Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (44)

43

Хаосът настъпи почти веднага след това. Не беше учудващо, че дойде най-напред от Маунт Уедър, където се бяха заврели вицепрезидентът Бакстър, министърът на финансите Кийн и министърът на вътрешната сигурност Макелън. Идеята да се сложат тримата на едно място не беше много уместна. Всеки от тях поотделно имаше характер, който едва се търпеше в нормални обстоятелства. В разгара на съвсем реална криза те направо изпаднаха в истерия. Главният прокурор Стоукс обаче запази спокойствие. През последния час той беше мислил доста, и то не само за непосредствено предстоящите събития, които щяха да променят историята. Той гледаше далеч напред в бъдещето. Навикът му беше вкоренен от майка му. При всяка криза имаше решителен стадий, в който или всичко се сриваше надолу в пропастта, или катастрофата биваше избегната. Повечето хора веднага тичаха да се скрият, обзети от паника, от шок. По-хитрите и находчивите обаче именно в такива моменти умееха да се възползват от възможността, а сегашната криза беше крайно драматична. Ако бомбата гръмнеше, Стоукс съзнаваше, че завинаги ще го свързват с президента, който не е реагирал достатъчно навременно и бързо.

Майната му на Министерството на вътрешната сигурност! Американският народ имаше много смътна представа как трябва да се действа. Министерството на правосъдието и ФБР бяха съвсем друго нещо. Гражданите знаеха, че президентът и главният прокурор трябва да ги защитават у дома, в родината им.

А президентите рядко ги жертват, поне не и до следващите избори. Това обаче не се отнасяше за членовете на президентския кабинет. Когато се разразеше мащабна криза, тях обикновено ги използваха като изкупителни жертви. И първо тях даваха на пресата, която ги изяждаше парче по парче. Когато от репутацията и кариерата им не останеше нищо, ги изпращаха обратно там, откъдето са дошли. Където пък хората, които до скоро си смятал за най-близки приятели, започват да те отбягват като чумав. Да, във Вашингтон политиците може и да падаха от високо, но главният прокурор Мартин Стоукс нямаше намерение да се дава така лесно.

Винаги реалист обаче, той си даваше сметка, че вече е късно да избегне летящия куршум. Все пак имаше малък шанс за оцеляване, ако пожертваше министър Макелън. Министерството на вътрешната сигурност се намираше още в младенческата си възраст в сравнение с останалите министерства, но въпреки това вече си беше спечелило репутацията на институция, пълна с некадърници. Но и така да беше, при катастрофа с подобна сила щеше да е необходим повече от един член на кабинета, за да засити гнева на Капитолия, пресата и цялото общество. Не, тази работа беше прекалено голяма, за да не пострада от нея. В този случай най-разумният ход беше да заздрави приятелството си с президента и да се надява този Раймър и неговият НЕСТ да си свършат добре работата.

Шумните пререкания от Маунт Уедър продължиха няколко минути. Министър Макелън отново предложи Чарлстън да бъде блокиран. Вече беше започнал сутрешният час пик и с всяка следваща минута, твърдеше той, стотици, ако не хиляди, хора се превръщат в потенциални жертви на терористите. Той настояваше най-малкото да се спре пътния поток, влизащ в града. Министърът на финансите Кийн каза, че ако затворят Чарлстън, ще трябва да затворят и финансовите пазари и така ще демонстрират паника.

По средата на дебата Стоукс забеляза, че генерал Флъд и министърът на отбраната Кълбъртсън липсват. Вероятно бяха заети с останалите три кораба от списъка. Стоукс тъкмо се накани да влезе в спора, когато вицепрезидентът Бакстър направи грешката да намеси политиката.

— Робърт — обърна се той, — предстои ни преизбиране. Ако това нещо избухне и пресата разбере, че сме знаели за него и не сме сторили нищо, за да защитим гражданите на Чарлстън, с администрацията ти е свършено.

Стоукс познаваше вицепрезидента Шърман Бакстър достатъчно добре. Той беше глупак и най-накрая в него бяха надделели гордостта и егото му. За никой не беше тайна, че президентът едва ли не се срамува от своя вицепрезидент. Изборната комисия на партията ги беше принудила да работят заедно и в началото нещата между тях вървяха добре. Но не за дълго. Бакстър беше от Калифорния и, както беше обещал, напълни касата на партията с пари и помогна за спечелването на най-скъпия щат за каузата. След това обаче ситуацията рязко се влоши. Бакстър бавно, но сигурно беше изолиран. На практика бе прекарал последните две години най-вече или в чужбина, или в командировки за набиране на средства. Отсъствието на неговото мнение по всеки по-важен проблем беше показателно.

Носеха се слухове, че ще бъде сменен, и Стоукс реши, че моментът е подходящ най-сетне да се изкаже. Главният прокурор имаше свои планове и като всеки лоялен воин се хвърли да защитава президента.

Изказа се необичайно високо и рязко:

— Мисля, че всички трябва да се успокоим и да оставим политиката настрана.

Изражението на вицепрезидента беше достатъчно красноречиво. Той гледаше като капитан на току-що торпилиран кораб.

Стоукс не си губи времето и продължи:

— Ако затворим проклетия град, ще предизвикаме паника и както Раймър ни каза преди малко… — Стоукс направи пауза и с по-спокоен глас добави: — Нека си поемем дълбоко дъх, да се успокоим и да оставим Раймър и генерал Флъд, както и техните хора, да си свършат работата, за която са обучавани. Да не им се бъркаме.

Възнаграждението за тази тактика дойде само след секунди. Президентът Хейс се усмихна одобрително и отвърна:

— Добре казано, Мартин.