Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (3)

Глава 1

Зад себе си тя чуваше звука на остри и силни нокти, които разравяха опадалите листа в гората. Тика напрегна тяло, но се опита да се престори, че не е чула нищо, за да подмами създанието. Тя стисна здраво дръжката на меча си. Сърцето й биеше лудо. Стъпките идваха все по-близо и по-близо и вече чуваше хъхрещия дъх на съществото. Сетне усети върху рамото си докосване на хищна ръка. Тика се завъртя, замахна с меча и… събори на пода един поднос пълен с халби, които се разпиляха с трясък.

Дезра изпищя и отскочи уплашено назад. Мъжете около бара избухнаха в неудържим смях. Тика знаеше, че лицето й сигурно бе станало толкова червено, колкото и косите й. Сърцето й туптеше силно, ръцете й трепереха.

— Дезра — каза тя студено, — имаш ума и обноските на блатно джудже. Може би двамата с Раф трябва да си смените местата. Ти ще се заемеш с изхвърлянето на боклука, а него ще оставя да обслужва масите!

Дезра вдигна глава от мястото, където коленичила събираше глинените парчета от земята сред цяло море от бира.

— Може би така ще е най-добре! — извика сервитьорката, захвърляйки парчетата обратно на пода. — Сама си сервирай… или може би това вече е под достойнството ти, Тика Маджере, героиньо на Копието!

Дезра хвърли на Тика обиден, укорителен поглед, изправи се, ритна изпотрошените халби и изхвърча от странноприемницата.

Входната врата се отвори с трясък и при удара Тика направи гримаса, представяйки си драскотините върху дървото. На устата й дойдоха остри думи, но тя прехапа език и не ги изрече, защото знаеше, че по-късно ще съжалява за тях.

Вратата остана отворена и ярката светлина на гаснещия следобед изпълни странноприемницата. Яркочервеното сияние на залязващото слънце проблесна върху наскоро лакирания барплот и заблещука в стъклените чаши. То дори потрепна върху локвата на пода. Докосна закачливо като любовник пламтящите червени къдри на Тика и накара много от хихикащите посетители да сподавят смеха си и да се загледат с копнеж в миловидната жена.

Не че Тика забеляза това. Засрамена от избухването си, тя надничаше навън през прозореца, където видя Дезра да бърше очите си в престилката. После един посетител влезе през отворената врата и я затвори след себе си. Светлината изчезна и странноприемницата потъна отново в хладен полумрак.

Тика докосна с ръка собствените си очи. „Що за чудовище ставам — запита се тя разкаяно. — В края на краищата Дезра няма никаква вина. Всичко идва от това ужасно чувство вътре в мен! Сякаш ми се иска да има дракони, с които да се сражавам. Тогава поне щях да знам от какво се страхувам, поне щях да мога да се защитавам със собствените си ръце! Как да се боря с нещо, което дори не мога да назова!“

До ума й достигнаха шумни гласове, които искаха бира и храна. В странноприемницата „Последен дом“ се надигна и отекна смях.

„Ето какво открих при завръщането си. — Тика подсмръкна и избърса носа си с парцала, с който бършеше барплота. — Това е моят дом. Тези хора са честни, прекрасни и топли като залязващото слънце. Обграждат ме звуците на обичта — смях, приятелство, лочещо куче…“

Лочещо куче! Тика изпъшка и побърза да заобиколи бара.

— Раф — извика тя, забила отчаяно поглед в блатното джудже.

— Бира разлята. Аз подсуши — рече той и я погледна, облизвайки доволно ръката си.

Някои от редовните посетители се засмяха, но имаше и неколцина по-нови гости на странноприемницата, които се бяха вторачили в блатното джудже с неприкрито отвращение.

— Вземи този парцал да почистиш! — просъска Тика с половин уста и се усмихна бегло към околните в знак на извинение. Тя подхвърли на Раф парцала и блатното джудже го улови във въздуха. Но то само го държеше в ръка и се пулеше в него с озадачено изражение.

— Какво мен прави с това?

— Почисти разлятото! — сгълча го Тика, опитвайки се безуспешно да го скрие от погледа на посетителите с диплите на дълга си пола.

