Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (21)

Глава 3

Някакъв ключ издрънча в ключалката на килията. Тас, който лежеше в леглото си, се надигна наполовина. Бледа светлина се процеждаше през малкото прозорче с решетки високо горе в масивната каменна стена. „Зората“, помисли си той сънливо. Ключът издрънча отново, сякаш тъмничарят имаше проблеми с отварянето на вратата. Тас хвърли неспокоен поглед към противоположния край на килията, където беше Карамон. Големият мъж лежеше на каменната плоча, която му служеше за легло, без да помръдне или да покаже с нещо, че е чул шума.

„Това е лош знак“, помисли си Тас тревожно, знаейки, че един добре обучен войн (стига да не е пиян) веднага би се събудил при звука на стъпките пред вратата. Но той нито помръдна, нито продума нещо, откакто войниците ги затвориха тук вчера. Бе отказал също храна и вода, макар Тас да го беше уверил, че храната е решително по-добра от тази в другите затвори. Исполинът просто лежеше на каменната си плоча и се взираше в тавана, докато падна мрак. В интерес на истината той все, пак направи едно-единствено движение — затвори очите си.

Ключът сега дрънчеше още по-силно и неприятният шум вече беше придружен от ругатните на тъмничаря. Тас скочи бързо на крака и прекоси каменния под, махайки пътьом сламата от косата си и пооправяйки дрехите си. Сетне зърна един разнебитен стол в ъгъла, довлече го до вратата, покачи се на него и надникна през решетките на прозорчето към човека от другата страна.

— Добро утро — каза Тас жизнерадостно. — Някакъв проблем ли има?

В този момент тъмничарят подскочи три стъпки над земята и едва не изпусна ключовете си. Той беше дребничък човек, съсухрен и сив като стените наоколо. Поглеждайки кендера гневно през решетките, пазачът му се озъби, сетне пъхна отново ключа в ключалката и го раздруса силно. Зад него имаше някакъв човек, който гледаше навъсено. Той беше едър, добре сложен мъж с хубави дрехи, загърнат с къса наметка от меча кожа заради сутрешния студ. В ръцете си държеше плоча за писане, а за нея с кожен ремък беше вързано парче тебешир.

— Побързай — изръмжа той на тъмничаря. — Пазарът отваря по обяд, а ми трябва време да измия хората от тази партида и да ги приведа в приличен вид.

— Сигурно се е счупил — промърмори под нос тъмничарят.

— О, не, не е счупен — каза Тас услужливо. — Всъщност си мисля, че вашият ключ би паснал чудесно в ключалката, ако не му пречеше моят шперц.

Тъмничарят извади бавно ключовете и вдигна глава, за да хвърли унищожителен поглед на кендера.

— Случи се нещо крайно необичайно — продължи Тас. — Нали разбирате, по едно време вчера през нощта ми стана страшно скучно, Карамон заспа много рано, а вие пък бяхте отнесли всичките ми неща и тогава именно открих, че сте пропуснали да намерите шперца ми, който държа в чорапа си. После реших да отворя тази врата, просто за да поддържам форма, така да се каже и да видя какви затвори строите тук. И между другото, оказа се, че сте направили чудесен затвор — каза кендерът тържествено. — Един от най-хубавите, в които някога съм бил… ъъъ… искам да кажа един от най-хубавите, които някога съм виждал. А, пропуснах да ви кажа, че името ми е Тасълхоф Кракундел. — Тас пъхна малката си ръка между решетките, в случай че някой от двамата искаше да се ръкува с него. Те обаче не пожелаха. — И съм от Утеха. Както и приятелят ми. Може да се каже, че двамата с него сме тук на една мисия… А, да — ключалката. Е, не е необходимо да се блещите така срещу мен, защото вината не беше моя. Всъщност вашата глупава ключалка счупи шперца ми! А той беше един от най-добрите, които съм имал. От татко ми е — каза кендерът тъжно. — Даде ми го, когато навърших пълнолетие. И наистина си мисля — добави Тас строго, — че можехте поне да ми се извините.

Като чу това, тъмничарят издаде звук, нещо средно между изсумтяване и експлозия. Сетне раздрънка ключовете под носа на кендера, смотолеви нещо несвързано от рода на това, че „щял да изгние в тази килия“ и понечи да се отдалечи нататък, но мъжът с наметката от меча кожа го спря и го сграбчи за дрехите.

