Анджей Сапковски
По-малкото зло (3)

III

В „Златния двор“, най-представителната странноприемница в града, беше многолюдно и шумно. Гостите, местни и пътници от други места, бяха заети предимно с типичните за националността и професията им неща. Сериозните търговци спореха с джуджетата за цените на стоките и процентите на кредитите. Не толкова сериозните щипеха по задничетата девойките, разнасящи бира и зеле с грах. Местните глупаци се правеха на добре информирани. Девойките по всякакъв начин се стараеха да се харесат на богатите, като същевременно отблъскваха бедните. Каруцарите и рибарите пиеха така, сякаш на другия ден ще забранят добива на хмел. Моряците пееха песни, възхваляващи морските вълни, храбростта на капитаните и прелестите на сирените, последното — живописно и с подробности.

— Напрегни си паметта, Стотник — каза Цалдемейн на кръчмаря, навеждайки се над тезгяха така, че да бъде чут сред глъчката. — Шест момъка и девойка, облечени в черни кожени дрехи, украсени със сребро по новиградската мода. Видях ги на бариерата. Отседнали са или при теб, или в „При Тунчик“.

Кръчмарят смръщи изпъкналото си чело, докато бършеше една халба с раираната си престилка.

— Тук са, кмете — каза най-накрая. — Казват, че са дошли за панаира, и всичките са с мечове, дори девойката. Облечени са в черно, както каза.

— Аха — кимна кметът. — Къде са сега? Нещо не ги виждам.

— В малката стаичка. Платиха със злато.

— Ще отида сам — каза Гералт. — Това не бива да се превръща в официално посещение, поне засега. Ще я доведа тук.

— Може би така ще е най-добре. Но внимавай. Не искам сбивания тук.

— Ще се постарая.

Песента на моряците, ако се съди по честите нецензурни изрази, наближаваше грандиозния си край. Гералт отмести лекичко твърдата и лепкава от мръсотия завеса, прикриваща входа на стаичката.

На масата седяха шестима мъже. Момичето, което очакваше да види, не беше сред тях.

— Какво? — извика онзи, който го видя пръв. Беше плешив, а лицето му бе обезобразено от белег, минаващ през лявата вежда, основата на носа и дясната буза.

— Искам да се видя със Свраката.

От масата се надигнаха две еднакви фигури с еднакво безизразни лица, светли разрошени коси до раменете и еднакви черни кожени дрехи, лъщящи със сребърните си украшения. С еднакви движения близнаците вдигнаха от скамейката еднакви мечове.

— Спокойно, Вир. Седни, Нимир — каза човекът с белега, облегнал лакти на масата. — С кой казваш, че искаш да се срещнеш, братко? Коя е тази Сврака?

— Много добре знаеш за кого говоря.

— Кой е тоя? — попита полугол потен тип, с препасани на кръст ремъци на гърдите и налакътници с шипове. — Познаваш ли го, Нохорн?

— Не го познавам — отговори онзи с белега.

— Някакъв албинос — изкикоти се слаб и висок тъмнокос мъж, седнал до Нохорн. Нежните черти на лицето, големите черни очи и ушите с остри върхове издаваха, че е наполовина елф. — Албинос мутант, шега на природата. И такива ги пускат в кръчмите, сред порядъчните хора.

— Виждал съм го някъде — каза як тип със загоряло лице и сплетени на плитки коси. Гледаше злобно Гералт с присвитите си очи.

— Няма значение къде си го виждал, Тавик — каза Нохорн. — Чуй, братко, Циврил току-що страшно те обиди. Няма ли да го предизвикаш на дуел? Толкова скучно е тази вечер.

— Не, няма да го предизвикам — отговори спокойно вещерът.

— А мен ще ме предизвикаш ли, ако плисна по теб тази рибена чорба? — изкикоти се голият до кръста.

— Успокой се, Петнайсетак — каза Нохорн. — Щом е казал не, значи не. Засега. Е, братко, кажи, каквото имаш да кажеш, и се омитай. Имаш възможност да излезеш сам. Ако не се възползваш, прислугата ще те изхвърли.

— С теб нямам за какво да говоря. Искам да се видя със Свраката. С Ренфри.

— Чухте ли, момчета? — Нохорн погледна другарите си. — Той иска да се види с Ренфри. А може ли да узная защо, братко?

