Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (7) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Седма глава
Балът

Великолепният бал, който парфюмеристът подготвяше и който бе оповестен на света чрез пресата, се разгласяваше в търговските среди по друг път, тоест чрез слуховете, предизвикани от денонощната работа в дома му. Едни казваха, че Сезар е наел за тази цел три сгради, други — че поставя позлата в салоните си, трети, че ястията, които ще бъдат поднесени на вечерята, ще бъдат нещо специално, създадени за случая; някои твърдяха, че на бала нямало да бъдат канени търговци, а само правителствени лица, други порицаваха строго парфюмерията за големите му амбиции, подиграваха се с политическите му претенции и отричаха да е бил раняван. Особено много интриги породи балът във Втори парижки район; приятелите на Бирото изчакваха спокойно, но хора, които му бяха само познати, наистина надминаваха всякакви граници с исканията си. Всяко благополучие поражда ласкатели. Мнозина се разсипаха да тичат, за да получат покана за бала. Съпрузите Бирото бяха изумени от големия брой приятели, които те не познаваха. Тези ходатайства плашеха госпожа Бирото и колкото повече наближаваше денят на тържеството, толкова по-мрачно ставаше лицето й. Преди всичко тя признаваше пред Сезар, че няма да знае как да се държи, ужасяваше се от неизброимите подробности, свързани с подобно празненство; откъде например щяха да вземат толкова сребърни сервизи, стъклария, чинии, напитки, прислуга? И кой ще следи за всичко това? Тя молеше Бирото да застане на входа на апартамента и да пуска само лица с покани, тъй като била чувала страшни неща за хора, които ходели по баловете в буржоазните домове, уж по покана на приятели, чиито имена не знаели. Когато десет дена преди бала Брашон, Грендо, Лурдоа и предприемачът на сградата Шафару потвърдиха, че апартаментът ще бъде готов за знаменитата неделя — седемнадесети декември, — едно смешно съвещание се състоя след вечеря в скромния малък салон на мецанина между Сезар, жена му и дъщеря му, с цел да се състави списъкът на поканените и да се попълнят поканите, които същата сутрин бяха изпратени от печатницата, красиво написани на розова хартия съобразно установените правила на приличие и шаблонна учтивост.

— Да внимаваме сега да не пропуснем някого! — каза Бирото.

— И да забравим някого — отвърна Констанс, — сами ще ни подсетят. Госпожа Дервил, която никога не е идвала у дома, снощи най-тържествено ни се изтърси.

— Много хубава беше — каза Сезарин. — Хареса ми.

— Да, ама преди да се ожени, стоеше много по-ниско от мене — продължи Констанс. — Шиеше бельо в една работилница на улица Монмартр. Ризите на баща ти тя ги шиеше.

— Хубаво де! — каза Бирото. — Да започнем списъка от най-важните клечки. Пиши, Сезарин: херцог и херцогиня дьо Льононкур.

— Боже господи, Сезар! — извика Констанс. — Не изпращай покани на хора, които познаваш само като техен доставчик. Да не вземеш да поканиш и принцеса дьо Бламон-Шоври, която е по-близка роднина на покойната ти кръстница, маркиза д’Юксел, от херцог дьо Льононкур? Нима ще поканиш братята дьо Ванденес, господин дьо Марее, господин дьо Ронкьорол или господин д’Егльомон, които са все твои клиенти? Ти си полудял, манията за величие съвсем те е побъркала…

— Ами няма ли да поканим граф дьо Фонтен и семейството му? Някога, преди тринадесета вандемиер, той идваше в „Кралицата на розите“ под името Големия Жак заедно с маркиз дьо Монтобан, чийто прякор беше Момъка, и господин дьо Ла Бийардиер, наричан Нантчанина. Какво стискане на ръцете беше тогава! „Смелост, скъпи Бирото! Дайте си като нас живота за справедливата кауза…“ Ние сме стари другари-конспиратори.

— Пиши го! — каза Констанс. — Ако господин дьо Ла Бийардиер и синът му дойдат, ще трябва да има с кого да разговарят.

— Пиши, Сезарин! — каза Бирото. — Първо: префекта на Сена; може да дойде, може и да не дойде, но той командва общинския съвет. Всекиму заслуженото! Кмета, господин дьо Ла Бийардиер и сина му. Пиши бройката на поканените на края. Колегата ми, господин Гране, помощник-кмет, и съпругата му. Много е грозна, но няма как, не можем да не я поканим! Господин Кюрел, златаря, полковник от Националната гвардия, жена му и двете му дъщери. Това се казва представители на властта. Сега идва ред на високопоставените личности. Граф и графиня дьо Фонтен и дъщеря им Емилия дьо Фонтен.

— Нахалница, която, каквото и да е времето, все ме кара да излизам чак на улицата и да разговарям с нея пред вратата на колата й — каза госпожа Бирото.

— Ако дойде, то ще е само за да се подиграва с нас.

— Значи, може би ще дойде — отвърна Сезар, който непременно искаше да има аристократично общество в дома си. — Продължавай, Сезарин. Граф и графиня дьо Гранвил, хазяите ни. Дервил каза за него, че е най-умната глава в кралския дворец. А, щях да забравя: орденът ще ми бъде връчен от секретаря на „Почетния легион“ граф дьо Ласепед. Редно е да му пратя и на него една покана за вечерята и за бала. Господин Воклен. Пиши: бал и вечеря, Сезарин. И да не забравим семейства Шифрьовил и Проте. Госпожа и господин Попино, член на окръжния съд в департамента. Госпожа и господин Тирион, писар в кралския кабинет, приятели на Рагонови, и дъщеря им, която, казват, щяла да се омъжи за един от синовете от първия брак на господин Камюзо.