— Не бързай толкова. Този вътре ми трябва.

— Зная, зная — прохленчи тъмничарят с тънък глас, — но ще трябва да почакаш ключаря…

— Невъзможно. Заповедите ми са да го изкарам на пазара още днес.

— Е, тогава си намери начин да ги изкараш оттам — присмя му се тъмничарят. — Дай на кендера друг шперц. А сега искаш ли другите или не?

Той тръгна полюшвайки се надолу, оставяйки мъжа с мечата кожа загледан мрачно във вратата.

— Нали знаеш откъде идват заповедите ми — попита той със заплашителни нотки в гласа.

— Моите заповеди идват от същото място — отвърна тъмничарят през кокалестото си рамо — и ако не им харесва това положение, могат да дойдат тук и да се помолят на вратата да се отвори. А ако и това не помогне, ще има се наложи да изчакат ключаря, също както и ти.

— Ще ни пуснете ли навън? — попита Тас нетърпеливо. — Ако имате такова намерение, ние бихме могли да помогнем… — След това през ума му прелетя една неочаквана мисъл. — Нали няма да ни екзекутирате? Защото в този случай сигурно ще предпочетем да изчакаме ключаря…

— Да ви екзекутираме! — изръмжа мъжът с мечата кожа. — В Истар не е имало екзекуция от десет години. Църквата забрани това наказание.

— Да бе, бързата и чиста смърт беше твърде голямо благодеяние за един човек — разкикоти се тъмничарят, който отново се беше извърнал към вратата. — И за каква помощ говореше ти, малко зверче?

— Е — запъна се Тас, — щом няма да ни екзекутирате, какво смятате да правите с нас тогава? Предполагам, че няма просто да ни пуснете да си ходим? Ние сме невинни в края на краищата. Мисълта ми е, че ние не…

— Аз няма да правя нищо с теб — отвърна мъжът с мечата кожа саркастично. — Нужен ми е приятеля ти. А за другото си прав — те няма да го пуснат да си върви.

— Бърза и чиста смърт — измънка под нос старият тъмничар и се ухили с беззъбата си уста. — И винаги се събираше голяма тълпа да зяпа. Човек започваше да се чувства някак важен и точно това ми рече и Хари Снагъл, докато го водеха към бесилката. Той се надяваше да се съберат много хора и точно така стана. Хари чак се просълзи. „Всички тези хора, ми каза той, са се лишили от празника си, за да дойдат тук и да ме изпратят.“ Истински джентълмен до последния миг.

— Той отива на търг! — рече мъжът с мечата кожа високо, без да обръща внимание на тъмничаря.

— Бърза и чиста смърт — повтаряше все така старият пазач и клатеше глава.

— Е — поде Тас колебливо, — не съм съвсем сигурен какво означава това, но ако наистина се каниш да ни извадиш оттук, Карамон навярно може да помогне.

Кендерът изчезна от прозорчето и двамата мъже пред вратата го чуха да вика:

— Карамон, събуди се! Те искат да ни изкарат навън, но не могат да отворят вратата и се боя, че вината за това е моя, е, поне отчасти…

— Нали знаеш, че трябва да ги вземеш и двамата? — попита лукаво тъмничарят.

— Какво? — Мъжът с мечата кожа се обърна и го изгледа гневно. — Нищо такова не ми е казано…

— Те трябва да бъдат продадени заедно. Такива са моите заповеди и понеже моите и твоите заповеди идват от едно и също място…

— Имаш ли го черно на бяло? — попита мъжът навъсено.

— Разбира се — отвърна тъмничарят самодоволно.

— Ще хвърли парите си на вятъра! Кой би купил кендер?

Тъмничарят сви рамене. Това въобще не му влизаше в работата.

Мъжът с мечата кожа отвори уста да каже още нещо, но замълча, защото в този момент на прозорчето на вратата се появи едно лице. Този път не беше кендерът. Това беше лице на човек, млад мъж, на около двадесет и осем години. Може би то някога бе изглеждало красиво, но силната челюст сега бе потънала в тлъстини, кафявите очи бяха лишени от блясък, а къдравите коси бяха рошави и сплъстени.

— Как е лейди Кризания? — попита Карамон.

Мъжът с мечата кожа премига объркано.

