Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (1)

Предговор

Мич Рап гледаше през стъклото-огледало на влажното бетонно помещение, което се намираше под земята. Полуголият мъж седеше, окован с белезници, на малък и неудобен стол. Гола електрическа крушка висеше само на трийсетина сантиметра от лицето му. Ярката светлина, съчетана със състоянието на почти пълно изтощение, караше мъжа да клюма с глава. Подпрял брадичка на гърдите си, той всеки миг щеше да загуби равновесие и да се преобърне. Точно това искаха те.

Рап погледна часовника си. Вече започваше да губи търпение, а и нямаше повече време. В друг случай би застрелял този човешки отпадък, без да се церемони много, но сегашната ситуация беше по-сложна. Налагаше се да го накарат да говори. Всички те проговаряха рано или късно — не в това се състоеше проблемът. Номерът беше да ги накараш да кажат истината. Този не беше изключение. До момента се придържаше към историята си, която беше чиста лъжа и Рап го знаеше.

Експертът на ЦРУ по борбата с тероризма мразеше да идва тук. От това място му настръхваше кожата. Приличаше на лечебница за душевно болни. Само дето нямаше прозорци с решетки и яки санитари в бели униформи. Нарочно всичко беше така безлично и сиво. Толкова тайно беше, че дори си нямаше име. Шепата хора, които знаеха за съществуването му, го наричаха само Обектът.

За него не пишеше в нито един документ, не беше споменат дори в тайния бюджет на разузнаването, който се предоставяше всяка година в конгреса. Обектът беше остатък от Студената война. Намираше се в Лийсбърг, щата Вирджиния, и външно с нищо не се отличаваше от другите ферми за коне, осеяли околността. Разположено върху площ от 250 декара красива местност, мястото беше купено от Управлението в началото на петдесетте години. По онова време на ЦРУ се предоставяше много по-голяма свобода и секретност на действие, отколкото днес.

Обектът беше едно от няколкото места, където ЦРУ разпитваше навремето предателите от Източния блок, звено в мрежата на Джеймс Енгълтън — печално известният с параноята си гений от ЦРУ, който се занимаваше с разкриването на шпиони в разгара на Студената война. В тези подземия с хората вършеха много неприятни неща. Най-вероятно тук ЦРУ щеше да доведе Олдрич Еймс, ако се беше докопало до него преди ФБР. Мъжете и жените, отговорни за пазенето на тайните на Ленгли, биха дали всичко за удоволствието да набият чивиите на копелето-предател. За тяхно нещастие тази възможност им беше отнета.

Обектът не беше никак приятно място, но бе необходимо зло в свят, изпълнен със садистична жестокост и брутални индивиди. Рап много добре го съзнаваше, което обаче не означаваше, че го харесва. Мич не беше нито много чувствителен, нито гнуслив. Отнел бе живота на много хора, дори не знаеше бройката им. Убивал беше при най-различни обстоятелства и по най-различен начин, което само потвърждаваше майсторството му в неговата професия.

Превърнал се бе в съвременен и опитен ликвидатор, гражданин на цивилизована страна, в която дори думата „ликвидатор“ никъде не се използваше открито. Неговият народ обичаше да се откроява от другите, по-западналите. Демокрация, в която правата и свободите на човека бяха издигнати в култ. Държава, която би осъдила откритото вербуване, обучение и използване на нейни граждани за тайното ликвидиране на граждани на други държави. Но точно това беше Рап. Съвременен ликвидатор-убиец, когото за по-голямо удобство наричаха „оператор“ — не биваше да засягат чувствата на по-фините господа сред властващите във Вашингтон.

Ако тези хора знаеха за съществуването на Обекта, щяха да избухнат в небивала ярост, която в крайна сметка щеше да доведе до частичното или пълното унищожаване на ЦРУ. Тези противници на империалистическия навик на Америка да показва и използва мускули се питаха какво ли е сторила страната им, за да предизвика гнева и омразата на терористите. Винаги им убягваше, че през последните години Вашингтон действа на международната сцена като адвокат на изнасилвач в съда: жената е носела къса пола, сексапилно горнище и обувки с високи токчета — направо си го е търсела. Америка беше груба и арогантна страна, управлявана от егоистични мъже с колониално мислене, които с удоволствие експлоатираха ресурсите на по-малките страни. Америка направо си го търсеше.

Ръководен от собствените си тесногръди разбирания, елитът от Вашингтон би нарекъл това място „камера за изтезания“. Рап обаче много добре знаеше какво означава думичката „изтезания“, тя нямаше нищо общо с процедурите в Обекта. Тук се практикуваше принуда, лишаване на сетивата от дейност, разпити, но не и истински изтезания.

