Джейн Ан Кренц
Проклятието (24)

21.

Въженцето, с което се спускаха жълтите завеси на малкия прозорец, беше скъсано. Клоуи дръпна вехтия плат, за да скрие мръсното стъкло и гледката към западналото казино отсреща и кафенето до него.

— Наистина ли смяташ, че „Джоунс и Джоунс“ те държат под наблюдение? — попита тя.

— Когато става дума за Фалън Джоунс, параноята е единствената нормална реакция — каза Джак. Беше коленичил на пода до дървената кутия и се опитваше да я отвори с лоста. — Сега, след като разполагам с лампата, ще се постарая да бъда максимално незабележим, докато не открием дали можеш да я задействаш.

— А ако не мога?

— Тогава ще се наложи да стана повече от незабележим.

Тя застина неподвижно.

— Но къде ще отидеш?

— За твое добро е важно да не знаеш нищо повече по въпроса.

Клоуи въздъхна.

— Е, това място определено е незабележимо. Имам чувството, че стаите тук обикновено се наемат на час, не за цяла нощ. Не ми се мисли кога за последно са сменяли чаршафите.

— Струва ми се, че си права.

Чу как дървото изпращя. Няколко гвоздея изскочиха. Клоуи превключи на другото си зрение и се съсредоточи върху енергията, която се просмукваше откъм кутията. Видя вихър от тъмна енергия.

— Ако всичко се получи по план, как смяташ да пренесеш лампата до Сиатъл? — попита го.

— Като ръчен багаж. Ти как мислеше, че ще я пренеса?

Още два пирона изскочиха.

— Това може да не е добра идея — каза тя. — Енергията, която се излъчва от нея, сигурно ще изнерви пътниците, седящи до нас.

— Доста хора нервничат, когато летят със самолет. Категоричен съм, че няма да пусна лампата като чекиран багаж и да рискувам тя да отлети за Сейнт Луис или Акапулко.

И последният пирон изскочи от капака. Джак остави лоста на пода. Няколко секунди просто гледа кутията. После повдигна капака бавно и внимателно. Сякаш вдига капака на ковчег, помисли си Клоуи.

Още енергия от тъмния край на спектъра се завихри в стаята. Сетивата й все още бяха широко отворени. Виждаше ледени ултрасини цветове, странно виолетово, зловещо зелено и безброй оттенъци на черно. Като среднощна дъга от много мрачен сън.

Предметът в кутията беше в торба от протъркано черно кадифе. Джак го вдигна, изправи се и го занесе до малката масичка. Бавно развърза въженцето, с което беше стегната торбата. Излъчването стана още по-силно, а оттенъците — по-наситени. Омагьосана от гледката, Клоуи се приближи към лампата.

Кадифената торба се свлече надолу и разкри артефакта.

— Дрейк Стоун беше прав — каза тя. — Трудно може да се нарече красива, но има нещо магнетично в нея.

Лампата беше висока около четирийсет и пет сантиметра. Изглеждаше точно както Джак я бе описал. Тясна в основата, тя се разширяваше към горния край. Беше изработена от необичаен, златист на цвят метал, който изглеждаше странно съвременен, както бе казал Дрейк Стоун, но старият алхимичен дизайн беше ясно различим. Големи мътносиви кристали бяха разположени в кръг точно под ръба.

Клоуи погледна Джак. Той съсредоточено изучаваше лампата, както алхимикът се взира в огньовете си. Потоци психична енергия пулсираха в стаята. Енергията беше тъмна, като тази на лампата, но в нея имаше някаква вълнуваща, смущаваща чувственост. Клоуи веднага разбра какво става: Джак беше в зоната. Осъзна и още нещо. Собствените й сетива откликваха на неговата енергия и започваха да резонират.

Тя обви ръце около тялото си и се съсредоточи върху лампата. Изпита внезапна нужда да разведри атмосферата, която се бе установила в стаята.

— Как работи? — попита.

Джак не отговори няколко секунди. Когато накрая го направи, й се стори, че трябваше да впрегне цялата си воля, за да отмести поглед от лампата.

— Изобщо не знам. В дневника на Аделейд Пайн би трябвало да има някакви съвети и насоки, но той е изчезнал. А без него единственото, с което разполагам, си ти. Ако ти не можеш да поправиш нещата, нямам никакъв избор.

Тя погледна лампата, изпълнена с колебание.

— Абсолютно сигурен ли си, че в теб са настъпили такива промени?

Лицето му се напрегна, очите му пламнаха.

— Вече го обсъдихме. Развил съм втори талант и този втори талант е смъртоносен. Това не е добре. Кой знае с колко време разполагам, преди да започна да полудявам.

— Добре, добре — опита да го успокои тя. — Просто изглеждаш съвсем уравновесен и стабилен. Овладян.

— Засега.

Мрачният му, измъчен поглед й подсказа, че той се е подготвил за най-лошия сценарий. Не беше в настроение да слуша оптимистични прогнози. А и какво знаеше тя за лампата? Това беше неговата лампа и неговото проклятие. Той беше експертът тук, не тя.

