Анджей Сапковски
По-малкото зло (6)

VI

Циврил, сложил длан над очите си, гледаше слънцето, подаващо се иззад дърветата. На пазара започваше оживление, трополяха колички и каруци, първите прекупвачи вече пълнеха сергиите си със стока. Чуваше се удрянето на чукче, кукуригаше петел, чайките надаваха крясъци.

— Очертава се чудесен ден — мърмореше Петнайсетака замислено. Циврил го погледна накриво, но не каза нищо.

— Как са конете, Тавик? — попита Нохорн, слагайки си ръкавиците.

— Готови са, оседлани. Циврил, все още има малко хора на пазара.

— Ще дойдат повече.

— Трябваше да хапнем нещо.

— После.

— Да бе. Откъде време после? А и желание.

— Гледайте — обади се неочаквано Петнайсетака.

Откъм главната улица идваше вещерът. Зави между щандовете и тръгна право към тях.

— Аха — каза Циврил. — Ренфри беше права. Подай ми арбалета, Нохорн.

Циврил се наведе, опъна тетивата, помагайки си с крак, и грижливо сложи стрелата в жлеба. Вещерът продължаваше да върви. Циврил вдигна арбалета.

— Нито крачка повече, вещерю!

Гералт спря. От групата го деляха около четирийсет крачки.

— Къде е Ренфри? — попита вещерът.

Полуелфът изкриви красивото си лице в гримаса.

— При кулата. Прави на магьосника едно предложение. Знаеше, че ще дойдеш. Нареди да ти предадем две неща.

— Говори.

— Първото е послание, което звучи така: „Аз съм това, което съм. Или аз, или другото, по-малкото.“ Предполагам, че знаеш какво означава.

Вещерът кимна, после вдигна ръка и хвана ръкохватката на меча, стърчаща над дясното му рамо. Острието блесна, описа кръг над главата му и той тръгна бавно към групата.

Циврил се разсмя неприятно, зловещо.

— Точно така. Тя предвиди и това. А сега ще получиш второто, което нареди да ти предадем: Право между очите.

Вещерът вървеше. Полуелфът вдигна арбалета пред лицето си. Стана много тихо.

Тетивата иззвъня. Вещерът замахна с меча си и се чу протяжен звън от удара на метал в метал. Стрелата излетя нагоре, удари се приглушено в покрива на близката къща, отскочи и издрънча във водосточната тръба. Вещерът продължаваше да върви.

— Отби я… — ахна Петнайсетака. — Отби я в полет…

— Съберете се — изкомандва Циврил.

Мечовете изсъскаха, докато излизаха от ножниците. Хората на Ренфри застанаха рамо до рамо и насочиха остриетата напред.

Тавик не издържа и се понесе към вещера. Близнаците го последваха.

— Не се разделяйте! — изкрещя Циврил, завъртя глава и изгуби Гералт от поглед. Изруга и отскочи встрани, видя, че групата му се разпада и кръжи между сергиите в налудничав хоровод.

Тавик беше първи. Само преди миг още летеше към вещера, но изведнъж го видя да се мярка от лявата му страна, носещ се в противоположна посока. Заситни крачка, за да се спре, но преди да е успял да вдигне меча си, вещерът вече прелиташе край него. Тавик усети силен удар с меча над едното си бедро. Отскочи и се понесе към земята. Едва когато вече беше на колене, погледна бедрото си и запищя.

Близнаците атакуваха едновременно носещата се между тях размита черна фигура и налетяха един на друг, удряйки раменете си и за момент губейки ритъм. Това се оказа достатъчно. Вир, когото вещерът съсече по цялата ширина на гърдите, се преви на две, направи още няколко крачки и рухна върху една сергия с плодове. Нимир получи удар в слепоочието, завъртя се на място и се строполи безчувствен в близката канавка.

На пазара се завъртя вихър от бягащи прекупвачи, затрещяха преобръщащи се сергии, вдигна се прах и се разнесоха викове. Тавик още веднъж се опита да се вдигне на треперещите си крака и падна.

— Петнайсетак, отляво! — изрева Нохорн, носейки се в полукръг, за да заобиколи вещера откъм гърба.