Истинско изтезание беше да причиниш на човек толкова много болка, че да те моли да го убиеш. Да прикрепиш щипки-клеми на тестисите на измъчвания и да пуснеш електричество през тялото му. Да изнасилваш брутално жена всеки ден, докато накрая не изпадне в кома. Да принудиш мъж да гледа как шайка престъпници изнасилват и се гаврят с жена му и децата му. Да накараш човек да яде собствените си изпражнения. Това беше чудовищно, варварско, но също така — и крайно неефективно. Отново и отново подобни методи доказваха, че повечето пленници признават каквото и да е само за да спрат болката. Разкриват всякакви терористични заговори, макар и такива да не съществуват, готови са дори майките си да продадат.

Рап беше практичен човек обаче, а и мъжът с белезниците, прикован към стола, знаеше какво означава истинско изтезание от личен опит. Организацията, за която работеше, беше прочута именно с жестоките мъчения на политически затворници. Ако някой заслужаваше един хубав бой, то това беше именно голото безскрупулното копеле зад стъклото, но все пак трябваше да се вземат под внимание и други неща.

Рап не обичаше изтезанията. Не само заради минималния ефект върху измъчвания, но и заради психологическите последици за извършителя. Нямаше никакво желание да се впуска в тези дълбини на човешката жестокост, освен в краен случай. За съжаление в момента бързо се приближаваха към подобна развръзка. На карта беше поставен животът на много хора. Двама агенти на ЦРУ вече бяха мъртви по вина на боклука отсреща. Нещо се мътеше тук и ако Рап не откриеше какво е то, щяха да загинат стотици, дори хиляди невинни граждани.

Вратата на стаята за наблюдение се отвори и вътре влезе мъж на възрастта на Рап. Той се приближи до прозореца-огледало и погледна към окования. В поведението му имаше някакво лабораторно спокойствие. Косата му беше елегантно подстригана, както и добре поддържаната му брада. Носеше черен, скроен по поръчка костюм, бяла риза с френски ръкавели и скъпа копринена вратовръзка. Имаше още два такива костюма и за да обърка тотално пленника, той се появяваше пред него само в това си облекло. Така беше от докарването му преди три дни. Костюмът беше подбран специално, за да внушава превъзходство и авторитет.

Боби Акрам беше един от най-добрите специалисти по разпит на ЦРУ. Бе имигрант от Пакистан, мюсюлманин, който перфектно владееше урду, пущу, арабски, персийски и, разбира се, английски. Акрам контролираше всяка една подробност, всяка секунда от пленничеството на мъжа с белезниците. Всеки шум, промяна в стайната температура, в храната и пиенето — всичко беше внимателно режисирано.

Целта беше мъжът да проговори. Първата стъпка бе да го изолират и лишат от всякакво чувство за време и пространство до момента, в който пленникът не издържи. Тогава Акрам щеше да му предложи спасение — да започнат диалог. Щеше да го накара да говори, не непременно да разкрие тайните си, поне не веднага. Тайните щяха да дойдат по-късно. За да се свърши добре работата, се изискваше много търпение и време, с каквито обаче Мич не разполагаше. Получената разузнавателна информация диктуваше да ускорят процеса.

Акрам се обърна към Рап:

— Всеки момент трябва да се пречупи.

— Надявам се наистина да е така. — Търпението не беше една от силните страни на Рап.

Акрам се усмихна. Той хранеше дълбоко уважение към легендарния офицер от ЦРУ. Двамата бяха на фронтовата линия на войната с тероризма, съюзници с общ враг. За Рап нещата се свеждаха до защитата на невинни хора срещу задаващата се заплаха. За Акрам пък въпросът беше да се спаси религията, която обичаше и изповядваше, от група фанатици, изопачили думите на Великия пророк, за да подклаждат омраза и страх.

Акрам погледна часовника си.

— Готов ли си? — попита.

Рап кимна и отново погледна към завързания изтощен мъж. Измърмори няколко ругатни по негов адрес. Ако този случай се разчуеше, нямаше да го спасят нито подвизите му, нито връзките му във висшите етажи на властта. Устремен в лова си, той отдавна беше минал всякакви граници, но се нуждаеше от отговори. А ако се опиташе да ги получи по каналния ред, със сигурност щеше да затъне в блатото на политиката и дипломацията.