— Не може.

Нохорн вдигна глава и погледна близнаците, които веднага пристъпиха напред, звънтейки със сребърните катарами на високите си ботуши.

— Сетих се — каза изведнъж онзи с плитките. — Спомних си къде съм го виждал!

— Какво мрънкаш, Тавик?

— Пред дома на кмета. Беше докарал някакъв дракон да го продава, някаква кръстоска между крокодил и паяк. Хората мърмореха, че е вещер.

— Какво е това вещер? — попита голият, Петнайсетака. — А, Циврил?

— Наемен магьосник — отговори полуелфът. — Прави фокуси срещу шепа сребърници. Нали казах — шега на природата. Обида за човешките и божиите закони. Такива трябва да се изгарят.

— Не обичаме магьосниците — изсъска Тавик, който още оглеждаше с присвити очи Гералт. — Нещо ми подсказва, Циврил, че в тази дупка ще имаме повече работа, отколкото предполагахме. Сигурно има още като него, явно се подкрепят.

— Краставите кучета се надушват — усмихна се зловещо полуелфът. — И как може на света да има такива като тях? Кой ви плоди, изроди?

— Бъди така добър да се държиш по-учтиво — отговори спокойно Гералт. — Майка ти, както виждам, достатъчно често е бродила сама из гората, така че имаш причина да се замислиш над собствения си произход.

— Възможно е — каза полуелфът, без да спира да се усмихва. — Но поне познавам майка си. А ти, вещерю, не можеш да се похвалиш с това.

Гералт леко пребледня и стисна зъби. Нохорн видя това и се разсмя гръмогласно.

— Е, братко, такава обида вече не можеш да пуснеш край ушите си. Струва ми се, че на гърба си имаш меч? Е, какво, ще излезете ли с Циврил на двора? Както казах — скучна вечер.

Вещерът не отговори.

— Проклет страхливец — изсумтя Тавик.

— Какво разправяше за майката на Циврил? — продължи монотонно Нохорн, опрял брадичка върху преплетените си пръсти. — Нещо страшно обидно, ако съм разбрал правилно. Че е развратничела, нещо такова. Хей, Петнайсетак, нима можеш да слушаш спокойно как някакъв скитник обижда майката на твоя приятел? Майката е нещо свято!

Петнайсетака се изправи спокойно, откачи меча си и го хвърли на масата. Изпъчи гърди, намести шиповете на лактите си, изплю се и пристъпи напред.

— Ако още не си разбрал — каза Нохорн, — ще поясня: Петнайсетака те предизвиква на юмручен бой. Казах ти, че прислугата ще те изнесе. Направете място.

Петнайсетака се приближи и вдигна юмруци. Гералт сложи длан на ръкохватката на меча и каза:

— Внимавай. Още една крачка, и ще се наложи да търсиш ръката си на пода.

Нохорн и Тавик скочиха и стиснаха мечовете си. Безмълвните близнаци извадиха своите. Петнайсетака се поколеба. Само Циврил не помръдна.

— Какво става тук, да го вземат дяволите? Не мога ли да ви оставя сами дори за минута?

Гералт се обърна много бавно и срещна погледа на очи с цвят на море.

Беше висока почти колкото него. Сламенорусите коси бяха подстригани неравно и стигаха малко под ушите.

Тя стоеше, опряла се с ръка на вратата. Носеше тясно кадифено кафтанче, пристегнато с изящен колан. Полата й също беше неравна, асиметрична — от лявата страна достигаше до прасеца, а отдясно разкриваше здраво бедро над висок ботуш от лисича кожа. На левия й хълбок висеше меч, а на десния — кинжал с голям рубин на върха на ръкохватката.

— Онемяхте ли?

— Това е вещер — промърмори Нохорн.

— Е, и какво?

— Искаше да говори с теб.

— Е, и какво?

— Той е магьосник — обади се Петнайсетака.

— Не обичаме магьосниците — изръмжа Тавик.

— Спокойно, момчета — каза девойката. — Той иска да говори с мен, това не е престъпление. Продължавайте да си вършите работата. И без скандали. Утре е пазарен ден. Не искате вашите изстъпления да развалят панаира — толкова важно събитие в живота на това мило градче.

В настъпилата тишина се чу тихо, противно кикотене. Смееше се Циврил, все още разположил се небрежно на скамейката.

