Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (25)

Глава 7

Хладните думи на Карамон бързо разбудиха кендера.

— Д-да го убием! Мисля си, че… ъъъ… трябва добре да помислиш за това, Карамон — заекна Тас. — Искам да кажа, че трябва да погледнеш на нещата и от друг ъгъл. Този Фистандантилус е наистина, ама наистина много добър, т.е. много талантлив магьосник. По-добър е дори и от Рейстлин и Пар-Салиан, взети заедно, ако е вярно онова, което разказват за него. Не можеш просто ей така да се промъкнеш при него и да го убиеш. И още повече, ти никога не си извършвал убийство! Не искам да кажа, че не трябва да изпълним мисията си, но…

— През нощта той спи, нали? — попита Карамон.

— Ами д-да — запъна се Тас. — Предполагам. Всички спят и предполагам, че това важи и за магьосниците…

— Най-вече за магьосниците — прекъсна го хладно Карамон. Нали си спомняш колко слаб се чувстваше Рейстлин, когато не спеше. И това се отнася за всички магьосници, дори и за най-могъщите. Това е една от причините, поради които те изгубиха големите битки — говоря за така наречените Изгубени битки. Те са принудени да почиват. И престани да говориш, че „ние“ ще направим това или онова. Аз ще го направя. Ти дори не е необходимо да идваш. Просто открий къде е стаята му, какви охранителни мерки е взел и кога ляга да спи. За останалото ще се погрижа аз.

— Карамон — поде Тас колебливо, — смяташ ли, че е редно? Зная, че това е причината маговете да те изпратят тук. Или поне си мисля, че е това. Но накрая нещата там нещо се объркаха. Зная също, че този Фистандантилус е много зъл човек, носи черна мантия и така нататък. Но дали е правилно да бъде убит? Искам да кажа, че ако посегнем на него, това ще ни направи такива като него, не е ли така?

— Хич не ме е грижа — каза Карамон хладно, размахвайки бавно боздугана си. — Или неговият живот, или този на Рейстлин, Тас. Ако убия Фистандантилус тук, в миналото, той няма да може да дойде и да обсеби Рейстлин. Мога да освободя Рейст от това разнебитено тяло, Тас и да го направя отново цял! Веднъж щом го изтръгна от властта на този зъл човек, той отново ще си бъде стария Рейст. Моят малък брат, когото обичах. Гласът на Карамон стана тъжен, очите му се навлажниха. — Той би могъл да дойде да живее с нас, Тас.

— Ами Тика? — попита Тас несигурно. — Как би се чувствала тя, когато научи, че си убил някого?

Кафявите очи на Карамон проблеснаха гневно.

— Казах ти вече — не ми говори за нея, Тас!

— Но, Карамон…

— Говоря сериозно, Тас!

Този път в гласа на големия мъж имаше нотки, от които на Тас му стана ясно, че е отишъл твърде далече. Кендерът седеше прегърбен и нещастен на леглото си. Карамон го погледна и въздъхна.

— Виж, Тас — каза той тихо, — мога да обясня всичко накратко. Аз… не бях много добър към Тика. Тя имаше основание да ме изхвърли, сега зная това, макар че по едно време си мислех, че никога няма да й простя. — Едрият мъж замълча за кратко, за да подреди мислите си. След още една въздишка той продължи: — Веднъж й казах, че докато Рейстлин е жив, той винаги ще идва пръв в мислите ми. Казах, че за нея ще бъде по-добре да си намери някой, който ще може да й даде цялата си любов. В началото, когато Рейстлин тръгна по своя си път, си мислех, че и аз мога да сторя това. Но… — той поклати глава, — не зная. Просто не се получи. А сега аз трябва да изпълня мисията си, не разбираш ли? И не мога да мисля за Тика! Тя… мислите за нея само ме отклоняват от пътя ми.

— Но Тика те обича толкова много! — успя да каже само Тас. И разбира се, сбърка. Карамон се намръщи и отново развъртя боздугана си.

— Добре, Тас — рече той с толкова дълбок глас, сякаш идваше изпод самите крака на кендера, — мисля, че трябва да се сбогуваме. Помоли джуджето за друга стая. Аз ще изпълня плана си и ако нещо се обърка, не бих искал да те забърквам…

— Карамон, знаеш, че не съм искал да те изоставя в този момент — смотолеви Тас. — Ти имаш нужда от мен!

— Да, мисля, че да — промърмори Карамон и се изчерви. След това погледна Тас и му се усмихна помирително. — Извинявай. Но просто не говори повече за Тика, става ли?