— Сезар, да не забравиш младия Орас Бианшон, племенника на господин Попино, братовчеда на Анселм — каза Констанс.

— Разбира се! И без това Сезарин е поставила едно „четири“ при семейство Попино. Госпожа и господин Рабурден, началник-секция в отдела на господин дьо Ла Бийардиер. Господин Кошен от същата служба, жена му и сина му, съдружниците на Матифа и понеже стана дума за тях, господин и госпожа Магифа.

— Матифа — забеляза Сезарин — искаха покана и за семейство Сайар, както и за господен и госпожа Колвил и господин и госпожа Тюйе — техни приятели.

— Ще видим — отвърна Сезар, — нашия борсов агент господин и госпожа Жюл Демаре.

— Тя ще бъде най-красивата на бала — каза Сезарин. — Ах, как ми харесва тази жена, харесва ми най-много от всички.

— Дервил и жена му.

— Я сложи и господин и госпожа Коклен, приемниците на вуйчо Пийро — каза Констанс. — Те са така уверени, че ще получат покана, че горката женица си шие при моята шивачка великолепна бална рокля: подплатата е от бял сатен, а роклята е тюлена с бродерии, на лилави цветчета. Малко остана да си направи рокля от ламе, както се ходи на дворцовите приеми. Ако не ги поканим, ще ни станат смъртни врагове.

— Пиши ги, Сезарин; трябва да зачитаме търговския свят, и ние принадлежим към него. Господна и госпожа Роген.

— Мамо, госпожа Роген ще си сложи сигурно огърлицата, диамантите и прекрасната си дантелена рокля.

— Господин и госпожа Льоба — продължи Сезар. — Пиши и председателя на Търговския съд, жена му и двете им дъщери. Забравих да ги сложа при представителите на властта. Господин и госпожа Лурдоа и дъщеря им. Господин Клапарон, банкер. Господин дю Тийе, господин Грендо, господин Молиньо, Пийро и хазаина му, господин и госпожа Камюзо, богати търговци на копринени платове, заедно със синовете им, студента в Екол политекник и адвоката.

— Ще го назначат съдия заради женитбата му с госпожица Тирион, но в провинцията — каза Сезарин.

— Господин Кардо, тъст на Камюзо, заедно с децата му. Чакай! Сложи и семейство Гийом от улица Коломбие, тъста и тъщата на Льоба, стари хора, които ще си стоят седнали през цялото време. Александър Крота, Селестен…

— Татко, да не забравите господин Андош Фино и господин Годисар, двама млади хора, които много помагат на Анселм.

— Годисар? Дето го съдиха? Все едно, той ще заминава след няколко дена и ще пътува, за да рекламира маслото ни, пиши го! Ами какъв ни е на нас този Андош Фино?

— Анселм казва, че щял да стане голям човек, бил остроумен като Волтер.

— Писател ли е? Всички писатели са безбожници.

— Поканете го, татко; и без това танцьорите ни не са много. Впрочем хубавата реклама за маслото ви е написана от него.

— Щом вярва в успеха на маслото ни, детето ми — каза Сезар, — пиши го и него.

— Ще сложа и моите протежета — добави Сезарин.

— Пиши съдебния ми изпълнител господин Митрол, сложи и господин Одри, домашния ни лекар, само за форма, той няма да дойде.

— Ще дойде да играе на карти — отвърна Сезарин.

— Слушай, Сезар, надявам се, че ще поканиш за вечерята абат Лоро.

— Писах му вече — отговори Сезар.

— О, да не забравим балдъзата на Льоба, госпожа Огюстин дьо Сомервийо — каза Сезарин. — Горката жена! Льоба ни каза, че страдала ужасно, умирала от мъка.

— Ето какво значи да се жениш за артист — възкликна парфюмеристът. — Погледни майка си, заспива вече — каза той тихичко на дъщеря си. — Е хайде, лека нощ, госпожа Бирото.

— А какво става с роклята на майка ти? — обърна се той пак към Сезарин.

— Всичко ще бъде готово, татко. Мама смята да си направи рокля от крепдешин като моята; шивачката е сигурна, че няма да има нужда от проба.

— Колко станаха поканените? — запита Сезар високо, щом забеляза, че жена му си отваря очите.

— Сто и девет души със служителите в магазина — отвърна Сезарин.

— Къде ще поберем толкова свят? — запита госпожа Бирото. А после добави наивно: — Добре, че след неделя идва понеделник.

Но нищо не става така просто у хора, които се изкачват от едно обществено стъпало на друго. Нито госпожа Бирото, нито Сезар, нито който и да е друг можеше да проникне под някакъв предлог на първия етаж. Сезар бе обещал на прислужника в магазина Раге нов костюм за деня на бала при условие, че ще спазва нарежданията му и че няма да пуска никого вътре. Подобно на Наполеон, когато са възстановявали замъка му в Компиен преди женитбата му с Мария-Луиза Австрийска, и той не искаше да вижда ремонта на части, а желаеше да се наслади на изненадата. Без да подозират това-, Двамата някогашни противници отново се срещаха, но не на бойното поле, а в областта на буржоазната суетност. Наложи се господин Грендо да хване Сезар за ръка и да му покаже апартамента, също както чичероне показва картинна галерия на някой любознателен посетител. Впрочем всеки в къщи бе измислил по една изненада. Сезарин, миличката, бе похарчила всичките си пари — сто луидора, — за да купи книги на баща си. Една сутрин господин Грендо й бе доверил, че в стаята, която ще служи за кабинет на баща й, ще има две библиотеки: това бе изненадата на архитекта. Тогава Сезарин остави всичките си момински спестявания на касата в една книжарница, за да подари на баща си произведенията на Босюе, Расин, Волтер, Жан-Жак Русо, Монтескьо, Молиер, Бюфон, Фенелон, Дьо Лил, Бернарден дьо Сен-Пиер, Лафонтен, Корней, Паскал, Ла Арп, с една дума, известните книги, които срещаме навсякъде и които баща й никога нямаше да прочете. Само за подвързията тя трябваше да плати огромна сума. Прочутият подвързвач Тувнен, който бе неточен, но артист в своята област, й бе обещал да предаде книгите на шестнадесети по обед. Сезарин сподели затруднението, в което се намираше, с вуйчо си Пийро, който прие да плати сметката. Изненадата на Сезар за жена му бе една рокля от вишневочервено кадифе с дантелена гарнитура, за която той се бе съветвал с дъщеря си — негова съучастница. А изненадата на госпожа Бирото за новия кавалер на ордена се състоеше от чифт златни токи за обуща и една игла с брилянт за вратовръзка. И най-после изненадата за цялото семейство беше апартаментът, а тя щеше да бъде последвана през петнадесетте следващи дни от още по-голямата изненада на сметките, които трябваше да се изплатят.

