Джейн Ан Кренц
Проклятието (6)

3.

Скаргил Коув, Калифорния

Фалън Джоунс гледаше през прозореца на офиса си на втория етаж. В малкото градче нямаше триетажни сгради, всички бяха на един или два етажа, дори и странноприемницата с шест стаи в далечния край на улицата.

Беше следобед, но небето бе оловносиво. Отвъд скалите се разстилаше Тихият океан, който бе придобил цвят на стомана. Поредната буря се задаваше откъм океана.

Миниатюрното селище се беше вкопчило в крайбрежната ивица като останка от отминала епоха със своите магазинчета за кристали и занаятчийски предмети, фирми за морски водорасли и книжарница за Ню Ейдж литература. Загриженият за екологията Градски съвет се бореше срещу разрастването и отдавна бе поставил извън закона използването на пластмаса, веригите от ресторанти за бързо хранене и високите жилищни блокове. Не че някоя ресторантска верига или строителен инвеститор биха проявили интерес към Скаргил Коув. Местната общност, на свой ред, бе като изпаднала от друга епоха. Това беше идеалното място за детективска агенция, специализирана в парапсихичните разследвания.

От прозореца си Фалън виждаше отлично кафенето отсреща. Сутринта беше видял как Изабела отваря малкото заведение в шест и половина. Точно навреме, както обикновено. Беше я наблюдавал как обръща табелата „Затворено“, както обикновено, а после, както обикновено, тя беше вдигнала поглед към прозореца му и усмихната широко, му бе махнала весело с ръка. Той й беше махнал в отговор. Както обикновено.

Мълчаливото отбелязване на присъствието на другия се бе превърнало в нещо като ритуал за двамата. Той се повтаряше следобед в пет и половина, когато Изабела затваряше кафенето. Фалън се улови, че очаква с нетърпение тези моменти от деня. Това навярно не беше добър знак.

Тя сякаш знаеше, че той е на прозореца и я наблюдава.

Е, вероятно наистина знаеше, помисли си той, чувствайки се като идиот. Беше сигурен, че Изабела Валдес има висока степен на парапсихични способности, най-вероятно интуиция, макар че не знаеше дали самата тя си дава сметка за това. Той усещаше енергията й. Изабела вълнуваше сетивата му по начин, който той не можеше да обясни.

Тя определено не членуваше в „Аркейн“. Фалън беше проверил в базата данни преди две седмици, когато тя се появи в градчето и започна работа в кафенето. Когато не откри в базата данни на Обществото никакви документи за Изабела Валдес, които да отговарят на нейната възраст и описание, той веднага разшири обсега на проверките си, впрягайки всички налични ресурси.

Нищо лично, казваше си, просто разумна предпазливост. Толкова силен талант да пристигне да живее в същата миниатюрна, забравена от всички точка на картата, където се намираше клонът за западното крайбрежие на „Джоунс и Джоунс“, агенцията за психични разследвания. Съвпадение ли беше това? Надали. Каква беше вероятността да се случи?

Първата му мисъл беше, че може да е агент на „Нощни сенки“, затова повика двама от най-добрите си таланти, способни да виждат аурата, Грейс и Лутър Мапоун. Те бяха взели полет от Хаваите до Сан Франсиско предишния ден, а оттам се бяха придвижили с кола до Скаргил Коув.

От прозореца си Фалън ги видя как паркират пред офиса и пресичат улицата към кафенето с вид на туристи, търсещи къде да пийнат чаша кафе. Двайсет минути по-късно двамата се появиха в офиса му.

— Тя е чиста, господин Джоунс — каза Грейс. — Няма следи от лекарство в аурата й.

Грейс винаги го наричаше господин Джоунс. Това му харесваше. Твърде малко от агентите му проявяваха уважението, което му дължаха като работодател. Повечето си имаха свое мнение по въпроса.

Технически погледнато, агентите му бяха консултанти на свободна практика, които работеха на хонорар за „Джоунс и Джоунс“. Освен че притежаваха силни парапсихични таланти от най-различен вид, те бяха умни, находчиви и самостоятелно мислещи. Тази комбинация ги правеше добри в разследванията, но за нещастие вървеше с високо самочувствие.

Грейс бе различна. Беше неизменно учтива и почтителна. Но по-важното беше, че умееше да различи белезите, появяващи се при приемането на едно определено лекарство за засилване на парапсихичните способности, което бе изключително опасно. Лутър притежаваше същия талант. Тези им способности бяха дали на „Джоунс и Джоунс“ още едно оръжие в борбата със сенчестата организация, известна като „Нощни сенки“.

„Нощните сенки“ бяха заплаха не само за „Аркейн“, но и за цялата страна. Фалън и всички на върха на Обществото знаеха, че са сами в тази тайна битка срещу безмилостния опонент. Официалните правоохранителни органи, разузнавателните агенции и държавните служби си имаха достатъчно работа със стандартните лоши — престъпниците и терористите. Никой не искаше да чува за група мафиоти с парапсихични способности, които са открили формулата за създаване на силни паранормални таланти. Всъщност никой не би повярвал на една толкова смахната конспиративна теория.