— Ти пък, Ренфри… — каза през смях полуелфът. — Важно… събитие!

— Млъквай, Циврил! Веднага!

Циврил спря да се смее. Веднага. Гералт не се учуди. В гласа на Ренфри прозвуча нещо много странно. Нещо, което напомняше за червените отблясъци от пожар върху мечовете, стоновете на ранени, цвиленето на коне и миризмата на кръв. Очевидно, останалите също си направиха подобни асоциации, защото дори загорялата кожа на Тавик пребледня.

— Е, белокоси — наруши тишината Ренфри, — да отидем в голямата зала и да се присъединим към кмета, с когото дойде тук. Предполагам, че и той иска да поговори с мен.

Щом ги видя, Цалдемейн, който чакаше на тезгяха, прекъсна тихия си разговор с кръчмаря, изправи се и скръсти ръце на гърдите си.

— Чуйте, госпожо — каза той твърдо, без да губи време за размяна на излишни любезности. — Знам от този вещер от Ривия какво ви е довело в Блавикен. Изглежда, сте обидена за нещо на нашия магьосник.

— Възможно е. И какво от това? — попита тихо Ренфри. Също не особено учтиво.

— За подобни обиди има градски и кастелански съдилища. При нас, в Лукоморието, всеки, който се опита да мъсти с меч за такива обиди, се смята за най-обикновен престъпник. Затова или утре сутринта ще се ометете от Блавикен заедно е черната си компанийка, или ще ви хвърля в някоя яма пре… как се казваше това, Гералт?

— Превантивно.

— Точно така. Разбрахте ли ме, госпожичке?

Ренфри пъхна ръка в торбичката на колана си и извади свит няколко пъти пергамент.

— Прочетете това, кмете, ако сте грамотен. И повече не ме наричайте „госпожичке“.

Цалдемейн взе пергамента, чете дълго време, а после го подаде безмълвно на Гералт.

— „До моите кметове, васали и свободни поданици — прочете вещерът на глас. — Уведомяваме всички и всеки, че Ренфри, крейденската княгиня, е на служба при нас и ни е много скъпа и че нашият гняв ще се стовари върху всеки, който реши да я възприпятства. Аудоен, крал…“ Думата „възпрепятства“ се пише с „е“, но печатът изглежда истински.

— Защото си е истински — каза Ренфри и дръпна пергамента от ръцете му. — Предостави ми го Аудоен, вашият милостив господар. Затова не ви съветвам да ме възпрепятствате. Независимо от това как се пише думата, последствията могат да бъдат печални за вас. Няма да успеете да ме хвърлите в яма, уважаеми кмете. И не ме наричайте „госпожичке“. Не съм нарушила нито един закон. Засега.

— Ако нарушиш дори най-дребния — Цалдемейн изглеждаше така, сякаш иска да я заплюе, — ще те хвърля в ямата заедно с твоя пергамент. Кълна се във всички богове, госпожичке. Да вървим, Гералт.

— А на теб, вещерю — докосна Ренфри ръката на Гералт, — искам да ти кажа още нещо.

— Не закъснявай за вечеря — подхвърли кметът през рамо. — Иначе Либуша ще се разсърди.

— Няма да закъснявам.

Гералт се облегна на тезгяха и загледа синьо-зелените очи на девойката, като си играеше с висящия на шията му медальон с вълча муцуна.

— Чувала съм за теб — каза тя. — Ти си Гералт от Ривия, белокосият вещер. Приятел ли ти е Стрегобор?

— Не.

— Това улеснява нещата.

— Не мисля. Нямам намерение да гледам отстрани.

Ренфри присви очи.

— Утре Стрегобор ще умре — рече тя тихо, отмятайки от челото си кичур от неравно подстриганите си коси. — Няма да е хубаво, ако си отиде и още някой.

— Да, и ако преди него умрат още няколко души. А аз не виждам друга възможност.

— Доста скромно казано.

— За да ме уплашиш, е необходимо нещо повече от думи, Сврако.

— Не ме наричай Сврако, не ми харесва. Работата е там, че аз виждам и други възможности. Струваше си да ги обсъдим, но какво да се прави — Либуша чака. Поне красива ли е тази Либуша?

— Това ли само имаше да ми кажеш?

— Не. Но сега иди. Либуша чака.