— Лейди Кризания — повтори исполинът. — Те я отведоха в замъка.

Тъмничарят смушка мъжа с мечата кожа в ребрата.

— Нали се сещаш, жената, която той е пребил.

— Не съм я докосвал — каза Карамон с равен глас. — Е, как е тя?

— Това не ти влиза в работата — тросна му се мъжът с мечата кожа, спомняйки си изведнъж кое време е. — Ти ключар ли си? Кендерът спомена нещо, че си можел да отвориш вратата.

— Не съм ключар — отвърна Карамон, — но може би мога да я отворя. — Той завъртя очи към тъмничаря. — Ако нямаш нищо против да я разбия?

— Ключалката вече е разбита — рече тъмничарят пискливо. — Не виждам как можеш да я повредиш повече, освен ако не събориш вратата.

— Точно това смятах да направя — каза Карамон хладно.

— Да събориш вратата? — изкрещя тъмничарят пронизително. — Да не си луд! Защо…

— Почакай малко. — Мъжът с мечата кожа бе зърнал през решетката на прозорчето огромните рамене на Карамон и бичия му врат. — Хайде да видим дали ще се получи. Ако успее, аз ще поема щетите.

— И още как! — избърбори тъмничарят. Мъжът с мечата кожа му хвърли кос поглед с крайчеца на окото и онзи се смълча.

Карамон затвори очи и на няколко пъти си пое дълбоко дъх, издишвайки бавно въздуха. Мъжът с мечата кожа и тъмничарят се отдръпнаха от вратата. Исполинът изчезна от прозорчето. След това те чуха някакво изсумтяване и звук от страхотен удар, който се стовари върху масивната дървена врата. Пантите се разтресоха и сякаш самите каменни стени потрепериха от мощта на удара. Но вратата издържа. Тъмничарят обаче, отстъпи още крачка назад с увиснала от изненада уста.

От килията се чу още едно изсумтяване и отново последва удар. Вратата се разби с такава сила, че единствените парчета, които останаха от нея бях усуканите панти и ключалката, която остана да стърчи, здраво захваната за рамката. Карамон излетя навън в коридора. Затворниците в околните килии бяха доближили лица до решетките и сега нададоха приглушени радостни викове.

— Ще платиш за това! — изписука тъмничарят към мъжа с мечата кожа.

— И няма да съжалявам нито за грош! — отвърна другият и помогна на Карамон да се изправи и да се изтупа от прахта, оглеждайки го критично. — Напоследък си хапвал добре, а? И съм готов да се обзаложа, че си и пийвал здраво. Може би затова си попаднал тук. Е, няма значение. Всичко бързо ще си дойде на мястото. Името ти е Карамон, нали?

Грамадният мъж кимна навъсено.

— А аз съм Тасълхоф Кракундел — каза кендерът, минавайки през разбитата врата и отново протегна ръка. — И вървя в комплект с него, абсолютно навсякъде. Обещах на Тика, че няма да…

Мъжът с мечата кожа, който пишеше нещо на плочката си, хвърли само един разсеян поглед на кендера.

— Ммм. Разбирам.

— Е, добре — рече Тас и пъхна ръка в джоба си с въздишка, — и ако сега махнете тези вериги от краката ни, сигурно ще ни бъде по-лесно да вървим.

— Определено — промърмори мъжът с мечата кожа, докато нахвърляше някакви числа върху плочката си. Накрая той ги събра и се усмихна. — Хайде — обърна се към тъмничаря. — Докарай ми и другите, които са за днес.

Старият пазач се затътри надолу, но преди това изгледа злобно Тас и Карамон.

— Вие двамата седнете там до стената, докато станем готови за тръгване — заповяда мъжът с мечата кожа.

Карамон се сви на пода и разтърка раменете си. Тас седна до него с щастлива въздишка. Светът навън вече изглеждаше по-светъл. Случи се точно така, както бе казал на Карамон: „Измъкнем ли се оттук, ще имаме някакъв шанс. Нищо хубаво не може да ни се случи, докато сме затворени в този кафез.“

— О, между другото — подхвърли Тас подир отдалечаващата се фигура на тъмничаря, — нали ще се погрижиш шперца да ми бъде върнат? Нали разбираш, просто съм привързан към него.

