Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (36)

35

Мериленд

Засекретеното видеосъвещание вече беше в разгара си. Всъщност Съветът по националната сигурност щеше да започне след петнайсет минути, но в момента повече от половината му членове вече бяха насядали по местата си, включително и президентът. На големия екран в края на конферентната зала се виждаше как в различните места влизат и излизат помощници и съветници. Те донасяха на шефовете си информация и им шепнеха на ухото различни препоръки. Конферентната зала в обект „Р“ не правеше изключение от общата картина. И тук идваха и си отиваха забързани хора.

Валъри Джоунс, началникът на президентския кабинет, седеше директно срещу Кенеди. В момента говореше по сателитния телефон и ядеше поничка. Кенеди я погледна настойчиво с цел Джоунс да й обърне внимание, когато приключи с разговора. Тя, изглежда, говореше с прессекретарят на Белия дом. За щастие поне досега медиите не знаеха нищо за случващото се. Всички обаче бяха единодушни, че дълго няма да продължи така. Кенеди бе сигурна, че след девет сутринта ще изтече информация.

Вашингтон, като повечето центрове на властта, беше среда, в която преобладаваха срещите. Срещи-закуски, сутрешни срещи и обедни срещи имаше непрекъснато от изгрев до залез-слънце, продължаваха и през нощта. Мнозина важни и влиятелни хора нямаше да се появят на запланираните си срещи тази сутрин, което нямаше да остане незабелязано.

Джоунс затвори телефона и облекчено въздъхна.

— Дотук добре. — Тя се обърна към президента: — Беше Тим. — Ставаше дума за Тим Уебър, прессекретарят на Белия дом. Върху неговите плещи легна задачата да носи дежурство в Белия дом. Така беше решила Джоунс. Повечето от телевизионните репортери щяха да започнат да се появяват към шест часа сутринта, а журналистите от печатните медии щяха да се присъединят към тях в девет. На Уебър щеше да му е много по-лесно да отклони въпросите и да опровергае слуховете лично, отколкото по телефона.

— Още няма обаждания от журналистите — добави началникът на кабинета.

Президентът погледна към редицата от часовници на стената и най-вече към този, който показваше времето във Вашингтон. Стрелките сочеха малко след пет сутринта.

— Журналистите още не са се събудили.

— Знам — контрира Джоунс, — но те разполагат с достатъчно източници в администрацията. Изненадана съм, че още никой не им е съобщил.

Валъри беше малко сприхава и припряна — задължително качество за нейната длъжност. Дори когато говореше с президента, често бе доста рязка.

Кенеди хвана ръката на Хейс.

— Трябва да обсъдя нещо с двама ви. — Тя се наведе над масата, президентът и Джоунс сториха същото. — Мисля, че знам, коя е крайната им цел. — Също като другите и Кенеди беше заварена неподготвена и нямаше време да огледа ситуацията по-цялостно. След последния й разговор с Рап обаче й беше хрумнала една мисъл.

— Ако наистина имат ядрена бомба, е логично я използват с максимален ефект. Не вярвам това да ви изненада — Кенеди се обърна към президента, — но един от терористите е казал на Мич, че планът им е да убият вас. Онзи е разкрил още нещо интересно. Че искат да убият вас и всички генерали. Когато Мич ми каза, на мен ми се стори малко смешно и затова го попитах дали наистина са били такива точните му думи. Рап потвърди. Първоначално го сметнах за една от ония самохвални закани, които арабите обичат да отправят. Ако се приеме буквално, подобно заявление звучи най-малкото смешно. Да избиеш всички генерали е невъзможно. После ми хрумна, че дума, която за английскоговорещите има едно значение, в другите езици може да има малко по-различно значение.

— Какво е имал предвид тогава? — попита Джоунс.

— Мисля, че с думата „генерал“ е искал да каже „генерални“, всички висши ръководители.

— Какви ръководители?

— Ти, ръководството на конгреса, вицепрезидента, целия кабинет. Искат да обезглавят правителството с един удар.

— И каква е гаранцията, че всички ще бъдат в града по едно и също време?

Кенеди обърна бележника си към президента и началничката на кабинета му, за да видят календара.

— Учудена съм, че не го забелязах по-рано. Тази седмица всички ще са в града за откриването на новия паметник на загиналите във Втората световна война.

Президентът погледна календара.

— Денят на загиналите във войните.

— Празненствата започват в събота, а днес вече сме сряда. Държавните глави на Великобритания, Русия, Канада, Австралия, Нова Зеландия и десетина други страни ще започнат да пристигат в петък. Ако искат да ни ударят силно, това е най-подходящото време да го сторят.

Хейс беше приковал погледа си върху датата, обозначаваща Деня на загиналите във войните. След няколко секунди вдигна очи към Кенеди и попита:

— Как не сме го забелязали преди?

— Поне имаме няколко дни, преди да отменим цялата церемония — обади се Джоунс.

— Нямаме никакво време — твърдо отвърна Кенеди. — Ще сме късметлии, ако изкараме до обяд. Медиите ще искат да знаят къде сте, сър.

— Да, лъжите няма да свършат работа, не можем да отклоним и въпросите им — съгласи се Хейс. — Ще се досетят и сами, ще направят предположения…

— Логически предположения — поправи го Кенеди. — Защо президентът, неговият кабинет, върховният съд и ръководството на конгреса ще се евакуират от столицата посред нощ?

— Има само една причина, за която се сещам — добави президентът.

— Можем да спечелим малко време, като ги призовем да проявят патриотизъм — предложи неуверено Джоунс.

Хейс поклати глава.

— По-добре ще е да свикам медийните собственици и да ги помоля лично да се погрижат да не се шуми.

Кенеди знаеше, че това начинание е безнадеждно. Част от мерките вече бяха задействани и колкото и власт и влияние да имаше президентът, той не беше в състояние да задържи историята под похлупак. Бързо се приближаваха до точката, в която пресата щеше да се успокои само с един ход. Този ход обаче бе много рискован и засега не смееше да го споменава. Беше го оставила за краен случай.