Тук бяха заложени твърде много интереси и дума не можеше да става за изтичане на информация. Мъжът, който беше окован и на когото бяха инжектирали специален серум, беше полковник Масуд Хак от страховитата пакистанска разузнавателна служба — Междуведомственото разузнаване ИСИ. Без да уведоми никого от Ленгли, Рап беше прибягнал до услугите на екип от наемници, за да го заловят и доведат тук. Жестоките убийства на двама служители на ЦРУ и нарастващият страх, че „Ал Кайда“ се е възстановила след удара, накараха Мич да действа без официално одобрение.

Хан посочи към пленника, след като онзи за пореден път клюмна на стола.

— Всеки момент ще падне. Сигурен ли си, че искаш да продължиш с плана? — Хан скръсти ръце. — Ако изчакаме още ден-два, съм убеден, че ще го накарам да проговори.

Рап поклати глава.

— Търпението ми се изчерпа. Ако ти не го накараш да говори, аз ще го сторя.

Акрам замислено кимна. Той нямаше нищо против използването на метода „доброто ченге/лошото ченге“ при разпита. При подходящ човек резултатите можеха да са доста успешни. Самият Акрам обаче никога не прибягваше до насилие и обикновено предоставяше ролята на „лошото ченге“ на другите.

— Добре тогава. Щом стана и изляза, ти си наред.

Мич беше съгласен с плана. Той не отклони поглед от пленника и когато Акрам излезе. Заловеният не знаеше колко време е прекарал в ръцете на „домакините“ си, нито кои са те. Нямаше представа къде се намира, в коя страна, на кой континент. Разговаряше само с един човек, но той беше Акрам — роден пакистанец като самия него.

Би могъл, разбира се, да предположи, че е в собствената си страна, заловен от съперничещата на ИСИ служба — Разузнавателното бюро. И поради това навярно полагаше усилия да издържи колкото се може по-дълго с надеждата, че от ИСИ ще дойдат и ще го спасят. Бяха го наблъскали с опиати и лишили от усещане за време и ритъм. Бе един изтощен човек, завладян от несигурност и неведение. Готов беше да се пречупи. Когато Рап влезеше, щяха да се изпарят всичките му надежди.

Както беше прогнозирал Акрам, мъжът накрая до такава степен се унесе, че се наклони напред и падна. Удари се силно в пода, но не направи усилие да се изправи. Прекарал в тази безнадеждна ситуация бог знае колко време, той бе наясно, че няма сили да стане.

Акрам влезе при него с няколко помощници. Докато двамата мъже изправяха пленника, Акрам придърпа стол и им нареди да му свалят белезниците. След като пакистанецът беше развързан и свободен да движи ръцете и краката си, Акрам му подаде чаша вода. Двамата помощници се отдалечиха и застанаха до вратата в случай, че отново потрябват.

— А сега, Масуд — Акрам заговори мъжа на родния му език, — искаш ли да ми кажеш истината?

Онзи гневно изгледа разпитващия с кървясалите си очи.

— Аз ви казах истината. Не подкрепям нито талибаните, нито „Ал Кайда“. Занимавам се с тях само защото такава е работата ми.

— Нали знаеш, че генерал Мушараф строго забрани да подкрепяме талибаните и „Ал Кайда“. — Акрам беше създал у Хак впечатлението, че е приятелски настроен към него сънародник, още от момента, в който се бяха срещнали за пръв път.

— Вече ви казах — сопна се пленникът. — Единствената причина все още да се срещам с агентите си е, че трябва да ги държа под око.

— Но продължаваш да симпатизираш на каузата им, нали?

— Да, аз… Не! Не симпатизирам на каузата им! — Той наклони глава настрани.

— Ти не си ли праведен мюсюлманин?

Въпросът прозвуча като шамар в лицето на офицера от разузнаването.

— Разбира се, че съм праведен мюсюлманин — изрече той, — но аз… аз съм офицер от ИСИ. Такава е моята принадлежност.

— Сигурен съм, че е така — отвърна скептично Акрам. — Проблемът е, че не съм сигурен в твоята принадлежност и лоялност и че вече ми свършва търпението. — В гласа му нямаше никаква злоба, само лека нотка на съжаление за пленника.

Онзи закри лицето си с длани и поклати глава.

— Не знам какво да кажа. Не съм такъв, за какъвто ме смятате. — Той вдигна глава и впери умоляващ поглед в Акрам. — Питайте началниците ми. Питайте генерал Шариф. Той ще ви каже, че само изпълнявах заповеди.

Акрам поклати глава.