 

 

— „Ще имаме някакъв шанс“, а? — рече Карамон на Тас, докато ковачът се приготвяше да заключи металния нашийник около врата му. Отне му малко време да намери достатъчно голям болт и Карамон всъщност последен се сдоби с този знак на робството около врата си. Едрият мъж премигна от болка, когато железарят запои болта с нагорещен до бяло метален инструмент. Разнесе се миризма на изгоряла плът.

Тас дръпна отчаяно собствения си нашийник и трепна от съчувствие към страданието на Карамон.

— Съжалявам — каза той, подсмърчайки. — Не знаех какво имаше предвид онзи, когато каза, че „отиваш на търг“. Реших просто, че ще ходим на пазар. Ще си купим разни неща на открит търг или нещо такова. Тук говорят малко особено. Честно ти казвам, Карамон…

— Остави — рече Карамон и въздъхна. — Вината не е твоя.

— Но все някой е виновен — каза Тас замислено, наблюдавайки с интерес как ковачът пльосна шепа мазнина върху изгореното място на врата на Карамон и сетне заразглежда критично работата си. Не един железар в Истар бе изгубил хляба си за това, че някои роби успяваха да се освободят от нашийниците си, след което собствениците им идваха да искат обезщетение.

— Какво искаш да кажеш? — попита Карамон унило с блуждаещ и безучастен израз на лицето.

— Е — прошепна Тас, хвърляйки кратък поглед към ковача, — помисли само. Виж с какви дрехи беше облечен, когато се озовахме тук. Приличаше на някой престъпник. Сетне се появи онзи свещеник и войниците, сякаш ни бяха очаквали. И като се има предвид състоянието на лейди Кризания…

— Прав си — рече Карамон и в мрачните му очи проблесна искра на живот. Искрата се превърна в пламъче, което разпали един тлеещ огън. — Рейстлин — промърмори той. — Той знае, че аз ще се опитам да го спра. Това е негово дело!

— Не съм толкова сигурен — отвърна Тас след кратък размисъл. — Искам да кажа, нямаше ли да бъде по-просто за него да те изпепели, да те превърне в стенна закачалка или нещо такова?

— Не! — отговори Карамон и кендерът видя вълнението в очите му. — Не разбираш ли? Той се нуждае от мен тук… за да свърша нещо. Не би ни убил. Така каза тъмният елф, който работи за него. Помниш ли?

Тас не изглеждаше толкова убеден. Сетне той понечи да каже нещо, но точно в този момент ковачът бутна война да стане на крака. Мъжът с мечата кожа, който бе наблюдавал процедурата с нашийниците от вратата на ковашката работилница, даде някакъв знак на двама от личните си роби. Те бързо влязоха вътре, измъкнаха грубо Карамон и Тас навън и ги блъснаха в редицата на останалите. Сетне се появиха двама други роби, които се заеха да прикачат веригите за краката им, докато накрая всички нови роби се озоваха в една обща върволица. По знак на мъжа с мечата кожа окованите, окаяни създания — сред тях имаше човеци, полуелфи и таласъми — се затътриха напред.

Те не бяха направили и три стъпки, когато всички се оплетоха в едно заради Тас, който тръгна в погрешна посока.

След многобройни ругатни и няколко удара с върбова пръчка (поглеждайки крадешком дали наоколо няма някой свещеник) мъжът с мечата кожа успя да подкара отново колоната с роби. Тас подскачаше енергично, опитвайки се да влезе в крак. Но кендерът още два пъти беше повален на колене, застрашавайки придвижването на цялата група и затова накрая Карамон го хвана през кръста и го понесе във въздуха — и него и веригата му.

— Беше донякъде забавно — отбеляза останалият без дъх Тас. — Особено когато се претърколих. Видя ли изражението на онзи мъж? Аз…

— Какво искаше да кажеш преди малко? — прекъсна го Карамон. — Какво те кара да смяташ, че Рейстлин не стои зад всичко това?

Лицето на Тас стана необикновено сериозно и замислено.

— Карамон — каза той малко по-късно, после обгърна врата на исполина и заговори в ухото му, за да бъде чут въпреки дрънченето на веригите и врявата на градските улици. — Рейстлин трябва да е бил ужасно зает с пътуването си дотук и всичките си други дела. Ами на Пар-Салиан му трябваха дни, за да направи заклинанието за връщането в миналото, а няма съмнение, че той е могъщ маг. Следователно и Рейстлин е вложил много сили. Как би могъл едновременно да се погрижи за магиите си и да ни причини всичко това?

