Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (14)

Глава 12

В продължение на векове Кулата на върховното чародейство в Уейрит бе преден пост на магическото изкуство на континента Ансалон. Тук бяха изтласкани маговете, когато Царят-жрец им нареди да напуснат другите кули. Тук се оттеглиха те, изоставяйки Кулата на Истар, която сега беше на дъното на Кървавото море и очернената, прокълната кула в Палантас.

Кулата в Уейрит представляваше величествена и главозамайваща гледка. Външните й стени бяха под формата на равнобедрен триъгълник. На всеки от ъглите на тази съвършена геометрична фигура имаше по една малка кула. Точно в средата се издигаха двете основни кули, под лек наклон, килнати съвсем малко, но достатъчно, за да накарат човек да премигне и да си каже: „Абе тези неща не са ли криви?“

Стените бяха построени от черен камък. Полирани до блясък, те сияеха ослепително под слънчевата светлина, а през нощта отразяваха лъчите на двете ярки луни и тъмнината на третата. По каменната им повърхност бяха гравирани руни — руни за сила и могъщество, за закрила и възпиране, руни, които да крепят камъните един за друг и различен вид руни, които да ги поддържат здраво вкопани в земята. Горната част на стените беше равна, без никакви бойници. Нямаше нужда от пазители.

Отдалечена от средищата на цивилизацията, Уейритската кула бе обкръжена от магическа гора. Никой не можеше да стигне до нея, ако не принадлежеше към братството на Кулата, никой не можеше да се приближи, без да бъде поканен. Така маговете пазеха своя последен бастион на силата, бранейки го добре от външния свят.

И все пак Кулата не беше лишена от живот. Амбициозни начинаещи магьосници идваха тук от цял свят, за да се подложат на суровото и понякога смъртоносно Изпитание. Чародеи с високо положение пристигаха всеки ден, за да продължат проучванията си, да обменят мнения, да побеседват с други като тях и да провеждат опасни и трудни експерименти. За тях Кулата беше отворена и денем, и нощем. Те можеха да идват и да си отиват, когато пожелаят — магьосници с Черни мантии, Червени мантии и Бели мантии.

И макар да имаха различни философии и възгледи за живота и света, маговете от трите цвята мантии се срещаха и общуваха мирно в Кулата. Тук се толерираха всякакви аргументи, стига да способстваха за напредъка на Магическото изкуство. Сблъсъците от всякакъв характер бяха под възбрана, а наказанието беше бърза и жестока смърт.

Магическото изкуство! Именно то обединяваше всички тях. И всички бяха верни първо на него — без значение кои бяха, кому служеха и какъв бе цветът на мантията им.

Това беше известно на младите чираци, които се изправяха хладнокръвно срещу смъртта, когато решаваха да се подложат на Изпитанието. Известно беше и на старите чародеи, които идваха да издъхнат тук и да бъдат погребани зад познатите стени. Магическото изкуство. То беше родител, любовник, съпруга, дете. То беше земя, огън, въздух и вода. То беше живот. Беше и смърт. И нещо отвъд смъртта.

Пар-Салиан си мислеше за всички тези неща, докато стоеше в покоите си в северната кула, гледайки как Карамон и малката му свита се приближават към портите.

Карамон си спомняше миналото, помнеше го и Пар-Салиан. Някои се питаха дали в спомените му не се прокрадва и разкаяние.

„Не, каза тихо той, наблюдавайки Карамон да върви по пътеката, докато мечът му подрънкваше, удряйки се в отпуснатите му бедра. Не съжалявам за миналото. Бях изправен пред ужасен избор и взех правилното решение. Кой може да държи сметка на боговете? Те поискаха меч. И аз им намерих меч. И като всички мечове, този също бе с две остриета.“

Карамон и придружителите му вече бяха пред външната порта. Тя не се охраняваше от стражи. Едно малко сребърно звънче прозвъня в покоите на Пар-Салиан.

Старият маг вдигна ръка и портите се отвориха.

 

 

Здрачаваше се, когато минаха през външните порти на Кулата на върховното чародейство. Тас се огледа озадачен. Само преди малко беше сутрин! Или поне така изглеждаше. Той вдигна глава и видя небето, набраздено от червени лъчи, които проблясваха зловещо върху полираните камъни на кулата.