Клоуи заобиколи масичката и огледа лампата от всички страни.

— Какво е станало с дневника на Аделейд Пайн?

— Според онова, което са ми разказвали, някакъв търговец на редки книги дошъл при баба ми един ден, докато дядо ми бил извън града по работа. Казал, че е в бизнеса с лични дневници и мемоари от викторианската епоха. Тя му обяснила, че няма такива за продан, но му показала дневника на Аделейд. След няколко седмици забелязала, че дневникът липсва.

— Търговецът го е откраднал?

— Така смяташе баба.

— Ако този търговец е знаел за дневника, чудно как не е поискал да види и лампата.

— Тя казваше, че питал и за стари лампи, но в този момент започнала да се плаши и му отговорила, че нямат никакви старинни лампи. А и било истина. По това време баща ми бил вече женен и лампата била у него. Баба не му дала и дневника, защото била забравила за него. Както и да е, родителите ми се преместили в Калифорния малко след това. И лампата изчезнала някъде по пътя.

— Ти опитвал ли си да търсиш този търговец на редки книги?

— Разбира се. Прекарах месеци в опити да го открия. Но не намерих никакви следи. Сякаш изобщо не е съществувал.

Клоуи си пое дълбоко дъх и допря върховете на пръстите си до ръба на лампата. Енергията на сънищата премина като тръпка през нея. Тя бързо отдръпна ръката си.

— Трябва ми малко време с това нещо — каза на Джак. — Необходимо е да анализирам латентната енергия, която усещам. Никога досега не съм преживявала нещо подобно. Тук има много силна енергия. Ако сбъркам нещо… — замълча, без да се доизкаже.

— Колко време ти трябва?

„Клиентите винаги бързат“, помисли си Клоуи.

— Няколко часа би трябвало да ми стигнат — отвърна тя. — Дотогава вероятно ще съм наясно дали мога да се справя с това или не. Но преди да започна, трябва да хапна. Не съм яла нищо след закуска. Нещо ми подсказва, че работата с това мощно излъчване изисква огромна психична енергия. Ще са ми нужни всички сили — спря за момент, за да се увери, че я слуша. — На теб също.

Джак изглеждаше недоволен, но не възрази. Беше нетърпелив, дори отчаян, но не и глупав. Осъзнаваше, че човек трябва да бъде много внимателен, когато борави с толкова сериозна енергия. Знаеше не по-зле от нея, че няма да е разумно да се впусне в тази буря, ако не е в добро физическо състояние.

Той отиде до прозореца и дръпна леко завесата.

— Отсреща има някакво кафене. На табелата пише, че работи денонощно.

— Като повечето места във Вегас.

Джак отвори пътната чанта и постави лампата в нея, после взе лаптопа. Клоуи взе своята чанта. Двамата слязоха по стълбите, прекосиха фоайето и напукания и буренясал паркинг. Ранният декемврийски здрач се бе спуснал над пустинята, но улиците бяха ярко осветени от стари, блестящи и примигващи неонови лампи.

Прозорците на кафенето бяха мръсни като тези на мотела. Плакати на бира примамваха посетителите. Ламинираните маси в сепаретата изглеждаха като забърсани с извънредно стара и мърлява гъба. На малкия бар седяха трима души, надвесени над питиетата си. Гледаха някакъв мач по телевизията, без да проявяват особен интерес.

Сервитьорката изглеждаше мрачна като самото кафене. Чертите й бяха съсипани от цигарите и неумелите пластични операции. Но дългите крака, гърдите със силикон и хубавите скули на някога красивото й лице подсказваха каква е била предишната й кариера. „Бивша танцьорка от шоупрограмите“, помисли си Клоуи.

— Този град е като Бермудския триъгълник за красиви жени — каза тя тихо. — Притегля ги, а после ги погубва. Но те продължават да прииждат на талази. Така и не разбирам защо.

Джак я изгледа странно, преди да хвърли поглед към сервитьорката.

— Към всеки срещнат ли изпитваш съжаление? — попита я, като се обърна отново към нея. — Това би трябвало да е голям проблем за човек с твоята професия.

Незнайно защо, тя почувства желание да се защити.

— Просто си зададох някои въпроси за сервитьорката, нищо повече.

— И измисли цяла история за живота й, която вероятно няма нищо общо с действителността, за да я съжалиш.

— Погледни я още веднъж, Джак.

— Няма нужда. Ще заложа на най-вероятното. След като се намираме във Вегас, където много шоугърли свършват като сервитьорки, смятам, че е доста вероятно да е минала по този път.

Двамата мълчаливо доядоха сандвичите и мазните пържени картофи. Джак плати в брой. Клоуи погледна към купчината банкноти, които той остави на масата, и се усмихна.

— Остави голям бакшиш. Много голям бакшиш.

— Всички го правят във Вегас. За да изглежда, че са спечелили.

— Ха! — усмихна се тя. — Ти й остави голям бакшиш, защото я съжали. Признай си.

— Нищо не признавам. Но ще ти кажа, че постъпих глупаво.

— Защо?

— Защото хората помнят човека, който е бил прекалено щедър.