— Е, добре — рече Карамон и се намръщи. — Ако не е той, тогава кой?

— А какво ще кажеш за Фистандантилус? — прошепна Тас изразително.

Карамон хлъцна и лицето му помръкна.

— Той… той наистина е могъщ магьосник — припомни му кендерът — и… ти изобщо не скри факта, че се връщаш в миналото, за да… ъъъ… е добре, за да го елиминираш така да се каже. Искам да кажа, че ти дори заяви това в Кулата на върховното чародейство. А ние знаем, че Фистандантилус може да се е навъртал в Кулата. Нали точно там е срещнал Рейстлин? Ами ако е бил някъде наблизо и те е чул? Предполагам, че това доста би го разгневило.

— Друг път! Ако беше толкова могъщ, би ме убил на място! — рече навъсено Карамон.

— Не, не може да го направи — каза категорично Тас. — Виж, аз премислих всичко. Той не може да убие брата на собствения си ученик. Особено ако Рейстлин крои някакви планове за тебе тук. Та Фистандантилус дори не знае дали дълбоко в себе си Рейстлин не те обича.

Лицето на Карамон пребледня и на Тас веднага му се прииска да отхапе езика си.

— Както й да е — побърза да продължи той, — той не може да се отърве от теб веднага. Ако все пак се опита, налага му се да го направи така, сякаш няма нищо общо.

— И следователно?

— Следователно… — Тас си пое дълбоко дъх. — Е, тук няма екзекуции, но очевидно си имат други начини да се справят с нежеланите личности. И свещеникът, и тъмничарят споменаваха, че екзекуциите са просто една „лека“ смърт в сравнение с това, което ни сполетя сега.

Шибването с камшик по гърба на Карамон сложи край на по-нататъшния разговор. Исполинът хвърли страшен поглед към онзи, който го беше ударил — мазен и раболепен слуга, очевидно наслаждаващ се на работата си — и сетне изпадна в мрачно мълчание, разсъждавайки над думите на Тас. В тях определено имаше логика. Самият той бе видял каква огромна енергия и концентрация бе необходима на Пар-Салиан, за да направи трудното заклинание. Рейстлин може би наистина бе могъщ, но не чак толкова! И освен това той беше още физически слаб.

Изведнъж Карамон видя всичко съвсем ясно. Тасълхоф беше прав! „Попаднахме в капан! Фистандантилус ще се отърве по някакъв начин от мен и после ще представи смъртта ми пред Рейстлин като нещастен случай.“

Някъде дълбоко в съзнанието си Карамон чу някогашния дрезгав глас на едно джудже: „Не зная кой от вас е по-големият мухльо — ти или тъпия кендер! Ако и двамата оцелеете в тази история, наистина ще се изненадам!“ Карамон се усмихна при мисълта за загиналия си приятел. Но Флинт не беше тук, нямаше го и Танис или който и да е от старата дружина, за да го посъветва. Той и Тас бяха сами в това приключение, а ако не беше стремителният скок на кендера в сърцето на магията, той спокойно можеше да се окаже тук и съвсем сам! Тази мисъл го ужаси. Карамон потръпна.

— Всичко това означава, че трябва да се добера до този Фистандантилус, преди той да се добере до мен — каза си той тихо.

 

 

Високите кули на Храма гледаха към градските булеварди, които бяха винаги добросъвестно почистени, с изключение на малките задни алеи. Улиците бяха пълни с народ. Гвардейците на Храма патрулираха наоколо и пазеха реда. Те се открояваха съвсем ясно в тълпата с ярките си наметала и закичените си с пера шлемове. Красиви жени хвърляха възхитени погледи към войниците с крайчеца на очите си, докато се разхождаха по пазарите и магазините, метейки паважа с изящните си рокли. Имаше обаче едно място в града, до което жените не се доближаваха, макар много от тях да поглеждаха натам с любопитство. Това беше онази част от площада, където беше издигната рампата за продажба на роби.

Робският пазар както винаги бе привлякъл многолюдна тълпа. Търговете се провеждаха веднъж седмично и това беше причината мъжът с мечата кожа, който бе управител на тържището, да няма търпение да получи седмичната си партида от роби от затворите. Макар парите от продажбата на затворниците да отиваха в обществената хазна, управителят, разбира се, взимаше своя дял. И тази седмица нещата изглеждаха изключително обещаващи.