— Става — отвърна Тас унило и се усмихна в отговор на Карамон, наблюдавайки как големият мъж прибира оръжията си и се приготвя за лягане. Но това беше много тъжна усмивка и когато кендерът пропълзя в леглото си, реши, че не се е чувствал по-нещастен и потиснат от времето, когато бе умрял Флинт.

„Той не би одобрил това със сигурност“, каза си Тас, мислейки си за сърдитото старо джудже. „Като че ли чувам гласа му сега. «Глупав, малоумен кендер!», би казал той. «Тръгнали сте да трепете магьосници! Защо по-добре не вземете да се гръмнете и да спестите неприятностите на всички останали!» А и Танис щеше да е на същото мнение“, помисли си Тас още по-покрусен. „Мога да си представя какво би казал пък той!“ Кендерът се претърколи в леглото и дръпна одеялата до брадичката си. „Така бих искал някой от тях да е тук сега! Така бих искал някой да е с нас! Зная, че Карамон не е прав! Но какво мога да сторя. Трябва да му помогна. Той ми е приятел. И ако го изоставя сега, вероятно ще си навлече куп неприятности!“

 

 

На другия ден Карамон щеше да участва в Игрите за първи път. Тас направи редовното си сутрешно посещение на Храма и се върна навреме, за да види двубоя на Карамон, който щеше да бъде следобед. Седнал на леглото си, люлеейки късите си крачета, кендерът му докладва за наученото, а в това време исполинът крачеше нервно из стаята в очакване джуджето и Ферагас да му донесат костюма за арената.

— Прав си — призна Тас неохотно. — Фистандантилус очевидно се нуждае от много сън. Той си ляга рано всяка вечер и спи като мъртвец… искам да к-кажа… — запелтечи Тас, — че спи дълбоко чак до сутринта.

Карамон му хвърли мрачен поглед.

— Има ли охрана?

— Не — отвърна Тас и сви рамене. — Дори не си заключва вратата. Никой не заключва вратата си в Храма. В края на краищата това е свято място и предполагам, че всички си имат доверие или просто нямат какво толкова да заключват. Знаеш ли — замисли се кендерът, — винаги съм ненавиждал ключалките, но сега реших, че животът без тях би бил твърде досаден. Влязох в няколко стаи в храма — продължи Тас радостно, пренебрегвайки ужасената физиономия на Карамон, — и повярвай ми, не си струва да се безпокоиш за нищо. Някой би си казал, че при един магьосник би било различно, но Фистандантилус не съхранява в покоите си никакви заклинателни вещи. Предполагам, че използва стаята си просто, за да преспива в нея, когато е на посещение в двореца. И освен това — изтъкна кендерът, демонстрирайки изведнъж бляскавата си логика, — той е единственият лош човек там и, следователно, не му се налага да се пази от никой друг, освен от себе си!

Карамон, който бе спрял да го слуша преди доста време, промърмори нещо и продължи да крачи. Тас се намръщи неловко. Неочаквано му хрумна, че той и Карамон сега се нареждаха в една категория със злите магьосници. Това му помогна да вземе решение.

— Виж, извинявай, Карамон — каза Тас малко по-късно. — Но не мисля, че мога да ти помогна. Кендерите в някои случаи не са много придирчиви по отношение на личното си имущество или към това на другите, но не мисля, че се е случвало кендер да убие някого през живота си! — Той въздъхна и сетне продължи с потрепващ глас: — На всичко отгоре тази нощ си мислех за Флинт и за Стурм. Знаеш, че Стурм не би одобрил това! Той беше толкова доблестен. Просто не е редно да се постъпва така, Карамон! Това ни прави точно толкова лоши, колкото и Фистандантилус! А може би и по-лоши.

Карамон понечи да каже нещо, но в този момент вратата се отвори рязко и вътре влезе Арак.

— Как сме, исполине? — каза джуджето, хвърляйки злобен поглед към Карамон. — Май постигнахме голяма промяна, откакто за първи път дойде тук, нали така? — Арак потупа с възхищение коравите мускули на едрия мъж, сетне сви юмрук и неочаквано го стовари в стомаха на Карамон. — Твърд като стомана — рече той ухилен, разклащайки ръката си от болка.

Карамон изгледа джуджето с ненавист, после завъртя глава към Тас и въздъхна.

— Къде е костюмът ми — каза той с тътнещ глас. — Денят вече преваля.

Арак му подаде една торба.

— Ето тук е. И не се тревожи, няма да ти отнеме много време да го облечеш.