Сезар прецени най-обстойно кои от поканите да се връчат лично и кои — да бъдат изпратени по Раге още същата вечер. Той взе кола, качи се в нея с жена си, която се бе загрозила с една шапка с пера и с кашмирения шал — последния подарък от мъжа й, за който бе мечтала цели петнадесет години. Празнично облечени, двамата съпрузи направиха двадесет и две посещения за една сутрин.

Сезар бе освободил жена си от тежкото задължение да приготви в къщи различните ястия, необходими за този великолепен празник. Между него и прочутия Шьове бе сключен дипломатически договор: Шьове се задължаваше да достави чудесен сребърен сервиз, за който щеше да му се заплати голям наем; той трябваше да достави ястията, вината, келнерите и метр-д’отела — човек с много прилична външност, — все хора, които си знаеха работата. Шьове поиска да му бъдат предоставени кухнята и трапезарията в мецанина, за да настани там главната си квартира; без да се отлъчва оттам, той имаше задължението да поднесе вечеря за двадесет души в шест часа и богата закуска в един часа сутринта. Бирото се бе споразумял с „Кафе дьо Фоа“ да му изпратят плодов сладолед в сребърни подноси, в красиви чаши, с лъжички от позлатено сребро. Танрад, друга знаменитост, бе поел доставката на напитките.

— Бъди спокойна — каза Сезар на жена си, като я виждаше колко се тревожи два дни преди празника. — Шьове, Танрад и хората от „Кафе дьо Фоа“ ще заемат мецанина; Виржини ще пази втория етаж, а магазинът ще бъде заключен; ние ще се разположим в първия етаж.

На шестнадесети в два часа господин дьо Ла Бийардиер дойде да вземе Сезар, за да го заведе в канцеларията на „Почетния легион“, където с още десетина души щеше да бъде произведен кавалер на „Почетния легион“ от граф дьо Ласепед. Кметът завари парфюмериста просълзен: Констанс току-що му бе подарила златните токи и брилянтната карфица.

— Много е приятно човек да бъде обичан така — каза той, като се качваше във файтона в присъствието на натрупалите се служители, Сезарин и Констанс. Те всички гледаха Сезар, облечен в черни копринени панталони, копринени чорапи и с нов светлосин фрак, на който щеше да блесне панделката с ордена, която според Молиньо била напоена с кръв.

Когато Сезар се завърна, той бе побледнял от радост, разглеждаше ордена си във всички огледала, защото в първото си опиянение не можеше да се задоволи само с панделката; той се радваше на славата си без престорена скромност.

— Жено — рече той, — главният секретар е очарователен човек; само една дума от Ла Бийардиер бе достатъчна той да приеме поканата ми. Ще дойде с господин Воклен. Господин дьо Ласепед е забележителен мъж, да, удивителен, както и господин Воклен. Написал е четиридесет тома! Освен това е и пер на Франция. Да не забравим, че трябва да му викаме „ваше превъзходителство“ или „господин графе“.

— Хайде, яж — каза жена му. — Баща ти е същинско дете — обърна се тя към Сезарин.

— Колко отива панделката на петелката ти, татко — каза Сезарин. — Като излизаме заедно, войниците ще застават мирно.

— Навсякъде, където има войници на пост, ще ми отдават чест.

В този миг при тях слязоха Грендо и Брашон. Следобед господин, госпожа и госпожица Бирото, казаха те, можели вече да хвърлят един поглед на апартамента; работникът на Брашон привършвал заковаването на няколко закачалки, а трима души палели свещите.

— Ще ми трябват сто и двадесет свещи — каза Брашон.

— Това значи, че ще дължим двеста франка на Трюдон — рече госпожа Бирото, но оплакването й секна от погледа, който й хвърли новият кавалер на ордена на „Почетния легион“.

— Празникът ви ще бъде чудесен, господин кавалер на „Почетния легион“ — каза Брашон.

Бирото си помисли: „Ето ги ласкателите! Абат Лоро добре ми заръча да се пазя да не попадна в клопките им и да си остана скромен. Винаги ще помня какво съм бил.“

Сезар не разбра намека на богатия тапицер от улица Сент-Антоан. Брашон направи единадесет безполезни опита да получи покана за себе си, жена си, дъщеря си, тъща си и леля си. Така стана враг на Бирото. На излизане той не го нарече вече „господин кавалер“.

