Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (27)

Глава 9

— Това беше наистина глупаво, братко мой — каза Рейстлин, докато въртеше камата в слабите си ръце, изучавайки я без особен интерес. — Не съм очаквал подобно нещо дори и от теб.

Коленичилият до леглото Карамон вдигна глава към своя брат близнак. Лицето му беше измъчено, издължено и смъртно бледо. Той отвори уста в опит да каже нещо.

— „Не разбирам, Рейст!“ — прохленчи подигравателно Рейстлин.

Карамон стисна устни, а лицето му застина в мрачна, ожесточена маска. Погледът му се насочи към камата, която все още беше у брат му.

— Може би щеше да бъде по-добре, ако не бях дръпнал качулката — промърмори той.

Рейстлин се усмихна, макар брат му да не забеляза това.

— Нямаше никакъв избор — отвърна той. Сетне въздъхна и поклати глава. — Братко мой, наистина ли смяташе просто да влезеш в стаята ми и да ме убиеш, докато спя? Знаеш чудесно колко леко спя.

— Не, не теб! — извика Карамон на пресекулки и сетне вдигна очи. — Аз си мислех… — Грамадният мъж не можа да продължи.

Рейстлин се вгледа в него и за кратко изглеждаше озадачен, но после неочаквано се разсмя. Това беше ужасен смях, грозен и подигравателен. Тас, който в това време беше все още в другия край коридора, запуши ушите си с ръце при този звук. Всъщност той тъкмо се канеше да тръгне крадешком надолу, за да види какво става.

— Ти си искал да убиеш Фистандантилус! — каза Рейстлин, гледайки развеселен брат си. Сетне отново се разсмя при тази мисъл. — Скъпи ми братко — продължи той, — бях забравил колко забавен можеш да бъдеш.

Карамон се изчерви и се изправи неуверено на крака.

— Аз щях да го направя… заради теб — каза той. Сетне тръгна към прозореца, дръпна завесата и се загледа унило в двора на Храма, който проблясваше в перлено-сребърни отблясъци под лъчите на Солинари.

— Разбира се — сряза го Рейстлин и в гласа му се прокрадна някогашната горчивина. — Правил ли си изобщо някога нещо, което да не е заради мен?

Рейстлин изрече някаква рязка команда и стаята се изпълни с ярка светлина, която идваше от жезъла на Магиус, облегнат на стената в ъгъла. Младият маг отметна завивките си и стана от леглото. Сетне се приближи до камината и след като произнесе други дума, от голите камъни изскочиха пламъци. Оранжевите им езици заиграха върху слабото, бледо лице и се отразиха в ясните му кафяви очи.

— Е, закъснял си, братко — продължи Рейстлин, протегна ръце към огъня и размърда гъвкавите си пръсти. — Фистандантилус е мъртъв. И намери смъртта си в собствените ми ръце.

Карамон се извърна рязко и се вгледа в брат си. Вниманието му беше привлечено от някакъв особен тон в гласа на Рейстлин. Но брат му продължаваше да стои край камината и да се взира в пламъците.

— Смятал си да влезеш вътре и да го намушкаш, докато спи — промърмори Рейстлин с мрачна усмивка на тънките си устни. — Най-великият маг, който някога е живял. Или поне до този момент.

Карамон видя брат си да се обляга на полицата на камината, сякаш изведнъж обзет от слабост.

— Той се изненада, когато ме видя — каза Рейстлин тихо. — И ми се присмя, както ми се беше присмял в Кулата. Но този път се страхуваше. Видях го в очите му.

„И така, малки магьоснико, присмя ми се Фистандантилус, как се озова тук? Великият Пар-Салиан ли те изпраща?“

„Дойдох тук по моя воля, отвърнах му аз. Сега аз съм Господарят на Кулата.“

Древният маг не очакваше това. „Невъзможно, присмя ми се той. Аз съм онзи, чието идване беше предречено в пророчеството.“

Но страхът растеше в очите му, дори докато говореше, защото той прочете мислите ми. „Да, отговорих аз на неизречения му въпрос, но пророчеството не отговори на очакванията ти. Ти възнамеряваше да отидеш от миналото в настоящето, използвайки жизнената сила, която изтръгна от мен, за да останеш жив. Но в същото време забрави, че аз мога да черпя от твоята духовна сила! Беше принуден да запазиш живота ми, за да можеш да смучеш живителните ми сокове. И за тази цел ми даде заклинателните слова и ме научи да използвам драконовата орбита. Когато умирах в краката на Астинус, ти вдъхна пламък в това окаяно тяло, което беше изтезавал. Сетне ме отнесе при Тъмната царица и изпроси от нея да ми даде Ключа за разбулване на мистериите на древните магически текстове, които не можех да разчета. И когато накрая всичко станеше готово, ти смяташе да проникнеш в разнебитената черупка на тялото ми и да го направиш свое.“

Рейстлин се извърна, за да застане с лице срещу брат си, а Карамон отстъпи крачка назад, уплашен от омразата и яростта, която видя да горят в очите му по-ярко дори от танцуващите пламъци на огъня.