Карамон грабна нервно торбата и го отвори.

— Къде са останалите неща? — попита той Ферагас, който току-що бе влязъл.

— Това е всичко! — изкиска се Арак. — Казах ти, че няма да ти отнеме много време да го облечеш!

Лицето на Карамон стана тъмночервено.

— Аз… не мога да облека… само това — заекна той и бързо затвори торбата. — Ти спомена, че там ще има дами…

— И те ще се радват да видят всеки сантиметър от загорялото ти тяло! — извика Арак радостно. Сетне смехът се отдръпна от разбитото лице на джуджето и бе заменен от заплашителен и навъсен поглед. — Обличай го веднага, глупако. Какво си мислиш, че искат да видят те срещу парите си? Танцова трупа? Не — те плащат, за да видят тела, покрити с пот и кръв. Колкото повече мускули, колкото повече пот, колкото повече кръв — истинска кръв — толкова по-добре!

— Истинска кръв? — Карамон вдигна глава и кафявите му очи проблеснаха. — Какво имаш предвид? Май беше казал, че…

— Ба! Приготви го, Ферагас. И докато се занимаваш с това, обясни нещата от живота на този разглезен лигльо. Време е да пораснеш, Карамон, сладурче мое. — Джуджето се изсмя дрезгаво и излезе от стаята.

Ферагас отстъпи настрани, за да му направи път и влезе в малката стая. Лицето му, обикновено приветливо и радостно, сега беше като безизразна маска. Очите му не издаваха нищо и той отбягваше погледа на Карамон.

— Какво искаше да каже той? Какво значи това „да порасна“? — попита Карамон. — Истинска кръв?

— Ето — каза Ферагас пресипнало, пренебрегвайки въпроса му. — Ще ти помогна с тези катарами. На човек му трябва малко време, докато свикне с тях в началото. Те са само за украса и се чупят много лесно. Публиката много обича да види как се разбиват на парчета и падат на земята.

Той извади един пищен нараменник от торбата и започна да го стяга откъм гърба на Карамон, без да отклонява очи от катарамите.

— Това нещо е направено от злато — каза Карамон бавно.

Ферагас изсумтя презрително.

— По-скоро буца масло ще спре ножа, отколкото това — продължи Карамон, докосвайки го с ръка. — И виж ги всички тия лъскави финтифлюшки! Върхът на меча на противника само ще се закача в тях.

— Така е — засмя се Ферагас, но го направи някак с усилие. — Както виждаш, май е по-добре да си гол, отколкото да носиш тези неща.

— Те не ме тревожат много — отбеляза Карамон мрачно, изваждайки парчето кожа, което трябваше да носи около бедрата си. Всъщност, освен украсеният шлем в торбата не бе останало нищо друго. Кожената препаска също беше украсена със злато, но едва покриваше слабините му. Когато обличането приключи с помощта на Ферагас, дори кендерът се поизчерви при вида на Карамон, погледнат отзад.

Ферагас понечи да си тръгне, но Карамон го задържа с ръка.

— По-добре бъди откровен с мен, приятелю. Ако все още си ми такъв.

Ферагас се вгледа внимателно в Карамон и сви рамене.

— Мислех, че вече си се досетил. Оръжията, които използваме имат остриета. О, да, мечовете наистина се огъват навътре — добави той, виждайки очите на Карамон да се присвиват. — Но ако получиш удар, кървиш — с истинска кръв. Затова отделихме толкова много време на промушващите ти удари.

— Искаш да кажеш, че хората наистина могат да бъдат наранени? Възможно е аз да нараня някого? Като да речем Кийри, Ролф или Варварина? — Гласът на Карамон се повиши гневно. — Какво друго става тук? Какво друго не си ми казал, приятелю!

Ферагас изгледа Карамон хладно.

— Откъде според теб съм получил тези белези? Като съм си играл с баба си ли? Виж, някой ден ще разбереш. Сега няма време за обяснения. Просто ни се довери, на Кийри и на мен. Прави, каквото правим и ние. И… се пази от минотаврите. Те се бият само за себе си, а не за господарите или собствениците си. С тях не можеш да се разбереш. О, да, те играят по правилата, защото в противен случай Царят-жрец бързо ще ги изпрати обратно в Митас. Но… е добре, да речем, че те са любимците на тълпата. Хората обичат да виждат как нараняват противниците си. И те правят, каквото могат.

— Махай се! — озъби му се Карамон.