Генералната репетиция започна. Сезар, жена му и дъщеря му излязоха от магазина и влязоха в дома си през улицата. Вратата на къщата бе възстановена в монументален стил, с две крила, всяко от които се състоеше от няколко еднакви квадратни табла, с архитектурен цветен молив по средата, излят от Стомана. Врата като тази, която днес е нещо обикновено в Париж, на времето бе новост. В дъното на преддверието се виждаше разклонената в две, крила врата, между които се намираше цокълът, който толкова много смущаваше Бирото — нещо като кутия, където можеше да се настани една стара жена. Това преддверие, със стени, боядисани като мрамор, а подът от черни и бели мраморни плочки, се осветяваше от старинен полилей с четири лампи. Архитектът бе съчетал разкоша с простотата. Тесен червен килим подчертаваше белите мраморни стълби, чиито стъпала бяха от дребнозърнест излъскан варовик. Първата площадка водеше към мецанина. Вратата към апартамента приличаше на входната врата, но бе украсена с резба.

— Какво изящество! — каза Сезарин. — И при това няма нищо, което да дразни.

— Точно така, госпожице, изящността идва от точното съотношение между основните подпори, подножията на колоните, корнизите и украшенията; аз нищо не съм позлатил, а освен това тоновете не са никак крещящи.

— Това е цяла наука — забеляза Сезарин.

След това всички влязоха в просторен хол, подреден с вкус, но не претрупан. После следваше салон в бяло и червено с три прозореца към улицата, с елегантно открояващи се корнизи и изящни тонове, в които нищо не дразнеше. Върху бяла мраморна камина с колони бяха поставени изящни дреболии, подбрани с добър вкус и съответстващи на всичко останало. Тук цареше нежна хармония, която само художник е в състояние да създаде, тъй като той се ръководи от цяла декоративна система, непозната на буржоазията и пълна с изненади за нея, система, която обхваща и най-малките подробности. Под светлината на полилея с двадесет и четири свещи се открояваше блясъкът на червените копринени завеси, а паркетът бе така примамливо излъскан, че Сезарин не можа да се сдържи да не затанцува. През малък будоар в зелено и бяло се отиваше в кабинета на Сезар.

— Тук поставих легло — каза Грендо, като разтвори двете крила на умело прикритата между библиотеките ниша, — може да се случи вие или госпожата да се разболеете и тогава всеки ще си има стаята.

— Ами тази библиотека с толкова подвързани книги! О, милата ми жена! — възкликна Сезар.

— Не, това е изненада от Сезарин.

— Извинете бащинското ми вълнение — каза Сезар на архитекта, като прегръщаше дъщеря си.

— Не се стеснявайте, господине — отвърна Грендо. — Вие сте у дома си.

В този кабинет преобладаваха кафявите тонове, но те бяха подчертани от зелена украса, а всичките стаи в апартамента се свързваха чрез хармонично преливащи се багри. Така основният цвят в една стая подчертаваше красотата на друга и обратно. Гравюрата „Еро и Леандър“ блестеше в рамката си в кабинета на Сезар.

— Ето, ти ще ни платиш всичко това — каза весело Сезар.

— Тази хубава картина ви е подарък от господин Анселм — каза Сезарин.

— Анселм също си бе позволил да им направи изненада.

— Милото момче, той прави за мен това, което аз направих за господин Воклен.

После влязоха в стаята на госпожа Бирото. Архитектът бе проявил цялото си изкуство, за да се хареса на тези добри хора, които искаше да очарова, и наистина удържа думата си при работите по тази „реставрация“. Стените на стаята бяха тапицирани със синя коприна с бяла украса, а мебелите бяха облечени във фин бял вълнен плат със синя украса. Часовникът върху бялата мраморна камина представляваше Венера, приклекнала върху хубав мраморен блок; красив килим с персийски десен съединяваше тази стая със стаята на Сезарин, която бе тапицирана с индийска тъкан: там всичко излъчваше кокетство: пианото, красивият гардероб с огледало, тясното целомъдрено легло с простички завеси, както и онези дреболии, които младите момичета толкова много харесват. Зад спалнята на Бирото и на жена му се намираше трапезарията: в нея се влизаше откъм стълбището; тя бе подредена в стил Луи XIV с часовник, инкрустирай с медни плочки, като часовниците на Бул, с бюфети също с инкрустации и с тапети от плат, закован със златни пирончета. Радостта на тримата бе неописуема особено когато, връщайки се в спалнята си, госпожа Бирото намери на леглото роклята от вишнево кадифе с дантелена гарнитура, подарък от мъжа й и донесена скритом от Виржини.

— Апартаментът ни ще ви донесе чест и слава, господине — каза Констанс на Грендо. — Утре вечер тук ще бъдат повече от сто души и няма да има човек да не ви похвали.

— Аз ще ви препоръчам на всички — каза Сезар. — Вие ще видите у дома цвета на търговията и за една вечер ще се сдобиете с повече познати, отколкото ако бяхте построили сто къщи.

Развълнувана. Констанс не мислеше вече за разходите, нито пък й идваше на ум да съди мъжа си. И ето защо: същата сутрин, донасяйки „Еро и Леандър“, Анселм Попино, когото Констанс ценеше като високо интелигентен и способен момък, я беше уверил в успеха на „Кефалическото масло“, за който той сам работеше с безпримерно усърдие. Влюбеният младеж й беше обещал, че независимо от огромната цифра, на която щяха да възлязат лудостите на Бирото, разходите ще бъдат покрити след шест месеца от частта, която той щеше да получи от печалбата. След като бе треперила цели деветнадесет години, толкова бе сладко да се отдаде макар и за един ден на радостта. И Констанс обеща на дъщеря си да не отравя с разсъжденията си щастието на мъжа си, а и сама да се отдаде на опиянението. Така че, когато към единадесет часа господин Грендо си тръгна, тя се хвърли на врата на мъжа си и каза, разплакана от щастие:

— Ах, Сезар, какви лудости правиш! Много съм щастлива!

