Джейн Ан Кренц
Проклятието (9)

6.

В седем часа вечерта Роуз нахълта в офиса с кутия пица в ръце. Дъждовните капки проблясваха като диаманти по дългия й черен шлифер. Както обикновено, Роуз не просто влизаше, а нахълтваше. Клоуи смяташе, че това има нещо общо с дебелите платформи на черните кожени ботуши с грамадни метални токи, които носеше асистентката й.

— Време е за вечеря — заяви Роуз. — Седиш на компютъра и телефона, откакто господин Уинтърс си тръгна. Не си вкарала нищо в стомаха си освен две-три чаши чай. Трябва да поддържаш силите си, шефке.

— Благодаря — Клоуи четеше внимателно току-що получения имейл. — Знаеш ли, май наистина съм малко гладна.

Хектор бързо прекоси стаята, за да посрещне Роуз, препречи пътя й и седна точно пред нея. Втренчи се в кутията с пица с изражение, което в човешкия му еквивалент би означавало, че вътре има печеливш лотариен билет.

— Не се тревожи, има достатъчно и за трима ни — каза Роуз и остави кутията на бюрото на Клоуи, за да свали шлифера си. — Как върви разследването?

— Да кажем, доста интересно — Клоуи се завъртя на стола си. — И става все по-интересно с всяка изминала минута.

Роуз закачи шлифера си и седна на стола за посетители.

— Намерили лампата?

— Мисля, че да. Получих много полезна информация от леля Беатрис.

— Онази, която има магазин за антики в Лос Анджелис? И продава плакати на стари филми?

— Точно тя.

Беатрис Харпър имаше процъфтяващ бизнес с оригинални филмови плакати с автографи от най-големите звезди, редки копия на филми и други артефакти, свързани със златната ера на Холивуд: от изгубени снимки на Марлене Дитрих, Кари Грант и Джоан Кроуфорд до уникални запалки в стил ар деко, гарантирано принадлежали на Хъмфри Богарт. Беатрис можеше да намери всичко, което клиентите й търсеха.

Много от тези ценни предмети Беатрис откриваше в една работилница в Редондо Бийч, собственост на Клайв и Ивлин Харпър. Двамата имаха дарба да „откриват“ оригинални стари филмови клипове, загубени през 30-те години на XX век. Дъщерите им — Ронда и Алисън, бяха истински творци: Ронда произвеждаше неограничен брой „оригинални“ плакати, а Алисън фалшифицираше подписите на звездите.

От други членове на семейството Беатрис си набавяше запалките и уникалните мебели, принадлежали на Уилям Холдън или Глория Суонсън. Копията бяха толкова добри, че спокойно минаваха за оригинали. Ето с какво се занимаваше Беатрис. Бизнесът й реално устройваше всички заинтересовани лица.

Клоуи погледна бележките си.

— Последният вероятен собственик на лампата е Дрейк Стоун. По всичко изглежда, че тя все още е у него.

— Майтапиш се — Роуз отвори кутията с пица. — За стария рокаджия ли говориш?

— Същият.

Роуз взе едно парче вегетарианска пица и го даде на Хектор.

— Не знаех, че е още жив.

— Може да се поспори по този въпрос — Клоуи също взе парче от пицата. — В края на краищата той живее в Лас Вегас. Все още пее шест вечери в седмицата, по две представления на вечер. Нали знаеш какво казват: старите звезди не умират, те просто отиват във Вегас.

— Хм — Роуз остави парче пица върху една салфетка. Сините й очи, очертани с плътен слой очна линия, смекчиха изражението си. — Помня, че мама харесваше Дрейк Стоун. Много си падаше по една негова песен. Постоянно я пускаше, когато бях малка.

Клоуи опита да прикрие изненадата си. Роуз рядко говореше за детството си, приключило внезапно в нощта, когато родителите й били убити. Била петнайсетгодишна и точно тя открила телата им. След това бе заминала да живее при разведената си леля, която едва се оправяла със собствените си две деца. Лелята се постарала да изпълни дълга си, но трето гърло в семейството, още повече травматизирана тийнейджърка, определено й дошло в повече. Не можела да й предложи любов и разбиране, още по-малко пари.

Роуз избягала няколко месеца по-късно, след като заключила, че улицата е по-приятно място от дома на леля й. Почти шест месеца оцеляла в студа, като разчитала на приюти за бездомни и на собствената си интуиция, преди да се появи пред входа на „Харпър Инвестигейшънс“. Клоуи я беше открила на същото място, където по-късно бе намерила и Хектор — свита до кофите за боклук в пресечката.

— Любимата песен на майка ти да не би да е „Синьо шампанско“? — попита я.

— Да, точно тя — грейна Роуз. Изтананика няколко тона. — Как позна?

Клоуи почука с пръст по екрана на компютъра си.

— Според проучването ми, това е бил първият и единствен мегахит на Стоун. Направил го преди повече от трийсет години и с него станал известен. Тази песен е запазената му марка. Пее я на всеки свой концерт. Изглежда, жените от публиката все още се редят на опашка след шоуто, за да получат целувка от него.

Роуз подбели очи.

— Обзалагам се, че направо му се повдига от нея.