Ферагас се вгледа в него за миг и след това се обърна и тръгна към вратата. Там обаче, той се спря и заговори сурово:

— Чуй ме, приятелю, тези белези, които получавам на арената, са знаци за доблест и те не са по-лоши от отличията, които един рицар печели в двубоите си! Само така можем да запазим честта си в тези натруфени Игри. Арената има свои собствени правила, Карамон, и те нямат нищо общо с рицарите и благородниците, които гледат как ние, робите, проливаме кръвта си за тяхно развлечение. Те говорят за тяхната чест. Е, ние пък имаме наша чест. И именно това ни съхранява. — Той замълча. Като че ли му се искаше да добави още нещо, но Карамон бе забил поглед в пода и упорито пренебрегваше и думите, и присъствието му.

Най-накрая Ферагас каза:

— Имаш пет минути. — После излезе и затръшна вратата след себе си.

На Тас също му се искаше да вземе отношение, но като видя лицето на Карамон, дори и той разбра, че моментът не е подходящ.

 

 

Тръгни на битка с омраза и до вечерта сам ще се удавиш в нея. Карамон не можеше да си спомни кой недодялан някогашен командир му бе казал тези думи, но поговорката му се струваше добра. Животът често зависи от верността на онези, които се сражават рамо до рамо с теб. Добре беше да се помириш с тях и да изгладиш нещата.

Освен това той не обичаше да има зъб на някого. Обикновено нищо добро не идваше от това, само стомахът му се разстройваше.

Ето защо не му беше никак трудно да стисне ръката на Ферагас, преди чернокожият да тръгне към арената и да му поднесе извинението си. Ферагас му отвърна топло, а Кийри, която очевидно бе научила за случилото се от него, му кимна с благосклонна усмивка. Тя огледа одобрително костюма на Карамон и зелените й очи проблеснаха с такова открито възхищение, че той се изчерви от смущение.

Тримата разговаряха в коридора под арената, чакайки да им дадат знак да излязат. С тях бяха и другите гладиатори, които щяха да се сражават днес: Ролф, Варварина и Червения минотавър. Над главите им от време на време се чуваше ревът на тълпата, но звукът беше приглушен. Карамон така проточи врат, че дори успя да зърне портата, която водеше към самата арена. Нямаше търпение да тръгнат натам. Рядко се беше чувствал по-напрегнат, дори и преди битка, както сам си даде сметка.

Другите също бяха неспокойни. За това свидетелстваше смехът на Кийри, който беше прекалено рязък и висок и потта по лицето на Ферагас. В същото време това напрежение беше примесено с вълнение. Изведнъж Карамон осъзна, че няма търпение боят да започне.

— Арак назова имената ни — рече Кийри. Тя, Ферагас и Карамон тръгнаха напред. Джуджето бе решило, че тримата са се сработили добре и затова трябва да се сражават в един отбор. Освен това се надяваше двамата по-стари бойци да компенсират грешките на Карамон!

Първото нещо, което исполинът забеляза, когато стъпи на арената, беше шумът. Той го връхлетя като гръмовни вълни, които се стоварваха върху него една след друга и сякаш падаха отгоре му от самото небе. За момент се почувства съвършено объркан. Познатата досега арена, където беше работил и тренирал толкова упорито през последните няколко месеца, неочаквано се оказа едно съвсем необикновено място. Погледът му обходи разположените в кръг скамейки и главата му се замая от гледката на безчетния брой хора, които вкупом крещяха, ревяха и тропаха с крака.

Пред очите му плуваха цветове — празнични знамена плющяха от вятъра и оповестяваха деня на игрите, развяваха се копринени флагове на благородните фамилии на Истар, имаше и някои по-скромни знамена на търговците, които продаваха всякакви стоки от плодови ледени блокчета до тарбински чай в зависимост от годишния сезон. Цялото това движение го накара да се почувства зашеметен и дори започна да му се гади. След това усети хладните пръсти на Кийри върху ръката си. Извърна се и я видя да му се усмихва окуражително. Това беше познатата му арена, тук бяха Ферагас и останалите му приятели.

Почувства се по-добре и побърза да насочи вниманието си към хода на действието. „Не трябва да мисля за странични неща“, каза си той строго. Ако пропуснеше дори и само едно от заучените движения, можеше не само да се покаже като глупак, но и случайно да нарани някого. Спомни си колко настояваше Кийри да нанася ударите в необходимата последователност и ритъм. „Сега май разбирам защо“, помисли си той мрачно.