Петнайсетака се обърна бързо. Но не достатъчно бързо. Получи удар в корема, задържа се на крака, но следващият удар беше по врата му, точно под ухото. Направи няколко крачки и се строполи върху пълна с риба количка, която се преобърна, и Петнайсетака се плъзна по паважа, покрит с люспи.

Циврил и Нохорн нанесоха удари едновременно от двете страни, елфът със замах отгоре, а Нохорн — с клякане, нисък и плосък замах. Вещерът отби и двата удара, двата металически звука се сляха в един. Циврил отскочи и се спъна, но се задържа на крака, като се подпря на дървените стълбове на една от сергиите. Нохорн се хвърли и го прикри, вдигайки меч над главата си. Ударът беше толкова силен, че го отхвърли назад и краката му се подкосиха. Той скочи и вдигна ръка да се предпази. Но късно. Получи удар в лицето, симетричен на стария белег.

Циврил, отблъсквайки се с гръб от сергията, прескочи падащия Нохорн, атакува полуобърнат, нанесе удар с две ръце, не уцели и моментално отскочи. Не усети застигналия го удар. Краката му се подкосиха, когато, защитавайки се, се опита да премине с финт към поредното нападение. Мечът падна от ръката му, разсечена от вътрешната страна, над лакътя. Той падна на колене, тръсна глава, опита се да стане, но не успя. Отпусна глава на коленете си и застина така, сред червената локва и разпилените зелки, гевреци и риби.

На пазара се беше появила Ренфри.

Тя вървеше с мека, котешка стъпка между сергиите. Тълпата, която бучеше като рояк стършели в близките улички и покрай стените на къщите, притихна. Гералт стоеше неподвижно, отпуснал ръката, която стискаше меча. Девойката спря на десет крачки от него. Видя се, че под кафтанчето си има ризница — къса, едва прикриваща бедрата й.

— Ти избра — каза тя. — Сигурен ли си, че това е правилният избор?

— Тук няма да има втори Тридам — изрече Гералт с усилие.

— Не би и могло. Стрегобор ми се изсмя. Каза, че ако ще да избия целия Блавикен и дори най-близките села, той няма да излезе от кулата. Защо ме гледаш така? Да, излъгах те. Цял живот съм лъгала, когато е било необходимо, защо да правя изключение за теб?

— Върви си, Ренфри.

— Не, Гералт — разсмя се тя и бързо измъкна меча си.

— Ренфри.

— Не, Гералт. Ти направи своя избор, сега е мой ред.

С едно движение тя скъса полата си, размаха я във въздуха и я нави около лявата си ръка. Гералт отстъпи, вдигна ръка и направи някакъв знак с пръсти. Ренфри отново се засмя — късо, хрипливо.

— Напразно, белокоси. Това не ме лови. Само меч.

— Ренфри — повтори той, — върви си. Ако мечовете ни се срещнат, аз… вече няма… да мога…

— Знам — каза тя. — Но и аз… не мога иначе. Просто не мога. Ние сме това, което сме. Аз и ти.

Тя тръгна към него с лека, разкрачена походка. В дясната й ръка, изпъната встрани, проблясваше мечът, а с лявата влачеше полата по земята. Гералт отстъпи две крачки назад.

Ренфри скочи, замахна с лявата ръка, полата излетя във въздуха и мечът проблесна, прикрит зад нея. Къс удар. Гералт отскочи, платът дори не го докосна, а мечът на Ренфри се плъзна по неговото оръжие. Той машинално се защити със средата на острието и бързо завъртя нейния меч, опитвайки се да го избие. Това беше грешка. Тя отби острието му и веднага, с полусвити, разкрачени крака го атакува, целейки се в лицето. Гералт едва успя да парира удара и отскочи от падащия върху него плат. Завъртя се, избягвайки проблясващия в мълниеносни удари меч, и отново отскочи. Ренфри налетя към него, хвърли полата в очите му и го атакува отблизо, полуобърната. Той избягна удара и се озова съвсем до нея. Тези прийоми й бяха познати. Обърна се едновременно с него, почти докосвайки го. Той усети дъха й и острието й премина по гърдите му. Болката го сряза, но не наруши ритъма му. Обърна се още веднъж, в противоположната посока, отби меча й, летящ към слепоочието му, направи бърз финт и атакува. Ренфри отскочи и се наведе за удар надолу. Гералт, приклекнал при нападението си, мълниеносно я наръга отдолу, със самия връх на меча, в незащитените от ризницата бедро и слабини.