— Сигурно. Във всеки случай, току-що говорих с чичо Едуард във Вегас. Той потвърди, че Стоун притежава стара лампа, която отговаря на неясното описание на Уинтърс. Или поне е притежавал такава лампа преди време. Утре ще се посъветвам с леля Филис.

— Чичо ти във Вегас е този, който продава скъпи старинни мебели, нали?

— Чичо Едуард е човекът, при когото ходят за антики във Вегас. Търсят го хора от целия Югозапад. Той е доставил доста от нещата, които интериорният дизайнер е използвал за имението на Дрейк. Когато Стоун придобил лампата миналата година, поискал Едуард да й хвърли едно око, за да потвърди автентичността й. Но чичо ми каза, че така и не успял да я огледа.

Роуз подаде още едно парче пица на Хектор.

— Защо не е успял?

— Защото Стоун се отказал. Обяснил на чичо Едуард, че като получил лампата, веднага му станало ясно, че не е старинна. Но чичо Едуард не е толкова сигурен. Интуицията на Харпър. Във всеки случай, той ми каза, че ако някой може да ми уреди среща със Стоун, това е леля Филис.

— Обзалагам се, че новият ти клиент е на седмото небе, че вече си открила местонахождението на лампата.

— Все още не съм информирала господин Уинтърс за напредъка си — отвърна Клоуи и отхапа от пицата.

— Мислех, че няма търпение да открие лампата.

— Така е. Но искам да съм сигурна, че това е истинската лампа. Не ми се ще да го кажа, но когато си имаш работа с легендарен артефакт, не бива да забравяш, че може да си попаднал на фалшификат.

Роуз се усмихна.

— Мислиш, че е възможно някой да е изработил копие на старата лампа и да го е пробутал на Дрейк Стоун?

— Не дай боже — каза Клоуи.

Роуз повдигна черните си вежди.

— Някой ми беше казвал, доколкото си спомням, че добрите копия и точните репродукции на произведения на изкуството не се считат за фалшификати.

— Не и когато се представят и продават като оригинали — възрази Клоуи. — Знам. Не ми се вярва да е станало точно това. За да се срещна със Стоун, някой трябва да ме представи. Леля Филис познава всички в света на шоубизнеса, поне звездите на възрастта на Дрейк Стоун. Ще говоря с нея утре сутринта и ще видя дали може да ми помогне, за да осъществя връзка с него. После ще отскоча до Вегас, за да видя лампата. Ако е истинска, ще се обадя на господин Уинтърс да се заеме с договарянето на покупката.

— Обожавам Вегас, може ли да дойда с теб?

— Не, не може — заяви Клоуи твърдо. — Ти си ми асистентка, забрави ли? Работата ти е да се грижиш за нещата тук, както и за Хектор. Знаеш, че не мога да го оставям сам за дълго.

И двете погледнаха Хектор. Той размаха веднъж-дваж опашката си и изчака да види дали ще получи още пица.

— По дяволите — въздъхна Роуз. — Наистина харесвам Вегас.

— Доколкото си спомням, тази седмица щеше да се явяваш на тест по психология — добави Клоуи преди следващата хапка.

Роуз учеше първа година в местния държавен колеж. Целта й беше да стане партньор в „Харпър Инвестигейшънс“. Клоуи смяташе, че асистентката й ще промени решението си още милион пъти, преди да реши какво точно иска да работи, но момичето не споделяше нейните колебания.

— Обещай, че ще ми вземеш снимка с автограф от Дрейк Стоун — каза тя.

— Обещавам.

Роуз се намръщи.

— Ами ако Стоун не иска да продаде лампата?

— Ще се тревожа за това, след като съм се уверила, че търсената лампа е у него. Стъпка по стъпка, както се казва в нашия бизнес.

— Ти обикновено казваш, че клиентите са ужасни досадници.

— Точно така.

— Но господин Уинтърс е различен, нали?

— Защо мислиш така?

Роуз я погледна замислено.

— Защото той те привлича. Странен е, но те привлича.

— Джак Уинтърс? Да ме привлича? — Клоуи се задави с пицата си и едва успя да преглътне. — Той ми е клиент, Роуз.

— Това не означава, че не може да те привлича — ухили се момичето. — Видях лицето ти, когато той си тръгна от офиса. Падаш си по него, нали? Признай си.

— Знаеш правило номер едно в „Харпър Инвестигейшънс“.

— Никога не спи с клиент. Разбира се. Но след като случаят приключи?

— Роуз!

— Никога не си гледала Флечър Монро така, както гледаше господин Уинтърс.

Клоуи присви очи предупредително.

— За вълка говорим…

— Вярно. Днес е въпросната вечер, нали?

— Да — Клоуи погледна часовника си. — Но не по-рано от полунощ. Най-добре да направя кафе.

— Ти не обичаш кафе. Пиеш чай.

— Нужен ми е кофеин, за да не ми се доспи. Междувременно мога да продължа с проучването за лампата. Искаш ли да ми помогнеш?

Очите на Роуз блеснаха ентусиазирано.

— И още как! Много си падам по такива заплетени случаи.

Клоуи я погледна.

— Не съм ти казала нищо, освен това, че търся старинна лампа. Защо мислиш, че е заплетен случай?

Роуз се пресегна за последното парче пица.

— Винаги отгатвам.