— И така, той искаше аз да бъда слаб и немощен. Но аз му се противопоставих! Противопоставих му се! — повтори Рейстлин тихо и напрегнато, взирайки се някъде далече. — Аз се възползвах от него! Използвах духа му, понасях болката и я преодолях! „Ти си господарят на миналото, казах му аз, но ти липсва силата да стигнеш в настоящето. Аз съм господарят на настоящето и ми предстои да стана господар на миналото!“

Рейстлин въздъхна и отпусна ръката си. В очите му проблесна пламък, който после угасна, оставяйки ги тъмни и сякаш обитавани от духове.

— Аз го убих — прошепна той, — но това беше ожесточена битка.

— Ти си го убил? Т-те казаха, че си дошъл тук да се учиш от него — заекна Карамон с изкривено от объркване лице.

— И наистина беше така — отвърна Рейстлин тихо. — Прекарах с него дълги месеци, но под друга външност. Открих му се само, щом бях напълно готов и тогава изсмуках живота от тялото му!

Карамон тръсна глава.

— Това е невъзможно! Ти не си тръгнал преди нас и това се е случило през онази нощ… Или поне тъмният елф каза така…

Рейстлин също поклати глава, но с известно раздразнение.

— Времето за теб, братко мой, е едно пътуване от изгрев до залез-слънце. А за онези, които са овладели тайните на битието, то е пътуване отвъд слънцата. Секундите стават години, часовете — хилядолетия. Аз ходя по тези коридори, представяйки се за Фистандантилус от месеци. През последните няколко седмици пътувах до всичките Кули за върховно чародейство — т.е. онези от тях, които са оцелели — за да изучавам и изследвам магическото знание. Бях при Лорак в елфическото царство и го научих да използва Драконовата орбита, която е смъртоносен дар за едно толкова слабо и суетно същество като него. След време тя ще го улови като в примка. Прекарах дълги часове с Астинус във Великата библиотека. А преди това се учих при прочутия Фистандантилус, посетих и други места, видях ужаси и чудеса, надхвърлящи въображението. Но за Даламар, например, аз отсъствах не повече от един ден и една нощ. Както и за теб.

Всичко това беше твърде много за Карамон. Той отчаяно се опитваше да се вкопчи в някаква частица от реалността.

— В такъв случай… означава ли това… че сега вече си добре? Искам да кажа в настоящето? В нашето време? — Исполинът махна с ръка. — Кожата ти вече не е златна, избавил си се от онези очи като пясъчни часовници. Изглеждаш така… както беше като млад, когато пътувахме към Кулата преди седем години. Ще си останеш ли такъв, когато се върнем?

— Не, братко — каза Рейстлин търпеливо, сякаш обясняваше нещо на дете. — Пар-Салиан сигурно ти е обяснил това? Е, може би не. Времето е като река. Аз не съм променил посоката на неговия ход. Просто се измъкнах от него и сетне се върнах обратно някъде нагоре по течението. То ме носи с водите си. Аз…

Изведнъж Рейстлин замълча и хвърли поглед към вратата. Сетне с рязко движение на ръката я накара да се отвори с трясък и Тасълхоф Кракундел се строполи на пода по лице.

— О, здравейте — каза Тас жизнерадостно, ставайки от земята. — Тъкмо щях да почукам. — Сетне се поизтупа и се обърна разпалено към Карамон. — Открих отговора на загадката! Нали разбираш… преди Фистандантилус се е превръщал в Рейстлин и сетне пак във Фистандантилус. Но този път Фистандантилус е станал Рейстлин, после пак Фистандантилус и накрая отново Рейстлин. Изясни ли ти се?

 

 

Не, на Карамон не му се беше изяснило. Тас се обърна към мага.

— Не е ли така, Рейст…

Магът не отговори. Той се взираше в Тасълхоф с такъв подозрителен и заплашителен поглед, че кендерът завъртя неспокойно очи към Карамон и направи една-две крачки към война. В случай че Карамон се нуждаеше от помощ, разбира се.

Сетне Рейстлин направи бързо и леко движение с ръката си, сякаш призоваваше някого. Тасълхоф не почувства никакво движение, но за част от секундата през стаята сякаш прелетя някаква тъмна сянка и сетне откри, че нечия ръка го е хванала за яката и го е приближила само на сантиметри от слабото лице на Рейстлин.