Без да откъсва повече очи от партньорите си, пренебрегвайки шума на арената, Карамон зае позиция и зачака началото. Арената изглеждаше някак различна и в началото не можа да разбере на какво се дължи това. След това осъзна, че джуджето я беше украсило, както се бе погрижило и за новите им костюми. Същите подиуми, посипани с дървени стърготини, на които се биеше всеки ден, сега бяха натруфени с пищни знаци, представящи четирите посоки на света.

Около четирите платформи пламтяха въглени, бучаха огньове, вреше и кипеше масло. Мостове от дървени талпи се простираха над Ямите на смъртта, както ги наричаха, и свързваха платформите. Тези Ями в началото бяха разтревожили Карамон. Но скоро научи, че целта им бе просто да придадат по-голяма зрелищност на Игрите. Публиката обичаше моментите, когато гладиаторите биваха изтласкани от арената към мостовете. Епизодът, в който Варваринът държеше Ролф за петите над врящото масло направо ги довеждаше до екстаз. По време на репетициите Карамон се смееше от сърце заедно с Кийри на ужасената физиономия на Ролф, който полагаше неистови усилия да се спаси от смъртта. В крайна сметка Ролф винаги успяваше да халоса Варварина по главата със силните си ръце.

Слънцето достигаше зенита си и един златен отблясък насочи погледа на Карамон към центъра на арената. Там се издигаше Острието на свободата — тънък шпил, изкован от злато, толкова изящен и богато украсен, че дори изглеждаше някак не на място тук, на тази грубовата арена. На върха му беше окачен ключ, който можеше да отключи всеки от робските нашийници. Исполинът познаваше острието от многобройните си тренировки, но никога не беше виждал ключа, който стоеше заключен в кабинета на Арак. И сега, когато го зърна там горе, нашийникът на врата му изведнъж стана необикновено тежък. Очите му неочаквано се наляха със сълзи. Свобода… Да се събудиш сутринта, да отвориш вратата и да тръгнеш по широкия свят, накъдето ти видят очите. Беше нещо толкова просто. И колко много му липсваше сега!

Сетне чу Арак да изрича името му и го видя да сочи към тях. Стиснал дръжката на оръжието си, Карамон се извърна към Кийри, а ключът все още се мержелееше пред погледа му. В края на годината всеки роб, който се беше представил добре на Игрите, можеше да се бие за правото да се покатери по Острието и да вземе ключа. Всичко беше нагласено, разбира се. Арак винаги избираше онези, които можеха да привлекат най-голяма публика. Грамадният мъж никога не се беше замислял за това преди, защото вниманието му беше изцяло погълнато от Фистандантилус и брат му. Но сега осъзна, че има нова цел. С див вик той вдигна високо фалшивия си меч в знак на поздрав.

Скоро Карамон започна да се отпуска и дори да се забавлява. Откри, че виковете и аплодисментите на тълпата му носят радост. Обзет от вълнение, той дори си даде сметка, че се стреми да спечели благоразположението на публиката, точно както беше предрекла Кийри. Няколкото рани, които беше получил по време на подготвителните боеве, не означаваха нищо — просто драскотини. Дори не чувстваше болката. Той се изсмя на тревогите си. Ферагас беше прав да не споменава нещо толкова глупаво. Сега съжаляваше, че беше направил такъв голям въпрос преди началото.

— Харесват те — усмихна му се Кийри през един от промеждутъците. И очите й още веднъж се спуснаха към мускулестото и на практика голо тяло на Карамон. — И това никак не ме учудва. Очаквам с нетърпение твоя двубой.

Кийри се засмя на руменината по страните му, но Карамон забеляза, че тя не се шегуваше и изведнъж го връхлетя мисълта за нейната женственост, което не се беше случвало до този момент. Може би причината беше в нейния също оскъден костюм, който бе скроен така, че да открива всичко и в същото време да крие най-желаното. Кръвта на исполина закипя едновременно от страст и от трепета, който винаги бе изпитвал по време на битка. В ума му нахлуха объркани спомени за Тика и той побърза да отклони поглед от Кийри, осъзнавайки, че очите му казват повече, отколкото иска.

Този ход се увенча само отчасти с успех, защото веднага забеляза сред тълпата множество възторжени и красиви жени, които очевидно се опитваха да привлекат вниманието му.

— Отново е наш ред — смушка го Кийри и Карамон тръгна радостно към ринга.