Тас поклати глава.

— Как би могъл някой да каже кое време е тук? — запита се кендерът. Той стоеше сред огромен вътрешен двор между външните стени и двете централни кули. Това открито пространство изглеждаше голо и пусто. Цялото беше застлано със сиви каменни плочи, които му придаваха студен и отблъскващ вид. Тук нямаше нито цветя, нито дървета, които да нарушат хладната монотонност на сивия камък. Дворът беше съвършено празен, забеляза кендерът с огорчение. Наоколо не се виждаше жива душа.

Или може би имаше? С крайчеца на окото си Тас улови някакво движение, там прехвърча нещо бяло. Завъртя се рязко и с учудване откри, че то беше изчезнало! Нямаше никой. След това с крайчеца на другото око видя лице, ръка и червен ръкав. Когато погледна право към тях, те също се изпариха! Изведнъж му се стори, че е заобиколен от множество хора, които идваха и си отиваха, разговаряха, седяха и гледаха или дори спяха! И въпреки това дворът беше все така притихнал и все така празен.

— Това трябва да са маговете, които се подлагат на Изпитанието! — каза си Тас със страхопочитание. — Рейстлин беше споменал, че те пътуват навсякъде, но никога не съм си представял нещо подобно! Чудя се, дали те могат да ме видят. Карамон, смяташ ли, че мога да докосна някой от тях… Карамон?

Тас мигна с очи. Карамон беше изчезнал! Бупу също беше изчезнала! Нямаше ги и белите фигури и лейди Кризания. Беше съвършено сам!

Но не за дълго. Изведнъж лумна жълта светлина, разнесе се ужасна воня и един маг с черна мантия се възправи над него. Магът протегна ръка, ръка на жена.

— Ти си призован.

Тас преглътна и вдигна бавно ръката си. Женските пръсти стиснаха китката му. Леденото докосване го накара да потръпне.

— Може би ще бъда омагьосан! — каза си той с надежда.

Изведнъж дворът, черните каменни стени, пламтящите ивици по небето, сивите плочи по земята — всичко около Тас започна да чезне и да се стича в периферията на зрението му като разтворена от дъжда боя. Очарован от изживяването, кендерът почувства черната мантия на жената да се увива около него, покривайки го целия чак до брадичката.

 

 

Когато Тасълхоф дойде на себе си, установи, че лежи на някакъв много корав, студен каменен под. До него блажено хъркаше Бупу. Карамон седеше на земята и клатеше глава, опитвайки се да се освободи от паяжините на съня.

— Ох! — Тас разтри врата си. — Странни представи за удобно настаняване, нали Карамон? — промърмори той и се изправи на крака. — Можеха поне да приспособят някакви несъществуващи магически легла. И ако настояват човек да подремне, защо просто не му кажат да направи това, вместо да го пращат… ох…

Изведнъж гласът на Карамон премина в някакво странно бълбукане и той вдигна бързо глава.

Не бяха сами.

— Аз познавам това място — прошепна исполинът.

Намираха се в огромна зала, чиито камъни бяха издялани от обсидиан. Тя беше толкова широка и висока, че ъглите и таванът й вечно тънеха в сенки. Нямаше никакви поддържащи колони, нито осветление. Въпреки това беше светло, макар да не беше ясно точно по какъв начин. Светлината тук беше бледа и бяла — не жълта. Студена и безрадостна, неносеща никаква топлина.

Последният път, когато Карамон беше в тази зала, светлината бе огряла един старец в бели одежди, седнал на огромен каменен стол. Този път тя падна върху същия старец, но той вече не беше сам. Около него имаше полукръг от каменни столове — двадесет и един на брой. Старецът с белите одежди седеше в средата. От лявата му страна имаше три неясни фигури. Трудно беше да се каже, дали са на мъже или на жени, дали са човешки същества или създания от друга раса. Качулките им бяха дръпнати ниско над лицата им. Носеха червени мантии. Отляво на тях пък имаше шест други фигури, всичките облечени в черно. Сред тях един от столовете беше празен. От дясната страна на стареца се виждаха четири силуета в червени мантии, а по-нататък още шест в бели. Лейди Кризания лежеше на каменния под пред тях. Тялото й бе поставено на бяла носилка, покрито с бяло платно от лен.