— Защо Пар-Салиан е изпратил и теб? — попита магът тихо и кендерът „целият се смръзна“, както обичаше да казва Флинт.

— Е, той разбира се, си мислеше, че Карамон може да се нуждае от помощ и… — Хватката на Рейстлин се стегна и очите му се присвиха. Тас се запъна. — Ъъъ… всъщност той май не смяташе д-да ме изпраща някъде. — Тас се мъчеше да завърти глава и да погледне умолително към Карамон, но ръката на мага беше толкова силна и безмилостна, че почти го задушаваше. — То-това стана донякъде случайно. Поне що се отнася д-до него. А пък аз м-мога да ти разкажа по-добре, ако ми позволиш да дишам… от време на време.

— Продължавай! — заповяда му Рейстлин и леко го раздруса.

— Рейст, спри… — поде Карамон и направи крачка напред, свъсил вежди.

— Мълчи! — нареди му магът гневно, без да сваля горящите си очи от кендера. — Продължавай.

— И-имаше там един пръстен, изпуснат от някого… е, може би изпуснат — заекваше Тас, вече достатъчно разтревожен от изражението на Рейстлин, за да каже истината или поне да се доближи до нея, доколкото беше възможно за един кендер. — А-аз като че ли се бях замотал в нечия стая и той взел, че т-тупнал в кесията ми. Така трябва да е станало, з-защото не разбрах как се е озовал там, но когато магът с ч-червената мантия изпрати Бупу у дома, аз се досетих, че ще бъда следващият. А пък не можех да изоставя Карамон! З-затова се помолих на Ф-Физбан — искам да кажа на Паладин — сложих пръстена на ръката си и — хоп! — Тас разпери ръце, — станах мишка.

Кендерът направи драматична пауза, убеден, че е смаял слушателите си. Но Рейстлин само разшири очи от раздразнение и усука още по-силно яката на Тас, при което той побърза да продължи разказа си, вече едва дишайки.

— И така, аз можах да се скрия — изписука нещастния кендер почти като мишката, чийто облик временно бе приел, — и успях да се промъкна в лабора-рабола-раболаторията, където той правеше най-изумителни неща и караше камъните да пеят, Кризания пък лежеше пребледняла, а Карамон ми се стори толкова ужасен, че не можех да го оставя да тръгне сам и за… затова… — Тас погледна Рейстлин с обезоръжаваща невинност. — И ето ме тук…

Магът продължи да го държи в желязната си хватка, поглъщайки го с очи, сякаш се канеше да смъкне кожата му и да надникне в самата му душа. След това, очевидно удовлетворен, той пусна кендера на пода, извърна се и се загледа в огъня, потънал в мисли.

— До какво ще доведе това? — промърмори си той. — Всички закони на магията забраняват изпращането на кендери. Означава ли това, че ходът на времето може да се промени? Истината ли казва той? Или така се опитват да ме спрат?

— Какво каза? — попита Тас и вдигна глава с интерес, докато седеше на килима, опитвайки се да си поеме достатъчно въздух. — Ходът на времето да бъде променен? От мен? Да не искаш да кажеш, че аз бих могъл…

Рейстлин се завъртя и го погледна толкова ожесточено, че Тас затвори устата си и заотстъпва назад към Карамон.

— Наистина се изненадах, когато видях тук брат ти. А ти? — обърна се Тас към Карамон, без да обръща внимание на болката, която изкриви лицето на приятеля му. — А и Рейстлин май се изненада да ме види? Това е странно, защото онзи ден го зърнах на пазара за роби и предположих, че знае за пристигането ни…

— Пазарът за роби! — обади се неочаквано Карамон. До гуша му бяха дошли тези приказки за реките на времето. Това беше вече нещо, което можеше да разбере. Рейст… ти каза, че си тук от месеци! Това означава, че именно ти си направил така, че да изглежда сякаш аз съм нападнал Кризания! Точно ти ме купи на пазара за роби. И пак ти ме изпрати на Игрите!

Рейстлин направи нетърпелив жест, подразнен, че прекъсват мислите му.

Но Карамон продължи да го разпитва.

— Защо? — попита той гневно. — Защо на това място?

— О, в името на боговете, Карамон! — Рейстлин се извърна отново и се вгледа в него студено. — Каква полза щях да имам от теб в състоянието, в което се озова тук? Нуждаех се от силен войн за следващата стъпка от нашата мисия… а не от дебел пияница.

— И… и ти си поръчал смъртта на Варварина? — процеди Карамон, святкайки с очи. — Изпратил си предупреждение на онзи… как му беше името — Кварат?

