Бездната — попита гневно Танис, изправяйки се с лице към нея.

В отговор се чу опустошителен трясък. Вратата на странноприемницата се отвори с оглушителен гръм, блъсната отвън с неимоверна сила. Тика погледна натам и отскочи назад. Лицето й беше сгърчено от толкова силен ужас, че Танис бързо се извърна с ръка върху меча си, а Речен вятър скочи на крака.

Нечия огромна сянка изпълни рамката на вратата и сякаш покри цялата стая. Жизнерадостната глъчка и смехът на тълпата изведнъж стихнаха и на тяхно място се понесе сподавен гневен ропот.

Спомняйки си за тъмните зли сили, които ги бяха преследвали, Танис изтегли меча си и застана между мрака и лейди Кризания. Макар да не виждаше назад, той чувстваше зад гърба си решителното присъствие и подкрепата на Речен вятър.

„Значи ни е настигнало“, помисли си Танис, почти зарадван от възможността да се срещне очи в очи с това смътно и неизвестно страшилище. Полуелфът се втренчи мрачно във вратата и видя под светлината на свещниците да изплува някаква подпухнала, чудата фигура.

Това беше мъж, огромен мъж и когато Танис се вгледа по-добре в него, той забеляза, че гигантската снага на великана беше провиснала и отпусната. Изпъкнал корем висеше над стегнатите с ремъци кожени гамаши. Нечистата риза зееше отворена на пъпа, без да успее да прикрие твърде изобилната плът. Лицето на мъжа — частично скрито под тридневна брада — бе неестествено червено и изпоцапано, а косата му бе мазна и рошава. Дрехите му, макар и фини и добре ушити, воняха отблъскващо на повръщано и силен алкохол, известен под името джуджешка ракия.

Танис свали меча си, чувствайки се като глупак. Това беше просто някакъв беден пиян окаяник, вероятно местният побойник, който използваше големия си ръст, за да плаши гражданите. Полуелфът се вгледа в мъжа едновременно с жалост и отвращение, а в същото време си мислеше, че по някакъв странен начин той му беше познат. Навярно това беше негов отдавнашен познайник от времето, когато бе живял в Утеха, жалък глупак, непожален от съдбата.

Танис понечи да се обърне и в този момент, учуден, забеляза, че всички в странноприемницата го гледат в очакване.

„Какво искат да направя, помисли си Танис, връхлетян от внезапен гняв. Да го нападна? Бих кръстосал меч с някой герой, но да набия местния пияница!“

В този момент той чу някой да изхлипва до лакътя му.

— Казах ти да си тръгнеш — изстена Тика, отпускайки се на стола си. Сетне тя зарови лице в дланите си и сърцераздирателно заплака.

Чувствайки се все по-объркан, Танис хвърли поглед на Речен вятър, но очевидно степният мъж беше в същото недоумение. Междувременно пияницата се озова, залитайки, в стаята и се огледа с ядовит поглед.

— Какво е шова? Забава? — изръмжа той. — И никой не е по-поканил штария си… никой не е поканил мен?

Този въпрос остана без отговор. Присъстващите толкова упорито пренебрегваха мърлявия човек, без да откъсват поглед от Танис, че накрая дори и вниманието на пияницата бе привлечено от полуелфа. Грамадният мъж се опита да види по-ясно Танис през мъглата на опиянението си, а в главата му бушуваше някаква смесица от учудване и гняв, сякаш той беше виновен за всички му беди. След това очите на пияния изведнъж се разшириха, на лицето му изникна глупава усмивка и той залитна напред с протегнати ръце.

— Таниш… моя прия…

— В името на боговете — промълви Танис, когато най-накрая разпозна новодошлия.

Мъжът направи несигурна крачка напред и се препъна в един стол. За кратко той остана да се олюлява като дърво, което е било отсечено и всеки момент ще се сгромоляса. Великанът завъртя очи и хората трескаво се отдръпнаха от пътя му. След това се разнесе тътен, който разтърси цялата странноприемница, и Карамон Маджере, героят на Копието, се сгромоляса в несвяст в краката на Танис.