Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (8) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Осма глава
Първите светкавици

Осем дни след празника — последно пламъче на осемнадесетгодишно благоденствие, което като лумнала плява бе на загасване — Сезар гледаше минувачите през прозорците на магазина си и мислеше за обхвата на сделките си, чието бреме започваше да му тежи. Дотогава всичко бе толкова просто: той произвеждаше известни артикули и ги продаваше или пък купуваше други, за да ги препродава. А сега сделката с празните места, участието му във фирмата „А. Попино и сие“, изплащането на полици за сто хиляди франка, вече пуснати на пазара, което щеше да го принуди или да подпише нови полици и да предизвика неодобрението на жена си, или да разчита на някакви нечувани печалби при Попино — всичко това плашеше клетия човек поради сложното положение и той чувстваше, че няма да може да удържи в ръцете си толкова много нишки. Дали Анселм щеше да се справи с кормилото на своя кораб? Бирото се отнасяше към Попино, както учителят по реторика със своя ученик, тоест не се доверяваше много на възможностите му и съжаляваше, че не може да бъде винаги зад него, за да му се притече на помощ. Предупредителното настъпване по крака у Воклен, за да го накара да млъкне, обяснява страховете, които му вдъхваше младият търговец. Бирото се пазеше да не се издаде пред жена си, дъщеря си или пред помощника си; но той беше в положението на прост лодкар от Сена, комуто някой големец случайно е поверил командването на военен кораб. Тези мисли внасяха хаос в несвикналия му на разсъждения ум и сега, застанал прав, той се мъчеше да види ясно нещата. Точно в този момент на улицата се появи едно лице, към което той хранеше голяма антипатия; това бе вторият собственик на дома, дребничкият Молиньо. Всеки от нас е сънувал пълни със събития сънища, които са като история на целия ни живот и в които често се появява някакво фантастично същество — вестител на зла прокоба или предвестник на коварство. На Бирото му се струваше, че самата съдба е натоварила Молиньо да играе подобна роля в живота му. По време на празненството Молиньо се бе хилил демонично и бе наблюдавал великолепията с поглед, изпълнен с омраза. Виждайки го сега, Бирото си спомни още по-ясно впечатлението, което му бе направила тази „пинтия“ (думата бе от речника на Молиньо), толкова повече, че както се беше замислил, Молиньо предизвика у него с внезапната си поява ново отвращение.

— Господине — му каза човечето с някакъв жестоко омайващ глас, — оня ден така набързо уредихме нашата работа, че сте забравили да се подпишете върху договора ни.

Бирото взе договора, за да поправи грешката си. В това време влезе архитектът, поздрави парфюмериста и дипломатично се завъртя около него.

— Господине — пошепна му най-сетне той на ухото, — знаете колко са трудни първите стъпки в една професия; вие останахте доволен от мене и ще ви бъда много задължен, ако изплатите хонорара ми.

Бирото, който в момента не разполагаше с никакви пари, каза на Селестен да приготви полица за две хиляди франка, платима в тримесечен срок, и да напише разписка.

— Радвам се, че се съгласихте да платите наема на съседа ви — рече Молиньо с лукаво подигравателен вид. — Моят портиер ми съобщи тази сутрин, че оня господин Керон изчезнал и мировият съдия наредил да запечатат магазина му.

„Дано само не пропаднат моите пет хиляди франка!“ — помисли си Бирото.

— Той минаваше за много опитен търговец — каза Лурдоа, който току-що бе дошъл, за да представи сметката си на парфюмериста.

— Търговецът е на завет от такива превратности само когато се оттегли от търговията — каза Молиньо, като сгъваше с дребнава грижливост договора си.

Архитектът разгледа старчето е удоволствието на художник пред карикатура, потвърждаваща мнението му за буржоазията.

— Когато вали, а човек има над главата си чадър, той обикновено смята, че тя е на сухо — възрази той.

Молиньо се вгледа в Грендо, но не в лицето му, а в мустаците и брадата му, и веднага почувства към архитекта презрение, равно на онова, което самият Грендо изпитваше към него. Той поостана още малко, за да може, преди да си тръгне, да си покаже ноктите. От дългото съжителство с котките Молиньо бе придобил в маниерите и в погледа си нещо от нрава им.

В този момент влязоха Рагон и Пийро.

— Говорихме по нашата работа със съдията — каза Рагон на ухото на Сезар. — Той твърди, че в такъв род сделки ще ни трябва квитанция от продавачите и че за да станем действителни собственици без подялба, е необходимо да се заверят актовете…

— А, навярно говорите за сделката с местата при „Мадлената“? — каза Лурдоа. — Чух вече за нея, казват, че там ще строят къщи!

Майсторът-бояджия, който бе дошъл с намерението да си получи бързо парите, счете, че интересите му диктуват да не притеснява парфюмериста.

— Предадох ви сметката, защото е краят на годината — каза той на ухото на Сезар, — но засега нямам нужда от пари.