— О, мен не се нуждае от това! — съобщи Раф сериозно. — Мен не цапа този хубав плат. — Джуджето подаде парцала обратно на Тика, застана отново на четири крака и се зае да лочи разлятата бира, вече размесена с кал от обувки.

С пламнали страни Тика се пресегна, дръпна го за яката и го раздруса.

— Използвай парцала — прошепна му тя вбесена. — Клиентите ми губят апетита си! И когато приключиш с това, искам да разчистиш голямата маса до огнището. Очаквам гости… — Тика замълча.

Раф се кокореше срещу нея, опитвайки се да проумее сложните указания. В сравнение с другите блатни джуджета той беше изключителен. Работеше в странноприемницата само от три седмици, а Тика вече го беше научила да брои до три (малко блатни джуджета успяваха да прескочат бариерата от две) и най-накрая беше спрял да вони. Тези нови интелектуални завоевания, съчетани с чистотата му, можеха да го направят цар в страната на блатните джуджета, но Раф нямаше подобни амбиции. Той знаеше, че никой цар не се е радвал на неговите привилегии — „да подсушава“ разлятата бира (ако е достатъчно бърз) и „да изхвърля“ боклука. Но способностите му си имаха предел и Тика току-що го беше достигнала.

— Очаквам приятели и… — започна тя отново, но после се отказа. — О, няма значение. Просто почисти това — с парцала — добави момичето строго — и после ела да ти кажа какво да направиш.

— Мен не може пие? — поде Раф, но после срещна гневния поглед на Тика. — Мен направи, каквото казано.

С въздишка на огорчение блатното джудже взе парцала и запляска с него по пода, докато си мърмореше:

— Похабява хубава бира.

След това събра парченцата от счупените халби, втренчи се в тях за миг, после се ухили и ги пъхна в джобовете на ризата си.

Тика се зачуди за кратко какво ли смята да прави с тях, но знаеше, че е по-разумно да не пита. Тя се върна на бара, пресегна се за няколко нови халби и ги напълни, опитвайки се да не забелязва Раф, който се беше порязал на няколко остри парченца и сега, наклонен назад на пети, наблюдаваше с жив интерес как кръвта капе от ръката му.

— Да си виждал… ъъъ Карамон? — попита Тика нехайно блатното джудже.

— Не. — Раф избърса окървавената ръка в косата си. — Но мен знае къде потърси — рече той и скочи с готовност. — Мен отиде намери?

— Не! — отсече Тика и се намръщи. — Карамон си е у дома.

— Мен не мисли така — отвърна Раф, поклащайки глава. — Не и след като слънце залезе.

— У дома е! — сопна се Тика толкова ядосано, че джуджето се отдръпна назад.

— Ти искаш да се обзаложи? — промърмори Раф, но с половин уста.

Напоследък Тика беше толкова избухлива, че настроението й напълно съответстваше на пламтящите й коси.

За щастие на Раф момичето не го чу. Тя приключи с пълненето на халбите и тръгна с подноса към една голяма група елфи, седнали на масата до вратата.

„Ще дойдат приятели, повтори си тя унило. Скъпи приятели.“ Някога би очаквала с такова вълнение и нетърпение да види Танис и Речен вятър. А сега… Тя въздъхна и раздаде механично халбите с бира, без да съзнава ясно действията си. „В името на истинските богове, замоли се тя, нека дойдат и да си отидат бързо! Да, най-вече да си отидат бързо! Ако останеха… Ако откриеха…“

При тази мисъл сърцето на Тика се сви. Долната й устна потрепна. Ако те останеха, това щеше да е краят. Беше от ясно, по-ясно. Животът й щеше да свърши. Изведнъж болката стана по-силна, отколкото можеше да понесе. Момичето сложи припряно последната халба на масата и се отдалечи от елфите, примигвайки бързо с очи. Тя не забеляза озадачените погледи, които те си размениха, поглеждайки с недоумение халбите с бира, и така и не си спомни, че бяха поръчали вино.