Както беше казал на Тас, в Истар вече нямаше екзекуции, нито пък в онези земи на Крин, които бяха под негов контрол. Или ако имаше, те се брояха на пръсти. Соламнийските рицари все още настояваха да наказват онези от тях, които предадяха Ордена си по стария варварски начин — с разсичане на гърлото на виновника със собствения му меч. Но Царят-жрец беше в преговори с рицарите и имаше надежда, че скоро дори на този гнусен обичай ще бъде сложен край.

Спирането на екзекуциите в Истар естествено породи друг проблем — какво да се прави със затворниците, които ставаха все повече и затрудняваха държавната съкровищница. Ето защо Църквата направи проучване. Установено беше, че повечето затворници са бедни, бездомни и лишени от всякакви средства за съществуване. Престъпленията им — обири, кражби и проституция — се дължаха именно на това.

— Не е ли следователно логично — каза веднъж Царят-жрец на главите на Църквата при едно свое официално обръщение, — че робството не само е единственият отговор на проблема с препълнените ни затвори, но е и най-хуманният и благотворителен начин да подходим към тези клети хора, чието единствено престъпление е, че са били уловени в паяжината на бедността, от която не могат да избягат?

Разбира се, че е! Поради тази причина наш дълг е да им помогнем. Като роби, те ще бъдат хранени, обличани и приютени. Ще получат всички онези неща, чието отсъствие ги е тласнало към живота на престъпници. Ние ще се погрижим, разбира се, те да получат добро отношение и ще направим така, че след определен период на служба — ако са били примерни — да могат да откупят свободата си. След това те ще се върнат при нас като пълноценни членове на обществото.

Тази идея беше приложена веднага и се практикуваше от десет години. Проблеми, разбира се, имаше. Те обаче не достигаха до вниманието на Царя-жрец, защото се смяташе, че не са достатъчно сериозни, за да изискват неговата намеса. Специално назначени църковни служители се справяха с тях с вещина и системата работеше гладко. Църквата имаше постоянен приток на средства от продажбата на затворници (което беше нещо различно от продажбата на роби по лични съображения) и робството дори започна да играе ролята на спирачка за престъпността.

Проблемите, които възникнаха, засягаха две групи престъпници — кендерите и онези лица, чиито престъпления бяха особено отблъскващи. Беше установено, че е абсолютно невъзможно да продадеш някому кендер и е доста трудно да пласираш на пазара убиец, насилник на жени, душевноболен и т.н. Решението беше просто. Кендерите затваряха за една нощ и на другия ден сутринта военен отряд ги ескортираше до градските порти. От друга страна, бяха създадени специални институции, които се занимаваха с по-закоравелите престъпници.

Именно с началника на една такава институция (по произход джудже) разговаряше разпалено тази сутрин мъжа с мечата кожа, сочейки към Карамон, който стоеше заедно с другите затворници зад едно мръсно и зловонно заграждение точно зад рампата за продажба на роби. Търговецът на роби правеше изразителни движения, показвайки как някой бил съборил врата, блъсвайки я с рамо.

Началникът на институцията като че ли не беше впечатлен. И това едва ли беше странно. Дългият му опит го беше научил, че да изглеждаш впечатлен, докато се пазариш за някой затворник, означава моментално да получиш два пъти по-висока цена. Затова джуджето стоеше стъпило здраво на паважа, хвърляше навъсени погледи към Карамон, по едно време се изплю на земята, сетне скръсти ръце пред гърдите си и вдигна кървясалите си очи към мъжа с мечата кожа.

— Не е в добра форма, твърде е дебел. И освен това е пияница, виж му само носа. — Джуджето поклати глава. — И не ми изглежда толкова свиреп. Какво казваш бил направил? Нападнал някаква жрица? Хм! — изсумтя презрително то. — Като го гледам, единственото нещо, което може да нападне, е, някоя винена бъчва!

Мъжът с мечата кожа, разбира се, познаваше този подход.