— Дано само да е за дълго! — каза усмихнато Сезар.

— За дълго ще бъде, не се страхувам вече — отговори госпожа Бирото.

— Е, слава богу! — каза парфюмеристът. — Най-после и ти ме оцени.

Честните хора ще признаят, че бедното сираче, което преди осемнадесет години бе работило като старша продавачка в „Пти-Матло“ на остров Сен-Луи, и сиромахът, дошъл пеш от Турен до Париж, с тояга в ръка и подковани обувки, имаше от какво да се чувстват удовлетворени и честити, че устройват празненство при толкова достойни за похвала обстоятелства.

— Боже мой, сто франка давам да ни дойде сега някой на гости — каза Сезар.

— Абат Лоро е тук — отвърна Виржини.

В този момент влезе абат Лоро. По това време той бе викарий на църквата „Сен-Сюлпис“. Едва ли има друг човек, в когото нравствената сила да се е откроявала с такава яркост; общуването с него бе оставило дълбоки следи в паметта на всички, които го познаваха. Намръщеното му, грозно и дори отблъскващо лице се одухотворяваше от християнските му добродетели; още приживе то сияеше от небесна величавост. Чистосърдечието, преливащо в кръвта му, придаваше друг облик на некрасивите му и неправилни черти, а пламъкът на милосърдието ги проясняваше поради причини, обратни на причините, свели у Клапарон всичко до животинска изроденост. В бръчките му се съчетаваше красотата на три възвишени човешки добродетели: вяра, надежда и любов към ближния. Речта му бе сладка, спокойна и проникновена. Той се обличаше подобно на всички свещеници в Париж, разрешавайки си правото да носи тъмнокафяв редингот. В невинното му сърце, което ангелите щяха да представят пред бога в първородната му чистота, нямаше никакви амбиции. Трябваше дъщерята на Луи XVI да се намеси и да настои пред него, за да го накара да приеме една от най-скромните енории в Париж.

Абат Лоро хвърли тревожен поглед върху цялото това великолепие, усмихна се на потъналото във възторг семейство Бирото и поклати побелялата си глава.

— Чада мои — каза той, — моята роля не е да ходя по празненства, а да утешавам страдащите. Дойдох да благодаря на господин Сезар и да ви честитя. Само на едно тържество искам да дойда тук — за сватбата на това хубаво дете.

Като поседя четвърт час, свещеникът си отиде, без парфюмеристът или жена му да се осмелят да му покажат апартамента. Сериозната му осанка бе хвърлила няколко капки на отрезвление в кипналата радост на Сезар. Всеки легна да спи в собствения си разкош, влизайки във владение на малкото красиви мебели, които бе желал да притежава. Сезарин помогна на майка си да се съблече пред бялата мраморна тоалетка с голямото огледало. Сезар си бе купил някои дреболии, които му се дощя веднага да употреби. Всички заспаха, като предвкусваха радостта от утрешния ден.

Сутринта Сезарин и майка й отидоха на църква, прочетоха молитвата си и към четири часа се облякоха; още преди това те бяха предоставили мецанина за временно разпореждане на хората на Шьове. Никой тоалет не бе отивал на госпожа Бирото така добре, както гарнираната с дантели рокля от вишнево кадифе с къси ръкави: красивите й, младежки запазени ръце, снежнобялата й гръд, шията й и чудесно очертаните рамене изпъкваха още повече на фона на скъпия плат и на възхитителния му цвят. Наивното задоволство, присъщо на всяка жена при вида на безспорната й красота, придаваше особена прелест на гръцкия профил на госпожа Бирото, изящен като камея. Сезарин, облечена в рокля от бял крепдешин, носеше на главата си венец от бели рози; бяла роза кичеше и талията й; един шарф покриваше целомъдрено раменете и корсажа й; тя просто подлуди Анселм.

— Тези хора искат да ни смажат — каза госпожа Роген на мъжа си, като разглеждаше апартамента.

Тя бе вън от себе си, че не може да се мери по красота с госпожа Бирото, защото всяка жена винаги съзнава дали съперницата й я превъзхожда, или не.

— Не бери грижа! Това няма да продължава все така; скоро ще изпръскаш с калта от колата си горката жена, като я срещнеш по улиците, тръгнала пеш, без пет пари в джоба — отвърна тихичко нотариусът на жена си.

Воклен бе въплъщение на изисканост; той пристигна заедно с господин дьо Ласепед — негов колега от Френския институт, — който го бе довел с колата си. Като видяха сияещата от хубост съпруга на парфюмериста, двамата учени й направиха комплименти в академичен стил.

— Госпожо, вие сте така млада и красива, че сигурно притежавате някаква тайна, неоткрита още от науката — каза химикът.

— Господин академик, смятайте се у дома си — каза Бирото на Воклен. — Да, господин графе — обърна се той към главния секретар на „Почетния легион“, — аз дължа богатството си на господин Воклен. Имам чест да представя на ваше превъзходителство председателя на Търговския съд. Запознайте се с господин граф дьо Ласепед, пер на Франция и един от великите мъже на нашата страна. Написал е четиридесет тома книги — пошушна той на Жозеф Льоба, който придружаваше председателя на Търговския съд.

Гостите пристигнаха точно навреме. Както при всички угощения, давани от търговското съсловие, настроението по време на вечерята бе много весело, без всякакви превземки и изпъстрено с простовати шеги, на които хората обикновено се смеят. Чудесните ястия и отличните вина бяха много високо оценени. Когато гостите се върнаха в салоните за кафето, часът бе девет и половина. Няколко коли бяха довели нетърпеливи любителки на танца. Един час по-късно салонът се изпълни с гости и балът прие облика на бал във висшето общество.