Сред целия този конклав от магове, единствено лицето на стареца беше открито.

— Добър вечер — рече Тасълхоф, сетне се поклони и отстъпи назад. После пак се поклони и отстъпи назад, докато накрая се блъсна в Карамон. — Кои са тези хора? — прошепна високо кендерът. — И какво правят в спалнята ни.

— Старецът в средата е Пар-Салиан — каза Карамон тихо. — И не се намираме в спалня. Това е централната зала, наричат я Залата на маговете или нещо от сорта.

— Бупу! — Тас срита хъркащото джудже с крак.

— Иска яде хайвер — озъби се тя и се обърна на другата страна, стиснала здраво очи. — Махай се. Мен спи.

— Бупу! — повтори Тас безнадеждно. Очите на стареца сякаш минаваха направо през него. — Хей, събуди се. Време е за обяд.

— Обяд! — Този път Бупу отвори очи и скочи на крака. Сетне се огледа нетърпеливо, съглеждайки фигурите със забулени лица, които седяха безмълвно на каменните си столове.

Бупу нададе писък като ранен заек. С конвулсивен скок тя се метна към крака на Карамон и вкопчи ръчички около глезена му в смъртоносна хватка. Усещайки блестящите погледи върху себе си, Карамон се опита да освободи крака си, но това се оказа невъзможно. Блатното джудже се беше впило в него като пиявица и цялото трепереше, наблюдавайки с ужас маговете. Най-накрая Карамон се отказа от опитите си да я отблъсне.

Лицето на стареца се сбръчка в някакво подобие на усмивка. Тас забеляза как Карамон поглежда стеснително надолу към вонящите си дрехи. Видя също как грамадният мъж почеса наболата по лицето си четина и прокара пръсти през сплъстените си коси. Изчерви се от дълбокото си смущение. Сетне лицето му стана сурово. Накрая заговори с простодушно достойнство.

— Пар-Салиан — каза Карамон и думите му проехтяха твърде силно в огромната призрачна зала, — помниш ли ме?

— Помня те, войниче — отвърна магът. Гласът му беше тих, но въпреки това отекна между стените. И най-слабият шепот отекваше в странното помещение.

Той не каза нищо повече. Не се обади нито един от другите магове. Карамон се размърда неспокойно. Накрая той махна с ръка по посока на лейди Кризания.

— Доведох тази жена тук с надеждата, че вие ще можете да й помогнете. Можете ли наистина? Ще се оправи ли?

— Ние не можем да влияем на това какво ще се случи с нея — отговори Пар-Салиан. — Не е по силите ни да й помогнем. За да я защити от заклинанието на мъртвия рицар — заклинание, което при други обстоятелства несъмнено би я убило — и чувайки последната й молитва, Паладин е изпратил душата й в неговите блажени селения.

Карамон наведе глава.

— Аз съм виновен за случилото се — каза той с дрезгав глас. — Провалих се. Може би щях да успея да…

— Да я защитиш? — Пар-Салиан поклати глава. — Не, войнико, не би могъл да я защитиш от Рицаря на Черната роза. Опитът да сториш това, щеше да ти коства живота. Не е ли така, кендере?

Тас почувства сините очи на стареца върху себе си и му се стори, че в тялото му пламват искри.

— Д-да — заекна той. — А-аз го видях… видях това нещо. — Тасълхоф потръпна.

— И тези думи идват от създание, което не познава страха — каза Пар-Салиан кротко. — Не, войниче, не се обвинявай. И не губи надежда за нея. Макар ние да не можем да върнем душата в тялото й, знаем, че има такива, които могат. Но първо ни кажи защо лейди Кризания идваше при нас. Ние знаем, че тя търсеше Уейритската гора.

— Не съм сигурен — смотолеви Карамон.

— Тя идваше насам заради Рейстлин — притече му се на помощ Тас, но гласът му прозвуча остро и рязко в залата. Изреченото име отекна зловещо в тишината. Пар-Салиан се намръщи, а Карамон се извърна и му хвърли свиреп поглед. Забулените глави на маговете леко се помръднаха, сякаш размениха погледи помежду си и мантиите им тихо изшумоляха. Тас преглътна и замълча.

— Рейстлин — повтори Пар-Салиан името с тих, съскащ звук. Той се взираше внимателно в Карамон. — Какво общо може да има една жрица на доброто с твоя брат? Защо ти се впусна в това опасно пътуване заради нея?