Наполовина заслепена от сълзи, единствената мисъл на Тика беше да избяга в кухнята, където можеше да се наплаче, скришом от чужди очи. Елфите се заоглеждаха за друга сервитьорка, а Раф въздъхна доволно и като застана отново на четири крака се зае щастливо с остатъка от бирата по пода.

 

 

Танис Полуелф стоеше в подножието на едно малко възвишение и се взираше в дългия прав кален път, който се простираше пред него. Жената, която съпровождаше и оседланите коне го чакаха назад. Тя имаше нужда от почивка, а и животните също. Макар гордостта да не й позволяваше да отрони и дума за това, Танис забеляза, че лицето й е пребледняло и изпито от умора. Всъщност по едно време днес тя бе задрямала на седлото и щеше да падне, ако той не я бе подкрепил със силната си ръка. Помогна й да слезе от коня и я настани в един скрит гъсталак.

Безпокоеше се да я остави сама, но усещаше, че тъмните създания, които ги преследваха, бяха изостанали далече назад. Непрекъснатите му настоявания да бързат бяха дали резултат, въпреки че той и жената бяха измъчени и изтощени. Танис се надяваше, че ще продължи да държи нещата в ръце, докато успееше да предаде повереницата си на навярно единствения човек в Крин, който можеше да й помогне.

Яздеха още от зори, бягайки от нещо ужасно, което ги преследваше от момента, в който напуснаха Палантас. Въпреки целия си опит от войните, Танис не можеше да го назове с точно име. И това го правеше още по-страховито. Когато се изправяха срещу него, то нямаше ясни очертания, присъствието му се долавяше само с крайчеца на окото, което търсеше да види нещо друго. Придружителката му също го усещаше, той знаеше това, но както можеше и да се очаква, тя беше твърде горда, за да признае, че се бои.

Когато се отдалечи от гъсталака, Танис бе връхлетян от чувство за вина. Знаеше, че не трябва да я оставя сама. Но не трябваше и да губи скъпоценно време. Всичките му сетива на войн протестираха. Имаше обаче едно нещо, което се налагаше да направи и трябваше да го направи сам. Да постъпи по друг начин би било непростимо.

И тъй, Танис стоеше в подножието на хълма и събираше смелост да тръгне напред. Ако някой го видеше в този момент, би решил, че се готви да влезе в бой с великан-човекоядец. Но случаят бе друг. Танис Полуелф се завръщаше у дома. И той едновременно копнееше и се боеше от първото зърване на родната долина.

Следобедното слънце тъкмо започваше пътя си надолу към хоризонта. Щеше да бъде тъмно, преди да бъдат в странноприемницата и той се боеше да пътуват след спускането на мрака. Но веднъж щом стигнеха там, кошмарното пътуване щеше да свърши. Щеше да остави жената в сигурни ръце и да продължи пътя си към Квалинести. Но сега трябваше да посрещне това изпитание. С дълбока въздишка Танис Полуелф дръпна зелената качулка над главата си и продължи да се изкачва.

Когато стигна върха, погледът му попадна на един голям, покрит с мъх, валчест камък. В този момент в ума му нахлу рояк от спомени. Той затвори очи, усещайки в тях да напират неочаквани, парещи сълзи. „Глупава мисия, отекна в паметта му гласът на джуджето. Това е най-глупавото нещо, което някога съм правил!“

„Флинт! Моят стар приятел!“

„Не мога да продължа, помисли си Танис. Твърде е болезнено. Защо въобще приех да се върна. Нищо вече не ме свързва с това място… нищо, освен болката от старите рани. В крайна сметка животът ми е добър. Най-сетне намерих покой, щастие. Защо… защо им казах, че бих приел да дойда?“

Потръпвайки, той въздъхна, отвори очи и се вгледа в овалния камък. Преди две години — а наесен щяха да станат три — той се изкачи на този хълм и намери отколешния си приятел, джуджето Флинт Наковалнята, седнало на същия този камък, да дялка някакво дърво и да се оплаква, както обикновено. Тази среща сложи началото на събития, които разтърсиха света и достигнаха връхната си точка с Войната на Копието и битката, която изпрати Царицата на мрака обратно в бездната, като прекърши могъществото на Повелителите на дракони.