Тя не извика. Падна на колене и настрани, пусна меча и стисна с две ръце съсеченото си бедро. Кръвта зашуртя на тласъци между пръстите й и потече на ручей по украсения й колан, ботушите от лисича кожа и мръсния паваж. Тълпата, изпокрила се по ъглите, се раздвижи и нададе вой.

Гералт прибра меча си.

— Не си отивай — простена тя, свивайки се на кълбо.

Той не отговори.

— Студено ми е…

Той не отговори. Ренфри отново застена. Струйките кръв запълваха дупките между камъните на паважа.

— Гералт… прегърни ме…

Той не отговори.

Тя падна настрани и застина, притиснала буза към паважа. Острият кинжал, който досега прикриваше с тялото си, се изплъзна от вдървените й пръсти.

Измина минута, която се стори на вещера цяла вечност. Той вдигна глава при звука на почукващия по паважа жезъл на Стрегобор. Магьосникът се приближаваше бързо, заобикаляйки труповете.

— Ама че битка! — изрече той задъхано. — Видях, Гералт, видях всичко в кристала…

Приближи се и се наведе. В дългата си до земята черна дреха, опрян на жезъла си, той изглеждаше стар, ужасно стар.

— Изумително — поклати глава Стрегобор. — Свраката е мъртва.

Гералт не отговори.

— Е, Гералт — изправи се магьосникът, — отиди за каруца. Ще я откараме в кулата. Трябва да й направя аутопсия.

Погледна към вещера и без да дочака отговор, се наведе над тялото.

Вещерът усети, че някой вътре в него самия, някой, когото не познаваше, стисна ръкохватката на меча и бързо го извади от ножницата.

— Само я докосни, магьоснико — каза онзи, когото вещерът не познаваше, — само я докосни, и главата ти ще отлети на паважа.

— Какво, Гералт, полудя ли? Ранен си, в шок си! Аутопсията е единственият начин да узная…

— Не я докосвай!

При вида на вдигнатия над него меч, Стрегобор отскочи и размаха жезъла си.

— Добре! — извика той. — Както искаш! Но ти така и няма да узнаеш! Никога няма да бъдеш сигурен! Чуваш ли, вещерю? Никога!

— Махай се оттук!

— Както искаш. — Магьосникът се обърна и удари с жезъла по паважа. — Връщам се в Ковиж, нито ден няма да остана в тази дупка. Ела с мен. Не оставай тук. Тези хора нищо не знаят, не разбират, видели са само как убиваш. А ти убиваш грозно, Гералт. Е, идваш ли?

Гералт не отговори, дори не го погледна. Прибра меча си. Стрегобор сви рамене и бързо се отдалечи, почуквайки ритмично с жезъла си.

От тълпата полетя камък и се удари в паважа. Последва го втори и изсвистя до самото рамо на Гералт. Вещерът се изправи, вдигна двете си ръце и направи няколко бързи движения с тях. Тълпата зашумя, посипаха се камъни, но Знакът ги отблъскваше и те преминаваха покрай целта, предпазвана от невидима сферична броня.

— Достатъчно!!! — изрева Цалдемейн. — Стига толкова, мамицата ви!

Тълпата зашумя като вълните на прибой, но камъните престанаха да летят. Вещерът стоеше неподвижно.

Кметът се приближи към него.

— Това ли е всичко? — попита той, като сочеше проснатите по площада неподвижни тела. — Така ли изглежда по-малкото зло, което избра? Направи ли вече всичко, което смяташ за нужно?

— Да — отговори Гералт с усилие.

— Сериозна ли е раната ти?

— Не.

— В такъв случай се махай оттук.

— Да — отговори вещерът. Постоя още минута, отбягвайки погледа на кмета. После бавно, много бавно се обърна.

— Гералт.

Вещерът го погледна.

— Не се връщай никога — каза Цалдемейн. — Никога.