Карамон поклати глава, неспособен или нежелаещ да отговори на въпроса.

— Ти знаеш ли, че той служи на злото? — попита го строго Пар-Салиан.

Карамон упорито отказваше да отговори, забил поглед в каменния под.

— Аз зная… — поде Тас, но магът го накара да замълчи с леко движение на ръката.

— Ние смятаме, че той възнамерява да завладее света и ти си наясно с това — продължи безмилостно Пар-Салиан и думите му се забиваха в Карамон като стрели. Тас видя как грамадният мъж трепна. — Заедно с твоята полусестра Китиара — известна сред армията си като Тъмната дама — Рейстлин е започнал да събира войски. Той разполага с дракони, с летящи крепости и в допълнение на това ние знаем…

В този момент в залата се разнесе присмехулен глас:

— Вие не знаете нищо, Велики магьоснико. Вие сте глупак!

Думите паднаха като капки вода в спокойно езеро и предизвикаха вълнение сред седналите в полукръг магьосници. Тас се обърна сепнато, потърси с очи собственика на този странен глас и видя от сенките да изплува някаква фигура. Тъмните му одежди прошумоляха, когато мина покрай тях, за да застане лице в лице с Пар-Салиан. В този момент фигурата дръпна качулката от главата си.

Тас почувства как Карамон настръхна.

— Какво има? — попита кендерът, защото не виждаше добре ставащото.

— Тъмен елф! — промърмори Карамон.

— Настина ли? — рече Тас и очите му засияха. — Знаеш ли, през целия си живот на Крин никога не съм виждал тъмен елф. — Кендерът тръгна решително напред, но миг по-късно бе хванат здраво за туниката. Тас изкряска гневно, когато Карамон го дръпна назад, но като че ли нито Пар-Салиан, нито елфът с черната мантия обърнаха внимание на този кратък инцидент.

— Мисля, че дължиш обяснение, Даламар — каза Пар-Салиан тихо. — Защо ме смяташ за глупак?

— Щял да завладява света! — присмя се Даламар. — Той не смята да завладява света! Светът не означава нищо за него. Ако искаше това, щеше да го има още утре, още тази вечер!

— Какво иска тогава? — Въпросът дойде от един маг с червена мантия, седнал недалече от Пар-Салиан.

Тас надникна покрай ръката на Карамон и видя жестоките изящни черти на тъмния елф да се отпускат в усмивка — усмивка, която накара кендера да потръпне.

— Той иска да стане бог — отвърна Даламар тихо. — Ще се опълчи срещу самата Царица на мрака. Това е планът му.

Маговете не казаха нищо, нито помръднаха, но мълчанието им се люшна между тях като променливи въздушни потоци, докато наблюдаваха Даламар с блестящи, немигащи очи.

След това Пар-Салиан въздъхна.

— Мисля, че го надценяваш.

В следващия миг се разнесе силен звук на разкъсана дреха. Тас видя тъмният елф да прави рязко движение с ръката си и да съдира плата на мантията си.

— Това прилича ли ви на подценяване? — извика Даламар.

Маговете се наведоха напред и през залата премина шепот от изненада, подобен на леден вятър. Тас се мъчеше да види по-добре какво става, но ръката на Карамон го държеше здраво. Кендерът погледна големия войн с раздразнение. Никакво любопитство ли не изпитваше този човек!? Но Карамон изглеждаше съвършено равнодушен.

— Виждате ли отпечатъците на пръстите му върху мен? — изсъска Даламар. — Дори и в този момент болката е почти непоносима. — Младият елф замълча за кратко и сетне добави през стиснати зъби: — Той ми каза да ви предам почитанията му, Пар-Салиан.

Великият маг овеси глава. Ръката, която се вдигна, за да я подпре, трепереше паралитично. Сега той изглеждаше стар, немощен и изтощен. Магът остана още няколко секунди, закрил очите си с длан, след това вдигна глава и се вгледа внимателно в Даламар.

— Значи най-лошите ни страхове се сбъднаха. — Очите на Пар-Салиан се присвиха въпросително. — Той знае, че ние сме те изпратили при него…

— За да шпионирам? — Даламар се разсмя горчиво. — Да, знае! — След това тъмният елф заговори, изричайки всяка следваща дума с яд. — Той е знаел през цялото време. Използвал ме е — използвал е всички нас — за осъществяването на собствените си цели.