— Добре, няма следи от лекарството в аурата й — каза Фалън, като се стараеше да не покаже пред Грейс и Лутър облекчението си. — Но е възможно „Нощни сенки“ да са започнали да използват агенти, които още не приемат формулата.

Грейс се усмихна.

— Параноята ви се развихря, сър.

— Не обичам съвпаденията.

— Нито пък аз — кимна Лутър. Застана до прозореца и погледна към кафенето. — Но понякога сервитьорката си е просто сервитьорка.

Фалън осъзна, че Лутър се е променил. Все още изглеждаше като бивше ченге, какъвто беше, чак до простреляния крак и бастуна. Но от него се излъчваше някаква странна положителна енергия. Същата енергия витаеше и около Грейс. Какво им ставаше на тези двамата?

— Направих проверка в генеалогичните архиви — каза Грейс. — Но не открих нищо. Очевидно никой от рода на госпожица Валдес не е бил свързан с Обществото.

— „Нощните сенки“ може да са проникнали в базата данни и да са манипулирали информацията — мрачно рече Фалън.

Тя поклати глава, убедена в думите си.

— Мисля, че тя е точно това, което изглежда: жена със силен талант, която е останала сама в този свят. Не открих семейство или близки роднини. Изглежда, е израснала извън „Аркейн“, така че не е имало кой да й помогне да разбере и приеме парапсихичната страна на природата си. Мисля, че е дошла тук, защото се е чувствала самотна, господин Джоунс. Търсела е място, което да нарече свой дом. Повярвайте ми, това чувство ми е добре познато.

Фалън обмисля думите й известно време.

— Валдес се е чувствала различна през целия си живот, затова се е озовала тук, където деветдесет и девет цяло и девет процента от населението могат да се определят като хора, отхвърлени от обществото. Това ли ми казваш?

— Да — кимна Грейс. — Точно това.

Лутър погледна към тях през рамо.

— Само деветдесет и девет цяло и девет процента от населението са хора, отхвърлени от обществото? Кой е единственият нормален?

Фалън се намръщи, озадачен от въпроса.

— Аз.

Лутър се ухили.

— Аха. Добре, след като те уверихме, че новата сервитьорка в кафенето не е агент на „Нощни сенки“, изпратена тук, за да те шпионира, ние с Грейс ще потегляме.

— Защо бързате? — попита Фалън. При него рядко идваха хора. Това по принцип му харесваше или поне не обичаше посетители, които се задържаха твърде дълго. Посетителите го откъсваха от работата му. Изискваха внимание. Но по някаква причина не искаше Лутър и Грейс да си тръгват.

— Решихме, че щом така и така сме дошли дотук, можем да навестим една приятелка в Еклипс Бей, преди да потеглим обратно за островите — обясни Лутър. — Това се нарича оптимизиране на разходите.

— Коя е тази приятелка?

— Казва се Аризона Сноу.

— Сноу — Фалън потърси името в паметта си. — Името ми звучи познато.

— Беше ми хазяйка — обясни Грейс.

— Нещо друго знам за нея — намръщи се Фалън, опитвайки да си спомни къде е попадал на това име.

Лутър го погледна многозначително.

— Тя е възрастна дама, ексцентричката на градчето. Безобидна е, но преди години е работила за тайна държавна организация.

— Сетих се — щракна с пръсти Фалън. — Попаднах на тази информация, когато ти се премести в Еклипс Бей, Грейс. Помня, че я проверих. Навремето Сноу е притежавала талант от много висока степен. Никога не се е регистрирала в Обществото, така че не е ясно какви точно са били способностите й. Но в някакъв момент се е саморазрушила. Превъртяла и потънала в света на собствените си налудничави конспиративни теории. Безобидна, но напълно откачена.

Грейс и Лутър размениха погледи. Фалън остана с впечатлението, че нещо му убягва. Но това се случваше често, когато беше в компания с други хора.

С известно закъснение осъзна значението на размяната на погледи между Грейс и Лутър. Издиша тежко.

— Мислите, че приличам на Аризона Сноу, така ли? Смятате, че и аз съм превъртял на тема конспирации? — внезапно се почувства необяснимо уморен.

— Разбира се, че не — бързо се намеси Грейс. — Просто вашият талант е толкова необичаен. Нещата, които правите… способността ви да виждате връзки между привидно безразборни късчета информация е изключително рядко срещана.

— Не е така — възрази Фалън. — Хората го правят постоянно. Проверете в интернет да видите какво означават истински теории за конспирации.

— Тук е голямата разлика между теб и повечето хора, които измислят такива теории — намеси се Лутър. — В деветдесет и пет процента от случаите ти си прав.

— Всъщност по-скоро в деветдесет и шест цяло и два процента — поправи го Фалън разсеяно. — Имах дори още по-висок процент на точност, но се наложи да го преизчисля след случилото се на Хаваите. Независимо от всичко, остава малко, но съвсем реално поле за грешки. Вие двамата го установихте по трудния начин.