— Какво ти е, Сезар? — запита Пийро, като забеляза изненадата на племенника си, който бе така смаян от сметката, че не отговори нито на Лурдоа, нито на Пийро.

— О, дребна работа; взех от съседа, търговеца на чадъри, полици за пет хиляди франка, а той фалирал. Ако ми е дал фалшиви документи, вътре съм.

— Откога ви разправям аз! — викна Рагон. — Давещият се, за да се спаси, се лови за крака на баща си, че и него увлича със себе си. Малко ли фалити са ми минали пред очите! Отначало като изпаднат в беда, хората не винаги са мошеници, но впоследствие по необходимост стават такива.

— Вярно е това — каза Пийро.

— О, да можех да стана депутат или пък да имах известно влияние сред правителствените кръгове… — рече Бирото, повдигайки се на пръсти, след което отново се отпусна на петите си.

— Какво бихте направили? — запита Лурдоа. — Защото вие сте мъдър човек.

Молиньо се интересуваше от всички правни въпроси, затова остана в магазина; а тъй като обикновено, щом един внимава, и другите се заслушват в разговора, макар че знаеха становището му, Рагон и Пийро изслушаха сериозно, както и тримата външни хора, думите на Сезар.

— Щях да предложа да се създаде углавен съд с несменяеми съдии и с прокурорски паркет. След следствието, което ще се води от съдия, изпълняващ функциите на сегашните агенти, синдици и съдебни комисари, търговецът ще бъде обявен във фалит с „право на реабилитация“ или в банкрут. Като фалирал, но с право на реабилитация, той ще бъде задължен да изплати всичко; по този начин ще го оставят да съхранява имуществото си, както и имуществото на съпругата си, защото и правата му, и всичко, което би наследил, ще принадлежи на кредиторите му; той ще управлява имота си за тяхна сметка и под техен надзор; така ще продължава търговската си дейност, но ще се подписва: „Еди-кой си, обявен във фалит“ дотогава, докато не изплати всичко. Ако пък е обявен банкрут, ще бъде осъден, както някога, на поругание, да стои два часа със зелена шапка на главата на позорния стълб в борсовата зала. Всичко, което притежава, правата му, както и имуществото на жена му ще бъдат прехвърлени на кредиторите, а той ще бъде изгонен от страната.

— Да, търговията би станала по-сигурна — каза Лурдоа, — а и хората ще си отварят малко повече очите, преди да се заловят с някоя сделка.

— Настоящият закон никак не се съблюдава — продължи раздразнено Сезар. — Повече от петдесет на сто от търговците едва успяват да намерят покритие до двадесет и пет на сто за сделките, които вършат, а има и такива, които продават с двадесет и пет на сто под инвентарната цена, като по този начин опропастяват търговията.

— Господинът е прав — каза Молиньо, — настоящият закон дава много свобода. Налага се или пълна конфискация, или позорният стълб.

— Дявол да го вземе — продължи Сезар, — както са тръгнали работите, търговецът ще стане патентован крадец, защото с подписа си може да бърка във всички каси.

— Много сте суров господин Бирото — каза Лурдоа.

— Той е прав! — намеси се старият Рагон.

— Всички фалирали търговци будят подозрение — каза Сезар, ядосан от загубата на малката сума, която звънеше в ушите му като първия сигнал на рога, с който започва ловът на елени.

В тоя момент метр-д’отелът на банката донесе фактурата на Шьове. След него донесоха сметките си помощникът на Феликс, един келнер от кафене „Фоа“ и кларнетистът от оркестъра на Колине.

— Дойде часът на разплащането — рече усмихнато Рагон.

— Много хубаво празненство беше! — каза Лурдоа.

— Зает съм сега — обърна се Сезар към момчетата, които оставиха фактурите.

— Господин Грендо — каза Лурдоа, който видя, че архитектът сгъва една полица, подписана от Сезар, — вие нали ще проверите и ще уредите сметката ми? Трябва само да хвърлите един поглед, всички цени са уговорени с вас от името на господин Бирото.

Пийро втренчи поглед в Лурдоа и Грендо.

— Цени, уговорени между архитект и предприемач? — пошепна той на ухото на племенника си. — Тебе са те ограбили!

Грендо излезе, а след него си тръгна и Молиньо, който се доближи до архитекта с тайнствено изражение.

— Господине — рече му той, — вие ме чухте, но не ме разбрахте. Пожелавам ви да се снабдите с чадър.