— Трудно ми е да повярвам на всичко, което чувам — каза кротко магът с червената мантия. — Ние всички знаем, че младият Рейстлин несъмнено е могъщ, но тези приказки, че ще се опълчи срещу една богиня, ми се струват нелепи… даже доста нелепи.

От двете крила на полукръга дойде одобрителен шепот.

— О, нима? — попита Даламар с някаква унищожителна мекота в гласа си. — Нека ви кажа тогава, глупаци, че вие нямате представа за значението на понятието могъщество. Не и когато става дума за него. Не можете нито да си представите дълбочината на неговата власт, нито да се издигнете до висотите й! Само аз мога да направя това! Аз видях — за момент Даламар замълча и след това гневните нотки в гласа му бяха заменени от възхищение, — видях неща, които нито един от вас не би дръзнал да си представи! Бродех из земите на сънищата с отворени очи! Видях красоти, които караха сърцето ми да се разкъсва от болка. Спуснах се в бездните на кошмарите, станах свидетел на ужаси — той потръпна, — толкова безименни и страховити, че се молех да падна мъртъв на часа, за да не ги виждам! — Даламар обходи с очи маговете, събирайки всички с тъмния си проблясващ поглед. — И всички тези чудеса бяха призовани, сътворени и извикани за живот от него и неговата магия.

В залата цареше пълно мълчание, всички бяха като вкаменени.

— С право се страхуваш, Велики — гласът на Даламар се сниши до шепот. — Но каквито и да са страховете ти, те не са достатъчно големи, когато става дума за него. О, да, той не притежава силата, за да прекрачи този страшен праг. Но именно тази сила е тръгнал да търси. И дори докато говорим, той се подготвя за дълго пътуване. И утре, веднага щом се върна, ще потегли на път.

Пар-Салиан вдигна глава.

— Когато се върнеш? — каза старецът смаян. — Но той вече знае, че ти си шпионин, изпратен от нас, от неговите събратя в Съвета на маговете. — Великият магьосник погледна към празния стол сред маговете с черните мантии. И след това стана на крака. — Не, млади Даламар. Ти си много смел, но аз няма да ти позволя да се върнеш, защото там несъмнено те очаква мъчителна смърт в неговите ръце.

— Не можеш да ме спреш — каза Даламар със съвършено равен глас. — Казвал съм го и преди… ще дам и душата си, за да се уча при магьосник от неговата величина. И дори ако трябва да платя с живота си, аз ще остана при него. Той ме очаква да се върна и ще ми повери да се грижа за Кулата на върховното чародейство по време на неговото отсъствие…

— И защо ще остави точно теб да пазиш Кулата — попита недоверчиво червеният маг. — Та нима ти не го предаде?

— Той ме познава — каза Даламар с горчивина. — Знае, че ме е впримчил завинаги. Рейстлин ме ужили и изсмука душата ми, но въпреки това аз ще се върна в паяжината. И няма да съм първият, който постъпва така. — Казвайки това, тъмният елф махна с ръка към бялата фигура, която лежеше на носилката пред него. След това той се обърна наполовина към Карамон. — Нали така, братко? — попита той с нотка на присмех.

Най-накрая Карамон като че ли беше подтикнат към действие. Отблъсквайки гневно Бупу от крака си, войнът направи крачка напред, следван непосредствено от кендера и блатното джудже.

— Кой е този? — попита Карамон, гледайки намръщено тъмния елф. — Какво става тук? За кого говориш?

Преди Пар-Салиан да успее да отговори, Даламар се изправи с лице срещу грамадния войн.

— Името ми е Даламар — каза елфът студено. — И говоря за твоя брат-близнак, Рейстлин. Той е мой господар. Аз чиракувам при него. Освен това съм и шпионин, изпратен от този августейши съвет, който виждаш пред теб, за да го държа в течение за делата му.

Карамон не отговори. Може би дори не чу думите. Очите му бяха широко отворени от ужас, вторачени в белезите върху гърдите на тъмния елф. Проследявайки погледа му, Тас видя петте прогорени дупки върху наранената плът на Даламар. Кендерът преглътна и изведнъж му се догади.