— Изпускаш най-добрата сделка в живота си, Каменотрошачо — каза той равнодушно. — Трябваше да го видиш как събаря онази врата. Никога през живота си не съм срещал толкова силен човек. Може би е качил някой друг килограм, но това лесно ще се поправи. Като се постегне малко, ще стане истински хубавец. Дамите направо ще го боготворят. Погледни само тези разтапящи кафяви очи и тези къдрави коси. — Търговецът на роби понижи глас. — Ще бъде истинска загуба, ако този мъж бъде изпратен в мините… Направих опит да не се вдига много шум за подвига му в затвора, но се боя, че Хааролд е научил.

И джуджето, и мъжът с мечата кожа погледнаха към един човек на известно разстояние от тях, който разговаряше и се смееше с плещестите си телохранители. Джуджето поглади брадата си с безизразно лице. Търговецът на роби продължи:

— Хааролд се закле да го получи на всяка цена. Каза, че щял да го накара да работи колкото двама обикновени работници. Аз предпочитам теб като клиент и ще се опитам да наклоня нещата в твоята посока.

— Нека Хааролд го вземе този дебел глупак — изръмжа джуджето.

Но мъжът с мечата кожа забеляза особения замислен поглед, с който то наблюдаваше Карамон. Знаейки от дългия си опит кога да мълчи и кога да говори, търговецът на роби се поклони на събеседника си и продължи нататък, потривайки ръце.

Дочувайки разговора и виждайки как джуджето го оглежда като прасе за продан, Карамон изведнъж изпита желание да разтроши оковите си, да разбие оградата, зад която беше наблъскан и да удуши и търговеца, и джуджето. Кръвта закипя в мозъка му. Той се напъна да разкъса веригите си и мускулите на ръцете му затанцуваха като вълни. Тази гледка накара джуджето да отвори широко очи, а пазачите около заграждението извадиха мечовете от ножниците си. Но точно в този момент Тасълхоф смушка приятеля си с лакът в ребрата.

— Карамон, погледни! — каза кендерът развълнувано.

Първоначално исполинът не чу нищо заради туптенето на кръвта в ушите си. Тас го ръгна отново.

— Гледай, Карамон. Ей там, на края на тълпата, стои съвсем сам. Виждаш ли го?

Карамон си пое дъх на пресекулки и се опита да се успокои. Той погледна в указаната от кендера посока и изведнъж горещата му кръв се смрази.

Там, където тълпата се разреждаше, имаше една фигура с черна мантия. Непознатият стоеше сам. Никой не се доближаваше до него. Мнозина го заобикаляха, отклонявайки се дори от пътя си, само и само да са далече от този човек. Никой не разговаряше с този човек, но всички усещаха присъствието му. Хора, озовали се наблизо до него, преди разговаряли въодушевено за нещо, изведнъж изпадаха в неловко мълчание и хвърляха неспокойни погледи към тъмната фигура.

Одеждите на този човек бяха наситено черни и без никаква украса. На ръкавите му не проблясваха сребърни нишки, а дръпнатата ниско над лицето му качулка беше без кант. Той нямаше жезъл, нито някой го придружаваше. Другите магове бродираха върху мантиите си защитни заклинания, носеха жезли на силата и разполагаха с животни, които изпълняваха всяка тяхна заповед. Но не и този. Могъществото му извираше дълбоко от него и бе толкова голямо, че се простираше отвъд вековете и дори отвъд няколко плоскости на битието. То трептеше във въздуха около него като топлината и искрите от ковашка работилница.

Той беше висок и добре сложен, а черната му мантия се спускаше от стройни, но мускулести рамене. Белите му ръце — единствената част от него, която бе открита — бяха силни, изящни и гъвкави. Макар да беше толкова стар, та на малцина на Крин да им хрумваше да гадаят за възрастта му, този мъж имаше здраво и младо тяло. Носеха се тъмни слухове за това как използвал магическите си изкуства, за да победи немощта на старостта.

И сега той стоеше там, самотен като някакво черно слънце. Дори блясъка на очите му не се виждаше в тъмните дълбини на качулката му.

— Кой е този? — обърна се нехайно Тас към един друг затворник, кимвайки по посока на черната фигура.

— Не знаеш ли? — каза затворникът, сякаш не му се искаше да отговори.

— Не съм от града — извини се Тас.

— Ами това е Тъмния — Фистандантилус. Чувал си за него предполагам?

— Да — рече Тас и хвърли многозначителен поглед към Карамон, сякаш му казваше „Видя ли, че се оказах прав!“ — Чували сме за него.