„Сега аз съм герой“, помисли си Танис и погледна унило пищните си доспехи — нагръдника на рицар на Соламния, зеления копринен пояс на бързоходците на Силванести, най-почетния елфически легион, медальона на Карас, най-високото отличие на джуджетата. И още куп други отличия. Никой друг — човек, елф или полуелф — никога не беше получавал толкова много почести. В това имаше някаква ирония. Той, който ненавиждаше доспехите и не понасяше церемониите, днес бе принуден да носи тези неща като подобаващи на положението му. Как би се смяло старото джудже.

„Ти — герой!“ Танис почти чу презрителното изсумтяване на приятеля си. Но Флинт беше мъртъв. Той бе издъхнал в ръцете му през пролетта преди две години.

„А тази брада за какво ти е?“ Отново можеше да се закълне, че чува гласа на Флинт, първите думи, които джуджето произнесе, когато видя полуелфа на пътя. „И без нея си достатъчно грозен.“

Танис се усмихна и се почеса по брадата, която нито един елф не би могъл да притежава, брада, която беше външният, видим белег за неговото наполовина човешко потекло. Флинт знаеше много добре защо му бе нужна тази брада, мислеше си Танис, взирайки се с обич в затопления от слънцето объл камък. „Той ме познаваше по-добре, отколкото аз самият. Знаеше за хаоса, който бушуваше в душата ми. Знаеше, че ми предстои да науча един урок.“

— И аз го научих — прошепна Танис на приятеля си, който продължаваше да живее само в душата му. — Аз го научих, Флинт. Но… той се оказа толкова горчив.

Усети дим от горящи дърва. Именно този мирис, заедно с полегатите слънчеви лъчи и хладния пролетен въздух му напомниха, че му предстои още път. Танис Полуелф се извърна и погледна надолу към долината, където бяха минали сладко-горчивите години на неговата младост. Танис Полуелф се извърна и погледна към Утеха.

Беше есен, когато видя малкия градец за последен път. Валеновите дървета пламтяха в характерните за сезона цветове, яркочервените багри и златото постепенно се сливаха с пурпура на далечните планини Каролис, а дълбокият лазур на небето се отразяваше в спокойните води на езерото Кристалмир. Над долината се стелеше мъгла, дим се издигаше от огнищата на мирния град, чиито къщи някога бяха накацали като доволни птици сред валеновите дървета. Той и Флинт наблюдаваха как светлинките долу примигваха една подир друга в заслонените сред листата на огромните дървета домове. Утеха — градът в горските клонаци — една от хубостите и чудесата на Крин.

За миг това видение отпреди две години изплува в ума на Танис така ярко все едно го виждаше отново. Сетне то се стопи. Тогава беше есен. А сега е пролет. И сега отново се издигаше дим, дим от домашни огнища. Но днес той се виеше главно над къщи, построени на земята. Долу се зеленееха и посевите на жителите на Утеха, но на Танис му се струваше, че те само правеха още по-видими черните белези върху земята. Белезите, които никога нямаше да изчезнат напълно, въпреки прорязаните тук-там бразди от плуг.

Полуелфът поклати глава. Всички си мислеха, че унищожаването на пъкления храм на Царицата в Нерака бе сложило край на войната. Всички бързаха да разорат почернялата и обгорена от драконовия огън земя и да забравят болката.

Погледът му се насочи към един голям черен кръг в центъра на града. Там никога нямаше да поникне нищо. Никакво рало не можеше да преобърне тази опустошена от огъня на драконите земя, пропита от кръвта на невинните жертви, избити от ескадроните на Повелителите на дракони.

Танис се усмихна безрадостно. Можеше да си представи как грозотата на това място измъчва умовете на онези, които се опитваха да забравят. Изпитваше задоволство, че то е там. И се надяваше да остане там завинаги.

Той тихо си повтори думите на Елистан, произнесени от свещеника на тържествената церемония, на която Кулата на върховните жреци бе посветена на паметта на падналите там рицари.