— Е, човешко е да се греши понякога — каза Грейс великодушно. — Обмислихте ли предложението ми, господин Джоунс?

— Кое предложение?

— Да си намерите асистент — Грейс огледа офиса. — Все повече се заравяте в документи и компютри. Трябва ви някой, който да въведе ред тук.

Той огледа офиса си.

— Знам къде се намира всяко едно нещо.

— Може би, но това не означава, че нещата са подредени ефективно — изтъкна тя. — Говорихме за това. Тежестта да ръководите битката с „Нощните сенки“ пада основно на вашите плещи. Вие отговаряте за всичко, но трябва да признаете факта, че не можете да свършите всичко сам. Трябва ви някой, който да се грижи за всекидневните административни задачи, за да можете вие да се фокусирате върху важните въпроси.

— Тя е права — намеси се Лутър. — Няма да е зле да поспиваш малко от време на време. Не се сърди, но изглеждаш като блъснат от камион. Кога за последен път си спал цяла нощ?

По неизвестна причина Фалън почувства, че трябва да се защити.

— Не се нуждая от много сън — измърмори той.

— Напротив, нуждаете се. Наемете си асистент, господин Джоунс. Възможно най-скоро.

— А ние трябва да тръгваме — каза Лутър и се усмихна на Грейс. — Готова ли си, скъпа?

— Да — тя погледна часовника си, докато излизаше през вратата. — О, виж колко е часът! Определено трябва да побързаме.

Лутър кимна на Джоунс.

— До скоро, Фалън.

— Секунда само — каза Фалън и погледна Грейс. — Не че ми влиза в работата, но добре ли си?

Тя примигна изненадано. После се засмя:

— Никога не съм била по-добре, господин Джоунс. Бременна съм. Но съм изненадана, че забелязахте. Още съм в началото на третия месец.

Фалън усети, че се изчервява.

— Честито! Явно е вярно това, което казват за сиянието, а? — обърна се към Лутър: — Но това не обяснява защо долавям същата енергия и у теб, Малоун.

Грейс се усмихна.

— Просто сме щастливи, господин Джоунс. Трябва и вие да го изпитате някой ден.

Тя излезе на площадката. Лутър я последва и затвори вратата след себе си. След няколко минути Фалън ги видя как потеглят с колата и отново остана сам. Беше свикнал да бъде сам. Нуждаеше се от тази самота. През повечето време.

Отново насочи мислите си към настоящето и се загледа в ярките светлини на кафенето отсреща. Беше извикал Грейс и Лутър, за да дадат своето одобрение за Изабела, защото поради някаква странна причина не се доверяваше на собствената си преценка. Несигурността не беше типична за него. Обикновено бе напълно уверен в силата на логиката и наблюдението.

Грейс и Лутър бяха отхвърлили подозренията към Изабела, но собствената му интуиция го предупреждаваше, че около нея има някакви тайни.

След малко се върна на бюрото си, седна и отново погледна вестникарската статия, която стоеше на екрана на компютъра. Фалън редовно преглеждаше онлайн изданията на повече от двайсет ежедневника, които излизаха на западното крайбрежие, търсейки скрити следи за действията на „Нощни сенки“. Организацията имаше добре развита структура и функционираше под дълбоко прикритие. Не се намесваше в никакви престъпни дейности, които биха привлекли вниманието на властите.

Но неясно защо, рутинната криминална хроника бе привлякла вниманието му неотдавна. Историята се беше появила за пръв път преди няколко дни и той я препрочиташе всяка сутрин. Нещо в нея го караше да застава нащрек. Четеше я за пореден път, без да може да разбере какво предизвикваше тази реакция.

Заподозрян в убийства намерен мъртъв. Последната жертва оцелява.

„Сиатъл. Мъж, идентифициран като Арън Пол Ханли, за когото се смята, че е отговорен за изнасилването и убийството на поне две жени, е бил намерен мъртъв в една странична уличка в квартал Капитол Хил снощи. Трета жена, на име Сюзан Билингс, разказала на полицията, че е избягала от Ханли благодарение на намесата на един минувач, който спрял нападателя й. Ханли се строполил и умрял на място. Разпоредена е аутопсия, но според властите причината за смъртта е сърдечен удар.

Госпожица Билингс е дала показания пред полицията. В тях тя казва, че не е успяла да види добре мъжа, който я е спасил, заради тъмнината.

Властите молят мъжа, който се е притекъл на помощ на Сюзан Билингс, незабавно да се свърже с тях.“

„Тук има нещо важно“, помисли отново Фалън. Но нямаше време да се занимава с това днес. Затвори лаптопа, взе коженото си яке и се запъти навън.

Той имаше огромни запаси от хубаво кафе в офиса си. Това беше предпочитаният от него наркотик напоследък. Но през последните седмици си бе създал навика да пресича улицата и да изпива една-две чаши кафе в кафенето отсреща, докато си водеше записки и подреждаше мислите си.

На малката главна улица на Скаргил струеше студено и влажно течение. Фалън се запъти към кафенето, привлечен от светлата му аура.

„Като глупав молец, привлечен от пламъка“, помисли си той.