— Да, ръцете на брат ти направиха това — каза Даламар, досещайки се за мислите на Карамон. С мрачна усмивка тъмният елф придърпа скъсаните краища на черната си мантия и прикри раните. — Няма значение — промърмори той. — Получих точно онова, което заслужавах.

Когато Карамон се извърна, лицето му беше толкова пребледняло, че Тас побърза да го хване за ръката, страхувайки се, че приятелят му може да припадне. Даламар го наблюдаваше с презрение.

— Какво има? — попита той. — Не знаеше ли, че е способен на това? — Тъмният елф поклати глава недоверчиво и след това отклони погледа си към съвета на маговете. — Не, и вие сте като останалите. Глупаци… всички сте глупаци!

Сред групата на маговете се надигна ропот, някои гласове бяха гневни, други уплашени, но във всички имаше стаен въпрос. Най-накрая Пар-Салиан вдигна ръка, за да наложи мълчание.

— Кажи ни, Даламар, какви са плановете му. Освен ако, разбира се, не ти е забранил да говориш за това. — В гласа на стария маг имаше нотка на ирония, която не остана незабелязана от тъмния елф.

— Не — усмихна се мрачно той. — Аз зная плановете му. Или поне достатъчно голяма част от тях. Той дори ми нареди на всяка цена да ви ги съобщя.

Чуха се приглушени гласове и подигравателно сумтене. Но Пар-Салиан стана още по-угрижен, ако това изобщо беше възможно.

— Продължавай — каза той едва чуто.

— Той ще отпътува назад във времето към дните преди Катаклизма, когато великият Фистандантилус е бил на върха на могъществото си. Моят шалафи възнамерява да се срещне със знаменития магьосник, да учи при него и да възстанови онези от трудовете му, за които знаем, че са били изгубени по време на Катаклизма. Съдейки по прочетеното в заклинателните книги на Великата библиотека на Палантас, шалафи вярва, че Фистандантилус е открил начин как да премине границата, която дели хората от боговете. По този начин големият чародей е съумял да надживее Катаклизма и да вземе участие във Войните на джуджетата. Пак така той е успял да оцелее при ужасната експлозия, опустошила земите на Дергот. Фистандантилус е продължавал съществуването си, намирайки всеки път ново вместилище за душата си.

— Нищо не разбирам от всичко това! Кажете ми какво става! — извика Карамон и тръгна гневно напред. — Или ми кажете, или ще разпердушиня това място и ще го съборя над нещастните ви глави! Кой е този Фистандантилус? Какво общо има той с моя брат?

— Шт! — каза Тас и погледна неспокойно към маговете.

— Ние проявяваме разбиране, кендере — каза Пар-Салиан и се усмихна кротко на Тас. — Ние разбираме неговия гняв и болка. И той наистина е прав, че му дължим обяснение. — Белият маг въздъхна. — Може би тогава не постъпих правилно. И все пак, имах ли някакъв избор? Къде щяхме да бъдем днес, ако не бях взел това решение?

Тас забеляза, че Пар-Салиан се извърна към членовете на съвета, които седяха от двете му страни и изведнъж разбра, че обяснението щеше да бъде дадено колкото на Карамон, толкова и на маговете. Много от тях сега бяха дръпнали качулките си и кендерът видя лицата им. Гняв бе белязал лицата на черноризците, а по бледите лица на маговете с бели мантии се четеше тъга и страх. Само един човек от групата на червените мантии привлече вниманието на Тас, най-вече защото лицето му беше спокойно и безизразно, но въпреки това очите му бяха загадъчни и живи. Именно този маг се бе усъмнил в могъществото на Рейстлин. Тас остана с впечатление, че думите на Пар-Салиан бяха насочени главно към този мъж.

— Преди повече от седем години ми се яви Паладин. — Погледът на стария маг беше зареян някъде в сенчестия сумрак на залата. — Великият бог ме предупреди, че не след дълго светът ще бъде погълнат от ужаса. Тъмната царица била събудила злите дракони и се готвела за война срещу хората, за да ги покори на волята си. „Ще избереш един от твоя Орден, за да ти помага в борбата срещу злото, каза ми Паладин. Но помисли добре, преди да направиш своя избор, защото този човек ще бъде мечът, който ще разсече мрака. Няма да му казваш нищо за онова, което е отредило бъдещето, защото от неговите решения и от решенията на някои други ще зависи дали светът ви ще устои или ще пропадне във вечната нощ.“

Пар-Салиан беше прекъснат от гневни гласове, идващи най-вече от черноризците. Великият чародей ги погледна и очите му просветнаха. Точно в този момент Тас осъзна колко голяма беше властта и авторитета на мършавия стар маг.