„Ние трябва да помним, защото иначе ще изпаднем в самодоволство — както вече сторихме веднъж — и злото ще се върне отново.“

„Ако вече не тегне над нас“, помисли си Танис мрачно. И с тази мисъл в ума се обърна и закрачи надолу по хълма.

Странноприемницата „Последен дом“ тази вечер беше препълнена с гости.

Войната наистина донесе на жителите на Утеха опустошения и разруха, но когато най-сетне свърши, настъпи такова благоденствие, че някои вече подхвърляха, че тя не е била „чак такова голямо зло“. Утеха отдавна се намираше на кръстопът, където се срещаха пътищата на странниците из земите на Абанасиния. Но в дните преди избухването на войната броят им беше относително малък. Всички джуджета — с изключение на малцина отстъпници като Флинт Наковалнята — се бяха залостили здраво в планинското си царство Торбардин или се укрепиха сред хълмовете, отказвайки да имат вземане-даване с останалия свят. Елфите направиха същото и останаха да живеят в красивите земи на Квалинести на югозапад и Силванести по източния край на континента Ансалон.

Войната промени всичко това. Елфите, джуджетата и хората днес пътуваха надлъж и нашир, а земите и царствата им вече бяха отворени за всички. Но това крехко състояние на братство бе извоювано с почти пълното унищожение на света.

Странноприемницата „Последен дом“ — винаги популярна сред пътниците заради чудесното си пиво и прочутите пикантни картофи на Отик — днес се радваше на още по-голяма слава. Пивото беше все така хубаво, а картофите — все така добри, въпреки че Отик се беше оттеглил. Но истинската причина за нарасналата й популярност идваше от това, че тя си бе спечелила известност. Знаеше се, че Героите на Копието, както ги наричаха днес, често я бяха посещавали през онези дни.

Всъщност преди да се оттегли, Отик сериозно си мислеше дали да не окачи една табела над масата до огнището с надпис „Тук пиеха Танис Полуелф и неговите другари“ или нещо подобно. Но Тика се противопостави на това толкова енергично (само мисълта какво би казал Танис, ако видеше такава табела, караше бузите й да пламнат), че в крайна сметка той се отказа от плана си. Но на топчестия гостилничар никога не му омръзваше да разказва на клиентите си историята за жената от земите на варварите, затова как тя изпяла необикновената си песен и бе излекувала Хедерик и Теократ с жезъла си от син кристал, давайки по този начин първото доказателство за съществуването на истинските древни богове.

Тика, която се залови със стопанисването на странноприемницата след оттеглянето на Отик, мечтаейки си един ден да спести достатъчно, за да я откупи, горещо се надяваше тази вечер той да не се впусне отново в любимия си разказ. Тя обаче, можеше да насочи надеждите си в по-добра посока.

Няколко компании елфи, пропътували цялото разстояние от Силванести, за да присъстват на погребението на Солостаран — Говорител на слънцето и владетел на елфическите земи на Квалинести бяха в странноприемницата тази вечер. Те не само увещаваха Отик да разкаже историята си, но и сами подеха свои за това за как Героите отишли в тяхната родна страна и я освободили от злия дракон Сиян Кръволока.

Докато приказките се лееха, Тика забеляза Отик да поглежда към нея с копнеж — в края на краищата тя беше един от членовете на дружината в Силванести, — но момичето му даде знак да замълчи и тръсна гневно червените си къдри. Именно за тази част от пътуването им отказваше да разказва и дори не споменаваше за нея. В действителност всяка нощ се молеше да забрави ужасните кошмари от тази измъчена земя.

Тика затвори за миг очи, пожелавайки си елфите да прекратят разговора. Сега си имаше нови кошмари и не искаше да я преследват онези от миналото. „Нека просто да дойдат и да си отидат бързо“, каза тя тихо на себе си и на онзи бог, който можеше да я чуе в момента.

Слънцето тъкмо бе залязло. Прииждаха все нови и нови клиенти, които искаха храна и напитки. Тика се бе извинила на Дезра. Двете приятелки проляха няколко сълзи заедно и сега сновяха непрекъснато между кухнята, бара и масите. Тика трепваше при всяко отваряне на входната врата и се мръщеше ядосано на Отик, когато гласът му вземеше връх над дрънкането на халбите и общата глъчка.