— Твоите началници се отрекоха от теб. За тях ти си само бреме. Казват, че не знаят каква игра играеш.

— Лъжец! — с пяна на устата отвърна Хак.

Точно към подобен развой се стремеше Акрам. Неконтролируемо поведение и рязка промяна в настроението. В първия момент — отчаян и умоляващ, а в следващия — ядосан и гневен. Акрам вдигна примирено ръце и с тъга и съжаление в гласа си продължи да играе ролята:

— Бях доста търпелив с теб, а за отплата какво ми даваш? Лъжи и обиди.

— Казах ти истината!

Акрам го удостои с почти бащински поглед.

— Не бях ли достатъчно добър с теб?

От будуването и серумите на Хак му се спеше. Той разпери ръце и се огледа из помещението.

— Има какво да се желае още от твоето гостоприемство. — После с предизвикателен тон добави: — Искам да говоря с генерал Шариф веднага!

— Нека те питам нещо, Масуд. Как се отнасяте вие към пленниците си?

Офицерът от пакистанското разузнаване наведе глава и реши, че е по-добре да премълчи.

— Докоснах ли те, пипнах ли те с пръст, докато беше тук?

Хак колебливо поклати глава.

— Е… Всичко това обаче ще се промени. — За пръв път Акрам го заплаши с насилие, пък било то и само с намек. Разговорите им досега се въртяха около това как Хак се среща с информаторите си. Той не преставаше да повтаря отново и отново добре репетираната легенда. От време на време се изпускаше за някоя дребна подробност, но като цяло се придържаше към историята си.

Акрам се вгледа в задържания.

— Един човек иска да те види.

Хак вдигна очи, изпълнени с надежда.

— Не. — Акрам поклати глава и зловещо се изсмя. — Не мисля, че би искал да се срещнеш с него. Всъщност… — Акрам стана. — Той е последният човек на света, когото би желал да видиш. Него аз не мога да го контролирам, нито да му нареждам. И на всичкото отгоре знае, че си лъжец.

— Истината казвам — изхленчи пленникът и посегна към ръката на разпитващия.

Акрам навреме хвана китката му и я извъртя достатъчно, за да покаже на Хак, че не бива да го докосва. Погледна в широко отворените умоляващи очи и отговори:

— Имаше достатъчно възможности да ни кажеш истината, но не го стори. Сега вече нищо не мога да направя за теб. — След тези думи Акрам пусна китката на пленника и излезе.

 

 

Рап не влезе веднага. Акрам предложи да оставят напрежението у Хак да се натрупа. Двамата наблюдаваха през стъклото-огледало как пленникът закрачи нервно напред-назад. С всяка следваща минута той ставаше по-развълнуван. Изведнъж ярките лампи на тавана се включиха и при него влезе Рап.

На лицето на Хак първо се изписа неверие, после — панически ужас. Появата на знаменития офицер от американското разузнаване промени всичко. Нещата започнаха да си идват на мястото, Хак разбра, че е затънал в много по-големи неприятности, отколкото предполагаше.

Рап посочи неудобния стол и извика:

— Сядай!

Пленникът се подчини без никакво колебание. Рап грабна малката четвъртита масичка и я придърпа пред пакистанеца. После се обърна към двамата пазачи на английски:

— Мога и сам да се оправя.

След като пазачите излязоха, Рап сложи на масата плик, подобен на пощенските, и бавно свали сакото си, за да покаже деветмилиметровата берета в раменния кобур. Окачи сакото на облегалката на стола и се зае да развързва вратовръзката си.

— Знаеш ли кой съм аз? — Сложи вратовръзката върху сакото.

Хак кимна и преглътна тежко.

Рап извади две фотографии от плика и ги постави пред пленника.

— А тези хора не ти ли се струват познати? — Започна да навива ръкавите си.

Офицерът от пакистанското разузнаване с нежелание погледна фотографиите. Много добре познаваше двамата мъже, но също така съзнаваше колко е рисковано да признае подобно нещо. Самият Хак беше участвал в достатъчно разпити, даваше си сметка, че е най-добре да продължи да се придържа към легендата. Бавно поклати глава.

— Не.

Макар че Рап очакваше такъв отговор, това не му спести гневната реакция. Направо побесня. Подпря дясната си ръка на масата, а с лявата удари Хак толкова неочаквано и силно, че той излетя от стола и се просна на пода.

— Грешен отговор! — извика Мич и се закани отново да стовари юмрука си върху Хак, подобно на чук.