— Да, може би трябваше да внеса този въпрос за разглеждане пред Съвета — каза рязко Пар-Салиан. — Но тогава смятах — и все още смятам, — че решението беше мое. Знаех, че ще започнат дълги препирни и нито един от вас нямаше да се съгласи! Затова взех решението сам. Оспорва ли някой от вас правото ми да сторя това?

Тас затаи дъх, струваше му се, че гневът на Пар-Салиан тътне из залата като гръмотевица. Черноризците потънаха обратно в каменните си столове, мърморейки под нос. Пар-Салиан замълча за кратко и когато погледна отново към Карамон, очите му вече не бяха така сурови.

— Аз избрах Рейстлин — каза той.

Карамон се намръщи.

— Защо — пожела да научи той.

— Имах си причини — отвърна магът кротко. — Някои от тях не мога да споделя с теб дори и сега. Но мога да ти кажа това — брат ти притежаваше дарба още по рождение. И това е най-важното. Магията е вкоренена дълбоко в него. Знаеш ли, че още от първия ден, в който Рейстлин дойде тук, собственият му учител изпитваше от него боязън и страхопочитание? Възможно ли е въобще да учиш някого, който знае повече от тебе? Магическият му талант е съчетан с голям интелект. Умът на Рейстлин никога не почива. Той непрекъснато се стреми към познание и търси отговори. Освен това е и смел — може би по-смел от теб, войнико. Брат ти се бори с болката през всеки ден от живота си. Неведнъж се е изправял лице в лице със смъртта и я е побеждавал. Не се бои от нищо — нито от мрака, нито от светлината. А душата му — Пар-Салиан замълча за миг, — душата му изгаря от амбиция за власт и желание за още по-голямо познание. Аз знаех, че нищо не може да го спре в осъществяването на целите му, дори и страхът от смъртта. Знаех също, че целите, които преследва, могат да бъдат от полза за целия свят, дори самият той да решеше да му обърне гръб.

Пар-Салиан направи пауза. Когато заговори отново, в думите му имаше тъга.

— Но най-напред трябваше да се подложи на Изпитанието.

— Трябвало е да предвидите какво ще се случи — вметна магът с червената мантия с мек глас. — Ние всички знаехме, че той изчаква удобния момент…

— Нямах избор! — отсече Пар-Салиан и сините му очи отново проблеснаха. — Времето ни изтичаше. Времето на света изтичаше. Младежът трябваше да се подложи на Изпитанието и да асимилира наученото от нас. Не можех да отлагам повече.

Карамон местеше поглед ту към единия, ту към другия.

— Вие знаехте ли, че Рейст го грози опасност, когато го повикахте тук?

— Опасност винаги има — отвърна Пар-Салиан. — Целта на Изпитанието е да отстрани онези, които могат да бъдат пагубни за самите себе си, за Ордена или за невинните по света. — Той вдигна ръка и разтри челото си. — Не забравяй също, че то има и възпитателна цел. Надявахме се благодарение на него брат ти да се научи на съчувствие, милост и състрадание и да обуздае себичните си амбиции. И аз допуснах грешка именно поради това мое горещо желание. Забравих за Фистандантилус.

— Фистандантилус? — повтори Карамон объркано. — Какво значи това „забравих за Фистандантилус“? Съдейки по думите ви, този маг е отдавна мъртъв.

— Мъртъв? Не… — лицето на Пар-Салиан помръкна. — Взривът, който погуби хиляди по време на Войните на джуджетата и опустоши цяла една земя, която все още тъне в руини, не уби Фистандантилус. Магията му беше достатъчно силна, за да победи самата смърт. Той се премести в друга плоскост на съществуването, която беше много далече оттук и все пак не достатъчно далече. След това продължи да наблюдава внимателно света, изчаквайки удобния момент, търсейки подходящото тяло, което да приеме душата му. И той намери това тяло — твоят брат.