Господин дьо Ласепед и господин Воклен си отидоха за голямо огорчение на Бирото, който ги съпроводи чак до стълбището, като напразно ги молеше да постоят още. Той успя все пак да задържи съдията Попино и господин дьо Ла Бийардиер. С изключение на госпожица дьо Фонтен, госпожа Жюл и госпожа Рабурден, които представляваха респективно аристокрацията, финансовите кръгове и висшите административни сфери и чиито облекла, маниери и замайваща красота правеха рязко впечатление в това общество, останалите жени носеха тежки, неизящни, натруфени тоалети, които придават на буржоазията нещо просташко, и то се подчертаваше още по-жестоко от елегантността и грацията на трите дами.

Буржоазният свят от улица Сен-Дьони показваше с перчене великолепието си и цялата си комична глупост. Това са хора, които обличат децата си в кавалерийска или гвардейска униформа, купуват книги като „Победи и завоевания“ или „Войникът-земеделец“, възхищават се от гравюри като „Погребалното шествие на бедняка“, ходят да се любуват на смяната на дворцовия караул, отиват неделен ден в извънградските си къщи, тревожат се от мисълта дали са достатъчно изискани и мечтаят за общински почести; макар и преизпълнени със завист, тези буржоа са все пак добри хора, услужливи, чувствителни, предани, готови да съчувстват на нещастието; те отпускат помощи за децата на генерал Фоа или за гърците^[1], за чиито разбойнически деяния нищо не знаят, или пък за Шан-д’Азил, макао и Шан-д’Азил вече да не съществува; жертва на собствените си добродетели, те са прицел на подигравките на обществото, което не може да се мери с тях, с тяхната сърцатост и незачитане на условностите; тези добродетелни буржоа отглеждат дъщери, незлобиви, трудолюбиви, надарени с качества, накърнени, щом влязат в допир с по-високостоящите от тях класи, прости момичета, измежду които добрякът Кризал^[2] би си намерил подходяща съпруга; накратко казано, тези буржоа бяха отлично представени от семейство Матифа, дрогеристи на улица Ломбар, чиято фирма вече шестдесет години бе доставчик на „Кралицата на розите“.

В желанието си да изглежда по-достойна, госпожа Матифа танцуваше с тюрбан на главата; тя бе облечена с тежка червена рокля, със златни нишки — тоалет, подходящ за човек с надменен израз, с римски нос и с великолепен тъмнорумен цвят на лицето. Господин Матифа, който бе много внушителен на парадите на националната гвардия, където от петдесет крачки се виждаше закръгленото му шкембенце с блестящата по него верижка за часовник и още куп други дрънкулки, бе напълно подчинен на тази властна като Екатерина II блюстителка на приходите в магазина. Нисък и дебел, със смешно големи кръгли очила, с висока яка, която отзад стигаше чак до малкия му мозък, той правеше впечатление с плътния си басов глас и с богатството на езика си. Той никога не казваше само „Корней“, а винаги „великия Корней“! Расин бе „чувствителният Расин“. А Волтер! О, Волтер бе „на второ място във всички литературни родове“, той бе „не толкова гениален, колкото остроумен“ и все пак бе „човек с необикновени дарования“. Русо бе „мнителен, горд човек, който завършил със самоубийство“. Матифа разказваше просташки анекдоти за Пирон, на когото буржоазията гледа като на необикновена личност. Тъй като се увличаше по живота на артистите, той имаше известна склонност към теми с неприлично съдържание; по примера на простодушния Кардо, предшественика на Камюзо — богатия Камюзо, — и той имаше любовница. Понякога госпожа Матифа, като виждаше, че се кани да разкаже някакъв анекдот, го предупреждаваше: „Внимавай какво говориш, дебеланко!“ Пред близки тя така го наричаше. Тази обемиста кралица на билките накара госпожица дьо Фонтен да забрави аристократичната си сдържаност; надменната девойка не можа да не се усмихне, като чу госпожа Матифа да казва на мъжа си:

— Дебеланко, да не се нахвърлиш на сладоледа! Не е прилично!

За буржоазията е много по-лесно да заличи разликата между себе си и висшето общество, отколкото да я обясни. Стеснени във вечерните си тоалети, тези жени чувстваха, че са празнично облечени, издаваха наивно радостта си, а с това показваха, че балът е рядкост в отрудения им живот; докато трите дами, всяка от които въплъщаваше отделна сфера на висшето общество, бяха такива, каквито щяха да изглеждат и на следния ден; не можеше да се каже, че са се облекли нарочно, те не се вглеждаха в труфилата си, като че ли са нещо необикновено, и не се грижеха за впечатлението, което правят: за тях всичко бе свършило в момента, в който пред огледалото бяха облекли балния си тоалет; лицата им не издаваха нищо, те танцуваха с онова изящество и онази непринуденост в движенията, с които известни божества даряват античните статуи. Обратно, другите, които бяха белязани с печата на труда, се държаха просташки и се забавляваха повече, отколкото трябва; погледите им бяха прекалено любопитни, разговорите им не се свеждаха до оня лек шепот, който придава на балния шум неподражаема пикантност; те не притежаваха — и това бе същественото — нахалната сериозност, в която се крие зародишът на подигравката, нито спокойното държане, по което се познават хора, свикнали да се владеят. Така че госпожа Рабурден, госпожа Жюл и госпожица дьо Фонтен, всяка от които си бе казала, че ще се забавлява безкрайно на бала у този парфюмерист, се открояваха на фона на този буржоазен свят с небрежната си грациозност, с изящните си тоалети и с начина си да танцуват точно, както три примабалерини изпъкват сред тежката кавалерия от фигурантки. Всички ги гледаха с тъпи, завистливи очи. Госпожа Роген, Констанс и Сезарин образуваха нещо като съединителна връзка между търговското съсловие и тези три представителки на женската аристокрация. Както при всички балове и тук настъпи един момент на оживление, при който потоците светлина, радостта, музиката и увлечението от танца създадоха някакво опиянение и в общото „crescendo“ на тази „симфония“ изчезнаха всякакви нюанси. Балът ставаше все по-шумен и госпожица дьо Фонтен пожела да се оттегли; когато обаче тя понечи да хване под ръка достопочтения вандеец Бирото, жена му и дъщеря му се притекоха, за да попречат на аристокрацията да напусне увеселението им.