Хак остана да лежи зашеметен на пода. За пръв път някой от похитителите му го удряше. Обзе го паника и той вдигна ръце, за да блокира удара.

— Добре, добре! Знам кои са, но нямам нищо общо със смъртта им!

Рап го сграбчи за гърлото и макар Хак да беше с десетина килограма по-тежък, го повдигна от пода и го блъсна в стената като парцалена кукла.

— Кое избираш — да живееш или да умреш?

Пакистанецът го погледна, искрено объркан. Рап повтори въпроса, но този път изкрещя в ухото му:

— Кое искаш — да живееш или да умреш?

Хак запелтечи:

— Да ж-живея.

— Тогава почвай да поумняваш, и то бързо. — Рап го хвърли обратно към бюрото и извика: — Седни на стола и погледни снимките! — Мич застана зад него, със стиснати юмруци и почервеняло от гняв лице. — Сега, Масуд — извика той, — ще те питам само още веднъж! Знам за теб повече, отколкото предполагаш. — Рап посочи към двете черно-бели фотографии. — Имаш ли пръст в убийството на тези двама служители на ЦРУ?

— Не. — Този път Хак вдигна ръце, преди да отговори. Очите му бяха изпълнени със страх. Беше готов на всичко само за да укроти това животно срещу себе си. — Не мисля така.

„Не мисля така“ беше по-приемлив отговор, отколкото пълното отричане.

— Не мислиш така — подигравателно повтори Рап. — Масуд, сигурен съм, че ме разиграваш.

— Не знам… — изнервено отвърна той. — Тази част от света е опасна. Там непрекъснато изчезват хора.

— Да… както ще се случи с теб, глупак такъв. — Рап погледна към тавана и извика: — Пуснете първия запис!

Секунда по-късно от говорителите се разнесе гласът на Хак. Макар че Рап владееше перфектно и арабски, и персийски, той не говореше урду толкова добре, за да разбере казаното. Беше чел обаче превода достатъчно пъти, че да го запомни наизуст. Записът беше на телефонен разговор, в който Хак настояваше да се срещне с неизвестен човек. Когато записът свърши, Рап нареди да пуснат втория. Именно вторият запис и думите за някакво голямо събитие в близкото бъдеще бяха ужасили Мич.

Рап взе друга фотография от плика и я пусна в скута на Хак.

— Този позна ли го?

На фотографията Хак пиеше кафе с Ахтар Джилани, високопоставен член на талибаните. Пакистанецът си спомняше много добре срещата. Когато прослуша записа, в един момент му се догади.

Докато от високоговорителите се чуваха гласове, Рап продължи:

— Доста калпава работа за човек, който се занимава с шпиониране. — После подреди на масата три малки фотографии. На едната имаше дете, а другите две бяха на пеленачета. — Имаш ли представа кои са те?

Хак нервно поклати глава.

— Това са децата на двамата мъже, които уби. — Думите му увиснаха във въздуха, за да може пакистанецът да осъзнае напълно извършеното от него. После по същия начин постави още пет фотографии. Черно-бели кадри от тайно наблюдение — симпатичните личица на петте деца на Хак. Рап погледна мъжа застрашително и онзи тихо захлипа.

— Моля ви… умолявам ви, оставете децата ми на мира — през подсмърчане и сълзи пророни Хак. — Аз съм виновен… не те.

Рап демонстрира отвращение.

— Не убивам деца, скапаняк такъв. — Потупа по трите фотографии на американските деца и продължи: — Те никога вече няма да видят бащите си. — Рап започна да обикаля в кръг масата. — Погледни лицата им! Кажи ми защо твоите деца трябва да те видят отново?!

Хак взе фотографиите на децата си и се разплака. През това време Рап извади беретата и завинти дебел черен заглушител на цевта на пистолета. После протегна ръка и издърпа назад добре смазания затвор на оръжието. Патронът с кух връх на куршума влезе в цевта с отчетливо металическо изщракване.

Рап насочи цевта към главата на пакистанеца и каза:

— Аз си държа на думата, Масуд. Ако искаш отново да видиш децата си, докажи ми го. Искам да знам всичко, което и ти знаеш за талибаните и „Ал Кайда“. Искам да знам в какво се състои дръзкият план, за който говорехте с Джилани. Ако отново те хвана да лъжеш, сделката пропада и мозъкът ти ще залее целия под.

Рап свали предпазителя на пистолета, пръстът му легна на спусъка.

— Та какво избираш, Масуд? Съгласен ли си да работиш за мен и да видиш как порастват децата ти? Или предпочиташ да умреш?