Той се усмихна на Варварина, докато високият мъж крачеше в същата посока. Това беше големият им номер и двамата с Карамон го бяха упражнявали многократно. Варваринът намигна на Карамон, когато застанаха един срещу друг с лица, изкривени от свирепа омраза. Ръмжейки и зъбейки се като диви зверове, двамата гладиатори започнаха да се дебнат и да обикалят в кръг арената, за да увеличат напрежението. Исполинът се улови, че едва сдържа смеха си и си напомни, че трябва да изглежда свиреп. Той харесваше Варварина. Обитател на степите, той в много отношения му напомняше за Речен вятър — висок, тъмнокос, макар и далеч не толкова сериозен, колкото суровия горски войн.

Варваринът също беше роб, но железният нашийник на врата му беше стар и изподраскан от безчетни битки. И именно той тази година щеше да получи шанса да се покатери за златния ключ.

Карамон нанесе удар със сгъваемия си меч. Варваринът го избегна с лекота и след това подложи крак, препъвайки Карамон. Исполинът се строполи с вик. Част от тълпата изпъшка, жените въздъхнаха, но се чуха и много одобрителни възгласи, защото Варваринът беше всеобщ любимец. Сетне той се хвърли с копието си към проснатия на земята Карамон. Жените изпищяха от ужас. В последния момент Карамон се претърколи настрани, сграбчи крака на Варварина и го събори на посипания с дървени стърготини подиум.

Екнаха гръмотевични аплодисменти. Двамата мъже се вкопчиха един в друг на пода на платформата. Кийри се втурна на помощ на падналия си другар, а Варваринът се опълчи и срещу двамата за обща радост на тълпата. С галантен жест Карамон даде знак на Кийри да отстъпи зад линията. Тълпата разбра, че исполинът смята да се справи с дръзкия си противник сам.

Кийри потупа Карамон по задника (това не беше по сценарий и той едва не сбърка в следващото си движение) и отскочи назад. Варваринът се хвърли към Карамон, който извади сгъваемата си кама. Това беше върховият момент в представлението, както и бяха очаквали. С ловка маневра исполинът се мушна под вдигнатата ръка на Варварина и заби фалшивата си кама право в корема му, където под перестия нагръдник имаше добре маскиран мехур с пилешка кръв.

Номерът мина! Птичата кръв плисна към Карамон и потече надолу по ръцете му. Грамадният мъж хвърли отново поглед на Варварина, готов да му намигне в знак на общия им триумф…

Но нещо не беше наред.

Очите на мнимия му противник се бяха разширили, както се очакваше от него. Но в тях се четеше истинска болка и потрес. Той залитна напред, което също го имаше в сценария. Отклонението обаче, беше в предсмъртното изпъшкване, което дойде от гърлото му.

Карамон го хвана да не падне и с ужас разбра, че кръвта по ръката му беше топла. Той измъкна камата си и се вторачи в нея, задържайки Варварина, който се беше отпуснал на него с цялата си тежест. Острието беше истинско!

— Карамон… — Раненият се задави. От гърлото му шурна кръв.

Тълпата ревеше от възторг. Те не бяха виждали такива специални ефекти от месеци.

— Варварино! Не знаех! — изкрещя Карамон, взирайки се с ужас в камата. — Кълна се!

Миг по-късно Кийри и Ферагас бяха до него и поеха умиращия Варварин, полагайки го на земята.

— Продължи представлението! — кресна му Кийри дрезгаво.

Карамон изпадна в ярост и щеше да я удари, ако Ферагас не бе задържал ръката му.

— И твоят, и нашият живот зависят от това! — просъска чернокожият. — А също и животът на малкия ти приятел!

Карамон се вторачи объркано в тях. Какво ставаше тук? Какво искаха да кажат те? Той току-що бе убил човек — приятел! Исполинът се изтръгна от ръцете на Ферагас и коленичи до Варварина. Някъде далече дочуваше смътно приветствените викове на тълпата и дълбоко в себе си той знаеше, че те извличаха наслада от постъпката му. Победителят отдаваше последна почит на „мъртвия“.

— Прости ми — рече той на Варварина, който му кимна.

— Ти не си виновен — прошепна мъжът. — Не се кори… — Очите му застинаха и на устните му се появи кървав мехур.

— Трябва да го изнесем от арената — прошепна дрезгаво Ферагас. — И гледай всичко да изглежда добре. Както го бяхме репетирали. Разбираш ли какво ти говоря?