Карамон слушаше в напрегнато мълчание с мъртвешки бледо лице. С крайчеца на окото си Тас видя, че Бупу бавно се прокрадва назад. Той я сграбчи здраво, за да попречи на ужасената си спътничка да се обърне и да хукне през глава навън.

— Кой знае какво са се спогодили двамата по време на Изпитанието. Вероятно никой от нас. — Пар-Салиан се усмихна леко. — Но аз съм наясно с друго — Рейстлин се справи блестящо с Изпитанието, но крехкото му здраве му изневеряваше. Може би той щеше да превъзмогне и последното препятствие — сблъсъка с тъмния елф, дори и без помощта на Фистандантилус. А може би не.

— Фистандантилус му е помагал? Спасил е живота му.

Пар-Салиан сви рамене.

— Ние знаем само това, войниче — нито един от нас няма нищо общо със златистата кожа на брат ти. Тъмният елф изпрати срещу него огнено кълбо, но Рейстлин оцеля. Макар това да е невъзможно…

— Не и за Фистандантилус — намеси се червеният маг.

— Така е — съгласи се Пар-Салиан тъжно, — не и за Фистандантилус. — Аз си блъсках главата над тези неща тогава, но нямах време за обстойно разследване. Събитията в света се бяха устремили към връхната си точка. Брат ти си беше същият човек, когато изпитанието свърши. Силите му бяха отслабнали, но това беше в реда на нещата. И аз наистина се оказах прав — Пар-Салиан обходи бързо с тържествуващ поглед маговете, — неговата магия беше могъща! Кой друг би могъл да се сдобие с власт над драконовата сфера, без да я е изучавал преди това години наред?

— Разбира се — каза магът с червената мантия, — той е получил помощ от някой, който действително я е изучавал години наред.

Пар-Салиан се намръщи и не отговори.

— Нека да изясним това — каза Карамон, стрелвайки с очи мага с бялата мантия. — Този Фистандантилус… е отнел душата на Рейстлин? И именно той го е накарал да облече Черната Мантия?

— Брат ти сам направи своя избор — отговори рязко Пар-Салиан. — Както и всички ние.

— Не вярвам на това! — извика Карамон. — Рейстлин не е направил сам избора си. Вие лъжете! Всички! Вие сте подложили брат ми на ужасното си изпитание и след това един от вашите стари магьосници е взел онова, което е останало от тялото му!

Думите на Карамон прогърмяха в залата и сенките в нея затанцуваха тревожно.

Тас видя Пар-Салиан мрачно да се взира във война и леко се приведе в очакване магията на чародея да накара Карамон да зацвърчи като пиле на шиш. Но нищо подобно не се случи. Единственият звук беше накъсаното дишане на грамадния мъж.

— Аз ще го върна обратно — каза накрая Карамон с блеснали от сълзи очи. — Ако той може да се върне във времето и да се срещне с онзи стар магьосник, значи и аз мога. Вие ще ме изпратите назад. И когато открия Фистандантилус, ще го убия със собствените си ръце. След това Рейстлин ще бъде… — той сподави вопъла си и се опита да се овладее. — Той отново ще бъде Рейст. И ще забрави всички тези бълнувания да се опълчва срещу Тъмната царица и… да става бог.

Сред полукръга на магьосниците настъпи хаос. Надигна се глъчка, чуха се настойчиви и гневни викове.

— Невъзможно! Той ще промени историята! Отидохте твърде далече, Пар-Салиан…

Белият маг се изправи на крака и обходи целия съвет с поглед, взирайки се във всеки един от магьосниците поотделно. Тас почувства светкавичния и безмълвен обмен на мнения между тях.

Карамон прокара ръка над очите си, наблюдавайки маговете предизвикателно. Един по един те всички се облегнаха отново на столовете си. Но Тас видя ръцете, стиснати в юмруци, колебливите лица, гневните изражения.

Магът с червената мантия гледаше към Пар-Салиан замислено, повдигнал леко едната си вежда. След това той също се отпусна на своя стол. Пар-Салиан обиколи за последно членовете на Съвета с поглед и след това се извърна към Карамон.

— Ние ще разгледаме предложението ти — каза той. — Планът може и да успее. Няма съмнение, че той няма да очаква това…

Даламар се разсмя.