Страх обхвана Грендо. Колкото по-незаконна е една печалба, толкова повече човек държи на нея — така са устроени хората. Наистина архитектът бе проучил с любов апартамента, бе вложил в него цялото си изкуство и му бе посветил много време; той бе положил труд за десет хиляди франка, но бе станал жертва на самолюбието си, така че за предприемачите не бе трудно да го съблазнят. Необоримите доводи и неприкритата заплаха, че ще го наклеветят, не му повлияха все пак толкова, колкото забележката, направена от Лурдоа относно сделката с празните места около „Мадлената“ — че Бирото не смята ни най-малко да ги застроява, а да спекулира с цените им. Архитектите и предприемачите са като драматичния автор и актьорите: те зависят едни от други. Натоварен от Бирото да определи цените, Грендо взе страната на хората от своя бранш против него. Ето защо тримата големи предприемачи, Лурдоа, Шафару и Торен, който се занимаваше с дърводелската част, заявиха, че той е „чудесно момче, с което е цяло удоволствие да се работи“. Грендо отгатна, че сметките, от които той щеше да получи една част, както и неговият собствен хонорар, щяха да бъдат изплатени чрез полици, а ето че сега това старче го бе изпълнило със съмнения относно изплащането им. Затова, подобно на всички архитекти — най-жестоко настроените хора спрямо буржоазията, — Грендо реши да бъде безмилостен към Бирото.

Към края на декември на Сезар бяха връчени фактури за шестдесет хиляди франка. Феликс, съдържателят на кафене „Фоа“, Танрад и някои други малки кредитори, на които обикновено се плаща в брой, бяха пращали вече три пъти при парфюмериста, за да получат парите си. В търговията тези дреболии вредят дори повече, отколкото по-големите беди: те са техни предвестници. На загубите размерите са известни, но за паниката няма предели. Бирото се оказа без пари в касата си. Никога през цялата му търговска кариера не бе му се случвало такова нещо и той бе обзет от ужасен страх. Както става с всички, незакалени в борбата, малодушни по природа, това толкова обикновено положение в живота на повечето дребни парижки търговци внесе смут в душата на Сезар.

Той нареди на Селестен да изпрати на клиентите фактурите на извършените от тях покупки; преди да го изпълни, първият помощник поиска да му повторят това нечувано досега нареждане. „Клиент“ се смяташе благородно наименование, с което търговците си служеха в практиката и Сезар също го употребяваше въпреки възраженията на жена си, която накрая все пак каза: „Добре де, наричай ги както щеш, само да плащат!“ — а клиентите на Бирото бяха все богати хора, с които той никога не рискуваше да загуби; те плащаха, когато им хрумне, и много пъти дължаха на Сезар по петдесет или шестдесет хиляди франка. Вторият помощник взе фактурната книга и започна да преписва най-големите суми. Сезар се боеше от жена си. За да не издаде пред нея унинието, в което го увличаше вихърът на нещастието, той реши да излезе.

— Добър ден, господин Бирото — каза Грендо, влизайки в този момент с онзи незаинтересован вид, с който артистите говорят по парични въпроси, които уж никак не ги засягат. — Никакви пари не мога да намеря с вашата полица, ето защо съм принуден да ви помоля да ми я изплатите в брой; това не ми е приятно, но не умея да говоря с лихварите и не бих искал да разнасям пред тях подписа ви, все пак и аз разбирам нещичко от търговия и знам, че това означава да ви изложа; така че във ваш интерес е да…

— Господине — отвърна Бирото смаян, — моля ви се, говорете по-тихо, вие наистина ме изненадвате…

Влезе и Лурдоа.

— Лурдоа — каза усмихнато Бирото, — можете ли да си представите…

Но той прекъсна думите си. Като добросъвестен и сигурен в себе си търговец, горкият човек смяташе да се подиграе малко с Грендо и да помоли Лурдоа да вземе той полицата на архитекта; но той забеляза едно облаче по челото на Лурдоа и изтръпна при мисълта за неблагоразумието, което щеше да извърши. Тази невинна шега щеше да бъде смъртната присъда за кредита му, над който и без това вече бяха надвиснали подозрения. При подобен случай състоятелният търговец си взема обратно полицата и не я предлага другиму. Бирото стоеше замаян, като че ли надвесен над стръмна пропаст.

— Драги господин Бирото — каза Лурдоа, като го дръпна в дъното на магазина, — сметката ми е изчислена, проверена, огледана от всички страни и аз ви моля да ми приготвите парите за утре. Женя дъщеря си за младия Крота, а на него му трябват пари; знаете, че нотариусите не търпят уговорки, освен това никой не познава моя подпис.

— Обадете се вдругиден — каза гордо Бирото, който разчиташе, че дотогава ще събере парите от клиентите си. — Също и вие — обърна се той към Грендо.

— А защо не веднага? — запита архитектът.

— Защото днес плащам на работниците си в предградието — отвърна Сезар, излъгвайки за пръв път в живота си.

Той взе шапката си, за да излезе заедно с тях. Но зидарят Шафару и Торен го спряха тъкмо когато затваряше вратата.

— Господине — каза му Шафару, — имаме голяма нужда от пари.

— Е! Аз пък да не притежавам златни мини в Перу — отвърна Сезар нетърпеливо и се отдалечи бързо на сто крачки от тях. „Тук има нещо — каза си той. — Проклетият му бал! Хората ме мислят за милионер! И все пак държането на Лурдоа бе особено, тази работа не ми се вижда чиста!“

Той вървеше по улица Сент-Оноре без посока, съвсем разстроен.