— … помня, че беше красива есенна нощ и аз разбира се бях по-зает от дресьор на дракониди. — Това остроумие винаги предизвикваше смях. Тика скръцна със зъби. Отик вече имаше публика, която ценеше уменията му на разказвач и сега беше в стихията си. — Странноприемницата тогава беше сред клоните на валеновите дървета, както и целият ни прекрасен град, преди драконите да го разрушат. О, колко красиво беше в онези отминали дни. — Старият гостилничар въздъхна — той винаги въздъхваше на това място — и избърса една сълза. Сред тълпата се разнесе шепот на съчувствие. — Къде бях аз ли? — Той се изсекна, което беше друг важен момент от представлението му. — А, да. Бях ей там, зад бара, когато вратата се отвори…

И в този момент вратата се отвори. Сякаш по предварителен сигнал, толкова съвършен беше синхронът между думите на Отик и случилото се. Тика отметна кичур червени коси от запотеното си чело и погледна натам неспокойно. Внезапно настъпи тишина. Тя застина на място и заби нокти в ръцете си.

На входа стоеше висок мъж, толкова висок, че трябваше да се наведе, за да премине през вратата. Косата му беше тъмна, а лицето — мрачно и сурово.

Макар да беше загърнат с кожи, стойката и походката му недвусмислено говореха за силно и мускулесто тяло. Той огледа бързо тълпата в странноприемницата, измервайки присъстващите с очи, предпазлив и бдителен за евентуална опасност.

Но това беше само инстинктивно действие, защото когато острият му навъсен поглед попадна върху Тика, строгото му лице се отпусна в усмивка и той разтвори широко ръце.

Тика се поколеба, но когато зърна приятеля си, изведнъж сърцето й се изпълни с радост и усети в нея да се надига някакво странно чувство на сладка носталгия. Тя разбута хората по пътя си и скоро се озова в прегръдките му.

— Речен вятър, приятелю мой! — прошепна тя на пресекулки.

Сграбчвайки младата жена в прегръдките си, Речен вятър я вдигна във въздуха без никакво усилие, все едно беше дете. Хората наоколо нададоха одобрителни викове и затропаха с халбите си по масата. Повечето не можеха да повярват на късмета си. Сред тях беше Герой на Копието от плът и кръв, сякаш долетял от историята на Отик. И на всичко отгоре новодошлият чудесно се вписваше в неговия разказ. Тълпата беше очарована.

Когато освободи Тика от прегръдката си, високият мъж дръпна кожената наметка от раменете си и всички видяха под нея мантията на вожд на степните хора, нейните V-образни, редуващи се ивици от козина и щавена кожа, всяка представяща по едно от степните племена, над които той властваше. Красивото му лице, макар и поостаряло и по-изтерзано от последния път, когато Тика го видя, беше придобило бронзов загар от слънцето и живота на открито, а в очите на мъжа припламваше някаква вътрешна радост, сякаш бе намерил покоя в живота си, търсен толкова дълги години.

Тика почувства, че нещо я задавя и се извърна, но не достатъчно бързо.

— Тика — каза новодошлият със силен акцент, който се дължеше на това, че отново живееше сред народа си, — радвам се да видя, че си добре и все така красива. Къде е Карамон? Нямам търпение да видя и него… Какво има, Тика, какво не е наред?

— Нищо, нищо — отвърна Тика бързо, сетне тръсна червените си къдри и премигна с очи. — Имам място за теб край огъня. Сигурно си изморен и гладен.

Тя го поведе през тълпата, като пътьом говореше неспирно и не му даде възможност да каже нито дума. Гостите в странноприемницата неволно й помагаха и отвличаха вниманието на Речен вятър, скупчваха се и протягаха ръце да го докоснат, чудеха се на кожената му наметка, опитваха се да се ръкуват с него (обичай, който степните хора смятаха за варварски) или тикаха чаши с напитки в лицето му.