Карамон кимна мрачно. „Твоят живот… животът на малкия ти приятел. Аз съм войн. Убивал съм и преди. Смъртта не е нещо ново за мен. Животът на малкия ти приятел. Подчинявай се на заповедите. Свикнал съм с това. Подчинявай се на заповедите, а после ще потърсиш отговорите…“

Повтаряйки си това отново и отново, Карамон успя да укроти онази част от ума си, която изгаряше от ярост и болка. Хладнокръвно и овладяно той помогна на Кийри и Ферагас да вдигнат „безжизненото“ тяло на Варварина, както бяха правили безброй пъти по време на репетициите. Той дори намери сили да се обърне към тълпата и да й се поклони. С ловко движение на свободната си ръка Ферагас създаде впечатлението, че „мъртвият“ Варварин също се покланя. Тълпата изпадна във възторг и закрещя диво. Тримата приятели изнесоха тялото и се спуснаха надолу към тъмните пътеки под арената.

Когато се озоваха там, Карамон и другите двама свалиха трупа на студения каменен под. Исполинът дълго остана загледан в него, смътно долавяйки присъствието на другите гладиатори, които хвърляха погледи към безжизненото тяло и след това се отдалечаваха в сенките, докато очакваха реда си да излязат на арената.

Карамон бавно се изправи. Сетне се обърна, сграбчи Ферагас с всичка сила и го блъсна в стената. Изваждайки окървавената кама от пояса си, исполинът я задържа пред очите на чернокожия мъж.

— Това беше нещастен случай — рече Ферагас през зъби.

— Остри оръжия! — изкрещя Карамон и блъсна грубо главата на Ферагас в стената. — Леки наранявания! А сега в името на Бездната ми кажи, какво означава всичко това?

— Нещастен случай, глупако — дойде отзад подигравателен глас.

Исполинът се извърна. Пред него стоеше джуджето. Ниското му тяло очертаваше малка, крива сянка в тъмния влажен коридор под арената.

— А сега аз ще ти разкажа за нещастните случаи — продължи Арак тихо и злобно. Зад него се издигаше гигантската фигура на Рааг, който държеше тояга в огромната си ръка. — Пусни Ферагас. Той и Кийри трябва да се върнат на арената и да се поклонят. Днес вие сте победителите.

Карамон хвърли бърз поглед към Ферагас и отпусна ръката си. Камата се изплъзна от безсилната му ръка и иззвънтя на пода, а самият той се отпусна с гръб към стената. Кийри го наблюдаваше с нямо съчувствие, а сетне го докосна по ръката. Ферагас въздъхна, изгледа злобно самодоволното джудже, сетне двамата с жената тръгнаха надолу по коридора. Те заобиколиха тялото на Варварина, което лежеше недокоснато на каменния под.

— Ти ми каза, че никой не загива! — каза Карамон с глас, задавен от гняв и мъка.

Арак се приближи и застана точно пред исполина.

— Това беше нещастен случай — повтори джуджето. — Тук понякога се случват такива неща. Особено с онези, които не са достатъчно предпазливи. Същото може да се случи и с теб, ако не внимаваш. Или с малкото ти приятелче. Ето, Варваринът например, не беше достатъчно предпазлив. Или по-скоро господарят му не беше предпазлив.

Карамон вдигна глава и се вторачи в джуджето с потрес и ужас.

— А, виждам, че най-накрая разбираш за какво става дума — кимна Арак.

— Този мъж е загинал, защото собственикът му се е изпречил на пътя на някого — каза Карамон тихо.

— Точно така. — Джуджето се ухили и подръпна брадата си. — Така е по-цивилизовано, нали? Не като в старото време. И никой не разбра нищо. С изключение на господаря му, разбира се. Видях лицето му днес на арената. Той разбра веднага, щом намушка Варварина. Все едно беше наръгал самия него. Посланието стигна до получателя.

— Това е било предупреждение? — попита Карамон насмешливо.

Джуджето кимна отново и сви рамене.

— Кой? Кой беше собственикът му?

Арак се поколеба, погледна Карамон насмешливо и сетне разнебитеното му лице се изкриви в злобна усмивка. Исполинът сякаш видя като на длан как той пресмяташе дали ще спечели повече като му каже или като замълчи. Очевидно нещо наклони везните в полза на „казването“, защото джуджето не се колеба повече, даде знак на Карамон да се наведе напред и прошепна едно име в ухото му.

Исполинът го погледна озадачен.

— Висш църковен служител, Преподобен син на Паладин — добави джуджето. — Втори по ранг след самия Цар-жрец. Но си е спечелил лош враг, много лош враг. — Арак поклати глава.

Изведнъж някъде над тях гръмнаха приглушени приветствени викове. Джуджето погледна нагоре и след това към Карамон.

— Трябва да отидеш на арената и да се поклониш. Те очакват това от теб. Ти си победител.