— В този апартамент се носи някакъв аромат на добър вкус, който наистина ме учудва — каза безочливо госпожица дьо Фонтен на парфюмерията. — Моите поздравления!

Бирото бе толкова опиянен от похвалите на хората, че не разбра намека; но жена му се изчерви и не можа нищо да отговори.

— Това е истински национален празник, който ви прави чест — му каза Камюзо.

— Рядко съм виждал толкова хубав бал! — рече господин дьо Ла Бийардиер, комуто нищо не струваше да изкаже една вежлива лъжа.

Бирото приемаше всички комплименти за чиста монета.

— Каква очарователна гледка! Какъв хубав оркестър! Ще давате ли често такива балове? — запита госпожа Льоба.

— Какъв чудесен апартамент! По ваш вкус ли е нареден? — каза госпожа Демаре.

Бирото излъга смело, като я остави да си мисли, че всичко е подредено по негови внушения. Сезарин, която не пропусна нито един танц, разбра тази вечер колко внимателен е Анселм.

— Ако се вслушвах само в желанието си — пошушна и той, като ставаха от масата, — щях да ви помоля да ми посветите поне един кадрил; но това щастие би се отразило скъпо на взаимното ни честолюбие.

Сезарин, която вече намираше, че мъжете, които не куцат, не вървят грациозно, пожела да открие бала с Попино. Насърчен от леля си, която го посъветва да бъде по-смел, Анселм намери сили да заговори по време на кадрила за любовта си, но със заобикалките, с каквито си служат свенливите влюбени.

— Преуспяването ми зависи от вас, госпожице.

— Как така?

— Само една надежда ми трябва, за да успея.

— Надявайте се тогава.

— Съзнавате ли какво ми казвате с тези думи?

— Надявайте се, че ще успеете — добави Сезарин с дяволита усмивка.

— Годисар! Годисар! — каза след кадрила Анселм на приятеля си, като му стисна ръката с херкулесова сила. — Трябва да успеем, иначе ще се самоубия. Аз трябва да успея и тогава ще се оженя за Сезарин, тя току-що ми го каза, погледни колко е хубава!

— Да, добре се е докарала — отвърна Годисар, — а на това отгоре е и богата. И нея ще опържим в маслото.

Госпожа Бирото забеляза близостта на госпожица Лурдоа с Александър Крота, за когото се знаеше, че ще замести господин Роген, и не без мъка се отказа от мечтата си да види дъщеря си съпруга на парижки нотариус. Като размени поздрав с дребничкия господин Молиньо, вуйчо Пийро се настани в едно кресло до библиотеката; той гледаше играчите на карти, слушаше и разговорите им, но от време на време ставаше и хвърляше от вратата по един поглед към танцуващите, чиито глави образуваха нещо като цветна въртележка. Той се държеше като истински философ. Що се отнася до мъжете, те всички бяха ужасни, с изключение на дю Тийе, който вече бе усвоил светски маниери, на младия дьо Ла Бийардиер — едно току-що проходило конте, — на господин Жюл Демаре и на официалните лица. Но между всички повече или по-малко смешни физиономии, които придаваха облика на това общество, тук се намираше едно особено невзрачно лице, като изтъркана републиканска монета, което привличаше вниманието с облеклото си. Сещате се, че става дума за дребничкия тиранин от Батавския дом; той се бе издокарал с фино, но пожълтяло от времето бельо, с дантелен, останал от дядо му нагръдник, забоден със синкава игла, с къси, черни копринени панталони, очертаващи вретеновидните му крака, на които той безстрашно се държеше. Сезар му показа тържествено четирите стаи, преустроени от архитекта в първия етаж на сградата.

— Ехе! Това си е ваша работа, господине — му каза Молиньо. — Така, както е подреден, моят първи етаж ще струва повече от хиляда екю годишно.

Бирото отвърна с някаква шега, но тонът, с който дребният старец бе изрекъл тези думи, го бодна като игла.

„Този човек се разорява и аз скоро ще вляза във владение на първия етаж!“ — такъв бе смисълът на думите „ще струва“, изречени като клъвване от змия.

Бледото лице и смъртоносният поглед на Молиньо поразиха дю Тийе, чието внимание отначало бе привлечено от верижката му за часовник, на която висяха около половин килограм най-различни дрънкулки, а после и от фрака му в зелен меланж, чиято странно извита яка придаваше на стареца вид на гърмяща змия. Банкерът полюбопитства да узнае защо лихварят се радва толкова много.

— Защото тук — отвърна Молиньо, като стъпи с единия си крак в будоара — съм в къщата на господин граф дьо Гранвил; тук обаче — продължи той, като показа другия си крак — съм в моя собствен дом; защото, господине, трябва да ви кажа, че аз съм собственик на тази сграда.

Молиньо бе така словоохотлив, когато намереше човек, който да го слуша, че вдъхновен от вниманието на дю Тийе, обрисува най-напред себе си, после каза какви са привичките му, говори и за нахалното държане на така наречения Жандрен и за спогодбата си с парфюмериста, без която балът нямаше да се състои.