Речен вятър понасяше всичко това стоически и следваше Тика през развълнуваното множество, притискайки красивия елфически меч близо до себе си. Върху суровото му лице падна сянка и той често поглеждаше навън през прозорците, сякаш вече копнееше да избяга от това затворено, шумно и горещо помещение и да се върне сред просторите, които обичаше. Но Тика умело избутваше настрани по-темпераментните си гости и скоро настани стария си приятел край огнището на една по-изолирана маса, близо до кухненската врата.

— Ей сега се връщам — рече тя, усмихна му се широко и изчезна през вратата, преди той да успее да отвори уста.

Гласът на Отик се извиси отново, този път придружен от силен тропот. Всеки пък когато някой прекъснеше разказа му, Отик използваше бастуна си — едно от най-страховитите оръжия в Утеха — за да възстанови реда. Гостилничарят бе куц с единия крак и обичаше да разказва историята как бил ранен при падането на градчето и как, по собствените му думи, се сражавал с една ръка срещу прииждащите пълчища на драконидите.

Вътре в кухнята Тика грабна една чиния с пикантни картофи и се завтече обратно при Речен вятър, хвърляйки пътьом гневен поглед на Отик. Тя знаеше, че в действителност той си беше наранил крака, докато го извличали от скривалището му под пода. Но младата жена никога не разказа за това. Дълбоко в сърцето си тя обичаше стареца като баща. Той я бе приел и отгледал, когато собственият й баща изчезна, след това й даде почтена работа, избавяйки я от участта на крадла. Освен това единствено споменаването, че тя знае истината вършеше добра работа, за да попречи на Отик да изведе опашатите си истории до нови висоти.

Когато Тика се върна, множеството в кръчмата беше доста притихнало и това й позволи да поговори със стария си приятел.

— Как са Златна луна и синът ти? — попита тя оживено, забелязвайки, че Речен вятър се взира в нея и я изучава внимателно.

— Тя е добре и ти изпраща най-топли поздрави — отвърна Речен вятър с дълбок и нисък баритон. — Синът ми — очите му блеснаха гордо, — той е само на две години, а вече е ей толкова висок и язди по-добре от повечето войни.

— Надявах се, че Златна луна ще дойде с теб — каза Тика с въздишка, която искаше да остане нечута от Речен вятър. Високият обитател на степите продължи да се храни и не й отговори веднага.

— Боговете ни благословиха с още две деца — отвърна той и се вгледа в Тика с особен израз в тъмните си очи.

— Две? — Тика го погледна озадачено. — О, близнаци! — извика после радостно тя. — Като Карамон и Рейст… — Момичето изведнъж замълча и прехапа долната си устна.

Речен вятър се намръщи и направи знак за прогонване на злото. Тика поруменя и извърна очи. В ушите й ехтеше силен тътен. Горещината и шумът я замайваха. Тя преглътна горчивия вкус в устата си и се застави да попита още нещо за Златна луна, а малко по-късно дори успя да чуе какво й отговаря Речен вятър.

— … свещениците в нашите земи все още са твърде малко. Приелите новата вяра са много, но силата на боговете не идва бързо. Тя работи много, даже твърде много според мен, но всеки следващ ден става все по-красива. Бебетата, нашите дъщери, са и двете със сребристозлатни коси.

Бебета… Тика се усмихна с тъга. Забелязвайки лицето й, Речен вятър замълча, приключи с яденето и бутна чинията настрани.

— Повече от всичко друго бих искал да остана тук за повече време — заговори той бавно, — но не мога да си позволя да бъде далече от народа си за дълго. Ти знаеш колко неотложна е мисията ми. Къде е Кара…

— Ще отида да погледна стаята ти — каза Тика и скочи на крака толкова рязко, че блъсна масата и разля питието на Речен вятър. — Онова блатно джудже трябваше да оправи леглото ти, но вероятно ще го намеря дълбоко заспало.

Сетне Тика бързо го изостави. Но не тръгна нагоре към стаите. Застанала отвън до кухненската врата, усещайки студения нощен въздух върху пламналите си страни, младата жена се взираше в тъмнината.

— Нека той си тръгне! — шепнеше тя. — Моля…