— Ами той? — попита Карамон и завъртя очи към Варварина. — Той няма да се появи пред тях. Това няма ли да ги учуди?

— Скъсан мускул. Често се случва. Просто не може да направи последния си поклон — рече джуджето нехайно. — После ще пуснем слуха, че се е оттеглил и е получил свободата си.

Получил е свободата си! Очите на Карамон се напълниха със сълзи. Той погледна надолу по коридора. Чу се нова вълна от аплодисменти. Трябваше да върви. Твоят живот. Нашия живот. Животът на малкия ти приятел.

— Затова… — рече Карамон глухо, — затова ти направи така, че да го убия! Защото сега ме държиш в ръцете си. Ти знаеш, че няма да проговоря…

— Знаех това и преди — каза Арак със злобна усмивка. — Да речем, че убийството му беше един малък допълнителен жест. Клиентите обичат тези неща, виждат в тях моето лично отношение. Нали разбираш, именно твоят господар изпрати това послание! Реших, че ще му допадне работата да бъде свършена от неговия собствен роб. Разбира се, това те излага на известна опасност. За смъртта на Варварина ще трябва да бъде отмъстено. От друга страна пък моето предприятие направо ще разцъфти веднага, щом тръгнат слуховете.

— Моят господар! — ахна Карамон. — Но нали ти ме купи! Школата…

— Не, аз само действах като агент — закиска се джуджето. — Допусках, че не знаеш!

— Но кой е моят… — И в следващия миг Карамон се досети за отговора. Той дори не чу думите на джуджето, заглушени от внезапния рев, който отекна в съзнанието му. Върху него се стовари кървавочервена вълна, която започна да го задушава. Белите му дробове го боляха неистово, стомахът му се издуваше, а краката му се подгънаха.

Когато дойде на себе си, откри, че седи на пода в коридора, а великанът-човекоядец придържа главата му между коленете си. Замайването отмина. Исполинът изпъшка и повдигна главата си, отблъсквайки хватката на великана.

— Добре съм — продума той през безкръвните си устни.

Рааг го погледна и сетне вдигна глава към джуджето.

— Не можем да го покажем в това състояние — рече Арак, наблюдавайки Карамон с отвращение. — Прилича на риба, която е обърнала корема нагоре. Завлечи го в стаята му.

— Не — обади се един слаб гласец в мрака. — Аз ще се погрижа за него.

Тас изплува от сенките. Лицето му беше почти толкова бледо, колкото и това на Карамон.

Арак се поколеба, изръмжа нещо, сетне се обърна и махна на великана-човекоядец да го последва. Двамата се заизкачваха бързо по стълбите, за да връчат наградите на победителите.

Тасълхоф коленичи до Карамон и положи длан върху ръката на грамадния мъж. Кендерът извърна глава към тялото, което лежеше забравено на каменния под. Исполинът също погледна натам. Виждайки болката и мъката в очите му, Тас почувства в гърлото си някаква буца. Не можеше да го утеши с думи и затова само го потупа по ръката.

— Какво успя да чуеш? — попита Карамон глухо.

— Достатъчно — промърмори Тас. — Фистандантилус.

— Той е планирал това от самото начало — въздъхна Карамон. После отпусна главата си назад и затвори уморено очи. — Ето как ще се отърве от нас. Дори не му се налага да го извърши сам. Просто ще позволи на… този свещеник…

— Кварат.

— Да, просто ще позволи на Кварат да ни убие. — Карамон стисна юмруци. — Ръцете на магьосника ще бъдат чисти! Рейстлин никога няма да заподозре какво е станало. И при всеки следващ двубой отсега нататък аз ще се питам: „Истинска ли е тази кама, която Кийри държи?“ — Исполинът отвори очи и се вгледа в кендера. — И ти, Тас, също си забъркан в това. Джуджето каза така. Аз не мога да избягам, но ти можеш! Трябва да се махнеш оттук!

— И къде да отида? — попита Тас безпомощно. — Той ще ме намери, Карамон. Той е най-могъщият магьосник, който е живял някога. Дори и един кендер не може да се скрие от човек като него.

За момент двамата се смълчаха, докато ревът на тълпата ехтеше над тях. След това Тас зърна някакъв метален проблясък. Разпознавайки предмета, той стана на крака и тръгна предпазливо към него.

— Мога да вкарам двама ни в Храма — каза кендерът, пое си дълбоко въздух и се опита да успокои гласа си. Сетне вдигна кървавата кама от земята, завъртя я с дръжката напред и я подаде на Карамон. — Още тази вечер.