— Не ставай глупак, братко — рече Рейстлин мрачно. — Пет пари не давам за дребнавите им дворцови интриги! Нито пък за тези нелепи и безсмислени игри! Ако искам да унищожа някой свой противник, мога да угася живота му като свещ. Кварат само се ласкае, като си мисли, че аз бих могъл да проявя такъв интерес към него.

— Но джуджето каза…

— Джуджето чува само звънтенето на парите в шепата си. Но вярвай в каквото щеш. — Рейстлин сви рамене. — За мен това няма значение.

Карамон се замисли. Тас отвори уста да каже нещо — дойдоха му на ум поне сто въпроса, които страшно му се искаше да зададе на Рейстлин, но Карамон му хвърли гневен поглед и кендерът побърза да я затвори отново. Исполинът прехвърли бавно в ума си казаното от брат му и сетне изведнъж вдигна очи.

— Какво означава „следващата стъпка от мисията ни“?

— Ще запазя плановете си в тайна — отвърна Рейстлин. — Ще научиш, когато му дойде времето, така да се каже. Работата ми тук напредва, но още не е завършена. Освен теб тук има още един човек, когото трябва да сломя и да му придам необходимата форма.

— Кризания — промърмори Карамон. — Нейната роля е свързана с някакво противопоставяне на Тъмната царица, нали? Точно както ми бяха казали. Ти се нуждаеш от жрица…

— Много съм уморен, братко — прекъсна го Рейстлин. И след кратък жест пламъците в камината угаснаха. Една-единствена магическа дума угаси светлината на Жезъла. Студен и неприветлив мрак се спусна над тримата в стаята. Дори и светлината на Солинари беше изчезнала, защото луната се беше скрила зад някакви сгради. Рейстлин се упъти към леглото си. Черните му одежди тихо шумоляха. — Оставете ме да почивам. Във всеки случай не трябва да оставате дълго тук. Няма съмнение, че за идването ви е било докладвано, а Кварат може да бъде смъртоносен враг. Гледай да не допуснеш да те убият. Ще ми бъде много неприятно, ако ми се наложи да си търся друг телохранител. Сбогом, братко. Бъди готов. Скоро ще те призова. Спомни си датата.

Карамон понечи да каже нещо, но откри, че говори на вратата. Той и Тас стояха отвън във вече тъмния коридор.

— Това е наистина невероятно! — рече кендерът и въздъхна от щастие. — Не почувствах и най-малкото движение, а ти? Миг по-рано бяхме там, а сега сме тук. Време, колкото да махнеш с ръка. Сигурно е чудесно да си магьосник — каза Тас замечтано, загледан в затворената врата. Да прелиташ през времето и пространството… и през затворени врати.

— Хайде — отсече Карамон изведнъж и закрачи надолу по коридора.

— Слушай, Карамон — поде Тас тихо, докато подтичваше подир него, — какво имаше предвид Рейстлин, когато каза „спомни си датата“? Да не би да наближава Денят на дара на живота или нещо такова? Ще трябва ли да му купуваш някакъв подарък?

— Не — изръмжа Карамон. — Не ставай глупав.

— Не ставам глупав — възрази Тас обидено. — В края на краищата Коледните празници са след няколко седмици и той може би очаква от теб подарък. Или поне си мисля, че те празнуват тук в Истар Големите годишни празници, точно както и ние в нашето време. Смяташ ли, че…

Карамон изведнъж се спря.

— Какво има? — попита Тас, разтревожен от ужасеното изражение върху лицето на исполина. Кендерът чевръсто се огледа, сложил ръка върху дръжката на малкия нож, който беше затъкнал в колана си. — Какво видя? Аз не…

— Датата! — извика Карамон. — Датата, Тас! Коледните празници! В Истар. — Сетне той бързо се извърна и сграбчи стреснатия кендер. — Коя е годината? Кажи ми коя година сме сега?

— Ами… — Тас преглътна и се опита да се сети. — Мисля, че… да, някой май ми каза, че е 962-ра.

Карамон изпъшка, пусна Тас и стисна главата си с ръце.

— Какво има?

— Мисли, Тас, мисли! — измънка Карамон. След това, все така обхванал главата си в отчаяние, той се запрепъва като слепец надолу по тъмния коридор. — Какво искат те от мен? Какво мога да направя?

Тас забави крачка.

— Да видим… Значи сега е навечерието на Коледните празници, а годината е 962 П. Г. Наистина абсурдно високо число. Но по някаква причина то звучеше познато. Коледните празници, 962-ра година… О, спомних си! — извика той тържествуващо. Това са последните Коледни празници точно преди… точно преди…

Мисълта, която го връхлетя, го остави без дъх.

— Точно преди Катаклизма! — прошепна той.