— Аха, значи, господин Сезар ви изплати предварително наема — забеляза дю Тийе, — той обикновено не постъпва така.

— О, аз поставих такова условие, аз винаги се грижа за моите наематели.

„Ако Бирото фалира — каза си дю Тийе, — този чудак ще стане отличен синдик. Дребнавостта му е извънредно ценна; сигурно и той като император Домициан се забавлява, когато е самичък в къщи, с избиване на мухи.“

Дю Тийе отиде да играе на карти и седна на масата, където Клапарон играеше вече по негово нареждане — той смяташе, че под прикритието на абажура мнимата му външност на банкер ще остане незабелязана. Седнали един срещу друг, Клапарон и дю Тийе се държаха като непознати, така че и най-подозрителният наблюдател не би могъл да открие сключеното между тях споразумение. Годигар, който знаеше за забогатяването на Клапарон, не посмя да се доближи до него, особено след като бившият търговски пътник го погледна със студена тържественост, поглед на парвеню, който не желае да бъде поздравен от някогашния си другар.

Подобно на бляскава ракета, балът затихна към пет часа сутринта. По това време от стоте и няколко файтона, наредени преди това на улица Сент-Оноре, бяха останали около четиридесет. Вътре танцуваха буланжер и котильон — танци, които впоследствие бяха изместени от английски галоп. Дю Тийе, Роген, Гардо-син, граф дьо Гранвил и Жюл Демаре играеха на карти. Дю Тийе бе вече спечелил три хиляди франка. После се появиха светлините на деня, от които свещите избледняха, и играчите станаха да погледат последния кадрил. Веселбите в домовете на буржоазията обикновено завършват с известно нарушение на добрия тон. По-важните гости вече са си отишли; опиянението от танците, разгорещеността, която заразява и хората, настроението, което идва и от най-невинните напитки, размекват мазолите на старите жени, които, за да направят удоволствие на другите, вземат участие в кадрила и се поддават на лудостта на момента; мъжете се разгорещяват, разрошените къдрици увисват по лицата им и те възбуждат смях; младите жени стават по-лекомислени, цветята от косите им започват да падат. Ето тогава се появява и буржоазният Момюс, богът на подигравката, заобиколен от шегите си! Отвсякъде избухват смехове и всеки се отдава на весели закачки с мисълта, че на другия ден сериозните задължения отново ще изявят правата си. Матифа танцуваше с една женска шапка на главата; Селестен се занимаваше с каламбури. Няколко дами пляскаха силно с ръце при определени фигури на този безкраен кадрил.

— Как се забавляват! — казваше щастливият Бирото.

— Дано само нищо не счупят! — каза Констанс на вуйчо си.

— От всички балове, които съм виждал, вашият е най-великолепният! — каза на тръгване дю Тийе на бившия си работодател.

В симфониите на Бетовен има една фантазия — величествена поема, която взема превес над финала на симфонията в до минор. Когато след едно бавно темпо — встъпление за твореца-чародей — възторженият диригент повдигне с едно движение на палката богатата завеса на декора, извеждайки по този начин на сцената възхитителния мотив, в който се съсредоточава богато и мощно съзвучие, сърцата на поетично настроените хора потрепват; те именно ще разберат защо този бал произведе в живота на Бирото същото въздействие, което произвежда върху тях оня богат мотив, превръщащ симфонията в до минор в нещо по-значително от блестящите й сестри. Сякаш някаква сияйна вълшебница махва с магическата си пръчица. Долита шумоленето на вдигнатите от ангели пурпурночервени завеси. Златни порти, изваяни като флорентински кръщелен купел, се разтварят на диамантените си панти. Погледът потъва във великолепни гледки. Пред него се нижат чудни дворци, а от тях плъзват неземни същества. Тамянът на благоденствието ухае, олтарът на щастието пламти! Навсякъде се носят благовония! Пред очите ви минават безшумно божествено усмихнати същества, облечени в бели туники, подшити със синьо, и те ви показват нечовешки красивите си лица и безкрайно нежните си форми. Прелитат амури, разпръскващи пламъци от факлите си! Вие се чувствате обичан, потъвате в блаженство, към което се стремите, без да го разбирате, къпете се във вълните на някаква хармония, която се лее и поднася всекиму избраната от него амброзия. Най-съкровените мечти на сърцето ви за миг биват осъществени. След като ви разходи в небесата, вълшебникът ви връща посредством дълбоките и тайнствени тонове на басовите инструменти в блатото на студената действителност, за да ви измъкне отново оттам, щом зажаднеете за божествената мелодия и щом душата ви отново се провикне: „Още!“ Разказът на психологическото въздействие на връхния момент във финала на симфонията е същевременно разказ за вълненията, изпитани от Констанс и Сезар по време на този празник. А финалът на тяхната търговска симфония сякаш бе композиран за кларнет от Колине^[3].

Капнали от умора, но щастливи, тримата Бирото заспаха на разсъмване все още под впечатлението на този празник, който заедно с ремонта, мебелировката, библиотеката, платена от Сезарин, тоалетите и разходите по вечерята възлизаше, без Сезар и да допуска това, на шестдесет хиляди франка. Ето колко струваше съдбоносната червена панделка, закачена от краля в петелката на един парфюмерист! Ако някое нещастие сполетеше Сезар Бирото, тези луди разходи щяха да бъдат достатъчни, за да го подведат под съдебна отговорност. Търговецът изпада в обикновен банкрут, щом се докаже, че е направил прекомерни разходи. И може би е по-страшно да бъдеш изправен пред изправителния съд за глупави и дребни нарушения, отколкото пред углавния за някое едро мошеничество. Според някои хора е по-добре да си престъпник, отколкото глупец.